Холи Блек, Тони ди Терлизи
Яростта на Мулгарат (4)

Глава втора

В която един стар познайник се появява отново

— Тъпаци! Дръвници! Тиквеници! Какво зяпате? — запищя Хогскуил — Помогнете ми бе!

Той беше опрял гръб в тухлената стена на комина. С едната ръка придържаше палтото си, под което явно криеше нещо, а с другата ръка беше сграбчил огромна прашка и заплашително я размахваше във въздуха. Изглеждаше толкова нелеп, че Джерард неволно се усмихна, но после се сети какво се бе случило и усмивката му изчезна.

— Хогскуил, какво правиш тук?

Саймън едва задържаше освирепелия грифин. Препречи пътя му към Хогскуил, замаха с ръце и закрещя. Байрон наклони глава встрани и озадачено примигна. После приклекна и задраска с нокти по покрива. Май мислеше, че играят някаква нова игра.

Като видя намръщеното лице на Джерард, Хогскуил се смути и започна да се оправдава.

— Не знаех, че тази къща е ваша. Чак когато видях грифина, се сетих, че тук живеете вие…

Джерард усети как лицето му пламва от гняв.

— Ти си им помогнал да заловят мама? Да претърсят къщата и да убият котето и мишките на Саймън? Така ли?

Той сви юмруци и пристъпи към Хогскуил. Беше повярвал на хобгоблина, беше му помогнал, а той го беше предал. Джерард се задъха. Кръвта нахлу в главата му.

— Не съм убивал никого! — изрепчи се Хогскуил и леко разтвори палтото си, показвайки малка пухкава топчица.

— Кити! — шашна се Саймън, обезумял от радост, че вижда котенцето живо и невредимо.

В това време Байрон се шмугна покрай Саймън и сграбчи в човката си ръката на хобгоблина.

— Аааа-а-а-а-а! — изпищя Хогскуил.

Котето изскочи от ръцете му, метна се на покрива и също заскимтя.

— Байрон, не! — извика Саймън. — Пусни го!

Грифинът разтърси глава и залюля Хогскуил във въздуха. Хобгоблинът запищя още по-силно.

— Направи нещо, Саймън! — паникьоса се Джерард.

Саймън пристъпи към грифина и силно го перна с длан по човката.

— Не! Казах не! — извика той.

— Какво правиш, Саймън? — уплаши се Мелъри, но вместо да нападне Саймън, грифинът го погледна изненадано и престана да люлее Хогскуил.

— Пусни го! — заповяда Саймън и посочи към покрития с керемиди покрив.

Хогскуил се опитваше да се бори — пъхна пръсти в ноздрите на Байрон и се опита да захапе врата му. Грифинът не обърна никакво внимание на жалките му опити за съпротива и не показа никакво намерение да го пусне.

— Саймън, внимавай! — предупреди Джерард брат си. — Не го дразни. По-добре да излапа Хогскуил, вместо да изяде нас.

— Нееееее! — запищя Хогскуил. — Ще ви се извиня! Честна дума! Извинявайте! А сега ме спасете! Помооооощ!

— Джерард, помогни ми — помоли Саймън. — Като ти кажа, ще дръпнеш Хогскуил. Става ли?

Джерард кимна и пристъпи напред. Беше съвсем близо до грифина и усети миризмата му — напомняше на котешка козина. Саймън хвана с лявата ръка горната човка, а с дясната — долната човка на грифина и лекичко започна да ги разтваря.

— Ти си добро момче, Байрон… Бра-а-а-во! Точно така. Пусни сега този гоблин.

— Хобгоблин! — кресна Хогскуил. — Не съм гоблин, а хобгоблин!

— Саймън, ти си луд! — спусна се Мелъри към брат си.

Грифинът рязко извърна глава към нея, блъсна Саймън, той залитна и почти се просна върху покрива.

— О, Саймън, съжалявам… — прехапа устни Мелъри.

Джерард използва разсейването на грифина и сграбчи Хогскуил за краката.

— Готово. Хванах го!

— Ей! Какво правиш? Скапаняк! Ненормалник! Кукундрел! Да не мислиш, че може да играеш с мене на „Дядо ряпа вади“? А? Казвай бе! Какво си намислил?

— Ти няма ли да млъкнеш? — изохка Джерард. — Ама че плямпало!

Саймън отново опита да отвори човката на Байрон.

— Мелъри, помогни ми. Дръж долната човка и дърпай надолу. Аз ще се заема с горната.

Мелъри тръгна предпазливо по наклонения покрив. Грифинът я погледна недоверчиво и настръхна.

— Като ти кажа „Дърпай!“, ще дърпаш — нареди Саймън.

Двамата опитаха да разтворят човката на грифина. Мелъри се залови за долната човка и увисна на нея с цялата си тежест. Пръстите й неволно се хлъзнаха във влажната уста на грифина. Той се замята, после внезапно се предаде, отвори човка и Хогскуил тупна в ръцете на Джерард. Джерард загуби равновесие, размаха ръце, опита да се залови някъде и изпусна Хогскуил. Хобгоблинът също залитна и ритна керемидата, за която се хвана Джерард. Джерард се плъзна към ръба на покрива. Полетя надолу и едва в последния момент успя да сграбчи улука.

Саймън и Мелъри го гледаха, загубили ума и дума, и не смееха да си поемат дъх. Джерард си наложи да се успокои. Когато брат му и сестра му тръгнаха към него, за да го издърпат, той видя, че Хогскуил се запъти към отворения прозорец.

— Бяга! Хогскуил бяга! — предупреди той и опита да се набере на мускули върху покрива. Лактите му затънаха в тинята и изгнилите листа в улука.

— Не се занимавай повече с тоя тъп гоблин — ядоса се Мелъри. — Хвани се за ръката ми.

Саймън го улови за другата ръка и с огромни усилия двамата го изтеглиха върху покрива. Джерард тутакси скочи на крака и хукна след Хогскуил. Мелъри и Саймън се втурнаха след него и с оглушителен шум групата затопурка надолу по скърцащите стълби.

Хогскуил лежеше проснат пред спалнята им, а около него бясно се въртеше кълбо жълта прежда. След като го омота като пашкул, преждата се завърза на хрисима фльонга и спря да снове. Върху главата на Хогскуил тупна Малчо. Джерард зяпна смаяно.

— Оле! — поклони се домашният дух. — Ще ви помогна да се справите, защото имам дълг към вас!

Джерард гледаше ту него, ту преждата.

— Не знаех, че можеш да правиш такива номера — призна той, но изведнъж си спомни как връзките на обувките му няколко пъти се бяха връзвали и той щеше да се пребие. Значи Малчо му беше погаждал онези лоши номера…

Дребният домашен дух се разсмя:

— Вярно, спец съм в номерата. Особено на Хогскуил с главата!

— Хей! — заскимтя гневно Хогскуил. — Махнете тоя луд от главата ми! Аз не бягах от вас. Спасявах се от вашето миризливо чудовище на покрива!

— Млъквай! — заповяда Мелъри.

— Не трябва да млъква, а да говори. И да разкаже всичко, без да спори! — Малчо заподскача по главата на Хогскуил.

— Ааааа! — запищя отново хобгоблинът, но Джерард пристъпи към него и той тутакси млъкна.

— Сега ще ни кажеш всичко, което знаеш. Започвай! — нареди Джерард. — Ако не го направиш, ще те намажем с кетчуп и ще те върнем на покрива при Байрон.

Хогскуил пребледня. Малчо скочи от главата му и се настани срещу него върху крака на една преобърната масичка за кафе.

— За гоблин това ще бъде свръхучтиво, на него му се пада нещо по-красиво! — изрече Малчо и впери поглед в хобгоблина. — Ще пратим два плъха да сръфат крака му, след туй ще ги пуснем нагоре в носа му! Ще режем ноктите му с тъп трион, ако не ни разкаже всичко за гоблинския легион.

Хогскуил започна да се мята в пашкула от прежда.

— Ще ви кажа бе! Казах, ще ви кажа! Няма нужда да ме плашите.

— Къде е мама? — попита Джерард. — Къде може да са я отвели?

— Свърталището на Мулгарат е зад сметищата. Там е издигнал дворец от отпадъци. Пазят го легиони от гоблини и разни други ъъъъ… твари. Непристъпен е. Знам, че сте тъпанари, затуй ви казвам, хич не се опитвайте да припарите там.

— Какви са другите ъъъъ… твари, които пазят двореца?

— Дракони. Предимно малки.

— Дракони? — Джерард се ужаси.

В книгата на Артър Спайдъруик имаше бележки за драконите, но самият Артър никога не беше виждал дракони. Всичките му описания бяха от втора ръка, ала дори и преразказани, историите бяха ужасни — зъби като ножове, силна отрова, светкавична бързина.

— Ти също си в армията на Мулгарат, нали? — попита Мелъри и прониза с поглед нещастния Хогскуил.

— Нямаше как — изскимтя той. — Всички гоблини отиваха в легионите. Какво можех да направя аз? А?

— Каза ли им какво стана с другите гоблини? Онези, с които беше преди това?

— Другите гоблини? Глупачка! Малоумница! Пуйка! Гъска! Патка! За кой път ще ви казвам, че не съм гоблин, а хобгоблин! Все едно да наречете един кос гарга!

Джерард въздъхна нетърпеливо.

— Е, какво им каза?

— Какво, та какво… Казах им, че ги е изял някакъв трол. Просто това им казах.

— Ако те развържем, ще ни заведеш ли до сметището? — попита Мелъри.

— Мисля, че е късно — изсумтя Хогскуил.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се заплашително Джерард.

— Добре! — викна Хогскуил. — Добре! Ще ви заведа. Сега доволни ли сте? Но не искам да виждам повече този грифин.

— Джерард — обади се Саймън, като се стараеше да скрие усмивката си. — Ще бъде много по-бързо, ако летим дотам с грифина.

— Не! — писна Хогскуил. — Не съм се съгласявал да летя с грифин.

— Не викай толкова силно, проглуши ме! — сряза го Мелъри, обърна му гръб и понижи глас: — Елате насам. Трябва да съставим план. Как иначе ще победим армия от гоблини и дракони, начело с великан, който може да си сменя формата?

— Трябва да измислим нещо — кимна Джерард. — Те трябва да имат някакво слабо място.

Той се опита да се концентрира и да си спомни какво бе чел в „Книга за духовете“. Беше прелиствал страниците й безброй пъти, но вече ги забравяше.

— Много е лошо, че „Книга за духовете“ не е при нас — въздъхна Саймън, взирайки се в стъклата от счупените аквариуми, сякаш слабите места на гоблините и драконите се криеха сред стъклените парчета.

— Не знаем къде е книгата, но знаем къде е Артър Спайдъруик — бавно каза Джерард. В главата му се зараждаше фантастичен план. — Знаем къде е и можем да го попитаме.

— И как предлагаш да стане това — язвително попита Мелъри и сложи ръце на кръста.

— Ще помоля елфите да говоря с него — произнесе Джерард така, сякаш това бе най-разумното предложение в света.

Мелъри кипна.

— Не бих казала, че последния път, когато ги видяхме, елфите бяха приятелски настроени.

— Ами да, искаха да ме вкоренят в земята за вечни времена — потръпна Саймън.

— Трябва да ми повярвате — бавно каза Джерард.

— Мога да го направя. Елфите обещаха, че няма да ме задържат при тях против волята ми.

— Аз ти вярвам — въздъхна Мелъри. — Не вярвам на елфите, а и ти не трябва да им вярваш. Но ще дойда с тебе.

— Не, не — поклати глава Джерард. — Нямаме време. Ти ще свършиш друга работа. Накарай Хогскуил да разкаже всичко, което знае за Мулгарат. Аз ще се върна възможно най-бързо. — Той погледна домашното духче. — Ще взема и Малчо, ако се реши да дойде с мен.

— Мислех, че трябва да бъдеш само ти — каза Саймън.

— Да, така е. Аз трябва да бъда единственият човек — обясни Джерард, като продължаваше да гледа Малчо.

Малчо въздъхна.

— Не съм напускал къщата с години, но ще плюя на страха веднъж завинаги! — рече той, приближи до ръба на стола и позволи на Джерард да го вземе и да го сложи в качулката си.

Те тръгнаха преди Саймън и Мелъри да успеят да ги разубедят. Джерард прекоси шосето и започна да се изкачва по хълма към горичката на елфите. Беше късен следобед. Синият цвят на небето започна да потъмнява и Джерард забърза.

Страхуваше се, че няма никакво време.