Ричард Марчинко, Джим де Фелис
Свещен терор (10)

Глава 10.

Нищо не може да излекува болежките ти така добре, както звукът на пушечна стрелба. Няколко минути преди микробусът да се приближи, коремът ми отново ръмжеше и намекваше, че сигурно онази болест, от която страдах в Шанхай, не е напълно победена. Но когато литнаха куршумите, стомашните ми проблеми се превърнаха в далечен спомен.

Си ми беше заел един „Смит и Уесън“. Извадих го от кобура, когато се пльоснах на бетона. Сега вече летяха гранати и мъжете обикаляха самолета на „БетаГо“.

Договорът ми с фирмата не изискваше въоръжена намеса при появата на бандити, но някои реакции са генетично заложени. Стрелях в най-близките стрелци, като съборих двама, преди приятелите им да разберат, че представлявам заплаха, и да обсипят района около мен с олово. Повечето от куршумите се забиха в самолета над мен, но достатъчно се удариха и в бетона и колесника, за да не ми позволят да вдигна глава, преди микробусът да изчезне.

Си стигна до колата под наем две стъпки преди мен и скочи зад волана. Едва ме изчака да седна на седалката до него, преди рязко да включи на скорост. Микробусът вече не се виждаше, но от летището имаше само един изход и затова не беше трудно да се досетим къде са тръгнали. Измъкнах телефона, докато карахме към изхода, и се обадих в офиса на „БетаГо“ в Токио, като мислех, че е добре да ги информирам. Но сателитният ми телефон нямаше покритие. Майната ми — не бях проверил дали световно покритие наистина означава световно.

(— Когато си въобгъзяваш, задник такъв — ръмжи сивокосият старшина в мозъка ми, — правиш мен и себе си на гъз.)

Взех телефона на Си от колана му и набрах номера на „БетаГо“. Вместо с човек се свързах с автоматична система. Нямаше вариант за докладване на въоръжени обири и затова опитах оператора. Тя или не ме разбра, или реши, че съм някакъв шегаджия, и затвори. Отново набрах номера и натиснах бутона за разговор с вицепрезидента Йоширо Фуки. Но се свързах с телефонен секретар.

— Хей, Фуки сан. Обажда се Дик Марчинко. Пет или шест откачалки с автомати обраха самолета ти, който кацна в Банкок, и ти откраднаха микробуса. Реших, че е добре да те информирам.

Сега Си вече караше малката тойота да чука на вратата на звуковата бариера. Свихме към града през магистралата. Щракнах телефона и чух ругатня. Вдигнах поглед точно навреме, за да видя задницата на голямо ремарке, надвесена пред мен. Не я ударихме — един мерцедес отскочи пред нас в последния момент, та ударихме него. За втори път тази седмица налапвах въздушна възглавница. Не се свиква с този вкус.

Когато се измъкнах от колата, имаше още две-три други коли, които образуваха началото на доста добро задръстване поне два километра. Затичах, надявайки се, че и микробусът е задръстен някъде напред.

Март е началото на горещия сезон в Тайланд. Според местните този ден сигурно си беше направо прохладен, но повярвайте, жегата от асфалта можеше да изпържи едно яйце за три секунди. Плувал съм в океани с по-малка влажност.

В почти всяко друго задръстване, в което съм седял, винаги има един-двама с мотори, които се промъкват през тесните дупки в трафика. Обикновено ги ругая, кучите им синове, от завист. Но сега се молех за някой такъв — щях да му дам кредитната си карта там, на асфалта, в замяна за мотора.

Но не се появи мотоциклет. Сигурно съм тичал, или по-скоро плувал, миля и половина, преди да видя сивия микробус пред себе си. Когато стигнах на двадесет метра от него, разбрах, че е блокирал почти две пътни ленти и че другите коли минаваха покрай него — точно той беше предизвикал задръстването.

Си ме настигна след няколко секунди. Обикновено доста трябва да работиш с някого, преди да можеш да му разгадаваш мислите — преди да заработите като истински екип, са нужни няколко престрелки или един юмрук фест в някой бар. Но Си веднага схвана какво става. Предпазливо наближихме микробуса от различни страни, макар съвсем ясно да се виждаше какво ще намерим.

Шофьорът все още седеше в колата, отпуснат назад на седалката и загледан в предното стъкло. Тилът му беше покрит с кръв, която се цедеше от голяма дупка отстрани на черепа. В кабината вече бръмчаха мухи.

Стрелците бяха си заминали. Откраднатите кашони — не.

Или някои от тях. Прекалено зает бях да се крия от куршумите, за да броя кашоните. Измъкнах телефона и направих снимки. След това казах на Си, че е време да търсим алтернативен превоз.

— Мистър Дик, какво става? — запита той.

— Проклет да съм, ако знам. Но много време ще ни трябва да обясним всичко на полицията.

Си не спори по този въпрос, а вместо това ме поведе далеч от магистралата и към близките местни пътища.

Когато целувах земята под самолета в летището, осъзнах, че именно тази пратка щях да следя според хората, които ме наеха. Затова ми се стори, както може да се е сторило и на вас, че вероятно става дума за някаква сложна вътрешна игра.

Ако искате, наречете ме параноик. Но като работна версия тя имаше много предимства пред варианта да прекарам следващите четиридесет или петдесет години в някой тайландски затвор или дори няколко седмици в центъра за разпити, повтаряйки думите mai roo — груб превод „нямам никаква шибана представа за какво говорите“.

След няколко часа стигнахме до един офис, който Си поддържаше в китайския квартал на Банкок. След като намерихме нещо за ядене Си се зае да работи с някои познати от полицията. Аз седнах до едно антично английско бюро от седемнадесети век и ровех всички телефонни номера в мисловното си тефтерче, за да видя каква друга информация за обира ще мога да измъкна. Обадих се на приятели и на приятелите на приятели в посолството и военната мисия, като се уповавах на дължими услуги в замяна на информация. В момента аз знаех адски много повече от тях.

След като всички разбраха къде съм, се обадих на Дани в Афганистан. След кончината на Козия ебач нямаше повече нападения срещу „империалистическите чужденци“ от „Червената клетка“ и се носеха слухове, че няколко любители на джихада чули за случилото се с Козия ебач и решили, че има по-лесни начини да си вадиш парите. Дани мислеше да остане още няколко дни в Афганистан, а после да се върне в Щатите.

Док и Трейс не отговориха: оставих им съобщения на телефонните секретари, в които казвах, че съм в Тайланд и че ще се обадя по-късно. Три следобед в Банкок е прекалено рано във Вирджиния (три сутринта) и затова, въпреки че имах нужда от дистанционна целувка от Карен, реших да се обадя след няколко часа. Реших да изляза да подишам онова, което в Банкок минава за чист въздух, и се насочих към Санчао Тай Хонконг. Това е храм, в който местните смятат, че можеш да си купиш късмет от мъртвите, като направиш жертвоприношение. От опит знам, че късметът е нещо, което не се купува, защото мистър Мърфи е най-некорумпираното същество на планетата. Но все пак пуснах няколко бата^[1], което си е евтина инвестиция.

На връщане спрях при един уличен продавач и си купих един kluay ping — банан, печен на въглища, местен специалитет. Свих не където трябва и се затрудних да намеря офиса, което се оказа добре — две полицейски коли с мигащи лампи спряха пред сградата още докато се намирах на половин пряка от нея.

Бързо пресякох улицата и развих внезапен интерес към стъклените тигани, като се смесих с местните хора и туристите пред малка сергия на улицата, откъдето гледах полицаите. Всички, освен един си заминаха, като човекът, когото оставиха, цивилен, седна в една кола на половин пряка разстояние, откъдето можеше да наблюдава входа.

Намерих един телефон надолу по улицата и се обадих на Си. Той не отговори и вместо да оставя гласово съобщение, набрах номера на будката. Пет минути по-късно Си се обади. Сега бяхме вече „свързани“ със случая „БетаГо“. Служителите от фирмата вече бяха се обадили на полицията и им бяха казали, че съм звънял.

Да ви го навра много. Или може би трябва да кажа да си го навра много.

— Дали мислят, че аз съм ги обрал или че съм просто свидетел? — запитах Си.

— Полицията смята, че си свидетел. Намериха и колата под наем. В момента всичко е възможно.

— Каква е теорията за кашоните в микробуса?

— Един липсва.

— Казаха ли, че има радиомаяк?

— Мисля, че не. Смятам, че не си променил решението си, нали?

— Не.

— Значи отиваш до Чиан май?

— Вероятно.

Чиан май е в Северозападен Тайланд и вероятността да ида там беше още по-малка от тази да се предам доброволно. Си очевидно се обаждаше от полицията и ми подсказваше какво става, уж опитвайки се да ме убеди да дойда и да говоря с тях.

— Какво е положението при теб?

— Сложно.

— Смяташ ли, че някой ми прави номер?

— Не се знае. Възможно е.

— Е, доскоро.

— Да.

Точно за такъв случай двамата със Си се бяхме разбрали да се срещнем пред Националния музей в Стария град на Банкок, като смятах, че за мене ще е лесно да се слея с туристите. Веднага тръгнах, като се огледах внимателно, за да съм сигурен, че не ме дебнат. Си пристигна час по-късно и отиде веднага в будката за билети. Изчаках достатъчно, за да се убедя, че не го следят, а после си купих билет и го последвах вътре.

— Интересно изкуство — промърмори той, загледан в една скулптура с вид на смачкан бронзов геврек. — Показва колко безсмислен е съвременният живот.

— И аз така смятам.

Излязохме през един страничен вход и намерихме място, в което даваха мотоциклети под наем. Тръгнахме през може би най-лошия трафик на света към Мин Бури, където едни негови приятели щяха да ме приютят. Когато стигнахме, стана тъмно и се сетих, че трябваше да се обадя на Карен. След като паркирахме мотоциклетите на уличката, му казах, че ще вляза в къщата веднага след като се обадя от телефона малко по-надолу по улицата.

— Моментът не е подходящ за телефони, Дики — каза Си.

Вдигнах поглед. Той беше насочил един пистолет към мен. От къщата излязоха двама с автомати АК-47.

— Си, какво става бе, мамицата му?

Леко преместих тежестта си върху единия крак, за да мога да скоча към него. Мислех, че ако скоча, имам шанс петдесет процента да ме застреля в главата и петдесет процента в сърцето. Но не проверих шансовете, защото някой ме фрасна с приклад в тила и светът потъмня.

 

 

Някои видове безсъзнание са добри. Безсъзнанието след изпиване на бутилка „Бомбай“ в края на дълъг ден например. Други са лоши. Това беше от тях.

Смътно си спомням, че ме завързаха с въжета и вериги и ме метнаха в задницата на един микробус, след което ме караха няколко часа. Нямах представа колко време сме карали, нито в коя посока. Но знам какво ме събуди — мъркането на едно коте. Всъщност три. Не си падам много по котките, но тези определено привлякоха вниманието ми.

Ами двестакилограмовите котета го могат.

Бяха ме поставили на едно открито място на дъното на стръмна камениста урва. В ранното утро през облаците проникваше достатъчно слънчева светлина и позволяваше да видя два индонезийски тигъра на скалите на пет метра от мен, а друг душеше въздуха на три метра от лицето ми. Навремето индокитайските тигри са върлували из цял Тайланд и околностите. Преценките за останалите живи тигри са различни, но при официалното преброяване са установени по-малко от шестстотин. Помислете значи: една значителна част от популацията беше изцяло моя. Не можете да си представите каква чест се оказа това за мен.

Изправих се съвсем бавно в седнало положение. Едно от съвсем първите неща, на които не ви учат в школата за тюлени, е как да се справяте с тигри. Всъщност до момента бях виждал тигри единствено в зоопарка и в цирковете. Никой от тях не се е намирал така близо като този. Ако се обърнех и затичах, той щеше да се метне на гърба ми, за да се повози.

Който и да ме беше сложил тук, се бе постарал да не ми позволи да направя някоя глупост: петметрова верига държеше крака ми към един шип, забит в циментова тежест. Станах бавно и се плъзнах към болта, който ме държеше на място.

Тигърът наведе глава и съвсем леко се поклати при моето помръдване. Надявах се това да значи, че се чуди как да се оттегли, без да стане обект за подигравки на приятелите си. Но номерът му не минаваше. Единият изръмжа гърлено. Другият стана, зина широко и изрева.

Не съм специалист, но предполагам, че ревът означаваше нещо в смисъл „убий копелето веднага“. Защото точно в този момент тигърът пред мен скочи с широко отворена паст. Аз отскочих вляво, за да му избягам. Това не свърши много добра работа, но поне успях да избягна зъбите му. При тази реакция бях забравил за веригата, която ме спъна, и аз паднах на земята.

Тигърът прелетя над мен, а ноктите му разкъсаха ризата ми. Размахах ръце и свободния си крак, за да опитам да го убедя, че нямаше да съм лесна плячка. Голямата котка се извърна и изръмжа, а после отстъпи назад с вдигнат таз и приведени рамене, готов за нов скок.

Аз се върнах отново към колчето. Този път, когато тигърът скочи към мен, бях готов — стиснах веригата с две ръце и рязко я подхвърлих нагоре към брадата и врата му и го ударих с всички сили. Исках да вкарам веригата в устата му, та да му счупя челюстта и зъбите, но той не ми позволи, като взе да ръмжи и да съска и накрая се наведе и замахна с лявата си лапа. Аз го фраснах с парче верига отстрани по главата и го улучих в окото — той изпищя адски и отскочи, като легна на земята далеч от мен.

Нека ви кажа едно за тигрите — много лош дъх имат.

Когато обърнах глава, за да проверя къде са компаньоните му, той скочи. Този път ме изненада и аз успях единствено да го ръгна с лакът, докато падах. Озъби се над мен, а аз опитах да му издера с пръсти удареното око. Той отново изквича, изви се и опита да се претърколи далеч от краката ми. Аз успях да се изправя достатъчно, за да го ритна в корема. Той изквича силно и ме удари със задната си лапа толкова силно, че паднах. Болката беше като от куршум, но опитах да не й обръщам внимание и се хванах отчаяно за веригата.

За мое щастие тигърът се насити. С куцане се отдалечи от мен, като ръмжеше заплашително, но беше победен. Лявото му око висеше от някакви лигави жили отстрани на муцуната му.

Двамата му приятели се изправиха. Според справочниците те не ловуват заедно, но пък очевидно не могат и да четат. Двойката скочи заедно с прецизността на отбор по фигурно плуване. Аз стиснах веригата в ръце и си поех дълбоко дъх. Чаках да видя какво има да става. Изведнъж тигрите скочиха, но не към мен. Очевидно вярваха, че трябва да направят своето за оцеляването на най-силните и тъй като приятелят им се беше оказал по-слаб, се наложи да го елиминират. Котките му се нахвърлиха от противоположни страни, той изръмжа слабо и наведе глава в очакване на неизбежното. Последва битка, като двете здрави котки победиха и след това се сбиха за наградата. Котката отляво беше по-голяма, с по-дълги лапи, но онази отдясно се би по-агресивно и се буташе напред като булдозер с остри саби вместо нож. Наградата лежеше наблизо, докато те стискаха челюсти и се търкаляха в мръсотията. Поваленият тигър насочи здравото си око към мен, но моля да ме извините, че не изпитах съчувствие.

Схватката приключи, като котката отляво отстъпи с ръмжене, но покорно. По-малката, като малка е относително казано, вдигна нос във въздуха и поклати глава, с което вероятно каза на другата да иде да се чука отзад. След това отиде при поваления тигър, стисна челюсти на врата му и го избави от мъките. С последен зъл поглед към другия тигър го повлече назад.

Победителят получава всичко. А губещият — мен. Другият тигър изръмжа към бившия си компаньон, а после се извърна и наведе глава на нивото на раменете си.

— Ела, кучи сине — казах, като размахах веригата. — Ела да си го получиш като приятелчето.

Една бележка, в случай че се озовете в подобна ситуация: тигрите не се впечатляват от мръсни думи.

Сърцето ми се разтуптя като изпуснат от контрол барабан, когато тигърът взе да ме дебне. От раните ми течеше кръв и леко ми се зави свят. Дясното ми коляно изскърца и пренесох тежестта върху лявото.

След това ме обзе едно от онези вдъхновения, които идват с пълното отчаяние — изръмжах като тигъра победител.

Това даде незабавен резултат: проклетото животно изрева и скочи със зъбите напред.

Ревът ми се промени в дивашки вик, докато замахвах с веригата и се прицелвах в устата му. Ударих единствено въздуха — тигърът отлетя настрани, падна в мръсотията и изквича.

Нещо зад мен изтрака — плавната, чиста свирка на пушка „Ремингтън“ — и тигърът спря да мърда.

— Не знаеш ли, че тигрите са застрашен вид? — извика Трейс Далгрен, която се спускаше по скалите зад мен. А след нея идваше Тоширо Окинага с пушка в ръка.

Моите приятели са измъквали задника ми от тигана толкова често, че вероятно не трябваше да се изненадвам от появата на Трейс и Тош. Въпреки че е от индиански произход, Трейс обича да се прави на кавалерист спасител, а Тош пък умее да се озове на мястото, в което се разхвърчават лайна. И все пак останах шокиран, че са в Тайланд.

Щастлив, адски доволен, но все пак шокиран.

— Вицепрезидентът на „БетаГо“, който те нае за тази задача, е намерен мъртъв във вилата си на италианската Ривиера преди два дни — каза Трейс.

Носеше със себе си аптечка и се зае да почиства раните ми. Йодът ми причини адска болка. Нали е садист, Трейс не използваше джин за тези цели.

— Натъпкали го в сак под къщата. Полицаите мислят, че е мъртъв от месец.

— Месец? В такъв случай кой ме е наел? Призрак?

— Ти ни кажи.

Обадил се бях по телефона на изпълнителния вицепрезидент Жан Капон в дома му и оставих съобщение, преди да се свържа с него по мобилния. Полицията знаеше кой съм заради публичността ми след обиколката из „Свети Петър“ и успели да се свържат с Трейс в Сицилия.

Капон бил убит и полицията търсела версии за причината. Казали на Трейс, че може би убиецът е онзи, когото разследвах аз.

— Добра версия, ако е бил жив, когато те наеха за задачата — каза Трейс.

Всъщност на мен версията ми се стори отлична. Аз също смятах, че каквото и да е смятал той, че става, е било оправено между момента на убийството му и наемането ми. И аз трябваше да представя корпорацията като света вода ненапита, за да може да се продаде.

Или да ме убият. Тази част не изглеждаше логична — защо трябва да ме пращат на другия край на света и да ме слагат за закуска на тигри, когато и акулите биха се справили не по-зле с мене.

А какво да кажа за участието на Си? Аз го потърсих, а не той мене.

Дори и онзи тигър да не ме беше олигавил целия, пак нямаше да реша тази загадка. Липсваха прекалено много късчета от мозайката — дори не можех да се досетя как Трейс и Тош знаеха къде съм.

— Не е трудно да се досети човек, тигърско лайно такова — обясни приятелят ми от Япония. — Ти си оставил телефонния си номер в гласовата поща на госпожа Далгрен.

Усетила, че има нещо, и разтревожена, че ако се обади по сателитния телефон, ще даде сигнал не на когото трябва, Трейс отлетяла за Япония и се срещнала с Тош, който й помогнал да ме намерят. Когато стигнали до Банкок, аз бях си оставил съобщението в нейния телефонен секретар, те проследили номера и попаднали на офиса на Си в китайския квартал. Така се заели да намерят Си първо в летището, а после на места, в които можело да се намира според полицията от Банкок. (Трябва да кажа, че никога не съм бил „свързан“ с обира на фирма „БетаГо“ и Си го потвърди. Полицаите, които дойдоха за мен, се оказаха всичко друго, но не и полицаи, а хората на Си, преоблечени, за да ме разкарат.)

Трейс и Тош намерили един младеж, който много искал да помогне, след като Трейс го убедила, че животът му зависи от това. Хлапето беше към петнадесетгодишно и вършеше различни работи за Си, който се оказа не съвсем като баща си, както смятах отначало.

Разпознах хлапето в микробуса като един от задниците с автоматите АК-47, преди да ме фраснат по главата. Той не говореше английски, а тайландският му не се разбираше, но пък се справяше достатъчно добре с китайския, за да обясни на Тош, че се кълне във всеки от предците си, че не знае къде е Си.

— Моли се да не го удряш и да запазиш мизерния му живот, както е обещано — добави Тош.

— Той каза „мизерен“?

— Китайският ми е ръждясал, но нещо такова имаше предвид.

— Нека аз поговоря с него — обади се Трейс. — Знам езика му.

Задържах я. Хлапето ме зяпна с отворена уста. Щеше да ни каже всичко, което искахме, стига да го знаеше. Ако го натиснем, сигурно щеше да измисли каквото му се стори, че искаме да чуем. Това можеше да ни удовлетвори, но нямаше да помогне.

— Питай го как се е свързал със Си — казах на Тош, като не откъсвах поглед от хлапето. — Защо е терорист?

Тош не знаеше думата за терорист на китайски и го нарече престъпник. Хлапето изохка и заразказва историята си. Роден бил в Патани, провинция в южната част на Тайланд с около седемдесет и пет процента мюсюлманско население, и когато станал на дванадесет, се махнал от семейството си и заминал на север в Банкок да търси късмета си. Не му потръгнало. Известно време проституирал и обслужвал чуждестранни туристи, но заради напредналите си години не можел да е фаворит, а пък и се отвращавал. Започнал да се носи по течението, докато попаднал на Си.

Си очевидно не искал да го използва като проститутка. Открил, че бившите уличници стават добри войници в някое от сенчестите му занимания. Си изкарал добри пари — вероятно десетки хиляди долари месечно, както научихме по-късно — от продажба на кости от тигри на китайци в Китай, Малайзия и Индонезия, както и навсякъде в Тайланд. Хлапето било един от куриерите, натоварен със задачата да доставя трупове в един магазин в китайския квартал на Банкок, където всичко се преработвало и експедирало за продажба като афродизиак и лекарство за всевъзможни болести^[2]. Хлапето не знаеше къде е Си, но се съгласи да ни покаже неговия магазин. Реших, че можем да започнем оттам.

Пътуването до града ни отне малко над осем часа и когато стигнахме, часовникът показваше почти 7 следобед. Тош отиде да депозира нашия информатор при приятели за съхранение. Аз и Трейс разузнахме.

Гардеробът ми е прекалено неподходящ за маскиране като турист. При пътуването из магазините в китайския квартал се досетих за по-добра дегизировка. С помощта на едно дълго и прокъсано наметало, стара широкопола сламена шапка, малко грим и восък по брадата и мустака се превърнах в дърт китаец, който скита из улиците и търси съставки за медицинската си практика. Не изглеждам съвсем като китаец, но с наведена глава и затворена уста мисля, че можеше и да не ме разпознаят. В най-лошия случай щях да приличам на остарял хипар от някоя западна страна, който си търси либидото — нерядка гледка в Далечния изток.

Не знам дали заради дегизировката или заради здрача, но никой не ме спря, докато отивах към магазина. Той представляваше малка двуетажна сграда, типична за китайския квартал в Банкок — първият етаж се използва за магазин, а вторият е къщата на семейството, което продава в магазина.

Ние искахме само да разгледаме и щяхме да се върнем с Тош и повече оръжие, а не само с онзи „Глок“, който той ни даде. Но когато огледах някои от смеските — и се запознах с разположението на магазина — собственикът ме зяпна странно и реших, че моментът е подходящ. Приближих длани и наведох глава за традиционния поздрав wai, а после протегнах ръка и го поздравих по моя традиционен начин — древна словашка хватка през гърлото, предавана от поколение на поколение в клана Марчинко.

— Търся Си — казах на английски, а после на развален мандарин.

Той мигна, но не отговори.

— Дик? — запита Трейс, като тичешком влезе в магазина изотзад.

— Затвори магазина — казах и взех пистолета й.

Тя трябваше да излезе навън и да затвори бамбуковите капаци пред магазина. Въпреки русата си коса тя има азиатски вид заради това, че е апах и е възможно с дългата си синя тайландска рокля и сламена шапка да е минала за местен човек. Тайландците са миролюбиви хора и никой не спря да й задава въпроси.

Собственикът на магазина продължаваше да мълчи, макар че не съм сигурен дали защото се правеше на герой, или защото не разбираше какво му казвам. В тайландските къщи често живеят големи семейства, особено в китайския квартал, и не е необичайно човек да попадне на някой дядо или братовчед и прочее. Но стаята горе се оказа празна, освен бюрото и малкото креватче в ъгъла. В долното чекмедже на бюрото имаше лаптоп. Включих го и когато се появи екранът за паролата, опрях пистолета в главата на китаеца и му казах, че денят не е хубав за умиране.

Той се съгласи. Но не знаеше паролата.

— Кой я знае? — запитах.

Последва поток от китайски с тайландски акцент. Може и да ми беше казал всичко за цялата мрежа на Саладин или пък най-страхотната рецепта за бухтички. Не знам.

Свалих го на долния етаж и потърсих шишенцата със стритите на прах кости от тигър. За щастие не се налагаше да чета йероглифи — на етикетите имаше снимки на животното.

— Човекът, от когото ги купуваш — казах. — Заведи ме при него.

Последва още китайски, този път по-бърз и по-неразбираем. Опитах да го накарам да забави, но жестовете ми го накараха само да заговори още по-бързо.

Някой почука по бамбуковия капак отпред.

— Затворено е — казах на китайски. — Елате утре.

— Дик, трябва да поработиш върху произношението си — обади се Тош отвън. — Ужасно бъркаш интонациите. Пусни ме да вляза.

Тош владее китайски значително по-добре от мен, но акцентът на собственика затрудни и него. Накрая разбрахме следното: изглежда Си е собственик на сградата, а заловеният от нас мъж притежаваше само магазина. Парчетата от тигрите се разфасовали в стаята долу и се изпращали на различни места в Югоизточна Азия, като операцията се координирала от стаята горе. Собственикът на магазина се кълнеше, че не е виждал никога този компютър и че не знае паролата му.

Взех телефона на стареца и се обадих на Шунта, за да питам дали не може да намери начин да преодолеем паролата. След като свърши с оплакванията, че съм го събудил посред нощ, ми каза, че има много начини, но никой не гарантира, че твърдият диск няма да се самоизтрие. Предложи да му го изпратя.

— Нямаме време. Кое е другото най-добро нещо?

Шунта се зае да бръщолеви нещо за заобикаляне на някаква памет за произволен достъп и марсианците.

Е, може и да не бяха марсианците. Трудно е да се каже.

— Имаш ли приятел хакер в Банкок, на когото би поверил живота си? — запитах.

— Да, но е малко странен.

Според Шунта странен се оказа човек, който работи от девет до пет в една банка и ходи на работа с обувки. Говореше безупречно английски, по-добре дори от Шунта, и не използваше думи като таковата и готин. Измъкна диска от компютъра и го вкара в друга машина, където с помощта на програма на език „Асемблер“ разгледа диска, преди да пусне „Уиндоус“. (После каза, че май това е било излишно, но по-добре да се подсигуриш, за да не съжаляваш.)

Нямаше канибалски програми, а данните на диска се оказаха некодирани. Но нямаше много информация — една електронна таблица с цифри и анонимни адреси на електронна поща. Тош изпрати копие от списъка на своите експерти в Токио, а аз изпратих едно до Шунта. Освен че щеше да го сравни с нашия списък, той щеше да го изпрати и до нашите приятели в агенция „Безименна“ и други, за да проверят дали адресите не са включени в някой списък с терористи. Трейс, с кипяща кръв на апах, настоя да изпратим списъка на групите за борба с експлоатацията на тигрите.

— Щом свършим, заповядай — казах й.

Списъкът, в който гледахме, се оказа малко прозорче към сложния свят на международния тероризъм и контрабанда, с намек за сложните връзки не само между тези две неща, но и със законния бизнес. Мрежата, чрез която Си прекарваше кости и кръв от тигри, можеше да се използва за превоз на всичко, от цветя до ракети — действаше като UPS^[3], само дето доставяше нелегални пратки. Превозваше ли оръжие, наркотици или други незаконни неща? Нашият източник знаеше само за тигрите, но можеше да се предполага, че превозва и такива неща.

Ами „БетаГо“? Имаше ли връзка?

В момента смятах, че е така, но нищо не беше особено ясно. Ако ставаше дума за филм, лошите щяха да са разкрити още през първите пет-десет минути и щяхме да се спуснем в преследвания с коли и романтични прелюдии. Но животът не е филм и хората, които си пръсват задниците в опит да разплитат различните мрежи, които застрашават съвременния свят не работят по сценарий, който им казва какво ще се случи след малко. Определено би имало полза и е необходимо повече споделяне на разузнавателна информация между различните агенции като ЦРУ, военното разузнаване, митницата, емигрантските служби, службата за борба с наркотици и т.н., но не трябва да се залъгваме. В крайна сметка експертите ще си забият носа в списъка с електронни адреси, който не им дава кой знае какво.

В нашия случай смятах, че мога да разбера много повече за всичко, ако намеря Си. Но без прясна следа реших, че е най-добре да направя следващото най-добро нещо — да говоря с баща му.

Би Сон Фюн живееше петдесетина мили западно от града, малко след Нахон Патхом. Нахон Патхом е бил центърът на кралство Дваравати, управлявало Централен Тайланд от шести до единадесети век. Той е важно място за будистите поклонници, които смятат гробницата в Пра Патхом Чеди за свещено място.

Една необозначена полицейска кола наблюдаваше входа за имота на Би Сон Фюн. Аз спрях до нея, а Тош показа на полицая документите си — онзи с нищо не показа, че разбира кои сме, но пък и не ни спря.

Къщата представляваше голяма двуетажна сграда от деветнадесети век. Изглежда е била построена от някой китайски или европейски търговец — покривът не беше стръмен като на близките местни постройки, а балконите сякаш бяха взети от Италия. На вратата ни посрещна един слуга. Изглежда ни очакваше и ни въведе незабавно през големия хол с висок таван в стая в задната част на къщата. По стените висяха големи изрисувани пана с будистки религиозни сцени. По стените на по-малките стаи имаше дървена ламперия. Имах чувството, че се намирам в музей или тих параклис.

Би Сон седеше на тапициран стол в иначе празна стая в задната част на къщата. За последен път го бях видял преди пет години в Банкок — тогава приличаше на малко по-стара версия на младия лейтенант, когото познавах във Виетнам. Лицето му нямаше бръчки и коремът му все още беше изопнат. Ако изключим сивите коси по слепоочията, човек сигурно ще реши, че той е на тридесетина години, а не на шестдесет.

Но онзи Би Сон, който стана да ме поздрави, се оказа старец. Тялото му все още беше здраво — в грациозния му поклон и твърдото ръкостискане си личеше атлетичност. Но лицето му изглеждаше бяло и празно. Дълбоки бразди прорязваха челото му, а кожата около очите изглеждаше черна, сякаш са го удряли.

В известен смисъл май бе точно така.

— Семейството ми ти дължи всичко — каза той. Когато говореше, гледаше пода.

Не знаех какво да кажа — за първи път ми се случваше.

— Търсим сина ви, Си — обади се Трейс.

Би Сон не си направи труда да я погледне. За него в стаята се намирахме само той и аз.

— Ужасен дълг е честта — каза той, като продължаваше да гледа в земята. — Аз търся успокоение в Буда, но за мен мирът е неплодородна земя. Ела.

Отведе ни до една врата отстрани на стаята. Тя водеше в малък кабинет. На бюрото имаше книга, като онези, в които се водеха счетоводните сметки преди компютрите. На една страница към края се виждаше зелена панделка. На страницата се четяха адреси и телефонни номера на тайландски. Погледнах ги, а после пъхнах книгата под мишница.

Трейс понечи да каже нещо, но аз вдигнах ръка.

— Ако мога да ти помогна по някакъв начин, Би Сон, кажи ми.

Би Сон наведе глава и не отговори. Излязохме.

— Не разбирам — каза Трейс, докато вървяхме към колата. — Няма ли да питаме къде е синът му? Крие ли го?

— Не го крие — обясних. — Тази книга съдържа списък на чуждестранни контакти. Тя ще ни покаже мрежата, в която участва Си. Хайде да идем в американското посолство. Местният служител от ЦРУ ще си спечели доста голяма похвала.

— Ти ще предадеш случая на ЦРУ? — запита Трейс.

— Аз вече знам важното.

— Което е?

— Си е работил с мрежата, която доставя пратки за Саладин, ако не и със самия него. Казали са му, че знам за него или операцията, или и двете, и сигурно са го накарали или изнудили да ме убие. Мисля, че не го искаше — стрелците при самолета сигурно е трябвало да ме очистят заедно с куриерите. Но нямаха достатъчно информация, или пък може би Си е нагласил нещата така, че да ми се размине. Във всеки случай след това се е случило нещо, което го е убедило, че трябва да нахранят с мен тигрите.

— Не виждам как Саладин участва във всичко това — каза Трейс.

— Ами той дърпа конците през цялото време. Той ме е изпратил тук — отвърнах. — Въпросът е защо.

 

 

Тайм аут за половин секунда. Напоследък се носят слухове, че според мен Християните в действие, познати още като ЦРУ, са гнили до дъно. Това не е точно така. Некомпетентни са може би, но моята критика е към бюрокрацията, а не към хората. Определено има няколко торби с боклук, но като цяло служителите са свестни. Много от тях са умни. Едно от оплакванията ми обаче е, че много от тях не са научени да разбират култура, различна от собствената им. Малцина имат режим „слушане“… а не само „предавам/излъчвам“. Но това е вина не само на шефовете им, а и на самите тях.

ЦРУ започна да се сговнява, когато разузнавателите решиха да си играят със спътници, вместо да слагат око и ухо на земята, където наистина се вижда какво става, и да почувстват пулса на света. Днес си плащаме цената за това — няма агенти с опит.

Ще кажа това: определено в организацията господства мисленето за изгодата, „каква ми е ползата от това“, но така е и в цялата страна. Кенеди беше казал „не питай какво може страната да направи за мен, а какво можеш да направиш ти за нея“. Днес тази историческа фраза поражда истеричен смях. Сега изграждаме корпорации и правителствени структури така, че „отговорността“ и „отчетността“ да се разпределят в хоризонтална плоскост и да няма определена линия на отговорност. Това подхранва и стимулира стремеж към оправдания и егоистична алчност. Край на лекцията… Благодаря за вниманието.

 

 

Грешах в едно — главата на Християните в действие в Тайланд се оказа жена. Иначе другите ми предположения се оказаха точни. Адресите и телефонните номера принадлежаха на контрабандисти в Малайзия, Китай, Япония, Италия, Испания, Мароко, Саудитска Арабия, Пакистан и Иран. Единствено тези в Малайзия и Мароко имаха пряка връзка с терористични мрежи, а останалите работеха с всеки, който си плати.

На ЦРУ им трябваха две седмици да съпоставят информацията със самите контрабандисти, които не са склонни да си плащат за обяви в рекламните издания. Но аз намерих връзката със Саладин сам, и то за няколко часа, след като се завърнах в Банкок и постъпих както ми каза интуицията. Обадих се на детектива в Сингапур, който разследваше банковия обир с откраднатите автомати „Миними“, и предложих размяна на информация за възможния източник на оръжието. Оказа се, че той вече има един от телефонните номера от моята книга.

Объркахте ли се? Докато си играех на „свържи точките“, и моята глава се виеше, така че не бих се изненадал, ако съм объркал и вас. Ето какво знаех или подозирах по онова време: „БетаГо“ беше законна компания, която терористите използваха, за да прекарват пари или информация, но някой беше разбрал какво става и терористите решили да се чупят, но не преди да използват компанията, за да стигнат до Азия по все още неясни причини. Си нямаше преки връзки с „БетаГо“, но достатъчно добре познаваше терористите или за да е заинтересован да ме убие, или пък да бъде убеден да го свърши от тяхно име. Саладин някак управляваше терористичната мрежа и чрез нея успя да вкара пари до хората в Пакистан и Афганистан в замяна за действия срещу моите хора там. Саладин се стремеше да заеме мястото на Бен Ладен, но не знаех каква точно сила и обхват на действие има. Възможно беше да е просто шегаджия с факс апарат и достъп до интернет, макар да смятах, че има доста пари и връзки по целия свят.

А Египет? Мираж ли беше онази подводница и грешка ли се оказа заместник-министърът на ВМС Абу Бакар?

Не точно, както разбрах от телефонния разговор с Док, когато се добрах до хотела си в Банкок. Моят сладкодумен приятел беше разбрал от няколко от членовете на екипажа, че в навечерието на моето сицилианско приключение имало аварийна процедура. Подводницата излязла на повърхността, а после около четиридесет минути се упражнявали в процедурите за спасяване на човек зад борда. Интересно, но това не било записано в дневника.

— Не съм подводничар — каза Док, — но дори и аз знам, че такова упражнение не е на място. Басирам се, че не е вписано в дневника, защото всеки, който има право да проверява, ще разбере, че в това няма никакъв смисъл. Според мен капитанът трябва да се следи — той е наредил изпълнението на това упражнение или се е подписал за него.

— Не са пускали никой да излезе навън на път за учението?

— Не. Всички от екипажа са били на мястото си — каза Док. — Май е трябвало да приберат ядрената глава и да се върнат с нея в Египет.

— Не, не мисля така. Ако е така, са щели да крият ракетата близо до водата.

— Не знам, Дик. Представи си, че Египет има ядрена ракета?

В думите на Док имаше смисъл — египетското правителство щеше да спечели много. Но не мислех, че бомбата щеше да иде в Кайро, ако бяха я откраднали. Ако приемем, че Саладин е участвал, а освен автоматите „Миними“ нямах друга връзка между него и случая, щеше да изкара бомбата от острова при първа възможност и щеше да я използва, за да циментира позициите си. Ако взриви ядрена бомба, щяха да го почитат повече и от Бен Ладен. Щеше да отговори на името и стремежите на адаша си.

— Трябва да разследваме капитана на подводницата — каза Док. — Но чрез кого? Не можем да се доверим на египтяните. Мога да кажа на Християните в действие в Кайро, но те само ще ме гледат тъпо.

— Колко разговори на Бакар си записал? — запитах.

— Доста са. И всяка вечер прихващаме информация от диска.

— Кога смяташ да прибереш клавишния регистратор?

— Не смятам.

— Мисля, че е добра идея да го прибереш. И докато си там, можеш да подмениш твърдия диск. Доколкото чувам, „Дел“ май изземват от пазара някои свои продукти…

Ето какво сторихме: обадих се на Шунта и му казах да подготви нов диск за машината на Бакар. На този диск се намираха зашифровани съобщения по електронната поща, в които се говореше за участието на капитана на подводницата в един заговор срещу правителството. Когато Шунта свърши тази работа, взе парчета от разговорите, които нашите бръмбари бяха регистрирали, и направи запис за заговора. Твърдият диск и лентата заминаха за Кайро с помощта на моите хора. Док уреди с домакина посещение на сервизен техник в дома на Бакар. Точно когато затварял компютъра, Йети предоставил лентата на Джамал. Предполагам, че Джамал не беше на нивото на терористите — не обичам да мисля лошо за хората. Но независимо от това лентата представяше доказателство, което той не можеше да забута на някой рафт. Има ли един заговорник, значи има и още и отказът да вземеш мерки в случай на пряка заплаха срещу правителството си беше измяна. Освен това точно такова нещо щеше да направи от Джамал герой, в случай че се намерят още факти.

Фактите скоро се намериха на твърдия диск на компютъра в дома на Бакар.

Чувам ли някой да цъка с език там долу? Запазете съчувствието си за някой, който го заслужава — като например невинните хора, застреляни в черквата „Свети Петър“ преди няколко седмици, или куриерите на „БетаГо“, които са мислели, че работят за законна фирма, или пък десетте ученици, убити на следващия ден от самоубиец с бомба в Индонезия. Според документите в дома на самоубиеца се виждало, че планирал да убие повече хора в черква няколко седмици по-късно, но изтеглил графика си напред, защото полицията го погнала.

Знам за този инцидент, защото именно информацията от книгата на Си насочи полицията към него. Жал ми е за децата. А за техния убиец и копелето, което му е помогнало да ги убие — дано гният в ада до края на света.

 

 

Трейс, Тош и аз си взехме стаи в хотел „Ориентал“ в Банкок — наистина сериозен хотел. Тайландците разбират от хотелиерство — даже и в най-обикновеното крайпътно заведение те третират като цар. А хотел „Ориентал“ не е крайпътно заведение. Има осем ресторанта и повече барове, отколкото бих си правил труда да броя. Горе-долу всичко, което може да искаш от един хотел.

След като приключих с телефона, се отдадох на четиридесет и пет минутна дрямка на едно легло с размерите на тенискорт. Когато се събудих, отидох до прозореца и се загледах към река Чао Прая. Отгоре тя изглеждаше спокойна и величествена. Безбройните малки лодки и постоянният хаос, който те създаваха, се намираше далеч оттук.

Искаше ми се и моите грижи да са там. Саладин все още се намираше някъде навън, може би на другия край на света, а може би в съседна стая. И планираше нещо, нещо адски по-голямо от това да отърве света от Дик Разрушителя.

След няколко силни вдъхвания на влажния вечерен въздух се облякох и отидох да проверя баровете. Проправих си път до онзи с прекалено многото палми, за който се говори, че бил обитаван от духа на Съмърсет Моъм, британеца, дето пишел и пиел, и то не непременно в такъв ред, в хотел „Ориентал“ през годините, когато в Британската империя слънцето не залязвало. Не видях духа на Съмърсет, но Трейс се появи след няколко минути. Тя също беше мислила за Саладин.

— Какво ли е чувството да си в средата на пъзела? — запита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Саладин — ти си липсващата връзка, която обвързва всичко. Той те изпрати тук, за да те убие.

— Не, изпрати ме тук, за да не му преча. Въпросът е за какво?

— Не мислиш, че опитва да те убие?

— Може да е опитал. Но според мен той е и разтревожен. Аз не се отказвам лесно. И затова не иска да се мотая около него.

— Къде щеше да си, ако това не се беше случило?

— Във вила „Свирепия“, където щях да готвя на скара и да извеждам кучетата да потичат.

— Нямаше ли още да си в Сицилия и да търсиш изчезналите крадци?

Вероятно не, защото Кохът и Гноеликия ми омръзнаха, а освен това вече бяхме осуетили опита за кражба на бойна глава. Но Саладин не можеше да знае това. Ако той стоеше зад кражбата на ракетата, щеше да опита да се отърве от мен, преди да я открадне.

Или след това.

— Знаеш ли, адски късмет имаш — добави Трейс.

— Защо мислиш така?

— Ако Си спазваше принципа на простите неща, щеше да те гръмне още пред къщата си. И така щеше да е най-разумно.

— Но щеше да трябва да лъже баща си защо ме е убил, а не може да го стори — казах. — По този начин излиза, че той не е убиецът.

— Правилно.

Трейс вдигна чашата си към сервитьора и поиска нова напитка.

— Ти газирана вода ли пиеш? — запитах.

— Трябва да поддържам тялото си чисто. Това е концепция, която няма да разбереш.

Засмях се. Тя — не. Трейс не пиеше алкохол, защото помагаше на една своя племенница да изпълни ритуала на апахите за зрелост и трябваше да държи тялото си чисто до края на церемонията. Работата й усложняваше нещата и щеше да се наложи да изпълни специален ритуал за умиротворяване на духовете за това, че е убила воини, иначе излагаше на опасност благоразположението на духовете към племенницата си. Възхищавам се на отношението й към семейството и предците.

А аз продължих с „Бомбай сапфир“.

— Права си, но не си права за Си — казах, докато сърбахме напитките си. — Саладин не се придържа към простите неща. Не може да си представи ситуация, която не е усукана и усложнена като спагети около котешки крак. Сицилия беше добър пример. Той прекалено много се бави, преди да започне плана си, използва прекалено много хора и после се отнесе прекалено рисковано с бомбата.

— Добре. А защо въвлече мафията?

— Предполагам, за да транспортират бомбата — отговорих. — Чрез мрежата с крадени коли можеха да я закарат чак до Северна Африка.

— Алберто каза, че Карло ди Джовани не бил замесен — каза Трейс. — Как щеше мрежата да я превози, ако той не позволи? Освен това ти каза на Док, че има повече смисъл за Саладин да използва бомбата веднага щом я получи. Колкото по-дълго я съхранява, толкова по-вероятно е някой да я намери.

Трейс имитираше доста добре един старшина от екипите, който ми напомняше, че не съм проверил всичките си хипотези и въобгъзявания.

— Намериха ли телата на хората, които се криеха в крепостта в Сицилия онази нощ? — запитах.

— Не. Не е необичайно морето да изхвърли удавник на друго място. Не че всяка година се давят много хора — сви рамене Трейс. — А и лодката не намериха. Предполагам, че е потопена или открадната.

— Ако е възнамерявал да използва бойната глава скоро след като я открадне, какво би нападнал?

— Аз бих я сложила в някой кораб за Ню Йорк.

— А ако искаш да започнеш война с християнския свят? Саладин каза, че готви война на цивилизациите и религиите.

— Ню Йорк е най-големият и най-очевиден символ на САЩ — каза Трейс.

— Да.

— Ти къде би атакувал?

— Може би Йерусалим. Той е повече център на християнството, отколкото Ню Йорк.

— Ще убиеш предимно мюсюлмани и евреи. Той вече опита да нападне черквата „Свети Петър“ — добави Трейс. — Ти го победи. Ако това е той.

Победих напълно случайно. Но дори да не бях се случил там, какво щеше да постигне онази шарена сбирка от терористи? Шепа боклуци с автомати могат да нащърбят доста камъни, да надупчат доста ценни стъкла и да съсипят дузина известни картини. Могат да убият сто души. Но това едва ли е достатъчно да започнеш война дори и според шантавата логика на Саладин. Някой, който краде ядрена бомба, има грандиозни видения за унищожението.

Но пък той опита да я открадне чак след нападението. А тангата само усложниха нещата. Задномагаре се възползва от нападението, за да уреди по-добра охрана и да вкара повече хора и оборудване. Същото ставаше из цяла Италия и в други части на Европа. Може и да не продължи дълго, но все пак защо да бъркаш в гнездото на осите, ако димката не е в ръката ти?

Освен ако Саладин не желаеше засилени мерки за сигурност.

„Ние ще нападнем в избран от тях момент.“

— А дали пък онова не беше лош английски? — запитах.

— За какво говориш? — попита Трейс.

— „Избран от тях момент.“ Все мислехме, че „тях“ трябва да е „нас“, че Саладин иска да каже, че той ще избере момента. Но ако не го избере? Представи си, че иска да каже, че ние ще го направим, когато те поискат.

— Ние не искаме да го правят — каза Трейс. — Ние искаме да ни оставят на спокойствие, мамицата им.

— Това ти е проблемът, Далгрен. Не мислиш като шибан психар.

— Сериозен проблем на характера според мене — обади се Тош.

— Иди се чукай, самурай — отвърна Трейс.

— Внимателно, присъстват дами.

— Яж ми онази работа.

— Той нямаше предвид теб, Трейс — обадих се, като посочих с ръка. Местната шефка на ЦРУ се беше приближила зад Тош. Дръпна един стол от съседната маса.

— Вашата информация се оказа изключително полезна — каза. — Намерихме най-малко две напълно неизвестни клетки в Индонезия. Ще помогнем на властите там да ги спипат.

— Чудесно.

— Тайландската полиция и военните издирват Си Би Фюн. Но без успех.

Нямаше да го намерят. Сигурен бях, но не им го казах. Бащата на Си несъмнено се беше самоубил заради безчестието, което онзи докара на семейството.

— Освен това са по следите на няколко терористични клетки в Тайланд сред мюсюлманите — добави шефката. — Тайландските власти планират серия нападения. Според тях най-голямата клетка е в Ко Фукет. Аз утре заминавам за там и вие сте добре дошли.

Ко Фукет е голяма островна провинция по горния бряг на Андаман и притежава едни от най-красивите плажове и най-малките бикини на света. За съжаление той се намираше точно на пътя на вълната цунами, която порази Тайланд и останалата част от Азия в края на 2004 г. Районът се възстанови, макар че плажовете са малко по-празни отпреди. Но дори и така провинцията със своите туристи и работещи представляваше точно мястото, в което един умен терорист би се скрил пред очите на всички.

Един път и аз да имам възможност да ида на мисия с име „Операция ебане“, а отказах.

— Боя се, че трябва да хванем самолет сутринта — казах. — Може би някой друг път.

Тош се нави да иде, защото смяташе, че там може да има някаква връзка с „БетаГо“ и местния й филиал. Може и да имаше право, но предполагам, че искаше да разгледа плажа.

— Хващаме самолет сутринта ли? — запита Трейс, след като другите си отидоха. — Закъде?

— Рим. Знам кой е Саладин. Не мога да разбера само как не загрях преди две седмици.