Васил Бережной
Гласът на майката

На Луната тя всичко разглеждаше, възторжено говореше:

— Никога не съм мислила, че тук може да е тъй хубаво!

Той я водеше по безкрайните тунели на Селенополис, показваше й многоетажните съоръжения, които се стремяха към черното, осеяно със звезди небе.

— И колко леко се ходи тук, сине!…

Гласът на майка му беше висок, съвсем млад още — може би затова, че често пееше? Доколкото си спомняше, тя обичаше да пее. На празниците, посрещайки гостите, тя пееше весело, с увлечение; а в делниците, над домакинството, глухо и малко тъжно. Дори когато разговаряше, тя сякаш пееше. И сега в гласа й имаше нещо такова… може би необикновено, а може би… Може би полетът до Луната я беше развълнувал? Той се вслушва в този, до болка скъп глас и все не може да разбере какво звъни в него.

— А при нас градините са в цвят. Стига слани да не паднат… Каква родитба ще бъде! Ще се върнеш ли през лятото?

Искаше да й разкаже за експедицията и думите едва не се откъснаха от устата му, но… Защо да я тревожи? Да я тревожи… Ах, ето какво било — в гласа й се улавя тревога! Думите весели, а гласът й тревожен. Нима се е досетила, че това е прощаване?

— Макар че леко се ходи — каза той на майка си, — но разстоянията тук не са малки. Селенополис заема повече от сто квадратни километра. Хайде да се повозим, мамо.

Пътечката, покрита с ленти от зелена изкуствена материя, ги понесе през шумни тунели, високи пещери, с искрящи от кварцовите лампи стени. На повърхността ги изнесе ескалаторът. Майка му мълчаливо гледаше гигантския купол, който с нежно бял саван покриваше кратера, чийто диаметър не беше по-малък от километър.

— Площадът на Единството на Народите — обясняваше той на майка си. — След работа тук се стичат хора от всички краища на Земята. Всички, които работят в Селенополис. Ето група туристи отива към езерото. Екзотично е да доплуваш на Луната!

— Е, на Днепър сигурно е по-добре. Щом като си вземеш отпуска…

Когато разглеждаха астродрома, където в черните простори на Космоса се бяха прицелили два кораба, високи колкото телевизионната кула в Останкино, майка му отново въздъхна.

— Какво е това?

— Кораби за далечни рейсове, мамо. Готви се експедиция до съседната планетна система.

Тя с присвити очи гледаше ракетите, а по тях сновяха, мърдаха монтажниците — съвсем мънички на това огромно разстояние. Тихо каза:

— И защо трябва да летим кой знае накъде? Защо трябва сами да се пъхаме в огъня?

— Това са сигурни кораби, мамо!

— А нима нямаше да е по-добре първо изцяло да овладеем Луната, после другите планети на Слънчевата система и едва след това…

Сега въздъхна той.

— Възможно, но…

— Какво „но“?

— Та нима знам?…

А как му се искаше да разкаже за този врязан в мечтите му полет, за това, как се вълнуваше, преминавайки през изпитната комисия! Но се сдържа. Та това е последната среща преди старта — последната, защо да я помрачава? Майката си е майка, веднага ще започне да го оплаква…

А на него му е така приятно и радостно да я слуша. Нека говори каквото си иска, само да може да я слуша, да чува, да влива в душата си този тъй скъп глас, единствен сред милиарди гласове.

— Ти защо мислиш, че човек успява да свикне с Луната? — философствуваше тя. — Защото се намира близко до родната Земя, родното Слънце. Та това е нашият свят, отреден ни от природата! А да напуснеш Слънцето… Кой знае какво може да се случи…

И той слуша ли, слуша, сякаш е там на Земята и пие от извор под сянката на дърветата. А майката сочи с очи огромното синкаво кълбо и като снижава глас, тихо говори:

— Виж, сине, не е ли чудо… Плува си в простора Земята, ето, виждаш ли — снежната шапка на полюса, а как блести океанът. Люлката на живота! И как ще ти даде сърцето да зарежеш тази приказна красота?…

Той сякаш тепърва проглежда, вижда родната планета в съвсем нова светлина, а каква е прекрасна — истинско чудо на природата!

Обхвана го непознато чувство, сви му се сърцето.

— И кога ще ти бъде отпускът?

— Не знам, мамо… Затова и помолих, защото не знам… Кой знае кога ще се видим…

Самият добре разбираше, че отпуск повече няма да има… А майка си вижда за последен път. И тръпката от пътешествието — такава далечна! — вече изпълваше гърдите му.

— Гледай поне през есента — моли го тя. — Точно ябълките, крушите… Пък и дините…

— Мислиш, че не ми се иска да походя така, бос по росата?

— И това ще направиш. Ще навестиш роднините, приятелите.

Не, на майка му и през ум не й минава, че синът й ще се устреми в Космоса и завинаги ще загуби всички свои близки.

— А вира го направиха по-дълбок и колко риба има в него! Та ти обичаше да ловиш…

— Дежурният оператор на вахта! — гласът прогърмя от високоговорителя.

Той докосна копчето, екранът угасна, майка му се смълча.

— Идвам.

Той често слуша този запис и сякаш отново ходи с майка си по Луната, вижда родната планета. Тъй като те все пак оставиха своето Слънце — даже в телескопа то изглежда като звезда от 12-а величина. А от Земята няма и помен.

Защо полетяха ли? Защото са млади. И човечеството е младо.