Труди Канаван
Мисията на посланика (8)

Глава 7
Пътуването започва

Когато каретата спря пред Университета, Сония и Лоркин излязоха от сградата, следвани от Ротан. Групата млади магьосници, които се бяха спрели във фоайето, му извикаха и замахаха с ръце. Лоркин се обърна и им махна в отговор. След това направи подканящ жест с ръка и един слуга излезе бързо навън, носейки малък сандък.

„А, добре. Младият мъж не е взел много багаж!“ — помисли си Денил.

Капките на ранния пролетен дъжд се пръсваха върху невидимите бариери над главите им. Когато синът и майката стигнаха до каретата, Денил чу как шумът от потропването на дъждовните капки върху покрива на каретата секна и предположи, че магьосникът, който поддържаше щита, го беше разширил и върху колата. Той отвори вратата и слезе да ги поздрави.

— Посланик Денил — каза Сония и му се усмихна учтиво. — Надявам се сандъците ви да са непромокаеми. По всичко личи, че дъждът ще продължи доста дълго.

Денил погледна към двете кутии отзад на каретата, върху които слугата и шофьорът привързваха сандъка на Лоркин.

— Те са нови и непроверени, но майсторът им има добри препоръки — той се обърна и я погледна. — Пък и вътре нямам оригинални документи. Всичко е копия, увити в намаслена хартия.

Тя кимна.

— Мъдро решение — после се обърна към Лоркин, който изглеждаше леко пребледнял. — Ако имаш нужда от нещо, знаеш какво трябва да направиш.

Усмивката му проблесна в отговор.

— Сигурен съм, че ще мога да си купя всичко, което съм забравил. Сачаканците може и да имат някои варварски обичаи, но по всичко личи, че не се лишават от лукс и практични неща.

Двамата останаха загледани един в друг няколко дълги, смущаващи мига.

— Добре тогава, тръгвай! — Сония махна с ръка към каретата така, както майка пропъжда малкото си дете, разваляйки впечатлението за млад мъж, който се е решил сам да тръгне по широкия свят. Денил подозираше, че на нея ужасно й се иска да го прегърне, но знае, че така ще го изложи пред приятелите му. Той размени многозначителен и развеселен поглед с Ротан. Двамата гледаха как Лоркин се качва в каретата, притиснал кожената чанта към гърдите си.

— Няма да те оставя да забравиш обещанието си, Денил — каза тихо Сония.

Усмивката му посърна. Той се обърна, готов да я засипе с уверения, но забеляза развеселените искри в очите й. Магьосникът изпъна гръб.

— Смятам да го удържа — отвърна той. — Макар че, ако се е метнал на майка си и се забърка в нещо глупаво, едва ли мога да бъда държан отговорен за това.

Ротан изпръхтя развеселено. Сония повдигна вежди и Денил се накани да приеме протестите й, но тя просто сви рамене.

— Добре, но не се оплаквай на мен, ако тръгне да ти създава проблеми. Не ти трябваше да го избираш за помощник.

Денил се престори на притеснен.

— Толкова ли е зле? Нали не е късно да променя мнението си и да избера друг?

Сония повдигна вежди и се взря в него.

— Не ме изкушавай, Денил! — после си пое дълбоко дъх и въздъхна. — Не, не е толкова зле. И наистина ти желая късмет, Денил. Надявам се да намериш онова, което търсиш.

Ротан се засмя.

— Довиждане, стари приятелю — каза той, точно както преди много години се беше сбогувал с него, заминавайки за Елийн при първия си посланически пост.

— Сбогом, още по-стари приятелю — не му остана длъжен Денил. Ротан се засмя и бръчиците на лицето му се задълбочиха. „Напоследък изглежда толкова остарял — помисли си Денил. — Но и с мен е така“. Изпита съжаление, че през последните няколко години не беше посещавал често стария си наставник и приятел. „Когато се върна, трябва да се реванширам“.

— Хайде, тръгвайте! — Ротан направи същото движение с ръка като Сония. Денил се засмя и се подчини. Качи се в каретата, настани се до Лоркин и се обърна към младия мъж.

— Готов ли си?

Лоркин кимна без колебание.

— Кочияш, време е за тръгване! — извика Денил.

Разнесе се команда и каретата се лашна напред. Денил погледна през прозореца и видя, че Сония и Ротан ги наблюдават. И двамата се бяха намръщили, но когато видяха, че ги гледа, се усмихнаха и помахаха с ръце. Същото направиха и младите мъже, струпани край входа на Университета. Той им махна в отговор, каретата зави към портата и скоро след това те се изгубиха от погледа му.

„Тя няма да спре да се тревожи за него през цялото време, докато го няма. Това е ролята на родителя — той потисна една въздишка. — Откъде дойде тази меланхолия? Трябва да съм изпълнен с вълнение пред започващото приключение“.

Денил погледна към Лоркин и видя, че младият мъж гледа навън през другия прозорец. „Значи не съм само аз. Предполагам, че всяко пътуване означава да напуснеш някого, а това често включва и мъничко тъга. Е, поне Лоркин имаше кой да го изпрати“.

Той се намръщи, припомняйки си отминалите няколко дни. След скарването им Тайенд не му беше продумал повече. Дори когато Денил му каза, че тръгва на следващия ден. Нито една дума за сбогом. Не присъства и когато Денил натовари сандъците си на каретата и потегли.

„Защо се държи така? И без това вече не проявява интерес към проучването ми“.

През годините интересът на Тайенд към работата прогресивно намаля. Той започна да се интересува все повече от дворцовите клюки.

Денил бе казал на мълчаливия учен, че ако оцени Сачака като достатъчно безопасна, ще му изпрати послание и ако Тайенд все още иска да се присъедини към него, може да поиска разрешение от краля на Елийн. Но ученият просто го погледна и напусна масата, без да довърши вечерята си.

„Никога не съм го виждал толкова ядосан. Няма причина за това. Проучванията ми няма да напреднат, ако не отида в Сачака. Добре де, надявам се там да напреднат, но е напълно възможно и да не открия нищо“.

Но нямаше как да го знае, без да опита.

Каретата мина пред Вътрешната стена и навлезе в Северния квартал. Лоркин продължаваше да гледа през прозореца. Изражението на лицето му бе отнесено и замислено, оприличаващо го още повече на баща му.

„Акарин винаги мислеше за нещо. Оказа се, че е имал причина за това. Кой би предположил, че мъжът, на когото толкова магьосници се възхищаваха, някога е бил роб?“

Естествено никой не подозираше, че техният Върховен повелител е овладял черната магия и е обикалял града, за да убива сачакански шпиони.

Дали сега имаше сачакански шпиони в града? Денил се усмихна. Разбира се, че имаше. Но не от типа, който преследваше Акарин — бивши роби, изпратени от своите господари-ичани. Не, шпионите бяха от старомодния тип, изпратени или наети от своите владетели да наглеждат съседните държави. А и те не биха се занимавали с по-бедните квартали, а щяха да търсят полезни позиции с достъп до двора и търговците.

Денил погледна през прозореца. Спря поглед върху спретнатите каменни къщи в Северния квартал, след което каретата прекоси Външната стена и навлезе в някогашните коптори.

„Толкова неща са се променили тук!“ — помисли си Денил. На мястото на импровизираните колиби сега се издигаха спретнати тухлени къщички. Той знаеше, че в копторите все още има райони, които са мръсни и опасни, но с прекратяването на Прочистването веднага стана ясно, че то не само е ограничавало достъпа на бедните до града, но е пречело и на разширяването им.

А сега бедните не само бяха допускани, но и можеха да кандидатстват за приемане в Гилдията — стига да имат достатъчно силни магически способности. Богатството, което неизменно идваше с тази привилегия, измъкна доста семейства от калта, макар че притокът на кандидати от бедните и слугинските съсловия да бе причинил доста проблеми на Гилдията.

Точно като настоящата бъркотия, в която магьосници и ученици от висшите съсловия бяха открити в комарджийница, управлявана от контрабандисти, която предлагаше и роет. Те заявиха, че мястото им е било показано от селяците. Най-смущаващото бе, че къщата бе скрита в уличка във Вътрешния кръг, където никога не бе имало подобни долнопробни заведения. И се намираше съвсем близо до дома на Денил и Тайенд.

Но това вече беше проблем на други. Докато каретата минаваше покрай последните къщи, насочвайки се към Северния път, Денил кимна замислено. Неговото бъдеще и това на Лоркин лежеше пред тях — в древната земя на Сачака.

 

 

„Добра компания“ бе една от най-големите пивници в южната част на града. Когато Сери и Гол влязоха вътре, в лицата ги блъсна горещината на тела, глъч от множество гласове и богатият, сладък аромат на бол. Мъжете бяха повече от жените и всички стояха край масите, завинтени за пода. Нямаше никакви столове. Те не изтрайваха дълго. Тук често избухваха свади, чиято слава се носеше из целия град, макар че когато слуховете за тях достигнеха до Северния квартал, те вече бяха разкрасени до неузнаваемост.

Докато си проправяше път през тълпата, Сери поглъщаше атмосферата и оглеждаше клиентелата, без да задържа погледа си върху никого, за да избегне нежелано внимание. В дъното на огромната зала имаше врата. Зад нея се спускаха стълби, водещи към мазето, в което се намираше една съвсем различна компания. На пейката до вратата седеше пълничка жена на средна възраст, облечена с ярки, доста скъпи дрехи.

— Защо всички съдържателки на бордеи изглеждат по един и същи начин? — промърмори Гол.

— Лукавата Лали е висока и слаба — посочи Сери. — Стрина Сис е ниска и дребничка.

— Но останалите общо взето си приличат. Високи, едрогърди и…

— Тихо! Идва към нас.

Жената беше забелязала погледите им, затова се надигна и тръгна към тях.

— Лелчето ли търсйте? Тя е ей там! — жената посочи с пръст. — Хей, Лелче! — извика тя.

Двамата се обърнаха и видяха висока, елегантна жена с дълга червеникава коса да се обръща на пети и да ги поглежда. Пълничката жена й даде знак и червенокосата забърза към тях с широка усмивка на лицето.

— Търсите добра компания, нали? — попита тя. Погледна Гол, който наблюдаваше как другата жена се връща на пейката. — Хората винаги си мислят, че Марша управлява това място — рече тя. — А тя просто наглежда сина си, който обслужва масите. Искате ли да слезем долу?

— Да. Дойдох да видя една стара приятелка — каза й Сери.

Тя се усмихна многозначително.

— С всички е така. И коя е тази стара приятелка?

— Терина.

Жената повдигна вежди.

— Тази, а? Добре, никой мъж не пита за нея, освен ако не знае какво ще получи. Сега ще ви заведа.

Тя ги поведе през вратата надолу по стълбите към стаята, която се намираше под пивницата. Тя бе голяма колкото горната зала, но бе пълна с няколко редици преградени кабинки. Стените им представляваха хартиени пана, които обикновено бяха затворени, за да скриват вътрешността. И съдейки по звуците, които се разнасят от всички страни, повечето се използваха по предназначение.

Лелчето ги отведе при една кабинка в средата на стаята. Паната бяха дръпнати настрани. Вътре имаше само един стол. Той беше доста голям, с широка, мека седалка и здрави облегалки за ръцете. Всички стаички бяха обзаведени по този начин. Жените, които работеха тук, не искаха клиентите им да се чувстват толкова удобно, че да заспят и да им попречат да обслужат още. Сери се обърна и кимна на Гол, който зае позиция на няколко крачки встрани, до друга празна стаичка.

Когато Сери влезе в кабинката, Лелчето дръпна паната. Той седна на стола и се заслуша в звуците от съседната стаичка. После напрегна сетивата си и затърси звуци, които не бяха типични за това място. Притаено дишане. Стъпки. Шумолене на плат.

Носът му улови аромат, от който го заляха спомени от преди много години. Сери се усмихна.

— Терина — промърмори той и се обърна към задната част на малката стая. Панелът се плъзна встрани и там застана жена с къса коса и тъмно облекло. „Изглежда, си все същата. Може би бръчицата между веждите й е задълбала малко“. Жената бе малко по-слаба и по-мускулеста от идеала за красота, но Сери винаги бе смятал атлетичното й тяло за привлекателно. Щом го разпозна, веждите й се повдигнаха и тя се отпусна.

— Я виж ти. Не съм те виждала от доста време. Колко време мина? Пет години?

Сери сви рамене.

— Нали ти казах, че ще се женя.

— Значи го направи — убийцата се облегна на едната стена на кабинката и отпусна главата си на една страна. Тъмните й очи бяха неразгадаеми както винаги. — Освен това ми каза, че си от верните. Предположих, че ще си намериш други — нека ги наречем странични — интереси.

— Ти никога не си била страничен интерес — каза й Сери. — Животът е твърде сложен, та човек да си позволи повече от една любовница.

Тя се усмихна.

— Колко мило от твоя страна, че го казваш. Не мога да ти отвърна със същото — но ти го знаеш.

После лицето й стана сериозно. Тя пристъпи напред и придърпа панела зад себе си.

— Дошъл си по работа, не за удоволствие — това не бе въпрос, а твърдение.

— Винаги си ме разчитала с такава лекота — каза той.

— Не, просто се преструвам. Кого искаш да убия? — очите й проблеснаха нетърпеливо. — Кой те е ядосал напоследък?

— Търся информация.

Раменете й увиснаха разочаровано.

— Защо, защо, защо? Винаги искат информация! — тя разпери ръце. — Дори и да поискат пълен пакет, те бързо се отказват от страх още преди да успея да си наточа камите! — тя поклати глава, после го погледна с надежда. — Информацията ще доведе ли до пълен пакет?

„Толкова много харесва работата си — помисли си Сери. — Винаги е било така. Точно това я прави толкова вълнуваща“.

— Може и да доведе, но в този случай предпочитам сам да свърша работата.

Терина нацупи устни.

— Типично — после се усмихна и махна с ръка. — Но не мога да ти се сърдя, щом е толкова лично. Какво искаш да знаеш?

Сери си пое дълбоко дъх и се подготви да посрещне болката, която щеше да го връхлети с думите, които се канеше да изрече.

— Някой проникна в убежището ми и уби жена ми и синовете ми — каза тихо той, за да не го чуе никой от съседните кабини. — Ако не знаеш кой е със сигурност, всякакви слухове и клюки ще свършат работа.

Жената примигна и впери поглед в него.

— О! — беше всичко, която можа да каже. После го изгледа замислено. Слуховете за убийците рядко се разпростираха извън редиците им. Всички предполагаха, че информацията може да бъде купена, но ако това доведеше до смъртта на друг убиец или до загубата на клиент, продавачът на информация щеше да бъде наказан жестоко. — Нали знаеш колко ще струва това?

— Разбира се… зависи от това дали имаш информацията, от която се нуждая.

Тя кимна, после клекна, за да се изравнят очите им и го погледна сериозно.

— Само за теб, Сери. Кога се случи?

— Преди девет дни.

Тя се намръщи и погледът й се зарея в далечината.

— Не съм чувала нищо такова. Повечето убийци да са се похвалили досега. Проникването в убежище на Крадец си е впечатляващо постижение. Не се е опитал да те убие там, което доказва, че е умен. Кажи ми как го е направил.

Сери описа неразбитите ключалки, измамените пазачи, но не спомена за предположението на ключаря, че е използвана магия.

— Предполагам, че ако са им платили достатъчно, ще си държат езика зад зъбите. Това струва скъпо. Значи клиентът е богат или дълго време е пестил. Или това, или сами са го направили, или е бил някой близък твой човек, който знае пътя, но ти сигурно вече си го проверил. Или… — тя го стрелна с поглед. — Или е бил Ловецът на Крадци.

Сери се намръщи.

— Но защо ще чака да изляза и тогава да избие семейството ми?

— Може да не е знаел, че си излязъл. Може да не е знаел, че имаш жена и деца. Аз не съм казвала на никого, че си се оженил, нищо, че е само защото не ти повярвах. А ако си ги скрил достатъчно добре… — тя сви рамене. — Нахълтал е, видял ги е, трябвало е да ги убие, защото иначе са щели да го посочат.

— Само да можех да съм сигурен в това! — Сери въздъхна.

— Всеки убиец оставя своя отпечатък. Знаци. Навици. Умения. Можеш да ги различиш по тях, ако имаш достатъчно убийства, за да направиш сравнения — тя въздъхна и се изправи. — Бих ти казала някои неща за Ловеца на Крадци, но ги пазим само за себе си, в случай, че някой от нас е убиецът.

Сери кимна. Щом Терина кажеше, че няма да му даде повече информация — нищо не можеше да се изкопчи от нея.

Тя го погледна и поклати глава.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна. Нищо не направих, освен да те уплаша с някой, за когото вече знаеш и за когото не мога да ти кажа нищо полезно — тя отмести поглед и се намръщи. — Не мога да ти искам много за това.

Сери отвори уста, за да почне да я увещава да приеме възнаграждение заради това, че си е изгубила времето с него, но тя внезапно го погледна.

— А, мога да ти кажа още нещо, макар че никой не го приема насериозно.

— Да?

— Хората смятат, че Ловецът на Крадци използва магия.

Сери замръзна и я зяпна.

— И защо смятат така?

— В началото си мислех, че заради уменията му са решили, че просто трябва да използва магия. Но веднъж се разговорих с охранителя в една пивница, който работеше за един от очистените Крадци и той ми каза, че видял лъч светлина и неща, които летят из въздуха. Естествено, всички твърдят, че говори тези неща заради удара в главата, но… Той беше толкова сигурен, а и не е от тъпите.

— Колко интересно — каза Сери. „Може да е просто слух и фантазия. Ако не бях видял с очите си доказателството на ключаря, нямаше да повярвам“. Но като го добави към останалите слухове за магия, която се появява там, където не трябва, той започна да се чуди каква част от тази история бе вярна.

Ако бе истина, тогава означаваше, че или някой магьосник от Гилдията се бе замесил в неща, с които не би трябвало да се занимава, или в града имаше магьосник-отстъпник. И в двата случая той може би бе замесен в убийството на семейството му.

Внезапно си помисли за нескритото желание на Скелин да си има собствен магьосник. „Ако Ловецът на Крадци е отстъпник, той няма да има проблем да се добере до Скелин. Хмм, дали да не го предупредя? Но той вече сигурно е чул слуховете за магията… Ах! Може би затова ме попита за нея. Знаел е, че в миналото съм имал връзки с Гилдията и ме проверяваше дали съм ги запазил. Което би могло да означава, че подозира, че аз съм наел Ловеца на Крадци“.

В този миг му хрумна друго предположение.

„Дали някой Крадец не е стигнал до това предположение и е изпратил убиец да ме премахне, без да осъзнава, че човекът, който е наел, е същият убиец-магьосник, от когото всички се страхуват толкова много? — той се намръщи. — Поне знам, че няма как да е Скелин, тъй като не може едновременно да поиска да се срещне с мен и да изпрати убиец в дома ми“.

Сери поклати глава. Възможностите изглеждаха безкрайни. Но ето че отново се споменаваше за магия. Тя бе използвана за отключването на ключалките в убежището му и се смяташе, че го е направил Ловецът на Крадци. Съвпадение? Може би. Но това бе единствената му следа, затова нямаше да е зле да я проучи.

Всеки път, когато Сония влизаше в кабинета на Разпоредителя, в главата й нахлуваха спомени. Макар Оусън да бе променил подредбата и стаята непрекъснато бе осветена от ярка светлина, тя все още помнеше как бе изглеждала, докато Лорлън беше жив. И винаги се чудеше, дали Оусън знае за входа към тайните проходи под Университета.

„Лорлън не го знаеше. Съмнява ме, че Оусън има информация за него“.

— Кажете ми как така се озовахте в „Безименния“? — попита Оусън двамата млади магьосници, които стояха отляво до бюрото му.

Всички се обърнаха и погледнаха Риатър и Шеран. Сония осъзна изненадано, че двамата, намерени в бордея, бяха приятелите на Лоркин. Те се спогледаха, после наведоха глави.

— Дадоха ни лист хартия — отвърна Риатър. — Той съдържаше упътване към най-добрата нова игрална къща в града. За първите петдесет клиенти щяло да има безплатни награди.

Освен това се намираше във Вътрешния кръг, затова решихме, че е безопасно — додаде Шеран.

— Къде е този лист хартия сега? — попита Оусън.

Лорд Вонъл, единият от двамата по-възрастни магьосници, които стояха от дясната му страна, пристъпи напред и му подаде малък бял лист. Докато го четеше, Оусън се мръщеше, после опипа дебелината на хартията и я обърна, за да огледа гърба й.

— Добро качество. Ще я дам за проучване на алхимиците в печатницата, да видим те какво ще ни кажат за източника й.

— Поднесете я към светлината — предложи Вонъл.

Оусън го направи и присви очи.

— Това част от знака на Гилдията ли е?

— Така мисля.

— Хмм! — Оусън свали хартията и отново погледна към Вонъл. — А вие как научихте за „Безименния“?

— Един ученик ми донесе това — отвърна Вонъл и кимна към хартията.

— И?

— Помолих Карин да ме придружи до мястото, за да видим що за заведение е тази „игрална къща“ и дали някои членове на Гилдията са се възползвали от предложението.

— И какво открихте при пристигането си?

— Комар, пиене, казани с роет и леки жени — отвърна Карин. — Лорд Риатър губеше много на някаква нова игра, лорд Шеран бе почти припаднал от роета. Тези двамата плюс още дванайсет ученици се възползваха напълно от всички предложени услуги.

Оусън вдигна парчето хартия.

— Които са описани тук.

— Да.

Разпоредителят огледа листа, остави го настрани и погледна Регин и Сония.

— А вие какво общо имате с това, лорд Регин и Черна магьоснице Сония?

— Аз бях уведомен от загрижен ученик, който чул, че се гласят някакви неприятности, макар да не знаеше точно какви — отвърна Регин. — Тъй като знаех, че Черна магьосница Сония се интересува от дебата за закона срещу връзките на магьосници с престъпници, аз й казах какво съм чул, с надеждата тя да има повече информация. Оказа се, че няма.

— Но при първия удобен случай започнах да я събирам — додаде Сония. — И научих адреса. Поисках разрешение да напусна Гилдията, за да разследвам, но по това време няколко ученици и магьосници вече са били примамени в игралната къща.

— Защо не уредихте някой друг да отиде? — попита Оусън.

Сония почувства леко раздразнение. Защо да не напусне земите на Гилдията, щом просто се опитваше да попречи на няколко ученици и магьосници да паднат в капана? Но много магьосници, включително и Оусън, все още смятаха, че движението й в града трябва да бъде ограничено като наказание, че преди толкова много години бе овладяла черната магия и бе предала Гилдията.

— Решихме, че колкото по-малко хора знаят за това място, толкова по-добре — отвърна Регин. — Само вие, лорд Вонъл и лорд Карин.

Тя почувства благодарност, пропита от шеговита ирония, че точно Регин я защитава.

Оусън отново погледна към списъка с ученици.

— Вече е късно за това. Стражата трябва да затвори игралната къща, за да не представлява изкушение за никого. Остава само да определим наказанията — той се обърна към Риатър и Шеран, които се свиха и очите им зашариха навсякъде из стаята, освен към другите магьосници. — Вие, също както останалите магьосници, трябва да давате пример за въздържание и примерно поведение на онези, които все още се учат. Освен това сте длъжни да представяте Гилдията като почтена и заслужаваща доверие организация. Но всъщност от завършването ви не е минало много време, а и в първите си години като магьосници мнозина продължават с ученическите си забавления. Ще дам и на двама ви втори шанс да се поправите.

Младите мъже очевидно изпитаха огромно облекчение. „Ако имаха нещастието да произлизат от някоя нисша класа, резултатът щеше да е съвсем различен“ — помисли си мрачно Сония.

— Учениците — Оусън потупа по листа — трябва да бъдат наказани според правилата на Университета. Ще се обърна по този въпрос към университетския Разпоредител.

„О, страхотно — помисли си Сония. — Като си знам късмета, накрая ще се озоват в болниците, където всички изкушения, които ги доведоха дотук, ще се намират само на няколко крачки от тях. Те ще се измъкнат при първа възможност и аз ще бъда виновна за това“.

— Постъпили сте правилно — каза Оусън, кимайки на Вонъл и Карин. — Изпратих писмо на Стражата, с благодарности за бързите им действия — той погледна към Регин. — В бъдеще ще трябва да работим заедно, за да предотвратим повтарянето на подобни сценарии. Свободни сте.

Сония се обърна и тръгна към вратата, отвори я с малко магия и излезе в коридора. Регин я последна и двамата се спряха едновременно отвън и изчакаха появата на двамата млади магьосници. Сония пристъпи напред и им препречи пътя. Риатър и Шеран я изгледаха слисано.

Тя им се усмихна съчувствено.

— Значи сте отишли там само заради роета. Какво толкова има в него? Толкова ли ви привлича, че сте готови да се оставите в ръцете на очевидни престъпници?

Риатър сви рамене.

— Той те кара да се чувстваш добре. Забравяш грижите.

Сония кимна, но беше забелязала как на лицето на Шеран се изписа копнеж, докато Риатър изглеждаше просто примирен. Тя се наведе напред и сниши гласа си до шепот:

— Лоркин някога…?

Шеран я погледна и бързо наведе поглед.

— Веднъж. Не му хареса.

Сония се изправи. Той може и да лъжеше от страх, че ако отговори по друг начин, тя щеше да обвини него. „Но пък в такъв случай щеше да ми каже, че Лоркин никога не го е опитвал. Мисля, че ми казва истината“.

— Двамата извадихте голям късмет, че Разпоредителят Оусън реши да прояви снизхождение. Аз не бих го изпробвала отново.

Двамата кимнаха бързо. Тя им махна с ръка да си вървят и те бързо се отдалечиха.

— Лоркин е твърде умен, за да се замеси с роета — промърмори Регин. — И същата тази разумност ще го държи далеч от проблеми в Сачака — той въздъхна. — Иска ми се само собствените ми дъщери да бяха поне наполовина толкова зрели.

Тя го погледна, изненадана и развеселена. Лоркин не бе по-зрял от повечето млади магьосници на неговата възраст. Но съдейки по клюките, които бе чула за дъщерите на Регин, те бяха две наистина наивни млади жени.

— Още ли ви създават проблеми?

Той се намръщи.

— Приличат на майка си, макар в съперничеството им да има достатъчно жестокост, което ми напомня на самия мен, когато бях на тяхната възраст — той поклати глава. — Достатъчно болезнено е да си спомняш за младежката си арогантност и без да я откриваш в наследниците си.

Сония се засмя и тръгна по коридора.

— Надявам се никога да не преживея това. Но предвид всичко, което съм извършила в младостта си, бих казала, че Лоркин има да измине дълъг път, преди да се опозори до такава степен.