Михаил Пухов
Цайтнот

Запознахме се на летището. Полетът закъсня, бях забравил криминалното романче в къщи и скучаех. Публиката беше обичайна — двадесетина туристи, техният водач и тълпа командировани като мен. Нямаше с кого да поговоря или да послушам някого. И изведнъж в залата се появи съвсем друг човек.

Опитният поглед веднага различава такива. Той или беше разузнавач в далечния Космос, или нещо от този род.

На пояса му висеше огромен жълт кобур. На покритото с космичен загар лице се кипреше голям бял белег с вид на нащърбена луна. При ходене притежателят на белега накуцваше с левия си крак. С една дума, истински ас, натъпкан догоре с различни приказчици, който се нуждаеше от внимателен слушател.

Той взе кафе от автомата и седна до моята масичка. В разговора е важен дебютът. Един правилен първи въпрос и вие разрешавате на събеседника да извади всякакви небивалици за своите похождения. Всичко зависи от вас.

Попитах:

— Откъде имате такъв необикновен белег?

— Хокей — обясни той. По неговия галактически загар се стичаха тънки струйчици пот. — Като младеж се увличах по хокея.

— Вратар ли бяхте?

— Седях на трибуната — той докосна с пръст бледия белег. — Нищо не го лови. Дори и с грим да го намажеш. Четиридесет дни се пекох на морето — всичко напразно.

Оставаше да почакам какво ще каже още.

— Не ми хареса на морето — съобщи той. — Камъните са остри и хлъзгави. Вчера влязох да се къпя, паднах, ударих си крака.

Той внимателно опипа лявото си коляно.

— И досега ме боли. А каква жега е там, на морето. Почти като тук.

Той разкопча огромния си кожен кобур. Порови в него, измъкна смачкана носна кърпа и изтри лицето си с нея.

Мнозина на мое място биха се смутили окончателно, но аз не съм от тези, дето отстъпват.

— Вие сте разузнавач в далечния Космос, нали? — попитах аз.

— Да.

— А къде сте изгубили пистолета си?

— О, това е дълга история. Вие виждали ли сте някога разузнавателен звездолет?

— По телевизията много пъти. Това е мощен кораб, по-мощен от всеки друг. Но никога не съм виждал как кацва на космодром като тоя.

Да се престориш на простак е по-изгодно — разказвачите обичат простаците.

— Нашите звездолети се движат в хиперпространството — обясни той. — Корабът е снабден с ракети — десантни сонди за контакти с космични обекти. Аз съм пилот на такава сонда.

— Навярно вие вършите цялата работа?

— Много рядко — усмихна се той. — Обикновено работата е да се оглеждат планетите. Тогава десантчиците си почиват. Снимането трае около час и половина, после летим по-нататък. Рядко се задържаме. В сезона, за който искам да ви разкажа, това изобщо не се наложи. Работехме в един кълбовиден куп. Най-мръсната работа. Звездите си приличат, планетите също. Никъде не срещнахме живот.

— Защо?

Той се засмя.

— Попитайте биолозите. В звездните купове нощите са доста светли, денонощните ритми са намалени. А животът е основан на контрасти. Така поне казват. Да. А после се натъкнахме на звездолет от Петата култура.

— Изведнъж пета? — попитах аз. Той кимна, като не забеляза иронията.

— Отначало решихме, че е астероид. Беше ужасно голям — кълбо с диаметър около десет километра. Но кълбо. Това беше кораб на една от изчезналите цивилизации — Пета галактическа култура, напуснат от екипажа му преди милиони години. Впрочем ние едва не се врязахме в него.

Той млъкна и аз попитах:

— А защо екипажът си е отишъл от кораба?

— Не зная. Възможно е и никъде да не е отишъл. Глупаво е след милиони години да строиш догадки. Започнахме да се готвим за кацане. Никой не ни е карал. Ние сме разузнавачи. Намерили сме кораб. Останалото не е наша работа. Но щеше да бъде смешно, ако си бяхме тръгнали веднага. И да продължим да снимаме планети? Би било дивотия.

Скоро ние, десантниците, вече крачехме към сондите си. Настроението бе приповдигнато като на олимпиада. Това е един вид спорт — кой пръв ще проникне в кораба. В звездолетите от Петата култура има няколко входни барабана, но корабът е голям. Хиляди хектари полиран метал: и там някъде се крие входът. Ориентири няма. На всеки от нас се падаше площ, по-голяма от този космодром. Търси, ако си нямаш работа. Пръснахме се по хангарите и стартирахме.

Останахме сами с Космоса. Силуетът на нашия кораб се смаляваше зад кърмата на сондата, откривайки звездите. Незабравимо е небето на тази Галактика.

— Това е естествено — вметнах аз.

— Защо?

— Ако не беше такова, нямаше да си спомняте за него.

— Имате право — каза той невъзмутимо. — То е именно такова. Дори не можеш да кажеш, че е черно — толкова много звезди. Навсякъде звезди. И всички големи и ярки. Застинал на небето фойерверк. И само сянката на нашия кораб се свива зад кърмата, а отпред се издува петното. Черно, кръгло. Приближавам се към чуждия кораб. Моите другари, разбира се, не се виждат. Няма ги. Пълна самота.

А петното се приближава. Бавно, разбира се. Скоростта е малка, като на самолет. Усещам, че всичко е замръзнало, а и времето почти не мърда.

Но то пак се появи. През последните километри. Чуждият кораб закрива половината небе, сондата спира — кажи го кацане или швартоване, все едно е.

И аз вече стоя до сондата в центъра на плоска равнина. Корабът е кръгъл, но голям. Толкова голям, че изпъкналостта не се усеща. Стоя на плоската равнина, до хоризонта — стотина, двеста метра. Над главата ми — звезди. Под краката — също звезди, само че размити. Отразяват се в обшивката, а тя е матова, металът е малко разяден.

Като видиш това, разбираш, че времето се състои от събития. Всяко петънце по обшивката е следа от стълкновение с прашинка. Такива срещи стават, да кажем, по една в минута. А колко минути има в милион години? Толкова, че обшивката е станала цялата матова. Стоя и си мисля тези неща, а трябва да тръгна нанякъде. И ми е малко страшно. Старият звездолет прилича на замък с призраци. Страшни истории разказват за такива кораби.

— Какво имате предвид? — прекъснах го аз. — Звездолетът е бил мъртъв, нали вие сам казахте?

Той докосна с пръст белега на лицето си.

— Не. Животът винаги си остава. Такъв звездолет е цяла изкуствена планета. Със своя атмосфера, своя флора, своя фауна. Там живеят не само микроби. В центъра на кораба има оранжерии. Но това не е резерват от миналото. Животът в напуснатите кораби се развива милиони години без пречки. Еволюцията върви зигзагообразно, плоди чудовища. Така казват. Впрочем, ако не беше така, нашата находка нямаше да ни интересува.

— Защо?

— Намерени са много кораби от Петата култура. Те са почти еднакви. Но във всеки от тях еволюцията си е вървяла по своему — съкровище за биолозите! Стоях на повърхността на кораба и не можех да съобразя къде да търся входа. И тръгнах наслуки. Провървя ми.

— И ви нападнаха чудовища?

— Не. Просто сондата беше кацнала, където трябва. Направих още няколко крачки и металът под мен затрепера. Ускорението не се чувствуваше, но звездите изчезнаха, стана тъмно и пламъчетата от сондата също се скриха от погледа ми.

После избухна светлина. От трите страни ме обкръжаваха слепи стени. Четвъртата стена беше прозрачна.

Всъщност можех да не отивам по-далече. Бях спечелил нашата малка олимпиада. За да се върна, бе достатъчно да остана в асансьора и той щеше да ме изнесе на повърхността. Но не почаках. Бързах да не тръгне асансьорът и направих крачка към вътрешността на кораба през прозрачната стена.

— И ви нападнаха чудовища?

Той се намръщи.

— Извадих пистолета си от кобура и закрачих напред. Знаех плана на звездолета. От всички входове водят тунели до кабината за управление. Преди много четях за навигационните устройства на Петата култура. Пък и очевидци са ми разказвали. Исках да видя със собствените си очи. Професионално любопитство, ако ви харесва. Главното беше, никъде да не се отклонявам. Особено в галериите, които водеха навътре към оранжериите. До командната кабина имаше километър и половина. Имах в скафандъра си въздух за два часа. Извитите стени на тунела водеха напред. Странни стени. Там ветрецът духаше през тунела — слабичък, почти не се усеща. Вентилация ли бе това или просто течение? Но за милиони години тоя ветрец беше направил стените такива, че няма да повярваш, ако някой ти разкаже. Всичко беше закръглил, загладил бе всички неравности. Стените бяха полирани до блясък.

Изобщо — чисто и светло. Сложих пистолета обратно в кобура и дори го закопчах. Навярно не са толкова страшни тези стари звездолети. Не се забелязваше никакво движение дори в страничните разклонения — пътеки, които водят навътре в кораба. Вървях и си мислех за разни неща. Главно за това, как по-просто да си представи човек милион години. Замислил съм се и не съм забелязал как обстановката в тунела се е изменила. Стана по-тъмно, от изгладените издатини се протегнаха дълги сенки. И моята собствена сянка се прегъваше напред, по магнитния под и по стените. Мъкнех се неизвестно накъде. Отдясно зееха отворите на страничните отклонения. Незащитен крачех на открито, а от тясната чернота на дупките нещо ме следеше.

Това бе като оптическа измама — от тишината, полумрака, ритъма на крачките… Спрях се. Но напред, сливайки се с моята сянка, мърдаше нещо черно, дълго.

Като дебела сляпа змия то се движеше там, блъскаше се тромаво в стените. Менеше формата си пред очите ми, а после плавно се завъртя, обърна се наопаки и доби форма на вихрушка с насочена към мен дълбока фуния. Въртенето се забави.

Не съм свикнал да отстъпвам. Отново разкопчах кобура и се приближих към черната фуния. Тя вече не се въртеше. Като някаква симетрична паст тя застина напряко на тунела. Нейните краища се сливаха със стените му. По вътрешните повърхности на фунията бягаха концентрични вълни.

Стоях неподвижен пред нея.

Черните вълни се събираха в центъра на фунията и там утихваха. Забелязах, че фунията стана плитка. Тя се разпъваше, превръщаше се в гладка мембрана, която ме отделяше от целта.

Бързах, но време и кислород имах още. Застанах неподвижно. Мембраната беше жива и гъвкава. От време на време потрепваше, сякаш чакаше нещо.

Сложих ръката си на пистолета.

Мембраната се напрегна, стана забележимо по-твърда.

Махнах ръката си. Мембраната отново се отпусна. Тя стоеше, потрепервайки боязливо, и кой знае защо, ми напомни на куче. Бездомно куче, което чака да му заговорят.

Тя преграждаше пътя ми, но аз се отнасях с нея добре. Засега имах време. Седнах пред нея на гладкия под.

„Бързам — казах й аз. — Искам да отида до командната кабина, а имам малко въздух. Разбираш ли ме?“

Стори ми се, че внимателно ме слуша.

„Нека това да е прищявка — казах аз, — но много искам да отида там. Пусни ме, моля ти се.“

Тя се колебаеше.

„Моля ти се, пусни ме в командната кабина“ — помолих още веднъж.

Тя затрепера и бавно се отпусна. Тръгнах по-нататък.

— А пистолетът? — напомних му аз, когато той млъкна. — Къде се дяна? Вие обещахте…

— Да — каза неопределено той. — После стигнах до командната кабина. Дълго стоях там, разглеждах чудноватите уреди, чието предназначение знаех от книгите. Най-любопитно беше кълбото в центъра на кабината. Със специална тънка игла пробождах в него отвори и насреща им на сферичните стени се запалваха звезди, като изображения в планетариум. Ако бях нарисувал на кълбото истинско звездно небе от някой район, корабът незабавно щеше да ме пренесе там. Но вероятността за случайно съвпадение беше нищожна и аз можех да се забавлявам колкото си искам. Изведнъж в разгара на това занимание открих, че вече е минал повече от час и че трябва бързо да се връщам към сондата, ако не искам да остана тук завинаги. Побягнах към изхода.

— Ясно — бях разочарован. — Накратко казано, вие сте си забравили пистолета в кабината?

— За съжаление не. В тунела отново се натъкнах на мембраната. Тя ме чакаше, махайки с несъществуващата си опашка. Ние се държахме добре един към друг. Струваше ми се, че всичко беше като миналия път. Но вие разбирате, че положението се бе пременило.

„Пусни ме, моля ти се — казах й аз. — Много бързам.“

Тя улови нетърпение в моя глас и започна да се колебае.

„Моля ти се, пусни ме“ — още веднъж я помолих.

Тя се напрегна, стана по-плътна.

„Пусни ме“ — повторих аз. Спокойно, както ми се струваше.

Тя стана още по-твърда. Разбирах я, но нямах време. Нищо не можех да направя.

„Веднага ме пусни! — викнах аз. — Чуваш ли ме?“

Тя потрепера, отдръпна се назад, уплътни се и стана глуха като крепостна стена.

— И вие…

— Да — каза той. — Ако нямах пистолет, всичко щеше да стане другояче. Щях да намеря нужните думи. Но имах пистолет.

Той замълча, после каза:

— Оттогава никъде и никога не ми се случи оръжието действително да ми потрябва. Убеден съм, че такива положения няма. Употребяваме оръжие само затова, защото то виси на пояса ни.

После каза:

— А когато го няма, е по-добре.

Той си отиде, а след половин час обявиха полета за Слънчевата система и аз заедно с тълпата пътници се отправих, за да се кача.