Ан Фортие
Жулиета (6)

II.II.

„Седнете, братовчеде Капулети!

Не сме за танци ний!“

Не си спомням докъде прочетох историята през нощта, но когато най-после заспах сред морето хартии, навън птичките вече бяха започнали да чуруликат. Сега вече схващах връзката между различните текстове в кутията на майка ми. Всичките предхождаха версията на Шекспир. И нещо повече, текстовете от 1340 година не бяха само художествена измислица, а свидетелски показания за събитията, предизвикали създаването на прочутата пиеса.

Макар още да не се бе появил в собствения си дневник, загадъчният маестро Амброджио очевидно бе познавал лично хората, превъплътени в героите на известната история. Дневникът му потвърждаваше, че наистина бяха живели не във Верона, а в Сиена през 1340 година. Признавам, че засега никое от описаните от него събития не изглеждаше еднакво с трагедията на Шекспир, но пък между истинските случки и пиесата на Барда бяха изминали повече от два века и половина, през които историята се бе разнасяла от уста на уста.

Изгаряща от нетърпение да споделя наученото с човек, който би го оценил — не всеки би намерил за ироничен факта, че през вековете милиони туристи се бяха трупали в грешния град, за да видят балкона и гроба на Жулиета — звъннах на мобифона на Умберто, веднага щом изскочих изпод душа.

— Принцесо! — възкликна той, когато му разказах, че успешно съм очаровала президент Макони и съм се сдобила с кутията на майка ми. — Поздравления! Е, колко си богата сега?

— Хм — изсумтях, като огледах бъркотията по леглото си. — Не мисля, че съкровището е в кутията. Ако въобще има такова.

— Разбира се, че има съкровище — запротестира Умберто. — Защо иначе майка ти би го прибрала в сейф? Огледай се по-внимателно.

Поради липсата на по-добра идея, започнах да преглеждам италианските писма, изпратени на майка ми преди повече от двайсет години. В Сиена все още трябваше да има някой, който бе познавал родителите ми и можеше да отговори на въпросите ми. Но без да знам италиански бе трудно да разбера кои писма бяха написани от приятели или членове на семейството. Единствените следи открих в едно от писмата, което започваше с думите „Скъпа Даяна“, а името на подателя бе Пия Мария Толомей.

Разгънах картата на града върху писмата и затърсих адреса на подателя. Най-после успях да го открия на миниатюрно площадче, наречено „Пиацета дел Кастеларе“ в центъра на Сиена. Намираше се в сърцето на квартала на Бухала, недалеч от палата „Толомей“, където се бях запознала с президент Макони предишния ден.

Ако имах късмет, Пия Мария Толомей, която и да беше тя, все още живееше там и нямаше нетърпение да си побъбри с дъщерята на Даяна Толомей.

 

 

„Пиацета дел Кастеларе“ приличаше на малка крепост насред града и не я намерих лесно. След като минах покрай нея няколко пъти, най-после открих, че трябваше да вляза през покрита уличка, отбиваща от „Виа Чеко Ангиолери“, която бях помислила за вход към частен двор. След като изскочих на площадчето, се озовах сред високи безмълвни сгради. Огледах спуснатите капаци на прозорците и ми се стори напълно възможно да са били затворени по някое време през Средновековието и оттогава да не са били отваряни. Внезапно се почувствах тъпо задето бях облякла една от новите си рокли. В тази среда щеше да е по-подходящо да нахлузя расо с качулка. Всъщност, ако не бяха няколкото скутера, паркирани в ъгъла, котката с лъскава черна каишка пред една от вратите и музиката, долитаща от единствения отворен прозорец, щях да предположа, че сградите отдавна са били изоставени на призраци и плъхове.

Извадих плика и се огледах за адреса. Според картата се намирах на правилното място, но когато обиколих вратите, никъде не видях името Толомей. Не успях да намеря и номера, който отговаряше на онзи в писмото. Помислих си, че за да станеш пощаджия тук, определено трябва да имаш ясновидски способности.

Не знаех какво друго да направя, затова започнах да натискам звънците по ред. Тъкмо когато се канех да натисна четвъртия, някаква жена отвори един от капаците над мен и извика нещо на италиански.

Размахах писмото.

— Пия Мария Толомей?

— Толомей?

— Да! Знаете ли къде живее? Все още ли е тук?

Жената ми посочи врата на другия край на площадчето и каза нещо, което сигурно означаваше „опитай там“.

Едва сега забелязах по-модерна врата в далечната стена. Имаше красива черно-бяла дръжка и, когато я натиснах, вратата се отвори. Поспрях за миг, тъй като не бях наясно с етикета за проникване в частни домове в Сиена. Междувременно жената от прозореца продължаваше да ме подтиква да вляза вътре — очевидно ме намираше адски тъпа — затова го направих.

— Ало? — извиках, като прекрачих прага и се вторачих в хладната тъмнина.

След като очите ми се приспособиха, видях, че се намирам в антре с много висок таван; заобиколена бях от гоблени, картини и антики, подредени в стъклени витрини. Пуснах вратата и извиках:

— Има ли някой у дома? Госпожо Толомей?

Чух само как вратата се затвори тихо зад гърба ми.

Не знаех как да действам, затова тръгнах предпазливо по коридора, разглеждайки антиките около мен. Сред тях имаше колекция от дълги вертикални платна с образи на коне и Света Богородица. Няколко изглеждаха стари и избелели, други бяха модерни и крещящи. Едва когато стигнах до края на редицата, осъзнах, че това не бе частен дом, а музей или обществена сграда.

Най-после чух нечии стъпки и мъжки глас, който извика нетърпеливо:

— Салваторе?

Обърнах се и видях домакина си, който излезе от съседната стая, облегнат на патерица. Беше стар човек, определено над седемдесетте, а намръщената гримаса го караше да изглеждаше още по-стар.

— Салва…

Той се закова на място, когато ме видя, и каза нещо, което не звучеше много приветствено.

— Здравейте — поздравих енергично, като вдигнах писмото пред гърдите си, както прави човек с кръст пред трансилвански граф. — Търся Пия Мария Толомей. Познавала е родителите ми. — Посочих към себе си. — Аз съм… аз съм Жулиета Толомей. То-ло-мей.

Мъжът пристъпи към мен и дръпна писмото от ръката ми.

— Не съм глух — каза той, като огледа плика подозрително и го завъртя няколко пъти, за да препрочете адресите на подателя и получателя. — Жена ми е изпратила това писмо — най-после рече той. — Преди много години. На Даяна Толомей. Тя беше моя… как се казва… леля. Къде го намерихте?

— Даяна беше моята майка — обясних притеснено. — Аз съм Жулиета, по-голямата от двете й близначки. Исках да дойда и да видя Сиена, мястото, където са живели родителите ми… Помните ли ме?

Старецът не отговори веднага. Вгледа се в лицето ми учудено и ме докосна с ръка по бузата, сякаш искаше да се увери, че съм истинска.

— Малката Жулиета? — Най-после опита той. — Ела тук! — Прегърна ме той топло. — Аз съм Пепо Толомей, кръстника ти.

Не знаех как да реагирам на внезапната интимност. Обикновено не се втурвах да прегръщам хората — оставях това на Джанис, която би целунала всеки по устата, ако знаеше, че я гледам. Но в стареца и искрената му радост от срещата ни имаше нещо мило.

— Съжалявам, че се натрапих… — започнах, като се прокашлях с неудобство.

— Не! Не! Не! — извика Пепо. — Толкова се радвам, че си тук! Ела, позволи ми да ти покажа музея. Това е музеят на Бухала.

Той се чудеше откъде точно да започне и подскачаше наоколо на патерицата си, търсейки нещо, с което да ме впечатли. Внезапно се закова на място, забелязал изражението ми.

— Не! Не искаш да разглеждаш музея! Искаш да поговорим! Точно така! Трябва да поговорим!

Той вдигна ръце и едва не събори една от статуите с патерицата си.

— Трябва да чуя всичко. Жена ми… трябва да отидем да видим жена ми. Тя толкова ще се зарадва. Тя си е у дома… Салваторе!

След десет минути изскочих от „Пиацета дел Кастеларе“, яхнала червено-черен скутер. Пепо Толомей ми помогна да се настаня на седлото с театралните жестове на фокусник, нагласящ асистентката си в кутия, която щеше да среже на две. Стиснах здраво тирантите му и полетяхме по „Виа Чеко Ангиолери“ с висока скорост, сякаш малкото площадче зад нас щеше да избухне всеки момент.

Пепо настоя да затвори музея веднага и да ме заведе в дома си, за да се запозная с жена му, Пия Мария. Приех поканата с радост, предполагайки, че домът му се намира зад ъгъла. Едва сега, когато профучахме по улицата покрай дворец „Толомей“, осъзнах грешката си.

— Далеч ли е? — извиках, хванала се здраво за него.

— Не! Не! Не! — отвърна Пепо, като едва не прегази майка с количка. — Не се притеснявай, ще се обадим на всички и ще направим голяма семейна сбирка!

Развълнуван от перспективата, той започна да описва всички членове на семейството, с които скоро щях да се запозная; едва го чувах заради вятъра. Беше прекалено възбуден, за да забележи, че когато минахме покрай палат „Салимбени“, профучахме право през група полицаи в бронирани жилетки, и ги принудихме да отскочат настрани.

— Уха! — изстенах, чудейки се дали Пепо осъзнаваше, че може да се наложи да проведем семейната сбирка в затвора.

Но полицаите не направиха опит да ни спрат, а просто ни загледаха как отминаваме по начина, по който куче на каишка гледа наперена котка на другата страна на улицата. За съжаление, един от полицаите беше кръщелникът на Ева Мария, Алесандро. Бях сигурна, че ме е познал, макар да не носех джапанки.

— Пепо! — извиках, като дръпнах тирантите му. — Наистина не искам да ме арестуват.

— Не се тревожи! — отвърна той спокойно. — Прекалено бърз съм за ченгетата.

След секунда профучахме през една от древните градски порти и се озовахме насред красивата като на картина тосканска природа.

Докато седях на скутера и се оглеждах наоколо над рамото на Пепо, ужасно ми се искаше да почувствам, че най-после се прибирам у дома. Но всичко около мен бе ново. Топлият аромат; на цветя и билки, вълнистите хълмове, дори одеколонът на Пепо имаха някакъв чужд елемент, който бе учудващо привлекателен, особено като се имаха предвид обстоятелствата.

Но пък колко ли наистина си спомняме от първите три години на живота си? Понякога си представях как прегръщам чифт дълги крака, които определено не принадлежаха на леля Роза, а и двете с Джанис помнехме голяма стъклена купа, пълна с изсушени цветя и тапи от вино. Но с изключение на тези два образа нямаше нищо. От време на време, когато се сетехме за нещо от детството си, и двете се обърквахме.

— Сигурна съм, че паянтовата масичка за шах беше в Тоскана — настояваше Джанис. — Къде другаде може да е била? Леля Роза никога не е имала масичка за шах.

— Добре тогава — възразявах всеки път, — но как ще обясниш, че Умберто те шамароса, когато я събори?

Джанис не можеше да обясни и промърморваше раздразнено:

— Е, може пък да е бил някой друг. Когато си на две години, всички мъже изглеждат еднакво.

После се ухилваше и измърморваше:

— По дяволите, дори сега си приличат ужасно.

Докато растях, обичах да си фантазирам как се връщам в Сиена и внезапно си припомням всичко за детството си. Сега, когато най-после бях тук, летях по пътя без да разпозная абсолютно нищо. Започнах да се чудя дали животът ми вън от Италия бе променил важна част от душата ми.

 

 

Пия Мария и Пепо Толомей живееха във ферма в малка долинка, обградена от лозя и маслинови горички. Нежни хълмове се издигаха от всички страни на имота и красотата на мирното уединение компенсираше липсата на широка панорама. Къщата определено не бе палат. Из пукнатините в жълтите стени растяха плевели, зелените капаци се нуждаеха от боядисване; а керемиденият покрив изглеждаше готов да се срути при следващата буря. Но пълзящите лози и стратегически разположените саксии с цветя криеха разрухата и придаваха неповторим чар на мястото.

След като паркира скутера и грабна патерицата, облегната на стената, Пепо ме поведе към градината в задната част на къщата. Там, в сянката, жена му Пия Мария седеше сред внуците и правнуците си като богиня на плодородието, заобиколена от джуджета и нимфи, и ги учеше как да сплетат плитка от пресен чесън. На Пепо бяха нужни няколко опита, за да я накара да разбере коя съм и защо ме е довел в дома им, но след като Пия Мария най-после реши да се довери на ушите си, тя нахлузи чехлите си, надигна се, подпомогната от антуража си, и ме прегърна здраво.

— Жулиета! — възкликна тя радостно, като ме погали нежно по косата. — Същата като майка си!

След по-малко от час градината се напълни с хора и храна. Стори ми се, че всички бяха стояли зад ъгъла, стиснали по някой местен деликатес в ръка, очаквайки повод за празненство. Някои бяха членове на семейството, други — приятели и съседи. Всички твърдяха, че познавали родителите ми и се чудели какво е станало с близначките им. Никой не изрече нищо обидно, но усетих, че преди двайсет и няколко години леля Роза бе отвела мен и Джанис въпреки желанията на семейство Толомей. Благодарение на чичо Джим, тя имаше солидни връзки в Държавния департамент, което й бе позволило да изпълни целта си. И така, ние с Джанис изчезнахме без следа за голяма мъка на Пия Мария и Пепо, които все пак бяха кръстниците ни.

— Но всичко това вече е в миналото! — упорито повтаряше Пепо, като ме тупаше по гърба. — Сега си тук и най-после можем да поговорим.

Въобще нямахме представа откъде да започнем. Имахме прекалено много въпроси и години, за които бяха нужни обяснения, включително загадъчното отсъствие на сестра ми.

— Тя беше твърде заета и не можа да дойде — излъгах бързо. — Но каза, че ще скоро ще ви посети.

Не ми помагаше и фактът, че само няколко човека говореха английски и всеки въпрос първо трябваше да бъде разбран, а после преведен от някой друг. Но пък всички бяха толкова дружелюбни и мили, че след известно време се отпуснах и започнах да се забавлявам. Нямаше значение, че не се разбирахме. Важното бяха искрените усмивки и жестове, които говореха повече от думите.

В един момент, Пия Мария излезе на терасата с албум в ръка и седна да ми покаже снимките от сватбата на родителите ми.

Веднага щом отвори албума, останалите жени се струпаха около нас с любопитство.

— Ето! — Пия Мария посочи голяма сватбена снимка. — Майка ти е облечена в роклята, която аз носих на сватбата си. Великолепна двойка са, нали? А това тук е братовчед ти, Франческо…

— Чакай! — опитах се да им попреча да обърнат страницата, но не успях.

Не осъзнаваха, че никога преди не бях виждала снимка на баща ми, а единствената снимка на майка ми като възрастен човек бе тази от завършването на гимназията, поставена на пианото на леля Роза.

Снимките на Пия Мария ме шокираха. Не толкова, защото майка ми очевидно бе бременна, но защото баща ми изглеждаше като стогодишен старец. Очевидно не е бил на сто, но в сравнение с майка ми — зарязала колежа красавица с трапчинки по бузите — приличаше на стареца Авраам в детската ми библия. Винаги си бях представяла как татко, зашеметяващо красив мъж, може би малко по-възрастен, но не много, пленява мама; тя се влюбва лудо в него и той я отнася във вълшебния си замък. Истината от албума обаче изглеждаше съвсем различна и, независимо колко усърдно се опитвах да открия следи от любов между тях, със съжаление заключих, че майка ми се бе омъжила за професор Толомей не заради сексапила му.

Стори ми се странно, че никоя от другите жени не намираше връзката им за необикновена. Доколкото успях да разбера, забележките им се отнасяха основно за роклята на майка ми, воала и външността на всеки гост на сватбата. Пия Мария ми превеждаше от време на време, когато решеше, че с това щеше да ми помогне да разбера семейството.

— Рак на белия дроб — казваше тя, сочейки снимката на абсолютно непознат човек. — Инфаркт.

Не споменаха почти нищо за майка ми като човек, а на нито една снимка тя не гледаше право в апарата.

След сватбените снимки имаше няколко страници, посветени на кръщенето ни, но родителите ми почти не присъстваха на тях. Виждаха се най-вече Пия Мария, прегърнала бебе — невъзможно бе да се каже дали мен или Джанис, и Пепо, гордо вдигнал другото. Очевидно бе имало две церемонии, едната в църква, а другата — навън под слънцето, до кръщелния купел на Бухала.

— Чудесен ден беше — тъжно се усмихна Пия Мария. — Ти и сестра ти станахте нашите малки бухалчета. Лошо, че… — Тя не довърши изречението, а нежно затвори албума. — Беше преди толкова дълго време. Понякога се чудя дали времето наистина лекува…

Прекъсна я внезапна суматоха в къщата и глас, който нетърпеливо викаше името й.

— Ела — надигна се тя, внезапно притеснена. — Това трябва да е Нона.

Нона Толомей живееше с една от внучките си в центъра на Сиена, но бе призована във фермата днес, за да се запознае с мен — ангажимент, който очевидно не съвпадаше с разписанието й. Стоеше в коридора и раздразнено оправяше черните си дантели, облегната на внучката си. Ако бях проклета като Джанис, веднага щях да я обявя за истинска вещица. Единственото, което й липсваше, бе гарванът на рамото й.

Пия Мария се втурна да поздрави старата дама, която неохотно позволи да я целунат по бузите и да я отведат до любимото й кресло във всекидневната. Настаняването й отне няколко минути, после донесоха специална лимонада от кухнята, върнаха я и поднесоха нова, този път с резенче лимон, закачено на ръба на чашата.

— Нона е нашата леля — прошепна ми Пепо. — И най-малката сестра на баща ти. Познаваше го много добре. Ела, ще те запозная с нея.

Той ме задърпа към старата дама и възбудено й обясни положението на италиански, очевидно очаквайки по лицето й да се изпише радост.

Но Нона отказа да се усмихне. Независимо колко усърдно Пепо я подтикваше, дори молеше, да се присъедини към останалите, тя не се остави да бъде убедена, че моето присъствие тук е радостно събитие. Пепо дори ме накара да пристъпя по-близо до нея, за да може да види лицето ми, но гледката само й осигури допълнителен повод да ме презира. Преди Пепо да успее да ме издърпа вън от обсега й, тя се наведе напред и изръмжа право в лицето ми нещо, което не разбрах.

Пия Мария и Пепо буквално ме евакуираха от всекидневната и ме обсипаха с извинения.

— Ужасно съжалявам — продължаваше да повтаря Пепо, обезумял от срам. — Ужасно съжалявам! Не знам какво й става. Мисля, че почва да откача!

— Не се тревожи — успокоих го, прекалено зашеметена, за да почувствам нещо. — Не я обвинявам, че не ми вярва. Всичко това е съвсем ново, дори за мен.

— Мисля, че е време да те заведа да видиш гробовете им — реши Пепо.

 

 

Селското гробище изглеждаше потънало в сън и напълно различно от всяко друго, което бях виждала. Представляваше лабиринт от стени без покрив, а самите стени бяха мозайка от гробове. Имена, дати и снимки идентифицираха хората зад белите мраморни врати, а малки бронзови вазички с цветя украсяваха гробовете.

— Оттук — каза Пепо, облегнал се на рамото ми за подкрепа, което не му попречи да ми отвори галантно скърцащата желязна портичка и да ме въведе в малък храм. — Това е старият храм на семейство Толомей — обясни ми той. — От стотици години е. Когато направиха новото гробище, се погрижиха да го… каква е думата… да го включат в него.

— Красиво е — отвърнах тихо.

Пристъпих вътре с благоговение и заоглеждах мраморните плочи и букетите с цветя, поставени на олтара. Малка свещица гореше в червена стъклена купа, която ми се стори странно позната, и сочеше, че храмът на Толомей е грижливо поддържан от семейството. Внезапно изпитах чувство за вина задето бях тук сама, без Джанис, но бързо се отърсих от него. Ако сестра ми бе тук, вероятно щеше да съсипе момента с хаплива забележка за евтината стъклена купа или странните имена по стените.

— Това е баща ти — посочи Пепо, — а майка ти е точно до него.

Той поспря и си припомни нещо.

— Беше толкова млада. Мислех, че ще живее дълго след като аз умра.

Вгледах се в двете мраморни плочи, които бяха единственото, останало от родителите ми, професор Патрицио Сипионе Толомей и Даяна Лойд Толомей. Датите потвърждаваха, че баща ми е бил на осемдесет и три години, когато ние с Джанис сме се родили, а майка ми — на двайсет и две. Знаех си обаче, че все още не трябва да изразявам объркването си от този факт. Ако не грешах, самият Пепо бе прехвърлил осемдесетте и вероятно не искаше да му напомнят, че мъжете на неговата възраст не бяха подходящи за връзки с млади жени.

— Те умряха по много трагичен начин — продължи Пепо, за щастие не прочел мислите ми. — Както и това, че всичко изчезна в пожара. Той имаше великолепна ферма в Малемаренда. И тя изчезна. А след погребението майка ти купи малка къща в Буонконвенто и живя там сама с близначките — ти и сестра ти, но никога вече не бе същата. Всяка неделя идваше да поставя цветя на гроба му… — Пепо замълча за момент, за да извади носна кърпа от джоба си. — … но никога вече не бе щастлива.

— Чакай малко… — Отново се вторачих в датите на гробовете на родителите ми. — Баща ми е умрял преди майка ми? Винаги съм вярвала, че са загинали заедно в катастрофа.

Още докато говорех, видях, че датите потвърждаваха чутото от Пепо. Баща ми бе починал повече от две години преди майка ми.

— Какъв пожар? — попитах бързо.

— Някой… не, не трябва да казвам подобно нещо — намръщи се Пепо. — Имаше пожар, ужасен пожар. Фермата на баща ти изгоря. Майка ти извади късмет. Тя беше на пазар в Сиена заедно с вас двете. Беше страхотна трагедия. Бях готов да кажа, че господ е закрилял майка ти, но когато две години по-късно…

— Катастрофата — промърморих.

— Ами… — Пепо зарови с върха на обувката си в земята. — Не знам истината. Никой не я знае. Но ще ти кажа нещо… — Най-после той ме погледна в очите. — Винаги съм подозирал, че Салимбени имаха пръст в това.

Не знаех как да отговоря. Представих си Ева Мария и куфара с дрехите й, останал в хотелската ми стая. Тя имаше такова желание да се сприятелим…

— Имаше един млад мъж — продължи Пепо, — Лучано Салимбени. Ужасен размирник. Носеха се слухове… не искам да… — Той ме погледна нервно, сякаш се въздържаше да сподели всичко с мен. — Пожарът. Пожарът, който уби баща ти. Говореха, че не бил случаен. Твърдяха, че някой искал да го убие и да унищожи проучванията му. Беше ужасно. Такава красива къща. Но трябва да знаеш, че майка ти спаси нещо от нея. Нещо важно. Документи. Страхуваше се да говори за това, но след пожара започна да задава странни въпроси за… разни неща.

— Какви неща?

— Всякакви. Не знаех отговорите. Разпитваше ме за Салимбени. За тайни подземни тунели. Искаше да намери гроб. Нещо, свързано с чумата.

— С бубонната чума?

— Да. Голямата. През 1348 година.

Пепо се прокашля нервно. Очевидно не му беше удобно да говори на тази тема.

— Нали разбираш, майка ти вярваше, че има старо проклятие, което все още преследва семействата Толомей и Салимбени. И тя се опитваше да намери начин да го спре. Тази идея се превърна в нейна мания. Исках да й вярвам, но… — Той подръпна яката си, сякаш внезапно се бе сгорещил. — Майка ти бе твърдо убедена, че над всички нас тегне проклятия. Смърт. Унищожение. Инциденти. Чума и в двете семейства… — Пепо въздъхна тежко, преживявайки отново миналата болка. — Вечно цитираше Шекспир. Приемаше го много сериозно. „Ромео и Жулиета“. Мислеше, че историята се е случила тук, в Сиена. Имаше теория, по която бе силно увлечена. Не знам. Не съм професор. Знам само, че онзи човек, Лучано Салимбени, който искаше да намери съкровище…

Не можах да се въздържа и го прекъснах.

— Какво съкровище?

— Кой знае? — Вдигна ръце той безпомощно. — Баща ти прекарваше цялото си време в проучване на стари легенди. Вечно говореше за изгубени съкровища. Но майка ти веднъж ми спомена нещо… как го нарече? А, да, мисля, че го нарече „Очите на Жулиета“. Не знам какво имаше предвид, но мисля, че е било много ценно. Също така вярвам, че Лучано Салимбени се е стремил точно към него.

Умирах си да науча още нещо, но Пепо вече изглеждаше ужасно изморен, почти болен. Той се залюля и се хвана за ръката ми, за да запази равновесие.

— Ако бях на твое място — продължи той, — щях много да внимавам. И да не се доверявам на никого с името Салимбени.

Той забеляза изражението ми и се намръщи.

— Мислиш, че преувеличавам? Стоим до гроба на млада жена, която загина много преди да й дойде времето. Майка ти. Но как да ти кажа кой е виновен за това и защо? — попита Пепо и ме стисна още по-здраво. — Баща ти е мъртъв. Всички те са мъртви. Знам само това. Но старото ми толомейско сърце казва, че трябва да внимаваш.

 

 

В гимназията Джанис и аз се кандидатирахме да участваме в ежегодния спектакъл, който случайно се оказа „Ромео и Жулиета“. След прослушването Джанис получи ролята на Жулиета, а аз — дръвче в градината на Капулети. Тя, разбира се, прекарваше повече време в усъвършенстване на маникюра си, отколкото в учене на репликите си и, когато репетирахме сцената с балкона, аз й подсказвах шепнешком текста. Все пак, бях удобно настанена на сцената с клони вместо ръце.

В навечерието на премиерата, тя се държа ужасно с мен. Докато седяхме в гримьорната, не спираше да се смее на кафявото ми лице и да дърпа листата от косата ми, затова когато стана време за сцената с балкона, аз вече не бях в настроение да й помагам. Всъщност, направих точно обратното. Когато Ромео попита в какво да се закълне, аз прошепнах:

— Три думи!

Джанис реагира незабавно.

— Три думи, скъпи Ромео, и лека нощ.

Репликите й шашнаха Ромео и сцената завърши с объркване на публиката.

По-късно, докато се правех на свещник в спалнята на Жулиета, накарах Джанис да се събуди до Ромео и бързо да каже:

— Бързай, вън, изчезвай!

Това не помогна за успешното представяне на сцената. Разбира се, Джанис побесня и ме подгони със заканата, че ще обръсне веждите ми. Отначало беше адски смешно, но накрая Джанис се заключи в тоалетната и плака цял час, макар да бях спряла да се кикотя.

Дълго след полунощ, когато седях във всекидневната с леля Роза, тъй като се страхувах да заспя и да се подложа на бръсначката на Джанис, Умберто влезе и ни поднесе по чаша вино. Не каза нищо, само ни връчи чашите, а леля Роза не спомена и дума за факта, че бях едва на седемнайсет години.

— Ти харесваш пиесата, нали? — попита ме тя. — Знаеш я наизуст.

— Не я харесвам чак толкова — признах, като свих рамене и отпих от виното. — Просто… просто се е запечатала в главата ми.

Леля Роза кимна и отпи бавно.

— Майка ти беше същата. Знаеше „Ромео и Жулиета“ наизуст. Беше мания… Проклятие.

Затаих дъх, тъй като не исках да прекъсна потока на спомена. Зачаках да чуя още нещо за майка ми, но не се получи. Леля Роза само се прокашля и отпи нова глътка вино. И това беше всичко. Това бе едно от малкото неща, които някога ми бе разказвала за майка ми без да я моля, и аз никога не го споделих с Джанис. Страстта ни към пиесата на Шекспир бе тайна, която споделях само с мама и никой друг, както не доверявах на никого страха си, че, тъй като тя бе загинала на двайсет и пет години, с мен щеше да се случи същото.

 

 

След като Пепо ме остави пред хотел „Чизарели“, влязох в първото интернет кафе и потърсих в „Гугъл“ информация за Лучано Салимбени. Нужни ми бяха няколко опита, за да открия комбинация, която да доведе до нещо полезно. Едва след пълен час и безброй неприятности заради италианския, стигнах до следните изводи:

Първо. Лучано Салимбени е мъртъв.

Второ. Лучано Салимбени е лош човек, вероятно дори масов убиец.

Трето. Лучано и Ева Мария Салимбени са свързани по някакъв начин.

Четвърто. Има нещо странно в катастрофата, в която бе загинала майка ми, а Лучано Салимбени бил издирван за разпит.

Изпечатах страниците, за да мога да ги препрочета по-късно в компанията на речника си. „Гугъл“ не ме информира повече от разказа на Пепо Толомей, но поне знаех, че възрастният ми братовчед не си е измислил историята. Опасният Лучано Салимбени наистина бе живял в Сиена преди около двайсет години.

Добрата новина бе, че е мъртъв. С други думи, не можеше да е облеченият в анцуг тип, който ме бе следил предишния ден, след като напуснах банката с кутията на майка ми.

Внезапно се сетих нещо и натраках в „Гугъл“ „Очите на Жулиета“. Не се изненадах, когато никой от резултатите не се оказа свързан с легендарни съкровища. Почти всичките бяха академични дискусии за ролята на очите в „Ромео и Жулиета“. Съвестно прочетох няколко стиха от пиесата, като се опитвах да открия тайно послание. Ето едните:

„Очите ти са много по-опасни

от двеста техни шпаги!…“

Е, помислих си, ако злият Лучано Салимбени наистина бе убил майка ми заради съкровище, наречено „Очите на Жулиета“, тогава думите на Ромео бяха верни. Каквито и да бяха тези загадъчни очи, очевидно бяха по-опасни от оръжия. Проста работа. Следващите стихове обаче бяха доста по-сложни от обикновена сваляческа реплика.

„… Две звезди,

най-светлите от небосвода горе,

заети другаде, молба отправят

към нейните очи, да ги заместят

във сферите им временно. Какво ли

ще бъде, ако двете светли двойки

си разменят местата?…“

Размишлявах върху думите докато вървях по „Виа дел Парадизо“. Ромео очевидно се опитваше да направи комплимент на Жулиета, като казваше, че очите й са като блестящи звезди, но определено фразите му бяха странни. Според мен, не бе особено ласкателно да ухажваш момиче, представяйки си как то ще изглежда с извадени очи.

Но пък поезията ме поразсея и отклони от другите потресаващи факти, които току-що бях научила. И двамата ми родители бяха загинали всеки поотделно по ужасен начин и вероятно дори от ръцете на убиец. Тези събития обаче датираха от преди двайсет години. По-важният въпрос бе: прав ли бе Пепо Толомей като ме предупреди да внимавам? Дали и аз бях в опасност? Предполагам, че можех да се измъкна от опасността, прибирайки се във Вирджиния. Ами ако съкровището наистина съществуваше? Ами ако някъде в кутията на майка ми имаше следа към „Очите на Жулиета“. Каквито и да бяха те!

Потънала в мисли, се замотах в усамотена манастирска градина близо до площад „Сан Доменико“. Вече се здрачаваше и застанах за момент на украсената с колони тераса, наслаждавайки се на последните слънчеви лъчи, докато вечерните сенки бавно пълзяха нагоре по краката ми. Не ми се прибираше в хотела, където дневникът на маестро Амброджио очакваше да ме запознае с още една безсънна нощ през 1340 година.

Докато стоях там и размишлявах за родителите си, го видях за първи път.

Маестрото.

Вървеше в сенките на отсрещната тераса. Носеше статив и още няколко предмета, които непрестанно се изплъзваха от ръцете му и го принуждаваха да спира и да ги събира. Отначало просто се вторачих в него. Невъзможно бе да не го направя. Беше различен от всички други италианци, които бях виждала. Дълга, посивяла коса, развлечена жилетка и сандали. Напомни ми на хипи от Уудсток, мотаещо се в свят, превзет от манекени.

Той не ме видя отначало, а когато го настигнах и му подадох четката, която бе изпуснал, подскочи от ужас, както прави човек, когато върви из населена от призраци къща.

— Съжалявам — казах. — Изпуснахте това.

Той изгледа четката учудено и я пое с неудобство, сякаш въобще нямаше представа за какво служи. После се вторачи в мен изненадано и каза:

— Познавам ли ви?

Преди да успея да отговоря, на лицето му се разля широка усмивка и той възкликна:

— Разбира се! Помня ви! Вие сте… о… припомнете ми. Коя сте вие?

— Жулиета Толомей. Но не мисля…

— Да, да, да! Разбира се! Къде бяхте?

— Аз… аз тъкмо пристигнах.

Той се намръщи на собствената си тъпота.

— Разбира се. Не ми обръщайте внимание. Тъкмо сте пристигнала. И сега сте тук. Жулиета Толомей. По-красива от когато и да било — усмихна се той и поклати глава. — Никога не съм разбирал времето.

— Ами — измънках, объркано. — Добре ли сте?

— Аз ли? О, да, благодаря. Но… но вие трябва да ми дойдете на гости. Искам да ви покажа нещо. Знаете ли къде е ателието ми? Намира се на „Виа ди Санта Катерина“. Синята врата. Няма нужда да чукате, направо влизайте.

Едва сега осъзнах, че ме бе объркал с туристка и искаше да ми продаде сувенири. Да бе, ей сега ще се хвана на въдицата, помислих си презрително.

 

 

По-късно вечерта, когато се обадих на Умберто, той се разтревожи от новините за смъртта на родителите ми.

— Сигурна ли си, че е вярно? — повтаряше той упорито.

Обясних му, че съм сигурна. Не само всичко сочеше към факта, че трагедията преди двайсет години бе предизвикана от мрачни сили, но доколкото виждах, тези сили може би още се мотаеха наоколо. Защо иначе някой би ме следил предишния ден?

— Сигурна ли си, че те следеше? — възрази Умберто. — Може…

— Умберто — прекъснах го. — Беше облечен в анцуг.

И двамата знаехме, че в света на Умберто само злодей с черно сърце би вървял по модна улица облечен в анцуг.

— Е, може просто да е искал да те обере — каза той накрая. — Видял те е да излизаш от банката и е решил, че си изтеглила пари…

— Да, възможно е. Определено не разбирам защо някой би откраднал тази кутия. Не можах да намеря нищо, свързано с „Очите на Жулиета“ в нея и…

— „Очите на Жулиета“?

— Да, това е, което Пепо ми каза — въздъхнах и се тръшнах на леглото. — Очевидно, това е съкровището. Но ако ме питаш мен, мисля, че е просто измама. Смятам, че мама и леля Роза седят на небето и ми се смеят. Както и да е… ти какво правиш?

Поговорихме още пет минути и едва сега открих, че Умберто вече не бе в къщата на леля Роза, а в хотел в Ню Йорк, където търсеше работа, каквото и да означаваше това. Трудно ми бе да си го представя как работи като келнер в Манхатън и стърже сирене „Пармезан“ върху спагетите на клиентите. Вероятно и той бе на моето мнение, тъй като звучеше изморено и отчаяно. Ужасно ми се искаше да му кажа, че скоро ще открия съкровището и паричните ни проблеми ще се изпарят. Но и двамата осъзнавахме, че не зная откъде да започна, независимо че кутията на майка ми е в мен.