Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
1343alex (2014)
Корекция
aradeva (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Соломоново решение

Превод: Теодора Давидова

Оформление на корица Megachrom — Петър Христов

ИК Бард, София, 2007

История

  1. — Добавяне

— Ако искаш да разбереш к’во става в тоя пандиз, аз съм човекът, с когото ще говориш — рече Дъг. — Ясно ли ти е к’во искам да кажа?

Във всеки затвор има по един такъв. В „Норт Сий Кемп“ той се казваше Дъг Хаслет. Висок метър и осемдесет, с гъста черна чуплива коса, леко посребрена на слепоочията, и корем, който висеше над панталоните. Представата му за физическо натоварване бе да излезе от библиотеката, където даваше дежурства, и да измине разстоянието от стотина метра до трапезарията три пъти на ден. Според мен точно толкова напрягаше и мозъка си.

Доста време мина, преди да разбера колко хитър, умен, манипулативен и мързелив всъщност е — черти, много често срещани сред рецидивистите. Само няколко дни след постъпването си в нов затвор той се сдобиваше с чисто нови дрехи, най-добрата килия, най-високо платената работа и вече знаеше кой от затворниците и, което бе по-важно, кой от надзирателите е този, в чийто лагер е добре да се причисли.

Голяма част от времето си прекарвах в библиотеката, а там обикновено не е пренаселено, въпреки че обитателите на затвора по мое време бяха над четиристотин. Дъг много скоро ми разказа своята история. Някои затворници, като научат, че си писател, се успокояват. Други обаче не спират да говорят. Въпреки множеството надписи да се пази тишина в библиотеката, Дъг беше от последните.

Когато напуснал училище на седемнайсет години, единственият изпит, който успял да премине, бил шофьорският. Четири години по-късно взел документ и за водач на тежкотоварни камиони и получил първата си работа като шофьор. Бързо разбрал, че като се влачиш по пътищата до Южна Франция с товар брюкселско зеле и грах и често се прибираш в Слийфорд празен, а следователно не печелиш нищо допълнително, трудно ще натрупаш пари. Често пъти правел „фалове“ (по неговите думи) по отношение на законодателството на Европейския съюз, както и всичко възможно да избегне някой и друг данък. Обвиняваше французите, че слагали твърде много червени лепенки, а правителството на лейбъристите — за наказателните такси. Когато съдът определеше да плати някаква глоба, всички други бяха виновни, но не и Дъг. Съдия-изпълнителят отнесе цялата му собственост, с изключение на камиона, който Дъг бе взел на лизинг.

Дъг тъкмо се канеше да захвърли шофьорлъка и да се влее в опашката от чакащи помощи за безработни — занимание почти толкова доходно, колкото и да работиш зад волана, при това, без да трябва да ставаш рано сутрин, — когато по време на една почивка в Марсилия към него се приближи напълно непознат мъж. Дъг закусваше в едно кафене до пристанището, когато от съседната маса се надигна някакъв човек. Не се впусна в подробности относно своята самоличност и пристъпи направо към въпроса. Дъг го слушаше с интерес, защото току-що бе оставил на пристанището товара си от брюкселско зеле и грах и знаеше, че ще се прибира с празен камион. Човекът го увери, че от него се иска само да доставя по една пратка банани веднъж седмично в Линкълншър.

Чувствам се длъжен да посоча, че Дъг имаше известни скрупули. И даде ясно да се разбере, че няма никакво желание да пренася наркотици, а за незаконни имигранти и дума не можело да става. Дъг, както мнозина от моите колеги по затвор, си имаше принципи.

Когато пристигна първия път на мястото, където трябваше да остави бананите, видя олюпената сграда на невзрачен хамбар. Там му връчиха пакет с 25000 лири в брой. Дори не поискаха да им помогне да разтоварят.

За нула време животът на Дъг се промени.

След няколко такива курса той започна да работи по-малко, като веднъж седмично отиваше до Марсилия и се връщаше. Сега на седмица печелеше повече, отколкото бе доходът, деклариран за цяла година. Реши, че първото, което ще направи с новото си богатство, е да се измъкне от приземния етаж на Хинтън Роуд и да инвестира в пазара на недвижимо имущество.

Следващия месец обиколи доста места в района на Слийфорд, воден от една от местните агентки на недвижими имоти. Сали Макензи не спираше да се пита как един шофьор на камион успява да си позволи имотите, които искаше тя да му показва.

Най-сетне Дъг се спря на малка къща в покрайнините на Слийфорд. Брои сумата за депозит в брой, което изуми още повече Сали, но не спря дотук и я покани на среща.

Шест месеца по-късно тя се премести да живее при него, макар да продължаваше да се тревожи откъде този човек успява да печели така добре.

Внезапното забогатяване на Дъг му създаде и други проблеми, които той не беше предвидил. Какво прави човек, който всяка седмица прибира по 25000 лири, а не може да си отвори банкова сметка? Апартаментчето на приземния етаж на Хинтън Роуд вече беше заменено с еднофамилна къща в края на града, купеният втора ръка камион бе подменен с лъскав мерцедес с шестнайсет колела, годишната почивка в Блакпул — с вила под наем в Алгарве. Португалците нямаха нищо против да прибират пари в брой, все едно каква беше валутата.

При второто им посещение в Алгарве Дъг коленичи и направи предложение на Сали, връчвайки й диамантен пръстен с камък колкото жълъд — падаше си по традициите това момче.

Не само младата му съпруга, но и още няколко души се питаха как успява Дъг да си позволи такъв стандарт на живот, след като доходът му не надвишава 25000 лири годишно.

— Премии в брой за часове извън работното време — бе дежурният му отговор за пред Сали. Госпожа Хаслет продължаваше да е изпълнена със съмнения, тъй като знаеше, че мъжът й работи само няколко дни в седмицата. Ала вероятно тя никога нямаше да разбере истината, ако и други не се бяха заинтересували.

Марк Кайнен, амбициозен млад помощник-митничар, реши, че е крайно време да провери какво точно пренася Дъг, след като му подшушнаха, че обявените банани може и да не са само банани.

При едно от завръщанията на Дъг от Марсилия господин Кайнен го помоли да отбие настрани и да спре камиона под навеса на митницата. Дъг слезе на платното и подаде пътния си лист. Бананите бяха единствената обявена стока. Младият митничар се залови да отваря една след друга касетките. При трийсет и четвъртата вече се питаше дали не му бяха подхвърлили динена кора, но много скоро усилието му се увенча с успех, когато се оказа, че четирийсет и първата касетка е добре натъпкана с цигари — „Марлборо“, „Бенсън и Хеджес“, „Силк Кът“ и „Плейърс“. До петдесетата касетка по груби пресмятания на Кайнен контрабандата надхвърляше 200000 лири.

— Нямах никаква представа какво има в касетките — уверяваше Дъг жена си и тя му повярва. Повтори същата версия и пред защитниците си, които нямаха нищо против да му повярват, и я потрети пред съдебните заседатели, които обаче не повярваха. Защитата на Дъг настояваше за снизхождение поради факта, че това е първо прегрешение на господин Хаслет, а и жена му очаква дете. Съдията изслуша пледоарията с каменно лице и прати Дъг в затвора за четири години.

Първата седмица Дъг прекара в затвора със строг режим „Линкълн“, но веднага щом попълни формуляра при постъпването си и написа „не“ във всички графи срещу въпросите, свързани с притежание на наркотици, прояви на насилие, предишни престъпвания на закона, на бърза ръка го прехвърлиха в друго подобно заведение с по-лек режим.

В „Норт Сий Кемп“, както вече споменах, Дъг успя да се уреди да работи в библиотеката. Можеше да избира между свинефермата, кухнята, складовете или миялната. За него не беше трудно да съобрази, че въпреки пренаселеността на затвора — близо 400 обитатели, в библиотеката ще бъде на „сенчесто“ място. Седмичните му доходи спаднаха от 25000 лири на 12,50, 10 от които изразходваше, за да се обажда по телефона на бременната си съпруга.

Звънеше й два пъти седмично — в затвора само ти можеш да се обаждаш на близките си, никой не може да те търси — и всеки път обещаваше, че веднъж да го пуснат, никога няма да се забърква в подобни неприятности. Сали се чувстваше успокоена, поне временно.

Въпреки напредналата бременност тя продължаваше да работи във фирмата за недвижими имоти и успя да даде камиона на Дъг под наем за времето, когато той щеше да отсъства. Ала Дъг все пак не й каза цялата истина. Докато другите затворници търсеха „Плейбой“, „Рийдърс Уайвс“ и „Сън“[1], Дъг грабваше всеки брой на „Холидж Уикли“ и „Ексчейндж & Март“[2] и ги държеше до главата си.

Внимателно преглеждаше „Холидж Уикли“, докато не откри онова, което търсеше: четирийсеттонен американски фургон „Питърбилт“ втора ръка, с волан в лявата страна на кабината, който се предлагаше на неимоверно ниска цена. Отдели дълги часове, а там, където се намираше в момента, имаше много време на разположение, за да изучи подробно допълнителните предимства на превозното средство. Щом останеше сам в библиотеката, той чертаеше някакви схеми на гърба на списанието. След това с линийка успя да изчисли размерите на стек цигари „Марлборо“. Предполагаше, че парите при новия транспорт няма да са толкова много, но поне нямаше да го хванат.

Един от проблемите да имаш доход от 25000 лири седмично не е, че не трябва да плащаш данъци, а че след като те пуснат, се очаква да си намериш работа, която няма да ти носи годишна печалба повече от 25000 лири — дилема за повечето хора от престъпния свят, особено за наркопласьорите.

Не беше минал и месец от престоя му в затвора и Дъг поиска жена му да продаде първокласния му „Мерцедес“ и с част от парите да купи на втора ръка камиона „Питърбилт“, който бе видял да се предлага в „Холидж Уикли“.

Когато видя машината, Сали не можа да схване защо съпругът й иска да замени прекрасния мерцедес за тази грозотия. Той я убеди, че с фургона ще изминава пътя с едно зареждане.

— Но и кормилната система е в лявата страна[3]?

— Не забравяй, че пътувам предимно извън Англия — от Кале до Марсилия.

 

 

В затвора Дъг бе с примерно поведение и в резултат излежа само половината от четиригодишната си присъда.

В деня на освобождаването му жена му и осемнайсетмесечната им дъщеря Кели го чакаха пред портала. Сали прибра своя съпруг в Слийфорд с вехтия си воксхол. Дъг с удоволствие забеляза, че в полето недалеч от малкия им дом стоеше паркиран фургонът за пренасяне на мебели, за който беше мечтал.

— Не разбрах само защо не продаде мерцедеса? — попита той.

— Така и не получих прилично предложение — обясни Сали. — Ето защо го дадох под наем за още една година. Така поне възвръща част от вложените в него пари.

Дъг кимна. Доволен беше, че и двете машини бяха поддържани в чудесен вид, а след щателен преглед установи, че и състоянието им е много добро.

Още на следваща сутрин той вече беше зад кормилото. Продължаваше да уверява жена си, че никога няма да повтори една и съща грешка. Напълни камиона си с брюкселско зеле и грах от местните фермери и се отправи към Марсилия. Върна се в Англия с пълна каросерия с банани. Подозрителният Марк Кайнен, който наскоро бе получил повишение, отново го накара да отбие за проверка и внимателно прегледа товара. Която и касетка да отвореше обаче, вътре откриваше единствено банани. Митничарят не беше убеден в невинността на Дъг, но не съумя да разбере какъв бе този път номерът му.

— Защо не ме оставите на мира? — възкликна при една от проверките Дъг. — Не виждате ли, че съм обърнал друг лист от живота си.

Митничарят не искаше да го остави на мира, напълно убеден, че този лист продължава с тютюнев, само дето не можеше да го докаже.

Новата система на Дъг работеше безотказно. Сега вече печелеше само по 10000 лири седмично, но поне този път не можеха да го хванат. Сали старателно поддържаше документацията на двата камиона и стриктно плащаше таксите и данъците в срок. Не пропускаше да се съобрази и с всички нови изисквания на европейското законодателство. Естествено, Дъг не я осведомяваше за подробностите, свързани със свободните от данъци негови приходи.

Един четвъртък следобед, малко след като Дъг бе напуснал територията на митницата в Дувър, той спря да налее гориво в близката бензиностанция. В алеята на чакащите зад него се нареди ауди. Водачът му тъкмо бе започнал да се ядосва, че има да чака цяла вечност, докато напълнят огромните резервоари на тежкото возило пред него, когато с изненада установи, че процедурата отне само няколко минути. Дъг напусна алеята и пое по пътя, а аудито зае неговото място пред колонката. Господин Кайнен, който седеше зад волана на аудито, забеляза с изненада, че отстрани на фургона бе написано името на неговия стар познат. С нарастващо любопитство погледна към колонката и видя, че Дъг бе налял гориво само за 33 лири. За такъв голям камион това бе направо нелепо, защото му даваше възможност да се добере само до следващата бензиностанция, където на всяка цена трябваше да зареди отново, ако искаше да продължи.

Само след няколко минути господин Кайнен догони камиона на Дъг и го следва на безопасно разстояние следващите трийсетина километра, когато водачът отново се отклони, за да спре пред бензиностанция. Щом фургонът потегли отново, митничарят погледна колонката и видя сумата — 34 лири. Горивото щеше да му стигне само за нови трийсет километра. Дъг продължи пътя си за Слийфорд, а митничарят, щастливо усмихнат, обърна обратно.

Когато следващата седмица Дъг бе помолен отново да отбие за митническа проверка, той не подозираше какво му се готви. Знаеше, че всяка от касетките с банани в камиона съдържа единствено и само банани, както бе отбелязано в документите. Но този път не поискаха от него да отвори вратата на каросерията. Проверяващият доближи масивните резервоари и започна да ги удря един по един с камертона, който си бе приготвил предварително. Изобщо не се изненада, че осмият резервоар отекна по съвършено различен начин в сравнение с останалите седем. Дъг седя с часове, докато механиците на митницата разглобят и осемте резервоара от двете страни на фургона. Само единият от тях бе пълен до половината с дизелово гориво, а в останалите седем имаше цигари на стойност близо 100000 лири.

Този път съдията не бе така благосклонен и Дъг получи шест години затвор, макар адвокатът му да изтъкна, че второто му дете е на път.

Сали беше ужасена, че Дъг е престъпил думата си, и когато той отново й обеща, че това никога няма да се повтори, тя не беше много склонна да му повярва. Щом мъжът й замина, за да излежава присъдата си, тя даде и втория камион под наем и се върна на работа.

През следващата година тя декларира доход, по-висок с 3000 лири от заплатата й като агент на недвижими имоти.

Счетоводителят й я посъветва да купи нивата в съседство с къщата им, където камионите така и така бяха паркирани през нощта.

— Поддържането на паркинг е напълно законен разход — уточни той.

Тъй като Дъг бе в началото на шестгодишната си присъда и щеше да печели по 12,50 лири на седмица като библиотекар, той нямаше думата. Но дори и той бе впечатлен, когато на следващата година Сали декларира доход от 37000 лири, което включваше и комисионите, получени от осъществените от нея продажби. Този път счетоводителят я посъветва да купи трети камион.

 

 

Най-сетне Дъг беше пуснат от затвора, излежал бе само половината (три години) от присъдата. Отново пред портала го чакаше Сали със своя воксхол. Деветгодишната им дъщеря Кели седеше със закопчан колан на задната седалка, а до нея бе тригодишната Сам. Майката не беше позволила на никое от децата да посети баща си в затвора, ето защо, когато Дъг вдигна за първи път малкото момиченце на ръце, то се разплака. Сали побърза да обясни, че това е татко й.

По-късно същия ден след богатата закуска от бекон с яйца Сали съобщи на съпруга си, че по съвет на счетоводителя е основала фирма с ограничена отговорност. И „Хаслет Холидж“ бе обявила приход от 21600 лири през първата година, а към парка на фирмата се бяха добавили още два камиона. Сали сподели, че има желание да напусне агенцията за недвижими имоти, за да оглави фирмата на пълен работен ден.

— Така ли? — усмихна се развеселен Дъг.

Той нямаше нищо против жена му да е управител, стига да го остави да седне зад кормилото като един от шофьорите й. Всичко вървеше добре, докато човекът от Марсилия не срещна случайно Дъг и не го спря. Очевидно той не беше попадал нито веднъж в затвора. Увери Дъг, че иска да му предложи съвършено сигурен план, без никакъв риск, и най-важното — че жена му никога няма да разбере.

Няколко месеца Дъг се съпротивляваше на предложенията на французина, но загуби значителна сума на покер и капитулира. Само веднъж, обеща си той. Мъжът се усмихна, докато му връчваше плик с 12500 лири в брой.

Под ръководството на Сали „Хаслет Холидж“ продължи да се разраства не само като приходи в края на годината, но и като авторитет. Междувременно Дъг отново свикна да разполага с пари, тези суми той не включваше в баланса на фирмата и не декларираше пред властите.

Някой друг обаче не изпускаше от поглед „Хаслет Холидж“ и по-специално Дъг. Редовен като часовник Дъг можеше да бъде видян да преминава с камиона си, натоварен с брюкселско зеле и грах през граничния пункт на Дувър по посока Марсилия. Марк Кайнен, вече служител, отговарящ за борбата с контрабандата, към отдел „Правен“ в митницата, бе много разтревожен от факта, че Дъг не се връща в родината през същия граничен пункт.

Той прегледа данъчните регистри и видя, че „Хаслет Холидж“ вече притежава девет камиона, които пътуват всяка седмица до различни части на Европа. Управителката на фирмата Сали Хаслет, както и камионите й, се ползвали с безупречна репутация не само сред клиентите, но и сред митническите служители. Господин Кайнен обаче продължи да се безпокои от факта, че Дъг вече не минава през неговия пост. Беше го приел лично.

След няколко дискретни запитвания разбра, че Дъг все още може да бъде видян в Марсилия да разтоварва брюкселско зеле и грах и след това да товари банани. Единствената промяна била, че минава през границата при Нюхейвън, което според Кайнен удължаваше пътя с поне няколко часа.

Всички митнически служители имаха правото да прекарат един месец всяка година в друг граничен пункт, за да подсилят позициите си за повишение. Предишната година господин Кайнен бе избрал летище „Хийтроу“, но сега посочи Нюхейвън.

Той чакаше търпеливо Дъг да се появи на пристанището, но едва в края на втората седмица забеляза стария си враг да се готви да слезе от ферибота „Олсън“. В момента, в който познатият му фургон стъпи на пристанището, господин Кайнън се прибра в стаята на персонала, наля си чаша кафе и приближи прозореца, за да наблюдава как камионът на Дъг спира на предната линия. Двамата дежурни митничари му махнаха с ръка да минава. Господин Кайнен не направи опит да се намеси и фургонът продължи спокойно пътя си към Слийфорд. Наложи се да чака още десет дни, преди камионът на неговия заподозрян да се появи отново, и този път му направи впечатление, че само едно нещо не се е променило. Митничарят беше убеден, че не е случайно.

Когато Дъг се върна през Нюхейвън след пет дни, същите митничари бяха дежурни и го изпратиха само с любопитни погледи. Кайнен вече се бе досетил, че това не е съвпадение и написа доклад до своя началник, но тъй като месецът му в Нюхейвън изтече, трябваше да се прибере в Дувър.

Дъг направи още три курса от Марсилия през Нюхейвън, преди двамата митничари да бъдат арестувани. Щом забеляза, че петима служители на митницата се насочват към фургона му, Дъг вече знаеше, че новата система „няма-начин-да-те-хванат“ се е издънила.

Този път той реши да не губи времето на съда с твърденията си, че е невинен, тъй като скоро се досети, че единият от митничарите, с които делеше печалбата, е сключил сделка и срещу по-малък срок се беше разприказвал. Името, което бе съобщил на властите, бе Дъглас Артър Хеслет.

 

 

Съдията осъди Дъг на осем години затвор без право на намаляване на срока заради добро поведение или да плати 750000 лири. Дъг нямаше толкова пари и помоли жена си да му помогне, тъй като бе наясно, че няма да издържи осем години зад решетките. Наложи се Сали да продаде всичко, включително и фамилната им къща, паркинга, деветте камиона и дори годежния си пръстен.

След като прекара една година в затвора „Уейланд“, категория С, в Норфолк, Дъг беше прехвърлен обратно в „Ню Сий Кемп“. Отново успя да си уреди мястото на библиотекар и точно тогава се запознахме.

Бях изненадан, когато научих, че Сали и двете му вече пораснали дъщери го посещаваха всяка седмица. Дъг ме увери, че никога не говорят за бизнес, защото се бил заклел на гроба на майка си да не повтаря старите грешки.

— Дори не си го помисляй — беше го предупредила Сали. — Изпратих фургона ти за старо желязо.

— Как да й се сърдиш след всичко, през което премина? — отбеляза веднъж Дъг при един от разговорите ни в библиотеката. — Но ако не ми позволят да седна зад волана, когато изляза оттук, какво ще правя до края на живота си?

 

 

Пуснаха ме от затвора няколко години преди Дъг и ако след време не се наложи да изнеса реч по време на литературния фестивал в Линкълн, може би никога нямаше да разбера какво е станало с главния ни библиотекар.

По времето, когато от публиката започнаха да ми задават въпроси, забелязах на третия ред лицата на трима души, които ми бяха странно познати. Усилено се мъчех да си спомня имената им, но така и не успях. Едва когато ме попитаха трудно ли е да пишеш, докато си в затвора, ми просветна. За последен път бях виждал Сали преди три години, когато посещаваше Дъг заедно с двете им дъщери, Кели и… Сам.

Най-сетне дадоха почивка за кафе и трите се приближиха до мен.

— Здравей, Сали, как е Дъг? — попитах, преди още да се е наложило те да ми се представят. Това е стар и много ефектен номер на политиците. Естествено, даде резултат.

— Оттегли се от активна дейност — отговори Сали без повече обяснения.

— Но той е по-млад от мен — възразих. — Пък и не спираше да гради планове какво ще да направи, само да излезе веднъж навън.

— Не се съмнявам — отговори жената, — но ви уверявам, че не работи. Аз и двете ми дъщери управляваме сега „Хаслет Холидж“. Имаме още двайсет и един служители, освен шофьорите.

— Значи добре се справяте — подхвърлих с надеждата да науча нещо повече.

— Очевидно не четете финансовата информация във вестниците.

— Чета вестници като японците, отзад напред. И какво съм пропуснал?

— Пуснахме акции миналата година — изчурулика Кели. — Мама е шеф на фирмата, аз се занимавам със счетоводството, а Сам отговаря за шофьорите.

— Доколкото си спомням, май имахте девет камиона.

— Сега вече са четирийсет и един — уточни Сали, — а оборотът ни за миналата година достигна близо пет милиона.

— И Дъг не играе никаква роля, така ли?

— Дъг играе голф, така че не се налага да пътува през Дувър — отговори Сам, — нито пък през Нюхейвън. — Тя помаха, забелязвайки, че мъжът й се появява на вратата и търси с поглед семейството си.

Той махна в отговор и с бавни стъпки се насочи към нашата група.

— От време на време му позволяваме да ни откара вкъщи — шепнешком ми довери Сам и се ухили.

Стиснах ръката на стария ми познат и щом Сали и момичетата изпиха чашите си, ги изпратих до колата, което ми даде възможност да разменя две-три думи насаме с Дъг.

— Много се радвам, че „Хаслет Холидж“ се развива добре — подхванах пръв аз.

— Въпрос на опит — отвърна той. — Не забравяй, че съм ги научил на всичко, което знаят.

— Кели сподели с мен, че фирмата е вече на борсата.

— Това е част от дългосрочните ми планове — уточни Дъг, докато жена му се качваше на задната седалка. — Той ме изгледа замислено. — Много хора душат наоколо, Джеф, така че да не се изненадаш от някои неочаквани обрати в близкото бъдеще. — Вече зад волана, той се обърна и додаде: — Имаш все още шанс да направиш малко пари, докато акциите са на тази цена. Ясно ли ти е к’во искам да кажа?

Бележки

[1] Развлекателни издания в Англия. — Б.пр.

[2] Английски списания за автомобили втора ръка. — Б.пр.

[3] В Англия всички превозни средства са с десен волан, за разлика от повечето страни в света. — Б.пр.

Край