Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (53)

Петдесет и трета глава

На моста към остров Халсбант ги посрещна тълпа от момчета и млади мъже, повечето облечени в скъпи дрехи и с Рада’Хан около вратовете. Всички говореха в един глас и искаха да знаят дали наистина Ричард е убил сбърз и как точно изглежда това същество. Опитваха се да се запознаят с него и го молеха да им покаже меча си, да им разкаже как точно е убил легендарното чудовище. Паша отговори на най-настоятелното момче, което я дърпаше за полата.

— Да, Кип, истина е, че Ричард уби сбърз. Сега Сестра Марен го изследва и когато свърши, ще ви разкаже всичко за него. Не е особено красив звяр. А сега всички се връщайте в Двореца, време е за вечеря.

Въпреки разочарованието си, че няма да научат нищо повече, момчетата веднага се подчиниха. Хукнаха назад да разказват на другите.

Щом остави Бони в конюшнята, Ричард настигна Паша. Тръгнаха заедно през дълъг коридор, покрай просторни зали. Той се опитваше да запомни разположението им. Тя му показа трапезарията на момчетата и трапезарията на Сестрите, в която се хранеха неколцина млади мъже. Минаха близо до кухнята. Паша посочи една врата, богато украсена с издялани от мрамор клонки, гроздове и красиви цветя.

— Това е кабинетът на Прелата — каза Паша.

— Тя ще бъде ли на вечерята?

Паша го погледна учудено.

— Не, разбира се, че не. Прелатът няма време да вечеря заедно с нас.

Ричард тръгна към богато украсената врата.

— Ричард, какво правиш? Къде си тръгнал?

— Искам да се срещна с Прелата!

— Не можеш просто така да я посетиш!

— Защо?

— Ами, тя е много заета жена. Не трябва да бъде обезпокоявана. Няма да те пуснат при нея. Пазачите никога няма да ти разрешат да минеш през вратата.

Той сви рамене.

— Можем да ги попитаме. След това ще ми избереш дрехи и ще отидем да вечеряме със Сестрите, нали?

Предложението тя да му избере дрехи я накара да се закове на място. След като помисли малко, измърмори, че сигурно няма да е чак толкова страшно да попитат, и го последва.

Щом ги видя, пазачът застана пред желязната врата с широко разтворени крака и закачи пръсти на колана си, натежал от оръжия. Ричард сложи ръка върху рамото му.

— Съжалявам. Прости ми моля те. Не съм ти създал неприятности, нали? Дано да не съм. Надявам се, не е излязла да ти се кара още, нали?

Мъжът го погледна объркано, а Ричард се наведе към него.

— Виж… как се казваш?

— Анделмиър. Кевин Анделмиър.

— Виж, Кевин, тя каза, че ще изпрати охраната на западната врата, ако закъснея дори с една минута. Вероятно е забравила да те изпрати. Не е твоя грешка. Обещавам да не споменавам името ти. Надявам се, че не ми се сърдиш?

Ричард се обърна с гръб към Паша и се наведе още повече към войника.

— Разбираш, нали? — Той многозначително извъртя очи към Паша и му намигна.

Кевин погледна Паша, която продължаваше да човърка заплетените си коси.

— Да, сигурен съм, че разбираш. Виж, Кевин, нямаш нищо против да ти взема една бира, нали? По-добре да влизам вътре, преди да съм те забъркал в някакви неприятности, но преди това искам да ми обещаеш, че ще ми позволиш да ти взема бира.

— Е, мисля, че нямам нищо против една бира…

Ричард тупна Кевин по рамото.

— Ето това се казва разбран човек.

Той профуча през вратата, а Паша не се отделяше от него. Ричард махна с ръка на Кевин и му се усмихна. Паша се наведе към него.

— Как го направи? Никой не може да пробие охраната на Прелата.

Ричард задържа вратата, за да й направи път.

— Просто му дадох храна за размисъл и му позволих да се тревожи, че може би говоря истината.

Щом отвърнаха на почукването им, двамата влязоха в слабо осветена стая, в която имаше две писалища и две Сестри.

Паша направи реверанс.

— Сестри, аз съм послушница Паша Маес, а това е новият ученик Ричард Сайфър. Той се чудеше дали е възможно да види Прелата.

Двете Сестри я стрелнаха с поглед. Лявата отговори рязко.

— Прелатът е заета. Свободна си, послушнице.

Леко пребледняла, Паша се поклони отново.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, Сестри.

Ричард леко сведе глава.

— Да, благодарим ви, Сестри, моля, предайте на Прелата моите най-добри чувства.

— Казах ти, че няма да иска да ни види — каза Паша, докато се връщаха обратно.

Ричард премести раницата на другото си рамо.

— Поне опитахме. Благодаря ти, че ми помогна.

Той знаеше, че Паша е права и че Прелатът няма да ги приеме, но видя каквото му бе необходимо. Просто искаше да разучи изцяло разположението на стаите в Двореца. Продължаваше да мисли, че е затворник, но реши известно време да се държи по различен начин. Първо щеше да види на какво могат да го научат. Нищо нямаше да го зарадва повече от това да махне яката от врата си, без да се наложи да наранява когото и да било.

Стигнаха до онази част от сградата, в която се намираше неговата стая. Крилото се наричаше „Гийом Хол“, в чест на пророка, както му обясни Паша. От сянката в долния край на мраморната стълба изскочи млад мъж и пристъпи колебливо към площадката. Къдравата му руса коса бе подстригана над ушите. Бе пъхнал ръцете си в противоположните ръкави на виолетовата си роба, деколтето и ръкавите на която бяха украсени със сребрист брокат. Изглеждаше по-нисък, отколкото е всъщност, тъй като се бе привел напред. Поклони се на Паша, а сините му очи затърсиха сигурно място, върху което да се установят.

— Благословена да си, Паша — каза той нежно. — Прекрасна си тази вечер! Моля се да си добре.

Паша примигна срещу него.

— Уорън, нали?

Той вдигна рязко глава, изненадан, че тя знае името му.

— Добре съм, Уорън. Благодаря ти за вниманието. Това е Ричард Сайфър.

Уорън се усмихна срамежливо.

— Да, видях те вчера със Сестрите.

— Ти сигурно също искаш да разбереш нещо за сбърза — каза Паша.

— Сбърз ли?

— Ричард уби сбърз, нали това те интересуваше?

— Наистина? Сбърз? Не… — Той се обърна към Ричард. — Исках да ти предложа да дойдеш с мен в подземието, за да четем заедно пророчествата.

Ричард не искаше да кара младия човек да се чувства неловко, но наистина никак не се интересуваше от пророчества.

— Твоето предложение е чест за мен, Уорън, но се страхувам, че не съм много добър в гатанките.

Уорън заби очи в пода.

— А, да. Разбирам, и другите не се интересуват много от старите книги. Аз просто си помислих, че след като вчера спомена за онова пророчество, може би ще ти е интересно да си поговорим на тази тема. Но разбирам! Извинявайте и двамата, че ви притесних.

Ричард се намръщи.

— Какво пророчество?

— Онова, дето го спомена накрая. Ами — Уорън преглътна, — за онзи, който носи смърт. Никога досега не бях срещал някой, който е свързан с пророчество. След като си споменат там, мислех, че може би… — Той млъкна и погледна пак в земята, като се готвеше да си тръгне. — Но, разбирам, съжалявам, че…

Ричард внимателно хвана ръката на Уорън и го обърна към себе си.

— Както казах, не съм много добър в гатанките. Но може би ти можеш да ме научиш на нещо, свързано с тях, за да не съм такъв невежа. Бих се радвал да науча нещо ново.

Лицето на Уорън светна. Когато се изправи, се оказа, че е висок почти колкото Ричард.

— Бих искал. Толкова бих искал да ти разкажа за това пророчество. То е истинска главоблъсканица. До наши дни никой не е успял да я разгадае. Може би с твоя помощ…

Покрай тях мина широкоплещест мъж в роба и с Рада’Хан на врата. Очите му не се откъсваха от Паша. Той й се усмихна ласкаво.

— Добър вечер, Паша, време е за вечеря. Реших да мина да те взема. — Очите му я изгледаха от горе до долу. — Но ти не си облечена, а и косите ти не са сресани. По-добре иди да се пооправиш.

Мъжът се извърна настрани. Паша хвана ръката на Ричард.

— Страхувам се, че имам други планове, Джедидайа.

Мъжът изгледа Ричард с нескрито любопитство.

— Кое е това селянче? Да не би двамата да сте ходили да сечете дърва или да ловите зайци? — Усмивката на Джедидайа се доближи до лицето на Ричард.

Паша вирна брадичката си.

— Ричард уби сбърз.

Веждите на Джедидайа се вдигнаха от изненада.

— Я, колко било смело селянчето!

— Ти никога няма да можеш да убиеш сбърз — вметна Уорън.

Джедидайа обърна очите си към него.

— Какво правиш над земята, Къртицо? — той се обърна пак към Паша. — А ти видя ли как го убива? Бих се обзаложил, че е бил сам във времето, когато твърди, че го е убил. Може би е намерил сбърза умрял от старост и го е нарязал с меча си, преди да ти го покаже, за да те впечатли. — Този път се обърна към Ричард. — Нали така, селяко?

Ричард се засмя.

— Така е, прав си!

— Така си и мислех! — Той се усмихна ослепително на Паша. — Ела по-късно при мен, дете, ще ти покажа една магия. Мъжка магия.

Джедидайа тръгна величествено и изчезна зад ъгъла на коридора. Паша опря юмруци в полата си.

— Защо му отговори така? Защо го остави да си мисли такива неща за теб?

— Направих го заради теб — каза Ричард. — Мислех, че искаш да престана да създавам главоболия и да започна да се държа като благородник. — Той разпери елегантно ръце. — Е, добре, започвам! — Ричард се обърна към Уорън, който се бе свил до мраморната колона. — Ако той ти направи нещо, Уорън, искам само да ми кажеш. Аз ще се заема с него. Ти само ми кажи.

Лицето на Уорън светна.

— Наистина ли? Благодаря ти, Ричард. Но не мисля, че ще има възможност да го стори. Надявам се да се видим в подземието, когато имаш време. — Той се усмихна на Паша. — Лека нощ, Паша. Толкова се радвам, че те срещнах. Прекрасна си тази вечер, лека нощ.

Тя се усмихна.

— Лека нощ, Уорън. — Тя го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше бързо по коридора. — Какъв странен младеж. Едва си спомних името му. Всички го наричат Къртицата. Той рядко излиза от подземието, за да дойде в Двореца. — Паша погледна Ричард. — Е, тази вечер си спечели един приятел, който не може с нищо да ти помогне, и един враг, който може да ти напакости по всякакъв начин. Стой далеч от Джедидайа. Той е много опитен магьосник, скоро ще бъде освободен. Докато се учиш да общуваш с твоя Хан, той може да те нарани много лошо. Може дори да те убие.

— Тук изглеждате като едно голямо, щастливо семейство!

— Между магьосниците има особени правила. Могъщите си съперничат за надмощие. Понякога те стават много опасни. Джедидайа е гордостта на Двореца и няма да приеме лесно мисълта, че някой ще се осмели да оспорва първенството му.

— Едва ли мога да бъда заплаха за силата на един магьосник.

Паша повдигна вежди.

— Джедидайа никога не е убивал сбърз и всички го знаят.

След като се убеди, че Ричард не харесва червения цвят, Паша облече зашеметяваща тъмнозелена рокля, която още повече подчертаваше фигурата й. Ричард си помисли, че е неразумно да показва толкова много гърдите си. Мъжете, поканени на вечерята на Сестрите, щяха да бъдат изложени на риска повече да гледат в нея, отколкото да се хранят.

Мнозина от младежите с яки около врата сами дойдоха да се представят на Ричард и го увериха, че биха искали да го опознаят по-добре. Те обещаха да му покажат града и някои от неговите забележителности. При последното обещание лицето на Паша пламна. Ричард ги попита дали знаят откъде войниците от охраната си купуват бира и те обещаха да го заведат, когато пожелае.

Сестри от всякакви възрасти идваха да го поздравят. Всички се държаха, като че ли предишната вечер нищо не се беше случило. Когато Ричард я попита защо, Паша му обясни, че Сестрите разбират трудностите, които един младеж може да срещне в Двореца. Каза, че са свикнали с различни прояви на чувства и затова не им обръщат внимание. Ричард си помисли, че точно този път е трябвало да ги вземат присърце.

Някои от Сестрите изразиха надежда, че ще имат възможност да работят заедно, и обещаха да направят всичко възможно, за да постигне по-скоро успехи. Ричард се усмихваше и се чудеше защо изобщо се съгласи да дойде тук.

Когато привършиха с яденето, две красиви млади жени, едната в розово, другата в жълто, станаха от масата и тръгнаха към него и Паша. По пътя спряха и размениха по няколко думи с други млади жени. Накрая стигнаха до ъгъла на Паша и Ричард. Едната се приближи до Паша.

— Чу ли? Джедидайа паднал по стълбите. — Тя се наведе напред, за да съобщи следващата си новина. — Счупил си крака.

Паша зяпна от изненада.

— Не. Кога? Та ние го видяхме преди малко.

Жените се смееха и кимаха.

— Наистина, станало е току-що, преди няколко минути. Лечителките вече са при него.

— Как е станало?

Жената сви рамене.

— Несръчност. Спънал се в килима и полетял надолу. Толкова бил ядосан, че запалил килима и го направил на пепел.

— Магьоснически огън! — прошепна Паша. — В Двореца?

— Не, не с магьоснически огън, разбира се. Не, глупаво момиче. Дори Джедидайа не е толкова безочлив. С най-обикновен огън. Беше един от най-старите килими в Двореца. Сестрите никак не са очаровани от този изблик на характер. Наредиха като наказание болките му да не бъдат облекчавани чак до утре сутринта.

Накрая очите на младите жени се спряха любопитно върху Ричард. Паша го представи на приятелките си Челия и Дулси — послушници със задължения като нейните. Ричард похвали дрехите и прическите им. Те се усмихнаха широко. Когато си тръгнаха, Паша му благодари.

— За какво?

— Никога не ми е било позволявано да вечерям заедно със Сестрите и с послушниците, които обучават младежите. За пръв път вечерях като истинска Сестра. А ти беше любезен и почтителен с всички, накара ме да се гордея, че сме заедно. Освен това си много красив в тези дрехи.

— Колкото до дрехите, никога не съм носил толкова набрана риза и толкова бяла. Нито толкова червено сако. Мисля, че приличам на глупак.

На лицето на Паша грейна самодоволна усмивка.

— Мога да те уверя, че Челия и Дулси не мислят така. Учудена съм, че не забеляза как им течеха лигите по теб. Помислих си дори, че още малко и ще седнат на коленете ти.

Ричард щеше да й отговори, че щом това червено сако толкова се харесва на Челия и Дулси, той с радост би им го подарил, но си замълча.

— Защо магьосник като Джедидайа беше облечен така семпло?

— Само начинаещите магьосници носят разкошни дрехи и могат да слизат в града. След някои важни събития в живота на магьосниците те сменят начина си на обличане. С приближаването на края на тяхното обучение започват да носят все по-скромни дрехи.

— Това пак ли са някакви стари правила?

— Така се вижда разликата. Тези, които носят красиви дрехи, разхождат се в града и разполагат с неограничени средства, всъщност имат най-малко сила. Никой не ги уважава заради тези неща. Трябва да се научат, че уважението идва заради онова, което носят вътре, а не върху себе си.

— Тогава носенето на тези дрехи е понижение за мен. Аз бях облечен скромно.

— Все още не си заслужил честта да носиш скромни дрехи. Все пак, ако искаш, от време на време можеш да си слагаш старите дрехи. Но ако вместо панталона и ризата имаше роба, това нямаше да ти е позволено. Хората в града познават способностите на магьосниците и тяхната сила по дрехите им. Магьосник, който носи семпла роба, не може да отиде в града. — Тя се усмихна. — Един ден, когато напреднеш достатъчно, ще получиш разрешение да се обличаш като истински магьосник.

— Не ми харесват техните роби. Харесвам си моите дрехи.

— Когато свалят яката ти и напуснеш Двореца, можеш да носиш, каквото си поискаш. Разбира се, мнозина носят робата си, докато са живи, защото уважават професията си.

Ричард реши да смени темата на разговора.

— Искам да видя Уорън. Кажи ми как да отида при него.

— Сега, тази нощ? Ричард, денят беше твърде дълъг, а отгоре на всичко все още не съм ти дала първия урок.

— Кажи ми как да намеря Уорън. Дали е там толкова късно?

— Съмнявам се, че изобщо излиза. Мисля, че дори спи сред книгите. Днес бях много изненадана, когато го видях в Двореца.

— Не искам да мисли, че съм го забравил. Само ми кажи как да отида при него.

— Добре — въздъхна тя, — щом настояваш, ще отидем заедно. Трябва да те придружавам навсякъде из Двореца на пророците. Поне засега.