Розамънд Лъптън
Сестра (8)

7

Няколко минути по-късно се връщам за следобедната среща с господин Райт. Все още усещам главата си странно, не съвсем на фокус. Моля госпожица Падам-си-по-шефа-си за едно силно кафе. Докато разказвам историята ти, трябва да съм с изострени рефлекси, с памет, чиито неврони горят, а не изпаднала в полусънно състояние. Искам да кажа онова, което трябва, да се прибера у дома и да звънна на мама, за да се уверя, че е добре.

Господин Райт ми напомня докъде сме стигнали.

— После отидохте в Хайд Парк?

* * *

Оставих мама и Тод, бързо изкачих заледените ти приземни стъпала, навличайки палтото си. Мислех, че ръкавиците ми са в джоба, но вътре беше останала само едната. Свечеряваше се и тротоарите бяха почти пусти; беше твърде студено, за да излезе човек навън без причина. Бързо тръгнах към Хайд Парк, сякаш имах да гоня някакъв срок, сякаш закъснявах. Щом стигнах до Ланкастър Гейт, спрях. Какво правех тук? Не беше ли това просто едно избухване, което имаше нужда да открие фокуса си?

„Не се цупя! Ще намеря сервиза си за чай!“

Спомням си гнева си, когато, шестгодишна, тичах нагоре по стълбите. Този път имах истинска цел, пък макар и да беше продиктувана от желанието ми да се махна от мама и Тод. Имах нужда да видя къде бе завършил животът ти.

Минах през портите от ковано желязо. Студът и снегът толкова напомняха за деня, в който те бяха открили, че усетих как времето ме дърпа през изминалите шест дни назад към онзи следобед. Тръгнах към изоставената сграда на тоалетната, пъхайки възможно най-дълбоко в джоба голата си ръка. Няколко малки дечица, изключително енергични и със сериозни изражения на лицата, правеха снежен човек. Една майка ги наблюдаваше, пристъпвайки от крак на крак, за да се стопли. Извика им да приключват. Децата и снежният им човек бяха единствената разлика в пейзажа; може би именно заради това се концентрирах върху тях или пък бях привлечена от тяхната невинност и незнание за случилото се тук. Вървях към мястото, където те бяха открили, голата ми ръка бе изтръпнала от студа. Усещах натрупалия се по тънките ми подметки сняг. Обувките ми не бяха предназначени за разходки из зимен парк, а за нюйоркско обедно парти в един друг живот.

Стигнах до изоставената тоалетна, напълно неподготвена за букетите. Бяха стотици. Не като океана от цветна скръб след смъртта на принцеса Даяна, но въпреки това — купища букети. Някои бяха наполовина заровени в снега — явно оставени преди няколко дни, — други бяха по-нови, цветята бяха все още свежи в целофанените си обвивки. Имаше и плюшени играчки и за момент се обърках, преди да осъзная, че са за Хавиер. Малката сграда бе опасана от полицейски кордон и мястото на смъртта ти приличаше на изряден пакет, завързан с жълто-черна пластмасова лента. Помислих си колко е странно полицията да заявява така явно закъснялото си присъствие, толкова време след като ти действително бе имала нужда от помощта им. Лентата и цветята бяха единствените цветни петна в белия парк.

Проверих дали има някого наоколо, после се прехвърлих през лентата. Тогава не ми се стори странно, че няма патрулиращ. После Върнън ми каза, че на всяко местопроизшествие трябва да присъства полицай. Трябва да стоят до тази лента, независимо от времето. Споделя, че по време на такива патрули ужасно й се прихожда до тоалетната. Именно това, каза ми веднъж тя, щяло да сложи край на кариерата й в редовете на полицията, а не фактът, че е прекалено чувствителна. Да, лъжа те.

Влязох вътре. Няма нужда да ти описвам какво видях. В каквото и състояние да си била, сигурна съм, че си забелязала всеки детайл от интериора. Имаш очи на художник и ми се иска последното място, което си видяла, да не беше толкова мръсно, противно и грозно. Влязох в една кабинка и забелязах петна от кръв по циментовия под, както и кафеникави пръски по лющещите се стени. Повърнах в една мивка, преди да разбера, че отдолу няма тръба. Знаех, че никой не би избрал доброволно това място. Никой не би избрал да умре тук.

Опитах се да не мисля за това, че си била пет нощи тук, съвсем сама. Опитах се да се хвана за представата си за това, как напускаш тялото си в стил Шагал, но не можех да съм сигурна за времето. Дали душата ти се е отделила от тялото си в мига, в който си умряла, както горещо се надявам? Или може би е станало по-късно, когато са те открили, когато тялото ти е било видяно от някой друг, освен от убиеца ти. Или пък в моргата, когато сержантът от полицията дръпна одеялото и аз те идентифицирах — дали скръбта ми бе тази, която те освободи?

Излязох от вонящата гадна сграда и започнах да вдишвам дълбоко, докато не ме заболяха дробовете, благодарна за белия леден въздух. Сега видях смисъл в букетите. Добрите хора се опитваха да се борят срещу злото с цветя; доброто воюваше под бойния флаг на букетите. Спомних си пътя към Дънблейн с редиците плюшени играчки по цялото му протежение. Преди не схващах защо някой би си въобразил, че семейство, загубило детето си, би се зарадвало на едно плюшено мече. Но сега разбирах: хилядите плюшени играчки — израз на съчувствие — заглушаваха до известна степен ехтящия ужас от изстрелите. „Човечеството не е такова“, казват даровете. „Ние не сме такива. Светът не е само такъв.“

Зачетох се в картичките. Написаното на някои от тях не можех да различа, бяха прогизнали от снега, мастилото се беше разляло по влажната хартия. Разпознах името на Кася — беше оставила плюшено мече, а на етикета му с едър детски почерк беше написала „Хавиер“, точката над и-то бе оформена като сърце, отдолу имаше кръстчета, изобразяващи целувки, кръгчета — за прегръдки. Снобът в мен потръпна от лошия й вкус, но същевременно бях трогната и се почувствах виновна за снобизма си. Твърдо реших да потърся телефонния й номер, щом се прибера у дома, и да й благодаря за съчувствието.

Събрах картичките, които още се четяха, за да ги отнеса със себе си — никой друг не би се заинтересувал от тях, освен мама и аз. Докато ги слагах в джобовете си, видях наблизо един мъж на средна възраст с лабрадор; кучето беше на къса каишка. Човекът носеше букет хризантеми. Спомних си, че го бях видяла следобеда, в който те откриха — наблюдаваше действията на полицаите. И тогава кучето се опъваше, за да се измъкне на свобода. Човекът се колебаеше, може би ме изчакваше да си тръгна, преди да положи цветята си. Приближих към него. Носеше каскет от туид и туристическо сако — земевладелец, който би трябвало да се разхожда из провинциалното си имение, вместо из лондонски парк.

— Бяхте ли приятел на Тес? — попитах го.

— Не. Дори не знаех името й, докато не го чух по телевизията — отвърна той. — Само от време на време си махахме за поздрав, това е всичко. Когато минаваш покрай някого достатъчно често, започваш да си създаваш един вид връзка с него. Съвсем малка, разбира се, по-скоро нещо като познанство. — Той издуха носа си. — Наистина нямам право да бъда разстроен, знам, че е абсурдно. Ами вие? Познавахте ли я?

— Да.

Каквото и да твърдеше детектив Финбъро, аз наистина те познавах. Провинциалният земевладелец се поколеба, не беше сигурен какъв точно е етикетът за водене на разговори покрай оставени в знак на почит цветя.

— Значи оня полицай си е отишъл? Каза, че скоро ще свалят кордона, след като тоалетната вече не е сцена на местопрестъпление.

Разбира се, че вече не беше местопрестъпление — не и след като полицията беше решила, че си се самоубила. Провинциалният земевладелец, изглежда, се надяваше на реакция; реши да поразпита още малко:

— Ами, след като сте я познавали, вероятно знаете по-добре от мен какво става.

Възможно е да му беше интересно да разговаря за това. Усещането за напиращи сълзи не е неприятно. Когато са достатъчно отдалечени от теб, ужасът и трагедията могат да бъдат стимулиращи, дори е вълнуващо да се докоснеш до скръб, която не е твоя. Би могъл да разкаже на хората — и без съмнение по-късно го е направил, — че е бил до известна степен лично засегнат от това, имал е мъничка роля в драмата.

— Аз съм й сестра.

Да, използвах сегашно време. Това, че беше мъртва, не можеше да ме спре да съм ти сестра, връзката ни не бе останала в миналото, иначе не бих скърбяла в сегашно време. Земевладелецът май се притесни. Мисля, че се беше надявал и аз да съм на достатъчно безопасно емоционално разстояние от случилото се като него.

Отдалечих се.

Снегът, който беше прехвърчал от време на време на меки снежинки, стана по-плътен и гневен. Видях, че снежният човек на децата е започнал да изчезва под новата пелена. Реших да използвам друг изход — споменът за чувствата ми, когато си тръгвах първия път от тук, бе твърде пресен, за да извървя същия път отново.

Когато приближих до галерия „Серпентин“, се изви жестока снежна буря и задуши с бяло покривало дървета и треви. Скоро цветята ти и играчките на Хавиер ще бъдат изцяло покрити, ще станат невидими. Не си усещах стъпалата, голата ми ръка ме болеше от студ. В устата си още усещах вкуса от повръщаното. Реших да вляза в галерията и да проверя дали вътре няма кафене. Но щом приближих сградата, видях, че е потънала в мрак, вратите бяха заключени. Една бележка на прозореца уведомяваше, че галерията няма да бъде отворена до април. Саймън не би могъл да се срещне с теб на това място. Беше последният човек, който те е видял жива, и беше излъгал. Лъжата му забръмча в главата ми — единственият звук, който падащият сняг не успя да заглуши.

Вървях към апартамента ти по Чепстоу Роуд, стиснала в ръка мобилния си телефон, и се опитвах да се свържа с детектив Финбъро; джобовете ми бяха пълни с картички от плюшени играчки и букети. Отдалеч видях застаналия отвън Тод; кръстосваше напред-назад с къси нетърпеливи крачки. Мама вече беше хванала влака си за дома. Той ме последва вътре, а облекчението трансформира притеснението му в раздразнение.

— Опитах се да ти се обадя, но телефонът ти даваше заето.

— Саймън излъга, че се е срещнал с Тес в галерия „Серпентин“. Трябва да кажа на детектив Финбъро.

Реакцията на Тод, или по-скоро липсата на реакция, би трябвало да ме подготви за тази на детектив Финбъро. Но точно тогава детективът вдигна телефона си. Казах му за Саймън.

Гласът му прозвуча търпеливо, дори нежно:

— Може би просто се е опитвал да остави добро впечатление.

— Като излъже?

— Като ни каза, че са се срещнали в галерия. — Не можех да повярвам, че детектив Финбъро му измисляше оправдания. — Говорихме със Саймън, щом разбрахме, че е бил с нея онзи ден — продължи той. — И нямаме никакви причини да смятаме, че има нещо общо със смъртта й.

— Но е излъгал за мястото, на което са били.

— Биатрис, мисля, че би трябвало да се опиташ да…

Прехвърлих набързо през ума си клишетата, които мислех, че се кани да използва: би трябвало да се опитам да „продължа напред“, „да оставя миналото зад гърба си“, дори бе възможно да излезе с някои по-цветисти фрази от рода на „приеми истината и продължи живота си“. Прекъснах го, преди някое от въпросните клишета да е приело вербална форма:

— Видяхте мястото, където е умряла, нали?

— Да, видях го.

— Мислите ли, че някой би избрал да умре там?

— Не вярвам, че е въпрос на избор.

За момент си въобразих, че е почнал да ми вярва, после осъзнах, че смята, че психическото ти състояние е довело до твоята смърт. Подобно на вманиачена психарка, останала с единствения избор да повтаря едно и също действие стотици пъти, една страдаща от следродилна депресия жена е пометена от мощната вълна на лудостта, довела я до неизбежно самоунищожение. Смъртта на млада жена с приятели, семейство, талант и красота, събужда съмнения. Дори бебето й да умре, краят на живота й е под голяма въпросителна. Но ако в списъка с жизнеутвърждаващи прилагателни бъде подхвърлено съществителното „психоза“, въпросителната изчезва; заключението за самоубийство създава ментално алиби на убиеца.

— Някой я е вкарал в онова ужасно място насила и я е убил.

Детектив Финбъро продължи да е търпелив с мен:

— Няма никаква причина някой да иска да я убие. Не става дума за сексуално насилие, слава богу, нито за грабеж. А когато разследвахме изчезването й, не открихме нито един човек, който да й е желаел злото, точно обратното.

— Поне ще поговорите ли отново със Саймън?

— Наистина не вярвам, че ще спечелим нещо от това.

— Дали защото Саймън е син на министър?

Запратих в лицето му това обвинение в опит да го засрамя и по този начин да го накарам да промени мнението си.

— Моето решение да не разговарям отново със Саймън Грийнли се дължи на това, че един подобен разговор би бил безпредметен.

Сега, когато го познавам по-добре, знам, че използва официален език, когато се чувства емоционално притиснат.

— Но все пак сте наясно, че бащата на Саймън е Ричард Грийнли, член на парламента?

— Не мисля, че този разговор ще ни отведе донякъде. Може би…

— Тес не си заслужава риска, нали?

* * *

Господин Райт ми е сипал чаша с вода. От описанието на тоалетните ми се беше повдигнало. Бях му казала за лъжата на Саймън и разговора ми с детектив Финбъро. Но премълчах, че докато разговарях с детектива, Тод беше закачил палтото ми. Беше извадил картичките от джобовете му и прилежно ги беше подредил да съхнат; всяка пригладена плажна картичка беше като знак на неодобрение. Знаех, че взема страната на детектив Финбъро, макар да можеше да чуе само моята.

— Значи, след като детектив Финбъро ви каза, че няма да разпита отново Саймън, решихте да го сторите сама? — пита господин Райт. Мисля, че долавям весела нотка в гласа му; не бих се изненадала.

— Да, превръщаше се в нещо като навик.

А само осем дни по-рано, докато летях към Лондон, бях човек, който винаги бе избягвал конфронтациите. Но в сравнение с убийствената бруталност на твоята смърт, конфронтацията с думи изглеждаше безобидна и дори малко тривиална. Защо в миналото винаги се притеснявах, че дори се и страхувах да влизам в конфликти? Сега това ми се струва толкова слабохарактерно — чак смешно.

* * *

Тод излизаше да търси тостер. Не мога да повярвам, че сестра ти си е припичала филийките на скарата. Тостерът ни в Ню Йорк имаше функции за размразяване и за загряване на кроасани, които всъщност наистина използвахме.

На прага се обърна към мен:

— Изглеждаш уморена.

Загрижен ли беше, или ме критикуваше?

— Снощи ти казах, че трябва да вземеш една от сънотворните таблетки, които ти донесох по предписание на доктор Броудбент.

Критикуваше ме.

Излезе, за да купи тостера.

Не бях му обяснила защо не можех да взема приспивателното — щях да се почувствам като страхливка, ако дори само за няколко часа те блокирах от съзнанието си. Нито пък можех да му кажа, че имам намерение да се срещна със Саймън, защото той щеше да се сметне за морално задължен да ме възпре от подобна „прибързана и нелепа“ постъпка.

Открих адреса на Саймън в тефтера ти и паркирах пред триетажната му къща в Кенсингтън. Саймън натисна бутона на интеркома и ме пусна да вляза. Заизкачвах се към последния етаж. Когато отвори вратата, едва го познах. Мекото му бебешко лице беше набраздено от умора; едва наболата му като на модел от реклама брада бе започнала да пораства.

— Бих искала да си поговорим за Тес.

— Защо? Мислех, че я познаваш най-добре — гласът му беше злобен от ревност.

— Но ти също си бил близък с нея, нали? — попитах.

— Да.

— Е, мога ли да вляза?

Той остави вратата отворена и аз го последвах в просторната луксозна всекидневна. Това трябва да беше лондонското убежище на баща му, когато не обикаляше из избирателния си район. По протежението на цялата стена се виждаше огромна картина, изобразяваща затвор. Отблизо забелязах, че картината всъщност е колаж: затворът беше направен от хиляди снимки на бебешки лица с паспортен размер. Беше интересно и отблъскващо.

— Галерия „Серпентин“ е затворена до април, няма как да си се срещнал с Тес там.

Той просто сви рамене, очевидно не му пукаше.

— Защо излъга? — попитах.

— Просто ми хареса идеята, това е всичко — отвърна той. — Така срещата ни щеше да прилича повече на среща между двама влюбени. Галерия „Серпентин“ е от местата, които Тес би избрала за любовна среща.

— Но вашето не беше любовна среща, нали?

— Нима вече има някакво значение дали малко ще пренапиша историята ни? И ще я направя такава, каквато ми се иска да е била? Ще вкарам малко фантазия в нея? Това няма да навреди на никого.

Идеше ми да му изкрещя, но нямаше да постигна нищо, освен един кратък миг на моментно задоволство от освободения навън гняв.

— Защо си я срещнал в парка? Навън трябва да е било кучешки студ.

— Тес беше тази, която искаше да отидем там. Каза, че имала нужда да е навън. Побърквала се, когато се намирала в затворени пространства.

— „Побърквала“? Тази дума ли е използвала?

Никога не те бях чувала да я употребяваш. Макар много-много да не мислиш какви ги приказваш, все пак внимателно си подбираш думите, освен това си голяма патриотка по отношение на английския език и ме гледаш отвисоко заради американизмите, които използвам.

Саймън вдигна кадифена торбичка от един огледален шкаф.

— Може да е казала, че изпитва клаустрофобия. Не си спомням.

Това ми звучеше по-вероятно.

— Каза ли ти защо иска да те види? — попитах го.

Той се засуети покрай хартийките за свиване на цигари, не ми отговори.

— Саймън…?

— Просто искаше да прекара известно време с мен. Господи, толкова ли ти е трудно да го схванеш?

— Как разбра, че е мъртва? — попитах. — Някой приятел ли ти каза? Казаха ли ти за разрезите по вътрешната страна на ръцете й?

Исках да го разплача, защото знаех, че сълзите разтварят във влажна сол преградите около онова, което искаме да запазим далеч от очите на околните.

— Казаха ли ти, че е прекарала цели пет нощи — съвсем сама! — в една воняща мръсна обществена тоалетна?

Очите му започнаха да се наливат със сълзи, гласът му стана по-тих от обикновеното:

— Онзи ден, когато ме завари пред апартамента й. Чаках зад ъгъла, докато не излезе. Тогава те последвах с мотора си.

Като през мъгла си спомних, че чух бръмченето на мотор, когато поемах към Хайд Парк. След това вече не му обърнах внимание.

— С часове стоях пред портите на парка. Валеше сняг — продължи Саймън. — Вече бях премръзнал, помниш ли? Видях те да излизаш с онази полицайка. Видях и един микробус с тъмни стъкла. Никой не искаше да ми каже нищо. Не бях член на семейството.

Сега сълзите му вече се лееха; той не направи никакво усилие да ги спре. Намирах го за отблъскващ, също както изкуството му.

— По-късно същата вечер съобщиха за трагедията по новините — продължи той. — Беше кратък репортаж — нямаше и две минути — и в него се говореше за млада жена, чието мъртво тяло е било открито в тоалетна в Хайд Парк. Показаха студентската й снимка. Ето как разбрах, че е мъртва.

Трябваше да издуха носа си и да избърше очите си, и аз прецених, че това е подходящият момент да се намеся:

— И защо всъщност е искала да се срещне с теб?

— Каза, че е уплашена. Искаше да й помогна.

Сълзите бяха подействали така, както бях предвидила; бях стигнала до това житейско прозрение през онази първа вечер в пансиона, когато се бях пречупила и бях признала пред директорката, че ми липсват не мама и дома ми, а татко.

— Сподели ли защо е уплашена?

— Каза, че получавала странни телефонни обаждания.

— Спомена ли кой е бил?

Той поклати отрицателно глава. И аз изведнъж се усъмних дали сълзите му са истински или като на крокодила от поговорката — безмилостни и без грам съжаление.

— Защо мислиш, че е избрала теб, Саймън? Защо не се е обърнала към някой от другите си приятели?

Вече беше изтрил сълзите си, отново се затваряше в черупката си:

— Бяхме много близки.

Може би забеляза скептицизма ми, защото тонът му стана гневно-обиден:

— За теб е по-лесно, ти си й сестра, имаш право да скърбиш за нея. Хората очакват от теб да се сринеш психически. А аз дори не мога да кажа, че ми е била гадже.

— Не ти се е обадила, нали? — попитах го.

Саймън не отвърна.

— Тес никога не би използвала чувствата ти към нея, за да извлече лична изгода.

Той се опита да запали цигарата си, но пръстите му трепереха и не успяваха да накарат запалката да проработи.

— Какво се случи в действителност?

— Звънях й много пъти, но или попадах на телефонния и секретар, или линията беше заета. Но накрая тя вдигна. Каза, че трябвало да излезе навън. Предложих й да се срещнем в парка и тя се съгласи. Не знаех, че галерия „Серпентин“ е затворена. Надявах се, че можем да отидем там. Когато се видяхме, тя ме попита дали може да отседне в моя апартамент. Имала нужда от човек до себе си двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. — Той млъкна ядосан. — Каза, че съм единственият от колежа, който не работи.

— Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата?

— Непрекъснато. Не си спомням точния израз, който използва. Господи, има ли значение? — Имаше значение, защото придаваше автентичност на думите му. — Беше уплашена и ме помоли за помощ, защото й бях удобен.

— Защо тогава я остави?

Въпросът ми, изглежда, го жегна.

— Какво?

— Каза, че искала да остане при теб. Защо тогава не си й позволил?

Най-накрая успя да запали джойнта и дръпна жадно от цигарата:

— Добре де, казах й какво изпитвам към нея. Колко я обичам. Всичко.

— Натрапил си й се?

— Не беше така.

— И тя те е отрязала?

— Направо. Без да смекчава удара. Каза, че този път не мислела, че би могла да ми предложи „искрено“ да си останем приятели.

Чудовищният му егоизъм бе погълнал цялата му жал към теб, към твоята мъка, докато превръщаше него самия в жертва. Но моят гняв беше по-голям от егото му.

— Обърнала се е за помощ към теб, а ти си се опитал да се възползваш от нуждата й от закрила.

— Тя искаше да се възползва от мен, точно обратното беше.

— Значи все още е искала да остане при теб?

Той не отвърна, но можех да предположа какво е последвало.

— Само че без обвързаност?

Саймън продължаваше да мълчи.

— Но ти не би допуснал това, нали?

— И да бъда в позициите на по-слабия?

Мисля, че за момент просто останах втренчена в него, твърде зашеметена от противния му егоизъм, за да отвърна каквото и да било. Той си помисли, че нещо не съм разбрала:

— Единствената причина, поради която искаше да остане при мен, бе, че бе ужасена до смърт. Как мислиш, че се чувствах от това?

— Ужасена до смърт?

— Преувеличих, исках да кажа…

— Преди каза „уплашена“, сега — „ужасена до смърт“?

— Добре де. Каза ми, че й се струвало, че някакъв мъж я следвал в парка.

Насилих се да звуча неутрално:

— Каза ли ти кой е бил?

— Не. Претърсих наоколо. Дори прерових храстите — целия се покрих със сняг и замръзнали кучешки лайна. Нямаше жива душа.

— Трябва да отидеш в полицията. Да говориш с един офицер на име Финбъро. Работи в участъка в Нотинг Хил, ще ти дам номера му.

— Няма смисъл. Тя се е самоубила. Съобщиха го по местните новини.

— Но ти си бил там. Знаеш повече от телевизията, нали? — Говорех му като на дете, опитвах се да го убедя, да скрия собственото си отчаяние. — Казала ти е за мъжа, който я е преследвал. Знаеш, че е била изплашена.

— Той вероятно е бил само продукт на параноята й. Казват, че от следродилната психоза жените съвсем откачат.

— Кой го казва?

— Трябва да съм го чул по телевизията.

Той сам осъзна колко нескопосно прозвуча това обяснение. Срещна погледа ми и си придаде безгрижен вид:

— Добре де. Имам тази информация от татко. Рядко го моля за нещо, така че когато го направя…

Гласът му заглъхна, сякаш не искаше да си прави труда да завърши изречението. Пристъпи към мен. Лъхна ме миризмата на одеколон, остра в прекалено топлия апартамент. Тази миризма приведе в остър сензорен фокус образа му от първата ми среща с него: седеше в снега пред апартамента ти с букет в ръка и въпреки студа навън излъчваше същия аромат. Тогава не ми беше направило впечатление, но сега се запитах защо са били одеколонът и цветята, след като единственото, което си му предложила, е била утешителна приятелска награда? И то след като директно си го отрязала?

— Когато те заварих да я чакаш, държеше букет. Миришеше на одеколон.

— Е, и?

— Решил си да опиташ отново, нали? Може би си сметнал, че сигурно вече е изпаднала в достатъчно дълбоко отчаяние, за да приеме твоите условия.

Той сви рамене, не виждаше никаква вина в себе си. От момента на раждането му всяко негово желание е било задоволявано; така го бяха разглезили, че се бе превърнал в този плазмодий пред мен, вместо в човека, който може би беше имал потенциала да стане.

Извърнах се от него и погледът ми попадна право върху колажа от бебешки лица.

Отдръпнах се назад и тръгнах към вратата.

Докато я отварях, почувствах сълзите по лицето си, преди да съм осъзнала, че плача:

— Как си могъл просто да я зарежеш там?

— Не съм виновен, че се е самоубила.

— Някога бил ли си виновен за нещо?

* * *

Отново съм с господин Райт, споменът за миризмата на Саймън и апартамента му е все така пресен в паметта ми. Благодарна съм, че прозорецът е отворен и че слабият аромат на прясно окосената трева в парка долита до нас.

— Предадохте ли думите на Саймън на полицията? — пита господин Райт.

— Да, на един подчинен на детектив Финбъро. Беше любезен, но знаех, че нищо няма да се промени. Мъжът, който е вървял по петите й, е бил нейният убиец, но също така би могъл да бъде и продукт на предполагаемата й параноя. Фактите, които сочеха към убийство, също така подкрепяха диагнозата за психоза.

Господин Райт поглежда към часовника си: пет и петнадесет.

— Да свършваме ли за днес?

Кимвам. Някъде в основата на носа и гърлото ми са се задържали запаметените молекули от мириса на трева и одеколон и съм доволна, че мога да изляза навън и да поема дълбока глътка свеж въздух.

 

 

Пресичам Сейнт Джеймс Парк, после хващам автобус до „Койотът“. Знам, че ти е любопитно да разбереш как така работя там. Първоначално отидох да разпитам колегите ти, надявайки се някой да ми даде обяснение за твоята смърт. Но никой не можа да ми помогне, не бяха те виждали от неделята преди раждането на Хавиер и не знаеха много за живота ти извън „Койотът“. Междувременно шефът ми в Щатите — с огромна неохота, Биатрис — „ме освободи“ и аз нямах никаква представа къде да си търся нова работа. Знаех, че дялът ми от заема за апартамента в Ню Йорк скоро ще погълне всичките ми спестявания. Трябваше да почна да изкарвам някакви пари, с които да се издържам, затова се върнах в заведението и помолих Бетина за работа.

* * *

Носех единствените си чисти дрехи — костюм с панталон на „Макс Мара“ — и в началото Бетина си помисли, че се шегувам, но после разбра, че съм напълно сериозна.

— Добре. Имам нужда от допълнителен чифт работни ръце, две смени през уикендите, три — през делничните дни. Можеш да започнеш довечера. Шест лири на час, плюс безплатна вечеря, приготвена лично от мен, ако смяната ти е по-дълга от три часа.

Трябва да съм изглеждала леко учудена, че ми предлага да започна веднага.

— Истината е — каза Бетина, — че наистина много си падам по теб. — Тя се изкикоти при вида на ужасената ми физиономия. — Извинявай, не можах да се сдържа.

Смехът й при вида на моя шок ми напомни за теб; в него нямаше подигравка или жестокост.

Докато изкарвах първата си смяна, си мислех, че след смъртта ти се беше отворила свободна половин бройка, която, разбира се, трябваше да бъде запълнена. Но наскоро разбрах, че някой вече бе заел мястото ти, така че Бетина ме беше наела от лоялност към теб и от съчувствие към мен.

* * *

Прибирам се от работа около полунощ, затова не очаквам да видя много — ако изобщо има някакви — представители на пресата. Прекалено късно е, а и след цялото оживление от предишните няколко дни сигурно вече са се сдобили с всичките снимки и записи, които са им нужни. Само че греша: когато наближавам, виждам цяла тълпа. Огромните им прожектори блестят, а по средата стои Кася. През последните два дни се беше пренесла в къщата на една приятелка, докато не реших, че атаките на пресата са престанали и вече е безопасно да се прибере у дома. Сега Кася живее с мен, от което, мисля, ще си доволна, но сигурно ти е любопитно как се сместваме в тесния ти апартамент. Ами Кася спи на твоето легло, а аз — на един тънък матрак в дневната, който разгъвам всяка вечер, така че по някакъв начин се оправяме.

Когато приближавам още повече, виждам колко е притеснена и изтормозена от цялото това медийно внимание. С огромно желание да бъда неин закрилник разпъждам фотографите и журналистите.

— От кога чакаш? — питам я.

— От часове.

На езика на Кася това може да означава всичко от десет минути нагоре.

— Какво е станало с ключа ти?

Тя засрамено свива рамене:

— Извинявай.

Винаги губи по нещо и с това ми напомня за теб. Понякога намирам разсеяността й за сладка. Тази вечер обаче признавам, че малко ме ядосва. (Старите навици умират трудно, а и ако трябва да сме честни, скапана съм след дългия ден в следствения отдел и смяната в заведението; сега и пресата навира камери в лицето ми, за да направят снимка, която сигурно ще сметнат за трогателна.)

— Ела, трябва да хапнеш нещо.

Остава още седмица, докато роди, и не бива дълго време да я кара без храна. Причернява й, а съм сигурна, че това не е добре за бебето.

Прегръщам я, за да влезем вътре, и фотоапаратите започват да щракат в синхрон.

Утре до снимката, на която съм прегърнала Кася, ще се мъдрят статии, подобни на днешните, в които ще се разправя как съм я „спасила“. Те действително използват думи като „спасение“ и „дължи живота си на“ — думи и изрази от комикси, които заплашват да ме превърнат във фантастичен герой, който носи шорти над чорапогащника си, сменя дрехите и персонажите си в някоя телефонна кабина, а от китките му излиза паяжина. Ще пишат, че съм закъсняла да спася теб (тази трансформация в телефонната кабина явно се е забавила), но пък сега, благодарение на мен, Кася и бебето й ще живеят. Подобно на всички нас, читателите искат истории с щастлив край. Но това не е моята история. Краят за мен се изразява в прищипан с цип кичур коса.