Владимир Шчербаков
Отстъплението

Градът на осите

Зад прозореца във всички посоки се простираха дюни, каменисти мъртви хълмове и всеки от работещите тук знаеше, че пясъчните вълни достигат хоризонта, обвиват планетата и сякаш се завръщат иззад хоризонта, от другата му страна — така еднообразен беше видът на това пясъчно море с редки острови-скали и каменисти хълмове, бленуващи за вода. Нито капчица дъжд или влага през знойния ден. Само тънка и неуловима като пара утринна роса в долчинките, призрачен бисер по сухите листа и измамни тъмни сенки под скалите — мираж на прохлада.

Ентомологът Валентин Колосов скришом си водеше бележки — може би с такова старание той водеше дневник.

— Ех, да имаше повечко вода тук! — каза Колосов и това прозвуча така искрено и развълнувано, че всички се усмихнаха.

— Да се напои и ороси. Възражения няма. Приема се — Кавардин вдигна ръка.

— Възразявам — неочаквано каза Гарин. — Не ми се иска тъй бързо да се намесваме в този свят. Това не е Сахара, нито Гоби. Нужна ли е водата на тукашните оси, или на сухия храсталак? Може би водата, същата тази вода, която ще изкараме на повърхността, ще отрови всичко живо тук. Кой знае!

— Та вода тук и под пясъка няма. А за пукнатините да не говорим — добави Сварогин. — Нито капка. Всичко е в атмосферата. Но това са само останки. Скоро и те ще изчезнат.

— Е, не чак толкова скоро — възрази Колосов, — ще се задържат хилядолетия, десетки хиляди години, а може и по-дълго. Нас вече няма да ни има, а всичко тук ще си остане по старому. И скалите, и прашните бури, и осите… Те ще ни надживеят.

* * *

… Колосов изучаваше поведението на осите през следващите няколко дни. Започна с прости опити. На склона на хълма, обрасъл с редки храстчета, бяха поставени апарати, кинокамери. Като изпълзяваха от дупките, обитателите им правеха кръг във въздуха, понякога два, и се устремяваха в търсене на плячка. Колосов насипа близо до входовете им купчина пясък и заби в нея пръчка. Това беше първият въпрос, може би много елементарен, но който щеше да послужи за начало на диалога. Нали именно умението да се задават въпроси на природата е основата на всяко познание.

Отначало насекомите като че ли не обръщаха внимание на станалите промени — излитаха и кацаха на площадката, но вече се забелязваше разлика: преди да се понесат към дюните, те кръжаха над дупките си по-дълго отпреди. Но ето че се завръщаха, изчезваха под пясъка, пак се появяваха, вдигаха се във въздуха и отново, както и по-рано, правеха само един-два кръга над своята „база“ — нито сантиметър повече. Ясно беше, че планинката и пръчката ги объркаха и те изучаваха местността, преди да се отправят на път. А като изучиха, престанаха да реагират на променилата се обстановка, която им стана обичайна, привична. Колосов изравни планинката и махна пръчката. Както и следваше да се очаква, осите при първото излитане дълго кръжаха над площадката. Те отново бяха озадачени от случилото се. В началото, до втория опит с пръчката и хълмчето, те се държаха досущ като земните оси филантуси. Може би, ако някой друг беше на мястото на Колосов, изводите щяха да са готови: да, обикновени оси. Но Колосов, подчинявайки се на някакъв неясен импулс, продължи работата. Фасетните очи на насекомите реагираха на най-различни ориентири и понякога възприемаха положението им с точност, достъпна само за автомат.

Как ли запомняха белезите на своето жилище? Но за отговор на този въпрос бяха необходими други, по-точни наблюдения и Колосов реши да не изпуска от погледа си две-три ося. Той разчисти площадката до избраните дупки, като махна всички камъчета, пръчици, тревички, които биха могли да послужат за ориентир. И ето че се появи първата оса, мъкнеща плячката си — гъсеница, уловена в „джунглите-храсталаци“. До момента, до който й оставаха два-три метра до дупката, всичко беше, както и преди. Но ето че тя се спря, увисна във въздуха и изведнъж започна да се мята така, че едвам можеше да се следи полета й. Като увисна още веднъж, вече на половин метър от земята, тя започна да описва кръгове, после уморено се спусна на пясъка, недалеч от своето жилище, което така и не успя да открие.

Втората оса се върна минута по-късно и започна бавно да снишава полета си, но и в нейното поведение настъпи поразителна промяна: тя спря, метна се на една страна, после на друга, описа широка дъга и накрая увисна във въздуха. И тя също не откри нито един познат ориентир. Ето — тя кацна недалеч от гнездото, отново се вдигна и като летеше само на няколко сантиметра от повърхността, сякаш започна да изучава местността. Скоро тя направо се натъкна на гнездото и се скри в него.

В това време първата оса започна да търси жилището, като пълзеше по разширяваща се спирала, влачейки със себе си тежкия товар. На петия кръг тя също се натъкна на входа на леговището.

Третата оса намери дупката най-бързо от всички, като че ли по някакъв начин й бяха предали опита на предишните. Сега Колосов стана изключително внимателен. Трябваше да забележи точно момента на отлитането! И трите оси се показаха почти едновременно, издигнаха се на височина около метър и започнаха да кръжат над площадката (като кръговете все повече се разширяваха, докато спиралата не се обърна в права, отвеждаща ги към мястото за ловуване). Колосов пресметна, че те осем пъти прелетяха над площадката, запомняйки новите ориентири.

Към края на следващия ден той се свърза с Гарин, без да изчаква неизбежната среща с него в базата. Гарин вземаше проби от почвата наблизо.

— Опитайте се да привикнете осите към изкуствени ориентири — посъветва Гарин. — Разполагайте ги под формата на геометрични фигури или рисунки.

— Рисунки? Мислите, че ще успеят да се справят с чертежи и рисунки?

— А защо не?

— Осите обикновено разпознават само простите фигури — окръжности, елипси, триъгълници… Аз исках да опитам с пресичащи се окръжности. Поне като начало.

— Нека се потрудят над квадратурата на кръга — сериозно каза Гарин.

— Довечера ще съобщя резултата — в тон му отвърна Колосов.

— Добре — каза Гарин. — После в къщи… Да, и ето какво още… Научете ги да четат.

Екранът угасна. Колосов смачка бялото пластмасово листче и машинално го пъхна в джоба на куртката си. Той взе шепа камъчета и ги разположи около дупката на осите във формата на квадрат. Като свикна с квадрата, осата безгрешно намираше входа на дома си. Сега тя се ориентираше по този квадрат, но достатъчно беше да го измести и веднага започваха дълги търсения. Промяната във формата даваше същия резултат. Осите, ориентирали се вече към квадрата, не признаваха трапеца или триъгълника. Какво пък, помисли Колосов, нищо особено, земните оси също отличават триъгълника от окръжността.

Той изсипа камъчетата и като ги разместваше машинално, образува думата „дом“. Дупката се намираше в средата на буквата „о“. Осата долетя, потърси, потърси и намери гнездото. Колосов остави надписа и започна да наблюдава. При следващото си завръщане осата веднага се пъхна където трябваше. „Чете — помисли си Колосов. — Е-е, глупости, просто разпознава буквата-кръгче. А ако…“

Решението дойде изведнъж. Той остави надписа, но замени овалите на буквите „д“ и „о“ с ромбчета. Осата се върна и моментално се отправи към гнездото си.

Колосов направи по-дълги надписи: „дом на оси“, „вход в дома“, „леговище“. Осите „четяха“ независимо от начина на изписване на буквите. Нещо повече — смяната на надписите не завари нито една от осите неподготвена. Всички веднага намираха пътя. Това приличаше на истинско четене. „Защо преди ги объркваха триъгълниците и трапеците? Какво стана?“ — замисли се Колосов.

… Минута по-късно Гарин застана до него и с интерес разглеждаше надписите от камъчета.

— Виках ви, Валентин… Помислих, че… Къде е екранът?

— Ами, че аз го… — обърка се Колосов. — Ето…

Той извади от джоба си измачкания и мъртъв екран.

— В къщи! — изкомандува Гарин.

— Не — заопъва се Колосов. — Още малко, нещо се обърках.

— Толкова повече — каза Гарин.

— Че как може така, Генадий Александрович? Вие само погледнете — та те четяха тези надписи!

— Разпознавали са ги като фигури.

— Не!… — И Колосов му разказа за това, как променяше формата на буквите и какъв беше резултатът.

— Интересно — каза Гарин, — а ако започнем всичко отначало? Надявам се, че ви е ясно, че предложението ми да ги научите да четат беше шега?

— Ето първия опит: планинка от пясък и пръчка.

Колосов махна камъчетата и заби пръчката в направената купчина пясък.

Осите моментално намериха пътя.

— Е, да речем, запомнят — каза Колосов. — Да опитаме нещо по-ново, но от същата серия.

Той махна всичко от площадката и направи сложна фигура от камъчета. Всички оси намериха дупките си.

— Нищо не разбирам! — възкликна Колосов. — Те трябваше да бъдат объркани след разместването.

— Кинокамерата работеше ли? — попита Гарин.

Колосов кимна, после безнадеждно махна с ръка. Те седнаха в меките кресла и веъдеходът ги понесе през пясъка към станцията — в къщи.

По пътя Гарин внимателно и с неподправен интерес разузнаваше отношението му към сюрпризите от първите дни. Колосов се стараеше да не избързва с изводите.

Какво мисли за осите ли? Засега още нищо определено не може да се каже. Впрочем… Защо да не направят опити по директното определяне на интелекта? Да, точно това иска да каже. Именно така. Може би вече има достатъчно факти. Може би трябва да изчакат. Едно е ясно, че всичко, което правеха досега, води само до нови и нови въпроси. Външността може да лъже, навиците в мисленето ни — също. Подобни примери има достатъчно даже и на Земята. Да, това сигурно е мимикрия, подражаване.

Разбира се, това е най-простото обяснение. А не може ли да бъде — осите да подражават съзнателно, с цел? Не е изключено на планетата да има два вида оси. Единият от тях представлява мимикрия, тогава трябва да бъде открит другият. А другият може би е истински в обикновения, земния смисъл.

В къщи те кадър по кадър изучаваха събитията на пясъчния хълм. Удивяваше рязката промяна: като че ли към края на деня осите поумняха. Те поразително се отличаваха от сутрешните оси, които едва запомниха най-простите ориентири, брояха камъчетата в геометричните фигури и линии и всеки път се объркваха при смяна на ориентирите.

Впрочем Кавардин смяташе, че е станала някаква грешка — може би опитите са поставени некоректно, по-точно, самата методика е порочна и позволява на осите да отгатват — случайно, разбира се. Сварогин се изказа в полза на „интелекта“, макар и съвсем предпазливо (явно му бяха подействували думите на Кавардин и твърдата му позиция: интелектът е невъзможен).

Като изслуша Сварогин, Гарин попита защо сутринта осите са се държали по съвсем друг начин, защо първите кадри показват съвсем друга картина — без какъвто и да е намек за разум.

— Трябва още веднъж да се провери — твърдо рече Сварогин.

— А на мен ми се струва, че осите са поумнели веднъж и завинаги, ако може така да се каже. Как мислите, Валентин? — Гарин изпитателно погледна Колосов, като че ли наистина искаше да разреши интересуващия ги въпрос с мнозинство на гласовете.

— Съгласен съм — простичко каза Колосов, — макар че нищо не разбирам. Така ми се струва, това е.

— Помислете — каза Гарин и започна да разглежда едно от камъчетата, които беше взел от хълма.

— Да, да… — изведнъж заговори Колосов. — Та те са могли да… забележат, нали?

— Да допуснем — каза Гарин, — да допуснем, че са забелязали… А после?

— Разбрали са, че експериментират с тях — продължи Колосов.

— Така — кимна Гарин. — Следователно?…

— … следователно преминали са на естествени ориентири, нали така?

— Разбира се — каза Гарин. — Или са се научили да четат.

— Разрешете, Генадий Александрович — оживи се Сварогин, — едното не изключва другото, по-скоро го допълва. Осите са могли и да забележат опита, и да се научат да сричат. И едното, и другото заедно.

Появата на неизвестния

— Горе в нашата лаборатория имаше кутийка с оси, подарък от физиците — късно вечерта каза Гарин.

— Е, и какво? — попита Кавардин.

— Прозрачна пластмасова кутийка с дупчици за дишане, те всичко бяха изработили много грижливо и в деня на идването ни я подариха — продължи Гарин вече по-настойчиво, като внимателно се вглеждаше в лицата им. — Всички ли я видяха?

— Видяхме я — откликна Колосов — и не само я видяхме. Ние вече работихме с тях. Записвахме спектрите. Но какво има, Генадий Александрович?

— Ето какво: къде е тя?

— Пак там, в лабораторията.

— На полицата?

— На полицата.

— Уви.

— Има никакво недоразумение — каза Кавардин, — ще се кача да видя. Да вървим заедно, Валя!

Те излязоха. Вратата безшумно се затвори. Стъпки по стълбата. После тишина. Съвсем приглушено хлопна вратичката на шкафа. Още веднъж. Гласове не се чуваха, но Гарин ясно си представяше за какво говорят те там. За кутийката, която — ама че работа — трябва да се намери. А не се намира. Сварогин попита:

— Мислите, че се е загубила?

— Не знам — отвърна Гарин, — нямам представа.

— Ние може би сме я изгубили — от прага подхвърли Кавардин. — Ще се намери.

— Не съм сигурен, никак не съм сигурен в това — промърмори Гарин, сякаш размишляваше на глас.

— Толкова ли е важно?

Гарин срещна настойчиво питащия поглед на Кавардин.

— Много повече, отколкото можете да си представите.

— Не ви разбирам.

— Аз също — каза Колосов.

Гарин включи приемника. На екрана се появи лицето на дежурния от орбиталната станция. Той приветливо се обърна към Гарин:

— Добър вечер, Генадий Александрович.

— Добър вечер — отзова се Гарин, — кажете кога да очакваме полската група биолози?

— След две седмици. След аклиматизацията. Ние вече ви съобщихме…

— Да, съобщихте — потвърди Гарин, — благодаря.

Обемният екран посивя, превърна се в незабележително листче, закрепено към стената с карфица.

— Та така — Гарин изгледа колегите си, — нали чухте — след две седмици. Значи освен нас тук няма никой. Съвсем никой. От полюса до екватора и от екватора до другия полюс. Жива душа. А между другото… Елате с мен.

Гарин пусна пред себе си Кавардин, Колосов и Сварогин, внимателно затвори вратата, после ги поведе около къщата към прозорците, които гледаха на юг.

— Стоп — тихо изкомандува той — Ето тук… Погледнете.

Над самия прозорец гореше факелът на комета. В призрачно-жълтата й светлина те видяха вдлъбнатина в пясъка, ямичка, и още, по-малки — неравният им пунктир се губеше в пустинята: следи. Гарин закрачи и всички видяха, че разкрачът му приблизително отговаря на разстоянието между отпечатъците на пясъка: това бяха следи от крака. Започваха точно пол прозореца.

Той се обърна. Лицата им изглеждаха неподвижни, застинали — като маски. Неосъзнатото чувство на тревога го скова за миг, после, вече усмихвайки се, той посочи другите следи, които водеха към къщата.

— Това си следите на този, който е откраднал осите.

— Което налага простия извод — каза Кавардин, — трябва…

— Не, само не тук… — възрази Гарин. — Елате.

Те се върнаха в къщата.

— Трябва да наловим още оси — довърши Кавардин мисълта си.

Кутийката на Сварогин не стана хубава. Тогава той направи скелет от жица и го обви с прозрачна лента, толкова здрава, че осите в никакъв случай не биха могли да се справят с нея, ако им хрумнеше да избягат. Дълго обсъждаха къде да закачат това съоръжение. Ако някой дойде за него, то не трябва дълго да го търси — малко ли са случайностите, които могат неочаквано да попречат. А и наблюдателите също се излагат на известен риск въпреки всички предпазни мерки. Отначало решиха да оставят пакета с осите на място, което веднага се забелязва — на втория етаж, където се намираше изчезналата кутийка. Но Кавардин възрази — мястото вече е белязано, ще предизвика подозрение. Не е ли по-добре да я „скрият“ на друго място? В края на краищата се разбраха да оставят примамката на първия етаж в общата стая, а наблюдателите да останат на втория етаж. Прозорците да бъдат отворени, фотоапаратите, кинокамерата, оръжието и радиопредавателят — в готовност.

По този план двама души отиваха в пустинята: първо, работата не чакаше и второ, прекратяването на обичайната програма на изследванията вероятно щеше да предизвика подозрения. Двама заемаха наблюдателния пост при прозореца. Някому хрумна да направят перископ, та с нищо да не издадат присъствието си.

Другия ден привечер наловените оси преместиха в пакета. Сутринта Гарин лично инструктира Сварогин и Кавардин. После замина с Колосов, но не както обикновено — много далече. След половин час се осведоми дали всичко е наред и им заповяда да бъдат нащрек (Тази заповед беше предадена със специален код, за всеки случай, и ако някой се опиташе да я разшифрова, доста би се потрудил.)

До обед беше спокойно. Кавардин рисуваше пейзажи по памет, Сварогин дежуреше. После това му омръзна. Той прелисти томче със стихове, написа писмо на брат си.

Към обед, като се подчиняваше на неосъзната подбуда, Кавардин стана внимателен, сякаш предчувствуваше неизбежната среща.

Сварогин се разположи до противоположния прозорец така, че отвън се виждаше единствено краят на перископа. И всеки път пред него се мяркаше едно и също: ниските равни планини незабелязано преминаваха в дюни, в хълмове с тъмни гребени от обгорена глина и пурпурни петна на девствени храсталаци. През керваните от облаците прах, като ги разсичаше с ослепителните си лъчи, се промъкваше слънцето.

Сварогин усети на рамото си леко докосване. Вдигна глава и видя съвсем близо лицето на Кавардин. Давайки му знак да мълчи, той сочеше с ръка леко вляво, там, където горещите цветове светеха особено ослепително. Кавардин веднага приседна, като се скри, а Сварогин видя силуета на човек, който стоеше отпред, под прозореца, сякаш размисляше. Беше облечен в светла дреха, а на главата качулка, която скриваше горната част на лицето му.

Сварогин затаи дъх. Човекът направи няколко крачки към тях, спря се, после отново тръгна. Краят на качулката явно му пречеше да гледа, защото той го отметна. Лицето му, неподвижно и загрубяло от вятъра, съвсем не изглеждаше като маска. Сварогин успя да забележи бръчките по голямото чело, продълговатите очи, сухите и тънки устни и ушите, като че ли изваяни от фарфор.

Сварогин щракна с фотоапарата. Минута по-късно включи кинокамерата. Човекът продължаваше да върви. Той даже не гледаше към прозореца (В този момент Кавардин мислено се наруга: прозорецът би трябвало да бъде затворен от самото начало — непростима грешка!)

Въпреки това всичко течеше като по масло. На този, който вървеше към къщата, му оставаха някакви си десет метра. И тогава той вдигна глава.

Той стоеше и гледаше нагоре, към прозореца. Прииска им се да викнат нещо или просто да слязат при него, или да го заговорят, облегнати на прозореца. Кавардин и Сварогин усещаха внимателния му поглед. Минута тишина и неподвижност. Никакво шумолене, никакво движение. Даже дишането пречи. По дяволите илюзиите. На тази планета не е имало хора. Освен членовете на експедицията.

И изведнъж — писък като от комар, после още по-силно. И тихо свирене, и думи. Радиопредавателят! Тишината се взриви. Ръката намери кабела, ключа. Късно. Отново тишина, но друга — отиваща си. Човекът зад прозореца се отдалечаваше. А те, без да се крият, гледаха след него. Той вървеше все така равномерно, като понякога спираше и застиваше на място.

— Струва ми се, че забеляза фотоапарата — каза Кавардин. — Впрочем от такова разстояние е трудно да не забележи.

— И при това радиопредавателят… — обадя се Сварогин. — Гарин не ни разреши да го последваме, не го разбирам. Защо?

— Това не бива да правим. Ние не знаем, не разбираме — значи засега не трябва да проявяваме активност. Тук той е прав. Никой обаче не ни е забранявал да проучим следата. Къде води например.

Те почакаха, докато силуетът се изгуби. Свързаха се с Гарин „Всичко е наред — каза Гарин, — добре, че не сте разговаряли, засега не бива, фотографирайте следите, докато пясъкът не ги е засипал, проявете лентата.“

Но Кавардин се увлече, искаше му се да узнае колкото се може повече — и то веднага. Те тръгнаха по следата и първият километър им се видя много лек, после се умориха и седнаха да починат. Червеникавото космато кълбо висеше вече ниско над жълтия хоризонт, който представляваше не линия, а лента, бягаща лента, в която се смесваха стихиите на небето и земята.

Сянка очертаваше следите; в този късен следобеден час нямаше вятър. На Кавардин му се струваше напълно естествено и даже необходимо, че те бяха изтълкували в по-широк смисъл съветите в указанията на Гарин в ще могат да узнаят нещо повече.

Още една почивка и отново километър. Те тръгнаха по-бързо. Кавардин бързаше: трябва да се върнат преди залез, а кой знае колко още им предстои да вървят? И точно тук у него възникваха подозрения от най-общ характер, но му беше трудно да ги изрази. Като се задъхваха, те вървяха, влачейки краката си, но все им се струваше, че още малко и ще го догонят, макар че познатият силует не се виждаше. Той отдавна вече се беше изгубил — сякаш се бе разтворил във въздуха, преди те да се измъкнат от къщата. А ето че неочаквано малко преди залез следата свърши. По-нататък зееше загадъчна пустош, равен хълмист пясък и нищо повече. Нито една вдлъбнатинка, която да вземат за навеян отпечатък, никакви следи в радиус от сто крачки.

— Нищо — каза Кавардин. — Налага се да се върнем, Валя. Да вървим.

Изминаха час-два. Те вече бяха пред къщата. Кавардин мислеше по какъв начин следата би могла да изчезне, но все пак дойде до извода, че точно това не е най-загадъчното в цялата история. Следите можеше да бъдат засипани с пясък. Сварогин беше уморен, той се уми и легна да почине.

Кавардин почувствува нещо недобро. Той бързо се изкачи на втория етаж. Всичко беше наред, кинокамерата си беше на мястото, уредите, всичко останало. „Ама разбира се!“ — трепна Кавардин. Той стремително се спусна надолу. Пластмасовата примамка с осите я нямаше. Пакетът висеше на куката. А сега куката самотно стърчеше. Кавардин разтресе Сварогин, който беше успял да задреме. Заедно се впуснаха към улицата. И видяха: от самата врата към пустинята води още една следа.

… Кавардин се чувствуваше неловко, съзнаваше, че постъпката им със Сварогин е направо хлапашка. Но Гарин беше на друго мнение. Той даже ги успокои. Нима е лесно да се предвижда, когато се срещаш с необикновеното? Че и какво толкова е станало? Осите са изчезнали? А нима не за това бяха уловени, за да играят ролята на примамка? Да, „червейчето“ го няма, но и рибата се показа. И те седнаха да разглеждат снимките.

— Но моля ви се, нищо не е загубено, всичко е цяло! — възбудено възклицаваше Кавардин. — А нали той знаеше, че го фотографирахме в сигурно е видял, че го следим.

— Разбира се — отговаряше Гарин. — Изглежда, той, или по-добре да кажем те, се придържат към принципи, подобни на нашите. Не е изключено много неща и за тях да не са ясни. Но съгласете се, че такива безмълвни срещи ни карат да мислим за бъдещето и да желаем познанство.

* * *

Сутринта на старото място, там, където осите се учеха да четат, всичко беше по старому. Колосов приклекна на пясъка, зарови дланите си в него и дълго-дълго слуша тънкото пронизително жужене на осите, които се приземяваха, и бръмченето на осите, които плавно се носеха по своите въздушни пътища — от обгорените пасища към града и обратно. А на градчето на осите е трудно, изключително трудно да устои в постоянната борба със суховея. Какво може да противопостави крилатото мъниче на изсушаващите пориви на вятъра? Разумът, помисли Колосов. В това, както му се струваше, беше трудно да се усъмни. И изглежда, някой ги пазеше, грижеше се за тях. А как дивно е това място, където се простираше градчето им! По-добро ъгълче не може да се намери в цялата околност, тъй като тук цареше необяснимо затишие и даже не е така знойно, как-го другаде.

Колосов не се изненада особено, когато откри в ръката си кой знае откъде появило се листче с рисунка. Той си помисли, че би могъл да го загребе заедно с пясъка или вятърът да го е подхвърлил и притиснал към дланите му. Но едва го погледна и разбра, че това е портрет. Той започна внимателно и предпазливо да го разглежда и потръпна от изненада — стори му се, че очите на портрета са живи и също така внимателно го изучават. Не, не! Това беше просто рисунка, нищо повече. Затова пък майсторски беше направена — всяко движение, всяко докосване до листчето караше портрета да оживява за кратко време.

В същия ден привечер Гарин направи важен извод: портретът не е нарисуван. Това беше нещо като мозайка от миниатюрни късчета сухи растения, вероятно работа на осите. Лесно беше да се отгатне кой е изобразен от осите-художници. Гарин дори приемаше това за естествено. От снимката и от портрета ги гледаше едно и също лице, разбира се, с тази разлика, че фотографията на човека, откраднал осите, пресъздаваше огледален образ.

— Мисля — забеляза Гарин, че с това те искат да кажат, че ние напразно го фотографирахме тогава. А ако ни е бил необходим портрет за спомен или за други цели, не е трябвало да си правим труда. Те ни го подаряват. Това май прилича на плах опит за установяване на контакт с нас.

— Или на опит да сложат край на контактите — възрази Кавардин.

След много години

Няма по-трудна задача от тази, да се направи всестранно проучване на планетата и няколкото седмици работа изглеждаха малък епизод от дългия, многогодишен път.

На други може би би провървяло повече. Експедицията на Олховски след пет години намери под пустинята истински градове. Най-древният и най-прекрасният от градовете се е възвишавал някога над пясъците като каменен белоснежен остров. Павираните му улици по невероятен начин са обединявали в себе си най-различни по стил постройки — и колиби, и дворци. Техните геометрически правилни линии са се точели с километри, а под улиците са се криели каменните тръбопроводи. На площадите на този слънчев град са се извисявали не храмове, нито статуи на богове и герои, а кладенци, облицовани с изящна червена керамика и черни блестящи камъни, шлифовани като огледало. Може би сутрин в полираните плоскости на тези камъни са се оглеждали момичета с високи стомни на рамо, а краката им са докосвали червената керамика и капките вода, паднали от стомните, са съскали в горещите дни и са се изпарявали, едва докоснали червените плочи.

Три необикновено дълбоки кладенеца-шахти са подавали водата в басейн, в който са можели да се изкъпят пътниците, достигнали гостоприемните граници на града. От този басейн нагрятата от слънцето вода е била подавана във висящи градини, надминаващи прочутите градини на Семирамида.

Гигантското водохранилище недалеч от града е наподобявало езеро, от него са струели изкуствени ручеи, оросяващи полетата. Но там, където е свършвало царството на водата, е започвало царството на смъртта — пясък, пясък, пясък, миражи под палещото небе и облаци пурпурна прах.

Кладенците и каналите са се захранвали главно от „сълзенето“ на скалите. Водата току се е губела, изворчетата са чезнели, а кладенците пресъхвали. Олховски намери множество древни канали и показа, че с помощта на оцветители, белязани риби и особени плувки местните мъдреци са проследявали подземните пътища на невидимите рекички и езера. По-късно те са узнали свойствата на леката и тежката вода, тайната на разтворите и прегрятата пара. Над по-късните градове вече се извишавали водонапорни кули, а последвалите ги сложни кондензаторни устройства като че ли завинаги решавали проблема. Но самите градове са останали много малко и те по-скоро са напомняли не многолюдни търговски центрове, а изследователски станции, където се е водела постоянна борба с пустинята. Те са се опитвали да предизвикват изкуствени дъждове, но в атмосферата е имало твърде малко влага. Най-скъпоценното вещество — водата, постепенно, капка след капка, облаче след облаче се е разсейвала в пространството, отивала е в Космоса, но най-страшното било, че свойствата й са се променяли с времето. Най-лекият от изотопите на водорода — протият — обикновеният водород, е изчезвал, жарките лъчи са отнасяли молекулите му от атмосферата, лекият газ, начало на всеки живот, негова основа, е намалявал и се е губел в черната пустош. Оставала е тежката вода, която постепенно е убивала живота.

Онези, които са отстъпвали пред пустинята, не са могли да се примирят с това. Да, те са отстъпили. Но не са изчезнали. Стремили са се на всяка цена да останат там и заради това са били готови на всичко. Мъжеството и вярата не са ги напуснали. Разкопките на Олховски потвърждаваха това.

По-късните слоеве съхраняваха останки от цивилизации, достигнали нивото на изтънчена техническа култура. Водата е била улавяна молекула по молекула, капка по капка, давайки началото на оскъден водоскок, снабдяващ всички, които са живеели наоколо.

Оценката на броя на жителите на планетата, направена от сътрудниците на Олховски за този период, даде странен резултат: някъде около две хиляди или малко повече. Впрочем и това изглеждаше като чудо, те биха могли да бъдат и много по-малко. И ето че в горните слоеве стремежът към вода изведнъж изчезва. Сякаш те са се отчаяли в своите търсения. Все по-малко апарати за синтетична вода. За цяло столетие нито една нова конструкция. Да, те са изчезвали в небитието, принудени са били да го правят.

Как са изчезвали?… Та те сигурно хиляди пъти са били готови да се превърнат в призраци, но духът им да витае над старите стени на умиращите градове, само и само да останат. Улавяли са се за всяка пукнатина, запазила зеленина и остатъци от влага, само да отложат раздялата с година, с ден… или да продължат живота си. И най-суровата планета може да служи само за временно пристанище на добре екипираната ракета, но животът, дългият живот на шепа хора — нима е възможен, нима ще оцелее?

В най-горния културен пласт, на дълбочина само двадесет метра от повърхността, Олховски намери медал с образа на оса. Какво е това? Поетичен символ, обобщение? Или тук се крие мисъл, която води към бъдните хоризонти, към надеждата?

Фактите едва стигаха, за да се отгатне зад тях призрачната основа на една вълшебна приказка…

Олховски опитваше да се откъсне от приказните хипотези и илюзорни представи, които го бяха овладели, но не намираше решение в никакъв друг план, като че ли на всички търсения беше съдено да го отвеждат към омагьосаната врата, зад която започваха вълшебствата.

… И ето — дълго сдържаните пясъци погребали развалините, умрелите, извисяващите се над тях могили. Останали осите. Планетата усмирила своя нрав, ветровете ставали все по-тихи с всяка следваща година и осите, трудолюбивите оси, построили своя първи град, великолепен град, и който леговищата наброявали хиляди.

Двата портрета

Неочакваните открития на Ларионов разкъсаха завесата на времето и за пръв път позволиха да се оцени дълбочината на представите на онези, които хилядолетия са отстъпвали под натиска на стихията. Тяхната писменост, която представляваше богато на цветове находище от приказни бръмбарчета, птичи пера, пъстри листенца, изглеждаше омагьосана навеки. Простото описание даже на всяка металическа или каменна плочка, покрита с цветни знаци, беше сложно, граничеше почти с научен подвиг. А какво да кажем за тези, които искаха да стигнат до смисъла на нарисуваното, да се извисят до разбирането на откровенията, зашифровани по толкова необикновен начин?

И ето че никому неизвестният досега четиридесетгодишен професор изведнъж намира ключ към загадката. Не, той още не може да чете всички текстове, пък на това не биха могли да разчитат и много поколения графолози. А и никой не би повярвал на това, защото на Земята оставаха непрочетени редове — къде по-примитивни например на Фесткия диск. Но Ларионов можа да разчете кратките надписи от последния период, изчукани на медалите с осите. Начинът на разчитане сигурно е бил намерен случайно. Как иначе може да се обясни фактът, че Ларионов се е досетил да построи оптическа система, която превръща холограмите в букви и редове. Да, те са употребявали холограми — този обемен шифър за запис на мисли, защото въпросът с копирането на оригиналите се решава необикновено просто: и най-малкото късче запис съхранява пълния текст. Та нали кой да е участък от холограмата съдържа всичко, което е записано на нея. И, разбира се, те са имали свои начини за бързо четене на холограми: достатъчно е било само да погледнат коя да е група знаци; един път да погледнат плочката, даже не цялата — и пълният смисъл на записа е ставал ясен.

Оставаше получените от Ларионов букви и думи да бъдат прочетени. И макар че смисълът на повечето страници му се изплъзваше, дори най-простите редове, разшифровани от него, разказваха много.

Гарин най-вече се интересуваше от онези надписи, които имаха пряко отношение към осите. Последните работи на Ларионов го накараха отново да си спомни за много от онова, което някога той и другарите му успяха да видят. Гарин написа писмо на Ларионов, след като случайно се натъкна на статиите му (Ларионов работеше в Киев). И получи подробен отговор. Ларионов с поразителна грижливост и щедрост му предостави текстовете на надписите, които бе разшифровал. Нещо повече, той му изпрати и вариантите на друга текстове, чиято разшифровка още не беше завършил. На един от медалите редом с холографния текст беше изчукан и обикновен. До образа на осата можеше да се прочете, като се използува азбуката на Ларионов: „Те ще знаят това, което знаем ние“. И по-долу: „От тях ще узнаем много“.

За кого става дума, гадаеше Гарин, за осите ли?… И отново писа на Ларионов. Той му отговори буквално следното:

„Въпросът не е лесен, но аз се надявам на вашата снизходителност, нали аргументите в полза на моето гледище засега са недостатъчни. Мисля, че надписите са адресирани до нас, в тях наистина става дума за осите. Излишно е да ви напомням за онези изключителни способности, които природата им е дала. Публикуваните от Вас и Вашите сътрудници статии са достатъчно красноречиви, но все пак не успях да използувам онези материали от експедицията, които попаднаха в архива. Бих искал да се надявам на Вашата помощ. Особено бих искал да се запозная със снимките и филмите.

Трудно ни е сега да си представим мащабите на трагедията, в резултат на която практически е загинала една цивилизация, неуспяла да намери изход. И все пак някои неща те са успели да направят. Чувствувам, че попаднах на важна следа. А как стана това е отделен въпрос. Трябва да си представим безизходността на ситуацията, за да успеем напълно да оценим онова, което са успели. Ясно е, разбира се, че с помощта на електронни машини могат да се законсервират, ако може така да се каже, идеите, постиженията на много отрасли на науката. Но на кого да оставят тези «консерви»? А мисълта, живата мисъл, търсеща и променяща се като снежна лавина или облак — какво да правят с нея? Компютърът тук не може да помогне. А гибелта на живата творческа мисъл — това е истинска трагедия, това е гибел на цивилизацията, незъзвратима гибел. И те започнали да търсят начини да прекрачат през вечността, през небитието. Именно така е стоял пред тях въпросът; за тях самите вече нищо не е могло да се направи.

Трябвало е да изберат сравнително проста форма на живот, която да би могла да издържи на изпитанията, да бъде непретенциозна. В същото време тя е трябвало да бъде достатъчно сложна и да е подходяща за целите им. Техните намерения са били ни повече, ни по-малко да надарят тази чужда за тях форма на живот с разум. Разбира се, със своя разум или с негов модел — повече или по-малко точен. Изборът им паднал на осите, понеже на планетата не е имало други същества, по-подходящи за целта. Осите поради обществения характер на поведението си биха могли отчасти да компенсират своето положение на еволюционната стълбица. И хората явно са им предали разума си, а може би и постиженията си — бъдещето ще покаже. Освен това съм дълбоко убеден, че те са предвидили посещение на своята планета от себеподобни.

Това е най-спорната част от моите предположения и може би най-уязвима за критиката. Но аз съм безусловно убеден… за мен е факт (поради липса на място и време, а също така поради други, вероятно по-важни съображения, не мога да се спирам по-подробно). Ще попитате как са могли да осъществят толкова грандиозна програма. Ще ви отговоря: не знам, макар че за много неща се досещам. С времето все по-ясна ми става чисто техническата страна на нещата. Струва ми се, че те са стигнали в края на краищата до това, да материализират носител на разума на планетата, подобен на тях самите или на пристигналите, тоест на вас. Тази задача те са заръчали на осите. Именно осите са способни да изберат от неприкосновения запас, който се пази кой знае къде, необходимия набор и молекула по молекула да създадат живот… В програмата е влизало и предаване на мисли, макар частично, и на знания, както се убеждавам, но не под формата на готови сведения, а с някакъв неуловим ключ, който отваря вратите към тяхната история, култура — някак си постепенно, в процеса на активната работа…

Според мен, вашата експедиция беше успешна именно затова, защото сложи началото на контакта. Онзи човек, който пазеше осите, трябваше да се появи. Самите оси бяха безпомощни, без него вие бихте могли, без да искате, да ги унищожите. Но и човекът, който се появи не много преди това, отначало е бил не само безпомощен, но и самото му раждане е могло да стане само с участието на осите, които много хилядолетия поколение след поколение са чакали, деня, когато ще настане време да действуват. И така, контактите започнаха, помнете това. Струва ми се, че дойде време да го кажем открито.“

Писмото не удиви Гарин. Ларионов в неговите представи беше кабинетен учен, при това млад и сигурно влюбен в науката си. Той се опита да си го представи и у него се създаде доста стереотипен образ на разсеян млад човек с очила. Въпреки това той съобщи съдържанието на писмото на Колосов (Кавардин и Сварогин бяха в продължителна командировка) и изпрати на Ларионов още едно писмо, което разясняваше цялото заблуждение на Ларионов.

Гарин беше забравил много от нещата, станали така отдавна, но ясно помнеше фактите, които се отнасяха до осите, и смяташе, че ако осите бяха се занимавали с нещо друго освен строеж на гнезда и изхранване на личинки, то това не би се изплъзнало от колегите му. Колосов беше съгласен с Гарин. Какво от това, че осите притежават до известна степен разум? Портретът на хартията ли? Наистина любопитно… Експонат за архива или за космическия музей (май именно там се и намира в момента). Човекът на планетата ли? Странен факт наистина. Но никой още не е дал разумно обяснение на този феномен. (Сигурно се касае за явление, сходно с миража.) Приликата между портрета на осите и оригинала ли? Ако осите са разумни, то и те са наблюдавали миража. Опитали са се да го възпроизведат.

Нишката от отрицания беше непоклатима. Във всеки случай Гарин се стараеше да предизвика у младия учен съмнение относно екстравагантните му разсъждения, изложени доста безапелационно. За какво говори той?… Че разумът у човека, създаден от осите, постепенно се пробужда? Пробужда се по някаква програма? Но защо все пак не бяха почнали с диалога?

Гарин получи отговор по-бързо, отколкото очакваше. Реакцията на Ларионов беше мълниеносна. Той даде обяснения само по въпроса за диалога, който би трябвало да се състои с онзи човек на планетата. Според него такъв диалог не бива веднага да се осъществи, без да узнаеш с кого имаш работа. Нима Гарин не знае това просто правило или смята тези, които са създали цивилизация в пустинята, а после са намерили начин да престъпят вечността, за не тъй далновидни? Това вече се превръщаше в полемика. И полемика, която не е по правилата, помисли Гарин, като прочете писмото. „Елате и сами ще се убедите“ — така звучеше поканата на Ларионов да продължат обмена на мнения.

„А защо не — помисли Гарин, — защо да не се срещнем и да поговорим за осите? Или за по-нататъшната съдба на съкровищата на планетата?“

Поканата беше приета. След три дни Гарин и Колосов излетяха от Москва, а след още няколко минути бяха в Киев. На тихата улица сред старите тополи те намериха дома, в който живееше техният опонент и сигурно до късно работеше през летните вечери.

Те влязоха в къщата по пустинното дворче. На вратата на квартирата на Ларионов беше забодена бележка, която съобщаваше, че хазаинът ще се върне след половин час. Може би той не ги очакваше днес. Но вратата се оказа отключена. Те минаха вътре и се настаниха в удобните кресла. Сред разхвърляните по масата ръкописи се виждаха няколко рисунки с бои и цветни фотографии. Пясъци, дюни, пурпурни небеса, оси. Човек. Гарин веднага го позна и неловко го притегли към себе си, така че пачката листа, които лежаха отгоре, се разсипа. На фона на безжизнените, окъпани в жарка светлина дюни крачеше същият онзи човек… „Виж“ — прошепна Гарин, като протегна акварела на Колосов. Нещо в тази рисунка го смути и удиви.

На съседната масичка до прозореца той забеляза бои, четки и незавършена работа на Ларионов. И портрет, като че ли същият, който осите им подариха. И лицето на човека от акварела на Ларионов беше нарисувано точно така, как то и на портрета на осите — в полупрофил, поради което акварелът тъй живо извикваше в паметта онези дни на планетата на пясъците.

В антрето се чуха равномерни, бавни стъпки. Гарин гледаше Колосов и успя да улови с края на окото си подписа под акварела, но смисълът още не беше стигнал до съзнанието му.

На прага на кабинета се появи хазаинът.

— „Автопортрет“ — машинално прочете Колосов подписа под акварела и бавно вдигна глава.

— Аз ви чаках — каза Ларионов.