Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (12)

XII

Следващата сряда Мел тъкмо излизаше от дома си, когато телефонът иззвъня. Тя бързаше за „Блумингдейл“ — трябваха й бански костюми за почивката в Бермуда. Прегледа миналогодишните си бански, но те бяха износени, разтеглени и избелели. В продължение на два месеца те съставляваха основното й облекло и всяко лято ги съсипваше.

— Ало?

— Аз съм. — Обаждаше се Грант.

— Какво има? Тръгнала съм да си купувам бански. — Тя очакваше с нетърпение заминаването си след два дни. — Искаш ли да ти купя нещо? Отивам в „Блумингдейл“.

— Не, благодаря. Забравих, че заминаваш. Там няма ли да ти трябва иконом или секретар?

— Не, благодаря — засмя се тя.

Той установи, че почти не я беше виждал след завръщането й от Лос Анжелос.

— Просто исках да те питам нещо за Марша Евънс.

Тя бе първата дама на театъра. Преди шест месеца Мел бе взела интервю с нея.

— Довечера ще участвува в предаването ми.

Мел се намръщи:

— Желая ти успех. Тя е същински звяр.

— По дяволите! Знаех си. Режисьорът ми каза да не се безпокоя. Какво ще ме посъветваш?

— Приготви си противозмийски серум. По-голяма усойница не съм виждала. Само внимавай да не я нервираш.

— Много ми помогна. — Той беше недоволен и ядосан, че са му скроили такъв номер.

— Ще помисля по въпроса, докато пазарувам, и щом се прибера, ще ти се обадя.

— Искаш ли да вечеряме заедно, за да ми дадеш кураж?

— Защо не минеш да видиш момичетата?

— Ще се опитам — засмя се той, — ако нещо не ми попречи.

— Ти и твоите цици, Грант! — разсмя се Мел.

— Роб съм на слабостите си. Ще ти се обадя по-късно, рожбо.

— Добре.

Той затвори. Мел се погледна в огледалото и взе чантата си. Бе облечена в бяла ленена рокля, черно копринено сако и лачени обувки в черно и бяло, които бе купила преди една година в Рим. Изглеждаше много елегантна и се чувствуваше добре. Бяха работили робски цялата седмица. Монтираха филма за Питър Халам и Пати Лу Джоунс и тя бе много доволна от резултата. Тъкмо стигна до външната врата и телефонът отново иззвъня. Изкушаваше я мисълта да не отговаря. Сигурно проклетият редактор я търсеше за работа, а й се искаше поне веднъж да отиде на пазар. Но звънът бе толкова настоятелен, че тя се предаде, влезе в дневната и вдигна белия телефон, скрит в една ниша.

— Да? — Очакваше със страх да чуе гласа на редактора. Тази сутрин бе звънял два пъти вече. Но не беше той. Обаждаше се Питър Халам.

— Здравей, Мел. — Гласът му звучеше колебливо след резкия й отклик.

Тя се смути.

— Здравей, Питър. Извинявай, но тъкмо излизах… — Тя отново се почувствува млада и притеснена, както при предишното му обаждане. Той имаше странно въздействие върху нея, което сякаш заличаваше успеха и самоувереността й. Когато разговаряше с него, тя се превръщаше отново в девойче… или просто в жена… — Радвам се да те чуя.

Не се беше обаждал няколко дни.

— Как е Мари? — внезапно тя се изплаши, че ще й съобщи лоша новина, но той побърза да я успокои:

— Много по-добре. Миналата нощ имахме малък проблем — помислих, че ще се стигне до цялостно отхвърляне, но вече всичко е наред. Сменихме лекарствата й. След няколко седмици може би ще я изпишем.

Мел би искала да присъствува, но това не беше достатъчно основание за пътуване до Калифорния, а и режисьорът не би й разрешил.

— А децата?

— Добре са. Ти как си? Обадих се в службата ти, но ми казаха, че те няма.

— Избягах — засмя се тя. Чувствуваше се безгрижна и щастлива. — Нали в края на седмицата заминавам за Бермуда, та трябва да си купя някои неща.

— Това е хубаво. Ние ще прекараме дългия уикенд тук. Марк ще участвува в тенис турнир, а Матю ще ходи на рожден ден.

— Момичетата отиват на бал, а после заминават с една приятелка и родителите й на Кейп Код. — Двамата прикриваха много неща в приказки за децата. Мел се интересуваше как се чувствува той, а не Пам, Марк или Матю. Реши да бъде пряма: — Добре ли си, Питър? Не се ли преуморяваш?

— Добре съм, разбира се — засмя се той, доволен от въпроса. — Но и да искам, не мога да работя иначе, както и ти.

— Истина е. Когато остарея и се сбръчкам, ще трябва да се пенсионирам, но не знам какво ще правя, по дяволите.

— Ще измислим нещо.

— Да, може би операция на мозъка. — Двамата се разсмяха, тя седна, забравила напълно пазаруването и банските. — Всъщност бих искала да напиша книга.

— За какво?

— Мемоарите си — пошегува се тя.

— Не, наистина.

Не беше свикнала да споделя мечтите си, но той я предразполагаше.

— Бих написала книга за жената журналистка. В началото беше трудно и въпреки че сега е много по-добре, невинаги е леко. Хората се чувствуват адски подразнени, ако успееш. Хем са доволни, хем ги е яд. Интересно е да трябва да се справяш с това, а мисля, че то засяга много жени. Няма значение дали имат професия като моята или друга. Въпросът е в изкачването към върха, а аз знам какво означава това, колко усилия са необходими и какво щастие е, когато го постигнеш.

— Мисля, че книгата ще има светкавичен успех.

— Може и да няма, но бих искала да опитам.

— Аз винаги съм искал да напиша книга „Сърдечна хирургия за лаици“ — какво означава това, какво да очаква човек, какво да изисква от своя лекар, какви са рисковете в специфични ситуации. Не знам дали някой изобщо го е грижа, но твърде много хора са неподготвени и биват мамени от лекарите.

— Ето, това е друго нещо. — Тя бе впечатлена. Подобна книга е необходима и би й било интересно как ще се справи той.

— Може би двамата заедно трябва да избягаме някъде на юг край Тихия океан и да напишем своите книги. Когато децата пораснат — прибави той.

— Защо да чакаме? — Забавната фантазия й напомни пътуването до Бермуда. — Никога не съм била по южното крайбрежие на Тихия океан. — А в Бермуда е ходила. Намира се в тропиците, не толкова далеч и определено не е вълнуващо. Може би й се струваше така, защото заминаваше сама. А нима мисълта за Питър я вълнуваше? Страхуваше се да си отговори на този въпрос.

— Винаги съм искал да отида в Бора-Бора — призна той, — но не мога да се откъсна за по-дълго време от пациентите си.

— А може би не искаш? — Ан също го обвиняваше в това и сигурно е истина.

— Може би си права. — С нея бе лесно да е откровен. — Ще трябва да го отложа, след като се пенсионирам.

Много неща отлагаше за после и след смъртта на Ан вече не можеше да ги сподели с нея. Съжаляваше, че бе отлагал за „по-късно“ твърде много неща. Нямаше „по-късно“. Поне за тях. Питаше се има ли смисъл да продължава по този начин. Ами ако получи удар, ако умре, ако…

— А може да го направя и по-скоро.

— Би трябвало. Дължиш нещо и на себе си.

Но какво? Напоследък единственото, което желаеше, бе тя.

— Радваш ли се, че заминаваш, Мел?

— И да, и не. — И друг път бе посещавала сама романтични кътчета, но това си имаше своите недостатъци.

— Изпрати ми картичка.

— Добре.

— Да те оставям да си вършиш работата. Обади ми се, когато се върнеш. И да си починеш!

— Ти също имаш нужда от това. Дори повече.

— Съмнявам се.

Тя погледна часовника си и се запита къде ли се намира той сега. В Калифорния бе девет и половина сутринта.

— Днес нямаш ли операции?

— Не. Всяка последна сряда от месеца правим съвещание и запознаваме екипа с най-съвременните технологии и способи на лечение. Разискваме върху постиженията в цялата страна, обсъждаме онова, което всеки от нас се е опитал да направи при операциите през месеца.

— Жалко, че не знаех по-рано за това. Бих искала да го включа във филма. — Но и заснетото дотук бе достатъчно.

— Започваме в девет часа. А днес привърших визитацията по-рано. — И той се държеше като хлапак. — От няколко дни си обещавам удоволствието да ти се обадя. — Беше му по-лесно да го каже по телефона, внезапно изпита признателност, че ги дели такова разстояние.

— Поласкана съм.

Искаше му се да й каже, че има защо, че не се е обаждал така на друга жена, откакто се бе оженил за Ан, но премълча.

— Няколко пъти аз също исках да се обадя да питам как е Мари, но поради разликата във времето моментът все не беше подходящ.

— И при мен се получава така. Все пак се радвам, че те чух. Приятно прекарване в Бермуда.

— Благодаря. И аз ти желая приятен уикенд. Ще ти се обадя, щом се върна. — За пръв път му обещаваше това и вече очакваше с нетърпение този момент. — Между другото, филмът ни е сензационен.

Той се усмихна:

— Радвам се. — Но не заради това й звънеше. — Бъди внимателна, Мел.

— Ще ти се обадя другата седмица. — Внезапно тя усети между двамата връзка, която не съществуваше преди, и излезе, чувствувайки се млада, въодушевена и безгрижна.

Мел пробва два сини бански костюма, един черен и един червен, но червеният не отиваше на цвета на косата й, затова избра един наситеносин и черния. Бяха малко дръзки, но този ден тя бе екстравагантна.

Стоеше усмихната пред щанда, държеше кредитната си карта и двата бански костюма, чакайки да бъде обслужена, когато към нея се втурна обляна в сълзи жена.

— Застреляли са президента — крещеше тя на всеослушание. — Прострелян е в гърдите и в гърба! Той умира!

Сякаш електрически ток премина през целия магазин. Хората викаха, споделяйки новината, тичаха нагоре-надолу, като че ли трескавата им активност би могла да помогне. Движена от рефлексите си, Мел захвърли банските костюми и се втурна надолу по стълбите. Спря първото такси, задъхано изрече адреса на студиото и помоли шофьора да пусне радиото. И двамата занемели слушаха новините. Все още не се знаеше със сигурност дали президентът е жив, или мъртъв. Беше отишъл за един ден в Лос Анжелос на среща с губернатора и представители на обществеността. Току-що го бяха откарали в болница с критични наранявания. Двама души от охраната му бяха убити.

Пребледняла, Мел хвърли десет долара на шофьора и се втурна през двойните врати в сградата на телевизионната компания. Навсякъде цареше пълен хаос. Тя дотърча до бюрото на шефа, който я погледна с облекчение.

— Господи, надявах се, че ще се появиш, Мел.

— Тичала съм чак от „Блумингдейл“.

Поне имаше такова чувство. Знаеше, че сега мястото й е тук.

— Искам веднага да започнеш предаването на специалните бюлетини.

Погледна я, одобри облеклото й, но не би дал и пет пари дори, ако беше чисто гола.

— Гримирай се и притвори малко сакото си. Роклята ти е твърде бяла за пред камерата.

— Добре. Нещо ново?

— Още нищо. В операционната е, но изгледите са лоши.

— По дяволите! — Тя се втурна в кабинета си и след пет минути беше готова. Режисьорът я последва в студиото, подаде й куп листове, които да прегледа набързо. След миг тя го погледна мрачно.

— Изгледите не са добри, а?

Президентът беше ранен на три места в гърдите, изглежда беше засегнат гръбнакът му. Дори ако оживее, имаше опасност да остане парализиран или още по-лошо — умствено увреден. В момента го оперираха в болницата „Сентрал Сити“. Изведнъж Мел се запита дали Питър Халам не знае повече, отколкото пресата, но нямаше време да му се обади.

Бързо седна пред камерата и започна въздържано да импровизира, четейки постъпващите бюлетини под горещите светлини на прожекторите. Всички предавания бяха спрени, за да осведомяват зрителите за непрекъснато прииждащата информация, но все още не можеха да кажат нищо с положителност. Това продължи почти целия следобед. Тя работи три часа, след което я смени водещият новините в събота и неделя. Бяха извикали всички. Дискусиите и изказваните догадки се редуваха непрестанно с репортажи от Калифорния и включвания от фоайето на болницата „Сентрал Сити“, вече така позната на Мел. Докато слушаше, тя изпитваше желание да бъде там. До шест часа нямаше други съобщения, освен че президентът все още е жив и е издържал операцията. Трябваше да се чака. Първата дама вече беше на път, очакваха я след един час да пристигне в Лос Анжелос.

Както обикновено, Мел представи новините в шест часа и естествено отдели главно внимание на бюлетините от Лос Анжелос. Когато привърши, режисьорът дойде да се посъветва с нея. Погледна я мрачно, връчвайки й нов куп листове:

— Мел, трябва да отидеш там.

За миг тя остана зашеметена.

— Иди да си вземеш багажа, ела да представиш новините в единадесет часа, след което ще те закарат на летището. Ще задържат полета заради теб, но утре сутрин ще започнеш да предаваш оттам. Дотогава един господ знае какво може да се случи.

Вече бяха задържали мъжа, който бе стрелял. Очерци за превратното му минало се редуваха с интервюта с изтъкнати хирурзи, изразяващи мнението си относно шансовете на президента.

— Ще можеш ли? — И двамата знаеха, че въпросът е риторичен. Тя нямаше друг избор. Плащаха й да отразява такива събития. В ума си вече бе съставила списък на задачите. От опит знаеше, че Ракел ще се погрижи за момичетата, а тя ще ги види, когато отиде да си вземе багажа.

Вкъщи завари Ракел и близначките, разплакани пред телевизора.

— Какво ще стане, мамо? — първа се обади Джесика. Ракел шумно издуха носа си.

— Още не се знае. Тази вечер ще трябва да замина за Калифорния. Ще се оправите ли сами? — обърна се тя към Ракел, сигурна в отговора й.

— Разбира се. — Тя изглеждаше почти обидена.

— Ще се върна незабавно, щом приключа всичко.

Целуна ги и тръгна да представи последните новини.

Веднага след това отпътува с двама полицаи за летището. Всички слушаха напрегнато радиото, докато колата летеше с включена сирена. Понякога полицията правеше такива услуги на телевизионната компания. В дванадесет и петнадесет бяха на летището. Самолетът излетя десет минути, след като тя се качи. Няколко пъти стюардесите й донасяха бюлетини, предавани на летците от кулите за въздушен контрол, докато прелитаха над страната. Президентът все още беше жив, но не се знаеше докога. Нощта сякаш нямаше край и Мел слезе от самолета напълно изтощена. Отново я чакаше полицейски ескорт, но преди да отиде в хотела, тя реши да мине през болницата. Трябваше да започне работа в седем часа сутринта, а в Лос Анжелос вече бе четири. В болницата нямаше нищо ново и тя се прибра в хотела към пет часа. Смяташе да поспи поне един час. Просто ще трябва да пие повече кафе. Помоли телефонистката да я събуди. Бяха я настанили в непознат за нея хотел, който обаче се намираше близо до болницата. Изведнъж й се стори странно, че толкова скоро отново е в Лос Анжелос, и се запита дали ще има време да види Питър. Може би, след като всичко свърши. Разбира се, ако президентът не умре. Тогава сигурно ще трябва да отлети за погребението във Вашингтон. Но заради него се надяваше, че това няма да стане. Ужасно й се искаше да се срещне с Питър в някой от следващите дни. Запита се дали той ще научи, че е дошла.

Когато телефонът иззвъня, тя веднага се разсъни. Сетивата й бяха будни, въпреки че крайниците я боляха и имаше чувството, че изобщо не е спала. Ще трябва да разчита на кафето и на нервната възбуда, за да се крепи на краката си. Беше й се случвало и друг път, знаеше, че и сега ще издържи. Бързо облече тъмносива рокля, обу черни обувки с високи токове и в шест и половина вече беше в полицейската кола, която след десет минути я закара в болницата. Уточни последните подробности и излезе в ефир. В Ню Йорк вече наближаваше десет часът и източната част на страната беше жадна за новини.

Мел видя снимачния екип, с който бе работила. Във фоайето имаше още най-малко петдесетина оператори и две дузини репортери. Говорител на болницата им даваше сведения всеки половин час. Най-после към осем часа — един час след като Мел бе започнала да предава — дойде първата добра новина. Президентът беше в съзнание, гръбначният мозък не бе засегнат. Ако оживее, нямаше опасност от парализа и от мозъчни увреждания. Но положението му бе все още критично, балансираше на ръба между живота и смъртта. След три часа първата дама се обърна с няколко думи към нацията. Мел успя да вземе триминутно интервю. Бедната жена изглеждаше съкрушена и изтощена, но говореше с достойнство и увереност. На човек му се късаше сърцето, когато очите й се насълзяваха, но гласът й не трепваше. Мел я остави да приказва, зададе й само няколко въпроса и я увери, че цялата нация се моли за президента. Като по чудо успя да хване за малко и хирурга, който го бе оперирал. В шест часа вечерта нямаше други новини и Мел бе сменена от местен водещ. Имаше на разположение пет часа, за да отиде в хотела и да поспи. Но вече бе толкова напрегната, че сънят й убягваше. Лежеше в тъмнината и мислеше за хиляди неща. Внезапно посегна към телефона. Отговори й мисис Хан и без любезни въведения Мел поиска да я свърже с Питър.

— Мел?

— Здравей. Толкова съм преуморена, че може да говоря несвързано, но просто исках да ти се обадя и да ти кажа, че съм тук.

Той нежно се усмихна. По гласа й се познаваше, че е изтощена.

— Да не си забравила, че работя в същата болница? А все пак имаме и телевизор. Днес те видях два пъти, но ти не ме забеляза. Ще издържиш ли на напрежението?

— Да. Свикнала съм. След известно време просто включваш на автопилот и се надяваш да не се блъснеш в някоя стена, докато търсиш тоалетната.

— Сега къде си?

Тя му каза името на хотела. Въпреки потресаващите обстоятелства той трябваше да признае, че е щастлив от присъствието й, но се питаше дали ще успее да я види.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Засега не. Ако има нещо, ще ти се обадя.

— Има ли някаква възможност… да те видя? Искам да кажа извън претъпканото с репортери фоайе! — попита той, чувствувайки се пълен идиот.

— Още не знам. — Откровено отвърна тя. — Зависи какво ще стане. — После въздъхна: — Как мислиш, Питър, какво ще стане? Какви са шансовете? — Толкова бе уморена, че чак сега се сети да го попита.

— Добри. Зависи от цялостното му състояние. Сърцето му не е засегнато, иначе щяха да ме потърсят. За всеки случай присъствувах на операцията, но нямаше нужда от мен.

Това не й беше известно, но тя подозираше, че не се дава пълна информация. Затова пък за нападателя се знаеше всичко. Двадесет и три годишният мъж беше прекарал последните пет години в психиатрична болница. Само преди два месеца казал на сестра си, че ще убие президента. Но никой не му обърнал внимание, защото смятал съквартиранта си за Господ, а главната сестра — за Мерлин Монро. Дори не мислели, че знае кой е президентът. Но се оказа, че знае достатъчно, за да извърши убийство — почти.

— Утре ще разберем много повече, Мел.

— Ако получиш вътрешна информация, ще ми се обадиш ли?

— Разбира се. Сега поспи, за да не станеш следващият ни пациент.

— Толкова съм напрегната, че не мога да заспя.

— Опитай се. Просто затвори очи и почивай, не мисли за заспиване. — Гласът му я успокояваше, бе доволна, че му се обади. — Искаш ли утре да те закарам до болницата?

— Утре ли? — засмя се тя. — Трябва да съм там в единадесет часа тази вечер.

— Това е нечовешко! — вбеси се той.

— Както и покушението срещу президента. — По това нямаха спор. Доволна, тя затвори. Надяваше се, че ще се видят, преди да замине. В противен случай щеше да е жестоко разочарована, но и двамата разбираха, че нищо не е изключено. Мел се обърна в леглото, молейки се да не стане така.