Марк Олдън
Силата ТЕ (17)

16.

Манила

Времето, което Франк ди Палма прекара в манилския полицейски участък, най-добре може да се опише като динамично. Всичко започна, когато хотелската охрана го взе за побъркан, който е очистил двама китайци и една проститутка, а после е счупил черепа на третия мъж. Решиха, че трябва да го наблюдават. За минути в апартамента му пристигнаха шестима зловещи филипинци в сиви ленени костюми и бели кожени обувки. Държаха го на мушка, докато пристигне полицията.

Полицаите, осем униформени и шестима цивилни, носеха оръжие, с което успешно можеха да нахлуят в Коста Рика. Онова, което последва, бе най-неприятното преживяване в живота на Ди Палма. Сложиха му белезници, прекараха го под погледите на гостите в хотела и го вкараха в полицейска кола, която го закара в управлението край манилската катедрала на Плаза Рома.

Той влезе в управлението под звуците на гърмящия орган. „Има 4500 тръби — гордо му съобщи един детектив, — донесен е от Холандия и е най-големият в Азия.“ Ди Палма, с белезници, впити в китките му, си помисли: „Ето от какво се интересуват любопитните умове — от огромния ти орган“.

В управлението го принудиха да се съблече гол, за да го претърсят. Това изобщо не му хареса. Но тези ченгета като че ли не бяха склонни да се съобразяват с настроенията му. Едно избухване можеше да ги провокира и те щяха да започнат да пипат по-твърдо. Ди Палма беше американец, при това репортер, и на седмица получаваше толкова, колкото те не можеха да изкарат за десет години. Това бе достатъчна причина, за да го тормозят и да превърнат престоя му в полицейското управление в преживяване, лишено от безгрижие и удобства.

Не протестира заради това, че отказаха да му осигурят контакти с външния свят. Никакви телефонни обаждания до роднините, до американското посолство или до телевизионната компания. На този етап не можеше да наеме адвокат, не можеше да говори с репортерите. На него не му трябваше научна степен, за да разбере, че са го изолирали, докато някой ги подкрепи за случая в хотелския му апартамент. По най-лошия сценарий можеха да го убият в участъка по заповед на Лин Пао или на влиятелните филипински комисионери, загрижени да защитят мултинационалните компании, които въртяха бизнес в тази страна.

Когато попита в какво го обвиняват, детектив Филарка, нисък, бъбрив филипинец с тънки мустачки, му отговори:

— Ще ти кажем, когато сме готови.

Още един начин да спечелят време и да оправят бъркотията, помисли си Ди Палма. Нещо му подсказваше, че не трябва да очаква голяма подкрепа на твърдението си, че е действал при самозащита.

Единственият свидетел, който би могъл да му помогне, Федерико, шефът на пиколата, очевидно беше изчезнал. Поне не го доведоха в управлението, не споменаха и името му при ареста на Ди Палма. В най-лошия случай се разиграваше сценарий номер две — Федерико е бил задържан, за да не говори с никого. Или беше мъртъв. И в двата случая щеше да му е доста трудно да помогне на Франк.

Първите си часове в полицейския участък прекара в стаята за разпити — тя нямаше прозорци, светлозелена дупка с пукнатини по тавана, метални сгъваеми столове и мръсна мивка с развален кран. Както стаите за разпити по цял свят и тази вонеше на скука, страх и стари пръдни. Не беше боядисвана от години. Приличаше на милионите други като нея.

Реши да сътрудничи на полицията. Отговори на всички въпроси и не направи опит да протестира. Знаеше, че е безсмислено. Полицаите по цял свят не обичат неприятностите. Умниците не издържаха дълго в стаите за разпит.

Чисто губене на време си беше да се опитва да мами тези типове. Трябваше само да претърсят стаята му и да прегледат бележките му за пожара в „Таалтекс“, за Нелсън Бърлин и Лин Пао. Тогава ченгетата и всички други заинтересовани щяха да добият съвсем ясна представа за целта на посещението му във Филипините.

Той призна, че е уредил срещата си с Хузиана де Вега, но че не ставало дума за секс. Искал да я разпита за пожара в „Таалтекс“, в който загинаха дузини млади жени, а заедно с тях и кръщелницата на приятеля му. Ди Палма смяташе, че госпожица Де Вега може би е имала представа за това кой е подпалил пожара. Те или не се интересуваха, или знаеха какво свързва джуджето с пожара.

Във всеки случай решението му да им каже истината беше правилно. След двадесет минути разпит те му показаха откраднатия часовник, намерен в опожарената барака, който той получи от Мартин Маки. Бяха го взели от хотелския апартамент на Ди Палма заедно с изрезки от вестникарски статии за пожара и бележките му за Нелсън Бърлин и Лин Пао. Полицаите обаче не споменаха за бележките, засягащи Пао и Бърлин. Този пропуск не му убегна.

Попитаха го как се е сдобил с часовника. „Мартин Маки ми го даде“ — отвърна Ди Палма. А как инспекторът се е сдобил с него? Не отговори. Знаеше, че Маки е дал подкуп, за да се сдобие с часовника. Дал го беше на бъбривия Филарка, който сега стоеше сред разпитващите, вперил нежните си кафяви очи в задържания.

Ди Палма не можеше да каже със сигурност защо не издаде Филарка. Приказливото копеле не му беше помогнало с нищо. Беше му създало само неприятности. Да го наречем прищявка. Или нежелание да топи ченгета. Той просто отговори:

— Ще трябва да попитате Маки откъде е взел часовника.

Докато се чудеше дали е постъпил правилно, разчитайки на Филарка, в коридора настъпи някакво раздвижване. Трима души със строги, неприятни лица пристигнаха да наблюдават разпита. Двамата бяха с бели вечерни сака и черни вратовръзки. И тримата приличаха на важни клечки, които не обичат да им прекъсват вечерята. Всички гледаха към Ди Палма, все едно че той беше побеснял питбул. Кръсти ги Кърли, Лари и Моу^[1].

Реши, че те са важни клечки от правителството или от полицията, дошли, за да се уверят, че мултинационалните компании са добре защитени. Извикаха четиримата детективи, провеждащи разпита. И Филарка беше сред тях. Детективите се събраха с новодошлите в коридора и започнаха да обсъждат нещо. Вратата беше затворена и Ди Палма остана сам в стаята за разпити. Започна да изпада в депресия. Много шибана депресия. Имаше възможно най-добрите връзки, а в момента не можеше да се свърже с никого.

Няколко минути по-късно Филарка влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея.

— Искате ли чаша вода? — попита го той.

Ди Палма се потупа по корема.

— От време на време ми създава проблеми. Бих ви бил благодарен за малко минерална вода, ако може да се уреди.

— Забелязахме белезите по корема и по крака ви.

— Когато бях ченге, имах неприятности в Хонконг.

Детективът се усмихна.

— Неприятностите, струва ми се, бяха в една престрелка.

— Мисля, че сте прав.

— В Хонконг ли се запознахте с инспектор Маки?

— Когато бях там, той ми спаси живота.

— И сега си връщате дълга?

— Плащам си всички дългове.

Филарка приглади тънките си мустачки със слабите си, кафяви пръсти.

— Разбирате, че тук си имаме работа. Като полицаи трябва да се подчиняваме на заповедите.

— Същото е и в моята страна. За да напреднеш, трябва да вървиш.

— Да. — Филипинецът се отмести от вратата и се приближи до Ди Палма. — Колко време си бил полицай?

— Двадесет години. После се пенсионирах.

— Казаха ни, че си получил много награди за храброст.

— Вършех си работата. Стремях се да я върша по най-добрия начин.

Детективът скръсти ръце на гърдите си, хвърли поглед към затворената врата и пак се обърна към Ди Палма.

— Много добре действаш с тояга. Какво точно си тренирал?

— Кендо, ескрима. Тренирал съм и малко чако.

Филарка се усмихна.

— Чако. Откъде си научил тази дума?

— От филипинците в Америка, които ме научиха на ескрима. Вие сте най-добрите бойци с тояга в цял свят, но мисля, че не е необходимо да ти го казвам. — Чако беше филипинската дума за нунчаку, оръжие, направено от две парчета дърво, свързани с въже или верига.

— Аз също съм ескримадор от двадесетгодишна възраст — похвали се филипинецът. — Преди десет години си мислех, че съм много добър. Тогава дядо ми ме предизвика. Той е на осемдесет и три. Повече от двадесет години не беше хващал тояга. Посини ми задника. Какви пръчки използваш?

— Ратанови. Те са леки, гъвкави. Не по-дълги от шейсет сантиметра.

— Да-а, шейсет сантиметра. Те вършат добра работа.

Филарка погледна пак към вратата, после към Ди Палма. Гласът на филипинеца едва се чуваше, когато му прошепна:

— Ще те местят постоянно. Разбираш ли?

Изведнъж арестуваният се изнерви. При постоянното местене никой нямаше да може да го открие. Това пътуване за никъде или магическо тайнствено пътешествие^[2], както го наричаше един бивш партньор на Ди Палма, беше игра на криеница, приятна на полицаите по цял свят.

Задържаните и заподозрените се местеха от място на място, от тук до там и обратно, като по този начин се избягваха контактите им с външния свят. Той сам го беше правил няколко пъти. Така се печели време, докато се съберат нужните доказателства срещу престъпника, който не иска да признае нищо.

За Ди Палма това беше съвсем нездравословно. Триадата, хората на Нелсън Бърлин или някой друг можеше да похарчи няколко кинта и да уреди полицаите да го застрелят при опит за бягство. Или просто можеше да изчезне в мрежата от затвори, тъмници, килии за задържане и частни затвори, неизвестни на външните хора. Много неща можеха да му се случат, преди приятелите му да успеят да го открият. Сенатор Куарекио или Бари Оменс трябваше бързо да разберат къде се намира.

Погледна към вратата. Другите детективи и изтупаните им посетители се готвеха да влязат в стаята. Ди Палма прошепна:

— Бари Оменс.

Детективът го изгледа, после се обърна и тръгна да посрещне колегите си. До вратата се обърна и изкрещя:

— Тъп кучи син! Не се опитвай да ме разиграваш. Не си в Америка. Ти си в моята страна, а тук ние създаваме правилата, разбираш ли?

Франк разтри врата си и си помисли: „Предполагам, че отговорът е «не». Ако виждаш светлина в края на тунела, значи си тръгнал по погрешен път“.

Разпитът продължи. Полицаите искаха да разберат какво знае за пожара. Кърли, Лари и Моу стояха до едната стена, тихо наблюдаваха процедурата, пушеха непрекъснато и от време на време си прошепваха нещо. Час по-късно единият пристъпи напред и подаде ръка. Детективът му подаде протоколите от разпита и триото изчезна. Изтощеният, прегракнал Ди Палма още не бе получил минерална вода.

Филарка беше прав, че ще го местят постоянно. Малко преди полунощ отново му сложиха белезници и го откараха в един участък в края на бедняшкия квартал Тондо. Отделиха го от другите затворници — пияници, травестити, джебчии и проститутки, които преспиваха по една нощ в килиите за задържане. Никакво общуване с Ди Палма. За него имаше самостоятелна квартира.

Прекара нощта върху пода в малка стаичка на втория етаж, използвана за склад на крадени вещи и стари шкафове. Някой му намери стар, вмирисан на пикня дюшек и влажно одеяло. Дадоха му две варени яйца и чаша хладен чай, които той погълна за секунди. Беше изгладнял като вълк.

С малко храна в стомаха, той се отпусна и легна по гръб върху дюшека. Сгъна одеялото и го сложи под главата си като възглавница. Помисли си за Жан и Тод. Трудно му беше да повярва, че може да не ги види отново. Беше прелетял през половината свят, за да защити съпругата си и да помогне на сина си да унищожи Лин Пао. Нима бе пропътувал цялото това разстояние, за да срещне своята смърт?

Тод би казал, че това е карма, нещо, което човек не може да отмени. От което не може да избяга. Нещо, което не можеха да спрат и най-високите стени. Ди Палма още не беше измислил дума за ситуацията, но със сигурност знаеше едно — беше потънал до веждите в нечистотии и адски се нуждаеше от сламка, през която да диша.

Филарка бе последната му надежда да се измъкне. За нещастие филипинецът като че ли мислеше повече как да си прикрие задника, а не как да свърши някое добро дело. „Угасете светлините — помисли си Ди Палма, — забавата свърши.“

Когато се събуди на другата сутрин, намери на пода още чай и варени яйца. Изяде ги, после почти цял час чете два стари броя на списание „Хъстлър“, които намери в един шкаф. Все още изнервен, той направи няколко упражнения за раздвижване. Загря и реши да потренира. Сви на руло един брой от „Хъстлър“, за да го използва вместо тояга, и направи няколко движения от ескрима. Когато свърши, беше облян в пот, но се чувстваше почти като преди. Почти.

Два пъти го извеждаха от стаята: веднъж, за да отиде до тоалетната, другият път — на разпит. Разпитът се водеше от нов екип, три ченгета, които не беше виждал по-рано. Но всичко друго си беше същото. Въпроси за пожара. Заплахи, че може да отиде в затвора по обвинение в убийството на една проститутка и двамата й партньори.

Диетата му от варени яйца и чай, безвкусна, но годна за ядене, си остана същата. Ди Палма белеше едно от вечерните си яйца, когато му заповядаха да се стяга. Щом се мръкне, щяха да го местят. От вестта го обзе параноя, която бързо му уби апетита.

Придружен от униформени ченгета с пушки, вторият екип за разпит го поведе към втора фаза от пътуването му за никъде. Оформиха конвой от три коли, които включиха червените светлини. Едва избягваха катастрофите, а Ди Палма седеше вдървен на задната седалка. Пътуването не ставаше по-приятно от това, че седеше до ченге, чийто дъх миришеше така, все едно че си беше дъвкал чорапите.

Отпусна се, когато стана ясно, че ще останат в града; в крайна сметка нямаше да го изведат сред природата, за да получи куршум в главата. Конвоят не пътува дълго. След двадесет минути намалиха скоростта пред участъка срещу пицарията на Шейки на Мабини стрийт. Днес извади късмет, но не се знаеше какво щеше да стане утре.

Натикаха го в участъка. Той почти загуби равновесие, когато някой го блъсна отзад, сигурен знак, че късметът го изоставя. Щом се чувстваха свободни да пипат твърдо, значи не им пукаше кой е той.

Влязоха в участъка. Ди Палма още беше с белезници на ръцете. Ченгетата го наобиколиха. После го бутнаха в тъмен коридор и го поведоха към една стая. През матовото стъкло на вратата се процеждаше светлина. Едно ченге се втурна напред да отвори вратата. Застана отстрани, а другото блъсна арестувания в стаята и го събори на колене. Иззад бюрото се чу мъжки глас:

— Свалете му белезниците.

В стаята имаше половин дузина мъже. Всичките гледаха надолу към небръснатия, мръсен и много ядосан Ди Палма.

Единият беше Бари Оменс.