Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Голос матери [= Материн голос], 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Александър Пеев, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- K-129 (2015 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- Mandor (2015 г.)
Публикувано във вестник „Орбита“, брой 39/1979 г.
История
- — Добавяне
На Луната тя всичко разглеждаше, възторжено говореше:
— Никога не съм мислила, че тук може да е тъй хубаво!
Той я водеше по безкрайните тунели на Селенополис, показваше й многоетажните съоръжения, които се стремяха към черното, осеяно със звезди небе.
— И колко леко се ходи тук, сине!…
Гласът на майка му беше висок, съвсем млад още — може би затова, че често пееше? Доколкото си спомняше, тя обичаше да пее. На празниците, посрещайки гостите, тя пееше весело, с увлечение; а в делниците, над домакинството, глухо и малко тъжно. Дори когато разговаряше, тя сякаш пееше. И сега в гласа й имаше нещо такова… може би необикновено, а може би… Може би полетът до Луната я беше развълнувал? Той се вслушва в този, до болка скъп глас и все не може да разбере какво звъни в него.
— А при нас градините са в цвят. Стига слани да не паднат… Каква родитба ще бъде! Ще се върнеш ли през лятото?
Искаше да й разкаже за експедицията и думите едва не се откъснаха от устата му, но… Защо да я тревожи? Да я тревожи… Ах, ето какво било — в гласа й се улавя тревога! Думите весели, а гласът й тревожен. Нима се е досетила, че това е прощаване?
— Макар че леко се ходи — каза той на майка си, — но разстоянията тук не са малки. Селенополис заема повече от сто квадратни километра. Хайде да се повозим, мамо.
Пътечката, покрита с ленти от зелена изкуствена материя, ги понесе през шумни тунели, високи пещери, с искрящи от кварцовите лампи стени. На повърхността ги изнесе ескалаторът. Майка му мълчаливо гледаше гигантския купол, който с нежно бял саван покриваше кратера, чийто диаметър не беше по-малък от километър.
— Площадът на Единството на Народите — обясняваше той на майка си. — След работа тук се стичат хора от всички краища на Земята. Всички, които работят в Селенополис. Ето група туристи отива към езерото. Екзотично е да доплуваш на Луната!
— Е, на Днепър сигурно е по-добре. Щом като си вземеш отпуска…
Когато разглеждаха астродрома, където в черните простори на Космоса се бяха прицелили два кораба, високи колкото телевизионната кула в Останкино, майка му отново въздъхна.
— Какво е това?
— Кораби за далечни рейсове, мамо. Готви се експедиция до съседната планетна система.
Тя с присвити очи гледаше ракетите, а по тях сновяха, мърдаха монтажниците — съвсем мънички на това огромно разстояние. Тихо каза:
— И защо трябва да летим кой знае накъде? Защо трябва сами да се пъхаме в огъня?
— Това са сигурни кораби, мамо!
— А нима нямаше да е по-добре първо изцяло да овладеем Луната, после другите планети на Слънчевата система и едва след това…
Сега въздъхна той.
— Възможно, но…
— Какво „но“?
— Та нима знам?…
А как му се искаше да разкаже за този врязан в мечтите му полет, за това, как се вълнуваше, преминавайки през изпитната комисия! Но се сдържа. Та това е последната среща преди старта — последната, защо да я помрачава? Майката си е майка, веднага ще започне да го оплаква…
А на него му е така приятно и радостно да я слуша. Нека говори каквото си иска, само да може да я слуша, да чува, да влива в душата си този тъй скъп глас, единствен сред милиарди гласове.
— Ти защо мислиш, че човек успява да свикне с Луната? — философствуваше тя. — Защото се намира близко до родната Земя, родното Слънце. Та това е нашият свят, отреден ни от природата! А да напуснеш Слънцето… Кой знае какво може да се случи…
И той слуша ли, слуша, сякаш е там на Земята и пие от извор под сянката на дърветата. А майката сочи с очи огромното синкаво кълбо и като снижава глас, тихо говори:
— Виж, сине, не е ли чудо… Плува си в простора Земята, ето, виждаш ли — снежната шапка на полюса, а как блести океанът. Люлката на живота! И как ще ти даде сърцето да зарежеш тази приказна красота?…
Той сякаш тепърва проглежда, вижда родната планета в съвсем нова светлина, а каква е прекрасна — истинско чудо на природата!
Обхвана го непознато чувство, сви му се сърцето.
— И кога ще ти бъде отпускът?
— Не знам, мамо… Затова и помолих, защото не знам… Кой знае кога ще се видим…
Самият добре разбираше, че отпуск повече няма да има… А майка си вижда за последен път. И тръпката от пътешествието — такава далечна! — вече изпълваше гърдите му.
— Гледай поне през есента — моли го тя. — Точно ябълките, крушите… Пък и дините…
— Мислиш, че не ми се иска да походя така, бос по росата?
— И това ще направиш. Ще навестиш роднините, приятелите.
Не, на майка му и през ум не й минава, че синът й ще се устреми в Космоса и завинаги ще загуби всички свои близки.
— А вира го направиха по-дълбок и колко риба има в него! Та ти обичаше да ловиш…
— Дежурният оператор на вахта! — гласът прогърмя от високоговорителя.
Той докосна копчето, екранът угасна, майка му се смълча.
— Идвам.
Той често слуша този запис и сякаш отново ходи с майка си по Луната, вижда родната планета. Тъй като те все пак оставиха своето Слънце — даже в телескопа то изглежда като звезда от 12-а величина. А от Земята няма и помен.
Защо полетяха ли? Защото са млади. И човечеството е младо.