Хедър Алисън
Вале купа (9)

Девета глава

Да се влюби в Джак? Как бе позволила това да се случи? Той не беше от типа мъже, които стават за съпрузи. Съпрузите трябва да бъдат стабилни, солидни, да може да се разчита на тях, дори да са малко скучни. Лорел искаше именно това.

— Е, извади ли си поука? — повтори тя и го разтърси леко.

Той се поколеба. Мълчанието му я изнервяше.

— И да, и не — каза той най-сетне.

— Искаш да кажеш, че все още играеш?

Джак чу треперенето на гласа й. Разбира се, в известен смисъл той все още бе комарджия. Но знаеше, че тя има предвид покера.

— Не — отвърна той сериозно. — Вече не играя.

На лицето й се изписа видимо облекчение. Това, че тя наистина бе загрижена за него, щеше да му помогне да разкрие онази част от живота си, с която не се гордееше особено.

— Има още нещо, нали, Джак?

— Все още ми се играе. Винаги ще искам, но никога няма да го направя отново. Когато осъзнах, че съм станал зависим от покера, вместо да бъде обратното, излязох от играта. Сега се боря с тази страст. Можеш ли да ме разбереш?

Тя кимна, но той знаеше, че не може да го разбере напълно.

— Спомням си усещането, което изпита тази вечер. Онова необяснимо чувство, към което лесно можеш да се пристрастиш. Исках да се включа в играта. И почти го направих. Но се преборих с желанието си и спечелих. Не се ли запита защо си бях купил чипове? Гледах разкошния ти гръб и си обещах, че ще го докосна, само ако не се поддам на изкушението. За мен бе истинско изпитание да те обучавам. — Почувства се изтощен. Бавно я освободи от прегръдките си и седна до кухненската маса. Виждаше, че Лорел е шокирана от неговата изповед. Но защо пък да не бъде? Той бе описал демоните, които се бореха в душата му. Бе признал, че това, което за някои е само приятно забавление, за него се бе превърнало в пагубна страст и безумие.

Тя докосна с треперещи пръсти челото си.

— Но тогава как е могъл Адам да те помоли да дойдеш тук? Това е все едно да накараш някой, който е на диета, да опита шоколадови еклери!

— Може би не точно същото…

— Знаеш какво имам предвид!

— Адам не подозираше колко е тежко положението. А и не подозираше, че съм се отказал от покера.

— А ти нищо не му бе казал, така ли? — Гледаше го втренчено.

— Отдавна не се бяхме чували.

— Твоето съгласие е било много глупаво, но и много смело — каза тя с въздишка.

— Просто бях задължен на Адам. Това е всичко. — Не искаше Лорел да го превърне в герой.

— Ти си толкова… — Тя подсмъркна и извади носна кърпичка.

А, само това не!

— Хей, не плачи! Мразя, когато жените плачат.

Лорел попи очите си с много чаровен жест.

— Ти си един достоен за уважение мъж, Джак.

— Ами да, в сравнение с Конър.

— В сравнение с когото и да било! — Лицето й грейна от възхищение.

Сега пък го поставяше на пиедестал и той бързо трябваше да скочи от него.

— Не ме превъзнасяй!

— Ти си изградена личност. Възхищавам ти се.

Джак отново поклати глава. Нещата не отиваха на добре. Той постепенно се превръщаше в рицар на сърцето й, а неговата единствена цел бе да принизи комарджиите и комара и да я предпази от увлечение.

— Ако бях достоен за уважение, нямаше да ти позволя да се забъркваш с Конър.

— Защо не?

Той очакваше този въпрос, но се поколеба, преди да отговори. Години наред около Конър се носеха слухове. В навечерието на Коледа Джак се бе обадил на някои свои стари приятели в Тексас, за да проучи мъжа, който тровеше живота на Лорел и сестрите й. Без открито да обвиняват Конър, те му бяха споменали, че този човек не е добре дошъл на турнирите им и че нито една жена не участва в неговите покер вечери.

— Най-вероятно Конър мами — заяви смело той.

— Това не ме учудва.

— И… Трудно намира партньори.

— Трябва ли да изпитвам съжаление към него?

— Не. Смятам, че той не харесва жените.

— Вече го разбрах. Погледни само как се отнася с Патриша. — Очите й се присвиха. — Какво искаш да ми кажеш?

Джак се наведе напред.

— Мисълта ми е, че ако играеш с Конър, той няма да се чувства длъжен да играе честно само защото си жена.

— Ама че изненада! — засмя се тя. — С други думи той ще мами и мен, незначителната представителка на нежния пол.

— Да.

— Чудесно. — Потри длани, сякаш се готвеше за бой. — Тогава бихме могли да го изобличим!

— Не! — отвърна Джак остро.

— Защо? — Лорел удари с юмрук по масата.

— Твърде опасно е. — Как би могъл да й обясни какво значи човек с положението на Конър да бъде изобличен? — Сигурно не би искала Конър да стане твой враг, нали?

Лорел започна да се смее.

— Едва ли би било по-зле от времето, когато ми беше приятел.

— О, Лорел! — въздъхна той, после се пресегна през масата и пое ръцете й в своите.

— Това задължителен етап от подготовката на учениците ти ли е? — усмихна се тя. — Не се безпокой, и сама мога да преценя възможностите си.

— Не си чак толкова зле.

— Но не съм и чак толкова добра.

— Трябва само малко да се ошлайфаш.

— Добре. Няма ли да ме научиш на някой от онези гадни трикове, които ми демонстрира преди малко?

Колкото повече говореха, толкова по-нервен ставаше Джак. Тя все още бе твърдо решена да отиде докрай и си въобразяваше, че той знае магическата формула за успеха.

— Тази вечер Конър те гледаше с неприязън. Не зная дали това е защото си жена, защото си дъщеря на баща си, или защото играеш покер. Не бих искал да намериш точния отговор.

— Джак! — Лорел стисна ръцете му. — Всичко ще бъде наред. Ти ще бъдеш до мен, нали?

Долови колебанието в гласа й и изпитателно се вгледа в нея. Тя му вярваше и се страхуваше да не я изостави, защото бе убедена, че с него победата й е сигурна. Усети как върху раменете му ляга огромен товар. Ами ако тя загубеше? Пусна ръцете й и затвори очи. За момент се замисли. Лорел никога не би се отказала от плана. Решение трябваше да вземе семейството. Само в това бе разковничето.

— Вече е късно. Утре ще свикаме семеен съвет.

 

 

На другия ден следобед Айви, която шумно бе изявила желание да гледа футболния мач по телевизията, недоволстваше. Холи и Джак се караха. Адам изглеждаше разтревожен. А Лорел, седнала край кухненската маса, бе отнесена и замечтана. Джак бе казал „ще свикаме“. Означаваше ли това, че той се причисляваше към семейството? Дали възнамеряваше да остане и след победата над Конър? Какъв прекрасен мъж бе Джак! Истински герой! Достоен за уважение! Честен и прям!

Все още не й бе казал, че я обича, но със сигурност щеше да го направи. Може би очакваше подходящия момент, а може би все още не го бе осъзнал? Но тя бе прочела любовта в очите му. Снощи за първи път бе разговарял с нея сериозно, без да се шегува. Бе й разкрил уязвимото си място, а мъжете правеха това само ако са влюбени.

— Защо се усмихваш? — Острият тон на Холи я върна към реалността. — Не чуваш ли какво каза Джак току-що? Той смята, че трябва да се откажем и да оставим онзи мошеник Конър да мами на воля!

Преди Лорел да успее да отговори, телефонът иззвъня.

— Това сигурно е Конър — въздъхна Джак. — Да се обадя ли?

Адам кимна и той вдигна слушалката. С жест им показа, че наистина е Конър.

— Изглежда нямаме много време — каза Адам.

— Ами аз ще приема вашето решение — вметна Айви и се промъкна към вратата. — В кабинета съм, ще гледам телевизия.

— Кажи мнението си, Лорел. Всичко зависи от теб. Искаш ли да продължиш по плана или не? — попита Холи.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна тя.

— Джак обаче има някои възражения.

— Не прекалява ли със загрижеността си?

В този момент той затвори телефона и отново седна.

— Конър ме покани на една игра в четири следобед. — Той стисна ръката на Лорел.

— Днес ли? — попита тя. Джак кимна. — Ти прие ли?

Той я изгледа продължително, явно претегляше думите си.

— Казах му, че днес ще играем другаде… — Очакваше реакцията й.

— Наистина ли?

— Ти все още ли не си се отказала?

— Разбира се, че не съм — каза тя с усмивка.

— Добре. — Джак почука с пръст по масата. — Научих за едно събиране тази вечер. Спокойни играчи, по-възрастни двойки. Отличен старт за теб.

— Старт ли? — възкликна Лорел. — А какво бе това снощи?

— Атмосферата на едно тържество е съвсем различна. — Джак погледна Холи и Адам. — Днешната игра ще бъде на свободен реланс, а ти имаш нужда от практика в игри с огромни суми.

Лорел усети, че лицето й пламва.

— Говори с Адам и Холи, те са банкерите. — Тя се изправи. — Ще гледам мача с Айви. Тя умира да коментира.

 

 

Покерът не бе лесна игра. В полумрака на зазоряването Лорел се бе излегнала на дивана в кабинета и гледаше сенките по тавана. Мили хора ли? Ха! Ако изобщо за някого можеше да се каже „вълци в овча кожа“, точно такива играчи бе срещнала предишната вечер.

По целия път към дома мълчаха. Тя просто нямаше сили да говори. Чудеше се дали той все още се опитва да я откаже. А тя наистина бе уплашена, и то така, че не можа да мигне цяла нощ. Загуби. Всичките онези пари. Изчезнаха. Тази огромна купчина пари се беше стопила за няколко часа игра. Лорел не знаеше какво да мисли, а бе имала достатъчно време за това през дългите часове на безсъние. Дали Джак нарочно я бе подредил така? Ако това бе истина, явно се бе излъгала в него. Как бе могла да си помисли, че го обича?

— Какво правиш тук? — попита Джак. Гласът му бе загрижен.

— Гледам телевизия.

— Ще ти бъде по-интересно, ако включиш телевизора.

— Така ми харесва повече.

Той се приближи, бутна краката й и седна на дивана до нея.

— Направих ти кафе. — Подаде й димяща чаша.

Ароматът на кафето едва се усещаше и като надникна в чашата, Лорел почти зърна дъното й.

— И ти наричаш това кафе?

— Не го правя много често.

— Личи си.

— Имам нужда от помощта ти, за да разбера защо си се замислила.

— Да-а-а — каза Лорел с неприязън в гласа. — Сигурно.

— Що се отнася до снощи… — въздъхна Джак, но бе прекъснат от краткия й изблик на смях.

— Тази реплика обикновено се появява след събития, доста по-различни от игра на покер.

Джак я изгледа втренчено.

— Грешката е моя. Явно доста съм изостанал. Няма ли да ме опровергаеш?

— Не. Грешката наистина бе твоя.

— Играл съм с един от мъжете на времето. Той е истински джентълмен от Юга. Или по-скоро беше.

— Бил е. Определено е бил. Мястото ми не беше там. — Тя въздъхна и покри лицето си с ръце. — Как ще кажа на Адам и Холи, че проиграх всичките им пари?

— Те знаеха, че нямат никакви гаранции.

— В гласа ти не се долавя никакво съчувствие. Ще ми трябват години, за да им се издължа.

Джак прокара пръсти през косата си, после взе чашата й и отпи глътка. Намръщи се и я остави.

— Те не очакват от теб това, тъй като планът е общ.

— Но именно аз съм тази, която загуби парите!

— Понякога се случва.

— Поела съм по пътя на губещите, Джак.

— Опитвах се да повдигна самочувствието ти.

— Самочувствие ли? — Лорел удари с юмрук една от възглавниците на дивана. — Не ми ги разправяй тези! Знам защо загубих. Играх твърде консервативно, нали?

— Може би малко…

— Паникьосах се. Просто се паникьосах. Рискувах, когато не биваше, и направих всичко, което ми беше казал да не правя. Знаех, че греша и въпреки това го правех.

Тя се наведе напред и прегърна възглавницата. Усети, че Джак гали косите й.

— Сигурно си ми ужасно ядосана — прошепна той.

— Не — отвърна тя. — Усещам се вцепенена.

— Ще ти мине. Нали знаеш какво казват за конете?

— Да не си посмял да сравняваш случилото се с падането от кон и правилото, че веднага трябва да го възседнеш отново!

— Абсолютно същото е. — Целуна я небрежно по слепоочието. — Ще се обадя тук-там, докато закусваш.

— Не съм гладна. — Лорел отказваше да стане от дивна. — И никакви игри повече. Приключих с покера.

Джак се изправи и я дръпна да стане.

— Това ще бъде само за упражнение. С чипове, без какъвто и да било натиск от моя страна.

Тя поклати глава и се опита да се отскубне.

— Не мисля, че…

— Изиграй само тази игра. — Джак я побутна към кухнята. — После ще решиш дали искаш да се изправиш срещу Конър.

 

 

Не разбра как я бе накарал да играе покер само няколко часа след последния й провал. Не можеше да повярва, че печели, но наистина беше така. Странно, когато се играеше с чипове — тя побеждаваше, а когато се залагаха истински пари — губеше. Лорел подреди висока колона от сини чипове и ги побутна към средата на масата. С края на очите си улови предупреждението на Джак, че става безразсъдна, но спечели и се усмихна самодоволно.

— Изчакайте за момент — каза играчът, представен й като Слим. — Трябват ми още чипове.

Колко мило от страна на Джак да открие такива чаровни мъже, с които да практикува. Сигурно им бе разказал пагубната за самочувствието й случка от предната вечер. Явно ги познаваше от добрите стари времена. Бяха четирима по-възрастни мъже и я наричаха малка лейди, както някога баща й. Забавляваха я с разни истории и Лорел искрено съжали, когато времето за игра приключи.

— Разорихте ме, малка лейди — каза Слим и събра остатъците от чиповете си.

— Благодаря — усмихна се тя. — Аз… Знам, че Джак ви е казал какво ми се случи предишната вечер и колко ужасно се чувствах. Високо ценя това, което направихте за мен.

— И би трябвало. — Слим посочи внушителната купчина чипове пред Лорел.

— О! — Тя махна с ръка. — Знам, че за вас играта не бе особено вълнуваща, но наистина оценявам това, че си загубихте времето, за да играете с мен за удоволствие.

Четири чифта очи се насочиха към Джак, после се спогледаха и изведнъж тя проумя.

— Май тези чипове струват доста повече, отколкото си мислех. Права ли съм? — вгледа се тя в Джак.

— Зависи какво имате предвид като казвате игра за удоволствие, малка лейди — отвърна един от тях.

Това бе ужасно!

— Джак… Кой плати чиповете ми?

— Аз.

Той изглеждаше безкрайно доволен от себе си и Лорел не знаеше какво да мисли. Не знаеше и какво да чувства. Беше смаяна. Нямаше представа колко струваха чиповете, но подозираше, че е цяло състояние.

— Ами… Благодаря, Джак.

— И аз съм бил на ръба на банкрута един или два пъти — каза Слим и си запали цигара. — Но невинаги след това съм постигал такива резултати.

— Не ми се искаше тя да изгуби хъса си.

— Някои казват, че ти си го изгубил.

— А ти как смяташ? — Джак продължаваше да се усмихва.

— Мисля, че ми се ще да поиграем още малко — засмя се Слим.

— Каня всички ви в петък на игра — каза Джак.

— Само нас ли?

— Възнамерявам да поканя и Конър Матисън. Познавате ли го?

Лорел осъзна, че Джак възнамерява да й организира игра с Конър. Не забеляза ентусиазъм в погледите на мъжете и си помисли, че ще откажат.

— Но, Джак, нали не искаш да кажеш, че желанието ти е тя да играе с него?

— Ами… Конър и… младата дама… имат сметки за уреждане.

Предчувствие за нещо интересно върна усмивките по лицата на четиримата.

— В такъв случай…

 

 

Лорел изчака да влязат в колата и се нахвърли върху Джак.

— Ти… Ти…

— Леко да не се задавиш!

— Аз можех да загубя!

— Но не загуби — ухили се той.

— Само ми кажи дали спечелих достатъчно, за да върна парите на Холи и Адам. — Беше й трудно да му се ядосва, когато изглеждаше толкова доволен.

— Да!

— О, не! — простена Лорел. — Не ми казвай каква сума се разиграваше. Не искам да зная.

— Много интригуваща промяна — чувстваш се ужасно и след като си победила. — В очите му танцуваха дяволити пламъчета.

— Хазартът не ми е в кръвта.

— Чудесно. Защото, Лорел… — Внезапно млъкна и изчака да го погледне. — Искам да ми обещаеш, че спечелила или загубила, ще се откажеш от по-нататъшни игри с Конър.

— Само с Конър ли?

— Говоря сериозно. — Усмивката му бе изчезнала.

— Но може и да не спечеля…

— Обещай ми — настоя той.

— Ти ми оказваш натиск! — възмути се тя. — Значи имам една-единствена възможност да го победя.

— Обещай или се обаждам на момчетата и отменям играта!

— Добре де! Не ми харесва, но съм съгласна.

Петък щеше да бъде нейният голям ден. Хрумна й още нещо. Тогава и дългът на Джак към Адам щеше да бъде изплатен и нямаше да има какво повече да го задържа в Далас.

Така в петък вечер всичко щеше да свърши и в събота Джак можеше да си върви. А дали щеше да го направи?