Холи Блек, Тони ди Терлизи
Книга за духовете (3)

Глава първа

В която Мелъри, Джерард и Саймън се запознават с новия си дом

Ако някой попиташе Джерард Грейс какви ще станат сестра му и брат му, когато пораснат, той веднага щеше да отговори, че брат му Саймън ще стане ветеринарен лекар или укротител на лъвове, а сестра му Мелъри ще бъде олимпийска шампионка по фехтовка или ще лежи в затвора, защото е нанизала на сабята си някой самонадеян нещастник, който не е бил наясно с каква фурия си има работа.

Джерард обаче не можеше да каже какъв ще стане той самият. Не че някой го питаше. Не че някой изобщо го питаше какво мисли за каквото и да било.

Да речем къщата, в която се местеха. Той вдигна поглед към нея, огледа я, после присви очи. Може пък така, поразмазана, да изглежда по-добре.

— Съборетина! — каза Мелъри и скочи от кабината на товарното такси.

Не беше особено точна. Къщата изглеждаше като дузина съборетини, струпани една върху друга. Най-отгоре стърчаха няколко комина, а върху покрива се нижеше желязна ограда като пищна украса на грозна шапка.

— Не е чак толкова лоша — каза майка му и се усмихна, но усмивката й беше пресилена. — Все пак къщата е викторианска.

За разлика от останалите, Саймън, близнакът на Джерард, не беше развълнуван. Той се оглеждаше наоколо със занесен поглед и сигурно се наслаждаваше на мисълта за всички сладки животинки, които можеше да си отглежда тук. Къщата наистина изглеждаше подходяща за менажерия. Джерард си спомни как в малката им спалня в Ню Йорк брат му дълго и грижливо приготвяше своите животни за път. Въздъхна. Знаеше, че за да бъде щастлив Саймън, ще трябват страшно много буболечки, зайци, таралежи и всякакви други местни твари.

— Хайде, Джерард, идвай! — повика го Саймън.

Джерард се сепна. Останалите бяха стигнали до стълбите пред верандата, а той стърчеше насред ливадата и продължаваше да зяпа.

Входната врата на къщата беше сивкава, избеляла и напукана от годините. Тук-там в цепнатините на дървото и около пантите бяха останали следи от боя с неопределен цвят. В центъра на вратата с един-единствен огромен пирон беше закована желязна глава на овен, ръждясала отдавна. От устата на овена висеше халка, която служеше за мандало.

Джерард се загледа как майка му напъха в ключалката голям назъбен ключ, превъртя го, после натисна вратата с рамо. Вратата се отвори.

Зад нея имаше сумрачен коридор. Единственият прозорец към него се намираше на половината височина на стълбите. Оскъдната светлина, която се процеждаше през зацапаните стъкла, придаваше на стените зловещ червеникав оттенък.

— Всичко е точно така, както го помня — усмихна се майка им.

— Само е станало още по-гадно — обади се Мелъри.

Майката въздъхна, но не каза нищо. Коридорът водеше към трапезарията. В нея имаше само една дълга маса, покрита с избелели петна от вода и прах. Гипсовият таван беше напукан, а от тавана, на оръфани проводници, висеше прашен полилей.

— Защо не пренесете тук нещата от колата? — предложи майка им.

— Тук? Тук вътре? Сред всичко това? — попита Джерард.

— Да, тук вътре, сред всичко това — кимна тя и тръшна куфара си върху масата, без да обръща внимание на облака прах, който бухна от плота и увисна във въздуха. — Ако леля ви Лусинда не ни беше позволила да живеем тук, не знам къде щяхме да отидем. Трябва да сме благодарни за това, което имаме.

Никой не каза нито дума. Колкото и да се мъчеше, Джерард не можеше да изпита дори бледо подобие на благодарност. Откакто баща им ги напусна, всичко вървеше наопаки. В училище забърка големи каши и сега над лявата му вежда бавно се разнасяше цицина, която все още му напомняше какви ги беше оплескал. С една дума, лоша работа.

Но тази къща… Тази къща беше най-лошото от всичко, което се случи напоследък.

— Джерард, може ли за момент! — повика го майка му, тъкмо когато той се обърна, за да последва Саймън към колата.

— Какво има? — попита той.

Майка му изчака Саймън и Мелъри да излязат и едва тогава заговори.

— Джерард, за всички нас това е шанс да започнем отначало. Ясно ли е?

Джерард кимна неохотно. Знаеше какво не изрече майка му — че не го изхвърлиха от училище, само защото така или иначе се местеха. Според майка му това сигурно беше още една причина, поради която Джерард трябваше да е благодарен. Само че той не беше. Изобщо не беше.

* * *

Джерард слезе по стълбите. Мелъри беше смъкнала два куфара и ги беше натрупала върху един пътнически сандък.

— Чух, че не иска да яде и е отслабнала толкова много, че направо умира — подхвърли тя.

— Леля Лусинда ли? — погледна я Саймън. — Ами, едва ли умира. Просто е много стара. И изкукуригала.

Мелъри поклати глава.

— Чух мама да разговаря по телефона. Разправяше на чичо Терънс как леля Лусинда мисли, че малките хора й носят храна.

— Нищо чудно, нали затова е в лудница — намеси се Джерард. — Може да си мисли какво ли не, щом й хлопа дъската.

Мелъри продължи, сякаш не го бе чула.

— Казвала на лекарите, че храната, която малките хора й носят, е по-хубава от всичко, което самите лекари някога са вкусвали.

— Измисляш си. — Саймън пропълзя на задната седалка до един от куфарите и го отвори.

Мелъри сви рамене.

— Ако леля Лусинда умре, някой ще наследи къщата й и ние отново ще трябва да се местим — каза тя.

— Може би тогава ще се върнем в града — с плаха надежда предположи Джерард.

— Ами! Забрави. Нямаме никакви шансове — обади се Саймън и изведнъж извика, вторачен в един чорап. — О, не! Джефри и Лимоновата капка са изгризали дупка в чорапа и са се изнизали.

— Мама каза да не носиш мишки тук! — сложи ръце на кръста си Мелъри. — Каза ти, че тук може да си имаш нормални животни.

— Ако ги оставя да избягат, ще залепнат в капан от лепило или в някаква друга подобна ужасия! — Завайка се Саймън, обърна чорапа наопаки и пъхна пръста си в дупката. После внезапно се извърна към Мелъри. — А може ли сега аз пък да попитам нещо. Ти защо домъкна тук всичките си боклуци за фехтовка? А?

— Първо, не са боклуци! — озъби се Мелъри. — И второ, не са живи като твоите гадини.

— Млъквай! — изръмжа Джерард и пристъпи към сестра си.

— Това, че имаш синина на едното око, не значи, че няма да ти насиня и другото! — изгледа го Мелъри и войнствено отметна конската си опашка. После мушна в ръцете му един ужасно тежък куфар. — Като се перчиш толкова, отнеси го в къщата.

Джерард знаеше, че все някога той ще бъде по-голям и по-силен от сестра си. Това щеше да стане след време, един ден, когато тя няма да е на тринадесет, а той на девет години. Беше сигурен в това, но все пак сега му беше трудно да си го представи.

Джерард едва довлече куфара до къщата, вмъкна го в коридора, тръшна го на пода и хлопна вратата. Реши, че по-нататък ще го влачи, но изведнъж осъзна, че не си спомня как да стигне до трапезарията.

Коридорът се разделяше на още два коридора, които извиваха, криволичеха и навлизаха дълбоко навътре в къщата.

— Мамо! — Джерард искаше да извика високо, но гласът му прозвуча едва-едва.

Никой не отговори. Джерард предпазливо пристъпи напред, после направи още една крачка, но дъските под краката му изскърцаха остро и той замръзна на място.

В същия миг вътре в стената се чу шумолене. Нещо дращеше, скърцаше и се движеше нагоре. Стигна тавана, прекоси го, изшумоля още веднъж и затихна. Настъпи тишина.

Джерард чуваше бесните удари на сърцето си. Какво толкова, това беше просто катеричка, каза си той. В края на краищата къщата изглежда така, сякаш всеки миг ще се разпадне. В нея може да живее какво ли не. Щяха да имат късмет, ако не открият мечка в мазето и птичи гнезда в тръбите на парното. Ако в къщата има парно, разбира се.

— Мамо! — извика отново Джерард, този път още по-тихо.

Точно тогава вратата зад гърба му се отвори и влезе Саймън. Носеше стъкленици с две сиви мишки с изпъкнали очи. Плътно зад него вървеше Мелъри. Тя спря и присви очи, за да свикне с полумрака.

— Чух нещо — каза Джерард. — В стената.

— Какво? — попита Саймън.

— Не знам. — Джерард не искаше да признае как за един кратък миг е бил сигурен, че в къщата има призрак. — Не знам. Сигурно е била катерица.

Очите на Саймън блеснаха. Той огледа стените с любопитство. Бяха покрити със зацапани копринени тапети със златна нишка, които на места бяха подпухнали, белеха се и тук-там дори висяха на парцали.

— Мислиш, че е катерица? В къщата? Наистина ли? Винаги съм искал да имам катерица вкъщи!

Май никой не мислеше, че нещо, което шумоли в стените, заслужава тревоги и притеснения, затова Джерард не спомена повече за шумоленето. Но докато носеше тежкия куфар към трапезарията, той все си мислеше за техния малък апартамент в Ню Йорк и за семейството им преди развода. Щеше му се преместването тук да не е истина, а само някаква причудлива ваканция.