Иван Вълчев
Щастието да забравяме

— Професор Мартинов?

— Да, аз съм.

— Инспектор Лазаров.

Твърдата ръка на инспектора стисна болезнено вялите пръсти на учения, който се оттегли намръщен зад бюрото си и оттам изгледа студено неканения посетител. Късо подстригана руса коса, бича шия, квадратни рамене. Един от ония грубияни, препълнени със сила и жизненост, които бяха така неприятни на Мартинов.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Натоварен съм да разследвам случая Горанов. Моля да ми окажете съдействие, а също и да отговорите на няколко въпроса

— Нима това е необходимо след обстойния доклад, който изпратих в секретариата на Академията? Към изложеното в него нямам какво повече да прибавя. Прочетете доклада ми и ако не разберете нещо, помолете вашите специалисти да ви го разтълкуват… А сега моля да ме извините, трябва да поработя върху някои документи.

— Документите ще ви почакат. Именно по ходатайство на секретариата сега съм тук. Що се отнася до вашия доклад — проучих го внимателно. Ще изпълня обаче лошо задачата си, ако се огранича само с него.

— Каква цел преследвате всъщност? — Мартинов бе готов да избухне, но нещо в спокойните сиви очи на инспектора го накара да овладее раздразнението си.

— С ваша помощ искам да проследя стъпка по стъпка пътя, по който е минал Горанов. Интересуват ме и най-малките, и най-незначителните подробности. Мобилизирайте своята памет и да започнем от самото начало. Как се запознахте с Горанов?

— Това стана на един от прегледите, които организирахме, за да подберем подходящ кандидат за нашите опити. Горанов се оказа изключителна находка. Резултатите от изследванията показаха, че той притежава необходимите ни качества в най-висша степен.

— Какво точно имате предвид?

— Открихме у него силно развита склонност към атавистични ретроспекции. Няма да скрия, че този факт ме зарадва много, тъй като повишаваше значително изгледите ни за успех.

— Как се отнесе Горанов към изключителната си пригодност за вашите цели?

— Отначало той не разбираше какво богатство носи в себе си. Аз подробно му разясних проблематиката, над която работим и какво очакваме да постигнем в случай на успех. Не скрих от него и съществуващия риск, въпреки че, както сега схващам, ние не виждахме опасността там, където тя се оказа в действителност…

— Опишете ми събитията в деня на опита.

— Горанов дойде преди определеното време, възбуден и нетърпелив. Искаше всичко да се извърши час по-скоро. Разбира се, ние направихме необходимите контролни изследвания и едва след това го въведохме в апаратната зала… Ето през тази врата.

Мартинов се приближи към масивната тапицирана врата, която отдавна бе привлякла вниманието на инспектора и широко я разтвори. Зад нея се виждаше апаратната зала — обширно, добре осветено помещение, без прозорци. В средата самотно блестеше с матовата белота на своя емайл сложно съоръжение подобно на операционна маса. Там, където би трябвало да се намира главата на пациента, върху подвижни стойки се извисяваха две големи никелирани полусфери.

Змиевидни бронирани проводници ги свързваха с малкия изящен пулт за управление, който бе монтиран до операционната маса.

— Това е нашият активатор. Силовите трансформатори и електронната апаратура се намират в съседното помещение… Ние поставихме Горанов полулегнал в апарата…

— Момент, професоре — прекъсна го Лазаров. — Бих желал да извършите всички манипулации върху мен, естествено без самата активация.

— Вероятно вие наричате това „инсценировка на престъплението“? Какъв фарс!… Легнете тук…

Лазаров послушно се изпъна върху тапицираната платформа на активатора. Фиксиращите опори здраво притиснаха тялото му от всички страни и го лишиха от възможността да се движи не по-лошо от усмирителна риза. Професорът закрепи главата му върху специален статив и избута върху релсите двете полусфери на активатора. С глухо тракване те се съединиха и заключиха в уродлива стоманена капсула главата на инспектора. Внезапно се чу тихо бучене. Лазаров се напрегна вътрешно, но не позволи уплахата да го овладее.

— Не се безпокойте, инспекторе — Мартинов не скриваше иронията си. — Включих само силовите трансформатори за пълнота на инсценировката. Надявам се, че сте доволен… Това е последният звук, който Горанов е чул, преди да започне самият опит. Под въздействието на активиращите полета пациентът заспива и целият процес се извършва незабелязано за него, без каквито и да било неприятни усещания… Именно затова ме порази толкова силно първата фраза, която Горанов произнесе след активацията. Той каза: „Вие сте чудовище, професоре“. Да, точно така каза — „чудовище“… Впрочем, време е да ви освободя.

— Не се учудвам толкова на думите му — промърмори инспекторът, като разтриваше изтръпналите си крайници. — Не е голямо удоволствие да седиш на вашия „електрически стол“.

— Моля ви, да ми спестите остроумията си! Имате ли други въпроси?

— Имам! Какво се случи след активацията?

— Горанов се изправи, силно пребледнял, с разширени зеници. След първата реплика дълго време не каза нищо. Стоеше неподвижен и гледаше втренчено в една точка. Хванах го за ръката и го въведох в моя кабинет. Там той издърпа ръката си и каза: „Искам да остана сам“. После тръгна към изхода. Аз и моите асистенти се опитахме да му попречим. Сами разбирате, че не можехме да го оставим без контрол…

— Имаше ли сбиване?

— Всъщност не. Горанов просто ни отхвърли — никога не съм предполагал, че е толкова силен — и изскочи през прозореца.

— Но кабинета ви се намира на четвъртия етаж!

— Той се спусна по водосточната тръба, като ловко използваше различните корнизи и другите украшения по фасадата. Спусна се много бързо и се скри в парка на института, преди да успеем да предприемем нещо… Видях го отново едва в моргата, където ме повикаха, за да разпозная трупа му.

— Как се е самоубил Горанов?

— Вкарал със спринцовка няколко кубика въздух във вената си. Когато въздухът заедно с кръвния поток достигне до сърцето, настъпва мигновена безболезнена смърт.

— Както вероятно се каните да постъпите и вие. Интересно е защо не сте го сторили досега?

Мартинов сепнато се загледа в инспектора. Този грубиянин не беше никак глупав!

— Длъжен ли съм да отговоря?

— Желателно е!

— Още в самото начало на нашата беседа, или по-точно на възмутителния разпит, който ми устройвате, ви казах, че трябва да работя върху някои документи. Искам да оставя след мен всичко в пълен ред… Не, не възнамерявам да посягам на живота си. Просто в нашия институт стана невъзможно да се работи. Ще продължа изследванията си на друго място.

— Ще продължите изследванията си на друго място. Добре. А известно ли ви е, че Горанов е оставил писмо за вас?… Не?… Тогава, слушайте, ще ви го прочета. Писмото носи датата и часа на самоубийството. То гласи: „Професор Маринов, вие извършихте с мен нещо ужасно, нещо чудовищно.

Пробуждане на родовата памет! Колко интересно, колко грандиозно! Половинчасов сеанс и активиращите полета ще пробудят у вас спомена за цялата мъдрост, за всичкото умение, натрупано през живота на вашите прадеди — от маймуната, току-що слязла от дървото, до баща ви!

Защото — вещаехте вие — нищо от придобитите знания и умения не се губи. Всичко се предава от поколение на поколение, но заключено в дълбините на нашата памет. И това неоценимо богатство трябва да бъде активирано.“

— И това е наистина така — нервно го прекъсна Мартинов. — Като оставям настрана недостойния тон на писмото, искам да подчертая, че онзи, който успее да пробуди родовата памет, ще направи неоценима услуга на човечеството. Защото няма да са нужни десетки години за възпитанието и обучаването на децата. Те ще се раждат подготвени за живота и факелът на знанието ще се предава директно през щафетата на поколенията.

— Горанов обаче не споделя вашия оптимизъм. По-нататък той пише: „Аз съм истински идиот, щом можах да се хвана на въдицата! Кой ще ми каже сега какво представлявам всъщност: връх на мирозданието или жалък негодник?

Излишен въпрос. Вие ми показахте, че съм по-лош от всички. Сега знам, че съм бил отровител, че бях еничар и изнасилих сестра си, че блъснах в пропастта най-добрия си приятел, за да завладея с подлост и сила неговата жена… Този страшен списък е много дълъг и нямам сили да разкажа за всичко.“

— Протестирам! Горанов тенденциозно изопачава фактите. Той сигурно си е спомнил и за множество достойни постъпки на своите прадеди, но не казва нищо за това.

— Напразно протестирате. Горанов признава този факт. Слушайте: „Справедливостта изисква да добавя, че си спомних за много повече добри, героични и благородни дела, извършени от моите прадеди. Вярно е и това, че ми върнахте всичките знания и умения на моите кръвни предшественици. Сега отново мога да правя глинени съдове без грънчарско колело, да въртя изкусно меч, да варя лекарства от билки, да стрелям точно с лък и прашка.“

— Ерго — полза от активацията все пак има!

— Горанов отново не е съгласен с вас. Чета следващите редове: „Но за какво ми е всичко това? Споменът за добрите мои дела не намалява изгарящото чувство на вина, което изпитвам. Както и не премахва разкаянието за всички злини, сторени от мен, разбирате ли, от мен през вековете.

Но вие няма да разберете това. Защо ли не ви прегризах гърлото още там в кабинета? Защото заслужавате най-тежкото наказание — да ви оставя на съдбата ви. А иначе какво може да представлява за мен един човешки живот, вашия живот, след като съм убил стотици хора? И кой може да ми попречи да стана отново разбойник и убиец, кръвосмесител и предател?

Ще попреча на това самият аз! Ще накарам демоните, които събудихте в мен, да замлъкнат. Това е мой човешки дълг и право.“

Лазаров прибра писмото и очаквателно се загледа във вдървено изправената фигура на професора. Очевидно този човек считаше за свой дълг да се държи именно така: стегнато и хладно. Една наивна демонстрация на самообладание, зад която ясно се долавяше едва сдържано отчаяние.

— Хората имат различно разбиране за дълг и право, инспекторе. Нервите на Горанов просто не издържаха. Аз също се подложих на активация и пробудих родовата си памет, но моите нерви ще издържат. Длъжни са да издържат.

— Следователно сега добре знаете, че тежестта на спомените, които убиха Горанов, е страшна, че тя не е по силите на никой отделен човек. Питам се колко дълго ще издържат и вашите нерви?

— Нуждая се само от няколко месеца, за да усъвършенствам активатора. Тогава ще можем да пробуждаме родовата памет много по-деликатно и прецизно, пласт след пласт, на поносими дози. Ще бъде възможна и селекция. Всичко мъчително и вредно, това чувство на вина ще се заличава завинаги… Надявам се, че ще ми стигнат силите да дочакам това време и аз… А сега, моля ви, идете си. Имам много работа и малко време.

— Моето разследване е почти завършено. Преди да си отида обаче, искам да ви кажа няколко думи. Вие сте опасен човек, професоре. Опасен заради своите способности, воля и заблуждения. Селекция на паметта! Давате ли си сметка какво означава тя? Кой ще определи онова, което е вредно и трябва да се заличи от паметта? Вие ли? Вие вече решихте, че е добре да пробудите родовата памет на Горанов и с това го убихте.

— Не разбирам какво искате от мен. Единствената ми грешка е, че не поставих първия опит върху себе си.

— Вие наистина не разбирате. Когато дойдем на света, пред нас са открити всички пътища, всички възможности. И не някой „благодетел“ като вас, а нашето общество е оная сила, която ни изгражда като хора. То ни дава знание, морал и идеали, които събират в себе си всичко най-хубаво и градивно, създадено от поколенията. Без това няма прогрес!

— Та нали на прогреса се мъча да служа и аз според силите си?

— Но от него вие искате да премахнете едно от необходимите движещи звена — нашата способност да забравяме. Щастието да забравяме злото, което сме причинили на другите, за да станем по-добри…

— Елементарно! Не трябва да се забравя нищо — и доброто, и злото.

— Елементарно ме разбирате вие. Наистина нищо не трябва да се забравя, но от кого? Отделният човек няма сили да носи нито цялото зло, нито дори цялото добро на миналото. Това могат да направят само всички хора заедно, с общи усилия… Но очевидно е, че няма да ме разберете. Вие сте опасен и аз ще се опитам да ви попреча, доколкото това зависи от мен… Откровено казано, не бих искал да съм в кожата ви, професоре!

— Не се нуждая от съчувствието ви. Аз по-добре знам от вас какъв е дългът ми. Това, което съм длъжен да направя, е да завърша изследванията си. Вие не ще можете да ми попречите, инспекторе. Способен съм да ви премахна от пътя си по десетки начини, преди да успеете да мигнете. И в моя род е имало опитни убийци. Няма да ви помогнат дори вашето джудо и газовият пистолет, който издува сакото ви… Оттук ще излезете само след като…

Лазаров мълчаливо разтвори сакото си и извади от левия вътрешен джоб една малка черна кутия.

— Това не е газов пистолет, професоре, а миниатюрен радиопредавател. В днешно време вече почти никой не стреля. Целият ни разговор е записан от операторите на нашата служба. По този начин моето разследване е завършено. Други ще разрешат малкия ни теоретичен спор. Да се доверим на мъдростта им.