Майкъл Дж. Съливан
Конспирация за Короната (7)

Глава 6
Откровения на лунна светлина

— Търсил си ме, вуйчо? — принцеса Ариста нахлу в кабинета му. Следваше я телохранителят й Хилфред, който послушно остана при вратата. Все още бе облечена жалейно; този път носеше елегантна черна рокля със златист корсаж. Стоеше царствено изправена, с вдигната глава.

Ерцхерцог Пърси Брага се изправи с влизането й.

— Да, имам някои въпроси за теб — отново зае мястото си зад бюрото. Също бе облечен в черно. Жакетът, наметалото и шапката му бяха от тъмно кадифе, което открояваше още по-силно златния му медальон. Очите му показваха, че сънят не е сред вижданите наскоро от тях нещо, а от лицето му все по-уверено надничаше небръсната четина.

— Така ли? — изгледа го ядосано тя. — И откога главният канцлер привиква действащата кралица, за да отговаря на питанията му?

— Няма доказателства за смъртта на брат ти, Ариста. Все още не си кралица.

— Няма доказателства? — тя отиде до масата, върху която бяха разхвърляни карти на кралството. Бяха обсипани със знаменца, указващи местоположението на патрули, гарнизони и роти. Вдигна замърсената роба, която видя там; бе украсена със соколовия герб на Есендън. Подавайки пръсти през дупките в гърба, тя я хвърли на бюрото му.

— А как ще наречеш това?

— Роба? — отвърна сухо ерцхерцогът.

— Тя е на брат ми и тези дупки ми изглеждат, като че върхът на стрела или кинжал би поддържал отлично разбирателство с тях. Двамата, които са убили баща ми, са погубили и Олрик. Хвърлили са тялото му в реката. Брат ми е мъртъв, Брага! Единствената причина, поради която още не съм наредила коронацията си, е спазването ми на указания траурен период. Той скоро ще изтече, така че внимавай как ми говориш, вуйчо, да не би да забравя за роднинството ни.

— Докато нямам тялото му, Ариста, трябва да считам брат ти за жив. Като такъв, той все още е законният владетел и ще продължа да се опитвам да го намеря с всички сили — въпреки твоята намеса. Дължа го на баща ти, който ме назначи на тази позиция.

— Ако не си забелязал, баща ми е мъртъв. Трябва да отдаваш повече внимание на живите, или няма да останеш главен канцлер на Меленгар за дълго.

Брага започна да казва нещо, сетне спря, за да си поеме дъх.

— Ще отговориш ли на въпросите ми или не?

— Давай, питай. Ще реша, след като ги чуя — тя небрежно отиде до масата с карти и приседна, кръстосвайки крака в глезените, като разсеяно изучаваше ноктите си.

— Капитан Уайлин докладва, че е приключил разпитите на тъмничния персонал — Брага се изправи и излезе иззад бюрото, за да се изправи срещу Ариста. В ръката си държеше пергамент, в който надничаше за справка. — Посочва, че си посетила затворниците след мен и брат ти. Довела си двама монаси със себе си, които впоследствие са били открити със запушени усти, приковани на мястото на затворниците. Вярно ли е?

— Да — отвърна тя простичко. Ерцхерцогът продължи да я гледа, от което мълчанието се възползва и се постара да увеличи дистанцията между двамата. — По природа съм суеверна жена и исках да се убедя, че са получили последно причастие, за да не ни безпокоят духовете им след екзекуцията.

— Според доклада си заповядала затворниците да бъдат освободени от веригите — Брага направи поредна стъпка към нея.

— Монасите ми казаха, че затворниците трябва да коленичат. Не видях опасност в това. Намираха се в килия с цяла армия пазачи отвън.

— Също така си влязла заедно с монасите и си накарала да затворят вратата след теб — ерцхерцогът сега бе неудобно близо, изучавайки жестовете и изражението й.

— А споменава ли се, че напуснах преди монасите? Или че не съм била там, когато гадовете са ги нападнали? — Ариста се отблъсна от масата, принуждавайки вуйчо си да отстъпи назад. Тя небрежно мина покрай него и отиде до прозореца, който гледаше надолу към двора на замъка. Някакъв човек сечеше и подреждаше дърва в подготовка за предстоящата зима. — Признавам, че не беше най-умното нещо, което съм правила досега, но никога не съм си мислела, че ще избягат. Та те бяха само двама! — продължи да гледа разсеяно навън. Погледът й се премести от дървосекача към дърветата, които се бяха простили с всичките си листа. — Това ли е всичко, което те интересуваше? Разрешава ли канцлерът да се върна към задълженията си на кралица?

— Разбира се, мила — тонът на Брага бе по-топъл. Принцесата се махна от прозореца и се отправи към изхода. — О, само още нещо.

Ариста се спря на прага и се обърна през рамо.

— Какво има?

— Уайлин докладва също, че кинжалът, с който е убит баща ти, е изчезнал от хранилището. Имаш ли някаква представа къде би могъл да бъде?

Тя се обърна, за да се изправи с него лице в лице:

— В кражба ли ме обвиняваш?

— Просто задавам въпрос, Ариста — изпуфтя ядосано ерцхерцогът. — Не е нужно да си толкова упорита с мен. Само се опитвам да си върша работата.

— Работата? Струва ми се вършиш нещо много повече от това. Не, не зная нищо за кинжала и престани да ми досаждаш със зле прикрити като въпроси обвинения. Направи го пак и скоро ще видим кой управлява тук!

Ариста изхвръкна от кабинета на Брага, принуждавайки Хилфред да се позатича, за да не изостане. Бързо прекоси централната кула на път за покоите. Помоли Хилфред да остане на пост и изтича по стълбите на личната си кула. Влезе в стаята си, затръшна вратата и я заключи, допирайки скъпоценния камък от огърлицата си.

Дишайки тежко, тя поспря за момент с притиснат към вратата гръб. Опита се да се успокои. Стаята сякаш се олюляваше като фиданка по време на буря. Напоследък често се бе чувствала така. Светът като че се завихряше около нея. И все пак това бе нейното убежище, нейното светилище. Това беше единственото място, където се чувстваше в безопасност, където съхраняваше тайните си, където можеше да се упражнява в магия и където мечтаеше.

Макар че бе принцеса, стаята й беше много скромна. Беше виждала спалните на графските дъщери и дори една баронеса можеше да се похвали с по-елегантни покои. Нейната стая не можеше да претендира за сравнение, изглеждаше твърде малка и аскетична. Но това бе така по собствен избор на Ариста. Би могла да си избере някоя от по-големите, по-пищно украсени спални в кралското крило, но се спря на тази кула заради изолацията и трите прозореца, които откриваха гледка към всички земи около замъка. Дебели червени завеси сливаха пода и тавана, прикривайки голия камък. Бе се надявала, че те ще се окажат достатъчна защита и срещу студа, но за съжаление надеждите й не се оправдаваха. Свиреп студ често гарнираше зимните нощи, присмивайки се ледено на опитите да бъде прогонен с малката камина. И все пак мекото присъствие на завесите правеше стаята да изглежда по-топла. Четири огромни възглавници се излягаха върху малко легло с балдахин. Нямаше място за по-голямо. До леглото имаше малка маса с кана в леген за миене. До нея стоеше гардероб, завещан от майка й заедно със сандъка за чеиза. Солидното ковчеже със заплашителна ключалка стоеше до таблата на леглото. Мебелите в стаята се изчерпваха с тоалетна масичка, огледало и малък стол.

Прекоси стаята и седна пред тоалетната масичка. Разположеното до него огледало бе пищно украсено. Стъклото бе по-ясно от повечето и бе обрамчено от два елегантни лебеда, отдалечаващи се един от друг. То също някога бе принадлежало на майка й. Нежно си припомни нощите, в които бе стояла пред него и наблюдавала отражението, докато родителката решеше косите си. На масата държеше сбирката си четки за коса. Имаше много, по една от всяко посетено от баща й кралство, включително четка със седефена дръжка от Уесбаден и махагонова със зъби от рибя кост от екзотичния пристанищен град Тур Дел Фур. Видът им събуди у нея спомена за дните, когато баща й се връщаше вкъщи със скрита зад гърба ръка и лукав блясък в очите. Сега огледалото с лебедите и четките бяха единственото нещо, останало от родителите й.

С рязко движение помете четките от масата. Защо се бе стигнало до това? Тя заплака тихо; нямаше значение. Имаше още работа за вършене. Бе започнала неща, които трябваше да приключи. Брага ставаше по-подозрителен с всеки изминат ден — времето изтичаше.

Отключи и отвори сандъка. От него извади нещо омотано в пурпурен плат. Колко иронично, помисли си тя, че използва точно този плат. В него баща й бе увил последната й подарена от него четка за коса. Постави вързопа на леглото си и го разви, за да разкрие едноострия кинжал. Острието все още бе изцапано с бащината кръв.

— Остава ти само още една задача — каза тя на ножа.

* * *

Хан „Сребърната кана“ бе малка къщурка в покрайнините на провинция Галилин. Долната половина бе изградена от камъни и хоросан, а греди от варосан дъб поддържаха дебел сламен покрив, посивели от времето.

По стените надничаха ромбовидни прозорци с нискокачествени стъкла, а отдолу се спотайваха хелдаринови храсти. Няколко коня бяха вързани отпред, а в малката конюшня отстрани се виждаха още.

— Изглежда ми доста оживено като за такова затънтено кътче — забеляза Ройс.

Пътувайки на изток, бяха яздили през целия ден. Точно както преди, язденето през пустошта се бе оказало изтощително. С наближаването на нощта бяха достигнали обработваемите земи на Галилин. Преминаваха през ниви и ливади, докато накрая попаднаха на селски път. Понеже никой от тях не знаеше със сигурност къде се намират, решиха да следват пътя до някой ориентир. За тяхна приятна изненада, „Сребърната кана“ бе първата изпречила се пред тях сграда.

— Е, Височество — рече Ейдриън — оттук ще можеш да намериш пътя си до замъка, ако все още това е целта ти.

— Крайно време е да се връщам — отвърна му Олрик, — но не и преди да ям. Това място дали има хубава храна?

— Има ли значение? — изкикоти се Ейдриън. — В този момент бих се израдвал на умряла от три дни полска мишка. Хайде, ще изядем последното си ядене заедно, което, тъй като ти нямаш пари в себе си, аз ще платя. Надявам се ще ми го опростиш от данъците.

— Няма нужда. Ще го отбележим като допълнителен разход — намеси се Ройс. Погледна към Олрик и добави: — Не си забравил, че все още ни дължиш сто тенента, нали?

— Ще ви бъде платено. Ще накарам вуйчо да приготви парите. Можете да ги вземете от замъка.

— Надявам се не възразяваш да изчакаме няколко дни, просто за да сме сигурни.

— Разбира се — принцът кимна.

— И ако изпратим наш представител, който да прибере парите вместо нас? — попита Ройс. Олрик се вторачи в него. — Някой, който няма представа къде да ни намери, ако бъде заловен?

— О, моля те, не проявяваш ли излишна предпазливост?

— Не съществува такова нещо — отвърна крадецът.

— Вижте! — извика внезапно Майрън, сочейки към конюшнята.

Останалите трима подскочиха от внезапното му избухване.

— Там има кафяв кон! — рече удивено монахът. — Не знаех, че имало и кафяви!

— Велики Мар, монахо! — Олрик поклати невярващо глава, жест, който Ройс и Ейдриън изплагиатстваха.

— Е, аз не знаех — смутено отговори Майрън. Но вълнението му бе още видимо, когато добави: — Какви други цветове има? Има ли зелени коне? Сини? Така бих се радвал да видя син.

Ройс влезе вътре и се върна след няколко минути.

— Всичко изглежда наред. Малко попретъпкано, но не видях нищо необичайно. Олрик, бъди сигурен че си държиш качулката вдигната и извърти камъка на пръстена към дланта си или, още по-добре, не го носи преди да се прибереш.

Непосредствено след входа в странноприемницата имаше малко каменно фоайе, в което наметала и връхни дрехи висяха на гора от закачалки. Няколко бастуна с различна форма и големина си почиваха до стойка от едната страна. Рафт бе приютил колекция от окъсани шапки и ръкавици.

Майрън стоеше на прага, оглеждайки се.

— Чел съм за странноприемниците — обяви. — В „Поклоннически истории“ пътници прекарват една нощ в хан, където решават да си разказват истории от своите пътешествия. Обзалагат се кой ще разкаже най-добрата. Бе сред любимите ми книги, макар че абатът не одобряваше особено да я чета. Беше малко нецензурна. Имаше няколко разказа за жени, които не бяха твърде… — той огледа тълпата развълнувано. — Има ли жени тук?

— Не — тъжно отвърна Ейдриън.

— О. Надявах се да видя някоя. И тях ли държат под ключ като съкровищата?

Ейдриън и останалите се изсмяха.

Майрън ги погледна озадачен, сетне сви рамене.

— Дори и така, това е прекрасно. Има толкова много за гледане! Каква е тази миризма? Не е храна, нали?

— Дим от лула — обясни Ейдриън. — Пушенето явно не е било особено популярно в манастира.

Половин дузина маси изпълваха стаичката. Леко крива камина с окачени над нея сребърни халби заемаше едната стена. До нея стоеше барът, построен от груби и недовършени дървени трупи с кора. Имаше около петнадесет човека, неколцина от които изгледаха новодошлите с мимолетен интерес. Повечето бяха груба стока — дървари, работници и пътуващи калайджии. Димът идваше от групица грубияни, разположили се близо до бара; облакът му се стелеше на нивото на очите и издаваше остър аромат, който се смесваше с миризмата на горящо дърво в камината и сладкото ухание на печен хляб.

Ройс ги отведе до празна кръгла маса в близост до прозореца, от която можеха да виждат конете.

— Ще ни поръчам нещо — предложи Ейдриън.

— Прекрасно място — оповести Майрън, а очите му обхождаха стаята. — Толкова много се случва; толкова много разговори. Да се говори по време на ядене бе забранено в манастира, така че винаги цареше гробно мълчание. Разбира се, заобикаляхме това правило, като общувахме със знаци. Това влудяваше абата, защото се очакваше да се фокусираме върху Марибор, но понякога се налагаше да помолиш някого да ти подаде солта.

Щом Ейдриън достигна бара, усети някой да се притиска заплашително в него.

— Трябва да си по-внимателен, приятелю — чу се тих шепот.

Ейдриън се обърна и се изкикоти, когато видя кой е.

— Не ми се налага, Албърт. Имам си сянка, която ми пази гърба — Ейдриън посочи към промъкналия се зад виконта Ройс.

Албърт, който носеше мръсно, окъсано наметало с вдигната качулка, се обърна с лице към навъсения Ройс:

— Просто исках да се пошегувам.

— Какво правиш тук? — прошепна крадецът.

— Крия се… — започна Албърт, но замлъкна при приближаването на носещия кана пенеста бира и четири халби кръчмар.

— Ял ли си? — попита Ейдриън.

— Не — Албърт погледна с копнеж каната.

— Мога ли да поръчам още една халба и още една порция? — обърна се към здравеняка зад бара Ейдриън.

— Разбира се — отвърна кръчмарят и добави още една чаша. — Ще ви донеса храната, когато стане готова.

Върнаха се на масата, следвани от виконта. Албърт любопитно изгледа Майрън и Олрик.

— Албърт Уинслоу, наш познат — представи го Ейдриън, докато виконтът си придърпваше стол. — Това са…

— Клиенти — прекъсна го бързо Ройс, — така че без разговори по работа, Албърт.

— Бяхме извън града… пътувахме през последните няколко дни — каза Ейдриън. — Нещо интересно из Медфорд?

— Доста — каза тихо Албърт, докато Ейдриън наливаше пивото. — Крал Амрат е мъртъв.

— Наистина? — Ейдриън се престори на изненадан.

— „Розата и бодилът“ е затворена. Войници преровиха Долния квартал и завлякоха неколцина в затвора. Малка армия обгражда замъка Есендън и входовете в града. Измъкнах се тъкмо навреме.

— Армия около замъка? За какво? — попита Олрик.

Ройс му направи знак да замълчи:

— Ами Гуен?

— Тя е добре, мисля — отвърна Албърт, хвърляйки любопитен поглед към Олрик. — Поне когато напуснах. Те я разпитваха и подбраха няколко от момичетата й, но нищо повече. Тя се притесняваше за вас. Струва ми се, че ви очакваше да се върнете от… пътуването… преди дни.

— Кои са „те“? — попита Ройс, а гласът му бе няколко градуса по-студен.

— Ами, много от тях бяха кралски стражи, но си имаха и цяла група нови приятелчета. Спомняш ли си онези странници, за които си говорихме преди няколко дни? Движеха се заедно с кралските стражи, така че трябва да са работели за принца, бих си помислил — Албърт отново хвърли поглед към Олрик. — Претърсваха целия град и разпитваха за двойка крадци с база Долния квартал. Тогава се изпарих. Напуснах града и се отправих на запад. Навсякъде бе същата работа. Гъмжи от патрули. Обръщаха надолу с главата странноприемници и таверни, изкарвайки хората на улицата. Досега бях една стъпка пред тях. За последно чух, че са въвели полицейски час в Медфорд.

— Значи, продължи да вървиш на запад? — попита Ейдриън.

— Докато се озовах тук. Това е първото място, което не е било претършувано.

— Което обяснява навалицата — вмъкна Ейдриън. — Мишките напускат потъващия кораб.

— Да, много хора прецениха, че Медфорд вече не е толкова дружелюбно място — обясни Албърт. — Прецених, че мога да се завъртя тук няколко дни и сетне да се върна и тествам водите.

— Нещо за принца или принцесата? — попита Олрик.

— Нищо конкретно — отвърна Албърт. Отпи, очите му се задържаха на принца.

Задната врата на хана се отвори и влезе гърчава фигура. Бе мръсен, облечен в окъсани дрипи и шапка, на която повече щеше да отива да се нарича чувал. Притискаше малка кесия до гърдите си и се спря само за миг, очите му обходиха стаята нервно. Бързо отиде зад бара, където кръчмарят напълни торбичка с храна в замяна на кесията.

— Какво си имаме тук? — запита едър лудак край една от масите, докато се изправяше на крака. — Сваляй шапката, елфе. Покажи ни ушлетата.

Парцаливият сиромах стисна здраво торбата си и погледна към вратата. Щом го стори, друг от мъжете в бара се раздвижи, за да запречи пътя му.

— Казах да я свалиш! — нареди якият.

— Остави го на мира, Дрейк — каза му кръчмарят. — Той просто дойде за малко храна. Няма да я яде тук.

— Не мога да повярвам, че търгуваш с тях, Хал. Не си ли чул, че те убиват хора тук в Дънмор? Проклети същества — Дрейк се протегна да издърпа шапката, но фигурата ловко се измъкна. — Виждаш ли какви са? Бързички когато искат, но мързеливи копелета, ако се опиташ да ги накараш да свършат нещо. Само създават проблеми. Пускай ги тук и един ден ще те наръгат в гръб и ограбят.

— Той не краде нищо — каза Хал. — Идва тук веднъж седмично да купи храна за семейството си. Този има жена и дете. Бедните едвам оцеляват. Живеят в гората. Градската стража в Медфорд ги изгони преди повече от месец.

— Нима? — рече Дрейк. — Ако живее в гората, откъде намира пари да плаща за храната? Крадеш ги, нали, момче? Ограбваш честните хора? Проникваш по фермите? Ей затова охраната ги пъди от градовете, защото са все крадци и пияници. Стражата в Медфорд не ги иска по улиците си, а аз не ги ща по нашите.

Стоящ зад скитника мъж грабна шапката му, разкривайки сплъстена черна коса и заострени уши.

— Мръсен малък елф — каза Дрейк, — откъде си взел мангизите?

— Казах да го оставиш, Дрейк — настоя Хал.

— Мисля, че ги е откраднал — заяви Дрейк и изтегли кинжал от колана си.

Невъоръженият елф стоеше страхливо застинал, очите му прескачаха между заплашващия го мъж и вратата на странноприемницата.

— Дрейк? — каза Хал в по-нисък и сериозен тон. — Ще го оставиш на мира или, кълна се, няма да стъпиш вече тук.

Дрейк измери с поглед Хал, който бе значително по-едър и държеше касапски нож.

— Ако искаш да го дириш из горите после, твоя си работа. Но тук няма да позволя боища — Дрейк прибра кинжала. — Хайде, върви си — каза Хал на елфа, който внимателно мина покрай мъжа и се измъкна през вратата.

— Това наистина ли беше елф? — запита удивен Майрън.

— Те са мелези — отвърна Ейдриън. — Повечето хора не вярват, че още съществуват чистокръвни елфи.

— Съжалявам ги — каза Албърт. — По време на империята са били роби, знаеше ли това?

— Ами всъщност… — подхвана Майрън, но спря, щом видя лекото поклащане на главата на Ройс и изражението на лицето му.

— Защо ги съжаляваш? — попита Олрик. — Не са били по-зле от виланите и крепостните, които имаме днес. И сега са свободни, нещо, което крепостните не могат да кажат.

— Виланите са свързани със земята, наистина, но те не са роби — поправи го Албърт. — Те не могат да бъдат купувани и продавани; семействата им не биват разкъсвани и не са отглеждани като добитък и пазени в кошари или осакатявани за удоволствие. Чувал съм, че правели това с елфите; и да, те са свободни сега, но пак не им е позволено да бъдат част от обществото. Не могат да намерят работа и току-що видя какво им се налага да изтърпят, само за да си вземат храна.

Изражението на Ройс бе по-хладно от обичайното и Ейдриън знаеше, че е време да смени темата.

— По вида му не личи — рече той, — но Албърт е аристократ. Виконт.

— Виконт Уинслоу? — каза Олрик. — От кое имение?

— За съжаление никое — отвърна Албърт, преди да отпие голяма глътка пиво. — Прадядо ми, Харлан Уинслоу, загубил семейната земя, когато изпаднал в немилост пред краля на Уоррик. Макар че, ако трябва да съм честен, не е била нещо кой знае какво. Доколкото съм чувал, каменист къс при река Бернум. Крал Етелред го нагълта преди няколко години.

Ах, какви истории ми е разправял баща ми за дядовите изпитания и премеждия, опитвайки се да живее с вината на безземлен аристократ. Татко наследи малко пари от него, но ги разпиля в усилията си да претендира, че все още е богат благородник. Аз лично нямам проблем да забравя гордостта си, ако това ще напълни стомаха ми — Албърт присви очи. — Ти ми изглеждаш познат. Виждали ли сме се някъде?

— Ако сме, сигурен съм, че е било случайно — отвърна Олрик.

Донесоха им яденето и разговорът бе изместен от дъвчене. Храната не беше нищо особено: порция леко преварен свински бут, варени картофи, зеле, лук и комат стар хляб. Но след почти два изкарани само с няколко картофа дни, Ейдриън го определи като пиршество. Светлината вън избледняваше; слугата започна да пали свещи по масите. Моментът бе подходящ за поръчката на нова кана пиво, от която възможност се възползваха.

Докато седеше и си почиваше, Ейдриън забеляза Ройс неколкократно да поглежда през прозореца. След третото поглеждане боецът се приведе, за да види какво е толкова интересно. Заради мрака навън стъклото бе като огледало и можа да види само собственото си лице.

— Кога нахлуха в „Розата и бодилът“? — попита Ройс.

Албърт сви рамене:

— Преди два или три дни, предполагам.

— Имам предвид, по кое време на деня?

— О, вечерта. По залез, чини ми се, или малко след това. Предполагам искали са да хванат вечерящите — Албърт спря и внезапно се изправи, като изражението му на задоволство се променяше в такова на загриженост. — О, а… мразя да ям набързо, но ако нямате нищо против, момчета, аз ще изчезвам.

Той стана и бързо излезе през задната врата. Ройс отново погледна навън и във физиономията му се явиха оттенъци на тревога.

— Какво има? — попита Олрик.

— Имаме си компания. Всички да стоят спокойно, докато видим накъде духа вятърът.

Вратата на странноприемницата се отвори рязко и осем мъже, облечени в ризници от метални брънки с наметала, носещи кралския сокол на Меленгар, се изсипаха в стаята. Обърнаха няколко маси в близост до вратата, разсипвайки храни и напитки навсякъде. Размахващите мечове войници се мръщеха към клиентите. Никой в странноприемницата не помръдна.

— В името на краля, тази странноприемница и всички нейни обитатели ще бъдат претърсени. Съпротивляващите се или опитващите се да избягат ще бъдат екзекутирани!

Войниците се разделиха на групички. Един започна да издърпва мъжете от масите им и да ги блъска срещу стената, оформяйки линия. Други се втурнаха по стълбите към тавана, а трета група слезе в избата.

— Правя честен бизнес! — протестира Хал, докато го изправяха до стената при останалите.

— Затваряй си устата или ще опожаря това място — каза влизащият мъж. Той нямаше броня, нито носеше емблемата на Меленгар. Бе облечен в хубави удобни дрехи, обагрени в различни оттенъци на сивото.

— Удоволствие беше да съм с вас, господа — рече Олрик на седящите около масата, — но изглежда ескортът ми пристигна.

— Бъди внимателен — каза му Ейдриън, докато принцът се изправяше.

Олрик отиде в центъра на стаята, дръпна назад качулката си и се изправи с високо вдигната брадичка.

— Какво търсите, добри ми хора от Меленгар? — запита с висок ясен глас, привлякъл вниманието на всички в стаята.

Човекът в сиво се извъртя и когато видя лицето на Олрик, се усмихна изненадано.

— Търсехме вас, Ваше Височество — каза, като се поклони изискано. — Бе ни казано, че сте отвлечен; вероятно мъртъв.

— Както виждаш, не съм нито едно от двете. Сега освободи тези добри люде.

Имаше леко колебание от страна на войниците, но мъжът в сиво кимна и те застанаха мирно. Мъжът в сиво се приближи небрежно до Олрик. Погледна принца с въпросително изражение.

— Изборът ви на дрехи е малко странен, не е ли така, Ваше Величество?

— Изборът ми на дрехи не е твоя работа, сър…

— Барон, Ваше Височество, барон Трумбул. Ваше Величество е нужен в замъка Есендън. Ерцхерцог Пърси Брага ни заповяда да ви намерим и ескортираме там. Той много се притесняваше за благосъстоянието ви, предвид всички скорошни събития.

— По стечение на обстоятелствата, бях се отправил натам. Така че ти ще угодиш на ерцхерцога и на мен, като ме придружиш.

— Отлично, милорд. Сам ли пътувате? — Трумбул погледна към останалите, все още седящи на масата.

— Не — отвърна Олрик. — Този монах е с мен и ще се върне заедно с мен в замъка. Майрън, сбогувай се с тези добри хора и се присъедини към нас. — Майрън се изправи и с усмивка помаха на Ейдриън и Ройс.

— Това ли е всичко? Само един човек? — баронът хвърли поглед към оставащите двама.

— Да, само той.

— Сигурен ли сте?

— Мили ми бароне — сурово отговори Олрик, — струва ми се, че бих запомнил нещо такова. И следващият път, когато си позволиш да разпитваш краля си, ще ти бъде за последно. За твой късмет съм в добро настроение след обилната вечеря и съм твърде уморен, за да се обидя сериозно. Сега дай на кръчмаря един златен тенент за храната и като обезщетение за причиненото му от теб неудобство.

За миг никой не помръдна, сетне баронът каза:

— Разбира се, Ваше Величество. Простете нахалството ми — кимна към един войник, който измъкна златна монета от кесията си и я подхвърли на Хал. — Сега ще тръгваме ли, Ваше Височество?

— Да — отвърна Олрик. — Надявам се имаш карета за мен. Взех си дозата яздене и се надявам да подремна по пътя.

— Съжалявам, Ваше Величество, нямаме. Можем да реквизираме една от първото село по пътя ни, а също и по-добри дрехи за вас.

— Това ще свърши работа, предполагам.

Олрик, Майрън, Трумбул и войниците напуснаха хана. Имаше кратък разговор, полудочут през отворената врата, докато възсядаха конете. Сетне шумът от копита изчезна в нощта.

— Това беше принц Олрик Есендън? — запита Хал, идвайки до масата им и опитвайки се да погледне през прозореца. Никой от двамата не отговори.

След като Хал се върна зад бара, Ейдриън попита:

— Мислиш ли, че трябва да ги последваме?

— О, не започвай с това. Извършихме месечното си добро дело всъщност две, ако броиш ДеУитт. Стига ми просто да си седя тук и да си отпочивам.

Ейдриън кимна и изпразни халбата си. Седяха мълчаливо, докато той гледаше през прозореца, неспокойно барабанейки с пръсти по масата.

— Какво?

— Обърна ли внимание на оръжията на патрула?

— Защо? — запита Ройс, раздразнен.

— Ами, носеха тилинерски рапири вместо стандартните къси саби на кралската стража. Рапирите имат стоманени вместо железни тангове и немаркирани пети. Или кралската оръжейна е обновила арсенала си, или тези мъже са наемници, най-вероятно от източен Уоррик. Не точно типа хора, които би наел да търсят изгубен роялистки крал. И ако не бъркам, Трумбул бе името на посочения от Гуен като подозрителен в „Розата и бодилът“ в нощта преди убийството.

— Разбирам — рече Ройс, раздразнен. — Това е проблемът с тези твои добри дела, нямат край.

* * *

Луната изгряваше, когато Ариста постави кинжала на перваза. Оставаше само лунните лъчи да го огреят; всички други приготовления бяха извършени. Цял ден бе подготвяла заклинанието. Сутринта събра билки от градината и кухнята. Почти два часа й отне да открие корен от мандрагора с нужния размер. Най-трудната стъпка бе промъкването в моргата, за да отреже кичур от бащината си коса. Привечер счука сместа в хаванчето, като мълвеше заклинанията, нужни да съединят елементите. Бе поръсила получения ситен прах върху острието и произнесла последните думи от магията. Сега бе нужна само лунна светлина.

Тя подскочи, когато почукване на вратата й я стресна.

— Ваше Височество? Ариста? — повика я ерцхерцогът.

— Какво има, вуйчо?

— Мога ли да поговоря с теб, мила?

— Да, само минутка — Ариста дръпна завесите, прикривайки кинжала на перваза. Отупвайки ръце, провери косата си в огледалото. Отиде до вратата и я отвори с почукване на огърлицата си.

Ерцхерцогът влезе, все още облечен в черния си жакет, палците му небрежно пъхнати в колана на меча. Тежкият му медальон заблестя на светлината от камината.

— Баща ти никога не одобряваше да живееш тук. Винаги те искаше долу с остатъка от семейството. Мисля си, че бе малко наранен от избора ти да се отделиш така, но ти винаги си обичала уединението, нали?

— Това посещение има ли цел? — запита тя с раздразнение, докато сядаше на леглото си.

— Напоследък си много груба с мен, мила. Обидил ли съм те с нещо? Ти си моя племенница и току-що си загубила баща си и вероятно брат си. Толкова ли е невъзможно да повярваш, че съм загрижен за теб? Че се притеснявам за душевното ти състояние? Хората имат навика да вършат… неочаквани неща в моменти на тъга… или гняв.

— Душевното ми състояние е отлично.

— Дали? — попита я той с вдигната вежда. — Прекарала си по-голямата част от последните дни изолирана тук, което не може да е здравословно за млада жена, току-що останала без баща. Бих си помислил, че искаш да бъдеш със семейството си.

— Вече нямам семейство — твърдо каза тя.

— Аз съм твоето семейство, Ариста. Аз съм ти вуйчо, но ти не искаш да виждаш това, нали? Искаш да виждаш в мен враг. Може би така се справяш с мъката. Прекарваш цялото си време в кулата, а когато напуснеш това си укрепление, то е само за да ме нагрубиш за опитите ми да намеря брат ти. Не разбирам защо. Също се питах защо не съм те видял да плачеш при смъртта му. Вие двамата бяхте доста близки, нали така?

Брага се приближи към тоалетната масичка с лебедовото огледало и спря, тъй като бе настъпил нещо. Вдигна от пода четка за коса със сребърна дръжка.

— Тази четка е от баща ти. Бях с него, която я купи. Отказа да прати слуга. Лично обикаляше магазините в Дагастан, за да открие точната. Наистина си мисля, че това за него бе апогеят на пътуването. Трябва да си по-внимателна с толкова ценни неща — постави я обратно на масата при другите четки. Сетне насочи вниманието си отново към принцесата:

— Ариста, знам че се страхуваше, че той ще те принуди да се омъжиш за някой стар, неприятен крал. Подозирам, че мисълта да бъдеш затворена иззад невидимите стени на брака те е ужасявала. Но независимо какво си си мислела, той те обичаше. Защо не плачеш за него?

— Мога да те уверя, вуйчо, че съм напълно добре. Просто се опитвам да се залисвам.

Брага продължи да се движи из малката й стая, изучавайки я подробно.

— Има и нещо друго. Много си ангажирана, но не се опитваш да намериш убиеца му? Аз бих, ако бях на твое място.

— Не е ли това твоя работа?

— Е. Занимавал съм се неспирно без да склопя очи с дни, уверявам те. Но голяма част от вниманието ми е насочена към намирането на брат ти с надеждата да спася живота му. Надявам се разбираш приоритетите ми. Ти, от друга страна, не изглежда да правиш много, с изключение да бъдеш действащата кралица, както се нарече?

— Да ме обвиняваш в мързел ли дойде? — попита Ариста.

— Дали си мързелувала? Съмнявам се. Подозирам, че си работила здравата през последните няколко дни, може би седмици.

— Намекваш, че съм убила баща си? Само питам, защото това би било нещо много опасно за намекване.

— Не намеквам нищо, Ваше Височество. Просто се опитвам да определя защо демонстрираш толкова малко тъга за бащината смърт и толкова слабо притеснение за изчезването на брат си. Кажи ми, мила племеннице, какво правеше в дъбравата този следобед, връщайки се с покрита кошница? Също чух, че си се навъртала около кухненския килер.

— Накарал си да ме следят?

— За твое добро, уверявам те — каза той с топъл, насърчителен тон, потупвайки я по рамото. — Както казах, притеснен съм. Чувал съм истории за хора, които слагат край на живота си след загуба като твоята. Затова те наблюдавам. Но в твоя случай не беше необходимо, нали? Да отнемеш собствения си живот съвсем не е това, което си замислила.

— Какво те кара да кажеш това? — отвърна Ариста.

— Изравянето на корени и задигането на билки от кухнята говори, че по-скоро приготвяш някаква рецепта. Никога не съм одобрявал изпращането ти в университета Шеридън, още по-малко да се обучаваш при глупавия магьосник Аркадиус. Хората може да те помислят за вещица. Простолюдието се плаши лесно от това, което не разбира и мисълта за тяхната принцеса като вещица може да е искра, от която да пламне бедствие. Казах на баща ти да не ти позволява да следваш в университета, но той те остави.

Ерцхерцогът обикаляше около леглото, разсеяно приглаждайки чаршафите.

— Тогава се радвам, че баща ми не те е послушал.

— Предполагам. Разбира се, това не е от значение. Не е било толкова зле. В крайна сметка Аркадиус е безобиден, нали? На какво би могъл да те научи? Трикове с карти? Как се премахват брадавици? Но напоследък започнах да се притеснявам. Може би все пак те е научил на нещо смислено. Може би ти е казал име… Есрахаддон?

Ариста го изгледа рязко и сетне се опита да прикрие изненадата си.

— Да, така си и мислех. Искаше да знаеш още, нали? Искаше да се научиш на истинска магия, само дето Аркадиус не знае много. Но е познавал човек, който знае. Разказал ти е за Есрахаддон, древен маг от стария орден, запознат с тайните на вселената и способен да контролира първичните сили на елементите. Мога само да си представя възторга ти при откритието, че такъв магьосник е запрян в собственото ти кралство. Като принцеса, ти разполагаш с пълномощията да видиш затворника, но никога не си се допитвала до баща си за разрешение, нали? Била си прекалено изплашена, че той няма да ти позволи. Трябваше да го попиташ, Ариста. Ако бе го сторила, той би ти казал, че никой не е допускан в онзи затвор. Църквата обясни всичко на Амрат в деня на коронацията му. Той научи колко е опасен Есрахаддон и какво може да причини на невинни хора като теб. Това чудовище те е научило на истинска магия, нали, Ариста? Научил те е на черна магия, прав ли съм? — ерцхерцогът присви очи, гласът му загуби дори и престорената топлота.

Ариста не отговори. Тя седеше мълчаливо.

— На какво те научи? Чудя се. Със сигурност не фокусничество. Вероятно не ти е показал как да извикваш светкавици или как да разцепваш земята, но съм убеден, че те е научил на прости — прости, но полезни — неща, нали?

— Нямам представа за какво говориш — каза тя, докато започна да се изправя. Гласът й издаваше оттенък на страх. Искаше да постави разстояние между двамата. Отиде до тоалетката си, взе четка и започна да я прокарва през косата си.

— Не? Кажи ми, мила, какво се случи с кинжала, който промуши баща ти и все още носи кръвта му?

— Казах ти, че не зная нищо за това — тя го гледаше в огледалото.

— Да, каза, нали? Но някак ми е трудно да повярвам. Ти си единствената, която би могла да има свързано с това острие намерение — тъмно намерение. Много зло намерение.

Ариста се извъртя към него, но преди да продума, Брага продължи.

— Ти предаде баща си. Предаде брат си. Сега би предала и мен и то със същия кинжал. Наистина ли ме мислеше за такъв глупак?

Ариста погледна към прозореца и можа да види, дори през тежката завеса, че лунната светлина най-сетне го е достигнала. Брага проследи погледа й и объркано изражение премина през лицето му.

— Защо са спуснати завесите само на един прозорец?

Той се пресегна, грабна драперията и я дръпна рязко, разкривайки окъпания в лунна светлина кинжал. Залитна при вида му и Ариста разбра, че магията е проработила.

* * *

Не бяха отишли далеч, само няколко мили. Пътуването бе бавно и липсата на сън в съюз с пълния стомах така унесоха Олрик, че той се притесняваше да не се изсули от седлото. Майрън не изглеждаше много по-добре, яздейки с клюмнала глава зад стражник. Пътуваха по самотен кален път, преминал покрай няколко ферми и мостове. Отляво лежеше обрано царевично поле, където празни кафяви стъбла очакваха зимата. Отдясно имаше тъмна дъбова гора. Вятърът отдавна бе разпилял листата, голите клони се пресягаха над пътя.

Бе поредна студена нощ и Олрик се закле, че никога вече няма да предприема друга нощна езда. Мечтаеше да се свие в собственото си легло с накладен огън и може би чаша греяно вино, когато баронът заповяда неочаквано да спрат.

Трумбул и петима от стражите дойдоха до Олрик. Двама от мъжете слязоха и хванаха юздите на коня на принца и този на Майрън. Четирима поеха напред, а трима други се обърнаха и поеха обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Защо спряхме? — попита с прозявка Олрик. — Защо се разделиха хората?

— Пътят е опасен, Ваше Величество — обясни Трумбул. — Трябва да вземем предпазни мерки. Авангардът и ариергардът са важни при ескортирането на някой като вас, особено в такива времена. Всякакви опасности може да се крият в тъмните нощи. Бандити, гоблини, вълци — не се знае на какво е възможно да се натъкнем. Дори има и легенда за безглав призрак, който обикаля този път, знаете ли това?

— Не знаех — призна принцът. Не обърна внимание на небрежния тон, с който внезапно му бе заговорил баронът.

— О, да, казват, че това е призракът на крал, който умрял точно на това място. Разбира се, той не бил истински крал, само престолонаследник, който може би един ден би сложил короната. Според историята, принцът се завръщал у дома, придружаван от храбрите си войници, когато един от тях отрязал главата на бедното копеле и я сложил в чувал — Трумбул замлъкна, докато вземаше зеблена чанта от коня си и я показа на принца. — Точно като този тук.

— Що за игрички, Трумбул?

— Въобще не си играя, Ваше Кралско Превеличество. Просто осъзнах, че не е нужно да ви връщам в замъка, за да ми платят; трябва само да върна част от вас. Главата ви ще свърши работа. Спестява на коня усилието да ви носи по целия път, а аз винаги съм имал слабост към конете. Така че се опитвам да им помагам при всяка възможност.

Олрик пришпори коня си, но мъжът държеше здраво юздите и конят само се завъртя рязко. Трумбул се възползва от рязкото накланяне на животното и събори принца на земята. Олрик се опита да извади меча си, но баронът го изрита в стомаха. С изкаран въздух, Олрик се преви в прахта, борейки се да си поеме дъх.

Трумбул сетне се обърна към Майрън, който стоеше на седлото си с шокирано изражение, докато баронът се приближаваше към него.

— Ти ми изглеждаш познат — каза Трумбул, докато грубо смъкваше Майрън от коня. Изви главата му към лунната светлина. — О, да, помня. Ти беше неуслужливият монах от абатството, което изгорихме. Вероятно не ме помниш, нали? Носех шлем със забрало онази нощ. Всички носехме. Нашият работодател настоя да си прикрием лицата — той се вторачи в монаха, чиито очи се навлажняваха. — Не зная дали да те убия или не. Първоначално ми бе заръчано да пощадя живота ти, за да можеш да съобщиш на баща си, но не изглежда да си се насочил натам. Освен това, запазването ти жив бе свързано с онази задача и за твое съжаление за нея вече ни платиха. Изглежда преценката сега ще бъде моя.

Без предупреждение, Майрън изрита барона в коляното с такава сила, че се отскубна от хватката му. Монахът прескочи някакъв повален дънер и изчезна в мрака на дърветата, чупейки клони. Крещейки от болка, баронът се строполи на земята.

— Хванете го! — изрева и двама от войниците се втурнаха след Майрън.

Сред дърветата се чу суматоха. Олрик чу вика за помощ на Майрън, последван от звука на изтегляне на меч. Разнесе се друг вик, спрял също така внезапно. Тишината се възвърна. Все още държейки крака си, Трумбул изруга монаха.

— Това ще даде урок на малката отрепка!

— Добре ли си, Трумбул? — попита стражникът, който държеше коня на Олрик.

— Нищо ми няма, само ми дай секунда. По дяволите, тоя дребен монах ритал здраво.

— Вече няма да рита — добави друг войник.

Баронът бавно се изправи на крака и изпита крака си. Отиде до лежащия Олрик и изтегли меча си.

— Хванете му ръцете и го дръжте здраво. Уверете се, че няма да ми прави проблеми, момчета.

Стражът, зад когото Майрън бе яздил, слезе и хвана лявата ръка на принца, докато друг хвана дясната:

— Само се постарай да не ни уцелиш случайно.

Трумбул се ухили на лунната светлина.

— Никога не правя нищо случайно. Ако те ударя, значи си го заслужил с нещо.

— Ако ме убиеш, вуйчо ми ще ви излови, без значение къде се опитате да се скриете!

Трумбул се изкикоти в лицето на младия принц:

— Вуйчо ти е този, който ще ни плати за главата ти. Иска те мъртъв.

— Какво? Лъжеш!

— Вярвай в каквото си щеш — изсмя се баронът. — Обърнете го, та да имам чист удар в тила му. Искам красив трофей. Мразя, когато се налага да сека отново и отново.

Олрик се бореше, но двамата бяха по-силни от него. Те му извиха ръцете зад гърба, принудиха го да коленичи и притиснаха главата му към земята.

От гъсталака се разнесе звук на скършени клонки.

— Доста се забавихте с убиването на монахчето — заяви Трумбул, — обаче идвате тъкмо навреме за заключителната сцена.

Държащите Олрик войници извиха ръцете му по-силно, за да му попречат да мърда. Принцът се съпротивляваше с всичката си сила, крещейки в прахта:

— Не! Спрете! Не можете! Спрете!

Усилията му бяха напразни. Всеки от войниците имаше здрава хватка, ръцете им превърнати в стомана от дългогодишна употреба на мечове и щитове в битка. Принцът не им бе достоен противник.

Олрик зачака удара. Вместо да чуе просвистяването на баронското острие във въздуха, чу странно клокочене, сетне глух удар. Стражите поотпуснаха хватката си. Единият го пусна изцяло и Олрик го чу да се отдалечава тичешком. Другият вдигна принца пред себе си, държейки го здраво. Баронът лежеше мъртъв на земята. Двама мъже стояха около тялото. В тъмнината Олрик виждаше само силуети, но те не съвпадаха с онези, които бяха последвали Майрън сред дърветата. Този по-близо до барона държеше нож, който блестеше неестествено на лунната светлина. До него стоеше по-висок широкоплещест мъж с меч във всяка ръка.

Отново се разнесе звук на кършени клонки от близките гори.

— Всички насам! — изкрещя войникът, който се прикриваше зад Олрик.

Двамата стражи, които държаха конете, пуснаха юздите и изтеглиха мечовете си. Но лицата им издаваха страха им.

Майрън се появи измежду дърветата и се изправи в лунната светлина, с учестено дишане, оформяйки малки облачета в студения нощен въздух.

Олрик чу гласа на Ройс:

— Приятелите ви няма да дойдат. Вече са мъртви.

Стражите с извадените мечове се спогледаха, сетне се втурнаха по пътя в посоката на „Сребърната кана“. Последният войник, който държеше Олрик, се огледа бясно. Когато Ройс и Ейдриън закрачиха към него, той изруга, остави принца и избяга.

Олрик не можеше да спре да се тресе, бършейки сълзите и прахта от лицето си. Ройс и Ейдриън му помогнаха да се изправи на крака. Той се надигна с олюляване и се огледа.

— Щяха да ме убият — каза той. — Те щяха да ме убият! — изпищя.

Рязко бутна двамата настрана и като извади бащиния меч, го заби дълбоко в гръдта на мъртвия Трумбул. Залитна и дишайки тежко, се втренчи в мъртвото тяло пред себе си, потъналият в което бащин меч се клатеше напред-назад.

Скоро и от двете посоки на пътя се зададоха мъже. Много бяха от „Сребърната кана“ и носеха грубовати оръжия. Някои мъжете бяха окървавени, но никой не изглеждаше наранен. Двама от тях водеха конете, които Ройс, Ейдриън и Олрик яздеха от Уисънд брод насам. Сред тях имаше и слаба фигура в окъсани парцали, носеща безформена шапка и въоръжена само с тежка сопа.

— Никой не се измъкна — обяви Хал, докато се приближи към малката група. — Един се опита да ни офейка, но мелезът го откри. Сега разбирам защо го помоли да дойде. Копелето вижда в тъмното по-добре от бухал.

— Както обещахме, можете да задържите конете и всичко по тях — каза Ейдриън. — Но заровете телата още тази нощ или на сутринта ще си имате неприятности.

— Това наистина ли е принцът? — запита един от мъжете, гледайки към Олрик.

— Всъщност — рече Ейдриън — мисля, че пред вас стои новият крал на Меленгар.

Разнесе се тих заинтригуван шепот и неколцина си направиха труда да се поклонят, макар Олрик да не забеляза. Той бе издърпал обратно меча си и претърсваше тялото на Трумбул.

Мъжете се събраха на пътя, за да разгледат заловените животни, оръжия и оборудване. Хал се погрижи за разпределението на плячката доколкото можа.

— Дайте на елфа един от конете — каза му Ройс.

— Какво? — запита зашеметен кръчмарят. — Искаш да дадем кон на него? Сигурен ли си? Така де, повечето от тези хора нямат добри коне.

Дрейк бързо се включи:

— Слушай, всички се бихме по равно тази нощ. Може да има дял като всички останали, но тая мизерна отрепка няма да получи никакъв кон!

— Не го убивай, Ройс — бързо каза Ейдриън.

Принцът видя как Дрейк се отдръпва, докато Ройс прави крачка напред. Лицето на крадеца бе странно спокойно, но очите му тлееха.

— Какво ще каже кралят? — бързо запита Дрейк. — Той е кралят, нали така? Може да се каже, че конете са негови, нали тъй? Войниците му ги яздеха. Нека той реши, а?

Настъпи пауза, докато Олрик се надигне и изправи пред тълпата. Принцът се чувстваше зле. Краката не го държаха, ръцете го боляха и имаше рани по челото, брадичката и бузата, от които течеше кръв. Беше покрит в прах. Секунди го бяха делили от смъртта и страхът още не го беше напуснал. Забеляза Ейдриън да отива при Майрън. Монахът плачеше от дясната страна на принца и Олрик бе на косъм да се присъедини към него, но той бе кралят. Стисна зъби и ги погледна. Тълпа мръсни, окървавени лица стоеше пред него. Не можеше да мисли ясно. Трумбул все още бе в ума му. Все още бе побеснял и унижен. Олрик хвърли поглед към Ройс и Ейдриън и сетне отново погледна към множеството.

— Правете каквото тези двама мъже ви казват — каза той бавно, ясно, студено. — Те са моите кралски защитници. Всеки, който не изпълни нарежданията им, ще бъде екзекутиран — след думите му настъпи тишина. Олрик се качи на коня си.

— Да тръгваме.

Ейдриън и Ройс си размениха изненадани погледи и възседнаха конете. Монахът мълчеше и вървеше замаяно. Ейдриън го придърпа зад себе си.

Докато се отправяха надолу по пътя, Ройс спря коня си близо до Хал и Дрейк и тихо им каза:

— Погрижете се мелезът да получи кон или когато се върна, ще държа отговорни всички в селцето — и този път ще е законно.

Известно време четиримата яздиха мълчаливо. Накрая Олрик изсъска:

— Собственият ми вуйчо.

Въпреки усилията му, очите му започнаха да се насълзяват.

— Мислех си за това — спомена Ейдриън. — Ерцхерцогът е следващ кандидат за престола след теб и Ариста. Но тъй като е от семейството, прецених, че той би бил цел колкото теб, само дето нямате кръвна връзка, нали? Фамилията му е Брага, а не Есендън.

— Той се ожени за сестрата на майка ми.

— Тя жива ли е?

— Не, умря в пожар преди години — Олрик стовари юмрук върху седлото. — Той ме научи да се фехтувам. Да яздя. Той е мой вуйчо, а се опитва да ме убие!

Последвалото мълчание бе нарушено от Ейдриън, който запита:

— Къде отиваме?

Олрик разтърси глава като разбуден.

— Какво? О, в Дрондил Филдс, замъка на граф Пикъринг. Той е — беше — един от най-верните на баща ми благородници и най-близки приятели. Също така е и най-могъщият водач в кралството. Ще събера армия там и ще се отправя към Медфорд през седмицата. И Марибор да е на помощ на човека или вуйчото, който се опита да ме спре!

* * *

— Това ли искаше да видиш? — запита ерцхерцогът, вземайки кинжала. Държеше го така че тя да разчете името Пърси Брага ясно изписано в бащината кръв по острието. — Изглежда наистина си научила някои нещица от Есрахаддон. Това обаче не доказва нищо. Определено не съм промушил баща ти с него. Дори не бях близо до параклиса, когато е бил убит.

— Но ти си го поръчал. Може да не си забил кинжала в тялото му, но ти си отговорният — Ариста избърса очите си. — Той ти имаше доверие. Ние ти имахме доверие. Ти беше част от семейството ни!

— Някои неща са по-важни от семейството, мила — тайни, ужасни тайни, които трябва да останат скрити на всяка цена. Колкото и невероятно да ти звучи, аз наистина се безпокоя за теб, за брат ти и за…

— Не смей да го казваш! — изкрещя тя. — Ти уби баща ми.

— Налагаше се. Само ако знаеше истината, щеше да разбереш колко много е заложено. Има причини, поради които баща ти трябваше да умре — и Олрик също.

— А аз?

— Страхувам се, че да. Но тези неща трябва да се третират внимателно. Едно убийство не е необичайно, а изчезването на Олрик всъщност ни беше от голяма полза. Ако нещата се бяха развили по нашия план, щеше да изглежда доста по-подозрително. Подозирам, че брат ти ще се срещне със смъртта в някое отдалечено затънтено кътче. Първоначално бях планирал да загинеш при нещастен случай, но ти ми предостави по-добър подход. Ще е лесно да убедим останалите, че си наела двама крадци да убият баща ти и брат ти. Още тогава започнах да подготвям впечатлението, че нещо не е наред. В нощта на убийството на баща ти, капитан Уайлин и взвод войници бяха в готовност. Просто ще обясня, че си се опитала да довършиш нещата след провала на двойното убийство, като си пуснала убийците от затвора. Имаме свидетели, които могат да потвърдят за приготовленията ти онази нощ. Ще обявя процеса ти веднага и ще призова благородниците. Те ще чуят за предателството, измяната и гнусните ти дела. Ще научат как образованието и вещерството са те превърнали в ламтяща за власт убийца.

— Няма да се осмелиш! Ако ме изправиш пред благородниците, ще им кажа истината.

— Трудно, тъй като устата ти ще бъде запушена. В крайна сметка — той погледна към името си, което проблясваше върху острието — ти си вещица и не можем да ти позволим да ни омагьосаш. Бих ти отрязал езика, но това вече ще изглежда подозрително, тъй като още не си призована.

Брага огледа стаята още веднъж и кимна:

— Не бях прав. В крайна сметка одобрявам избора ти на покои. Преди имах други планове за тази кула, но сега ми се струва идеалното място, където да очакваш делото си в изолация. Като се има предвид времето, което си прекарала тук в уединение, упражнявайки магиите си, никой няма да забележи разликата.

Той излезе, отнасяйки кинжала със себе си. Докато вуйчо й напускаше стаята, тя видя брадато джудже с чук в ръка да стои пред вратата. Когато последната се затвори, се разнесе хлопане и Ариста разбра, че я заключват.