Л. Дж. Смит
Дъщери на мрака (1)

1

Роан, Кестрел и Джейд — каза Мери-Линет, когато тя и Марк минаха покрай една стара викторианска ферма.

— Какво?

— Роан. Кестрел. И Джейд. Така се казват момичетата, които скоро ще дойдат да живеят тук. — Мери-Линет кимна с глава към къщата, тъй като ръцете й бяха заети с голям градински стол. — Това са племенничките на госпожа Бърдок. Не помниш ли, че вече ти казах за тях?

— Смътно — отвърна Марк, намествайки на рамото си телескопа, който носеше, докато двамата се изкачваха по обраслия с ниски дървета хълм. Както Мери-Линет добре знаеше, краткият му отговор означаваше, че брат й изпитва силно смущение.

— Какви прекрасни имена — каза тя. — И самите те сигурно са много мили момичета. Или поне така твърди госпожа Бърдок.

— Госпожа Бърдок е луда.

— Тя е просто ексцентрична. Вчера ми каза, че всичките й племеннички са много красиви. Знам, че може би преувеличава и че е пристрастна, но звучеше много убедена в думите си. Всяка от тях била прелестна по свой начин.

— Тогава по-добре да отидат в Калифорния — промърмори Марк под носа си. — Там ще могат да позират за модните журнали. Къде да сложа това нещо? — добави той, когато стигнаха до билото на хълма.

— Ето тук. — Мери-Линет остави градинския стол на земята. Сетне утъпка леко мястото, за да може телескопът да стои в правилно положение, и каза като че ли между другото: — Знаеш ли, мислех си, че бихме могли утре да отидем у тях и да се запознаем с момичетата… Просто да ги поздравим и да ги посрещнем с добре дошли…

— Ще престанеш ли? — каза Марк троснато. — Аз мога и сам да организирам живота си. Ако искам да се запозная с някое момиче, и сам мога да го направя. Не се нуждая от помощта ти.

— Добре, добре. Не се нуждаеш от помощта ми, разбирам. Но внимавай с окуляра, моля те.

— Освен това какво смяташ да им кажеш? — попита Марк, събрал известна смелост. — Добре дошли в Брайър Крийк, където нищо не се случва. Където има повече койоти, отколкото хора. И където единственото забавление е надбягването с мишки в бара „Голд Крийк“…

— Добре, добре — въздъхна Мери-Линет. Тя погледна по-малкия си брат, който точно в този момент беше огрян от последните лъчи на залязващото слънце. Ако човек го видеше сега, би си помислил, че не е боледувал нито ден от живота си. Косата му беше тъмна и лъскава като тази на Мери-Линет, очите му бяха също толкова сини и ясни, а погледът пълен с живот. Той имаше същия загар като нейния и същия здрав цвят на бузите.

Но като дете Марк беше слабичък и мършав и с усилие си поемаше всеки следващ дъх. Астмата му беше толкова тежка, че почти цялата си втора година прекара в кислородна палатка, борейки се за живота си. Мери-Линет, която беше година и половина по-голяма от него, се питаше всеки ден дали нейното братче някога ще се върне у дома.

Болестта промени Марк, всички тези самотни дни в палатката, където дори собствената му майка не можеше да го докосне. А когато излезе от болницата, беше станал стеснителен и боязлив — държеше се за ръката на майка си през цялото време. И години наред не можеше да спортува като другите деца. Това обаче беше преди много време — тази година Марк вече щеше да бъде в единадесети клас — но все още беше срамежлив. И когато се почувстваше заплашен или засегнат от нещо, ставаше избухлив и можеше да ти наговори какво ли не.

На Мери-Линет много й се искаше едно от новите момичета да се хареса на брат й, да го накара да се отпусне малко, да му вдъхне увереност. Може би щеше да успее да уреди това по някакъв начин.

— За какво мислиш? — попита Марк подозрително.

Мери-Линет си даде сметка, че твърде дълго време го е гледала втренчено.

— Ами, мислех си дали тази вечер ще има добра видимост — каза тя мило. — Август е най-добрият месец за наблюдаване на звездите. Въздухът е толкова топъл и тих. Хей, ето я и първата звезда! Намисли си желание.

Тя посочи ярката светла точка над южния хоризонт. Номерът мина. Беше успяла да отвлече вниманието на брат си и той погледна в указаната посока.

Мери-Линет се загледа в тъмния тил на Марк. „Ако това би могло да се сбъдне, бих ти пожелала да ти се случи нещо романтично — помисли си тя. — Бих пожелала същото и на себе си, но не би имало смисъл, защото в този град няма никой, с когото да изживееш нещо подобно.“

Нито един от съучениците й в училище — с изключение може ми на Джереми Лавет — не разбираше защо се интересува толкова живо от астрономия и какво чувстваше, когато гледаше звездното небе. През повечето време Мери-Линет не я беше грижа за това, но понякога изпитваше някаква смътна тъга в гърдите си. Копнеж да не бъде толкова самотна. Ако имаше право на желание, то щеше да бъде именно това — да сподели тази нощ с някого.

Е, стига толкова. Нямаше смисъл да потъва в такива мисли. И освен това звездата, към която отправяше своите желания, изобщо не беше звезда, а планетата Юпитер, макар да не искаше да каже това на брат си.

Марк тръсна глава, докато вървеше по пътеката, която се виеше между шубраците от мечо грозде и отровен бучиниш. Трябваше да се извини на Мери-Линет. Не беше искал да я обиди. Всъщност сестра му беше единственият човек на света, с когото той се опитваше да бъде добър и мил.

Но защо трябваше винаги да се бърка в живота му? Нещата стигаха дотам, че да му казва кога да си пожелава разни желания. Марк всъщност не я послуша. „Но ако все пак си намисля някакво желание — каза си той, — което няма да направя, защото би било глупаво и сантиментално, бих си пожелал да преживея нещо вълнуващо.“

„Нещо диво“, добави Марк мислено и почувства някакъв трепет в гърдите си, докато слизаше надолу по хълма в спускащия се мрак.

 

 

Джейд се взираше в неподвижната брилянтна светлинка над южния хоризонт. Тя знаеше, че това е планета. Две нощи поред я беше наблюдавала как се движи по небето в компанията на две малки ярки точици, които вероятно бяха луните й. Там, откъдето идваше, никой не отправяше желания към звездите, но за Джейд тази планета беше почти приятел — пътешественик също като нея. Докато я гледаше тази нощ, тя почувства в нея да се надига нещо като надежда. И почти беше готова да си пожелае нещо.

Трябваше да си признае, че началото на пътешествието не се беше оказало особено успешно. Нощта бе поразително тиха и спокойна. От пътя не долиташе дори и далечен звук на кола. Тя беше уморена и напрегната и започваше да се чувства много, много гладна.

Джейд се обърна и погледна сестрите си.

— Е, къде е тя?

— Не знам — каза Роан кротко и спокойно. — Потърпи.

— Може би все пак трябва да я потърсим?

— Не — отвърна Роан. — В никакъв случай. Спомни си какво решихме.

— Тя може би е забравила, че идваме — предположи Кестрел. — Казах ви, че вече е доста изкуфяла.

— Не говори така. Не е учтиво — рече Роан все така кротко, но този път през зъби.

Роан беше на деветнайсет — висока, стройна и възхитителна и говореше мило винаги когато й се удаваше. Имаше канелено кафяви очи и коса с топлия нюанс на кестен, която падаше на вълни върху раменете й.

Косите на седемнайсетгодишната Кестрел бяха с цвета на старо злато и се отваряха пред лицето й като крила на птица. Очите й бяха кехлибарени като на ястреб и тя никога не стоеше спокойно.

Джейд беше най-младата, току-що бе навършила шестнайсет, и не приличаше на нито една от сестрите си. Косата й беше светлоруса, почти бяла, и тя я използваше като воал, зад който криеше нефритенозелените си очи. Хората я намираха за спокойна и безметежна, но тя самата почти никога не се чувстваше така и обикновено живееше в състояние на безумен възторг, след което идваха часове на безумна тревога и смут.

Точно в този момент беше неспокойна. Тревожеше се за очукания куфар от марокен, произведен преди половин век — от вътрешността му не се чуваше никакъв звук.

— Хей, защо вие двете не отидете малко по-надолу по пътя и да видите дали не идва?

Сестрите й я погледнаха. Малко бяха нещата, за които Роан и Кестрел бяха на едно мнение, но Джейд беше едно от тях. И сега тя видя, че те ще се обединят срещу нея.

— Още нещо? — каза Кестрел и зъбите й проблеснаха за кратко в тъмнината. А Роан добави:

— Намислила си нещо. Какво кроиш, Джейд?

Джейд подреди мислите си и погледна Роан с цялото простодушие, на което беше способна. Тя все още се надяваше…

Двете й сестри се взираха в нея известно време и сетне се спогледаха.

— Май ще се наложи да вървим пеша — каза Кестрел на Роан.

— Има и по-лоши неща от това — отбеляза Роан. Тя отметна един кестеняв кичур коса от челото си и огледа автобусната спирка, която представляваше отворена кутия със стъклени стени и полуразбита пейка в нея. — Само да имаше тук телефон…

— Е, такъв няма. И до Брайър Крийк има двайсет мили път — рече Кестрел и златистите й очи проблеснаха с нещо като мрачно злорадство. — Май ще се наложи да оставим багажа си тук.

Джейд я прониза тревога.

— Не, не! Всичките ми дрехи са тук. Хайде, двайсет мили не са чак толкова много. — В едната си ръка тя взе самоцелната си клетка за котки, направена от дърво и метални жици, а в другата куфара си. Джейд се отдалечи доста надолу по пътя, преди да чуе скърцането на чакъла зад себе си. Те я бяха последвали. Роан въздишаше стоически, Кестрел се подсмихваше тихо, а златистата й коса грееше под светлината на звездите.

Тесният път беше тъмен и пуст, но не и напълно безмълвен. Отвсякъде долитаха тихи звуци, които се сливаха в сложния строен хор на нощната тишина. Това би било една приятна разходка, ако не беше куфарът на Джейд, който като че ли ставаше по-тежък с всяка следваща крачка, а тя самата беше толкова гладна, колкото никога в живота си. Джейд, разбира се, знаеше, че не трябва да споменава за това пред Роан, но точно по тази причина се чувстваше смутена и объркана.

Най-накрая, когато почти се беше предала и тъкмо си мислеше да остави куфара на земята и да отдъхне, тя чу някакъв нов звук в нощта.

Беше автомобил, който ги догонваше. Моторът боботеше толкова силно, че се създаваше усещането, че няма да ги настигне скоро, но когато прелетя покрай тях, Джейд видя, че колата се движи с голяма скорост. Сетне се чу трополене на чакъл и скърцане на спирачки. Автомобилът даде назад и Джейд видя едно момче, което я гледаше през прозореца. До него имаше друго момче и тя огледа двамата с любопитство.

Бяха горе-долу на възрастта на Роан и лицата им бяха силно загорели от слънцето. Момчето зад волана беше русоляво и като че ли не се беше къпало от доста време. Другото имаше кестенява коса, носеше жилетка на голо и държеше между зъбите си клечка за зъби.

Те гледаха Джейд с не по-малко любопитство. Сетне шофьорът свали стъклото и тя се изненада колко бързо то се плъзна надолу.

— Да ви закараме ли донякъде? — попита шофьорът с неочаквано сияеща усмивка. Зъбите му грееха в контраст с немитото му лице. Джейд погледна Роан и Кестрел, които тъкмо я бяха настигнали. Кестрел не каза нищо, но погледна колата през гъстите ресници на кехлибарените си очи. Кафявите очи на Роан излъчваха топлина.

— Защо не? — каза Роан усмихната, но после добави нерешително: — Но ние отиваме във фермата Бърдок. Може да не ви е на път.

— Да, знам го това място. Не е далече — каза другият с жилетката, без да изважда клечката от устата си. — За дамите сме готови на всичко — добави той в опит да бъде галантен. Сетне отвори вратата и слезе от колата. — Една от вас може да седне отпред, а аз ще седна отзад с другите две. Май ми провървя, а? — пошегува се младежът, поглеждайки приятеля си.

— Май, да — отвърна шофьорът и отново се усмихна широко. — Клетката за котки можем да сложим отпред, а куфарите отзад в багажника.

Роан се усмихна на Джейд и Джейд знаеше какво си мисли сестра й: „Нима всички тук са толкова любезни!“

Момичетата натовариха багажа си и седнаха в колата. Джейд зае мястото до шофьора, а Роан и Кестрел се настаниха на задната седалка от двете страни на момчето с жилетката. Минута по-късно те летяха по пътя със скорост, която Джейд намери за възхитителна, и чакълът хрущеше под колелата им.

— Аз съм Вик — каза момчето зад волана.

— А аз Тод — съобщи приятелят му.

С представянето на момичетата се зае Роан:

— Аз съм Роан, това е Кестрел, а тази отпред е Джейд.

— Приятелки ли сте?

— Ние сме сестри — отвърна Джейд.

— Не си приличате много.

— Всички така казват. — Джейд имаше предвид всички, които бяха срещнали след бягството си. У дома всеки знаеше, че са сестри и никой не ги питаше.

— Какво правите тук толкова късно? — попита Вик. — Това не е място за добри момичета.

— Ние не сме добри момичета — обясни Кестрел разсеяно.

— Но се стараем да бъдем такива — каза Роан укорително и стрелна сестра си с поглед. След това се обърна към Вик: — Чакахме пралеля си Опал да ни вземе от автобусната спирка, но тя не дойде. Преместихме се тук и ще живеем във фермата Бърдок.

— Старицата Бърдок е ваша леля? — рече Тод, изваждайки клечката от устата си. — Този смахнат стар прилеп?

Вик се обърна да го погледне и двамата прихнаха, клатейки глави.

Джейд извърна глава от Вик и погледна надолу към котешката клетка, чувайки тихи писукания, което означаваше, че Тиги е буден.

Тя почувства съвсем леко… безпокойство. Тези две момчета изглеждаха дружелюбни. Но в същото време в тях имаше нещо особено. Джейд обаче беше твърде сънена и замаяна от глад, за да си изясни какво е то.

Роан беше все още любезна, макар и озадачена, но Кестрел погледна замислено вратата до себе си. Джейд знаеше какво търсеше тя — дръжка. Но такава нямаше.

— Много лошо — каза Вик. — Тази кола е истинска таратайка. Човек дори не може да отвори задната врата отвътре. — В следващия момент той стисна ръката на Джейд над лакътя толкова силно, че тя почувства пръстите му върху костта си. — А сега, момичета, бъдете мили и никой няма да пострада.

Караха дълго преди Вик да заговори отново.

— Били ли сте по-рано в Орегон, момичета?

— Не — промърмори Джейд, потрепвайки леко.

— Тук има някои чудесни усамотени места — рече Вик. — Като това, например. Някога Брайър Крийк бил селище на златотърсачи, но когато златото свършило и железницата го заобиколила, градът западнал. И сега пустошта си го взима обратно.

Тонът му беше многозначителен, но Джейд така и не можеше да разбере какво се опитваше да й каже.

— Мястото изглежда много спокойно — обади се учтиво Роан от задната седалка.

Вик изсумтя високомерно:

— М-м, да, но не точно това имах предвид. Да вземем например този път. Фермите покрай него са толкова отдалечени една от друга, че ако случайно започнете да крещите, просто никой няма да ви чуе.

Джейд премигна. Какви странни неща говореше това момче?

— Е, но ти и Тод бихте ни чули — каза Роан, продължавайки да води учтив разговор.

— Искам да кажа, никой друг, освен нас — рече Вик и Джейд почувства нотките на раздразнение в гласа му. Той караше все по-бавно и по-бавно, докато накрая отби встрани от пътя и спря.

— Никой няма да чуе нищо навън — поясни той, извръщайки се към задната седалка. Джейд също погледна назад и видя широката ослепителна усмивка на Тод, който още държеше клечката между зъбите си.

— Точно така — каза Тод. — Вие сте тук насаме с нас и затова по-добре да ни слушате, какво ще кажете?

Джейд видя как той сграбчва ръката на Роан с едната си ръка и китката на Кестрел с другата.