Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Американа (47)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Mike's Sake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Джанет Дейли. Заради Майк. Страна на желанията

Американска. Първо издание

Джанет Дейли. Заради Майк

Преводач: Росица Палазова

Джанет Дейли. Страна на желанията

Преводач: Мария Христофорова

Редактор: Димитрина Ковалакова

Художник: Георги Станков

Коректор: Атанаска Кузманова

ИК „Хермес“, София, 2000

Отпечатана 2000 г.

ISBN: 954-459-790-5

 

Janet Dailey

Оригинално заглавие: FOR MIKE’S SAKE Copyright © 1979 by Harlequin Enterprises В. V.

Оригинално заглавие: A LAND CALLED DESERET Copyright © 1979 by Janet Dailey All rights reserved.

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Малкият спортен автомобил изсвистя надолу по улицата под свод от буйно разлистени дървета. Гюрукът на колата беше свален и вятърът развяваше златисточервената коса на шофьорката, облечена в удобни дънки и синя памучна блуза с навити до лактите ръкави.

Миг преди да свие в пресечката, Маги Рафърти се огледа за приближаващи коли и продължи напряко. Новото просторно игрище се виждаше и тя намали, за да влезе по чакълестата алея пред входа. Спря и се взря през опушено сивите стъкла на слънчевите очила, после с нетърпелив жест ги повдигна на главата си. Зелените й очи се спряха на група момчета и тя сложи ръка върху клаксона.

Моментално едно от тях се отдели от групата и се запъти към нея, размахвайки бейзболна ръкавица. Спря се за миг и махна с ръка към останалите, след което продължи да се придвижва заднишком към колата.

— Ще се видим в петък, момчета! — останал почти без дъх, той скочи на седалката, а тъмните му очи искряха от вълнение. — Здрасти!

— Ти си „здрасти“! — усмихнато отвърна Маги и леки трапчинки се появиха на бузите й. — Съжалявам, че закъснях. Надявам се, че не ти се наложи да чакаш дълго.

— Всичко е наред — пренебрегна той извинението и неволно пъхна юмрук в ръкавицата. — Започвам да свиквам с тази малка подробност, че винаги закъсняваш — каза с търпеливо снизхождение, присъщо на възрастните.

— Много ти благодаря, Майк. — Тя се усмихна и се протегна, за да дръпне надолу към челото му козирката на бейзболната шапка. Точността не бе сред нейните добродетели, но нямаше нужда десетгодишният й син да й го напомня.

— Хей, я стига! — възнегодува Майк и смъкна шапката, за да я сложи отново както си беше. За миг се видя гарвановочерната му коса, малко по-тъмна от очите.

Погледът на Маги се плъзна по профила на момчето и се задържа върху множеството лунички, накацали по носа и скулите му — единственото видимо нещо, което бе наследил от нея.

— Казах ти да не правиш така! — каза той.

— Съжалявам, забравих. — Не бе съвсем вярно. Майк смяташе, че вече е твърде голям за целувки и прегръдки, и те го смущаваха. Маги не можеше да потисне желанието си да го докосва и гали, затова го прикриваше под формата на закачливи жестове.

— Вкъщи ли отиваме или не? — бързо попита той.

— Да, право вкъщи.

Докато се озърташе, за да обърне, погледът на Маги попадна върху мъжа в колата, паркирана до нейната. Бе висок, около тридесетте, със светлокестенява коса и кадифени очи, изглеждаше твърде добре и имаше загар като на спасителите от плажа. Наблюдаваше я, а в очите му се четеше възхищение. Устните му се извиха в усмивка, придружена от леко кимване на главата в знак на безмълвен поздрав.

Маги без колебание отвърна на усмивката и кимването. Един от съотборниците на Майк заобиколи колата и се покатери на предната седалка. Тя въздъхна със съжаление. Защо приятно изглеждащите мъже неизменно се оказваха женени за малки женички, които ги очакваха вкъщи?

Маги смъкна очилата на носа си и зави по празната улица.

— Как беше първата тренировка? — Бейзболният сезон на Малката лига току-що започваше. Дори не й се мислеше за напрегнатата лятна програма, която предстоеше.

— Върхът! Треньорът каза, че от мен ще излезе добър играч, защото ставам за всичко, с изключение на питчър, разбира се. Май ще трябва да поупражнявам хвърлянията. — Той се замисли върху идеята.

— Освен да станеш добър на бейзболното поле, ще трябва да се постараеш поне за още едно-две неща.

— Предполагам — призна Майк. — Но трябва да подобря удара си. Не се справих много добре днес.

— Това е едва първата ти тренировка — напомни му Маги.

— Да, знам. Тренерът каза, че ще ме научи на някоя друга хватка при хвърлянето и всичко останало, ако идвам по-рано от другите. Мислиш ли, че ще можеш да ме водиш малко по-рано?

— Днес нямаше да закъснееш, ако Аарон не ми се беше обадил от офиса точно когато тръгвахме. — Маги правилно изтълкува въпроса като заядлива забележка относно навиците й.

— Да, но ти винаги оставяш всичко за последната минута. И ако изскочи нещо непредвидено, все закъсняваме.

— Следващия път ще тръгнем по-рано — обеща тя.

В края на улицата се виждаха синкави отблясъци — слънчевите лъчи се отразяваха от гладка водна повърхност. В Сиатъл лазурни отблясъци играеха едва ли не зад всеки ъгъл — най-често идваха от някое езеро или заливче.

— Няма смисъл да ме взимаш. Винаги мога да си дойда и пеша.

— И преди сме говорили за това, Майк. — Устните й се свиха, раздразнение се изписа по лицето й от факта, че той засяга тема, по която отдавна вече са се разбрали. — Твърде далеч е за разходка пеш.

— Нямаше да е толкова далече, ако имах колело с десет скорости. Видях едно…

— Рожденият ти ден се задава.

Майк изпъшка.

— И лятото почти ще е свършило дотогава.

— Ако се бе грижил малко повече за старото си колело, сега нямаше да си без него.

— Забравих да го заключа само веднъж! Откъде да знам, че някой ще дойде и ще го открадне.

— Надявам се, че си извлякъл поука и ще си по-внимателен със следващото.

— Щом си решила да ми подаряваш колело за рождения ден, защо трябва да чакам? Не мога ли да го получа по-рано?

— Ще видим.

— Може би, ако пиша на татко, той ще ми купи — промърмори Майк, недоволен от половинчатото й обещание.

Маги му хвърли гневен поглед.

— Току-що провали шансовете си да получиш колело преди рождения ден! Хиляди пъти съм ти казвала да не всяваш раздори между мен и баща ти. Ако успееш да го убедиш да ти вземе колело преди рождения ден, ще го заключа до тогава. Разбра ли?

— Да, мамо — измърмори Майк и се намръщи. Маги потисна въздишката си, зелените й очи отново се загледаха в пътя. Господи, как мразеше да се прави на строгия родител! Но всъщност едва ли имаше друг избор. Майк се държеше като всяко дете на разведени родители. Ако го оставеше да я изнудва, щеше да се качи на главата й. Но тя нямаше да позволи на когото и да било да се качва на главата й, най-малко — на собствения си син.

— Добре — опита се тя да разсее напрежението, — вече ще те карам на тренировки винаги по-рано, за да може треньорът да те научи на тънкостите в хвърлянето.

— Знам защо ще ме караш по-рано — заради тренера. Забелязах как те гледа — засмя се Майк.

— Не знам за какво говориш. Дори не видях Андерсън.

— Не, имаме си нов треньор, Том Дарби. Онзи в колата, високият симпатяга. Искаш ли да те запозная с него?

— Съпругата му сигурно не би одобрила това, Майк.

— Не е женен. — Усмихна й се широко. — Да не мислиш, че се опитвам да те уредя с някой женен тип с деца?

— Ако изобщо трябва да се „уредя“ с някого, и сама мога да се погрижа за това.

— Съдейки по това как те гледаше, няма да е нужно много — заяви Майк със завладяваща сигурност. — Би искал да го направи с теб, веднага се вижда.

Откровението му предизвика буря от възмущение и укор, но Маги я преглътна и направи само невинна забележка:

— Виждаш повече, отколкото трябва.

— Това са фактите от живота, мамо. Човек не може да ги пренебрегва. — Той повдигна рамене. Осъзнаваше, че се е държал скандално, и се наслаждаваше на усещането. — Не е моя вината, че имам хубава майка и че половината от момчетата те мислят за по-голямата ми сестра.

— Имаш ли нещо против? — Тя му хвърли любопитен поглед, докато завиваше по магистралата към дома им.

— Не, просто казвам на всички, че са ти правили пластична операция на лицето и че в действителност си много по-възрастна.

— Майк! — Не знаеше дали да се ядоса, или да се разсмее и от объркване не направи нито едното, нито другото.

Той сърдечно се засмя, намирайки учудването й за изключително забавно.

— Не съм им казвал такива работи, мамо. Честно! Но трябваше да си видиш физиономията!

Маги спря колата пред гаражната врата.

— Още малко — и ще трябва да погледнеш собствената си физиономия! — Но заплахата не беше отправена сериозно.

— Честно, мамо! — Той отвори вратата, но се поколеба, преди да излезе. — Нямам нищо против, че изглеждаш толкова млада и хубава. И няма да имам съвсем нищо против, ако треньорът ти стане гадже.

— О, така ли! — Маги изгаси колата и извади ключа. — Мислиш ли, че това би ти помогнало да натрупаш точки пред него?

— Е, поне няма да навреди. Би му било доста трудно да не пуска в игра сина на момичето, с което излиза, нали?

— Но ако синът заслужава да си седи на пейката, майката може да подметне това на треньора.

— Е, добре де — въздъхна той и изскочи от колата, — не можеш да виниш някого, който се опитва да огледа нещата от всеки ъгъл.

Маги поклати неодобрително глава и излезе от алеята пред къщата. Майк бързо се понесе по стъпалата, като ги взимаше по две наведнъж. Стигна горе и зачака нетърпеливо, докато майка му ровеше в портмонето за ключовете си.

— Какво има за обяд? Умирам от глад!

— Домашна юфка. — Тя му подаде ключа, за да отключи, и се протегна за писмата в кутията.

— Може ли да ядем веднага? — Майк беше вече в къщата и се отправи към кухнята, като захвърли пътем бейзболната ръкавица на канапето.

— Мястото на ръкавицата е в стаята ти, а обядът ще е след двадесет минути. Измий се, докато аз нарежа салатата.

— Опитваш се да ме превърнеш в заек. Салата! — възропта Майк.

— Ръкавицата! И се измий! — напомни му Маги. Хвана го, преди да е стигнал кухнята, и го тласна обратно към всекидневната. — Освен това обичаш салата, така че не разбирам от какво се оплакваш.

— Не и на всяко ядене.

След забележката Маги се позамисли и си призна, че напоследък в менюто й липсва разнообразие. Предположи, че това е проблем, с който се сблъскват всички работещи майки. Да готвиш само за двама души също не беше лесно. И все пак критиката бе справедлива и тя трябваше да направи нещо, за да промени това положение през останалата част от двуседмичната си отпуска.

Остави писмата върху плота и започна да се рови в кухненските шкафове. Имаше достатъчно време да прегледа сметките по-късно. Точно сега имаше едно гладно момче, което трябваше да нахрани.

„Момче“. Думата предизвика появата на трапчинките по бузите й, особено когато си припомни днешния коментар за треньора. Майк бързо надрастваше определението „момче“.

А и това сватосване! Все пак много по-добре беше, че той няма нищо против личния й живот. Щеше да е непоносимо, ако е ревнив и я осъжда за това, че се вижда с други мъже. Пък и Майк бе само на пет, когато тя получи развод, така че емоционалните му белези не бяха много дълбоки.

Майк очевидно харесваше новия си треньор. Том Дарби — Маги беше запомнила името. Изглеждаше красив, имаше нещо шотландско в него и никак не би било честно да твърди, че не й е симпатичен. Той очевидно обичаше децата, иначе нямаше да е треньор на отбора на момчетата. Повечето от избраниците й, с които се бе срещала напоследък, бяха или твърде млади, или почти стари, а този Том Дарби беше… Маги обузда въображението си. Човекът дори не я бе поканил на среща — ако изобщо някога я поканеше, — а тя вече претегляше шансовете му!

Майк влетя в кухнята.

— Ръкавицата е в моята стая, а ръцете ми са измити. Може ли вече да ядем?

Маги набързо го огледа и кимна.

— Седни на масата, докато преценя с какво да заместя салатата.

— Не можем ли просто да забравим за салатата? Обещавам довечера да изям две порции зеленчуци вместо сега! Умирам от глад! Наистина развих огромен апетит на игрището.

Устните й трепнаха в усмивка и тя се предаде:

— Е, добре. Сядай на масата, а аз ще сложа телешкото и юфката.

По-късно, докато Майк ядеше втора порция юфка, Маги занесе празната си чиния в мивката, взе писмата от плота и се върна на масата. Внимателно отдели рекламните брошури от сметките и стигна до последния плик. Още преди да види марката от Аляска, позна ясния, четлив почерк. Сърцето й трепна за миг, а после продължи с нормалния си ритъм.

— Имаш писмо от баща си, Майк.

Подавайки плика на сина си, палецът й закри адреса на подателя и името Уейд Рафърти.

— Върхът! — Той заряза чинията си, за да разкъса плика с нетърпението на дете, което отваря подарък.

Маги отпи от чашата с мляко, опитвайки се да прикрие пристъпа си на ревност.

Майк прочете първите няколко реда и възкликна:

— О, боже! Идва си у дома!

Сърцето й отново прескочи един такт.

— Защо се връща в Сиатъл? — Тя отказа да използва думата „у дома“.

— За да ни види, разбира се. — Майк продължи да чете писмото.

„Не нас. Идва, за да види теб, а не нас“ — мълчаливо го поправи Маги. Уейд имаше интерес да я види, колкото и тя него.

— Баща ти пише ли кога ще дойде?

Бяха изминали шест години от последната им среща — малко след развода, преди той да замине за Аляска. Самият Уейд бе настоял пред ръководството на компанията да го прехвърлят там. Разбира се, Майк се виждаше с него, летеше до Аляска през летните ваканции и за коледните празници.

Първия път, когато момчето отиде, Маги се притесняваше ужасно през цялото време до завръщането му. Когато се върна, тя се почувства още по-зле — всяко изречение започваше с думата „татко“. До ден-днешен изпитваше ревност, макар и не така силна, както тогава.

Да се определи петгодишният й брак с Уейд като бурен период в живота й, би било меко казано. Това бяха пет години, изпълнени с непрестанни разгорещени спорове, като при това и двамата се редуваха да си искат развод — и най-накрая желанията им съвпаднаха.

Прекалено еднакви бяха един за друг: нейната сприхавост съперничеше на опустошителния му гняв. И все пак, независимо от всичко, след развода те поддържаха цивилизовани отношения помежду си — и причината за това бе най-вече Майк.

— Идва си в неделя… — Майк погледна към стенния календар в кухнята, изпъстрен с бележки около важни дати. — Ауу! Идва си тази неделя! — Той й посочи две изречения в писмото. — Пише го тук: „Ще се видим в неделя. Ще ти се обадя сутринта.“ Тази неделя. Ауу!

— Обяснява ли защо? Искам да кажа, ти не му ли писа последния път, че с нетърпение очакваш лятото, за да отидеш в Аляска? — Маги се почувства неудобно. Много по-добре се чувстваше, когато от Уейд я деляха стотици километри. — Баща ти със сигурност знае колко много искаш да отидеш. Защо тогава те разочарова?

— Аз не съм разочарован. Всъщност дори предпочитам той да дойде. И татко знае това, защото неведнъж съм го молил да се прибере. Мамо, мислиш ли, че татко би могъл…

— Няма да отседне тук! — разбрала края на въпроса по изражението му, моментално отхвърли идеята Маги. — Пък и съм сигурна, че баща ти няма да иска.

— Това беше само една идея. — Майк повдигна рамене — и се опита да скрие разочарованието си.

В зелените очи на Маги се четеше разбиране, докато наблюдаваше изпитателно лицето на сина си.

— Майк — колебливо започна тя, — надявам се, не храниш напразни надежди, че аз и баща ти можем отново да се съберем. И двамата се опитахме да спасим брака си, но просто не се получи.

— Да, знам. — Нито призна, нито отрече, че е очаквал нещо подобно. — Спомням си как си крещяхте един на друг. Това е всичко, което помня.

— Съжалявам, Майк.

Той сгъна писмото и го пъхна в плика.

— Мразя кавгите! — заяви той с неочакван плам в гласа.

Маги повдигна глава, внезапно осъзнала, че нежеланието на Майк да спори или да се сърди дълго е резултат от кавгите, на които бе ставал свидетел. Тя и Уейд му бяха причинявали болка.

— Понякога споровете са за добро, Майк. Те прочистват атмосферата, изкарват много неща наяве и изглаждат недоразуменията. Нормално е двама души да спорят. При мен и баща ти обаче за съжаление стана така, че никога не успяхме да разрешим разногласията си. Не успяхме да стигнем до взаимно съгласие. Е, случва се и така — опита се да обясни тя, но й беше трудно.

— Никога ли не си била щастлива с него?

— Разбира се, че бях. В самото начало — призна си Маги. — Баща ти ме омагьоса по такъв романтичен начин! Беше много властен. И едва след като се оженихме, осъзнах, че не искам никой да има власт над мен. А баща ти не можеше да ме приеме като равна.

Майк нетърпеливо дръпна стола от масата.

— Защо винаги говориш за него като за „баща ти“? Има си име, както всички останали — промърмори той.

— Навик — предполагам, останал от времето, когато ти беше още малък. — Това не беше цялата истина. Все още изпитваше трудност да произнесе името му. „Баща ти“ й се струваше по-лесно — не можеше да обясни защо.

— Е, както и да е, той идва в неделя и аз съм щастлив. — Майк стана от стола, като остави храна в чинията си. — Мисля да отида и да видя Дени, може да поиграем на гоненица.

За пореден път Маги забеляза как той избягва спора с нея.

Негов ред беше да мие чиниите, но не й се искаше да си създава неприятности, като му го напомни.

Този път тя щеше да ги измие.

На следващите тренировки Маги удържа обещанието си и го закара по-рано, така че Майк успя да потренира удара си. Един от съотборниците му бе вече там, седеше на пейката и подхвърляше топка във въздуха.

— Ето го и Рони! — Майк изскочи от колата още преди Маги да превключи скоростта и да паркира. Като затваряше вратата, той се спря за секунда и попита: — Не можеш ли да останеш за малко и да погледаш тренировката?

Колата, която Том Дарби караше миналия път, не се виждаше никъде. Маги се поколеба за миг, после се съгласи:

— Ще остана, поне докато дойде треньорът ти.

Маги остана най-вече защото не й се искаше да оставя Майк сам — крайна предпазна мярка, призна си тя. Имаше и друга причина — желанието й отново да види Том Дарби. Първото й впечатление можеше да се окаже погрешно. Може би при следващата им среща той щеше да й се стори не чак толкова привлекателен.

— Върхът! — отвърна Майк на решението й и се втурна да поздрави приятеля си.

Маги го последва, без да бърза. Докато тя стигне високата телена ограда, която предпазваше зрителите от топката, Майк вече бе успял да убеди другото момче да поиграят заедно. Маги се подпря на един стълб и се загледа как подхвърлят топката напред-назад.

Чу шума от затварянето на автомобилна врата. Погледна през рамо и зеленикав блясък огря очите й: с безгрижни стъпки треньорът на Майк приближаваше към нея. Беше хубав, дори твърде хубав, реши тя и насочи отново вниманието си към момчетата на игрището.

— Добро утро! — Гласът му бе приятно нисък. Том Дарби спря до нея.

Погледът й се устреми към него. Кадифените очи, с които я гледаше така възхитително, бяха изпъстрени със златисти петънца. И в по-близък план първото й мнение не се промени.

— Добро утро! — естествено отвърна тя. — Прекрасен ден, нали?

Той кимна и добави:

— С такива дни хората в Сиатъл често се хвалят, но рядко виждат.

Маги не отрече, че в повечето случаи приказките за хубаво време бяха преувеличени. Вместо това се усмихна широко и отбеляза под формата на въпрос:

— Не сте тукашен, така ли?

— Не по рождение. От Южна Калифорния съм. — Личеше си. С този златист загар изглеждаше така, сякаш току-що се е върнал от плажа. — Но обичам да сменям обстановката — допълни той.        Многозначителното му изражение, докато я наблюдаваше, ясно показваше, че под „обстановка“ няма предвид планините и морето. Никоя жена, притежаваща поне капчица женственост, не би могла да устои на този поглед. Маги не правеше изключение. Ако до този момент бе имала някакви съмнения относно собствената си поразителна красота, сега всички те трябваше безследно да се стопят и да изчезнат.        — Хубаво място за живеене. — Уклончивият й отговор скри факта, че е отгатнала подтекста на думите му.

Погледът й отново се насочи към бейзболното игрище и двете момчета. До този момент никой от тях не бе забелязал пристигането на треньора им. А и Том Дарби не бързаше да ги осведоми за присъствието си. Този факт породи у Маги приятно задоволство.

— Ще останете ли да видите тренировката? — Начинът, по който Том зададе въпроса, й подсказа, че ще се радва тя да остане.

— Боя се, че няма да мога. — Печална усмивка се появи на устните й. Тая сутрин имам да свърша куп задачи. Обещах на Майк да остана, но само няколко минути.

Маги не призна, че се е съгласила да изчака до неговото идване. Не желаеше Дарби да си мисли, че той е единствената причина или дори основната причина тя да остане, защото не отговаряше на истината. В същото време не й се искаше да пренебрегне съвсем интереса, който проявяваше към нея.

Този път и Том погледна към двете момчета, които се гонеха.

— Малкото ви братче е добър играч.

— Не ми е брат — поправи го Маги и забавна искрица проблесна в зелените й очи. — Майк ми е син.

Стъписаните му кафяви очи й хвърлиха изненадан поглед.

— Извинявайте, госпожо Рафърти! Сигурно сте били дете, когато сте се омъжили.

— Не, не бях. И се казвам Маги.

— Том Дарби — представи се той. Погледът му се плъзна по лявата й ръка, върху която липсваше венчална халка.

Маги усети въпроса, изписан на лицето му, и се канеше да го осведоми за необвързаното си положение, но тогава Майк се провикна и този шанс бе загубен.

Двете момчета се втурнаха към телената ограда.

— Тренер, казахте, че ако дойдем по-рано, ще ни покажете някои тънкости на хвърлянето — напомни Майк, почти останал без дъх и преливащ от нетърпение и ентусиазъм.

— Дадено! — обеща великодушно Том и се усмихна. — Бухалките са отзад в колата. Защо не отидете да ги вземете? — Но когато те се втурнаха да изпълнят заръката му, той изведнъж се провикна подире им: — Чакайте малко — заключена е. Ще трябва сам да ги взема.

Разговорът насаме пропадаше. Но Маги не се отчая. Щеше да има и други възможности.

— По-добре да вървя — каза тя, обръщайки се към всички, но имайки предвид Том, и после се отправи към колата. Последната й реплика бе предназначена за сина й: — Ще те взема след тренировка.

— Добре. — И той разсеяно й махна за „довиждане“.

През седмицата не изникна друга възможност двамата с Том Дарби да продължат разговора, който момчетата бяха прекъснали. Същия ден Маги закъсня на връщане и Том Дарби вече си бе тръгнал. На следващата тренировка Маги докара Майк рано, но не можа да остане, а после отново закъсня с прибирането му. Нищо не можеше да се направи.

Искаше й се да свърши толкова много неща, преди Уейд да пристигне в неделя. Най-голямата задача бе пролетното почистване на къщата — трябваше да свети от чистота, когато той дойдеше. Освен това искаше да купи нови пердета за кухнята и столовата. Ново кухненско оборудване привлече погледа й в магазина и тя, разбира се, го купи. Наред с другите приготовления успя да отскочи и до фризьорския салон.

Прекрасно осъзнаваше, че върши всичко това заради Уейд. Всичко бе обмислено с педантична отмъстителност. Искаше й се той да види колко добре се справя сама. Правеше всичко, за да го впечатли, и дори не се срамуваше да си го признае.