Джиджи Леванжи-Грейзър
Мъжеядката (5)

5
Капанът е заложен

Клариса се събуди, отмести бялата персийка от лицето си и си спомни колко потисната се чувства. И най-важното — защо.

Причината беше Саймън. Саймън, който се беше появил на купона й като някакъв призрак от миналото точно когато тя беше заета да обменя мисли (и флуиди) с Аарон (и призрака на Фред Астер). Саймън, със смешния си акцент, който Клариса никога не можеше да сбърка. Саймън, който познаваше всяка извивка, всеки сантиметър от тялото й. Саймън, нейната сродна душа.

Ако, разбира се, оня извечен гъдел имаше нещо общо с душата.

Проклетият Саймън!

Клариса тръсна котката на пода и рязко се изправи. В устата й имаше котешки косми.

Взря се в отражението си в огромното бароково огледало на стената. Огледалото й беше спомен от една приятелка, собственичка на антикварен магазин на „Мелроуз“ в Западен Холивуд. Всъщност приятелката й го беше взела на консигнация, но после беше застреляна от любовника си и тъй като никой не си потърси огледалото, Клариса реши да се погрижи за него.

Позирайки в стил „Мадона“ при осмото си поред завръщане, Клариса намери, че изглежда добре. Няколкото килограма в повече й придаваха вид на зряла, пълнокръвна и земна жена, която един мъж смело би представил на родителите си и с която би живял до дълбоки старини.

Клариса беше наследила широките рамене на баща си, тънката талия на майка си, пищната гръд на еврейската си баба и дългите бедра на рода си по женска линия. При всички тези естествени дадености няколкото допълнителни сантиметри в ханша не само не разваляха общото впечатление, а дори напротив — в град, в който на всяка крачка се срещаха опънати лица и кльощави дупета, тя беше като струя свеж въздух — жена до мозъка на костите, жена с дух и със собствено мнение, сърцата и истинска.

Аарон беше извадил късмет.

— Майчице! — разбърза се изведнъж тя и се втурна към компютъра в спалнята. Тази вечер беше първата им официална среща в „Орсо“ в седем и половина, а все още не го беше проучила.

Благословен да е създателят на търсачката „Гугъл“ — с нейна помощ през последните пет години Клариса проучваше всеки мъж, който представляваше интерес за нея. Така получаваше най-подробна информация за избраника си, а това значително улесняваше нещата. Неведнъж беше късала с някое гадже, защото беше открила в „Гугъл“ нещо подозрително. Така например един страхотен тип, с когото я беше запознала Маноло, се оказа криминално проявен. Все пак излезе с него един-два пъти (на такова тяло не би устоял и Келвин Клайн), но дотук. Едно е да преспиш с някой, който ти харесва, но ако ще задълбочаваш връзката, не можеш да се излагаш на излишни рискове.

Името на Аарон Мейсън присъстваше точно на 1645 уебстраници.

Клариса подсвирна. Това беше рекорд. Изтича да си вземе кутия вафлички. Предстоеше й поне час усилена работа — трябваше да има с какво да се подкрепи.

 

 

От страниците в „Гугъл“ научи три неща. Първо, че цялото име на Аарон беше Джоузеф Аарон Кингсли Мейсън IV. Второто беше, че семейството на Аарон, същите онези Мейсън от веригата универсални магазини (който живееха някъде недалеч от Колийн, Джорджиянас, 22001), наистина бяха богати. Клариса позвъни на Тони Би за потвърждение.

— Какво е НАСДАК? — направо попита тя.

— Фондова борса, принцесо. Ти четеш вестник?! Гордея се с теб! Но защо се мъчиш с бизнес страницата?

— Ако една компания е включена в НАСДАК, какво означава това?

— Че е голяма компания. Принцесо, в момента съм малко зает — пренареждам дрешника си според принципите на фън-шуй. Ще ти се обадя по-късно, става ли?

 

 

Третото, което научи… беше полезно в съвсем друга насока.

 

 

— Шон излъчваше… някакъв магнетизъм. — Клариса замислено прокара пръст по ръба на чашата. — Наричаше ме „своята муза“. „Си, казваше (за него винаги бях «Си»), Си, ти си за мен същото, каквото е било за Ван Гог онова красиво момиче…“

— Кое точно? — намеси се Аарон. — Еднокраката улична проститутка?

— Не, глупчо! Другото момиче от картините… Но защо ли ти разправям това? Не бих искала да говоря за връзката ни с Шон…

Пак благодарение на всевиждащия и всезнаещия „Гугъл“ Клариса беше попаднала на едно интервю във „Варайъти“, в което Аарон споделяше, че Шон Пен (актьорът с киселото лице и с претенции на режисьор, чиито филми, особено последните, Клариса така и не можеше да разбере) бил любимият му режисьор. Защо не можеше да е, да речем, Том Ханкс? Би било толкова по-просто.

— Добре тогава — кимна Аарон. — Да сменим темата.

Клариса отпи от „Раз Оргаз“ номер три (коктейл от водка и малинов ликьор, който съдържаше точно 224 калории) и тъжно промълви:

— Да… крайно време е да се опитам да забравя за Шон.

— Колко време излизахте?

Клариса се усмихна.

— Не е там въпросът… Всичко беше толкова… как беше думата?

— Мимолетно? — Ах, тези трапчинки.

— Не, глупчо. Интензивно.

— Разбирам… — Усмивката му изведнъж угасна. — Не знам дали бих могъл да се меря с него. В смисъл, че съм посвоему очарователен — кой би устоял на мъж с много пари и дефект при ходене, но как бих могъл да се меря с проклетия Шон? Той е… друга категория. — Аарон поклати глава и се обърна към минаващия келнер. — Моля, още едно питие.

За момент в сепарето, където толкова други двойки преди тях бяха разменяли истини и лъжи, се възцари мълчание. Най-после Аарон изведнъж попита:

— Клариса?

— Да?

— Случайно да си еврейка?

— Зависи от случая — уклончиво отговори тя.

— Майка ми е еврейка.

— О, така ли? Аз също имам еврейска кръв в жилите си — оживи се тя. — Аарон, какво ще кажеш да забравим за Шон и изобщо за миналото и да започнем на чисто? Само ти и аз, тук и сега.

— Да забравим миналото? — въздъхна Аарон. — Клариса, за твоето минало се носят легенди.

— Аарон, погледни ме в очите — настойчиво каза тя.

Той примижа.

— Знаеш ли, че имаш луди очи?

— Наследствено е — сви рамене Клариса. — И майка ми има луди очи.

— Значи всичко си идва на мястото. Ще ми разкажеш ли нещо повече за майка си?

— Тя почина — изтърси Клариса и се опита незабелязано да кръстоса пръстите на краката си, което доста я затрудни заради каишките на сандалите „Гучи“. Тя тихо изохка. Аарон я погледна съчувствено.

— Съжалявам…

— Преди двайсет години — добави тя.

— Била си съвсем малка…

— Да пийнем за новото начало — вдигна чашата си Клариса.

— За новото начало? Защо всички казват „новото начало“? Не може ли да е просто „началото“?

— Аарон…

— Добре, добре. Наздраве. За нашето начало.

Чашите звъннаха и по нейната се проточи тънка розова струйка, която… о, ужас, попи в кашмирения пуловер на Лоро Пиано, взет от Клариса на заем специално за случая. Което означаваше, че трябваше да го плати.

Тя направи усилие да се усмихне на несръчния жест на кавалера си.

Погледите им отново се срещнаха. Очите на Клариса пробягаха по физическите атрибути на Аарон като пръсти на пианист по клавишите на роял „Стейнуей“ — вълниста коса, мъжествена челюст, широки рамене, стегнат корем, страхотен задник, напълно задоволителен ръст. Никакви видими дефекти (освен лекото накуцване). Ако беше късокрак, веднага щеше да го отхвърли като неблагонадежден. Ненавиждаше късокраки мъже.

Самата мисъл я накара да потръпне.

— Какво има? Дъхът ми ли? Рано сутрин е още по-ужасен. Особено след купон.

Каза го с нарочно преправен в стил „Граучо Маркс“ глас, като комично мърдаше вежди.

— Не, не, за миг си представих късокрак студент стоматолог.

— Разбирам… — разсмя се Аарон.

Харесваше смеха му — не беше гръмогласен, но беше открит и волен, смях от все сърце.

Той леко прокара пръст надолу по ръката й.

— Харесва ми смехът ти — каза Клариса.

— Слава богу, защото ти си много забавна.

— Така ли? Забавна или комична?

— Забавна. Същинска Люсил Бел…

Досега не беше гледала на себе си от този ъгъл. Беше пряма и казваше каквото й дойдеше на езика, често без много да му мисли и толкова.

Келнерът, който отново мина покрай тях, вече ги гледаше изпод вежди. Бяха прекарали в ресторанта повече от час, без да поръчат нищо за ядене.

— Дали да не хапнем нещо? — предложи Аарон.

— О, аз съм на течна диета — небрежно отвърна Клариса. — След третото питие изобщо забравям за храната. Както и някои други неща — например шофирането или къде съм си оставила дрехите.

Аарон пак се разсмя.

— Ето на. Казах ли ти?

След вечерята Клариса широко се прозя, протегна се с цялото си тяло, при което гърдите й щръкнаха като фарове, и заяви, че никога не се е чувствала по-изморена. Видя разочарованието, което се изписа на лицето на Аарон — той явно се канеше отново да я покани в дома си. За да довършат започнатото.

Донесоха им сметката. Същият келнер, който по едно време ги гледаше накриво, сега излъчваше сляпа и безрезервна преданост.

— Ще… желаете ли нещо друго? — попита той, като се задъхваше. Сигурно беше получил сърцебиене при мисълта за бакшиша, който го очакваше.

— Не, благодаря. Това беше всичко. — Аарон извади от портфейла си черната кредитна карта и му я подаде, без изобщо да погледне сметката.

Келнерът пое картата благоговейно и изчезна със светкавична бързина, като че ли имаше на краката си бързоходни ботуши. Клариса също проследи черната карта „Американ Експрес“ не без вълнение. Знаеше за съществуването им, но да видиш такава карта наяве беше събитие, равнозначно на срещата с митичния бял леопард за ловеца. Или на партия тенис с не по-малко митичния Джеръм Селинджър.

Следващият й ход трябваше да е много точно премерен. Тя трескаво се допита до вътрешния си глас и той й подсказа (с басовия тембър на Мерлен Дитрих) да се абстрахира напълно от картата.

Клариса прецени, че това е най-правилното поведение за момента.

Двайсет минути по-късно Аарон я остави пред дома й, а тя го възнагради с една прощална целувка по бузата. Знаеше, че през следващите няколко часа мисълта за тази целувка и съдържащото се в нея обещание щеше да го преследва и да го държи буден. Какво по-романтично от това?

А може би Аарон щеше да се пита защо Клариса, известна със склонността си да целува всеки красив жабок в Западното полукълбо, избра точно за него най-невинната и целомъдрена целувка. Дано да стигнеше до правилния отговор.

 

 

Гласовете бяха напрегнати, тревожни и звучаха като скърцане на нокти по стъкло.

— Защо, по дяволите, не ми се обажда?!

— Клариса, само не изпадай в паника!

— Но вече минаха цели три дни!

— Защо ти не му се обадиш? — попита Дженифър.

— Моля?! — облещи се Клариса. — Ти чуваш ли се?! Нали веднага ще ми паднат акциите.

— О, Джен — смъмриха я и останалите, — понякога си толкова…

Клариса беше свикала приятелките си на първата им извънредна среща за тази седмица. Сборният пункт беше салонът за красота „Зет“ на „Сънсет“ и в момента лицата им бяха покрити с парафин като на восъчни фигури, а краката им — потопени в гореща вода с лавандулова есенция. Около тях чинно стояха в очакване да се заемат с педикюра им виетнамски момичета, чиито златни гривни подрънкваха около тъничките им китки. Извънредните сбирки се свикваха за решаване на задачи от първостепенна важност или при изключителни ситуации (например фризьорска издънка, кошмарно минала среща или видяна на живо звезда — Брад Пит или някой от сериала „Приятели“, да речем — достатъчно сериозен повод за една добра почерпка).

Не минаваше седмица без поне три извънредни сбирки на Съзвездието.

— Нали си спомняте за оня доктор, с когото излязох миналата седмица? — подхвърли Поло. — Оказа се пълен мухльо.

Клариса задържа ръката на Грейви, която като че ли възнамеряваше да удуши Поло. Виетнамските момичета зачуруликаха възбудено на неразбираемия си език.

— Какъв ти е проблемът, Грейви?

— Интимният живот на Поло — тази малка глупачка се нахвърля на всеки дръвник, пред чиято фамилия се мъдри „доктор“.

— Е, скъпа, аз поне имам интимен живот, докато ти сигурно едва ли си спомняш кога за последен път си била в леглото с мъж!

— Може би имам по-високи критерии — язвително отвърна Грейви.

— Може би и критериите на мъжете са по-високи — не й остана длъжна Поло.

Виетнамските момичета вече жужаха като кошер пчели. На Клариса й звучаха като надрусани с „Бенадрил“, но на нея всички чужди езици й звучаха така, с изключение на холандския, който наподобяваше речитатив на булимик в зала с добра акустика.

— Вижте — обърна се най-после към тях Грейви, — не е много учтиво да ни обсъждате така. Всичко си има граници.

— Грейви — упрекна я Джен, — не им говори така грубо. Помисли си само какво са преживели тези момичета. Семействата им са дошли тук с лодки… — И тя ги възнагради с най-сърдечната си усмивка.

— Боли ме гърло — оповести Поло.

— Момичета, може ли да не се отклоняваме от темата? — настоя Клариса. — Проблемът е сериозен. Би трябвало досега да ме е потърсил. Какво става? Нима съм изгубила усета си? Досега не се е случвало никой, когото съм си набелязала, да остане равнодушен към чара ми.

— Така е. От детската градина насам — потвърди Грейви.

Момичетата се умълчаха разтревожени. Нещата наистина бяха добили странен обрат.

— Може да е много зает — опита се да го оправдае Дженифър, този ангел.

— Аз да не би да не съм заета?! — отсече Клариса. — Но щях да намеря време.

— А защо не му се обади? — това беше Поло.

— Защото ни-ко-га не се обаждам на мъжа първа — въпрос на принципи!

— Ами Саймън? — припомни й в един глас триото.

— Аз пък смятам да излизам с градинаря си — побърза да смени темата Дженифър. — Свестен човек е.

Клариса поклати глава, сякаш изобщо не я беше чула.

— Може би… — думите заседнаха на гърлото й. Толкова мъчително й беше да ги изрече. — Може просто да не ме харесва.

— Изключено — възрази триото така развълнувано, сякаш току-що им бяха съобщили новината за смъртта на Джон Кенеди-младши. — Това не може да бъде.

 

 

Но след като прекара часове наред взряна в телефона, Клариса вече не беше толкова сигурна. На телефонния секретар имаше записани седемнайсет обаждания, но нито едно от човека, който я интересуваше. Освен това половината бяха стари, прослушвани десетки пъти — Клариса не ги беше изтрила от сантиментални (или други) съображения. Например ето това (беше едно от любимите й и винаги можеше да й оправи настроението).

— Клариса — прокашля се в слушалката известен британски актьор, — името и телефонният ти номер неизвестно как са се озовали на бедрото ми… — Пауза. — Така че… хм… бих искал да знам дали ти… дали ние… дали случайно знаеш нещо за това.

Или друго:

— О, бебчо, бебчо, бебчо, бебчо — повтаряше едно приятелче от ученическите години, също актьор. — О, бебчо, бебчо, бебчо…

И така в продължение на цели пет минути.

Имаше и едно, за което Клариса се надяваше, че е грешка, но ругатните бяха толкова цветисти, че си струваше да се чуе, просто като образец в жанра.

Прослушваше обаждането на един комедиен актьор, много ерудиран, истински джентълмен, на когото така и не си беше направила труда да позвъни на свой ред. Нямаше смисъл — той беше кажи-речи на възрастта на баща й, а дори не беше и наполовина толкова привлекателен.

В този момент най-после телефонът звънна.

Клариса се втурна към него и… спря ръката си във въздуха. Не биваше да вдига слушалката. Такива бяха правилата на играта.

Включи се телефонният секретар.

— Клариса? — Мъжки глас, от автомобил. Радиото в колата му беше включено. Връзката беше лоша — високите сгради разваляха сигнала. — Клариса? Там ли си? Обади се, моля те.

Саймън. Ръката на Клариса все така висеше във въздуха.

— Радвам се, че номерът ти не е сменен. Чудех се дали не бихме могли да се видим? Много ти се зарадвах онази вечер, знаеш ли? Изглеждаше… — връзката прекъсна.

„Как?!“ — едва не изкрещя Клариса. „Как изглеждах?!“

Телефонът иззвъня отново.

— Да?! — задъхано каза Клариса в слушалката, забравила за стратегията си.

— Клариса, ти ли си?

— Да — тя придаде на гласа си дълбока, мелодична нотка.

— Обажда се Аарон.

В колко неподходящ момент. Тя едва не изсъска.

— Ало? Добре ли си?

— Да. Кажи.

— Какво да кажа?

— За какво се обаждаш?

— Исках само да…

— В момента съм малко заета. — Тя се огледа — разхвърляни списания, шишенца с лакове, недояден „Сникърс“ — познатата обстановка, която й вдъхваше сигурност.

— Какво правиш?

— Какво ли? Работя върху…

Ами сега? Понякога й се искаше да има истинска професия, да върши нещо. Беше се пробвала в най-различни кариери, но за кратко: дизайнер по интериора (беше боядисала спалнята на майка си), стюардеса (уволниха я скоропостижно за непозволени връзки с клиенти, стана голям скандал), продавачка в антикварен магазин (издържа всичко на всичко седмица, характерът й се оказа крайно неподходящ за тази професия) и служител на рецепция (това беше рекордът й — два часа — от девет до единайсет сутринта, когато собственият й баща я уволни, защото я намери заспала зад бюрото).

— … върху романа си.

— Ти пишеш?

— Тук е Ел Ей. Всички пишат. — Това прозвуча доста троснато.

— Извинявай. Не исках да те безпокоя.

— Вече е малко късно за извинения.

— Ама че труден характер имаш — изпъшка той. — Обаждах се, за да те питам дали имаш нещо против да дойдеш с мен довечера на мача на „Лейкърс“.

Сега вече Клариса наистина се засегна.

— Каниш ме в последния момент.

— Знам. Съжалявам, но току-що ми донесоха билетите.

— Знаеш ли какво? — Клариса се опитваше да запази самообладание. — Първо, вече си имам планове за вечерта и, второ, мразя бейзбол.

— Баскетбол — уточни Аарон. — Високи, атлетични младежи, повечето тъмнокожи, удрят едно оранжево кълбо и се опитват да го вкарат в два коша, разположени в двата срещуположни края на игрището.

— Чуй сега моята дефиниция — наежи се Клариса. — Безочие: богат, разглезен младеж кани момиче на среща в последната минута.

— Така е. Напълно си права. Меа culpa. Може би… някой друг път…

— В шест и половина.

— Моля?

— Не обичам да повтарям. — И тя остави слушалката.

* * *

Първата част от мача срещу Сан Диего (или може би Сан Антонио, кой знае) Клариса изкара почти в безтегловност. Двамата с Аарон седяха във високите ложи, някъде сред облаците, и през цялото време й се виеше свят. Високите ложи бяха последното нововъведение, създадено с цел да се предотврати смесването на тузарите с „тълпата“. Те бяха двайсетина и представляваха кабинки, снабдени с всичко необходимо, включително тоалетни и машини за капучино, и осигуряваха максимален комфорт за хора, които не страдат от непоносимост към височините. Най-странното беше, че имаше дори и телевизионен екран, за да могат тежкарите да следят концерта или спортното събитие, за което си бяха направили труда да дойдат чак дотук (въпреки че не по-зле биха го следили от екрана на домашното си кино). Имаше и обслужващ персонал — пъргави миньончета, които ти носеха каквото ти душа иска — от топло суши до студени бисквити с фъстъчено масло. С други думи, имаше всичко, освен едно.

Нормална гледка. От гледката можеше да ти се догади, като от някой старчок. Или като от долнопробна курва, ако цитираме безсмъртните думи на Родни Дейнджърфийлд. Бащата на Клариса сигурно би го потвърдил.

Да наблюдаваш баскетболен мач от висините, беше все едно да играеш на „Сони Плейстейшън П“ с много лошо качество. Играчите, тези великолепни мъжкари, истински гиганти, изглеждаха сплескани като джуджета, дребнички като фигурки от анимационно филмче. А да различиш физиономиите или номерата на фланелките им беше направо немислимо.

Преживяването се оказа истинско изпитание за нервите на Клариса и най-после тя се предаде.

— Прилошава ми…

— Нали? Много зле играят, но все още имат шанс…

— Аарон, стомахът ми…

— Искаш ли шоколадова бисквита? „Пенто Бисмол“ — от онези, които могат да решат всеки твой проблем? — Той се усмихна и въпреки световъртежа Клариса изпита неустоимия чар на тази усмивка. Около очите му се образуваха ситни бръчици от смях — непогрешим белег на фаталния мъж според майския брой на „Космо“.

— Зле ми е. Моля те, закарай ме вкъщи.

— Но полувремето дори не е свършило…

— Пет пари не давам. Ако ще да е финалната среща от шампионата. Ако остана тук горе още две минути, ще докажа един от основните закони на физиката, като се изповръщам на главата на Джак Никълсън.

Аарон се взря надолу през дебелото стъкло и откри, че Клариса е права.

— Може да уцелиш приятелката му и да му направиш добра услуга.

 

 

Почти бяха стигнали до колата му, когато Клариса чу зад гърба си познатото:

— Клариса! Сладкишче!

Това беше баща й. Той притежаваше патент върху „сладкишчето“.

— О, Теди. — Той обичаше да го наричат с малкото му име.

— Миличка, запознай се с Ейприкът. Тя е студентка на разменни начала.

Ейприкът, с яркочервени коси и сияеща физиономия, беше на не повече от деветнайсет. Държеше в ръце халба бира и във всеки случай приличаше повече на слива, отколкото на кайсийка^[1].

Клариса не й обърна никакво внимание, защото с ужас си помисли, че сега ще трябва да запознае Аарон с баща си. Беше се надявала това да стане чак след сватбата.

Но ето че сега четиримата стояха един срещу друг — истинска задушевна среща на фамилията Алпърт.

— Аарон, това е Теди. Теди — Аарон. — Клариса все още хранеше надежда, че ако не спомене какъв й се пада Теди, всичко може да се размине.

Двамата си стиснаха ръцете.

След което Аарон се представи на Плодчето.

И после всички погледнаха към Клариса.

— Е, хайде, чао! — забързано изрече тя и се опита да повлече Аарон към колата, но Теди я изпревари.

— Как ви се струва мачът?

— Не е лош — отвърна Аарон. — Гледах го с интерес, но…

— Но тя ви отвлече?

Клариса хвърли смразяващ поглед на баща си и забеляза, че наскоро си е присадил коса на оредяващото теме. Приличаше на кактус.

— Клариса се почувства зле и…

— Ще пийнем ли по нещо? — дружески предложи баща й. Нямаше да ги пусне лесно.

— Всеки момент ще повърна — съобщи Клариса.

— Не, благодарим за поканата. Може би някой друг път — отвърна Аарон.

— Ако искате, да хапнем някъде. Знам един ресторант, където предлагат чудесно суши — не се предаваше Теди. Вкусът му не се беше променил от осемдесетте години насам и японската храна беше голямата му слабост.

— Не!

— Благодарим, но досега се тъпкахме с бисквити и снакс — усмихна се Аарон.

Нищо ли не можеше да помрачи настроението му?

— Как е майка ти? — изведнъж попита Теди.

Клариса се смрази.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре — нали отново сте започнали да излизате.

— Да, и тя отново започна да се налага — нали си я знаеш? Човек не може да излезе на глава с нея.

— Да се чудиш какво би могла да иска от стар негодник като теб?

Аарон примигна объркано.

— Мислех, че майка ти е починала.

— Станало е недоразумение — сви рамене тя.

— Клариса — укорително я погледна Теди.

— Теди? Не ти прилича да държиш наставнически тон. И ти не си стока.

Което не беше съвсем вярно. Баща й беше чудесен човек, стига да не си омъжена за него, да не работиш за него и да не правиш бизнес с него. В тези случаи беше същински задник.

— Съжалявам — разпери ръце Теди и извинително погледна Аарон. — Вината не е моя.

— Убеден съм.

След което Теди и Ейприкът най-после се отдалечиха. Токчетата на Плодчето предизвикателно потрепваха — в стил „ела вълчо, изяж ме“.

Сега вече Клариса наистина изглеждаше позеленяла.

— Симпатичен човек — отбеляза Аарон. — Някакъв роднина ли ти е?

— Баща ми — успя да уточни Клариса, преди да повърне върху новите обувки на Аарон, марка „Хелмут Ланг“.

 

 

Организацията на сватбата вървеше по мед и масло — Клариса се възхищаваше от собствените си умения. Беше резервирала хотела, ушиването на роклята беше в ход, тоалетите на шаферките също бяха почти готови — оставаха само някои дребни корекции; кетъринговата фирма усилено подготвяше менюто, цветята бяха поръчани… Какво следваше? Меденият месец.

И, разбира се, младоженецът.

Клариса преглеждаше записките си по време на 323-тата поред извънредна сбирка на Съзвездието (само за последните шест месеца). Сборен пункт беше къщата на майката на Клариса, а менюто — шоколадови десертчета „Милки Уей“ (щяха да имат нужда от енергия!) и ударна доза витамин С (за подсилване на мозъка).

Срещата протичаше делово.

Грейви: „Сексуално привличане?“

Клариса: „Установено.“

Грейви: „Чувство за хумор?“

Клариса: „Установено.“

Грейви: „Сексуална ориентация?“

Клариса: „Подходяща.“

Грейви: „Установено ли е?“

(Поло се изкашля.)

Клариса: „Сто процента гаранция.“

Джени: „Добър шофьор ли е?“

Клариса: „Да. Толкова ли е важно?“

Дженифър (твърдо): „Важно е.“

— Е, с какво можем да ти бъдем полезни? — нетърпеливо попита Грейви.

— Планът навлиза във втори етап…

Чу се колективна въздишка.

— Разчитам на вас — изгледа ги Клариса.

От четвърти клас досега приятелките бяха разработили множество теории за това как трябва да се преследва, улови в мрежата и (ако е рекъл Господ) да се задържи един мъж (бил той и десетгодишно момче с развързани връзки на маратонките). Основен източник на идеи — филмът „Дивото царство“, превъртан стотици пъти. Цитат: „Вижте сега как Джим (техният мускулест, но иначе трогателно безпомощен любимец) се опитва да се измъкне от смъртоносната хватка на гигантската анаконда.“ Конкретни ходове (в тяхната последователност): 1) Набелязваш плячката. (Отметнато.); 2) Наблюдаваш навиците (интересите, поведението) й. (Наполовина свършено.); 3) Опитваш се да я вкараш в капана с всички средства — включително и сексуални. (Тепърва предстоящо.)

— Нали не си му се сторила твърде достъпна?

— Искали питане?!

— Отказа ли му поне веднъж да излезеш с него?

— Е, не, но…

Грейви подсвирна.

— А поне спомена ли небрежно и други мъже, които се интересуват от тебе?

— Естествено.

— Кого по-точно?

— Шон Пен.

— Че той не беше ли женен? — попита наивно Джени. — Изглеждат хубава двойка.

Клариса поклати глава. Така нямаше да стигнат доникъде. Реши да премълчи инцидента с повръщането, но я човъркаше мисълта дали това не беше намалило шансовете й да стане госпожа Мейсън.

— Необходима ти е идентичност — заяви Грейви. — Нещо, което да те отделя от тълпата.

— Той твърди, че съм забавна…

— Мъжете не харесват забавни жени. Ако харесваха, най-добрият ми приятел нямаше да е с три скорости и адаптер.

— Би могла да… се занимаваш с някаква наука — плахо подхвърли Джени.

— На Аарон това, че съм забавна, му харесва.

— Този мъж е извратен. Помни ми думата.

— Просто бъди каквато си — намеси се Поло. — Бъди самата себе си — това е най-добрата политика.

— Благодаря ти, Поло — натъртено каза Клариса. — Да знаеш само колко ми помогна.

 

 

На следващата сутрин Клариса и Аарон закусваха заедно и се наслаждаваха на гледката на полуострова. Аарон й се беше обадил рано-рано (преди десет) и беше настоял да я изведе, за да й се реваншира за вчерашното злополучно преживяване. Освен това я успокои, че си е обул старите маратонки. За всеки случай.

Клариса предложи да закусят на полуострова (стара местна традиция, превърната в ритуал, също както флирта по баровете след седем вечерта). Тук можеше да срещнеш интересни хора. Ето например на отсрещната маса един агент, чистичък и изтупан, с лъщящо теме, хвалеше някакъв начинаещ сценарист, който изглеждаше много притеснен. Недалеч от тях беше седнал и един филмов магнат, напълнял и доста поостарял, но с превъзходен тен. Той нещо се беше разгорещил — вероятно разказваше „подвизите си“ и всяка втора дума му беше „шибан боклук“.

Келнерите се плъзгаха наоколо, услужливи и вездесъщи, с плахата надежда, че някой ден някой ще ги заговори и ще поиска да прочете сценария, който са написали.

За страничния наблюдател Аарон и Клариса бяха класическата двойка влюбени — гледаха се, докосваха се, бързаха да довършат изречението на другия. Личеше си, че са заедно отскоро, толкова отскоро, че росата още не беше изсъхнала по тях.

Но докато Клариса отмяташе косата от лицето на Аарон и се оглеждаше в очите му (с цвят на лешник), една особено важна мисъл не й даваше мира — дали не беше дошъл моментът да бъде максимално директна и откровена с Аарон. В края на краищата той го заслужаваше — вечерта след проклетия мач прекара часове до леглото на Клариса и окуражително държеше ръката й, след като тя беше изповръщала червата си. Впрочем случилото се си имаше и своята добра страна — хранителното натравяне си е истински дар божи за някой, който има нужда от диета.

— Къде би искал да прекараме медения си месец? — попита тя, след като най-после вдигна поглед от листа с менюто. (Благодарение на непредвиденото прочистване на организма й за нея днес нямаше забранени храни и беше решила да си похапне здравата.)

— Във Владивосток.

— Интересен избор…

— Никога ли не ти се е искало да попаднеш на място встрани от отъпканите пътеки? Да изпиташ тръпката на неизвестността?

Клариса го изгледа.

— Например източно от Ла Бриа? — Имаше предвид район в покрайнините на Лос Анджелис, където имаше предимно заложни къщи и магазини за армейска екипировка. — Аарон. Важно е. Трябва да планирам сватбеното ни пътешествие. Кажи едно романтично място, където би искал да отидем.

Най-после той се разсмя.

— Предупредиха ме, че ти хрумват разни… откачени идеи.

— Аарон. Говоря напълно сериозно.

— Но спомена нещо за „нашия меден месец“, ако добре съм чул.

— Точно така. Зададох ти съвсем простичък въпрос. Не е необходимо да усложняваш нещата.

— Нищо подобно. Това беше въпрос уловка.

— От къде на къде?

— Ами… Откъде да започна? Първо, ние изобщо не възнамеряваме да се женим.

— Защо се изчерви? — Клариса отхапа от кифличката си и продължи: — Според майка ми Мауи било чудесно място за такива поводи… Или Кона — с новооткрития хотел „Четири сезона“…

— Клариса. Моля те. Ние нямаме никакъв повод и още почти не се познаваме.

Клариса хвана брадичката му и леко я стисна, като че ли говореше с упорито петгодишно хлапе.

— Аарон, ако не искаш да ходим на Хаваите, просто ми кажи. Ще измислим нещо друго, нещо екзотично… да речем, Бали.

Аарон примигна, хванат натясно.

— Ако това не е някоя от твоите шеги, а наистина си си наумила да се женим, ти си луда!

Клариса му се усмихна и дояде кифличката си.

След малко приключиха със закуската и пиколото докара бентлито.

— Аарон, скъпи, щом не искаш да се женим, няма. Какво толкова? — каза Клариса, докато се настаняваше на предната седалка.

— Добре.

— Никога не бих те накарала насила. Само това липсваше…

— Знам, но…

— Разбира се, че знаеш. Знаеш, че бих могла да се омъжа в мига, в който поискам.

— Знам…

— Отказах на Шон, без да ми мигне окото — не виждам защо да не откажа и на теб.

— Как така — да ми откажеш?

— Ами ние дори още не сме сигурни в чувствата си…

— Нали и аз точно това казах?

— Почти не се познаваме…

— Именно.

— Сега, като размислих, установих, че си напълно прав. Не бива да пришпорваме нещата. Ами ако се окажеш гей? Или криеш някаква друга мрачна тайна? Между другото, кой номер смокинг носиш?

— Не нося смокинг.

— Разбирам… Не искаш да си строго официален. Не е проблем. О, боже! Не съм се обадила на фотографите!

Аарон хвана ръката й.

— Клариса… Боя се, че не ти е нужен фотограф, а…

— Достатъчно. Схванах мисълта ти. Няма да се женим и толкова.

— Клариса, не исках да те засегна…

— А само да ми съобщиш, че не желаеш да се жениш за мен.

— Не казах точно това.

— О, така ли? Да не би да желаеш?

— Господи. Просто още не смятам да се женя. Не се чувствам готов.

— Лошото е, че аз пък не разполагам с излишно време…

Аарон се втренчи в нея с отворена уста.

— Да? Има ли някакъв проблем?

— Знаеш ли… ти си най-нестабилният емоционално човек, когото познавам.

— В любовта и на война всичко е позволено — твърдо каза Клариса. Щом той възнамеряваше да й цитира Фред Астер, тя нямаше да му остане длъжна.

Аарон я гледаше така, сякаш току-що от устата й бяха покапали рози. Но все още не се беше предал.

— Клариса, аз не съм вчерашен, не го забравяй.

Тя се засмя и го потупа по ръката — скоро щеше съвсем да омекне. Докато се опомни и щеше да е затънал в плаващите пясъци. Защото Клариса щеше да извърта нещата така, че тя да е тази, която отклонява идеята за брака. И неусетно скалата щеше да се пропука. И да рухне.

Нямаше търпение да съобщи на Съзвездието за окончателната капитулация на противника.

— Случайно да имаш алергия към рози? — попита тя така, между другото, докато свиваха надолу по „Санта Моника“. — Защото в такъв случай бихме могли да поръчаме изкуствени. Много са сполучливи.

— Клариса!!!