Норма Бейшър
Игра на богове (20)

Глава 19

— Харв, ти си като кисела краставица! — възнегодува Мередит.

Презокеанската телефонна връзка беше отвратителна, но не се налагаше да чува ясно продуцента си, за да долови негодуванието му по повод намерението й да отсъства цял месец. Колкото и да бе странно, на Мередит не й пукаше. В момента искаше единствено да бъде с Александър и най-после да стане негова съпруга.

— Имаш отговорности тук, ако случайно си забравила — напомни й Петерсън.

Дори при лошата връзка гневът му се изливаше силно и ясно.

— Нищо не съм забравила — увери го тя. — Но ти май забравяш, че имам и друг живот, освен работата ми в Ай Би Ес.

— Хайде престани! — изръмжа Петерсън. — Знам, естествено, че имаш и личен живот, особено когато го афишираш така широко. Господи, всички таблоиди в града коментират темата! — Замълча и си пое дълбоко въздух. — Виж, Мередит, не те осъждам. Но просто сега не е подходящият момент…

— Подходящият момент ли? — Мередит се изсмя дрезгаво. — Харв, такова нещо се случва на жена веднъж в живота. Ако извади късмет! Не съм го планирала. Да не би да е ваканция? Александър е зарязал всичко, за да долети тук. Щом той е изоставил всичките си отговорности…

— Изглежда не разбираш…

— Не, Харв. Ти не разбираш — прекъсна го тя грубо. — Ще се омъжвам. Ще се върна на работа. В момента не знам точно кога, но ще ти съобщя допълнително.

— Мередит, не можеш просто…

— Дочуване, Харв. Ще поддържам връзка.

Усмихната самодоволно, тя остави слушалката и отиде на терасата при Александър. Той се бе облегнал на парапета и гледаше замислено към улицата. Обърна се с лице към нея, когато тя приближи.

— Как го прие?

Усмихна му се и го прегърна през врата.

— Нека се изразя така: възможно е да бъда без работа, когато се върна в Ню Йорк. Разстроен е меко казано.

— Винаги можем да купим телевизията — предложи той.

Мередит се засмя и го целуна.

— Бъди сериозен — смъмри го.

— Сериозен съм — увери я той и я целуна по челото. — Корпорацията вече притежава телевизионни мрежи във Франция и Япония. Още една в Щатите ще бъде чудесна придобивка.

— Благодаря за вота на доверие — пошегува се тя. — Значи такова е мнението ти за мен: единственият начин да остана телевизионна журналистка е съпругът ми да купи телевизионната мрежа, така ли?

— И двамата сме наясно, че не е така. — Отново я целуна. — Не си се разколебала, нали?

— За нищо на света! — отвърна тя. — Ти започна, затова ще се ожениш за мен!

— Ще го направя — прие той и я притисна по-близо. — И то колкото е възможно по-скоро.

— Още не си ми казал къде ще ходим през медения месец. И защо ще продължи четири седмици.

— Къде ще ходим, matia mou, е изненада — отвърна той усмихнат. — А ще трае месец, защото желая да съм насаме с теб по-дълго.

— Как ще оцелее корпорацията без теб толкова време? — попита тя и прокара пръсти през разрошените му коси.

— Джордж ще съумее да държи нещата под контрол, а аз ще му се обаждам от време на време. Но той няма да има връзка с мен. Не искам никой да ни безпокои.

— Ти, любов моя, си направо невероятен! — заяви тя усмихната.

— Ти също. — Очите им се срещнаха. — Още една причина, поради която трябва да сме заедно.

Александър отказа категорично да съобщи на когото и да било къде заминават и какво планират. Не приемаше и идеята на Мередит да каже на Харв Петерсън за предстоящия им брак, но съзнаваше, че тя е права. Не биваше да изчезне за месец без никакво обяснение. Петерсън, както и Джордж, знаеха, че ще се женят, но никой не бе наясно точно къде или кога. Александър успя да убеди Мередит да не споделят с други плановете си.

Напуснаха Париж посред нощ — отново по настояване на Александър. Така, твърдеше той, е по-малко вероятно да събудят подозренията на репортерите, които сякаш ходеха по петите им през деня. Частният им самолет кацна на летище „Елиникон“ в Атина в четири сутринта. Чакаше ги лимузина, за да ги отведе в Пирея — там щяха да се качат на „Дионис“ и да отплават за острова. Мередит не спираше да се удивлява на Александър: за съвсем кратко време да уреди толкова много неща. Впрочем не беше чудно — Александър винаги изпипваше нещата.

Лимузината спря на кея в непосредствена близост до закотвената яхта. Екипажът в бели униформи застана мирно и изчака Александър да качи бъдещата си булка. Докато минаваха по рампата, капитанът Никос Катаподис ги приветства с „добре дошли“. Говореше бързо на гръцки по пътя към главната каюта.

Щом капитанът излезе, Александър я взе в обятията си и нежно я целуна.

— Редно е да те разведа наоколо — прошепна той и зарови пръсти в косата й, без да спира с милувките, — но предпочитам да останем тук.

Тя с охота отвърна на ласките му.

— Заключи вратата — промълви тихо. — Ще ме разведеш по-късно.

Той се усмихна, но не каза нищо. Пусна я, колкото да заключи вратата, за да не ги безпокоят, и отново я взе в обятията си.

 

 

— Фантастична е! — възкликна Мередит възторжено, докато прекосяваше моравата към къщата заедно с Александър. — Многократно съм се опитвала да си я представя, но това надхвърля всичките ми фантазии.

— Татко я построи за мама — обясни Александър и я прегърна свойски през раменете. — Трябваше да е място, достойно за кралицата, за каквато той я смяташе. — Мълчаливо поеха по каменните стъпала към главния вход. В един момент той наруши тишината: — И както е при всички монархии, трябва да има приемник, затова доведох моята кралица тук.

Преди да влязат, спряха, за да се целунат отново. Хелена бе събрала цялата прислуга във вестибюла да посрещнат бъдещата булка. На Мередит й стана забавно, особено след като Александър я обяви за своя кралица, а прислужниците я гледаха, сякаш наистина е кралска особа. Хелена й направи силно впечатление и взирайки се в ниската, набита сивокоса гъркиня, се опита да си я представи като гувернантка на Александър, който е тичал по петите й. Зачуди се какво ли ще бъде тяхното дете.

— Всичко около венчавката е уговорено — съобщи Хелена. — В момента приготвят параклиса.

— Отлично! — зарадва се Александър. — Значи няма да се налага да чакаме, нали?

— Разбира се — увери го Хелена без капка колебание. — Всички са наясно колко е важен моментът за теб.

— Радвам се. Благодаря, Хелена.

— За какво говорихте? — попита Мередит, докато се изкачваха по витото стълбище.

— Ще разбереш, matia mou. Съвсем скоро при това.

Мередит не бе виждала такава спалня: цялата във всевъзможни нюанси на синьо и зелено, тя представляваше просторно помещение с дебели килими, меки тъкани, големи прозорци от пода до тавана, зад които се виждаше голям балкон с изглед към Егейско море. Завеса в бледозелено и синьо се спускаше край великолепно легло с балдахин, застлано с ръчно изработени ленени чаршафи и тъмносини пухени завивки. Тапицерията на столовете също беше тъмносиня. Банята бе подобна на онази в апартамента на Александър в Олимпик тауър, само че още по-голяма, с бяла мраморна вана и бели мебели на фона на бежови нюанси. Във всички ъгли се виждаха бухнали папрати и палми.

— Лесно е да се разбере защо толкова обичаш това място — обади се Мередит, застанала на балкона, възхитена от панорамната гледка. — Ако аз бях израснала в подобно кътче, трудно щях да се разделя с него.

— Нямам време да оставам на острова, колкото бих желал — призна Александър, също загледан към морето. Обърна се към нея. — Сигурно ще доведем децата си тук един ден.

 

 

Венчалната церемония се състоя в топъл летен ден по залез-слънце в разположения на висока скала над морето малък варосан параклис. Мередит, в семпла бяла копринена рокля, принадлежала някога на Мелина Киракис, бе разпуснала по раменете гъстата си руса коса, украсена със ситни портокалови цветчета, каквито бяха закачени и върху ревера на тъмносиния костюм на Александър. Двамата стояха пред олтара. Мередит погледна Александър и видя, че тъмните му очи сияят на светлината на свещите.

— Невероятно красива си — прошепна той. — Щастлива ли си колкото мен в момента?

Тя само кимна — не посмя да се довери на гласа си.

Пред тях брадатият свещеник запя и започна да реди препоръки към младата двойка. От традиционната церемония пропуснаха само едно: старата византийска фраза „Жените трябва да се страхуват от мъжете“. И Александър, и Мередит я сметнаха за неподходяща.

Александър избра своя личен пилот Джеймс Удхил за кръстник. По време на церемонията той стоеше зад тях и държеше свързаните с дълга бяла панделка изящни корони, украсени с бели цветя. Три пъти ги размени над младоженците, преди да ги сложи на главите им. Извади халките и ги сложи на безименните пръсти на левите им ръце. После поднесе бокал от чисто злато. Александър го целуна и го подаде на Мередит — тя направи същото; тогава двамата отпиха от виното в него. Хванаха се за ръце, а свещеникът, поел свободната ръка на Александър, ги накара да обиколят три пъти олтара. С това церемонията приключи. Под дъжд от ориз и листа на рози, разпръсквани от Хелена — единствения гост на тържеството — Александър целуна булката. Най-после тя стана негова съпруга.

По традиция гръцката сватба е голямо семейно тържество и пиршеството след церемонията понякога продължава с дни. Но понеже Александър и Мередит предпочетоха съвсем интимна венчавка, решиха да я отпразнуват само двамата с хайвер и шампанско в обширната им спалня.

— Съжаляваш ли, че не вдигнахме тържество с много гости? — попита Александър, докато стояха на балкона под осеяното със звезди лятно небе, за да допият шампанското.

Мередит положи глава на рамото му и се усмихна замечтано.

— Никак — увери го тихо и го прегърна през кръста. — Нищо не би било по-красиво или по-романтично от сватбения ни ден. Не бих искала да е протекъл по какъвто и да е друг начин.

Той я погледна закачливо.

— Питам се дали да се любиш със съпругата си е по-различно, отколкото с любовница?

Тя се усмихна.

— Има само един начин да проверим. — Отдръпна се, хвана го за ръка и го отведе в спалнята. Взе чашата от ръката му, постави я до своята на нощното шкафче и го целуна силно. — Винаги съм знаела, че първата ми брачна нощ ще е нещо специално — прошепна тя и разхлаби вратовръзката му, — но никога не съм си представяла, че ще е чак толкова специална.

— Нито пък аз — отвърна той.

Устните му се плъзнаха по шията й, по рамото. Бавно свали ципа на роклята и ръката му се задържа за миг върху голия й гръб. Свлече роклята до кръста и оголи гърдите й. Погали ги нежно и стисна леко зърната. Приплъзна ръце по роклята, която падна на пода. Ръцете му описваха бавни кръгове по бедрата и хълбоците й, докато тя сваляше с треперещи пръсти ципа на панталона му.

— Люби ме… — прошепна настойчиво.

— Имай търпение, matia mou — промълви той и отново започна да я целува по шията.

Постави я да легне върху леглото и се доразсъблече. Намести се отгоре й, подпрян на ръцете си; целуваше я неспирно, а устните му сякаш бяха навсякъде. Тя го докосна и го възбуди с ръка. Той се претърколи по гръб и я придърпа върху себе си. Светлината огряваше лицето й. Тя имаше усещането, че телата им се сливат в разгорещеното им желание. Любиха се сякаш за първи път. Превърнаха се в едно цяло — увлечени от пламъка на своята любов, се сляха и физически, и емоционално. Прекалено изтощени, за да помръднат, лежаха прегърнати, говориха и кроиха планове за медения си месец. Изпитваха ненавист към деня, когато трябваше да се върнат към нюйоркската действителност.

Александър заспа, но Мередит дълго лежа будна. Внимателно, за да не го събуди, стана, наметна халата и излезе на балкона. Облегната на перилата, гледаше разсеяно към морето. Протегна ръка и дълго и замислено се взира във венчалната си халка. Платината проблясваше на лунната светлина. Не сънуваше, всичко бе истина. Те бяха женени.

Тя беше госпожа Александър Киракис.

 

 

Прекараха седмица на острова. През деня яздеха, разхождаха се по белите пясъци на плажовете, плуваха в морето. Плаваха с лодка и обхождаха резервата с дивеч. Вечер се хранеха сами на балкона и се наслаждаваха на самотата, а после се любеха до късно през нощта. Мередит бе убедена, че островът е едно райско кътче на земята.

— Който не вярва, че съществуват райските градини, трябва да дойде тук — сподели тя вечерта, преди да заминат. — Ще ми се да останем завинаги.

— Скоро ще ти омръзне — усмихна се той снизходително. — Ти не можеш да живееш дълго време спокойно.

Напуснаха острова на борда на „Дионис“ в ранните утринни часове. Този път той разведе Мередит из цялата яхта, започнала плавателния си път като канадска фрегата. Константин Киракис бе похарчил седем милиона долара, за да я превърне в плаващ дворец. Белият плавателен съд разполагаше с място на борда за два хидроплана, моторни лодки и платноходка, редом с множеството спасителни лодки. Специална уредба поддържаше температурата на басейна с прясна вода само няколко градуса по-ниска от тази на въздуха, та гостите да се чувстват приятно освежени, когато се потопят. Дъното на басейна направо смая Мередит. Мозайката представляваше сцена от гръцката митология с Дионис в средата. В кабинета на Александър имаше радиотелефон с четиридесет линии, късовълнов предавател и какво ли още не, за да има възможност да движи бизнеса си дори когато е в морето. Четири дизелови генератора осигуряваха постоянен поток от електричество, което задвижваше всичко на борда.

Самите каюти бяха изключително луксозни. Вратите бяха с японски лак, а камините — облицовани в лазурно синьо. Прочут френски художник бе автор на великолепните стенописи в трапезарията. Световноизвестни дизайнери се бяха погрижили да обзаведат каютите по вкуса на Мелина Киракис. Главната каюта бе най-впечатляваща: антики, ценни картини, скулптури, тежки красиви тъкани, мебели от черен махагон хармонираха елегантно със синьо-зеленикавите цветове в помещението.

— От цялата яхта тази каюта ми харесва най-много — сподели Мередит.

— И слава богу, защото ще прекарваме тук по-голямата част от времето си.

 

 

Впуснаха се в продължителен круиз из Средиземно море. Спираха където им хрумне. Първо слязоха в Рим. Разхождаха се по улиците, наслаждаваха се на величието на Вечния град, хранеха се в ресторанти на открито посещаваха музеи. Мередит откри, че съпругът й има слабост към италианското ренесансово изкуство. Той дебнеше да задоволи всяка нейна прищявка. Харесаше ли бижу или рокля на някоя витрина, не се колебаеше да го купи; проявеше ли желание да види нещо специално, той мигом го уреждаше.

— Ще ме разглезиш — предупреди го тя.

— А ти ме правиш щастлив — отвърна той.

След Рим поеха с кола за Венеция, Милано и Портофино. Качиха се отново на борда на „Дионис“ в Портофино и отплаваха на юг към Сардиния. Отседнаха в привлекателна вила с камина във всяка стая. Леко примитивните мебели подхождаха чудесно на интериора. Ръчно тъканите пердета и разноцветните теракотни плочи са от острова, обясни Александър, както и картините, окачени по стените. Понеже нямаше прислуга, Мередит се впусна да готви, а Александър — трогнат оцени усилията й и я наблюдаваше с усмивка.

— Никога няма да станеш известен главен готвач, скъпа — констатира той след поредния й неуспешен опит, — но няма значение. Ако търсех добра готвачка, щях да се оженя за такава.

По-често се хранеха в очарователно ханче в градчето. Липсваше какъвто и да е блясък, нямаше кристални полилеи, но Мередит с изненада откри, че на Александър му е по-приятно там, отколкото в най-изисканите европейски ресторанти. Танцуваше с нея на малкия дансинг и играеше на стрелички с местните жители — те откриха в негово лице сериозен противник. Изглеждаше спокоен и сякаш истински се забавляваше. Мередит откри нови странности у човека, за когото се омъжи. Винаги напускаха ханчето малко след полунощ, отиваха във вилата и се любеха под пухените юргани, докато огънят лумтеше в каменната камина в спалнята. Нощите бяха необичайно хладни за август, но Мередит така и не забеляза, защото сексът винаги я сгряваше. Сгряваше я и я оставяше напълно задоволена.

Качиха се на „Дионис“ в Каляри; три дни плаваха спокойно из Средиземно море, после слязоха в Монте Карло. Два дни се забавляваха в казиното и поеха с кола към Ница, Антиб, Кан и Сен Рафаел. Стигнаха до Сен Тропе. Без никакви затруднения Александър получи най-луксозния апартамент в най-елегантния хотел на градчето.

— При всяка нова спирка гледката става все по-прекрасна — възкликна Мередит, загледана в Средиземно море от прозореца на спалнята.

Александър се усмихна и започна да разкопчава блузата й.

— Възможно е — съгласи се той. Целуна я и свали зелената й копринена пола. — Но нищо не е по-красиво от онова, което виждам в момента…

 

 

Сутринта се разходиха из градчето и Мередит се изненада колко е малко. До началото на 50-те години Сен Тропе било спокойно рибарско селце, научиха те. Тогава извънредно богати хора били привлечени от очарованието му. Именно те и знаменитости от цял свят го превърнали в един от най-модните курорти на земното кълбо. Старите къщи, застроени нагъсто, почти нямаше накъде да се разширяват. В резултат на това Сен Тропе все още беше такъв, какъвто го бяха виждали и описвали френски художници и писатели, но само през есента, когато и последните туристи за сезона си отидат.

Александър и Мередит ходеха с колела до привлекателните плажове. Мередит се смя много на забележката на Александър, че колкото повече се отдалечавали от градчето, толкова по-разголени хора виждали. Разгледаха малък антикварен магазин, позираха на уличен художник, който им нарисува удивително добър портрет с въглен. Разхождаха се по кейовете и наблюдаваха как пристигат и тръгват лодки, а слънчевата светлина танцуваше върху водата.

Докато пиеха пастис на терасата на едно кафене, Мередит си даде сметка колко безпогрешен е инстинктът на Александър: двамата се нуждаеха точно от това. Никога не го беше виждала толкова спокоен. По време на медения им месец той бе загърбил изцяло огромните си отговорности и сега това бе изписано върху лицето му, личеше и в поведението му. Мередит не се изненада от драстичната промяна. В Ню Йорк той водеше далеч по-стресиращ и напрегнат живот от нейния. „Киракис корпорейшън“ обсебваше почти цялото му време. Колко пъти си бяха тръгвали от ресторант посред вечеря, защото някой го бе открил, за да му съобщи за криза, която изискваше незабавната му намеса? Дори в Саутхамптън невинаги успяваха да се откъснат от външния свят. Беше започнала да мисли, че никога няма да постигнат истинско уединение, и сега не й се искаше тази идилия да свърши.

— О, само като си представя, че трябва да се връщаме… — сподели тя.

Александър се облегна на стола и се усмихна снизходително.

— Искаш ли да останем още месец?

— С удоволствие — отвърна тя без колебание. — Но ако не съм в Манхатън до средата на септември, Харв Петерсън вероятно ще пусне Националната гвардия по петите ми. Нямаш представа колко раздразнителен става, когато предаванията му не се движат по график.

Той въздъхна примирено.

— Е, идеята беше чудесна… докато изглеждаше осъществима.

Допи питието и даде знак на сервитьора да му донесе още едно.

След кратко мълчание Мередит попита:

— Какво си замислил за днес следобед?

— Нищо. Оставям на теб да избереш. Защо?

— Ходил ли си някога на гледачка?

Той я погледна шокиран, после се развесели.

— От къде ти хрумна?

Тя се усмихна.

— Просто съм любопитна, това е. — Направи пауза. — Когато се връщахме от плажа, на едно местенце извън града забелязах надпис — реклама на гадателка.

Изгледа я подозрително.

— И искаш да отидеш?

— Ще бъде забавно.

Той замълча.

— Е, добре. Защо не? — рече той накрая и сви рамене.

Бунгалото се намираше в покрайнините на Сен Тропе. Беше малко и изглеждаше поне на двеста години. Не особено прилежно изрисуваният надпис на прозореца оповестяваше директно: „МАДАМ РОЗ — ПРЕДСКАЗВА ЩАСТЛИВО БЪДЕЩЕ“. Мебелите в малката приемна, оскъдно осветена от поставени тук-там свещи, бяха вехти, но преливащите се ярки цветове на очевидно стария голям ръчно изработен килим на пода бяха изключително красиви. В средата на стаята дълга червена ленена покривка скриваше краката на правоъгълна маса. В двата й края бяха поставени свещи в изящни свещници.

— Май няма никой — отбеляза Александър тихо. — Къде ли са?

— Сигурно отзад заравят труповете — предположи Мередит.

В този момент, влачейки крака, влезе дребна, прегърбена съсухрена жена. Беше облечена в традиционни цигански дрехи, а голям черен шал покриваше главата й — виждаше се само изпитото й, силно набръчкано лице. Направи им знак да седнат и също се настани до масата. Погледна Александър, после Мередит. Тъмните й очи се върнаха на Александър и тя го изучава поне десет секунди.

— Да видя ръцете ви — подкани тя на френски с изненадващо властен за такава стара жена глас.

Александър погледна Мередит и постави ръце на масата.

— С дланите нагоре — обясни жената.

Той обърна длани. Тя се наведе и присвила очи, се загледа в ръцете му. Погледна го и кимна. Пресегна се към едно чекмедже и извади пакетче, увито в синя копринена кърпа. Разгъна я внимателно и извади тесте карти Таро. Избра една карта и я постави в средата на масата.

— Това ще бъде твоята карта — обясни тя. — Кралят на меча. Кралят е много силен, мощен. Той има добър приятел, но и силен враг. — Подаде му тестето. — Разбъркай ги, та картите да доловят вибрациите ти. И винаги ги бъркай от ляво на дясно. Това е изключително важно.

Александър потисна усмивката си. Разбърка картите според указанията и ги подреди на три купчинки върху масата. Старицата взе десет карти от първата купчинка и постави първата върху Краля на меча. Похлупи я с втората. После подреди останалите карти във формата на кръст. Погледна Александър.

— Съсредоточи се — каза тя тихо. — Мисли само за въпроса, от чийто отговор се интересуваш.

Александър кимна леко; лицето му изразяваше лек скептицизъм. Мередит наблюдаваше мълчаливо. Беше заинтригувана.

Мадам Роз внимателно разгледа картите.

— Имаш проблеми, нали?

Александър поклати глава.

— Независимо че си богат и с влияние, в близко бъдеще ще се сблъскаш със сериозни финансови проблеми — продължи тя, без да откъсва очи от картите. — Ако си умен и действаш предпазливо, ще триумфираш. Ще преживееш доста бури. Спокойствието ще настъпи… срещу известна цена.

Александър погледна към Мередит. Тя седеше като замаяна.

— Кралицата на меча заема позиция, която е свързана с твоето минало — продължи старата циганка. — Олицетворява се от красива тъмна жена със силно присъствие. Има ли такава жена в миналото ти?

Мередит се усмихна многозначително.

— Може да я всяка от стотиците — подметна тя весело.

Александър я стрелна с поглед.

— Носи огромна мъка в сърцето си — продължи мадам Роз. — Много е нещастна. Онези, които обича, са били откъснати от нея и ги дели много време и голямо разстояние.

Александър поклати глава, но не каза нищо. Тя не бе познала. В миналото му нямаше такава жена.

— Рицарят на меча — продължаваше да нарежда циганката — представлява млад мъж от недалечното минало. Той е смел, дързък, но и доста буен; разкъсва го вътрешно противоречие. Да не си ти това като младеж?

Александър я погледна, но отново си замълча. Очевидно жената е чела клюкарските колони.

— Тази карта — посочи тя — говори за влияние, което е на път да се появи в живота ти. Става въпрос за влиятелен мъж, който може да се окаже и опасен. Трябва да си предпазлив и да не приемаш помощ от него, колкото и да ти предлага. Привидно ще се държи като приятел, но зад него има коварство и измама. Иска да открадне онова, което ти принадлежи по право.

Александър се постара да сдържи усмивката си. Старата жена определено знаеше как да каканиже врели-некипели.

— Ще има доста проблеми във връзка с твои общи дела с този мъж — предупреди циганката. — Той ще оспорва завещание или наследство. — Вдигна очи да го погледне. Пламъкът на свещта осветяваше старото й лице, а тъмните очи изглеждаха необичайно блестящи и живи. — Скоро ще предприемеш дълго пътуване. Ще посетиш места и ще откриеш неща, за които не си подозирал. — Погледна Мередит. — Това е Кралицата на жезъла. Твоята карта. Трябва да стоиш до него, защото през идващите месеци единственото стабилно влияние в живота му ще бъде взаимната ви любов. Много е важно да го направиш.

Мередит отметна коса от лицето си. Имаше нещо призрачно в това място, в тази жена и предсказанията й. Изпита безпокойство. Не вярваше на гадателки, но все пак старицата я плашеше.

— Императорът заема мястото, което управлява крайното решение — продължи мадам Роз. — Трябва да си изключително внимателен, ако не искаш да те измамят. Бори се да си възвърнеш контрола, но внимавай, защото е налице сериозна опасност да те наранят, ако се впуснеш във физическа схватка с противника си. — Помълча и се изправи на стола. — Би било крайно неразумно от твоя страна, ако не обърнеш внимание на предупрежденията, мосю. Символите на картите са изключително силни.

Александър кимна, но пак не каза нищо. Бръкна в джоба и извади пари да плати на старата жена. Погледна Мередит.

— Искаш ли да опиташ и ти? — попита той.

Мередит поклати глава.

— За един ден видях достатъчно от бъдещето — отвърна тя.

Мередит не говореше френски така добре като Александър, но бе разбрала повечето от предсказанията.

Той кимна за пореден път, стана, каза на безупречен френски нещо на циганката и поведе Мередит към вратата. Навън прихна да се смее.

— Нали те предупредих, че тази работа с врачуването е чиста измама?

След този коментар помогна на Мередит да се качи в колата.

— Нищо ли не позна? — полюбопитства тя.

Той се усмихна.

— Ти как мислиш? — попита Александър и се настани зад волана.

— Според мен не остана впечатлен.

— Малкото налучкани факти може да е научила от всеки вестник или списание — сподели той, докато караше към хотела. — За опасния враг беше чудесно хрумване, това й признавам. А колкото до тайнствената тъмнокоса жена от миналото ми… — Отново прихна. — Те май са любим образ на всички гадателки. Всеки мъж има една красива тъмнокоса жена в миналото ся, а всички жени ще се влюбят в красив мургав мъж.

— Защо не? — престори се на засегната Мередит. — С мен се случи.

— Нямахме нужда от гадателка — възрази той. — Ако си спомняш, предрекох съвместното ни бъдеще в деня, когато се видяхме за пръв път.

— Така беше. — Направи пауза. — Сигурен ли си, че не става въпрос за някоя от онези екзотични жени, когато беше безгрижен ерген?

— Жена, разделена от онези, които обича, от дълго време и на голямо разстояние? — Засмя се. — Такава жена няма.

— Възможно е да не знаеш…

Той се обърна и я погледна загрижено.

— Измъчва ли те това, matia mou? Миналото ми, имам предвид.

— Нямаше да съм човек, ако не ме измъчваше — призна тя. — Но се уча да се справям.

— Няма друга — увери я той. — Вече не.