Труди Канаван
Кралицата на изменниците (23)

Глава 22
Стар неприятел

Лоркин се взираше с присвити очи в сумрачния път, но единственото, което успя да долови, бе просто намек за движение. „Прилича на група ездачи“. Той погледна към Савара. Вниманието на кралицата също бе съсредоточено върху пътя, така че тя сигурно също ги бе забелязала, но въпреки това не изглеждаше загрижена.

Той се обърна към яздещата до него Тивара и я видя да се размърдва на седлото, мръщейки се. Тя усети погледа му и се усмихна.

— Минаха само няколко часа, а вече се протрих.

Бившите роби в едно от именията, което бяха освободили сутринта, им бяха дали коне. „Освободили“ означаваше просто влизане и екзекутиране на собствениците ашаки и другарите им магьосници. Често мъжете не получаваха никакво предупреждение за нападението, освен това, че робите им внезапно изчезваха. Макар всички да оказваха съпротива, повечето от тях очевидно нямаха навика да съхраняват голямо количество енергия. „Че защо им е? Те не са ичани, които се намират непрекъснато под заплахата на други черни магьосници. Сигурно натрупват повече енергия, когато им е необходима за някоя определена задача“. Което правеше смъртта им да изглежда повече като убийство, отколкото като жертва на войната.

„Чувствам се така, сякаш нахлуваме в домовете на тези хора и избиваме съпрузи, синове и бащи, а не, че водим война. Ако се изправим срещу тях на бойното поле, пак ще избиваме съпрузи, бащи и синове, но тогава ще изглежда оправдано“. И все пак Изменниците не се държаха като триумфиращи победители, които отмъстително избиват цели семейства, плячкосват и измъчват. Ако беше така, Лоркин щеше да съжали за решението си да се присъедини към тях. Вместо това те действаха ефективно и милостиво.

„Но безскрупулно“.

Лоркин се сети за кристала, който му беше дала майка му.

Напомни си, че баща му е изтръгнал обещание от кралица Зарала, че Изменниците ще сложат край на робството. Баща му бе искал това да се случи. Всеки път, когато го връхлитаха съмнения или губеше кураж, Лоркин поглеждаше към новоосвободените роби и си казваше, че всичко това е за добра кауза.

Той бе очаквал, че след началото на нашествието Изменниците ще се сблъскат с по-добре подготвени ашаки, но очевидно всички се изненадваха от нападенията. Може би онези, които бяха атакувани първи, бяха твърде заети със собствената си защита, за да изпратят предупреждение на останалите. Може би разчитаха на роби да отнесат съобщенията, но робите, които подкрепяха Изменниците, се грижеха верните на господарите си хора да не напускат именията, за да предупредят останалите.

Ала Лоркин знаеше, че накрая все някое съобщение щеше да достигне до адресата си. Може би някой ашаки щеше да изпрати мисловно предупреждение я до всички, я през някой кръвен пръстен. Щом новините изпревареха напредващите Изменници, нищо нямаше да им попречи да се разпространят из града. И когато това станеше, Изменниците нямаше да се изправят само срещу един-двама магьосници в именията, а срещу цяла армия от тях. И точно това бе причината сенките на пътя да накарат сърцето му да се разтупти.

Той се съсредоточи върху съзнанието на Тивара и усети нетърпеливото й очакване и съвсем лека тревога. „Засега няма други загинали Изменници — долови той. — Но това няма да продължи дълго…“ Тя забеляза мръщенето му и се усмихна.

— Не се тревожи. Това е просто друга група. С приближаването ни към града към нас ще се присъединяват все повече групи.

Облекчен, той се обърна към приближаващите се Изменници. Сенките разкриха фигури на коне. Ездачите постепенно се оформиха в мъже и жени. Лоркин започна да различава лица. Чу как Тивара промърморва проклятие в мига, когато осъзна, че едно от лицата му е познато.

— Тя какво прави тук? — промърмори той.

Тивара въздъхна.

— Наказанието на Калия бе отменено, докато продължава нашествието — каза му тя. — Също както и моето. Ще е жалко да загубим заради силата на двама магьосници.

Той видя как Калия огледа групата на Савара и лицето й се смрачи, щом зърна него и Тивара.

— Всички сме на една страна — каза Тивара. — Но ми се искаше Калия да бъде сложена в групата, която напада града от другата страна — додаде тя с нисък тон.

Савара се обърна и ги погледна.

— Ще я наглеждам. И ще се ослушвам. — После кралицата погледна отново към приближаващата се група и подкара коня си напред, за да ги посрещне. За голямо облекчение на Лоркин, жената, която излезе напред, не беше Калия, а Говорителката Халана, водачката на камъкотворците.

— Поне не е водач на групата — каза той.

Тивара се изкиска.

— Не сме чак толкова глупави.

Халана притисна ръка към сърцето си и хвана отново юздите на коня си, за да го отведе до коня на Савара.

— Някакви новини? — попита кралицата.

— Изгубихме Вилания и Савра — отвърна Халана. — Попаднаха в засада.

— Значи ашаките са предупредени.

— Най-вероятно. Някакви проблеми?

— Неколцина роби бяха твърде нетърпеливи — отвърна Савара и въздъхна. — В едно от именията избиха цялото семейство и надзирателя на робите, който беше от нашите съюзници. Казах им, че намеренията ни не са такива, но според мен не ме слушаха.

Халана кимна.

— Ще се появят още такива проблеми. Няколко пъти намекнах, че искаме да се разправим сами със семействата по-късно.

— Това може и да свърши работа, стига да не приемат твърде ентусиазирано ролята си на пазачи. — Савара се огледа. — Да тръгваме.

Двете групи се събраха в една. Лоркин забеляза, че Калия застана така, че Савара и Халана да се окажат между нея и Тивара. Двете водачки обсъждаха как да постъпят, ако робите не успеят да снабдят Изменниците с храна. Не след дълго Савара внезапно заговори високо, така, че всички да я чуят.

— Какъв е проблемът, който обсъждаш, Калия?

Лоркин се обърна и видя, че жената го поглежда, след което се обръща към кралицата. Гърбът й се вдърви.

— Сред нас има някой, който не е Изменник. Просто съветвах Сирия да внимава.

— Сирия не трябва да се притеснява от никого. Тук всички сме Изменници.

— Лоркин е киралиец.

— Роден киралиец. Сега е Изменник. Има и бивши роби и жени, които някога са били съпруги и сестри на ашаки. Всички се присъединиха към нас. Нуждаем се от всички.

— Но той е магьосник от Гилдията и е мъж.

Савара се усмихна.

— Ако срещата ми с майка му беше постигнала целта си, ние щяхме да се приближаваме към Арвис заедно със стотици гилдийци, сред които не малко мъже. Толкова ли те тревожи мъжката компания, Калия?

— Разбира се, че не! Макар че не бих им се доверявала толкова лесно, колкото ти. — Калия стрелна Савара с поглед. — Значи… Гилдията не иска да тръгне на война срещу ашаките. А той защо е още тук? Сигурна ли си, че не е шпионин?

— Сигурна съм.

— Наистина ли очакваш… — Калия замълча, когато някой от вървящите отзад Изменници извика името на Савара. Всички се обърнаха и видяха, че мъжът сочи назад към пътя. На стотина крачки разстояние се забелязваше препускащ ездач, който вдигаше облак прах.

— Спрете — нареди Савара. — Вдигнете бариери.

Не след дълго ездачът ги настигна и конят забави ход, дишайки тежко, потънал в пот. Ездачът беше млад мъж с хубави дрехи, но фигурата му и цветът подсказваха, че е бивш роб.

— Кралице Савара — каза той, притискайки длан към сърцето си. — Изпратиха ме да ви предупредя, че двама киралийци ви следват. — Той се спря да помисли. — Черната магьосница Сония и аша… лорд Регин. Опитахме се да ги задържим в имението, но те не се подчиниха на заповедите ни да останат и си пробиха път с магия.

Лоркин подтисна въздишката си. Трябваше да го очаква. „Но щом аз не можах да пусна Тивара на война без мен, защо да очаквам от майка ми да го направи?“

— Някой ранен ли е?

Мъжът поклати глава.

Калия промърмори нещо. Савара я погледна с присвити очи. След това се обърна към Лоркин и повдигна въпросително вежда.

Той сви рамене.

— Не знам. Тя не каза, че смята да ме последва — да ни последва.

— Шпионин — каза Калия.

Кралицата се намръщи.

— Достатъчно, Калия. — Тя огледа групата и спря поглед върху двама изменници, мъж и жена. — Сарал, Теми. Посрещнете Черната магьосница Сония и я попитайте за намеренията й. — Тя бръкна в торбичката на кръста си и извади един пръстен. Когато го подхвърли на жената, проблесна нещо жълтеникаво. — Използвай го, за да ми предадеш какво са ти казали.

Двамата кимнаха, очевидно недоволни от задачата, но препуснаха назад заедно с пратеника. Савара смушка коня си и впери поглед в пътя напред. Двете групи продължиха да яздят мълчаливо към следващото имение и следващата битка.

 

 

Лилия си пое дълбоко дъх и въздъхна отново, оставяйки писалката до листа хартия и опитвайки се да проумее записките си от сутрешната демонстрация по лечителство. Макар броят на предметите, които изучаваше да бе намален и завършването й да беше отложено, тя все още не можеше да се концентрира напълно.

„По-лесно ми беше да се мотивирам, когато си мислех, че мога да избера лечителството. Сега, когато няма да ми се наложи въобще да избирам дисциплина, какъв е смисълът? — Тя щеше да бъде черна магьосница и беше по-важно да умее да се бие, а не да изцелява. — Не че внезапно проявих интерес към воинските умения. Но пък новите занятия с Калън са много интересни. Може би защото има толкова много неща, които можем да открием за черната магия. Все пак не може да се каже, че Гилдията я е изучавала от векове и знае всичко за нея“.

Лечителската демонстрация сутринта бе проведена върху човек, който бе промушен по случайност по време на урок по фехтовка. Дървеният тренировъчен меч бе пронизал подсилената кожена броня, но не беше проникнал надълбоко. Подобно нещо се случваше рядко. При замахмечът обикновено се плъзгаше по бронята и никой не би трябвало да мушка с всички сили. Но мъжът бе скочил срещу партньора си, който се ядосал и без да се усети, използвал повече сила.

„Бърз, мощен удар — помисли си тя. — Какъвто искам да нанеса с магия, вместо да използвам нож, за да разруша естествената преграда на кожата и да извлека енергията чрез черна магия“. Нещо привлече вниманието й и тя надигна глава, за да установи, че учителката я наблюдава. Осъзна, че просто е зяпала в нищото, забравила за записките. „Мислейки си за това как да убия човек с черна магия“.

И другите ученици се обърнаха към нея, но тя не им обърна внимание. Когато сутринта бе влязла в университета, а след това и в Столовата, погледите и шепотите на останалите ученици бяха толкова ужасни, колкото предишния път, когато се бе върнала в Университета. Най-вероятно Бокин бе казал нещо за занятието й с Калън. Някаква лъжа, разбира се. Бокин не искаше да признае, че сам се е озовал в ситуация, в която да бъде разчетено съзнанието му, затова сигурно си беше измислил нещо. Искаше й се Калън да беше обявил пред всички за какво му е нужен Бокин. Така те щяха да разберат, че тя е разчела съзнанието на Бокин и ако разкриеше нещо, той нямаше как да отрече, че не е истина.

„Не че ще тръгна да разказвам на хората какво съм видяла в ума му — помисли си тя. — Това не ми се струва редно. — Макар Бокин да не беше измамен или принуден и можеше да си тръгне по всяко време. — Не може да обвини Калън или мен в каквото и да било, защото ще трябва да се подложи на разчитане на съзнанието, за да го потвърди. Но въпреки това може да намекне, че се е случило нещо друго“.

Тя обмисли плана му — нуждата му — да отслаби останалите, преди да са станали по-силни от него. Ако не му харесваше някой да е по-силен, то той никога нямаше да остане доволен. Беше заобиколен от по-силни магьосници и тъй като неговата сила беше от средно ниво, той винаги щеше да бъде надминаван.

„Може би ще отиде някъде другаде, след като завърши. Накъде, където всички са по-слаби“. Тя потрепери. Какво ли щеше да направи той, за да остане най-силния и да се погрижи останалите да го разберат? „Някой трябва да го наглежда“. Калън би могъл, или някой от останалите Висши магове. Или пък тя. Някой ден щеше да е Висша магьосница. Би могла да стане човекът, който да наглежда Бокин.

— Лейди Лилия.

Сърцето й подскочи, когато разбра, че отново се е взирала в нищото. Но учителката не я гледаше неодобрително. Тя посочи към вратата. Проследявайки погледа й, Лилия зърна познато лице и сърцето й отново подскочи.

Джона. Прислужницата се поклони.

Лилия се надигна от мястото си, поклони се на учителката, промъкна се между масите и излезе от стаята.

— Какво има? — попита тя, докато Джона оглеждаше коридора.

— Аний е в стаята на Сония — каза прислужницата. — Каза, че някой сигурно се е промъкнал долу… нали знаете къде.

Дъхът на Лилия секна.

— Преди колко време?

— Чака от известно време, но не съм сигурна колко. Малко трудно ми беше да намеря стаята, в която се намирате.

— Трябва да побързам… — Лилия тръгна по коридора, но се спря. — Трябва да мина от другата страна, така ще стигна по-бързо. Можеш ли да се върнеш да я предупредиш?

Джона поклати глава.

— Тя веднага си тръгна. — Прислужницата се намръщи. — Ако имате предвид така, както си мисля… Ще се погрижа никой да не види, че го използвате.

— Благодаря ти, Джона. — Лилия тръгна към страничния коридор и поведе Джона към вътрешността на Университета. Когато стигнаха скритата врата, която Аний беше отворила, Джона отиде до съседния коридор и надникна.

После кимна на Лилия.

— Чисто е. Внимавайте — прошепна тя.

— Добре — отвърна Лилия. После дръпна ръчката, която отваряше вратата и пристъпи в мрака от другата й страна.

 

 

— Струва ми се невероятно, че всички тези хора са били роби — каза Регин.

— Да — съгласи се Сония.

Тъкмо бяха стигнали до върха на един дълъг, нисък хълм. Пред очите им се разкри дълъг прав път, по който се движеха хора и каруци — дори от време на време по някоя пищна карета. В първия момент Сония се зачуди накъде са се запътили бившите роби, освен ако не са решили да изпробват новооткритата си свобода да ходят навсякъде. Струваше й се логично да си останат в именията, където бяха работили, където разполагаха с храна и подслон.

Двамата видяха срещата на две жени, по-млада и по-възрастна, и осъзнаха, че това са майка и дъщеря. Младата извика радостно, когато един мъж й подаде бебе. Двама младежи тичаха един към друг, надавайки викове: „Братко!“ Двойки от всякакви възрасти се прегръщаха, вървяха и разговаряха помежду си.

„Сигурно господарите им са им забранили да се женят — помисли си тя. — Сигурно са ги развъждали като домашни животни, но не са можели да попречат на любовта и връзките в семейството, въпреки съществуващото от хиляди години робство“.

— Винаги съм смятал, че робството е нещо грешно и се гордеех, че Киралия го е отмениха веднага, когато сме се освободили — каза Регин. — Но това се е случило преди векове. Ние, киралийците, никога не сме го осъзнавали, защото не сме го преживели.

Сония кимна. Поглеждайки към Регин, тя изпита внезапна привързаност. „Ако Изменниците изгубят, поне ще съм получила възможността да видя състраданието и смиреността му“.

— Може би това ни е попречило да го премахнем — продължи той, — когато сме завладели Сачака. Минало е твърде много време, откакто самите ние сме го преживяли.

Сония поклати глава.

— Но откакто Киралия и Елийн си върнаха независимостта и сложиха край на робството, са минали само няколкостотин години.

— Достатъчно за онези, които са знаели какво е да умреш от старост, и за концепцията — да се превърне в абстрактна идея за наследниците им.

— И въпреки това я приемаме с антипатия, макар че са минали седемстотин години.

— Само защото я свързваме със сачаканците.

Сония се засмя мрачно.

— А, да. Защото това ги прави омразен народ, а нас — по-висши от нравствена гледна точка. Никога не подценявайте удоволствието от откриването на недостатъците у другите.

Регин я погледна намръщено.

— Нали не смятате, че робството е…

— Разбира се, че не. Просто ми се иска да го бяхме направили, когато имахме възможност. — Тя посочи хората пред тях. — И Обединените земи да бяха приели поканата на Изменниците.

— Предпочитате да се включим във войната, когато повечето от нас са твърде слаби, за да повлияят на развоя й?

— Да. Но по наш, собствен начин.

Регин я погледна и очите му се разшириха.

— Като Гилдията даде на вас и Калън всичката си сила.

— Която аз вече взех веднъж. Трябва само да се подготвим и да повикаме Калън.

— Или Лилия? — Регин се намръщи. — Не… тя е твърде млада.

— Не по-млада от мен, когато участвах в първата си война, но да, не й го пожелавам, а и така може да изгубим всички магьосници, които имат познания в черната магия.

Регин се усмихна.

— Която очевидно може да се научи и от книга.

— Да. — Сония въздъхна. — Подозирам, че скоро Гилдията ще изгуби битката срещу черната магия. Ако Изменниците спечелят, ще бъде още по-трудно да… — Тя се поколеба, забелязвайки двама ездачи, които се приближаваха към тях. Те носеха дрехите на Изменници и изглеждаха познати. Двамата гледаха към нея и Регин. — Онези двамата като че ли идват да ни посрещнат.

Регин примижа от ярката светлина.

— И не изглеждат изненадани да ни видят. Подозирам, че някой им е съобщил, че не сме се отправили към дома.

Двамата наблюдаваха приближаващите се ездачи. „Мъж и жена — отбеляза Сония. — Дали тя е магьосница, а той е нейният източник на сила? — зачуди се тя. — Или Изменниците обучават и мъжете си да използват магия, за да могат да се бият?“

Когато стигнаха на няколко крачки от тях, двамата извиха конете си така, че да блокират пътя на Сония.

— Черна магьоснице Сония — каза жената. — Лорд Регин. Аз съм Сарал, това е Теми. Кралица Савара пита защо не сте се върнали у дома.

Сония се поколеба, обмисляйки отговора си. Тя бе очаквала въпроса, но не искаше отговорът й да звучи като отрепетиран.

— Гилдията е задължена да се погрижи членовете й да са в безопасност, когато се намират в чужда земя — каза им тя. — Тук съм, за да се погрижа лечителите ни да не пострадат.

Очите на жената се изцъклиха, след което тя отново погледна към Сония.

— Ние ще се погрижим всички гилдийски магьосници, които влизат в Сачака, да не пострадат.

— Значи имате време да патрулирате по пътищата и разполагате със свободни Изменници, които да действат като охранители и ескорт, и в същото време да се биете с ашаките? Предпочитам да вложите целите си ресурси в постигането на целта ви. — Сония се приближи до Сарал и я погледна в очите, обръщайки се към жената, за която знаеше, че я наблюдава през пръстена на ръката на Изменницата. — Наистина ли очаквахте да си отида у дома? Аз съм сама магьосница и не представлявам заплаха за хората ви, кралице Савара. — Тя се усмихна. — Независимо дали Лоркин е с вас или не.

Сарал вирна брадичката си, погледът й отново се изцъкли и тя се намръщи. После погледна отново към Сония.

— Можете да продължите пътя си към Арвис — каза тя. — При условие, че няма да влизате в града преди нас и няма да помагате на ашаките. Не мога да гарантирам безопасността ви, ако се окажете на пътя ни и ако вие или любовникът ви повлияете върху изхода на битката в полза на враговете ни, и двамата ще бъдете убити.

Сония наведе леко глава.

— Давам ви думата си, че ще спазим условията ви.

Сарал сви устни и раменете й увиснаха.

— Двамата с Теми ще ви ескортираме — каза тя. Зад гърба й Теми тихо възрази със сумтене.

Сония отново кимна.

— Благодаря ви. И за да избегнем бъдещи недоразумения, трябва да посоча, че бъркате в нещо.

— Какво? — Сарал присви очи.

— Лорд Регин не е мой любовник.

Жената повдигна вежди недоверчиво. Тя не отговори нищо, а просто обърна коня си в посоката, откъдето бяха дошли. Теми направи същото, и докато заемаше мястото си от другата страна на Сония, се подсмихна. Регин зае мястото си до Сония и за миг срещна погледа й.

— Изменниците обичат клюките, както всички останали — промърмори той, усмихвайки се.

Сония сви рамене и тръгна напред. Подобни клюки можеха да бъдат опасни. Ако врагът си мислеше, че са двойка, той можеше да се опита да нарани Регин, за да я изнуди. Но както бе намекнала на Савара чрез пръстена на Сарал, ако Изменниците искаха да я изнудят, те вече разполагаха с Лорин. „И все пак… Регин ще е по-добра мишена, ако Тивара обича Лоркин, а Савара уважава чувствата на Тивара“.

Тя погледна към Регин и той се обърна към нея, Дори да се притесняваше, той не го показваше по никакъв начин. Веждите му се повдигнаха въпросително и устните му потрепнаха в лека, тайнствена усмивка. Сония отмести очи. „Всеки, който го е видял, би си помислил, че сме двойка“. Тя си припомни дните, които бяха прекарали заедно след напускането на Имардин. Когато установи, че се разбират отлично, я изпълни огромно облекчение. Компанията му й допадаше, а очевидно той харесваше нейната. Но какво ли виждаха другите, за да си мислят, че между тях има нещо друго? „Аз не правя нищо — помисли си тя. — Дали не е Регин, тогава? Не може…“

Сония поклати глава. „Не. Не може да е влюбен в мен. Това е абсурдно“.

Ами ако беше? Тя се върна назад. Опита се да си спомни всичко, което беше казал. Опита се да си припомни начина, по който разговаряше с нея, как се държеше около нея, как я гледаше. Спомни си как си бе задала същия въпрос преди, в каретата, след като бяха напуснали Крепостта. Какво беше казал, за да я накара да си го помисли? Че от години й се възхищава.

„Да не би да се опитваше да ми каже нещо повече? — Тя отново тръсна глава. — Дали не ми се струва така, само защото си мисля за това?“

Не можеше да го попита, защото Изменниците можеха да ги чуят. Но ако се появеше възможност да поговори с Регин насаме… Тази мисъл заседна в гърлото й. „Не мога да го направя. Ами ако греша? Това ще смути и двама ни. Или може би ще е по-лошо, ако се окажа права? Поне мога да съм сигурна, че аз не съм влюбена в него“.

Заляя поток от противоречиви чувства. Принуди се да впрегне целия си самоконтрол, за да продължи да върви спокойно и да запази безизразно лице. Но противоречията изчезнаха така бързо, както се бяха появили, оставяйки я изпълнена с изненада и смайване.

„Значи го обичам. Не бих могла. Това е различно. Има такава възможност, но не е така. Все още“ — помисли си тя. Но нямаше да каже нищо на Регин. А ако той намекнеше за чувствата си към нея, тя щеше да го обезкуражи. „Не че вече не съм му простила. Той се превърна в личност, която е много по-добра от ученика, когото ненавиждах. Не че съм забравила Акарин — но вече мога да обичам друг. Причината не е, че така Регин ще стане уязвим, ако някой реши да ме изнудва. Просто…“

В гърдите й се надигна раздразнение. Защо винаги ставаше така, че единствените мъже, които проявяваха романтичен интерес към нея, нямаха право на това? Не че имаше някакви доказателства за интереса на Регин. Което все пак беше добре, защото макар и разделен със съпругата си, той все още бе законово женен за нея.