Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2011)
Корекция
sonnni (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Джил Шелдън. Лятото на огъня

ИК „Слово“, Велико Търново, 1999

Английска. Първо издание

Редактор: Татяна Вишовградска

ISBN: 954-439-577-6

История

  1. — Добавяне

Глава трета

Ани се отправи към голямата къща. Искаше да използва телефона, за да се обади на Рос. Наоколо се носеше приятният звук от млади гласове, лека музика и потракване на чинии. Приятелят й обаче не се виждаше наоколо. Това не я учуди, само малко я обърка.

Защо изобщо й трябваше да го вижда.

„Признай си, Ани!“ — каза си тя. Ноа Тейлър отново я бе заинтригувал ужасно, както когато бяха деца. Въпреки очевидното му нежелание да има нещо общо с нея. Винаги бе бил непредсказуем и неприветлив. Трябваше вече да му е свикнала. И все пак не можеше да се освободи от чувството, че до известна степен тя бе причината за отвратителното му настроение днес.

Навсякъде в къщата беше безупречно чисто и някак приятно разхвърляно. Беше идвала тук само няколко пъти преди, но си спомняше добре кухнята. Помещението беше широко и удобно и персоналът го поддържаше винаги в отлично състояние. Като деца Ноа, Джес и тя често отмъкваха храна оттук. Тя се усмихна на приятния спомен. Те се опитваха да правят всичко тайно, а всъщност можеха да получат каквото пожелаят, ако помолеха Розмари.

Откакто се бе върнала тук, често в съзнанието й се появяваха спомени за подобни случки. Особено свързани с Ноа. Той бе затворено хлапе и никога не беше лесно да се отгатнат мислите му. Но пък притежаваше някакъв вроден чар, който го правеше толкова магнетичен. Това я бе привлякло някога, а сега я караше да се чувства неспокойна.

„Какво ли би си помислил — чудеше се тя, — ако разбере, че винаги съм си падала по него?“ Щеше страшно да поласкае егото му и да го направи недостъпен. Никога нямаше да му каже — би било твърде унизително.

Тя въздъхна, усмихна се на хората от персонала, които минаха покрай нея и с усилие изхвърли Ноа от мислите си. Телефонът беше закачен на стената в кухнята и тя побърза да звънне на Рос в офиса му.

— Ноа ми каза, че подозираш палеж — каза му без предисловия.

— Това хлапе говори твърде много — отвърна той. Умората, напрежението и изненадата в гласа му я изплашиха.

— Рос, това няма нищо общо с Ноа. Ти сам трябваше да ми кажеш.

— О, Ани…

Двамата замълчаха за момент, спомняйки си миналото.

— Рос — прошепна тя накрая. — Кажи ми, същият човек ли го е направил. Същият, който тогава…

— Не зная — призна той, после въздъхна. — Къде си? Опитах се да ти се обадя в хотела, но никой не отговаряше.

— В Тейлър Хаус съм.

Последва секунда тишина. И после:

— Ани, след такова… произшествие е нормално човек да е изплашен. И уязвим. Много е лесно някой да се възползва от това.

— Ноа не се възползва от мен — отвърна тя, опитвайки се да остане спокойна. — Аз просто не можех да издържам в хотела и секунда повече. А ти излезе, без да кажеш нито дума.

— Съжалявам, скъпа, имах страшно много работа.

— Щеше ли да ми кажеш?

Отново мълчание.

— Рос — тя потисна една въздишка, — кажи ми, че щеше да ми съобщиш за предполагаемия палеж.

— Щях да ти съобщя, все някога — когато бях напълно убеден, че си… добре.

— Добре съм — процеди тя.

„Господи! Бащите са направо невероятни“ — помисли си ядосано. Добре знаеше, че той просто се опитва да я предпази от ненужни сътресения, но това само я вбеси още повече.

— Имаш ли някакви улики? Все трябват да си открил нещо.

— Ани… — той въздъхна — все още разследваме.

— Просто не искаш да ми кажеш, нали? — каза тя безстрастно. В гласа й се долавяше разочарование. — Рос, не можеш да ме пазиш от това. Всичко, свързано с този пожар, ме засяга точно толкова, колкото и теб.

— Ани, моля те. — Тонът му беше умолителен, и тя веднага съжали, че го бе притиснала така. — Остави следствието да си свърши работата и тогава ще ти съобщя всичко, каквото открием.

Тя нервно навиваше шнура на телефона около пръста си и мислеше.

— Ани?

— Добре — каза след малко. — Обещаваш ли да ми кажеш всичко?

— Обещавам.

— Но, Рос — допълни тихо. Не можа да се сдържи. — Може да е същият човек, нали?

Баща й въздъхна тежко и Ани си представи как в същия момент се бе отпуснал в стола си с крака на бюрото.

— Създал съм си доста врагове през всичките тези години — каза той с още по-голяма мъка в гласа. — Много хора биха го направили. Предал съм стотици дела в съда, разследвал съм хиляди заподозрени. Би могъл да е всеки един от тях.

Не беше подготвена за това. Хиляди!

— Искаше ми се да ти спестя това — особено като имам предвид какво се случи.

— А кой ще се погрижи за теб, Рос? — попита го нежно. — За теб всичко това е също толкова тежко.

— Аз ще се справя, скъпа — поколеба се за момент. — Ще работя до късно тази вечер, но мога да си взема почивка и да вечеряме някъде.

Тя усети мъката и съжалението в думите му.

— Всичко е наред, Рос. Щом имаш работа… Аз ще остана тук, нали нямаш нищо против?

— С тенисиста?!

Без малко да се засмее с глас. Той си беше същият загрижен татко.

— Не, Рос. Ноа ми даде една от къщичките. Ще остана там… сама.

Той се засмя.

— Само проверявам. Радвам се, че ще имаш по-добра компания от мен.

— Ти си чудесна компания — настоя тя убедено. — Освен това… реших да остана цяла седмица. Помислих си, че бих могла да ти помогна с къщата — да съберем нещата или каквото там си решил.

— Не е необходимо да го правиш.

— Но аз така искам — увери го тя. Знаеше много добре, че не би могла да го остави сам точно сега. Всъщност не бе сигурна, че самата тя ще се справи, но поне щеше да опита. Бе го изоставила вече веднъж — през тези десет години. Нямаше да позволи това да се случи отново.

— Имам цяла свободна седмица. Моля те, позволи ми да ти помогна.

— При едно условие — каза той твърдо. — Не ходи сама в къщата. Никога. Изчакай ме.

— Няма да ходя там сама — отвърна тя, знаейки, че ще й е много лесно да изпълни обещанието си.

Веднага след това се обади на редакторката си в „Тайм“. Сю беше властна и много способна жена, която ръководеше Нюйоркската секция на списанието като истински фелдфебел, но имаше слабост към Ани и тя добре го знаеше.

— Как си, сладурче? — попита Сю със силния си акцент — тя бе израснала в Бронкс.

— Вече съм добре — отвърна Ани.

Сю изслуша ужасена историята за пожара миналата нощ и попита изплашена:

— И ти наистина си добре?

— Всичко е наред.

— Добре — каза Сю, и без излишни любезности добави: — Тогава бързо се връщай тук!

Ани се засмя. Как би могла да не обича добрата сладка, отдадена на работата си Сю.

— Загрижеността ти е трогателна.

— Ани — продължи Сю неумолимо, — работим заедно вече доста години. Знаеш, че ти съчувствам, че не успя да намериш подходящия мъж, да създадеш семейство. Миналата седмица ти ми излезе с онази сълзлива история за втория ти баща, който щял да продава семейната къща и за това, че искаш да запазиш няколко спомена за роднините си. Разбира се, проявих съчувствие и ти дадох почивка.

— Така беше — каза Ани, усмихвайки се. Сю обичаше драматичните истории.

— Естествено, че беше така! — отвърна Сю. — И сега, мога да предположа какво ще стане. Без да се засягаш, този път ми разказваш някаква история за някакъв пожар и аз просто предчувствам какво следва. Искаш още време! Да, никой не го заслужава повече от теб, знам. От години не си вземала отпуска. Оценявам отдадеността ти на работата, наистина. Но изобщо не смятам да пусна следващия брой без чуждестранния репортаж — този, който, позволи ми да ти напомня, очаквам да пристигне от Лондон! Този, който ти спря без предупреждение!

— Спомням си.

— Така че побързай и се връщай тук! Дължиш ми го!

Това бе истина.

— Следващата седмица. — Ани окачи слушалката и се усмихна. Но лицето й моментално стана сериозно, когато забеляза Ноа, който се бе облегнал на хладилника и я наблюдаваше така, че сърцето й ускори ритъма си. Тя си бе изградила нова представа за него, която бе много повече от сърдития, враждебен приятел, който си бе мислила, че познава. Той се беше отказал от толкова много неща, за да се грижи за Розмари, за децата, с които се бе заобиколил. Беше я спасил от огъня без колебание, без да се замисли за собствената си безопасност. Предполагаше, че би я намразил, ако узнаеше, че го бе провъзгласила за герой, но просто не можеше да не го направи.

Тя мислеше за него като за герой!

— Ноа — каза тя и се подразни, че се чувства толкова развълнувана. — Не те видях.

Той повдигна кутийката сода, която държеше в ръка, за поздрав:

— Просто дойдох да си взема нещо за пиене.

Той отпи и Ани с възхищение наблюдаваше изящната му шия.

— Навън е невероятна жега — продължи той, облизвайки устни.

Ани просто го гледаше. Беше й приятно. Тялото му я удивляваше. Беше възбуждащо да знае, че до преди малко бе тренирал на корта. Тениската му прилепваше плътно по гърдите му, а силните му, стегнати крака, обути в тесни шорти, бяха великолепна гледка.

— Защо ме гледаш така — попита я, смръщвайки се. Тялото му се изпъна. — Престани!

Ани повдигна очи към неговите и с усилие се застави да не се изчерви. Беше се загледала в него и той го бе забелязал. Какво й ставаше?

— Играл си тенис, нали? — попита тя глупаво.

Устните му се изкривиха леко.

— Бърза си, Левърти. Наистина много бърза. Винаги съм си мислел, че ще станеш нещо подобно някога.

Странно безмълвна, тя му обърна гръб. Все още седеше до масата. Усети, когато той се приближи зад нея.

— Значи си по-добре?

Това не беше загриженост, независимо колко й се искаше да е така.

— По-добре от кога?

Той изруга на ум.

— По-добре от тогава, когато те намерих бяла като платно, канейки се да влезеш в къщата. Оттогава, когато те оставих в къщичката и изглеждаше така, сякаш отново си загубила любимата си кукла.

Тя се усмихна. Беше й напомнил за времето, което тя отдавна бе забравила. Веднъж, когато беше на около пет годинки, забрави любимата си кукла — Сузи — на плажа. И преди Ноа и Джес да успеят да се върнат, за да я намерят, приливът я бе отнесъл. Цяла седмица след това тя плачеше всяка нощ и момчетата толкова се отчаяха, че събраха джобните си цари и й купиха нова кукла. Но тя не пожела дори да я погледне — искаше си старата Сузи. Беше безутешна. Но, като по чудо, след няколко дни океанът изхвърли куклата обратно на брега — без око и крак. Но това нямаше значение — Ани я заобича още повече.

Тя рискува и го погледна през рамо. Отново беше намръщен и изглеждаше почти свиреп. Не можеше да я заблуди — беше страшно загрижен.

— Добре съм.

Изражението му й подсказа, че не й повярва.

— Наистина съм добре — повтори тя, но за момент си пожела нещо непостижимо — нещо като прегръдка.

Преди да успее да отгатне намеренията му, Ноа издърпа стола й заедно с нея и я обърна към себе си. След това приклекна и измъкна краката й напред.

— Какво…

— Тихо — прошепна с дрезгав, но мил глас. — Искам да хвърля един поглед на изгарянията.

Тя отвори уста, за да протестира, но усещайки грубите му, топли ръце върху голите си глезени, не можа да издаде и звук.

— Добре са. Казах ти и преди, всичко е наред — успя да промълви, но той не й обърна никакво внимание. Стиснал устни, внимателно свали превръзките от коленете й. Тя изпищя и потрепери и той рязко вдигна глава нагоре.

— Боли ли?

— Да! — изскърца тя със зъби. Така бе хванала стола, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели. — Превръзката беше залепнала за някакво косъмче.

— Стегни се, Левърти — допълни той меко, въпреки че преди това се изхили. — Ето ти поука — следващия път се обръсни, преди да си залепиш превръзките!

Краката й бяха гладки, дяволски гладки. Той плъзна леко ръка по прасеца й и по проблясването на очите му Ани разбра, че и той осъзнаваше този факт не по-зле от нея.

— Не предполагах, че ще ме проверяват. — Смутена, тя се опита да се отскубне от ръцете му, но той я стисна здраво. Погледите им се срещнаха и дъхът й замря. Бяха близо, прекалено близо един до друг. Трябваше ли да се чувства толкова добре, когато той я докосваше? Трябваше ли да й е толкова хубаво, когато той я гледаше по този начин? Приятна топлина заля лицето й, цялото й тяло. Пръстите му продължаваха да докосват нежно кожата й. Изведнъж й се стори твърде горещо в тази кухня. Нуждаеше се от въздух, свеж въздух!

— Хайде, свършвай!

Той прочисти гърлото си и наведе глава, вглеждайки се внимателно в раните по коленете й. Но тя чувстваше, че и той бе толкова възбуден, колкото е самата тя.

— Моля те, махни се — повтори тя, този път по-меко.

— Още малко. — Внимателно покри раните и залепи лепенките, бръчката между веждите му подсказваше пълната му концентрация.

— Изглежда всичко е наред. — Вдигна очи към нея, и Ани забеляза в тях за пръв път неприкритата му загриженост. — Боли ли много?

— Не — излъга тя. Само преди минута по тялото й се бе разляла вълна от страстно желание. Сега, когато усещаше близостта му и виждаше съчувствието в очите му, внезапно я задави вълнение. Колко приятно бе усещането, че има някой, който се грижи за нея. Колко дяволски приятно!

— Много мило от твоя страна, Ноа.

Той отново се намръщи и Ани с усилие потисна желанието си да приглади с пръсти бръчката между веждите му.

— Какво е мило?

— Че се грижиш за мен.

Той се отдръпна назад и седна на пода.

— Е, като се има предвид колко се оплаква, че косите ти миришели на пушек, че дрехите ти били заприличали на парцали, все на някого трябваше да му стане жал за теб.

Усети, че бе станала смешна.

— Още мириша на пушек — наведе се към него и му предложи кичур коса. — Помириши!

Ноа скочи рязко и отстъпи назад, плъзвайки ръцете в джобовете си. Погледът му отново стана чужд.

— Да-а, смърдиш чудно. Опитай с фъстъчено масло. Разправят, че помагало.

— И изобщо не съм се оплаквала за дрехите.

Погледът му пробяга по тялото й и тя почувства едновременно жега и хлад, ако това беше възможно. Той нарочно отстъпи още крачка назад.

Ани наклони глава:

„Значи не може да се контролира, когато е твърде близо до мен. Много интересно“ — помисли си тя. Прехапала устни се изправи, и за миг се поколеба, преди да пристъпи напред. Кога се бяха променили отношенията между тях, така че в момента изобщо не се чувстваше нормално. Само преди минута й се искаше да избяга, а сега дори не помисли за това.

— Знам, че не би искал да ти го кажа, но бих желала да ти благодаря, че ми позволи да остана…

— Не ми благодари! Бих го направил за всеки, който изглеждаше толкова зле, колкото ти миналата нощ.

— Все пак, благодаря ти.

За да изпита него, а и себе си, Ани пристъпи напред. С какво й въздействаше Ноа, че я караше да изпитва почти непреодолимо желание да изтича и да се хвърли на врата му? Не го направи.

— Ноа…

— Казах ти, няма нужда да ми благодариш!

Той отново отстъпи крачка назад. Защо се плашеше от нея — мъжът, който бе доказал, че не се страхува от никого и нищо. Помисли си, че ще е по-добре да остави нещата такива, каквито са, но не можеше. Точно в момента той бе единственият й приятел и това, от което се нуждаеше, беше прегръдка и няколко успокоителни думи. Струваше й се, че не иска твърде много. Просто една прегръдка.

— Ноа…

Той отстъпи още крачка към вратата.

— Ноа…

Погледите им се срещнаха.

— Ани, точно сега съм страшно зает. Трябва да…

Ноа изсумтя и застана на прага. Ани преглътна смеха си — желанието й да се разплаче се бе изпарило внезапно. И все пак една прегръдка щеше да свърши добра работа.

— Просто исках… — Тя спря. Почувства се глупаво.

— Какво? — попита я, гледайки празно към вратата.

— Нищо.

Искаше му се да се махне — колкото е възможно по-бързо. Тя въздъхна:

— Просто… нищо.

 

 

Два дни по-късно Ани беше вече напълно убедена, че почистването след пожара е мръсна и потискаща работа. Страшно мръсна и страшно потискаща.

Рос беше претрупан с работа. Бяха прекарали не повече от десет минути заедно, но въпреки че и двамата съжаляваха за изгубеното време, Ани настояваше той да се занимава с работата си. Беше й пределно ясно, че и двамата няма да намерят спокойствие преди случаят да е разрешен. Никой не желаеше повече от нея залавянето на подпалвача. Никой, освен може би Рос.

Но Ани се чувстваше самотна.

Освен това Ноа… Е, Ноа си беше Ноа.

Седейки на широката кухненска маса в Тейлър Хаус, тя го чакаше да се появи. Не бяха си разменили повече от десетина думи, откакто той бе изхвърчал от кухнята преди няколко дни. Ани знаеше, че той я избягва съзнателно, но не можеше да разбере защо. Какво толкова бе казала или направила, че да го изплаши така? Беше се изморила да гадае, пък и не желаеше да участва в тази игра повече, така че сега бе твърдо решена да разреши проблема. Тази мисъл я смути. Да разреши проблема!? Та тя нямаше и най-малка представа как да го направи, нито пък знаеше защо изобщо се захваща с това.

През тези десет дълги години бе вечно заета да обикаля света, за да гради име в журналистиката. Това я бе отвело в кръгове, за които само бе чела, бе я срещнало с хората, които винаги бяха по първите страници на световните вестници и списания. Беше свикнала да идва и да си отива, когато пожелае. Но винаги бе живяла в самота. Професията й позволяваше съвсем малко лични връзки. Най-добрата й приятелка беше редакторката й в „Тайм“ и то само защото им се налагаше често да разговарят по работа. Всъщност истината бе, че за тези десет години, Ани бе успявала да избегне всякакви по-трайни връзки, защото просто така беше по-безопасно. Грижата, нуждата, любовта към някого винаги криеха опасността някой ден да се окаже отново сама и жестоко наранена. Бе научила това по един наистина жесток начин — със загубата на майка си и Джес. Знаеше, че може да бъде наранена, само ако заобича със сърцето си. И сега опитът, който й показваше пътя, й се струваше погрешен. Не беше сигурна, че това е най-правилния начин да изживее живота си. Може би любовта, истинската любов си струваше рисковете.

Някакъв шум я накара да се обърне и видя Розмари.

Сякаш това беше напълно друга жена — различна от онази, която бе видяла преди няколко дни. Беше облечена в елегантен костюм с панталон, а не със старата рокля, както предния път. Къдравите й сиви коси падаха свободно върху раменете й и това доста я подмладяваше. Дори се беше гримирала и това засилваше приликата с онази Розмари от миналото.

— Здравейте — каза Ани нежно. Не искаше да стресне жената, която помнеше, но трудно бе успяла да разпознае.

— Ани? — попита Розмари. В гласа и прозвуча радост и изненада. — Малката Ани? — протегна ръка, която се стори на Ани учудващо стабилна. Очите й блестяха от щастие.

Ани пое ръката, удивена от промяната. Силната и уверена Розмари, която виждаше сега, нямаше нищо общо с тъжната и объркана жена от предишния път.

— Розмари, много се радвам да ви видя! — Знаеше малко за болестта, но беше чувала, че в ранните стадии болният може да е много добре някой ден и напълно отнесен на следващия. Тези състояния се редуват, като в съзнанието му не остава и спомен от това, което се е случило, когато не е бил на себе си. — Как сте днес?

Сянка премина през лицето на Розмари.

— Била съм и по-добре. — Тя отмести поглед настрана. — Значи вече си ме виждала.

Ани кимна.

— А аз… не си спомням.

Думите й, произнесени тихо и с такова достойнство, трогнаха младата жена. Не бе чувала за по-жестока болест.

— Всичко е наред, Розмари. Разбирам. Днес сте добре, нали?

— Засега. — Тя сви рамене. Отиде до барплота и си наля чаша кафе. — Искаш ли кафе?

Ани поклати глава. Искаше й се по някакъв начин да смекчи ужасната болка, изписана по лицето на Розмари.

— Така е по-добре — каза тя меко. — Иначе можеше да забравя да ти го донеса. Или още по-лошо — докато ти го наливах, можеше да забравя какво върша и да разлея всичко наоколо. — Произнесе всичко това тихо, сякаш сама презираше себе си и Ани не знаеше какво да й отговори.

Ако беше друга жена, би я прегърнала и би й казала да не се самообвинява, би я уверила, че разбира всичко. Но Розмари бе различна — и винаги бе била. Въпреки че бе предоставила дома си и всичко, което притежаваше на нуждаещите се деца, тя никога не бе допуснала някого до сърцето си. Включително и Ноа. Ани ги познаваше от толкова години, но никога не бе виждала истински майчински или синовни чувства между тях. Това я бе учудвало в миналото, особено, когато го бе сравнявала с невероятно близките отношения между майка си и Джес. Сега наблюдението от детството й се струваше по-обяснимо, откакто научи, че Ноа не е истински син на Розмари. Но това не й помагаше да се доближи повече до старата жена.

И все пак нищо не променяше факта, че в момента Розмари страдаше, а Ани не можеше да понася някой да страда пред очите й.

— Толкова съжалявам, Розмари — каза Ани, чувствайки се сковаващо безпомощна. Розмари винаги бе била най-независимата и силна жена, която тя познаваше. И все още не можеше да проумее как всичко това й бе отнето. — Кажи ми с какво мога да ти помогна?

Розмари въздъхна и огледа кухнята.

— Обичам тази къща.

Ани се усмихна.

— Знаеш, че и аз я обичам. Трябва да си страшно горда — помагаш на толкова много деца тук.

— Не аз, а Ноа върши всичко сега. Той е направо… чудесен. — Приближи се бавно до масата и седна до Ани.

— Но аз с всеки изминал ден се превръщам във все по-голямо бреме за него…

— Не — прекъсна я Ани бързо. — Той никога не си го е и помислял.

— И точно там е проблемът — продължи Розмари упорито. — Той се притеснява за мен, знам това. А аз не искам да е така.

Въпреки че добре знаеше, че Розмари не понася физическата близост, Ани се протегна и я хвана за ръка.

— Никога не би могла да накараш сина си да не се тревожи за теб. Той те обича твърде много.

Розмари се вгледа в стиснатите им ръце.

— Какво би си помислила, ако ти кажа, че изобщо не го заслужавам — попита тя много тихо.

— О, Розмари — промълви Ани. Гърлото й внезапно пресъхна. Знаеше много малко за миналото й, освен че вероятно бе имала тежко детство, като на момчетата, които прибираше в Тейлър Хаус. — Всеки заслужава да бъде обичан, не смяташ ли? — Нежно стисна ръката на старата жена. — Освен това синът ти е толкова упорит и несговорчив, че се съмнявам, че би могла да го спреш да се притеснява за теб.

Розмари се засмя късо.

— Несговорчив е, нали? — Тя погледна към нея. Очите й внезапно бяха станали любопитни. — И много красив, не смяташ ли?

Ани усети пронизващите майчини очи върху себе си и се размърда неспокойно.

— Е, да… хубав е.

Розмари се засмя.

— О, Ани, толкова си добра към мен! Много се радвам, че си тук. Какво те държа толкова дълго далеч от дома?

Ани си спомни за годините на път, за стотиците материали, които бе написала, за нещата, които бе видяла. Спомни си и за семейството си, и за нещата, които бе загубила.

— Просто ми се струваше по-лесно да бъда далеч от тук.

— Но сега се върна…

— Само за малко — поправи я тя.

— Само за малко — повтори Розмари, подсмихвайки се. — Ти и Ноа подновихте вашето… приятелство?

Ани вдигна неопределено рамене и лицето на старата жена се озари от усмивка.

— Ще бъдеш добра и към него! Той се нуждае от приятел.

Ани искрено се съмняваше в това, но не искаше да развали доброто настроение на Розмари.

— Докато съм тук със сигурност бих могла да помогна.

— Е, след като го споменаваш, може би има нещо, което би могла да направиш. — Стрелна Ани с очи, а на устните й имаше тънка усмивка, която страшно напомняше за Ноа. Въпреки че не й беше истински син, двамата много си приличаха, особено по някои маниери.

— Дали си толкова добра с лопатата, колкото си с пишещата машина? Тъкмо идвам от градината. Направо е в окаяно състояние. Плевелите са плъзнали навсякъде. Доматите са задушили тиквите, а изобщо не е трябвало дори да се доближават до тях. — Тя поклати глава печално. — Знам, че не трябва да се оплаквам. Ноа прави всичко възможно. Къщата никога не е била поддържана така добре и децата не са били по-щастливи, но градинарството изобщо не го влече.

Ани се усмихна. Мислите й се объркаха. Ноа, даващ радост и обич на децата! Това бе картина, която просто не можеше да си представи. Някаква глъчка в коридора привлече вниманието им и двете жени скочиха стреснати. След миг и двете се заковаха на прага. Някакво момче, на около тринадесет, стоеше на второто стъпало от горе надолу, гледайки печално към разпилените по цялото стълбище ябълки. Някои се бяха смачкали, други бяха само наранени, но наоколо все пак цареше лепкава бъркотия. На всяко стъпало имаше парчета или цели ябълки. Плодове се виждаха и долу по пода. Момчето стоеше там, опитвайки се да не трепери и едва сдържайки сълзите си, но все пак успя да хвърли предизвикателен поглед надясно. Ани погледна натам и видя Ноа, който оглеждаше бъркотията. Той бавно повдигна поглед към очите на момчето, което всеки миг щеше да се разплаче.

— Направих го нарочно — каза то с треперещ глас. — И няма да го почистя!

— Не, ще го направиш — отвърна Ноа тихо, но без злоба или гняв. — Ако започнеш веднага, ще ти помогна.

Момчето слезе едно стъпало надолу и спря.

— Защо? — попита то горчиво. — Защо да ти помагам да изчистиш. Така или иначе ще ме отпратите. Но аз няма да се върна. Никога няма да се върна там!

— Не — съгласи се мрачно Ноа. — Няма да се върнеш там.

Момчето преглътна и продължи, сякаш не беше чуло думите му:

— Няма да му позволя да ме докосне отново — каза то с пресилена увереност. — Първо ще го убия!

Ноа се взираше в обърканите очи на момчето и това, което каза развълнува невероятно Ани.

— Не, Джери. Ако той те докосне отново, аз ще го убия вместо теб.

Момчето преглътна отново, опитвайки се да сдържи чувствата си, но не успя. Не можа да овладее сълзите си и те закапаха от очите му. Джери хукна надолу по стълбите и се хвърли в очакващите ръце на Ноа. Момчето хлипаше на рамото му, а той се опитваше да го успокои, галейки треперещите му рамене и шептейки нежни думи, които Ани не можеше да долови.

Чувствата, които предизвика тази сцена в нея, я разтърсиха. Ако беше сама, щеше да освободи сълзите си, които и сега пълнеха очите й. Макар че детството й бе помрачено от трагедията, разиграла се преди десет години, животът й преди това бе протекъл в любов, радост и безгрижие. Никога не се бе страхувала от сериозни порицания, от физическо или психическо насилие, не бе преживявала сексуален тормоз. Всички деца тук бяха преминали през това и тя потресена осъзна, че вероятно и Ноа също го бе преживял. Картината, която изникна в съзнанието й я разтърси. Сега, когато бе разбрала, че той беше дошъл тук на десет, тя изведнъж си представи какъв бе бил животът му преди това. Наблюдавайки напрегнатото му лице, докато се опитваше да успокои ридаещото дете, сърцето й се изпълни с ужас и студени тръпки полазиха по тялото й. Той бе страдал, а сега тя страдаше, осъзнавайки това.

Ако всичко бе вярно, то можеше да обясни много черти от характера му. Понякога мълчалив, друг път груб, гневен или отчужден, тя винаги бе долавяла в него много горчивина и дори прикрита агресия. Винаги бе чувствала това. Сега знаеше причината — дълбоките рани, които бе получил в детството си и които нямаше да зараснат лесно.

Ноа притисна Джери до себе си. Сърцето на Ани заби бързо от дълбокото вълнение, което изпита. Той никога не бе показвал чувствата си, освен когато не го бе предизвиквала. А сега го правеше непринудено, всецяло отдавайки се на обичта си към момчето.

Очите я боляха. Нещо стисна гърлото й при вида на трогателната сцена. Когато един мъж обича по този начин и се раздава така пълно, той става изумително прекрасен. Жестът му беше толкова естествен и безкористен, жест, породен в сърцето му. Връщането му в Тейлър Хаус не беше стъпка назад. Не беше и милосърдие — той не изпитваше такова чувство. Беше тук, защото искаше да бъде и защото беше дяволски добър в това, което вършеше.

Ани се извърна към Розмари с пресилена усмивка, която замръзна на лицето й веднага. Старата жена се беше прибрала в черупката си.

Тих боязлив вик зад гърба му накара Ноа да погледне през рамо. Розмари се оглеждаше около себе си видимо объркана, а Ани стоеше до нея и я гледаше загрижено.

Той въздъхна, чудейки се защо всички неприятности му се стоварват едновременно, а не една по една. Притискайки здраво хлипащото дете към себе си, Ноа попита:

— Розмари?

Тя не отговори.

— Розмари.

Тя се взираше в ръцете си с ясни, но безжизнени очи.

— Трябва да изляза и да се погрижа за зеленчуците — промълви тя с тих, треперещ глас. — В пълен безпорядък са.

Той се огледа за сестрата, но нея я нямаше. Джери изхлипа отново. Ноа искаше да се разкрещи, заради несправедливостите, които беше изживяло момчето. Или поне да смачка, да счупи нещо. С усилия на волята запази спокойствие. Трябваше да свърши всичко последователно.

Разсипаните и смачкани ябълки излъчваха сладникава миризма, от която му се повдигаше. Розмари го гледаше с раздразнение, като майка, която гледа капризното си дете.

— Зеленчуците, Ноа!

— Ще се погрижа за тях.

— Не, няма — каза тя строго, заканвайки му се с пръст. — Преди също ми каза, че ще се погрижиш за тях, а не го направи. Би трябвало да ти се скарам, заради непослушанието ти, но сега съм твърде уморена за това. — Тя въздъхна. — Аз просто искам да се погрижа за градината си, а няма кой да ми помогне.

Ноа щеше да бъде вечно благодарен на Ани за това, което направи в този момент. Тя се приближи към Розмари и й се усмихна нежно.

— Позволи ми да ти помогна, Розмари. Отлично се справям с градинарството, а и освен това обичам да го правя.

Старата жена я погледна сурово.

— Коя си ти?

— Ани Левърти — отговори й със същата мила усмивка. Това стопли напрегнатото, уморено сърце на Ноа. — Живея от другата страна на моравата и съм приятелка на Ноа. Искаш ли да се погрижа за градината вместо теб?

Розмари отвратено огледа високата, стройна, но боса жена и Ноа за малко не се разсмя. Откакто се помнеше, Ани мразеше да ходи с обувки.

— Изглеждаш ми твърде мършава, Ани Левърти. Не съм сигурна, че ще ми помогнеш много.

— Но ще го направя. Заклевам ти се, знам какво правя. Позволи ми да ти помогна.

Възрастната жена хвърли последен поглед към светлата й лятна рокличка и примирено сви рамене.

— Нямам голям избор. Ела, ще ти покажа къде се намира. — Тя я хвана за ръка и се запъти към хлъзгавите стълби.

Нежно, но настойчиво младата жена я обърна и я поведе назад, там, където в действителност беше градината. Синът й гледаше изумено как Розмари се оставя да я водят. Обикновено, когато беше „в настроение“, както го наричаха децата, тя отказваше да слуша, когото и да било — освен него. Беше му трудно да възприеме нейното връщане назад във времето и отношението й към него, все едно бе отново момче. Това не зависеше от нея, а той просто искаше тя да се чувства добре. И да бъде в собствения си дом. Майка му ненавиждаше мисълта, че би могла да живее в старчески дом и Ноа не би позволил това да се случи.

Джери се отскубна подсмърчайки от прегръдката на младия мъж, после вдигна нервно очи към него и изхлипа.

— Сега ще ме накараш да си отида, нали?

— Не-е! — Той се поусмихна. — Но ще те накарам да изчистиш всичко тук.

Джери се дръпна изплашен.

— Не е нужно да ме…

— Не, Джери, не по този начин — каза нежно мъжът, въпреки че леден гняв го заля отново. Момчето стоеше настрана треперещо, сякаш очакваше, че ще го удари. — Никога няма да ти посегна. Кълна се!

Джери го слушаше притихнал, сякаш проверяваше, дали думите бяха искрени.

— Съжалявам за ябълките — промълви след малко.

— Знам — отвърна Ноа. — Хайде сега ми помогни да почистим.

Двамата се заловиха със задачата. Джери подскачаше насам-натам с енергията и пъргавостта на младостта, а за Ноа работата се оказа откъсване от опустошителните емоции на деня. Той повдигна глава и обгърна с очи стройните рамене на Ани, докато тя се отдалечаваше с майка му. Начинът, по който младата жена се бе намесила, за да помогне, го трогна. Да се разбереш с Розмари в това състояние бе най-малкото сложна задача и въпреки това тя се бе справила със ситуацията елегантно и уверено. Когато стигнаха до остъклените врати, Ани се спря и погледна назад към него. Дори от това разстояние той долови възхищението в топлите й очи и изведнъж нещо сякаш се преобърна в него. Почувства, че е лудост и глупост да очаква нещата, които очакваше от нея. Той пусна една ябълка обратно в кошницата и я погледна съсредоточено. Никой не се усмихваше.

— Левърти!

Очите й заблестяха.

— Да?

— Не си навличай неприятности с това.

Ани се усмихна и излезе, без да продума.

 

 

Трябваха му няколко часа, за да свърши всичко. През това време прекрати две сбивания, организира малък турнир по софтбол, наглеждаше вечерята и направи няколко предварителни приготовления за годишния благотворителен бал, който щеше да се проведе след три седмици.

Смяташе бала за необходимото зло и, ако зависеше от него, би го пропуснал, но нямаше тази възможност. Постъпленията в бюджета на Тейлър Хаус зависеха изключително от него, пък и хората от градчето го обичаха. Събитието им даваше повод и шанс да се облекат официално, да се докоснат до някои от местните знаменитости, сред които беше и той, и да се напият.

Когато бе приключил с всичко това, реши да отдели на бизнеса си малко внимание, от което той се нуждаеше отчаяно, изведнъж почувства, че умира от глад. Но преди това трябваше да провери как е Розмари, както правеше всяка вечер.

Спалнята й беше празна. Все още спокоен, той се запъти към кухнята. Често в лошите дни като този, сестрата я отвеждаше в кухнята преди лягане, да хапне малко, за да не се събуди през нощта гладна. Кухнята също бе празна и Ноа почувства смътна тревога, която започна да завладява съзнанието му. Той преброди къщата и се поуспокои, когато видя, че всичко при момчетата е наред. Но Розмари я нямаше. Провери вратите, вече сериозно притеснен. „Господи!“ — помисли си ужасен. Нямаше да го понесе. С всяка изминала седмица състоянието й се влошаваше и той знаеше, че скоро ще я изгуби завинаги.

Точно както всеки друг в живота му.

Разтърси рязко глава, проверявайки задната врата. Това не беше вярно. Розмари не го напускаше по свое желание. Тя не бе избрала сама ужасната си болест. Въздъхна и се облегна на стената. Просто не беше честно! Животът й и без това бе толкова тежък. Родителите й я бяха изоставили, съпругът й я бе тормозил и изнасилвал и въпреки това тя бе посветила живота си на другите. Какво, че беше затворена и дори отчуждена понякога. Розмари се бе грижила за него, когато той бе останал сам в света. И само това бе достатъчна причина, за да й бъде дадена възможност да преживее остатъка от дните си възможно най-щастливо и на единственото място, което бе смятала за свой дом.

„Мисли, Ноа, мисли! Къде би могла да отиде по това време? И къде, по дяволите, е сестрата!“ — изруга наум той.

Но внезапно откъм верандата долетя напевното поскърцване на люлката и той се отпусна облекчен. В следващия миг прелетя през дневната и рязко отвори вратата.

Остана като закован на мястото си.

Розмари седеше в люлката, а сестрата бе коленичила пред нея.

— Нищо тук не ми е познато! — изплака старата жена и отпусна глава в шепите си. — Дори… Дори не знам името си! — Тя изхлипа тихо и звукът се заби остро в сърцето на Ноа.

— Името ви е Розмари — каза сестрата приглушено. — И в момента сте на любимото си място в къщата — люлката на верандата.

Риданието на Розмари наруши нощната тишина.

— Мразя това място!

— Не — промърмори сестрата. Гласът й бе търпелив, изпълнен с разбиране. — Не е така.

— Това не е моят дом и аз изобщо не те познавам — извика Розмари, вдигайки глава. Лицето й бе набраздено от сълзи, със застинала грозна гримаса на жесток, безсмислен гняв. — Махни се от мен!

Ноа пое дълбоко въздух и пристъпи напред.

— Всичко е наред, Джийни — обърна се към сестрата. — Аз ще я заведа да си легне.

Жената кимна с видимо облекчение и погледна към него със съчувствие.

— Ще ви чакам горе в стаята.

Той поклати глава в знак на благодарност и седна до жената, която бе негова единствена майка.

— Розмари, аз съм. Синът ти, Ноа.

Тя го погледна и присви очи.

— Не!

— Да, аз съм — увери я той тихо. — Ти ме отгледа, не си ли спомняш? Всяка неделя ми правеше мелби, защото страшно ги обичах. И с часове стояхме в градината, само защото исках да съм с теб. Веднъж окъсах всички цветове на розите, защото си мислех, че са плевели. Спомняш ли си колко се ядоса?

Розмари поклати глава. Изглеждаше сериозна.

— Не се спомням. Ударих ли те?

— Никога не си ме удряла — отвърна Ноа, и бръкна в джоба си за кърпичка. Подаде й я, но тя сякаш не забеляза и той сам избърса сълзите й. — Но не беше необходимо — можеше да ме ужасиш само с поглед.

Устните й се изкривиха леко.

— Ти си голям мъж, който и да си, и се съмнявам, че някой би могъл да те уплаши.

— Но ти го правеше — увери я той. — Повярвай ми, Розмари Тейлър. Гневът ти е нещо, което не всеки, независимо колко е голям, би могъл да понесе леко. — И показвайки открито чувствата си — нещо, което се случваше много рядко — взе ръката й.

— Вкъщи си, Розмари. Можеш ли да ми се довериш и да ми повярваш, че е така. Разбери, ние всички сме страшно загрижени за теб.

— Толкова е трудно — прошепна тя, очите и отново се изпълниха със сълзи. — Чувствам се изгубена… и толкова… самотна. Страх ме е.

Той кимна. В гърлото му сякаш бе заседнала буца.

— Знам. И всичко това те ядосва, разбирам напълно. Тежко е да се чувстваш объркан.

— Чувствам се и унизена. Мразя всичко това! — добави тя ниско. — Толкова го мразя!

За миг и двамата седяха облегнати в люлката, изгубени всеки в своите мисли. Нощта ги бе обгърнала приятно. Далечният ритмичен шум на прибоя, който като че ли бе станал част от градчето, и соленият нощен въздух бяха невероятно успокояващи и отпускащи.

— Толкова съм изморена — изведнъж промълви старата жена. — Страшно изморена. Иска ми се да съм си в леглото.

„Дори гласът й звучи изтощено“ — помисли си той, ставайки на крака.

— Нека те отведа до стаята ти. — Видя паниката в обърканите й очи и се опита да се постави на нейно място. Ужасена, поради факта, че нищо, абсолютно нищо наоколо не й бе познато, тя трябваше да се довери на един напълно непознат. Всеки би бил изплашен.

— Всичко ще бъде наред — обеща той и й подаде ръка, за да стане.

Само ако можеше сам да повярва на думите си! Мразеше да вижда майка си толкова крехка и ранима. Трябваха му десет минути да я заведе до стаята й на втория етаж. Тя категорично отказа той изобщо да я докосва, камо ли да я занесе до там. И въпреки че полагаше усилия да я разбере, все пак го заболя силно.

Особено осъзнавайки, че добрите дни щяха да бъдат все по-малко и все по-рядко между лошите. Той спря пред вратата на спалнята, изчаквайки да чуе прещракването на бравата, за да се увери, че двете със сестрата са в безопасност. Това бе тъжна, но абсолютно необходима мярка. Ако Розмари успееше да се измъкне през нощта, можеше да се нарани лошо.

Вече не беше сигурен, че ще успее да се справи. Господи, имаше ужасна нужда от приятел!

В съзнанието му внезапно се появи Ани, облечена в жълтата си лятна рокличка, която така плътно описваше стройната й фигура и направо го влудяваше. Нуждаеше се от хубава вечеря и здрав сън, но по някаква необяснима причина реши, че първо трябва да я види.

От братска загриженост.

„Глупости.“ Желаеше да я види. Отчаяно.

Тъмната къщичка можеше да означава само едно — че Ани не го бе послушала. Той пресече моравата и се спря зад обгорялата къща. Никой не отговори на почукването му, но усещаше, че тя е вътре.

Влезе тихо, без да си дава сметка, че би могъл да я изплаши до смърт. Тя нямаше никаква работа в тази къща, още повече сама, но той не можеше да каже точно защо. Може би защото подозираше, че това ще я разстрои. Може би, защото се страхуваше да не се нарани. А може би просто, защото се притесняваше за нея.

Последната мисъл го ядоса. Имаше достатъчно други хора, за които да се притеснява.

Откри я на втория етаж, в спалнята на майка й. Седеше на пода, с кръстосани крака. Пред нея стоеше отворена кутия с бижута. Нямаше я жълтата рокличка. Вместо нея бе облякла къси панталонки и бяла тениска. Непослушните й златни коси се бяха разпилели около лицето й. То бе твърде бледо, а устните — напрегнато присвити и Ноа разбра, че тя бе плакала. Вместо да го разнежи, тази гледка го ядоса още повече.

— Какво, по дяволите, правиш тук горе? — попита той грубо.

Ани подскочи.

— За бога, Ноа! — Изтри с ръка сълзите си, и се изправи несигурно. Две гневни червени петна се появиха на бузите й. — Никога повече не го прави!

— Изобщо не трябва да си тук!

— И защо не? — Очите й бяха като блестящи камъчета, твърди и предизвикателни. „Много добре знае, че не трябва да идва тук сама“ — помисли си той. Тя бавно сложи стиснатите си юмруци на кръста. Ноа я наблюдаваше внимателно, хипнотизиран от частицата гладко, стегнато тяло, която се показваше между шортите и късата й тениска. Плъзна ръце в джобовете си, за да не посегне към нея. „Братска загриженост!“ — напомни си той.

— Това си е моята къща, Ноа — сряза го тя. — И мога да идвам тук, когато си поискам. Само защото в момента живея на твоя земя не ти дава правото да…

Той се протегна към ключа на лампата, защото вече се здрачаваше. Внезапно проблесна ярка синя светкавица и силен трясък отекна в стаята. Жената изпищя и се хвърли на пода, с ръце върху главата си. Това бе просто една избухнала крушка, но при вида на жената, трепереща и свита на кълбо върху пода, нещо прободе сърцето му. Но той остана с ръце в джобовете, страхувайки се да я докосне.

— Ани.

Тя не помръдна, но той чуваше хлипането й.

С една дълга и цветиста ругатня се приближи до нея, вдигна я от пода и я притисна до себе си.

„Това е грешка — помисли си, когато ръцете му докоснаха голите й рамене. — И ще ми струва скъпо!“

— Ани, всичко е наред. — Тя увисна на врата му, очите й бяха силно стиснати. Той знаеше какво се случва с нея, можеше да почувства тръпките, който я разтърсваха, страхът, който свиваше сърцето й. — Просто крушката гръмна. Няма пожар. Всичко е наред.

Тя отново потрепери, той спусна ръката си по гърба й и затвори очи. Вълна от нещо, което можеше да се опише само като непреодолимо желание, се надигна в него. Опита се да убеди себе си, че тя не ухае нежно на пролетни цветя, само за да го влудява, че кожата й не е гладка като коприна, само за да го изтезава.

— Ани — каза той с напрегнат глас. Опита се да я откъсне от себе си, но тя се прилепи още по-плътно към него. — Ани, моля те!

Тя въздъхна и се отдръпна, отмествайки непокорен кичур коса от лицето си. Очите й бяха уморени и помръкнали.

— Не хапя, нали знаеш?

Той подмина болката в гласа й и замълча. Не беше сигурен в себе си.

— Май се паникьосах, а?

— Нищо чудно — прошепна той тихо. — Това, което преживя напоследък, би могло да разстрои всеки.

Ани повдигна очи към него и той се стъписа при вида на застиналия в тях ужас.

— Не е това — каза тя. Гласът й потреперваше леко. — Не е заради пожара. Просто не мога да излича от съзнанието си това, което се случи преди десет години. Преживявам всичко в мислите си отново и отново и… — Замълча, свивайки рамене.

— И какво?

Тя го погледна със загадъчните си сиви очи.

— Има нещо, което пропускам, нещо, което не мога да си спомня. Някаква малка, досадна подробност, която не ми дава мира.

Очите му се присвиха замислено, докато сравняваше това, което Ани му каза, с това, което той самият подозираше.

— Мислиш, че има връзка между двата пожара.

— Да — прошепна тя. — Така е.

Въпреки че не му се искаше да го вярва и беше премислил всичко за себе си, Ноа също разсъждаваше така. Ярост изпълваше сърцето му само при мисълта, че някой заплашва Ани. Гледайки я сега, взирайки се в дълбоките й разстроени очи, той си обеща, че няма да позволи да й се случи нещо лошо. Защото нямаше да си го прости, ако това станеше. Да загуби Ани, както бе загубил Джес, дори не искаше да мисли за такава възможност.

— Хайде — каза той. — Да се връщаме.

Те слязоха заедно по стълбите и излязоха навън.

Когато стигнаха края на двора, Ани се обърна и погледна към родния си дом. Мрачните й очи бяха пълни с мъка. Без да се замисля, той взе ръката й и я стисна нежно. След това я дръпна, отвеждайки я далеч от къщата, през моравата.

— Гладна ли си? — попита той.

Тя поклати глава.

— Изморена?

Тя отново поклати глава и той направи усилие да се откаже от досадните „майчински“ въпроси. Да, Ани беше голямо момиче, но той чувстваше мъката й и внезапно, не разбра в кой момент, тази мъка бе станала и негова. Прииска му се да я грабне в обятията си.

Беше се стъмнило и няколко дълги оловни облака закриваха звездите. В далечината прибоят се разбиваше с трясък в брега и нощните шумове ги погълнаха. И все пак Ноа долавяше ясно обърканите чувства на младата жена. Но тя изглеждаше толкова прекрасна в здрача, че той вече трудно можеше да се убеди, че е тук просто за да я утешава. И все пак трябваше да опита.

— Спомняш ли си, че една нощ ние с Джес решихме да спим на открито — на моравата.

Ани повдигна глава и кимна мълчаливо.

— Хайде, Ани — сгълча я той, разклащайки хванатите им ръце в отчаян опит да я накара да се усмихне.

— Как може да не помниш. После ни се подиграва цели месеци. Ние с Джес тогава се мислехме за голяма работа. Трябва да сме били на около дванадесет. Точно в полунощ, ти и Рос…

Тя се засмя изведнъж — красив, мелодичен звук, който го накара да се усмихне.

— Спомням си — засмя се тя отново, и му хвърли бърз поглед, който му напомни за приятелката от детството — дръзка и предизвикателна.

— Знаехме, че ще си четете истории с духове, и че Джес няма да пропусне любимия си разказ — за пуйката без глава, която тормозела момчетата от фермата. Ние с Рос ви нападнахме изненадващо, крещяхме и се опитвахме да имитираме крякането на пуйка. — Тя се разкиска и спря. Обърна се към него, усмихвайки се широко. — Изплашихме ви до смърт онази нощ!

— Не бяхме толкова изплашени. — Чувстваше, че трябва да защити онези две ужасени, дванадесетгодишни момчета.

Тя поклати глава и се засмя отново.

— Джес без малко не си подмокри панталоните от страх онази нощ и ти много добре го знаеш, Ноа Тейлър! Той се изстреля с невероятна скорост към къщи и очевидно полагаше невероятни усилия да не се изпусне по пътя.

Той бе направил същото. Спомняше си добре. Но за момент като че ли забрави за това — беше щастлив да вижда как усмивката озарява лицето й.

— И разказа на всичките си приятелки. Беше страшно плямпало.

Смяха се. Когато се поуспокоиха, тя избърса очите си.

— Не бях плямпало!

— Не, беше!

— Но вие двамата ми позволявахте да ходя с вас навсякъде.

— А имахме ли друг избор?

— Не — усмихна се тя, — нямахте.

— Между другото, правехме го заради Джес — винаги му ставаше жал за теб. — Ноа се разсмя на погледа, който тя му хвърли. — Е, добре. И на двамата ни беше жал за теб.

Тя отпусна назад глава и се загледа към звездите. Ноа съзерцаваше гладката й шия и през ума му мина напълно сериозната мисъл да докосне с устни мястото, където биеше пулсът й.

— Всеки път, когато успявахте да се отървете от мен — каза тя замечтано, потънала в спомените, — аз изказвах Джес и двамата загазвахте здраво. — Усмивката й помръкна и тя закрачи отново. Когато се изравни с нея, Ани каза тихо:

— Предполагам, че наистина съм била плямпало. Защо изобщо ме търпяхте?

— Мислила ли си си някога, че просто така се налагаше?

Тя го стрелна с поглед и желанието му да се заяжда с нея изведнъж се изпари. Искаше му се да я накара да се чувства по-добре. Искаше да я види отново усмихната. Искаше да я целуне.

— Харесвахме те — каза той просто и хвана отново ръката й.

Тя се усмихна и Ноа с усилие на волята успя да си наложи да държи леко ръката й, въпреки че с всяка клетка от напрегнатото си тяло искаше нещо много повече.

— Аз също ви харесвах, момчета — каза тя безгрижно.

— Всичките ми приятели ме смятаха за страхотно момиче. Заради вас двамата бях толкова харесвана.

— Не — каза той уверено. — Беше заради Джес. Мен не ме харесваха много хора.

— Момичетата си падаха по теб.

— Не е вярно. — Те повървяха още малко, докато Ноа се бореше със спомените за онези тъжни дни. — Е, може би само малко.

Тя се засмя и двамата потънаха в мълчание. Доволен, че поне част от мъката си бе отишла от лицето й, Ноа остави разговора да замре. Тишината не беше тягостна — дори някак си приятна. Отдавна не се бе чувствал толкова спокоен насаме с жена, може би дори никога, освен в онези години в миналото, когато пак бяха заедно.

— Джес ми липсва — каза тя накрая тихо. — Всичко тук е много приятно, но той все пак трябваше да бъде с нас.

Разбира се, обаче това щеше да постави нещата в доста болезнена перспектива, поне за него. Беше лудост, пълна лудост да допуска странните еротични мисли, които се въртяха в главата му. Тя го възприемаше само като „приятел“, нищо повече и Ноа не трябваше да го забравя.

— И на мен ми липсва. — Никога не би могъл да забрави Джес.

— И мама ми липсва. Всичко тук, в Сан Райо, ми напомня за тях. — Тя въздъхна. — Казват, че времето лекувало, че не би трябвало да ме боли, след всичките тези години. — Ани поклати глава бавно. — Всичко е лъжа. Изобщо не ти става по-леко с времето, нали?

„И с мен е така“ — почти изрече той, но стисна устни — не искаше да я натъжава повече, не и тази вечер.

— Не е необходимо да ги забравяш, Ани. Вероятно това, което имат предвид хората е, че с времето просто ти става по-леко да си спомняш за тях.

— Е, минаха почти десет години, а за мен сякаш беше вчера, особено след като…

Ноа добре знаеше какво бе премълчала и за това не каза нищо. „Особено след като се върна, нали?“ — помисли си той. Не можеше да й каже, че съжалява, просто защото не беше така. Нейното завръщане му бе предоставил шанса да я опознае отново. „Но тя ще си замине — напомни си той. — При това, вероятно, много скоро.“

Нямаше никакво значение дали ще си тръгне след седмица или в края на лятото — Ноа не можеше да си представи живота си без нея.

Никой не нарушаваше мълчанието и той реши, че Ани би желала да остане сама. Изпита странно нежелание да я остави, но не беше сигурен, дали защото се бе разтревожил, когато бе видял тъжните й, самотни очи в къщата, или защото му се искаше да бъде с нея. „Ако е второто — помисли си той — ще се махна веднага.“

Трябваше да го направи.

Той отвори входната врата на къщичката й. Намръщи се, когато разбра, че вратата е отключена.

— Защо не си заключила?

Тя сви рамене, минавайки покрай него. Възбуждащият й лек парфюм погъделичка ноздрите му.

— Не смятам, че е необходимо.

— Само че не е така — отвърна той кисело, затръшвайки вратата зад гърба си. — Това, че не сме в големия град не означава…

Тирадата му беше прекъсната от изплашения й възглас. Ани беше запалила осветлението и гледаше шокирано дневната.

Помещението беше с краката нагоре.