Андреа Кейн
Благословена жена (10)

9

Джулия беше на ръба.

Масажираше слепоочията си, обикаляйки по периферията на компютърната зала и оглеждаше набързо помещението, за да се убеди, че всичките й ученици се справят добре със задачите си. С наведени глави, пръстите им препускаха по клавиатурите и те пишеха своите есета от два абзаца, озаглавени „Какво желая“ под зоркото наблюдение на Робин.

Точно в този момент Джулия желаеше най-много да се наспи добре.

Не успя да се наспи нито снощи, нито предишната нощ.

Може би заради очакванията й за семинара довечера — продължение на откритията на доктор Гарбър за пренебрегването на децата и за емоционалния тормоз над тях. А може би това се дължеше на тревогите й за Брайън Стратфорд.

Както и да е, сънищата й бяха сцени от миналото, пълни със забравени спомени, които не бяха се появявали от години, не и в такива живи детайли. Като дете тя сънуваше много такива сънища. Това бе един травматичен период в живота й, който повлия на целия ход на бъдещето й.

Не бе изненадващо, че спомените избраха точно този момент, за да се върнат.

Тя и Франи не поддържаха връзка от години. Франи напусна дома си някъде шестнайсет годишна — по-скоро избяга. Известно време писа на Джулия и писмата бяха с клеймо от Сан Франциско, Лос Анджелис и накрая от Сан Диего — места, възможно най-далеч от Пафкийпси. После писмата престанаха да пристигат и Джулия някак си разбра, въпреки някогашната им близост с Франи, въпреки, че Франи държеше много на приятелството им, че връзките с миналото са твърде болезнени, за да се поддържат дълго.

Не че Джулия можеше да я обвинява. След всичко, което бе преживяла, как да не иска да изтрие спомените от детството си?

Всичко започна, когато Джулия не бе много по-голяма от Брайън сега. Най-напред признаците бяха едва доловими, твърде неясни, за да бъдат забелязани от осемгодишната й приятелка. Но Мередит Талбот забеляза. А по-късно, когато ескалираха, тя реагира.

Реалността никога не е била толкова грозна.

Джулия въздъхна и хвърли поглед към часовника в залата.

Два и четирийсет. Почти време за уикенд.

Група деца се разшаваха. Тя не ги винеше. Беше петък следобед през пролетта, птиците чуруликаха и уикендът наближаваше.

— Привършвате ли? — попита тя.

Чукане на клавиши, няколко кимвания и една-две ръце се вдигнаха във въздуха.

— Ето какво. Още пет минути. Ако мис Хейли приключи с всички ви до тогава, ще излезем на игрището за петнайсет минути и ще отпразнуваме началото на уикенда.

Серия от крясъци посрещна предложението й, а Робин й се усмихна.

— Добре прието предложение — отбеляза тя. — Добре, деца, кой се нуждае от помощ?

Осем минути по-късно класът се пръсна на игрището, децата подпряха раниците си в оградата и се втурнаха да играят.

— Не е чудно, че си толкова популярна. — Робин се изсмя и застана до Джулия. — И аз с удоволствие бих започнала уикенда си по-рано. — Тъжна въздишка. — Макар че може би не точно този уикенд. Трябва да приключа с проекта. Трябва да заредя кредитната си карта.

Джулия кимна с разбиране. Робин бе компютърна специалистка и то не само технически, но и творчески. Беше завършила електронно инженерство и бе прекарала първите си няколко години след колежа, проектирайки вериги и безжични устройства за важни комуникационни компании. Това бе доходно, но не беше за нея. Не и с това напрежение. Не и с тази отчуждена работна среда. Не и със скучния социален живот на ексцентриците, с които работеше. И тя се насочи към другата си любов — децата. Върна се в училище и получи учителска правоспособност. Сега бе щастлива, с приятна работа и цъфтящ социален живот. Единственото, което й липсваше, бе огромната заплата от промишлеността. Опитваше се да изкарва допълнително, пишейки сложни компютърни програми за малки компании, програми, които изглеждаха като на гръцки за неспециалисти като Джулия.

Талантът на Робин бе впечатляващ. По-впечатляващ бе фактът, че тя го смяташе за нещо второстепенно в сравнение с това, което предлагаше на децата. Това говореше много за характера й, поне от гледна точка на Джулия.

— Голям ли е проектът? — попита Джулия, като нарочно се въздържа да се интересува от подробностите. Знаеше много добре, че конфиденциалността бе част от договорите на Робин.

Тя сви рамене.

— Компанията, за която работя, мисли така. Знам само, че ще получа три хиляди долара като приключа. Така ще се погрижа за сметките, които натрупах през пролетните разпродажби. Включително и за онази светлосиня копринена рокля, за която ти споменах, която струва цяло състояние. Между другото, ще я облека в събота вечерта.

Джулия се усмихна.

— А, значи ще разпускаш. И кой е щастливецът?

— Съвсем нов и много обещаващ. Засега мога да ти кажа само това. Както и да е, ще ме води в един много шикозен ресторант в Манхатън.

— Струва ми се, че копринената рокля ще е много подходяща.

— Надявам се. — Изпитателен поглед. — А ти — виждаш ли се с Грег?

— Ще обядваме в неделя. — Джулия не допълни, че нарочно е уредила срещата за обяд в централен ресторант. Така можеха да се срещнат в ресторанта и тя щеше да се оправи с настоятелните очаквания на Грег.

— Джулия, в някой момент ти все пак ще трябва да преспиш с този човек.

Край с избягването на темата. Добрата стара пряма Робин просто елиминира тази възможност, сграбчвайки бика направо за рогата.

С примирена въздишка Джулия посрещна откровеността на Робин с откровеност.

— Защо? Защото той е мъж, а аз — жена и няколко пъти сме излизали на вечеря?

— Не, защото той е красив, преуспял и е луд по теб и няма постоянно да се държи като монах.

— Е, в такъв случай ще трябва да опита другаде. — Джулия се изненада от хапливия си отговор. Изненадата й бе съпроводена от чувство за вина при стреснатото и леко напрегнато изражение по лицето на Робин. Но това чувство премина бързо. Истината бе, че вече й писна от тази необходимост да спи с някого само защото е добра партия и са прекарали заедно достатъчно време, за да може той да го очаква от нея. Не й пукаше в какви времена живее и какво правят другите. Не скачаше в леглото с някого ако не го желаеше и не беше готова за това.

— Уха, това беше жестоко — отговори меко Робин. — Да не би да напипах някое болно място? Да не би Грег да те притиска?

— Не. Няма такова нещо. — Джулия прокара пръсти през косата си. — Роб, съжалявам. Не исках да ти се зъбя. Но този спор е стар. Знаеш, че го правя за добро. Но напоследък сексът е последното нещо, за което си мисля. Напоследък щом стигна до леглото, искам да се наспя добре. И все не успявам. Може би това обяснява ужасното ми настроение.

— Не се тревожи за това. — Робин отхвърли извинението й с обичайното си безгрижно отношение. — А и си права. Не е моя работа дали ще спиш с Грег. Просто не искам да си пропиляваш живота докато чакаш господин Идеалния. Но изборът си е твой. — Тя погледна замислено приятелката си. — Но сега, като го спомена, виждаш ми се малко отслабнала. Тревожи ли те нещо?

— Всъщност, да. — Тя вирна глава, наблюдавайки как Брайън Стратфорд изтича през игрището и се хвърли на шведската стена, катерейки се упорито по нея. Заприлича на себе си — за момент. Но понякога — твърде често днес — той изглеждаше притеснен и отнесен. Забелязваше същото през цялата седмица. Но днес това бе по-често и със сигурност по-изразено. Освен това той изглеждаше изморен, не недоспал, а по-скоро изтощен, сякаш нещо важно тормозеше съзнанието му, нещо, което го ядеше и не му даваше да спи. Джулия усещаше, че това, каквото и да бе то, има някаква връзка с баща му.

— Все още се тревожиш за Брайън — предположи Робин, проследявайки погледа на приятелката си.

— Да. Не е на себе си. Много бих искала да отделя една минута и да си поговоря насаме с него, въпреки че Конър Стратфорд изрично ми забрани да се меся.

— Сякаш това ще те спре, ако си помислиш, че някое от твоите хлапета е наранено.

— Права си, няма. Спира ме фактът, че днес нямах никаква възможност за разговор насаме. Няма да рискувам да разстроя Брайън. Което означава, че няма да го дръпна настрани или да направя проблем заради промяната в поведението му. Трябва да избера точния момент. А днес нямаше такъв. Нямаше нито един спокоен момент още след първия звънец.

— Ами сега? — предложи й Робин. — Ето го моментът, ако можеш да го свалиш от шведската стена.

Джулия се обърна да огледа пистата, намръщи се и поклати глава, когато видя, че ученическите автобуси започнаха да пристигат и да се нареждат на опашка, за да посрещнат пътниците си. Зад тях родители с коли караха бавно и спираха на определените си места, за да изчакат пътниците си.

— Сега няма да стане. Няма достатъчно време. А и майката на Брайън ще дойде всеки момент да го вземе. Ще трябва да изчакам до понеделник.

— Защо не поговориш с мисис Стратфорд? Не пред Брайън, разбира се, но се разберете да й звъннеш. Тя винаги е била отзивчива.

— В минатото, да. — Джулия се намръщи още повече. — Но сега е различно. Въз основа на всичко, което виждам — от напрежението на кмета до покровителското поведение на брат му — предполагам, че проблемът е у дома. А ако съм права, мисис Стратфорд сигурно не е най-подходящият човек, с когото да…

Тя прекъсна, когато една синя лимузина приближи до портала. Шофьорката, официално облечена жена в сив делови костюм, излезе и се насочи право към тях. Изглеждаше позната, но Джулия не можеше да се сети откъде. Не беше родител, или поне не от тези родители, с които Джулия се бе срещала. Освен това изглеждаше твърде незаинтересована, крачейки стегнато с бележник и малка черна кутийка, която, след по-обстоен поглед, се оказа касетофон.

Касетофонът веднага подсказа на Джулия коя е тя.

— Мис Талбот!

Джулия я разпозна точно в секундата, в която жената я забеляза и извика името й.

— Мис Талбот, може ли да поговоря с вас?

Беше Черил Леджър, онази кльощава репортерка от „Leaf Brook News“, която се появи на бейзболния мач на Брайън миналата събота.

Какво, по дяволите, искаше от нея?

Джулия стрелна Робин с бърз озадачен поглед.

— Това е репортерката, за която ти разказах — промърмори тя. Обърна се и се замисли какво си е наумила тази неприятна новинарка. — Какво мога да направя за вас? — попита я хладно.

— Не съм сигурна дали ме помните — започна мис Леджър. — Аз съм…

— Помня ви, мис Леджър. Само не знам защо сте тук.

Репортерката изглеждаше леко изненадана.

— Лесно е да се изясни. — Тя огледа набързо района и погледът й фиксира шведската стена, по която Брайън се качваше за трети път. — А, ето го. Това е Брайън Стратфорд, нали?

Джулия скръсти ръце на гърдите си.

— Мисля, че го знаете.

— Знам също, че той много ви обича. Стана ясно още на мача в събота. — Черил Леджър прегледа бележките си сякаш обмисляше следващия си въпрос. С едно ловко движение тя включи касетофона си. — Кажете ми, мис Талбот, дали напоследък сте забелязала нещо необичайно в поведението на момчето? Някакво необичайно напрежение? Имам усещането, че той ви се доверява, което не би ме изненадало. Аз обожавах учителката си във втори клас. Разказвах й всичко, особено за проблемите у дома. Стори ми се, че усетих някакво необичайно напрежение, което не можах да разбера. А може би напрежението е причинено точно от това, за което си мисля.

Тя продължи скоростно, без дори да дочака отговор.

— Сигурна съм, че покрай училището познавате много добре кмета и мисис Стратфорд. Определено се чувствахте достатъчно удобно да поканите кмета Стратфорд за среща с вашите ученици. Е, кажете ми, въз основа на личните си впечатления от него, минали и настоящи, не ви ли се стори необичайно раздразнен онзи ден? Особено когато се повдигна темата за финансиране на кампанията му? Това ли е особено чувствителната тема за кмета — според вас, разбира се?

— Нямам представа за какво говорите, мис Леджър — отвърна Джулия с разтреперан от гняв глас. — Нямам и представа откъде вземате това нахалство. Това е училище. Аз съм учителка. Вие нахлувате на работното ми място по време на учебен час. Моля да се извините и да си вървите.

Черил Леджър изглеждаше по-скоро обнадеждена, отколкото обезсърчена.

— Това означава ли, че мога да ви се обадя у вас? — попита тя. — Ако е така, това ме устройва. Можем да се уговорим за удобно време, когато аз да…

— Мис Леджър, нека да ви задам един въпрос. Какво би казал вашият вестник за един съдебен процес. Защото точно сега вие сте много близо до него.

Гласът се чу сякаш от никъде, но без да погледне Джулия разбра на кого е.

Конър Стратфорд.

Пребледнялото лице на Черил Леджър показа, че тя също го е познала.

— Мистър Стратфорд — промълви тя и се обърна към него. — Тъкмо питах мис Талбот…

— Имахте предвид, че я разпитвахте. — Той тръсна глава към касетофона й. — Предлагам ви да изключите това нещо. Веднага. — В момента, когато тя се подчини, той обърна ледено сините си очи към Джулия. — Не е нужно да отговаряш на нищо. Нито да търпиш тормоза на нахалните репортери.

— Нямам и намерение — увери го тя. — Всъщност тъкмо казвах на мис Леджър да си тръгва. И тя се канеше да го направи. Нали, мис Леджър? — Очите на Джулия хвърляха искри.

Репортерката кимна неохотно.

— Добре. — Тръгна бавно и спря за малко да погледне замислено към Брайън.

— Даже не си го помисляйте — предупреди я Конър, изключвайки всяка идея тя да се обърне директно към Брайън. — Само ако приближите на десет метра от племенника ми, ще наредя да ви арестуват. Помислете си колко привлекателно би било едно такова заглавие.

Заплахата му постигна желания ефект. Черил Леджър изтича до колата си и потегли.

— Какво нахалство — въздъхна Джулия, все още вбесена. — Не е чудно, че медиите имат лоша слава. За това допринасят кръвопийци като тази.

— Тя е отрепка, вярно — съгласи се Конър, поглеждайки свирепо след репортерката. — Но далеч не е единствената. И това не се отнася само за пресата. Повечето хора си имат някакъв план. Ще се шокираш ако научиш на какво са способни, за да го постигнат.

— Това е доста цинично, не мислиш ли? — попита Джулия.

— Не. — Той я погледна в очите и сви рамене. — Доста реалистично — когато си имаш работа с хора над дванадесет и извън класната стая.

На Джулия започна да й писва от това снизходително отношение.

— В такъв случай се радвам, че съм в класната стая и си имам работа със седем-осем годишни деца. Всъщност мисля, че в началните училища трябва да работят повече хора. Това може да допринесе за тях и за техните планове.

— Може.

Над тях отново надвисна онова напрежение, като при отблъскващи се магнити.

Или на привличащи се магнити, но с напълно различни заряди?

— Хей, здравейте. — Робин проби дебелата стена на напрежението, протегна ръка и се усмихна на Конър, а нахаканите й, типично американски черти се проявиха веднага при вида на един красив мъж. — Аз съм Робин Хейли. Работя в компютърната зала тук. И мисля, че племенникът ви е страхотен.

Конър реагира с леко почтителен поглед и твърдо ръкостискане.

— Конър Стратфорд. Извинете ме за лошите ми маниери. Бях се концентрирал в тази репортерка и в желанието си да я удуша.

— Щом казвате. — Усмивката на Робин стана палава. — На мен ми се стори, че искате да удушите Джулия. Предполагам, че това е реакция от гнева ви срещу мис Леджър. Нали?

Намекът й попадна в целта и тъмните вежди на Конър се присвиха.

— Мисля, че току-що бях обвинен, че си го изкарвам на погрешния човек. Извинявам се, ако е така.

— Джулия приема извиненията ви — увери го Робин. — Нали, Джулия?

А на Джулия й се искаше земята да се разтвори и да я погълне.

— Не са нужни извинения. Ние с чичото на Брайън просто не намираме общ език.

— А, това ли е проблемът? — Тонът на Робин подсказваше, че тя знае по-добре. — А аз останах с друго впечатление. Няма значение. Колкото до мис Леджър — продължи тя, обръщайки се към Конър, — не ви обвинявам. Въпросите й граничеха с клеветата.

— А може би бяха твърде близо до истината — промълви едва-едва Джулия.

Не искаше Конър да я чуе. За нещастие той я чу. Стегна се и я погледна с онзи пронизващ поглед.

— Мис Талбот, може ли да поговоря насаме с вас?

Стомахът на Джулия се стегна на възел. Тя определено бе прекрачила границата. Но някак си не й пукаше. Може би защото се тревожеше за Брайън. Може би защото бе вбесена на чичо му. А може би и заради двете.

— Добре. — Тя вдигна брадичка и огледа игрището, преди да се обърне към него. — Но само за минута. Трябва да наглеждам децата. Да не споменаваме, че във всеки момент Брайън ще те забележи и ще се втурне насам.

— Минута тогава. — Той погледна учтиво към Робин. — Бихте ли ни извинила?

— Разбира се. — Робин едва сдържаше смеха си. — Аз също ще наглеждам децата. Така че вие двамата можете да използвате една цяла минута, за да се избиете. Или каквото искате.

Джулия измина краткото разстояние до сградата и спря в нишата, която бе опустяла в петък в три следобед.

— Нека се досетя — започна тя, обръщайки се с лице към Конър. Скръсти ръце на гърдите си, готова и изпълнена с желание за битка. — Не ти хареса коментара ми. Грешка, не ти хареса фактът, че той беше верен.

Пронизващите му очи се присвиха и за момент той я огледа внимателно.

— Не става дума за мен и за това какво ми харесва. Аз защитавам семейството.

— Брайън не е ли част от семейството?

— Знаеш отговора.

— Тогава и той заслужава твоята защита.

— Той я има.

— Така ли? — Джулия повдигна още малко брадичката си. Нямаше да отстъпи, не и този път. — Той страда. Изтощен е, изглежда така, сякаш снощи не е мигвал. Тих и отчужден е. И двамата знаем, че това не е Брайън. Нещо не е наред. Фактът, че си тук днес, е доказателство за това. Вече два пъти тази седмица напускаш финансовата си империя и идваш до тук да видиш Брайън. Ти също се тревожиш за него. Само че знаеш какъв е проблемът. А аз не знам.

В брадичката на Конър трепна едно мускулче.

— Не си споменала това пред репортерката, нали?

— Разбира се, че не съм. Не съм й казала нищо друго, освен да се разкара. Но Черил Леджър не е проблемът. Тя може да бъде държана настрани, с юридически средства, ако се наложи. Проблемът е Брайън, неговото състояние. Какво става у тях? Дали е заради кампанията? Дали тя не поглъща прекалено много от времето на кмета? Или емоционалното напрежение е прекалено голямо и семейството не може да го понесе? Това мога да го разбера. Тежка кампания, много време. Но Брайън не се предава толкова лесно. Той е свикнал баща му да бъде под светлината на прожекторите. И инстинктите ми подсказват, че има нещо повече. Така ли е?

— Брайън си легна късно — отговори Конър, без да промени изражението си. — Уморен е. Ще бъде добре след почивката през уикенда.

Последната капка от търпението на Джулия се изчерпа.

— Престани да ме успокояваш. Това не е умора. Има нещо повече. А фактът, че избягваш въпросите ми, ме кара да се чудя дали Черил Леджър не беше права, че проблемът е финансов. Видях реакцията на кмета на въпросите й за финансовата подкрепа. Той беше разстроен. Ти също.

В очите му проблесна гняв.

— Тя оспори честността ми. Аз я срязах. И не бях разстроен. Бях бесен. Има разлика.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не харесвам тези намеци.

— Няма никакви намеци — възкликна Джулия, вбесена докрай. — Аз харесвам брат ти. Гласувах за него. И пак ще гласувам за него. Той е добър и честен човек. Направи страхотни неща за Лийф Брук, не се съмнявам, че ще направи още по-страхотни в Ню Йорк. Не ми пука дали ти и баща ти го финансирате. Просто ми кажи защо Брайън е повлиян от всичко това и си тръгвам.

— Казвам ти за последен път — Брайън е добре. Просто се нуждае от малко сън. Колкото до графика на Стивън, да, той е адски зает. И липсва на Брайън. Но ние вземаме мерки да оправим това. Винаги ще съм насреща да заместя брат си, когато Брайън се нуждае от мен.

— И как ще го правиш от Манхатън?

— Няма да бъда в Манхатън. Оставам в къщата на Стивън и Нанси.

Джулия не бе подготвена за това.

— Оставаш там? За колко време?

— Както казах, за колкото съм нужен.

— Ами компанията ти? Клиентите ти?

Конър се усмихна едва-едва.

— Защо? Тревожиш се да не изгубя пари? Недей. Технологиите са изумителни. Мога да върша всичко директно от лаптопа си. Унифицираната ми съобщителна система интегрира гласовата ми поща, електронната и факсовете, всичко в едно. Може дори автоматично да прехвърля съобщения към мобилния ми телефон. Това е една от облагите да бъдеш част от порочното общество извън началното училище. Впечатлена ли си?

— Предизвикваш ли ме?

— Всъщност, да.

Джулия усети, че се усмихва въпреки нежеланието си.

— Това е честно. Добре тогава, да. Малко съм впечатлена.

— От какво, от техническите ми постижения или от откровеността ми?

— И от двете. Макар че очаквах някакъв такъв шедьовър. Откровеността, това е друга история.

Лека промяна на изражението, която нямаше нищо общо с настоящата тема.

— Аз си имам много страни — заяви той и погледът му премина бързо към устата й, преди да се върне отново към очите й. — Започвам да подозирам, че и при теб е така.

На Джулия й се искаше да отрече привличането, зараждащо се помежду им. Но нямаше смисъл. Имаше го, със или без основание. Тя го усещаше. Също и Конър.

Той се окашля и бръкна в джоба си за химикалка и хартия.

— Ще те помоля за една услуга.

— Добре.

— Брат ми е зает с кампанията си и с управлението на града. Едва му остава време да диша. Нанси е удивителна съпруга и майка, но и тя не смогва. — Конър записа нещо. — Това е личният ми мобилен номер. Ако имаш някакви притеснения за Брайън, ако отново видиш симптомите, които ми описа преди, обади ми се. Аз ще се погрижа.

Джулия взе листчето и го погледна.

— Бих искала да преодолея натрапчивото усещане, че има нещо повече от…

— Преодолей го. Заради Брайън и заради себе си.

Тя вдигна рязко глава.

— Заплашваш ли ме?

— Опитвам се да те предпазя от ненужно прецакване на живота на много хора. Включително и твоя. Оценявам загрижеността ти за Брайън. Но аз контролирам нещата и ще продължа да го правя.

Това не беше молба. Беше нареждане.

Джулия сгъна листчето на две и го пусна в джоба си.

— Вярвам, че намеренията ти са добри, поне що се отнася до Брайън. Така че ще опитам по твоя начин. Но ако с теб се сблъскаме, ако не се съглася с начина, по който оправяш нещата, ако положението на Брайън се влоши, си запазвам правото да променя мнението си. Може да намеся училищната управа или да говоря с родителите на Брайън, каквото се наложи.

Преди Конър да успее да отговори, вниманието им бе отклонено от един щастлив вик.

— Чичо Конър!

— Изглежда те забелязаха — промърмори Джулия, видяла, че Брайън тича към тях. Погледна си бързо часовника точно когато удари първият звънец. — Трябва да строя децата си за автобусите.

— А по-късно свободна ли си за по едно питие?

Това бе последното нещо, което Джулия очакваше.

— Какво?

— Попитах те дали си свободна за едно питие. Освен, разбира се, ако все още ме мразиш повече, отколкото ме харесваш. Или, което е по-важно, имате някаква уговорка с Грег Матюс.

Бузите на Джулия пламнаха.

— Откъде знаеш за…?

— Здрасти, чичо Конър. — Брайън се блъсна в крака на чичо си. — Защо ме чакаш тук, а не пред портала на игрището?

— Защото трябваше да си поговоря с мис Талбот. — Конър потупа племенника си по рамото. — Прекара ли добре деня си?

— Аха.

— Страхотно. Защо не вземеш чантата и бейзболната си ръкавица? Ще приключа разговора си с мис Талбот и можем да отиваме направо в парка.

— Може ли и мис Талбот да дойде? — помоли Брайън. — Може би спринтът й е толкова добър колкото и въртящата топка.

Джулия си пое дъх дълбоко.

— Не, миличко, не мога да дойда. Трябва да се срещна с мама за семинара. Ще се прибера у дома чак късно довечера — допълни тя, обръщайки се към Брайън, но говорейки на Конър. — Освен това спринтът ми е ужасен. Последния път, когато опитах, си счупих палеца на крака.

— Палеца? — Брайън я погледна недоверчиво.

— Знам какво имаш предвид — усмихна се Джулия. — Беше доста унизително. Скочих и си заклещих крака между торбата и маратонката на играча от втора база. Такава болка, а даже не ми сложиха гипс — така поне всички биха ме съжалявали. Цели две седмици ми се искаше да си бях счупила поне крака. Така щеше да изглежда по-впечатляващо. Но да си счупя палеца? После доста ми се подиграваха.

— Уха. — Брайън я потупа съчувствено по ръката сякаш му бе казала, че е била прегазена от тир. — Не се притеснявай. Ако е бил кракът ти, щеше да си извън игра много повече от две седмици. Не се притеснявай и за спринта. Чичо Конър ще ме научи.

— Добра идея — призна унило Джулия.

— Веднага се връщам. — Брайън хукна да събере нещата си.

— А в събота вечерта? — попита Конър. — Свободна ли си?

Джулия усети, че отговаря преди да е преценила решението си — вероятно защото ако размислеше, щеше да го промени.

— Да, свободна съм.

— Само за по едно питие или мога да те уговоря за вечеря?

— Опитай.

Очите му светнаха и той прие предизвикателството.

— Знам едно малко италианско ресторантче на около половин час път от тук. Обикновено е. Но храната е страхотна. А пък виното е превъзходно. О, а правят такова страхотно тирамису, че направо може да изправи въртящата ти топка.

— Толкова добро? — Джулия се учуди в какво се въвлича.

Може би в нещо повече отколкото би могла да понесе.

— В такъв случай — отговори тя почти като на сън, — как да откажа? Значи вечеря.

Проблясък на триумф.

— Отлично. В седем часа?

— Чудесно.

Конър й подаде химикалката.

— Откъсни малко от онова листче, което ти дадох, и запиши адреса си. Ще мина да те взема. Запиши си и телефона.

Тя тъкмо ги бе записала, когато Брайън се появи отново.

— Готов съм — обяви той.

— Страхотно. — Конър прибра листчето и химикалката си. — Ние с мис Талбот тъкмо приключихме разговора си. — Той погледна към Джулия продължително и изпитателно. — Довиждане.

Тя кимна.

— Довиждане. И приятно прекарване в парка.

Бяха се отдалечили на няколко крачки, когато тя се сети за нещо.

— Конър?

— Хмм? — Той се обърна.

Устните й се присвиха леко, докато произнасяше думите, които той й подхвърли в края на последната им среща.

— И да знаеш, никога не съм те мразила. И се казвам Джулия.