Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (17)

XVII.

Стените на стария магазин бяха мръснобежови, но Бен предполагаше, че някога са били варосани. Той отчупи парче от щайгата и с него изрони малко мазилка. После нацапа лицето на Мартина и то побеля като на вампир.

— Същият цвят като на господин Плъх — подразни я Бен и си заслужи едно цапване по бузата.

Момчето надникна през процепа и след като се увери, че приятелите на Грифин спят, заблъска и завика „Помощ!“, за да привлече вниманието на шефа им.

— Какво искаш? — изрева Грифин през вратата. — Да не мислиш, че това е хотел, където може да си поръчаш закуска!

— Грифин, спешно е! — изкрещя Бен. — Мартина е болна.

— Не вярвам! — дойде отговорът. — Това е някакъв номер. Не се тревожи, няма да ви нараним. Ще ви пуснем да си ходите, когато намерим леопарда.

— Грифин, ами ако й се случи нещо? Няма ли да ти тежи на съвестта?

Последва дълга пауза, после ключът се превъртя и ръждясалата метална врата се отвори със скърцане. Грифин подозрително надникна в помещението. Очите му бяха кървясали, вонеше на бира. Като забеляза пребледнялата Мартина да лежи просната на пода, той се ужаси.

— Ей! — възкликна той, като пристъпи в стаята и заключи вратата зад гърба си. — Какво е станало? Какво й е?

— Има хипогликемия^[1] — сериозно обясни Бен. — Кръвната й захар е паднала. Спешно се нуждае от сладка напитка, газирана, или дори само захар във вода. Ако приеме това, ще се оправи. Иначе…

— Иначе какво?

— Не съм съвсем сигурен — каза Бен. — Но вероятно ще е лошо.

На свой ред Мартина се преви на земята и издаде звук, сякаш се задушава.

— Мвали, не ни изоставяй сега! — извика Грифин. После отключи вратата. — Имам бутилка със сметанов шейк, но нямаме хладилник и е топъл. Става ли?

Бен се усмихна победоносно.

— Идеално!

* * *

Половин час по-късно Бен и Мартина препускаха в лек галоп към хълма, където за първи път срещнаха Кан. Бяха завързали Мамбо редом до Сироко, за да са сигурни, че ще върви и няма да им създава неприятности.

Мартина не можеше да се начуди на гениалния план на Бен, нито на дързостта му да го осъществи. Момчето и за секунда не загуби самообладание.

— Как се сети? — попита тя и дръпна юздите, за да накара конете да забавят ход и да си поемат дъх. — Какво те подсети за „кошмара на лъвовете“?

— Една мравка пълзеше по крака ми, докато седях на пода, и ме накара да се замисля, че щом в килията ни има обикновени мравки, сигурно има и хапещи. Стори ми се отлична идея да превърнем „кошмара на лъвовете“ във враг на ловците на леопарди.

Мартина се изкикоти:

— И още как!

Грифин наистина донесе сметанов шейк в пластмасова чаша, „за да не ви хрумне някоя щуротия“, а Бен го отпрати, като обясни, че Мартина трябва да остане на спокойствие, но скоро ще го уведоми как е. После изля тънка струйка от тръбата до вратата, а останалото изсипа върху чувалите, на които спаха, като остави по едно сухо ъгълче.

Привлечени от захарта, мравките маршируваха в широка черна колона от тръбата надолу по стената, по пода и до прага. Скоро многобройната мравешка армия превърна чувалите в блещукащи черни правоъгълници. Бен ги мушна внимателно зад дървената щайга, като ги държеше за ъгълчетата.

Щом прецени, че мравките са достатъчно, Бен помогна на Мартина да избърше варта от лицето си и повика Грифин. Мартина пощипа бузите си, за да ги зачерви и да възвърне здравия си вид. Задачата й беше да се престори, че е готова да обсъди с Грифин как да им помогне да намерят леопарда, щом от това зависи скорошното им освобождаване. Трябваше да го задържи колкото може по-дълго на прага, за да пропълзят мравките под крачолите му.

Но планът им за малко да се провали. Грифин се успокои, че Мартина си е възвърнала силите и понечи веднага да си тръгне. Мартина трябваше да имитира втори припадък, за да го задържи в помещението. Бен използва объркването и изсипа остатъците от шейка по обувките на Грифин, за да привлече мравките.

Няколко секунди по-късно Грифин нададе зверски вик. Отключи вратата на склада и изхвръкна навън в мрачната утрин. Подскачаше и се чешеше като луд. Приятелите му се изправиха с мътни погледи. Щом видяха отворената врата на склада с ключ в ключалката, те се втурнаха вътре, но Мартина и Бен бяха готови с чувалите. С едно замахване изпратиха рояци хапещи мравки отгоре им. Мъжете започнаха да късат дрехите си, викаха, псуваха и хукнаха след Грифин към храстите. Никой вече не можеше да попречи на бягството на затворниците.

Сега Мартина и Бен се опитваха да намерят Кан, без да знаят дали ловците не са ги изпреварили. Двойка черни орли и няколко лешояда кръжаха над хълма, където Мартина срещна Кан за първи път, и тя се уплаши от мисълта за най-лошото. Но Бен обясни, че хищните птици често се реят в небето над ловните места в очакване на лесна плячка.

Децата продължиха пътя си, но изведнъж от един храсталак изскочи Одило. Обикновено тъжното му лице сега бе озарено от усмивка. Сироко се подплаши, но този път Мартина беше подготвена и се задържа на седлото.

— Моля ви, приятели, върнете се веднага в хотел „Черния орел“! — каза Одило, протягайки ръка към всеки от тях за африканско ръкостискане. — Веднага! Нгвеня дойде в селото с баба ви и Сейди преди няма и час. Търсят ви!

— Баба ми и Сейди са свободни? — извика Мартина. — Това е чудесно! Добре ли са? Оттеглени ли са обвиненията?

— Да — отговори Одило, — но са много изплашени, защото им казахме, че не сме ви виждали от вчера. Нгвеня също е разтревожен. Ядосва се, че не ви е изпратил до селото. Сега ви търси из хълмовете. Къде бяхте?

Мартина се развълнува от новината, че баба й е жива и здрава, но знаеше, че всяка секунда е ценна, ако искат да стигнат до Кан навреме. Разказа набързо за нощта в плен на Грифин и приятелите му, като пропусна частта с „врага на лъвовете“. Остави подробностите за друг път.

Лицето на Одило прие обичайното си печално изражение.

— Съжалявам — рече той. — Синът ми, дори като момче, винаги е бил много, много умен. Мечтаеше да учи в университет за адвокат, но след училище се събра с тези хора и те му объркаха главата с приказки какъв живот би имал, ако открият съкровището. Сега говори само за злато, злато, злато. Казвам му: „Грифин, от това няма да излезе нищо добро. Ще свършиш в затвора!“.

Одило погледна Мартина.

— Съжалявам за това, което ви е сторил, особено след като ти спаси дъщеря ни с лекарството си.

В далечината се разнесоха изстрели. Сироко се разтанцува уплашено и започна да рие земята с копита. Докато се опитваше да овладее арабската кобила, в гърлото на Мартина сякаш се появи буца. Бен смушка Мамбо.

— Трябва да тръгваме! — викна той към Мартина.

— Да, да — съгласи се Одило недоразбрал. — Трябва да се върнете при Гого и баба ви в „Черния орел“.

— Съжалявам, Одило — каза Мартина. — Не можем, докато не намерим Кан. Опитваме се да го спасим от ловците на господин Рат.

Одило не повярва на ушите си.

— Това е лудост! — запротестира той. — Господин Ратклиф и ловците му са много опасни. Това е работа на полицията. Моля ви, деца, върнете се у дома при Гого и баба си! Елате с мен!

Мартина решително вдигна брадичка.

— Кажи на баба, че я обичам и нямам търпение да я видя. Кажи й, че се надявам, че тя разбира защо не можем да дойдем веднага. Точно сега трябва да спазим едно обещание.