Александър Ничев
Предговор (към „Едип цар“)

Времето на Софокъл се ограничава между 496 и 406 г. Животът на поета, запълнил целия V век, протича под знака на събития, съдбоносни за Атина: тя познава героичната епопея на Гръко-персийските войни, буйния подем след победата, успешните борби на демоса, ослепителния, но краткотраен блясък на Перикловия „златен век“ и катастрофата на Пелопонеската война.

През 468 г. Софокъл вече проявява своя поетически дар. Той участва в драматическо състезание и негов конкурент е славният Есхил. Едно антично свидетелство говори за приемственост между двамата поети и определя Софокъл като ученик на Есхил. Трудно е да се каже дали това известие трябва да се схваща буквално — в смисъл, че Есхил е преподавал трагическо изкуство на Софокъл, или по-широко — че даровитият младеж внимателно е следил делото на своя велик предшественик и се е учил от него. Несъмнено е, че и в двата случая Софокъл основателно може да се нарича ученик на Есхил. И тъй, през посочената година той представя трагедията „Триптолем“ и побеждава своя учител.

Софокъл създал около 120 драми. На състезания получил осемнайсет първи награди. Често получавал втора награда и нито веднъж трета.

От богатото му творчество до нас са достигнали само седем трагедии: „Едип цар“, „Едип в Колон“, „Антигона“, „Електра“, „Аякс“, „Филоктет“ и „Трахинянките“.

Софокловото поетическо дело не би получило обективна оценка, ако не се свърже с делото на Есхил. От произведение, което представлява по-скоро лирическа кантата, отколкото драма, Есхил създава трагедията в онази форма, която носи най-съществените й белези на нов литературен вид. Софокъл наследява тази трагедия и продължава да я усъвършенства. Античността забелязала предимствата му пред Есхил, но същевременно справедливо отбелязва, че без Есхил той би бил невъзможен. В една Есхилова биография четем следните редове: „Онзи, комуто Софокъл се струва по-съвършен трагически поет, мисли правилно, но трябва да се има предвид, че за приемника на Теспид, Фриних и Хойрил е било много по-трудно да издигне трагедията до такава висота, отколкото за приемника на Есхил да стигне до съвършенството на Софокъл.“

Промените, които Софокъл въвежда в трагедията, показват, че поетът долавя и разбира новото в своята епоха. Той твори съобразно с него и проявява качества на новатор с широки възможности. Трайността на нововъведенията му потвърждава, че е постъпил исторически целесъобразно, че е узаконил необходими неща.

Важно негово нововъведение засяга броя на актьорите. У Есхил те са двама, а у Софокъл — трима. Софокъл увеличава и броя на хористите. Есхиловият хор се състои от дванайсет души, а Софокловият — от петнайсет.

Софокъл не въстава срещу традицията, която задължава трагическия поет да се представя на драматическите състезания с трилогия. И все пак той на дело разрушава трилогията, разбирана по есхиловски. За Есхил трилогията е едно произведение в три акта, а у Софокъл всяка трагедия, включена в състава на трилогия, е завършена и самостоятелна цялост.

Обстоятелството, че Софокъл фактически разрушава трилогията, не е просто хрумване на поета, което по една или друга причина ни допада. Тук трябва да видим отговор на един повик на епохата. Поетът отговаря на повика да се покажат нови морални отношения.

Какви точно?

Есхил представя гибелта на цели родове. Родовете гинат поради греховната постъпка на някой свой член. Защото неписаните закони на обичайното право така тясно свързват членовете на рода помежду им, че вината на едного не може да не засегне целия род. Есхил нееднократно повдига в трилогиите си въпроса за кръвното родово отмъщение, което действа между родовете в продължение на редица поколения. Затова неговата трилогия показва не само индивидуалната катастрофа на един герой, но и катастрофата, която постига всички членове на един солидарно отговорен род.

Софокъл се проявява като модерен поет с това, че изоставя тези разклатени от времето възгледи. В системата на неговите идеи представата за кръвното родово отмъщение отстъпва назад. На места той не отбягва да свърже съдбата на страдащия герой с осъдителни деяния на негови предшественици, но главното, което движи действието, у него е не вината, завещана от предци, а собствените греховни дела, за които героят е длъжен да отговаря. Софокъл представя катастрофата на отделната личност, докато Есхил показва верига от катастрофи, които сполитат солидарно отговорния род в продължение на поколения.

Новото обществено съдържание, което утвърждава Софокъл, налага отделната трагедия като обем, в който пълно може да се представи участта на един индивидуално виновен и лично отговорен герой.

Следователно Софокъл поновому поставя въпроса за трагическата вина. Неговата постановка повече съответства на епохата. Трагическите образи стават богати и интересни, дейни и инициативни, тъй като на самите тях се предоставя да бъдат ковачи на съдбата си.

Като се спира на идеалния трагически герой, Аристотел („Поетика“, гл. 13) изтъква способността му да взема решения, да предпочита едно и да избягва друго. Тая способност на индивида е пряка функция на характера му. Възгледът на Аристотел за трагическия характер може да се изведе изцяло от Софокловите драми. За древността Софокъл е бил общопризнат майстор на трагедия с ярки характери. Едно антично свидетелство казва: „… Софокъл очертава характерите, изобразява ги в тяхната пъстрота и изкусно си служи с художествената; идея, като възсъздава Омировата прелест.“ И още: „… само с едно кратко полустишие или с една-единствена дума той умееше да обрисува изцяло характера на действащото лице“.

И Есхил, и Софокъл са дълбоко вярващи. Те не поставят под съмнение ролята на боговете, които мъдро водят човека. И все пак има нещо, което отличава трагедиите на Софокъл от тези на Есхил. Есхиловата трагедия внушава, че героят е обречен. Зрителят знае или предчувства неговата неотвратима катастрофа. Софокловите герои са обречени не по-малко от Есхиловите, но трагедията на Софокъл не внушава това.

Защо е така?

Това произтича от Софокловата постановка на въпроса за характера като двигател на действието. Съдбата е изтласкана назад, на преден план остава активният човек с неговата воля за борба срещу всички съдбовни предопределения. Чрез една или друга постъпка героят може да наклонява везните на съдбата в своя полза. За поета се създава възможност да насочи действието встрани, да го забави, да създаде мним поврат: Това засилва въздействието на трагедията и повишава интереса към нейното действие дори когато то е познато от всеизвестния мит.

Действието у Есхил протича по права линия, без отклонения, без забавяне, без колебания. То води твърдо и ясно към гибелта на героя. С гибел за героя завършват и най-хубавите Софоклови трагедии. И все пак между двамата трагици тук има съществена разлика. Софокловата драма води към гибелта на героя не по права линия, а чрез зигзази, чрез забавяния и отклонения, чрез радостни надежди в близкото избавление и чрез трагическа ирония над радостта и надеждата. Аристотел говори за два вида драматическо действие: просто и заплетено. Като проста — в аристотеловски смисъл на думата — ще определим Есхиловата трагедия с нейното праволинейно действие, а като заплетена — трагедията на Софокъл, до чиято развръзка се стига чрез ефектните похвати на перипетията и познаването.