Джоузеф Конрад
Фалк (Спомен)

Няколко души, всички повече или по-малко свързани с морето, вечеряхме в едно малко крайречно ханче на някакви си тридесет мили от Лондон и на по-малко от двадесет мили от онзи плитък и опасен гьол, който нашите крайбрежници наричат с гръмкото име „Германски океан“. Широките прозорци ни предлагаха изглед към Темза, надолу покрай Лоуър Хоуп Рийч. Но вечерята беше отвратителна и всичката наслада беше само за очите.

Разговорът ни беше пропит с онзи вкус на солена вода, който за толкова много от нас е бил самата същина на живота. Всеки, който е познал горчивината на океана, ще запази завинаги нейния вкус в устата си. Един-двама от нас, разглезени от живота на сушата, се оплакаха, че са гладни. Беше невъзможно да погълне човек нещо от това ядене. И действително някаква странна остарялост имаше във всичко. Дървената трапезария стърчеше над крайбрежната кал като наколно жилище; дъските на пода изглеждаха прогнили; грохнал стар келнер преплиташе жалостно крака насам-натам пред един допотопен и прояден от червеи нисък бюфет; очуканите чинии сякаш бяха изровени от кухненска купчина смет близо до някое населено езеро; а котлетите напомняха за още по-древни времена. Те просто те принуждаваха да си представиш онази мрачна епоха, когато първобитният човек, извличайки първите наченки на кулинарното изкуство от мъглявото си съзнание, обгорял парчетата месо на огън от съчки в компанията на други добри приятели, а после, сит и щастлив, сядал сред оглозганите кокали, за да разкаже безизкусните си приключения — разкази за глад, за лов и… кой знае, за жени може би!

Но за наш късмет виното се случи старо като келнера. И тъй, кажи-речи гладни, но, общо взето, твърде щастливи, ние се облегнахме назад и заразказвахме нашите безизкусни истории. Говорихме за морето и всичките му дела. Морето никога не се променя и делата му въпреки всичките хорски приказки са обвити в тайнственост. Но ние бяхме съгласни, че времената са се променили. И приказвахме за стари кораби, за премеждия по море, за аварии, за отнесени мачти; и за един мъж, който с помощта на импровизирано кормило бе докарал благополучно кораба си до Ливърпул чак от устието на реките Парана и Уругвай. Приказвахме за крушения, за недоимък на хранителни припаси и за героизъм — или поне за онова, което вестниците биха нарекли героизъм по море — проява на добродетели, твърде различни от героизма на първобитните времена. И от време на време, когато оставахме смълчани, се взирахме в гледката на реката.

Един кораб на Пиренейско-Източната параходна компания минаваше надолу по течението.

— На тия кораби човек може да получи чудесна вечеря — забеляза един от групата. Друг мъж със силни очи прочете името на носа му — „Аркадия“.

— Какъв красив кораб! — промълвиха някои от нас. Следваше го малък товарен параход и по флага, който смъкнаха, докато го наблюдавахме, познахме, че е норвежки. Параходчето изпускаше страшно много дим и преди още той да се бе разнесъл, пред прозорците ни се появи дървен платноход, не много дълъг, с високи бордове, теглен на буксир от влекач с гребно колело. Целият му екипаж беше излязъл отпред, зает с въжетата на фокмачтата, а на задната му палуба една жена с червено наметало, съвсем сама с рулевия, крачеше напред-назад по палубата с някакво сиво плетиво в ръце.

— Германски, бих казал — рече някой.

— Капитанът е взел и жена си на борда — забеляза друг. А светлината на розовия залез, пламнал зад пушеците на Лондон, която хвърляше върху мачтите на платнохода блясък, искрящ като бенгалски огън, изчезна от Хоуп Рийч.

Тогава един измежду нас, който не бе проговорил досега — мъж на повече от петдесет години, командувал кораби в продължение на четвърт век, — като гледаше след отдалечаващия се платноход, който се плъзгаше целият черен върху лъскавата повърхност на реката, каза:

— Това ми напомня един невероятен епизод в моя живот преди много години, когато за първи път получих назначение като капитан на един платноход, който тогава товареше стока в едно пристанище на Далечния изток. Градът беше същевременно столица на някакво източно кралство, беше разположен нагоре по реката, така както може би Лондон на тая стара наша Темза. За мястото не е необходимо да се казва повече, защото подобно нещо би могло да се случи навсякъде, където има кораби, капитани, влекачи и осиротели племенници, девойки с неописуема красота. А необикновеността на епизода засяга само мен, моя враг Фалк и приятеля ми Херман.

Думите „приятеля ми Херман“ като че ли бяха казани особено подчертано, което предизвика един от нас (защото ние току-що бяхме приказвали за героизъм по море) да каже безцелно и равнодушно:

— И тоя Херман герой ли беше?

— Съвсем не — рече прошареният ни другар. — Никакъв герой. Той бе Schiffüherer — водач на кораб. Така в Германия наричат капитана на търговски кораб. Предпочитам нашите наименования. Алитерацията е хубава и има нещо в наименованията, което придава на нас като колектив чувството за дружно съществуване: ученик, помощник, капитан — в древния и почетен мореплавателски занаят. Колкото до моя приятел Херман, той може би беше първокласен майстор в почетния занаят, но официалното му название беше Schiffüherer и имаше простичкия, тромав вид на заможен чифликчия, вид, съчетан с добродушното хитроумие на дребен търговец. С бръснатата си брада, закръглени крайници и тежки клепачи той не приличаше на трудов човек, а още по-малко на някой, тръгнал да търси морски приключения. И все пак се трудеше усилено по моретата по свой начин почти както търговецът работи зад тезгяха си. А корабът му беше средството, с което издържаше своето нарастващо семейство.

Това беше тежък, здрав, тъпонос кораб, който събуждаше у човек представата за примитивна солидност, както дървеното рало на нашите прадеди. По него имаше и други намеци за грубоватост и домашна обстановка. Необикновените дървени издатъци, каквито не съм виждал на никой друг кораб, бяха причина четвъртитата му кърма да прилича на задницата на мелничарска каруца. Четирите задни илюминатора на рубката му, всеки с по шест малки зеленикави стъкла в кафяво боядисана дървена рамка, биха могли да минат за прозорци на селска къща сред полето. Миниатюрните бели перденца и зеленината в саксиите зад стъклата допълваха приликата. При един или два случая, когато минавах под кърмата му, бях забелязал от моята лодка една закръглена ръка в момента, когато наклонява някаква лейка, и наведената с пригладена коса глава на една девойка, която винаги ще наричам племенницата на Херман, защото в действителност никога не чух името й въпреки голямата ми близост със семейството. Тази близост обаче се породи по-късно. Същевременно, понеже познавах добре останалите кораби в онова източно пристанище, в мен не остана никакво съмнение относно Хермановите възгледи за хигиенично облекло. Очевидно той бе убеден, че трябва да носи хубави, дебели фланелени дрехи. През повечето дни човек можеше да види малки роклички и детски престилки, проснати да съхнат по бпзанвантите, или мъничка редица чорапи да се развява на фала; но веднъж на две седмици семейното пране се излагаше на показ в пълен състав. То покриваше изцяло задната палуба. Следобедният ветрец подтикваше към причудлива и отпусната дейност цялата тази събрана на едно място маса от дрехи с нейните смътни намеци за удавени, обезобразени и сплескани човешки същества. Туловища без глави размахваха към теб ръце без длани; крака без глезени и ходила ритаха по фантастичен начин с енергични замахвания и веднага пак увисваха; а имаше и дълги бели облекла, които, като поемаха вятъра през поръбените си с дантела деколтета, за миг се надуваха силно, сякаш ги изпълваха едри и невидими тела. В такива дни човек можеше да различи този кораб от голямо разстояние по чудноватото изобилие на цветове, разбунтувало се зад бизанмачтата му.

Той бе пуснал котва точно пред мен и името му бе „Диана“ — Диана не от Ефес, а от Бремен. Това бе оповестено с бели букви, високи един фут, разположени на широки междини една от друга през цялата кърма (малко като надпис на фирма на магазин) и под селските прозорчета. Това крайно неподходящо име поразяваше човека като наглост, проявена спрямо паметта на най-очарователната измежду всички богини; защото, независимо от факта, че старата черупка бе физически неспособна да се занимава с какъвто и да било лов, към нея принадлежеше и една банда от четири дечурлига. Те надничаха над парапета към преминаващите лодки и понякога пускаха разни предмети в тях. При такъв един случай, известно време преди да се бях запознал с Херман, за да му го кажа, върху шапката ми падна една отвратителна парцалена кукла, която принадлежеше на най-голямата дъщеря на Херман. Все пак тези малчугани се държаха, общо взето, добре. Те имаха светли коси, кръгли очи, мънички, топчести нослета и твърде много приличаха на баща си.

Тази „Диана“ от Бремен бе най-невинен стар кораб, който, изглежда, не знаеше нищо за злото море, както на сушата има домове, които не знаят нищо за покварения свят. И чувствата, които предизвикваше, бяха чисти и предимно от домашен характер. Този кораб беше същински дом. Всичките тези мили дечица бяха проходили на просторната му задна палуба. В такива мисли има нещо красиво, дори трогателно. Бих казал дори, че на неговите въжета те точеха зъбчетата си. Много пъти наблюдавах бебето Херман (Николас) как увлечено гризе увисналия край на фокбомбрамбраса. Любимото място на Николас беше под главната скрепителна планка. Щом го пуснеха на свобода, той допълзяваше там и първият моряк, който минеше край него, го донасяше обратно при вратата на рубката, като го държеше внимателно и високо в омазаните си с катран ръце. Предполагам, че трябва да е имало постоянна заповед в този смисъл. По време на тези пренасяния бебето, което беше единственият избухлив човек на кораба, се мъчеше да удари по лицето яките млади германски моряци.

Госпожа Херман, привлекателна, пълничка домакиня, се обличаше на кораба с широки сини рокли на бели точки. Когато я сварвах, както се случи веднъж или два пъти, пред елегантното малко корито да търка енергично бели яки, бебешки чорапи и летните вратовръзки на Херман, тя се изчервяваше с моминско смущение и вдигайки мокрите си ръце, ме поздравяваше отдалеч с приятелски кимвания. Ръкавите й бяха навити до лактите и златната й венчална халка блестеше сред сапунената пяна. Гласът й беше приятен, имаше ведро изражение, гладки кичури много светла коса и весели очи. Тя имаше нежни майчински обноски и не беше особено приказлива. Когато тази простодушна матрона се усмихнеше, на свежите й широки бузи се образуваха младежки трапчинки. Племенницата на Херман обаче — сираче и много мълчалива — не видях никога дори да се опита да се засмее. Но това не беше признак на меланхолия от нейна страна, а по-скоро сдържаност като израз на младежка сериозност.

Те я бяха водили със себе си през последните три години, както Херман веднъж ми спомена, за да помага при гледането на децата и да прави компания на госпожа Херман. Това било много необходимо, докато били още съвсем малки, бе добавил той малко раздразнено. Нейната ръка и нейната пригладена коса бях съзрял през задните прозорчета на рубката една сутрин около саксиите с обички; но когато за първи път я видях в цял ръст, капитулирах пред пропорциите й. Тя се запечата в паметта ми така, както голямата красота, голямата интелигентност, остроумието или добротата биха могли да направят незабравима някоя друга жена.

При нея това бяха формата и размерът. Външният й вид излъчваше този налагащ се чар. Може да е била остроумна, интелигентна и изключително добра. Не зная, пък и това няма значение. Всичко, което зная, е, че тя беше изградена във великолепни пропорции. Да, изградена е единствената дума. Тя беше построена, тя беше издигната, тъй да се каже, с царствена разточителност. Свят ти се завиваше да гледаш този безогледен разход на материал за една девойка-фиданка. Млада и същевременно напълно зряла, тя напомняше безсмъртна личност, обвеяна от щастие. И малко тежичка може би, но това не беше нищо. То само допълваше представата за трайност. Беше едва на деветнадесет години. Но такива рамене! Такива закръглени ръце! Такова очертание на мощни нозе, когато с три дълги крачки се втурваше през палубата към прекатурилия се Николас — то е просто неописуемо! Изглеждаше добра, тиха девойка, внимателна по отношение нуждите на Лена, паданията на Густав, състоянието на скъпото носле на Карл — добросъвестна, работна и така нататък. Но каква великолепна коса имаше тя! Обилна, дълга, гъста и светлокестенява. С блясъка на благороден метал. Носеше я сплетена стегнато в една-единствена плитка, която висеше по момински на гърба й и краят й стигаше чак до кръста. Масивността й поразяваше. Честна дума, напомняше як ствол! Лицето й беше едро, миловидно, със спокойно изражение. Имаше хубав цвят на кожата, а сините й очи бяха така светли, че, струваше ти се, гледа на света с празното бяло безпристрастие на статуя. Не би могъл да я наречеш красива. То беше нещо много по-внушително. Простотата на облеклото, разкошните форми, внушителната фигура и необикновената жизненост, която се излъчваше от нея като ухание на цвете, я правеха красива с някаква обикновена и същевременно величествена хубост. Когато я наблюдаваш как се протяга към въжето за пране с двете ръце, вдигнати високо над главата, изпадаш в унеса на молещ се езичник. Широките памучни рокли на чудесната госпожа Херман имаха нещо като недооформен набор около шията и на долния си край, но по щампованите рокли на тази девойка нямаше и гънчица дори; нищо освен няколко прави плохи по полата, които падаха до краката й, но и те, когато стоеше неподвижна, бяха някак строги и изваяни. Тя бе естествено склонна към сдържаност в движенията, независимо от това, дали бе седнала, или права. Не искам обаче да кажа, че бе като статуя. В нея имаше прекалено много живот; но тя би могла да представлява алегорична статуя на Земята. Не нашата похабена земя, а една млада Земя, една девствена планета, несмущавана от гледката на бликащите по нея чудовищни форми на живот, избавена от жестоките битки на глада и мисълта.

Самият достопочтен Херман не беше много забавен, макар английският му да бе доста разбираем. Госпожа Херман обаче, която винаги имаше за мен поне едно изречение, казано с гостоприемен и сърдечен тон (и на Plattdeutsch^[1], предполагам), не можех да разбирам. Колкото до тяхната племенница, макар и такава благородна гледка за очите (вдъхваща пълни с надежда мисли за бъдещето на човечеството), тя бе скромна и мълчалива, почти винаги заета с шиене и само от време на време я бях виждал, както работеше, да се отдава на моминско съзерцание. Леля й седеше срещу нея и също така шиеше, с крака, поставени на малко дървено столче. На другия край на палубата Херман и аз изнасяхме по един стол от рубката и започвахме да се надпреварваме в пушене, съпроводено през дълги интервали от миролюбивата размяна на няколко думи. Ходех там почти всяка вечер. Заварвах Херман по жилетка. Веднага щом се върнеше от брега на своя кораб, първата му работа беше да свали сакото си; после слагаше на главата си бродирана кръгла шапка с пискюл и сменяше обувките си с чифт платнени пантофи. След това пушеше, застанал до вратата на рубката, и наблюдаваше децата си, изпълнен с чувство на гордост, докато ги хващаха едно по едно и поставяха да спят в отделните каюти. Накрая отивахме да пийнем малко бира в рубката, която беше мебелирана с дървена маса на кръстосани крака и с черни столове с прави облегалки — по-скоро като селска кухня, отколкото трапезария на кораб. Морето и морските работи сякаш бяха много далеч от гостоприемството на това образцово семейство.

А аз обичах всичко това, защото си имах доста грижи на борда на собствения си кораб. Бях назначен от английския консул да поема командуването на кораба след внезапната смърт на един човек, който бе оставил на приемника си няколко подозрително неразписани сметки, две-три калкулации за поправки на сух док, които понамирисваха на подкуп, и известно количество разписки за тригодишни разточителни разходи; всичко това, объркано накуп, се намираше в една прашна стара кутия за цигулка, подплатена с рубиненочервено кадифе. Намерих освен това една голяма счетоводна книга, но когато я отворих с надежда, тя се оказа за мое безкрайно изумление изпълнена със стихове — страница след страница с римувани празни, весели и неприлични стихчета, написани с най-изящния дребен почерк, който съм виждал. В същата кутия за цигулка имаше една снимка на моя предшественик, направена скоро преди това в Сайгон, която показваше един възстаричък, нисък и дебел, грубоват мъж със строго изражение, с лошо ушит костюм от черно сукно и с коси, сресани напред над слепоочията по начин, който напомня глигански зъби, застанал пред някаква градина и в компанията на същество от женски пол с чудновато драпирани одеяния. От цигулката обаче единствената следа на борда бе кутията, нейната празна черупка, така да се каже; но от парите, които без всякакво съмнение корабът бе спечелил от последните две навла, нямаше и помен. Не беше възможно да разбере човек къде са отишли всичките тези пари. На кораба ги нямаше. Не бяха преведени и в родината, защото в писмо от собствениците, запазило се в едно писалище очевидно само по някаква случайност, те се оплакваха сравнително меко, че през последните осемнадесет месеца не били удостоени дори с едничко драсване на перото. На кораба нямаше почти никакви запаси на склад, нито инч запасно въже или ярд плат за платна. Корабът беше просто оголен и аз предвиждах, че ще имам безкрайни трудности, докато успея да го подготвя за излизане в открито море.

Тогава бях млад — още ненавършил тридесетте — и се отнасях много сериозно към себе си и към своите грижи. Старият помощник-капитан, който бе играл ролята на главен оплаквач при погребението на капитана, не беше особено доволен от моето идване. Но истината е, че този приятел не притежаваше необходимата по закона квалификация за капитан и консулът беше принуден, ако това въобще беше възможно, да изпрати на кораба някого, който има необходимото свидетелство за правоспособност. Колкото до втория помощник, всичко, което ми бе известно за него, е, че се казваше Тотерсен или нещо подобно. Той имаше навика да носи на главата си в онзи тропически климат една дрипава кожена шапка. Без изключение това беше най-загубеният човек, когото съм виждал някога на някой кораб. Такъв си беше и по външен вид. Толкова дяволски загубен изглеждаше той, че бе просто цяла изненада да го чуя да се обади, когато му викнеха по име.

Меко казано, за мен не беше особено приятно, че те са в компанията ми, а перспективата за дълго пътуване по море с тези двама приятели ме гнетеше. Другите мисли, които ме занимаваха, когато оставах самичък, не можеха да бъдат весели. Хората от екипажа не бяха здрави, товаренето вървеше много бавно; предвиждах, че ще имам доста неприятности със собствениците на кораба, и се съмнявах дали ще ми дадат достатъчно пари, за да покрия извършените от мен разходи. Отношението им към мен не беше приятелско. Въобще работите ми не вървяха успешно. Понякога, когато оставах свободен (обикновено около полунощ), откривах, че ми липсва всякаква опитност, че съм несведущ в търговските работи и че съм безнадеждно негоден за каквато и да било началническа длъжност; и когато прислужникът трябваше да постъпи в болница, защото се бе разболял и всички признаци говореха за холера, почувствувах се лишен от единствения свестен човек на кораба. Очакваше се, че той навярно ще оздравее, но междувременно се налагаше да взема на негово място друг прислужник. И по препоръка на някой си Шомберг, собственик на по-малкия от двата хотела в онзи град, ангажирах един китаец. Шомберг, мускулест, космат елзасец и ужасен клюкар, ме увери, че това е добре. „Той е отличен момък. Пристигна, знаете, със свитата на негово превъзходителство комисаря Цен. Негово превъзходителство Цен бе на квартира тук у мене за три седмици.“

Издума ми приказките за китайското превъзходителство с подмазваческо благоговение, макар онзи екземпляр от „свитата“ да не изглеждаше многообещаващ. Тогава обаче още не знаех какъв шарлатанин, незаслужаващ никакво доверие, е този Шомберг. „Мозъкът“ можеше да бъде на четиридесет или на сто и четиридесет години — кому бе известно това? — един от онези китайци с лице на мъртвец, напълно неразгадаемо. Още преди да изтече третият ден, той се бе вече разкрил като закоравял пушач на опиум, комарджия, крайно дързък крадец и първокласен спринтьор. Когато ни напусна с най-високата възможна за него скорост и с тридесет и два златни суверена от моите с мъка отделяни спестявания, това беше краят на търпението ми. Бях скътал тези пари, в случай че работите ми тръгнат съвсем зле. Сега, когато ме лишиха и от тях, се почувствувах беден и гол като факир. Хванах се здраво за моя кораб въпреки всичките грижи, които ми създаваше, но онова, което не можех да понасям, бяха дългите самотни вечери в трапезарията му, където въздухът, намирисващ от пробитата лампа, бе раздвижван само от хъркането на помощник-капитана. Този приятел се затваряше точно в осем в непроветрената си кабина и издаваше плътни и отблъскващи шумове, подобно на пълен с вода тромбон. Отвратително беше да не може човек да се отпусне спокойно на собствения си кораб. Всичко на този свят, разсъждавах аз, дори да си капитан на един красив малък платноход, може да се превърне в измама и капан за непредпазливото чувство на гордост в човека.

Щастливо избавление от подобни мисли бяха посещенията ми на борда на онази „Диана“ Бременска. Там очевидно никога не бе прониквал и шепот дори от неправдите по света. И все пак тя прекарваше живота си по широкото море: а морето, трагично и комично, морето с ужасите си и със своеобразните си интриги, морето, населено с хора и управлявано от желязна необходимост, е несъмнено част от света. Но никакъв отглас от този свят не достигаше до това патриархално старо корито, подобно на свято убежище. Този кораб бе непроницаем за света. Почтената му невинност сякаш възпираше бурните пориви на морето. Все пак бях имал вземане-даване с морето твърде дълго, за да мога да повярвам, че то уважава благоприличието. Стихийната сила е безмилостно откровена. Всичко това, разбира се, можеше да се дължи на моряшкото умение на Херман, но мен ми се струваше, че съюзените океани се бяха въздържали да смачкат тези високи стени, да откъснат грубоватото кормило, да изплашат децата и въобще да отворят очите на това семейство. Така изглеждаше поне. В края на краищата на един мъж се падна да направи безмилостното разкритие; един мъж, сам достатъчно силен и стихиен, когото поривът на едно просто и буйно желание бе довело до положение да разбули някои от тайните на морето.

Това обаче се случи много по-късно, а дотогава аз търсех убежище рано всяка вечер на този спокоен стар кораб. Единственият човек на борда, който, изглежда, имаше някакви грижи, беше малката Лена, и аз навреме разбрах, че причина за това е прекалено деликатното здраве на парцалената й кукла. Този предмет водеше някакво съществуване „пред прага на смъртта“ в дървена кутия, поставена до котвените кнехти при десния борд, и бе обслужван и гледан с най-голямо съчувствие и грижи от страна на всички деца, на които доставяше голямо удоволствие да се правят на начумерени и да се движат на пръсти. Единствено бебето Николас наблюдаваше всичко това със студен, грубиянски поглед изпод вежди, сякаш принадлежеше към съвсем друго племе. Лена постоянно скърбеше над кутията и те всички бяха крайно умислени. Чудесен бе начинът, по който тези дечурлига се настройваха съчувствено към омазнения предмет, който не бих докоснал дори с клещи. Предполагам, че те упражняваха и развиваха расовата си сантименталност посредством тази кукла. Бях само изненадан, че госпожа Херман позволява на Лена да прегръща и притиска до себе си този вързоп от парцали — толкова съмнително и безкрайно нечист беше той. Госпожа Херман само вдигаше чудните си майчински очи от онова, което шиеше, за да погледне с весела симпатия натам, обаче, изглежда, не съзнаваше, че този предмет на обич е срам за иначе съвършената чистота на кораба. Съвършена, необикновена чистота. Тя бе доведена до такава висота, че навярно откривах и в това прекалена сантименталност, сякаш мръсотията беше отстранена със същинска любов. Просто не е възможно да ви дам някаква представа за тази педантична чистота. Сякаш всяка сутрин инспектираха кораба най-усърдно с… четка за зъби. Дори бушприта му тоалираха три пъти седмично с калъп сапун и парче мек фланелен плат. Украсен — не мога да кажа друго освен украсен — с ослепителна бяла боя по дървените и с тъмнозелена по железните си части, простичкото разпределение на тези багри събуждаше представата за неподправено спокойствие, за идилично щастие; и разиграваната от децата комедия на болест и скръб понякога ме поразяваше, защото ми се струваше, че тя е отвратително петно върху това идеално състояние на кораба.

Аз много се радвах на това щастие и от своя страна внесох леко оживление в него. Близостта ни възникна от деня на гонитбата на онзи крадец. Беше вечер и Херман, който този ден, противно на навиците си, бе останал по-късно на брега, се измъкваше гърбом от една малка гара на брега на реката срещу кораба си, когато нашата хайка премина покрай него. Схващайки положението, сякаш имаше очи на гърба си, с един скок той се присъедини към нас и ни поведе. Китаецът бягаше безшумно като бърза сянка по праха на един много стръмен път. Аз го следвах. Далеч назад моят помощник-капитан викаше като бесен. Току-що изгряла, луната хвърляше свенлива светлина върху равнината, която приличаше на огромна пустош; архитектурната маса на будистки храм се открояваше далеч, мъртвешки черна върху небесния фон. Загубихме следите на крадеца, разбира се, но в разочарованието си не можех да не се възхитя от онова присъствие на духа, което видях у Херман. Бързината, която този тежък мъж разви, за да помогне на един съвсем чужд нему човек, спечели горещата ми признателност — имаше нещо истински сърдечно в неговата постъпка.

Изглеждаше толкова ядосан от нашия неуспех, колкото бях и аз, и не желаеше да слуша благодарностите ми. Каза, че било „нищо“, и веднага ме покани да отида на неговия кораб и да изпия чаша бира с него. Потършувахме скептично из храстите и надникнахме неуверено в някоя и друга яма. Никакъв звук — само петна от тиня проблясваха слабо сред тръстиките. Помъкнахме се бавно назад с клюмнали глави под тънкия сърп на луната; чух го да си мърмори: „Himmel! Zwei und dreissig Pfund!“^[2]. Цифрата на понесената от мен загуба му бе направила впечатление. От дълго време бяхме престанали да чуваме виковете на моя помощник.

После ми каза „всеки с грижите си“ и както вървяхме, отбеляза, че никога не би узнал нищо за мен, ако по силата на някаква необикновена случайност не бил задържан на брега от капитан Фалк. Не обичал да остава късно на брега — добави с въздишка. Тъжния оттенък в гласа му аз отдадох, разбира се, на съчувствието му към моето нещастие.

На борда на „Диана“ прекрасните очи на госпожа Херман изразиха голям интерес и съчувствие към мен. Бяхме заварили двете жени да шият една срещу друга под отворения люк и на силната светлина на лампата. Херман влезе пръв, като още от вратата започна да съблича сакото си, насърчавайки ме с високи гостоприемни възклицания: „Влезте! Насам! Влезте, капитане!“ Веднага, със сакото в ръка, той започна да разказва всичко на жена си. Госпожа Херман плесна с дланите на пълничките си ръце; племенницата остави шиенето си, за да донесе чехлите на Херман и бродираната му шапчица, които той прие по архиерейски, продължавайки да приказва (за мен) през всичкото време. На пода на рубката между столовете имаше купища бяла материя; долових думите „Zwei und dreissig Pfund“ да се повтарят няколко пъти и после дойде бирата, която ми се стори необикновено приятна за гърлото ми, засъхнало от бягането и от вълненията на гонитбата.

Не си отидох, преди да мине полунощ, дълго след като жените се бяха оттеглили. Херман бе търгувал в Изтока в продължение на повече от три години, пренасяйки най-вече товари ориз и дървен материал. Корабът му бе добре познат във всички пристанища от Владивосток до Сингапур. Беше негова собственост. Печалбите му не били особени, но тази търговия се оказала достатъчно добра, докато децата са още малки. След някоя и друга година се надявал да може да продаде старата „Диана“ на една фирма в Япония на добра цена. Възнамерявал да се завърне у дома си, в Бремен, с пътнически кораб, втора класа, с госпожа Херман и децата. Разказа ми всичко това флегматично, като смучеше бавно лулата си. Съжалявах, когато, очуквайки пепелта от нея, той започна да трие очи. Бих седял с него до сутринта. За какво да бързам да се върна на собствения си кораб? За да се сблъскам със строшеното разграбено чекмедже в моята стая. Уф! Самата мисъл за това ме караше да се чувствувам недобре.

Станах техен всекидневен гост, както знаете. Мисля, че госпожа Херман още от началото гледаше на мен като на някаква романтична личност. Аз, разбира се, не си бях скубал косите Coram populo^[3] за понесената загуба и тя прие това като гордо равнодушие. По-късно им разказах някои от моите приключения — както си бяха в действителност — и те много се удивляваха на големия ми опит. Херман превеждаше онези пасажи, които смяташе за най-забележителни. Изправяйки се на крака и сякаш произнасяйки лекция по някакъв особен въпрос, той се обръщаше с жестове към двете жени, които оставяха ръкоделието да падне бавно на коленете им. През това време аз седях пред чаша от Хермановата бира, като се опитвах да изглеждам скромен. Госпожа Херман поглеждаше към мен бързо и повтаряше леко „Ах!“ Девойката никога не издаде никакъв звук. Никога. Но и тя понякога вдигаше светлите си очи, за да ме погледне със своя непроницателен, кротък маниер. Погледът й в никакъв случай не беше безчувствен; той грееше мек и разливащ се така, както луната грее над природния пейзаж — твърде различно от изпитателната светлина на звездите. Потъваш в него и си представяш, че имаш вид на замаян. И все пак същият този поглед, когато биваше насочен към Кристиан Фалк, сигурно се оказваше така ефикасен, както прожекторът на боен кораб.

Фалк беше другият постоянен посетител на кораба, но от държанието му човек би помислил, че идва да види кабестана на задната палуба. Той наистина имаше обичай да се взира твърде много в този кабестан, когато ни правеше компания навън пред вратата на рубката; мускулестата му ръка лежеше върху облегалото на стола, а големите му, добре оформени крака, обути в силно прилепнали бели панталони, бяха протегнати напред и завършваха с чифт черни обувки, големи като лодки. С пристигането си той се здрависваше с Херман и измърморваше нещо неясно, покланяше се на жените и заемаше небрежната си мизантропска поза до нас. Тръгваше си внезапно, със скок, преминавайки сякаш панически през ритуала на мърморенията, здрависванията и поклона. Понякога, с нещо като сдържано и конвулсивно усилие, той се приближаваше към жените и разменяше тихо няколко думи с тях, пет-шест най-много. При тези случаи обичайният поглед на Херман ставаше съвсем безжизнен, а благото лице на госпожа Херман се изчервяваше. Девойката не показваше никога никакъв признак на смущение.

Фалк беше датчанин или може би норвежец, не бих могъл да кажа. Във всеки случай някакъв скандинавец и на това отгоре прекален монополист. Възможно е той да не беше запознат с тази дума, но имаше ясна представа за нейното съдържание. Неговата тарифа за изтегляне корабите на буксир навътре и навън от пристанището беше най-безмилостният документ от този род, който съм виждал. Той беше капитан и собственик на единствения влекач по реката, много спретнат бял кораб от 150 или повече тона, елегантен като яхта, с кръгла рубка за кормчията, издигаща се високо като стъклена кула над заострения му нос, и с една стройна, лакирана мачта отпред.

Сигурен съм, че все още има неколцина капитани на кораби, които си спомнят много добре за Фалк и неговия влекач. Той изтръгваше своята лира и половина от всеки един от нас, капитаните на търговски кораби, с някакво непоколебимо безразличие, и това беше причина да го ненавиждат и дори да се страхуват от него. Шомберг имаше обичай да казва: „Не желая да приказвам за тая птица. Не вярвам да има и шест пъти през цялата година да е идвал да пийне нещичко при мен. Но моят съвет, господа, е: недейте има нищо общо с него, ако това ви е възможно.“

Като изключим неизбежните отношения във връзка с работата, този съвет можеше лесно да бъде следван, защото Фалк не се натрапваше на никого. Струва ми се странно да сравнявам един капитан на влекач с кентавър, но той някак си ми напомняше за една картина в малка книжка, която имах като дете и която представляваше кентаври край река; и особено един между тях, на преден план, изправен на задните си крака с лък и стрели в ръка, с правилни строги черти и огромна къдрава брада, която падаше на вълни над гърдите му. Лицето на Фалк ми напомняше за този кентавър. Вярно, не беше човек-кон, а човек-лодка. Живееше на борда на своя влекач, който непрестанно сновеше нагоре-надолу по реката от ранна утрин до късна вечер. При последните лъчи на залязващото слънце човек можеше да различи брадата му горе на белия кораб, който дигаше пяна край брега срещу течението, за да се прибере и хвърли котва за през нощта. Виждаше се облечен в бяло, с гъстия кичур кестенява коса, а надолу под кръста — нищо освен напречните бели линии на парапета на мостика, които отвеждаха погледа към острите бели линии на носа, порещ калните води на реката.

Отделно от корабчето си той поне на мен изглеждаше незавършен. А самият влекач, без неговата глава и труп на мостика, ми се струваше осакатен, така да се каже. Но той много рядко го напускаше. През цялото време, докато бях в пристанището, го видях само два пъти на брега. Първия път това беше при наемателите на моя кораб, където той влезе като мизантроп, за да му платят за изтеглянето на буксир на един френски платноход. Втория път едва можех да повярвам на очите си, защото го съзрях, отпуснал тяло под гъстата си брада, в едно плетено кресло в билярдната на Шомберговия хотел.

Беше много смешно да наблюдаваш как Шомберг подчертано го пренебрегва. Неговото изкуствено държане беше в силен контраст с естествената незаинтересованост на Фалк. Едрият елзасец разговаряше на висок глас с другите си клиенти, като ходеше от маса на маса, а покрай мястото, където Фалк си почиваше, минаваше с поглед, насочен право напред. Фалк седеше там с недокосната чаша пред себе си. Той сигурно познаваше по лице и по име всеки един от белите мъже в помещението, но не каза нито дума на никого. Моето присъствие той отбеляза само с едно спускане на клепачите и това беше всичко. Изтегнал се разкрачен в креслото, той от време на време плъзваше дланите на двете си ръце по лицето си, като в същото време леко, почти незабележимо потреперваше.

Това си беше негов навик и аз, разбира се, бях съвсем добре запознат с него, защото не бихте могли да останете и час дори в неговата компания, без да бъдете принудени да се удивлявате на подобен поривист и необясним жест, който нарушаваше дълъг период спокойствие. Имаше обичай да го прави по най-различно време; много вероятно, предполагам, и след като бе слушал бръщолевенията на малката Лена за многострадалната й кукла. Хермановите деца винаги го обсаждаха плътно около нозете, макар той по един благ начин малко да се дърпаше от тях. Все пак, изглежда, чувствуваше голяма привързаност към цялото семейство. И особено към самия Херман. Търсеше компанията му. В случая, за който става дума например, трябва да го е очаквал, защото веднага щом Херман се появи, Фалк стана бързо и двамата излязоха заедно. Тогава Шомберг в мое присъствие изложи пред трима-четирима души тезата си, че Фалк си правел устата за племенницата на капитан Херман, като твърдеше самоуверено, че нищо нямало да излезе от това. „Същата история беше и миналата година, когато капитан Херман пак товареше тук“, рече той.

Естествено, не вярвах на Шомберг, но признавам, че известно време наблюдавах внимателно какво става. Всичко, което можах да открия, бе известно нетърпение от страна на Херман. При вида на Фалк, прекрачващ мостчето към кораба, този чудесен човек започваше да мърмори и дъвче между зъбите си нещо, което звучеше като германски ругатни. Както казах обаче, не разбирам този език и благото, кръглооко лице на Херман оставаше непроменено. Взирайки се безстрастно напред, той го поздравяваше с „Wie geht’s?“ или на английски „Как сте?“, с гърлен изговор. Девойката вдигаше очи за момент и устните й леко помръдваха, а госпожа Херман отпускаше ръце на скута си, за да му каже за минутка цял куп думи с приятния си глас, и след това продължаваше шиенето си. Фалк се тръсваше на някой стол, проточваше едрите си крака и най-често прокарваше поривисто ръце по лицето си. По отношение на мен той не беше явно нахален; по-скоро като че не можеше да се почувствува смутен от такива незначителни неща като моето съществуване; истината е, че като монополист той нямаше никаква нужда да се показва мил и любезен. Беше сигурен, че ще получи от мен изнудваческото си възнаграждение за изтеглянето на буксир на кораба ми, независимо от това дали се мръщи, или се усмихва. В действителност той не правеше нито едното, нито другото; но преди да минат много дни, успя да ме учуди доста и накара езика на Шомберг да се раздрънка повече от всякога.

Това стана така. При устието на реката имаше плитък пясъчен нанос, който би трябвало да бъде изгребан, но точно тогава държавните власти бяха благочестиво заети да позлатяват наново голямата будистка пагода, та не разполагаха с излишни пари за изгребване на наноса. Не зная какво е положението сега, но по онова време, за което ви разказвам, този пясъчен нанос създаваше големи неприятности на корабите. Едно от последствията бе, че плавателни съдове, които газеха на известна дълбочина, като Хермановия и моя, не можеха да завършват изцяло натоварването си в реката. След като поемеха колкото е възможно от товара, те трябваше да излязат навън в морето и там да бъдат натоварени докрай. Цялата тази процедура беше абсолютно досадна работа. Щом като сметнеш, че вече на борда на кораба си имаш толкова, колкото той може да пренесе безопасно през наноса, отиваш при агентите, за да ги уведомиш. Те от своя страна уведомяваха Фалк (явно когато това не бе в разрез с останалата му работа, но ако трябва да се каже истината, чисто и просто когато се чувствуваше подтикнат от капризното си настроение), който, проверил грижливо в агенцията, че имаш достатъчно пари да изплатиш сметката, се приближаваше без всякакво съчувствие, втренчил от мостика жълтите си очи в теб, и те изтегляше навън, с неоправени въжета, с разхвърляна палуба, с жестока бързина, сякаш те отвеждаше на екзекуция. На всичко отгоре те заставяше да поемеш края на собственото му дебело телено въже, за използуването на което, разбира се, имаше допълнителна такса. В отговор на гласните ти възражения срещу подобно изнудване това стърчащо туловище, с едната си ръка на телеграфа към машинното отделение, само поклащаше брадатата си глава над плясъка, глъчката и облаците дим, сред които влекачът, движещ се на заден ход и обхванат от пръските на биещите във водата гребни колела, се държеше като озверено и нетърпеливо същество. За екипаж Фалк беше събрал най-нахаканата сбирщина ласкари, която съм виждал, и им позволяваше да крещят по теб най-безочливо, а веднъж въжето вързано, те издърпваше рязко от мястото ти на кея, сякаш не го беше никак грижа какво може да блъсне или смаже. Трябваше да се мъкнеш след него осемнадесет мили надолу по реката, а после още три покрай морския бряг до мястото, където група необитавани скалисти островчета ограждаха едно заслонено място, където корабите стояха на котва. Там трябваше да стоиш на единична котва с оголени мачти, обърнати към морето над онези пусти отломки от сушата, пръснати сред много синята вода. Нямаше нищо, на което да спреш погледа си, освен на голия бряг, разкаляния край от кафявата равнина с извивките на реката, която току-що си напуснал, очертани в мътнозелено, и голямата пагода, извисяваща се самотно и плътно с блестящи заоблености и островърхи кубета, като величествен каменен разцъфнал кичур тропически канари. Нямаше какво друго да правиш, освен да чакаш нетърпеливо да докарат останалия товар, който идваше откъм реката с най-голяма нередовност. Можеше само да се утешаваш с мисълта, че в края на краищата тази фаза от главоболия означава, че отпътуването ти от тези брегове най-сетне наистина е наближило.

И Херман, и аз трябваше да преминем през тази фаза, а между корабите ни имаше един вид мълчаливо съревнование кой пръв ще бъде готов. Почти до финала вървяхме гърди до гърди, но аз спечелих състезанието, като отидох, преди да бе станало обед, лично да уведомя, че съм готов, а Херман, който много бавно взимаше решение да слезе на брега, се яви в канцеларията на агенцията чак късно през деня. Там му казали, че моят кораб бил първи наред за следващата сутрин, и предполагам, че той им е отговорил, че не бърза. По-удобно му било да замине вдругиден.

Тази вечер на борда на „Диана“ Херман беше седнал с втренчен поглед, широко разтворил закръглените си колене, и смукваше от извития мундщук на лулата си. Скоро той каза с известно нетърпение на племенницата си нещо за слагане на децата да спят. Госпожа Херман, която разговаряше с Фалк, млъкна внезапно и погледна неспокойно съпруга си, но девойката веднага стана и поведе пред себе си децата. След малко госпожа Херман трябваше да ни остави, за да усмири някакъв опасен бунт, както личеше от глъчката, която се чуваше отвътре. Херман измънка нещо на себе си. В продължение още на половин час Фалк, останал сам с нас, нервничеше на стола си, въздишаше леко и най-после, след като прокара ръце по лицето си, стана и сякаш изоставил надеждата да бъде разбран (той не бе отворил уста нито веднъж), каза на английски:

— Е… лека нощ, капитан Херман.

Спря за момент пред моя стол и погледна към мен, бих казал дори, че ме гледаше втренчено, и стигна дотам, че издаде някакъв дълбок звук от гърлото си. Всичко това бе така подчертано, че за първи път през ограниченото ни само с кимания и мънкания общуване възбуди в мен известен интерес. Но в следващия миг той ме разочарова, защото отмина с бързи крачки, без дори да ми кимне.

Маниерът му обикновено беше чудноват, това е вярно, и аз несъмнено не му обръщах много внимание; но този род неясно намерение, което се спотайваше зад неговото безразличие като хитър стар шаран в някое блато, никога преди не бе излизало така близо до повърхността. Фалк определено беше възбудил в мен надежди. Не бих могъл да кажа какво очаквах, но в никакъв случай не съм очаквал онова невероятно развитие на нещата, което той изненадващо ми поднесе още на разсъмване на следния ден.

Спомням си само, че онази вечер имаше достатъчно неща в поведението му, които да ме накарат, след като побягна, да изкажа гласно почудата си какво всъщност е искал да каже. На това Херман, като кръстоса със замах нозе и се отдръпна озлобено със стола си, каза:

— Тоя приятел сам не знае какво иска.

Може би имаше някакво прозрение в тази забележка. Не отговорих нищо, а Херман, все още отвратен, добави:

— Когато бях тук миналата година, той беше съвсем същият. — Едно изригване на тютюнев дим обгърна главата му, сякаш гневът му бе избухнал като барут.

Бях почти решил да го попитам направо дали той поне знае защо Фалк, добре известен като необщителен човек, се е пристрастил да посещава кораба му с такова усърдие. В края на краищата, разсъдих изведнъж, това е нещо твърде забележително. Чудя се сега какво ли би казал Херман. Както се оказа, той не ме остави да го попитам. Явно забравил всичко за Фалк, той започна монолог за бъдещите си планове: за продаване на кораба, за своето прибиране в родината; и като изпадна в настроение на размисъл и пресмятания, мънкаше за разноските през редовни изригвания дим. Необходимостта да плаща пътни за цялото си семейство, изглежда, го тревожеше по начин, който беше толкова по-поразителен, като се има предвид, че иначе не показваше никакви признаци на склонност към стиснатост. И въпреки това се тюхкаше пред перспективата за пътешествието до дома с пасажерски кораб като бакалин, решил да види света. Беше по природа пестелив, предполагам, и за него сигурно беше нещо съвсем ново да открие, че ще трябва да плаща за пътуването — за пътуване по море, което бе нормалното състояние на живот за семейството, за повечето от тях още от люлката. Виждах как го боли за всеки шилинг, който трябваше да бъде разходван по такъв глупав начин. Беше много смешен. Натъжаваше се, а сетне с неспокойна въздишка заявяваше, че нямало какво да се направи друго, освен да вземе три второкласни билета — при това имал и четири деца, за които също трябвало да се плаща. Много пари, да ги похарчиш така наведнъж. Твърде много пари.

Седях така с него, слушайки (не за пръв път) тези угризения на съвестта, докато съвсем ми се приспа, и тогава го оставих и се върнах на моя кораб. На разсъмване бях разбуден от воя на пронизителни гласове, съпроводени от силно раздвижване във водата, и от кратките заядливи сигнали на парна свирка. Фалк с влекача си бе дошъл за мен.

Започнах да се обличам. За отбелязване бе, че онзи глъч, с който отговориха от моя кораб, и трополенето на крака над главата ми бяха секнали внезапно. Чух обаче далечни гърлени викове, които сякаш изразяваха изненада и безпокойство. После до мен достигна гласът на помощника ми, който отправяше увещания към някого надалеч. Други гласове се присъединиха към неговия, явно възмутени; отговори им цял хор с думи, които звучаха като ругатни. От време на време парната свирка пропищяваше.

Целият този излишен вой беше в състояние да ядоса човека, но там долу, в каютата ми, аз го приех спокойно. След някой и друг миг, мислех си, ще поема надолу по тая проклета река, а след седмица най-много ще съм се откъснал напълно от това омразно място и от всичките омразни хора в него.

Силно ободрен от тази мисъл, грабнах четките за коса и гледайки се в огледалото, започнах да си реша косата. Изведнъж някакво затишие настъпи сред шума навън и аз чух (илюминаторите на каютата ми бяха отворени) дълбок спокоен глас, не на борда на моя кораб обаче, да се провиква решително на английски, но със силно чуждестранно носово произношение: „Давай напред!“

В живота на хората може да има приливи и отливи, които, уловени в благоприятния момент… и тъй нататък. Лично аз все още продължавам да очаквам този важен поврат. Страхувам се обаче, че повечето от нас са предопределени от съдбата да се боричкат вечно в мъртвите води на едно блато, чиито брегове са наистина безплодни. Но зная също, че често в хорските дела настъпват неочаквано — дори нелогично — озаряващи мигове, когато някой иначе незначителен звук или може би някой съвсем обикновен жест е достатъчен да ни разкрие всичката глупост, всичката безсмислена глупост на нашето благодушие „Давай напред“ не са особено поразяващи думи, дори когато са произнесени с чужд акцент; и все пак те ме вкамениха в същия онзи момент, когато се гледах усмихнат в огледалото. А после, не искайки да вярвам на ушите си, но вече кипящ от възмущение, аз излязох бегом от каютата и се качих на палубата.

Беше истина. Невероятна, абсолютна истина. Не виждах нищо друго освен „Диана“. Нея изтегляха на буксир. Беше напуснала мястото на закотвянето и се носеше напреко през реката.

— Начинът, по който тоя там умопобъркан изтегли оня кораб, е нещо изключително — каза с изпълнен със страхопочитание глас моят помощник близо до ухото ми.

— Хей! Ало! Фалк! Херман! Какъв е тоя дяволски номер? — крещях побеснял.

Никой не ме чу. Фалк сигурно не можеше да ме чуе. Неговият влекач обръщаше с пълна скорост нататък, към другия бряг. Дебелото телено въже между него и „Диана“, проточило се изопнато като струна на арфа, трептеше тревожно.

Високият черен кораб се килна на една страна под страхотния напън. Силно пращене се чу откъм него, последвано от разтрошаване и разцепване на дърво.

— Ето! — рече изпълненият със страхопочитание глас в ухото ми. — Той им отнесе буксирния клюз. — И после извика възбудено: — О! Вижте! Вижте, сър! Вижте ония там холандци на бака как подскачат, бягайки от въжето. Надявам се много, че ще им счупи някоя и друга пищялка, преди да е свършил с тях.

Продължих с викове напразните си протести. Лъчите на изгряващото слънце, пробягващи хоризонтално по продължение на равнината, топлеха гърба ми, но аз бях достатъчно разгорещен от гняв. Не бих могъл да повярвам, че една проста буксирна маневра може така очевидно да ти даде представа за отвличане, за похищение. Фалк просто отвличаше „Диана“.

Белият влекач се движеше с пълна скорост навътре към средата на реката. Червените лопатки на гребните му колела, които се въртяха с бясна бързина, раздираха в пяна цялото водно пространство около него. В средата на реката „Диана“ завалсува по водата с толкова грация, колкото можеше да се очаква от един стар хамбар, и хукна подир похитителя си. През разкъсаната мъгла от дим, която се носеше над водата, зърнах четвъртитите неподвижни рамене на Фалк под голяма колкото колело на каруца шапка, червеното му лице, жълтите му, взиращи се втренчено очи, голямата му брада. Вместо да гледа внимателно напред, той съзнателно обръщаше гръб на реката, за да наблюдава кораба, който бе взел на буксир. Високият тежък плавателен съд, с който никога през живота му не се бяха отнасяли така, сякаш беше полудял; той направи стремителен завой около кърмата си и за момент се насочи право към нас, застрашителен и тромав, като подплашена планина. Вдигна една бликнала, съскаща и кипяща вълна нагоре до половината на тъпия си нос, моят екипаж нададе силен вой — и после дъхът ни спря. За малко не… Но Фалк го държеше! Държеше го здраво в лапите си. Въобразих си, че чувам теленото въже как свисти, когато се мяташе през бака на „Диана“ и хората на борда бягаха от него във всички посоки. За малко. Херман с разчорлена коса, с изцапана фланелена риза и панталони с цвят на горчица бе изтичал да помага при щурвала. Видях ужасеното му кръгло лице; видях дори зъбите му, разкривени в страшна гримаса; и с големи подскачащи вълни между двата кораба „Диана“ се плъзна толкова близо край нас, че можех да замеря Херман по главата с някоя от двете четки за коса, защото, както изглежда, през всичкото време ги бях държал в ръцете си. Госпожа Херман бе седнала кротко на люка, с вълнен шал на раменете. В отговор на възмутеното ми жестикулиране прекрасната женица развя носна кърпичка; тя кимаше и се усмихваше по най-любезния възможен начин. Момченцата, още недооблечени, подскачаха радостни по задната палуба, като показваха ярките си презрамки; а Лена, с къса алена фуста, със заострени лакти и тънки голи ръце, люлееше усърдно парцалената кукла. Цялото семейство премина пред очите ми, сякаш влачено по сцена с невиждана ярост. Последното, което видях, беше Хермановата племенница с малкия Херман на ръце, застанала отделно от другите. Великолепна в плътно прилепналата си рокля от имприме, тя представляваше нещо толкова внушително с очебийното съвършенство на фигурата си, че слънцето сякаш изгряваше само за нея. Потокът светлина подчертаваше с възхвала разкошните й форми и силата на младостта й. Тя премина покрай мен съвсем неподвижна, сякаш потънала в съзерцание; само крайчецът на полата й се вееше леко от въздушното течение; слънчевите лъчи се пречупваха в лъскавата й кестенява коса; а онзи плешив палавник Николас я удряше по рамото. Видях пълничката му малка ръчичка да се вдига и сваля по всички правила на изкуството. И после четирите селски прозорчета на „Диана“ се появиха и отминаха, отдалечавайки се бързо надолу по реката. Те бяха отворени и едно от белите басмени перденца се развяваше навън като тесен дълъг флаг над развълнуваната вода в браздата зад кораба. Да бъдеш изигран и предаден по такъв начин бе нещо нечувано. В канцеларията на моята агенция, където отидох веднага, за да се оплача, ми възразиха с извинения, че не могли да разберат как е станала грешката; Шомберг обаче, когато по-късно се отбих при него, за да закуся набързо, макар и изненадан, че ме вижда, беше напълно готов с обяснението си. Заварих го седнал на края на дълга тясна маса, точно срещу съпругата си — мършава дребна жена с дълги къдрици и един посинял зъб, която се усмихваше широко и глупаво и изглеждаше уплашена, когато някой я заговореше. Между тях се люлееше голямо ветрило, спускащо се от тавана над двадесетина празни стола с плетени седалки и над две редици лъскави чинии. Трима китайци с бели сака се шляеха с кърпи в ръка около тази пустота. Любимата table b’hôte^[4] на Шомберг нямаше много успех този ден. Той се хранеше ядосан и сякаш преливаше от гняв.

Започна, като поръча с груб глас да донесат отново котлетите за мен, и завъртайки се на стола си, рече:

— „Грешка“ ли ви казаха? Ни най-малко! Хич нито за момент не го вярвайте, капитане! Фалк не е човек, който прави грешки освен с цел.

Неговото твърдо убеждение беше, че през всичкото време Фалк се бил опитвал да се подмазва евтино на Херман.

— Евтино — ясно ли ви е? Не му струва и цент да ви сервира тая обида, а капитан Херман взима един ден преднина пред вашия кораб. Времето е пари! А? Вярвам, че сте голям приятел с капитан Херман, но човек не може да не бъде доволен от всяко малко преимущество, което може да получи. Капитан Херман е добър търговец, а приятел в търговията — такова нещо няма. Нали? — Наведе се напред и започна да хвърля скришом погледи, както обикновено. — Но Фалк е и винаги си е бил мръсно човече. Ненавиждам го.

Смотолевих нервно, че не питая особено уважение към Фалк.

— Ненавиждам го — упорствуваше Шомберг с вид на явна загриженост за мен, което би ме забавлявало, ако не бях така силно обзет от недоволство. Един млад човек, съвсем съвестен и с добри намерения, какъвто само младият човек може да бъде, приема като особена жестокост всеки обикновен случай, когато животът се отнесе зле с него. Младостта, която е достатъчно зелена да вярва във вина, в невинност и в себе си, винаги ще се съмнява да не би случайно да е заслужила съдбата си. С мрачни мисли и без апетит продължих да се боря с котлетите, докато госпожа Шомберг седеше с вечната си глупава усмивка, а приказките на Шомберг набираха скорост като плъзгаща се в улей смет.

— Да ви кажа ли? Всичко е заради онова момиче. Не зная какво си мисли капитан Херман, но ако ме попиташе, бих му казал някои неща за Фалк. Той е мръсно същество. Тоя човек е същински роб. Така го наричам. Роб. Миналата година започнах с тази table b’hôte и разпратих покани, знаете. Мислите, че се е хранил поне веднъж тук? Че поне е опитал тая новост? Нито веднъж. Сега е хванал един готвач от Мадрас — един проклет мошеник, когото изгоних от кухнята си с тръстикова тояга. Той не беше годен да готви за бели хора. Не, дори и за кучетата на белите не! Но виждате ли, всеки проклет туземец, който може да свари гърне с ориз, е достатъчно добър за господин Фалк. Ориз и малко риба, която купува за няколко цента от рибарските лодки по реката — с това живее той. Мъчно бихте повярвали, а? И бял човек при това…

Той обърса с презрение устните си със салфетката, като ме гледаше. Мина ми бързо през ума сред унинието, в което бях изпаднал, че ако всичкото месо в града беше като тези тук котлети, нямаше защо чак толкова да виним Фалк. На езика ми беше да го кажа, но втренченият поглед на Шомберг ме възпря.

— Може пък да е вегетарианец — смънках вместо това.

— Той е скъперник. Жалък скъперник — наблягаше хотелиерът. — Месото тук не е така добре приготвено, както вкъщи, разбира се. И скъпо при това. Но я ме погледнете. Аз взимам само един долар за закуската и долар и петдесет цента за вечерята. Посочете ми нещо по-евтино. Защо го правя? В тая игра печалбата е малка. Фалк не би й обърнал внимание. Правя го заради тези млади бели приятели тук, които нямаше къде да отидат и да получат прилична храна, да се нахранят прилично в добра компания. На моята маса винаги има първокласна компания.

Изпълненият с убеждение начин, по който огледа празните столове, ме накара да се почувствувам като човек, който се е натрапил на закуската на духове.

— Белият човек трябва да се храни, както подобава на един бял човек, да му се не види — изригна той буйно. — Трябва да яде месо, да, трябва да има месо. Аз успявам да се снабдявам с месо за моите клиенти през цялата година. Не е ли така? Не приготовлявам храна за някаква проклета банда от кули. Вземете още един котлет, капитане… Не? Хей, момче, прибирай!

Облегна се назад и зачака навъсен кърито. Полуотворените жалузи леко затъмняваха помещението, което беше пропито от миризмата на прясно варосани стени; рояк мухи бръмчаха и кацаха поред, а усмивката на горката госпожа Шомберг сякаш изразяваше квинтесенцията на всичката онази сбирщина глупаци, която бе разговаряла, дишала и се бе хранила с лошо биволско месо между тези голи стени. Шомберг не отвори уста, докато не бе готов да натика вътре в нея лъжица с мазен ориз. Той завъртя смешно очи, преди да погълне горещото ядене, и едва тогава започна отново:

— Такова унизително нещо! Носят му храната покрита горе в кабината на рулевия и той затваря и двете врати, преди да започне да се храни. Факт! Би трябвало да се срамува от себе си. Питайте механика. Той не може без механик — не виждате ли — и тъй като не може да се очаква от един почтен човек да търпи такава храна, Фалк им отпуска по петнадесет долара на месец допълнително за храна. Уверявам ви, така е! Просто запитайте господин Фердинанд да Коста. Той е неговият механик сега. Може да сте го виждали тук при мен — слаб, тъмнокос млад мъж, с много хубави очи и малки мустачки. Дойде преди година от Калкута. Между нас казано, предполагам, че тамошните лихвари са го подгонили. Той бърза да дойде тук да се нахрани, винаги когато има възможност, защото, я ми кажете, що за удоволствие е за един добре възпитан млад човек да се храни сам-самичък в кабината си — като див звяр? Това е то, което Фалк очаква — механиците му да търпят за петнадесет долара допълнително. Ами гюрултиите на борда всеки път, когато лека миризма на готвено стигне до палубата! Няма да повярвате! Онзи ден Да Коста накарал готвача да му опържи парче месо — при това парче от костенурка, а не говеждо — и мазнината нещо загоряла, що ли? Младият Да Коста лично ми разправяше за това тук, в тая стая. „Господин Шомберг — каза ми той, — да бях допуснал някой калъф на цилиндър да изхвръкне поради небрежност, капитан Фалк нямаше да се държи така дивашки. Така сплаши готвача, че той вече няма да смее да тури нищо на огъня за мен.“ Бедният Да Коста — в очите му имаше сълзи! Опитайте се да се поставите на негово място, капитане — такъв чувствителен, благороден млад човек. Да не би да искат от него да яде храната си сурова? Но такъв си е той, вашият Фалк. Запитайте когото искате. Предполагам, че петнадесетте долара, които трябва да дава допълнително, не престават да го глождят — тук вътре.

И Шомберг потупа мъжките си гърди. Седях полузашеметен от неуместното му бръщолевене. Внезапно той сграбчи ръката ми с изразителен, предпазлив маниер, сякаш искаше да ме въведе в самото лоно на доверието.

— Това е само завист, нищо друго — рече той с приглушен глас, който подействува възбудително на уморения ми слух. — Не вярвам да има някой в този град, на когото той да не завижда. Слушайте какво ви казвам, опасен е. Дори аз самият не се чувствувам сигурен с него. Знам положително, че се опитвал да отрови…

— Е, стига де! — извиках възмутен.

— Ама знам го с положителност. Хората сами дойдоха и ми го казаха. Ходел и разправял навсякъде, че съм бил по-лош бич за тоя град, отколкото холерата. Откакто отворих този хотел, непрекъснато говори против мен. Той отрови ума и на капитан Херман. Последния път, когато „Диана“ товареше тук, капитан Херман имаше обичай да се отбива всеки ден да пийне нещо или да изпуши една пура. Сега не е идвал в заведението ми дори два пъти седмично. Как си обяснявате това?

Той стисна ръката ми, докато не изтръгна от мен няколко измънкани думи.

— Фалк изкарва десеторно повече пари от мен. За мен има друг един хотел, с който трябва да водя борба, а втори влекач по реката няма. Не му преча с нищо, нали? Той не би бил способен да държи хотел, ако се опита. Но такава си му е природата. Не може да се помири с мисълта, че си изкарвам добре хляба. Дано само това да го направи наистина нещастен. Такъв си е във всяко нещо. Той сигурно би желал да си има прилична трапеза. Но не — заради няколко цента само. Просто не може да го направи. То е извън силите му. Ето това е, което наричам да си роб на нещо. Но е достатъчно долен да вдига врява, когато носът му бъде погъделичкан малко. Ясно ли ви е? Това стига, за да го изрисува. Стиснат и завистлив. Не можете да го обясните по никакъв друг начин. Можете ли? Аз съм го изучавал тези три години.

Много му се искаше да се съглася с неговата, теория. И наистина, като поразмислеше човек, тя би била приемлива, ако само не беше това постоянно, чувство за лъжливост, което идваше от безотговорността на Шомберговпте приказки. Както и да е, не бях разположен да изучавам психологията на Фалк. Точно тогава бях зает унило с яденето на парче изсъхнало холандско сирене и бях прекалено съкрушен, за да обърна внимание какво поглъщам аз самият, а още по-малко, за да тормозя ума си с представите на Фалк за гастрономията. Не можех да очаквам, че с изучаването им ще се добера до някакво обяснение за поведението му по деловите въпроси, което ми се струваше, че е без всякакви задръжки от морално естество, та дори и от най-обикновено благоприличие. „Колко незначителен и окаян трябва да изглеждам, за да се осмели тоя приятел да се отнася с мен така“ — помислих си изведнъж, гърчейки се в мълчалива агония. И пращах Фалк и всичките му чудноватости по дяволите с такова усърдие на мисълта, че забравих съществуването на Шомберг, докогато той не сграбчи настойчиво ръката ми.

— Да, можете да размишлявате и размишлявате, докато изпопадат всичките косми от главата ви, капитане, но не ще можете да го обясните по друг начин.

За да има мир и спокойствие, съгласих се набързо, че наистина не мога; и бях убеден, че той ще спре. Но единственият резултат беше, че влажното му лице засия с гордостта на лукавството. Пусна ме за момент, за да отпъди черния рояк мухи от захарницата, и пак хвана ръката ми.

— Разбира се. По същия начин всеки вижда, че Фалк би желал да се ожени. Само той не може да го разбере. Да ви цитирам един случай. Да, преди две години една госпожица Ванло, много изискана девойка, пристигна тук от родината си, за да води домакинството на брат си Фред, който държеше на брега на реката работилница за дребни поправки. Изведнъж Фалк придоби навика да ходи в тяхното бунгало след вечеря и да седи там с часове на верандата, без да говори. Горкото момиче не знаеше за нищо на света какво да прави с такъв човек и продължаваше да свири на пианото и да му пее вечер подир вечер, докато стигна до припадане. Пък и не беше, да кажеш, някоя силна жена. Беше на тридесет години и климатът й действуваше много зле. После — разбирате, нали — Фред беше принуден да остава с тях за благоприличие и по цели седмици наред не му се удаваше случай да си легне преди полунощ. Това не е приятно за един изморен човек, нали? А освен това Фред си имаше и главоболия тогава, защото работилницата не му носеше печалба и загубите му в пари растяха бързо. Той просто мечтаеше да се махне оттук и да опита късмета си другаде, но заради сестра си продължаваше да упорствува, докато затъна до гуша в дългове — мога да ви уверя. Аз самият бих могъл да покажа цяла купчинка негови разписки за храна и пиене в чекмеджето ми. Не можах обаче да открия откъде Фред намери всичките тия пари в края на краищата. Друго не може да бъде, освен да е измъкнал нещо от оня там негов брат, търговец на въглища в Порт Саид. Както и да е, той се разплати на всички, преди да отпътува, но момичето едва не се съсипа. Разочарование, естествено, а на нейната възраст, разбирате, нали?… Госпожа Шомберг тук беше добра приятелка с нея и може да ви разкаже. Страшно отчаяние. Припадъци. Беше цял скандал. Истински скандал. До такава степен, че старият господин Зигерс, не сегашният ви агент, а Зигерс бащата, възрастният мъж, който се оттегли от работа, след като бе натрупал състояние, и бе погребан в морето на път за родината, се видя принуден да разпита Фалк в частния си кабинет. Беше човек, който знаеше как да те нахока, а освен това фирмата Зигерс бе подпомагала Фалк с доста парички още от самото начало. Всъщност може да се каже, че те го и създадоха до известна степен. Така се случи, че тъкмо по времето, когато той се появи тук, тяхната фирма наемаше много кораби всяка година и за работата им беше добре дошло да има удобства за изтегляне корабите на буксир по реката. Ясно ли ви е?… Е, винаги ще се намери някое ухо да се залепи на ключалката, не е ли тъй? Всъщност — той понижи глас поверително — в този случай това беше един мой добър приятел; един човек, когото можете да срещнете тук всяка вечер. Само че те разговаряли доста тихо. Все пак моят приятел е сигурен, че Фалк се опитвал да се оправдава по различни начини, а старият господин Зигерс кашлял доста. И все пак Фалк през всичкото време имаше и желанието да се ожени. Но да! На всички бе известно, че човекът мечтаеше години наред да си уреди собствен дом. Само че не може да се примири с разноските. Щом се стигне до момента, в който трябва да бръкне в джоба си — това го кара да се откаже. Самата истина, нищо повече. Винаги съм го казвал и сега вече всеки е съгласен с мен. Какво ще речете за това, а?

Той призоваваше доверчиво моето възмущение, но понеже бях решил да го дразня, отбелязах, че „всичко туй ми се струва достойно за съжаление, ако е вярно“.

Той подскочи на стола си, сякаш го бях мушнал с игла. Не зная какво би казал, ако в този момент не бяхме чули през полуотворената врата на билярдната стъпките на двама мъже, които влязоха откъм верандата, два гласа, които бърбореха нещо. При рязкото удряне с монета по масата госпожа Шомберг се понадигна нерешително.

— Не мърдай — изсъска мъжът й към нея и после с гостоприемен весел глас в поразителен контраст с гневния поглед, който бе накарал жена му да се смъкне на стола си, извика високо: — Тук още се сервира закуска, господа.

Не последва отговор, но гласовете изведнъж престанаха. Келнерът китаец излезе. Чухме издрънчаване на лед в чашите, шум от наливане, влачене на крака, тътрене на столове. Шомберг, след като с тихо мърморене изрази учудването си кой по дяволите би могъл да бъде оттатък по това време на деня, става с кърпа през ръка да надникне предпазливо през вратата. Той бързо се дръпна назад на пръсти и шепнейки с ръка на уста, ми съобщи, че Фалк, лично Фалк бил оттатък и, нещо повече, с него бил и капитан Херман.

Завръщането на влекача беше неочаквано, но възможно, защото Фалк бе взел на буксир „Диана“ в пет и половина, а сега беше два часът. Шомберг искаше от мен да видя, че нито един от тия двама мъже няма да похарчи и долар за закуска, от каквато те сигурно се нуждаеха. Но докато се приготвя да изляза от трапезарията, Фалк си бе отишъл. Чух последните стъпки от големите му обувки по дъските на верандата. Херман беше седнал съвсем сам в широкото дървено помещение с двете безжизнени маси за билярд, покрити с калъфи на райета, и усърдно бършеше лицето си. Беше облякъл най-хубавите си дрехи за слизане на брега, с колосана яка, черно сако, широка бяла жилетка и сиви панталони. Чадър за слънце от бял памучен плат с тръстикова дръжка стоеше облегнат между краката му, бакенбардите му бяха добре сресани и явно се бе бръснал скоро преди това. Той имаше само далечна прилика с онзи разчорлен и изплашен мъж с омацаната риза и прости стари панталони, когото бях видял сутринта облегнат на щурвала на „Диана“.

При влизането ми той се сепна и веднага ме заговори с известно смущение, но с истинско усърдие. Имаше силното желание да обясни, че нямал нищо общо с (както той я нарече) „проклетата история“ от сутринта. Създала му големи неприятности. Разчитал на още един ден в града, за да оправи сметките си и да подпише някакви книжа. Имало също така още малко стока да идва за товарене и разни дребни неща от „моята железария“, както странно я нарече, дадени на поправка, които били останали на брега. Трябвало сега да намери някоя местна лодка да отнесе всичко това до кораба. Щяло да му струва пет или шест долара може би. Не бил получил никакво предупреждение от Фалк. Нищо… Той удари по масата с дебелия си юмрук. Der verfluchte Kerl^[5] дошъл сутринта като „проклет разбойник“, вдигнал голяма врява и го повлякъл. Помощникът му не бил готов, корабът му бил още на котва — протестирал, че било скандално да се нахвърлят върху човека по такъв начин. Скандално! Но такава бе властта на Фалк по тая река, че когато намекнах с хладен тон как той би могъл просто да откаже корабът му да бъде извлечен, Херман беше съвсем поразен от тази мисъл. Никога преди това не бях почувствувал така добре, че ние живеем във века на парата. Фактът, че Фалк единствен притежаваше парен котел на кораба си, му бе осигурил надмощие над всички нас. Окопитвайки се, Херман умолително ми изтъкна, че съм знаел много добре колко рисковано било да противоречиш на този приятел. На това аз само леко се усмихнах.

— Der Kerl!^[6] — извика той. Съжаляваше, че не му отказал. Наистина съжаляваше. Повредите! Повредите! Защо били нужни всичките тези повреди! Нямало никаква причина за повреди. Зная ли аз какви големи повреди му бил нанесъл? Аз бях донякъде удовлетворен да му кажа, че съм чул как старият му сандък пращи отпред и отзад, когато мина покрай мен.

— Минахте съвсем близо до мен — добавих многозначително.

Той вдигна и двете си ръце към небето при спомена за това. В едната стискаше белия чадър по средата и странно приличаше на продавача в една карикатура в един от неговите германски хумористични вестници.

— Ах! Опасно беше! — извика той. Стана ми забавно. Но веднага добави с вид на чистосърдечен човек: — Стената на вашия железен кораб щеше да бъде смачкана като… като тая кибритена кутия.

— Така ли мислите? — изръмжах и вече ми беше много по-малко забавно. Но докато стигна до решението, че тази му забележка не е отправена като злобна насмешка срещу мен, той вече бе изпаднал в състояние на силно негодувание срещу Фалк. Неприятностите, повредите, разходите! Gott verm!^[7] Да го вземат дяволите дано, тоя приятел! Зад тезгяха Шомберг с пура между зъбите си даваше вид, че пише нещо с молив на един голям лист хартия; и колкото повече нарастваше възбуждението на Херман, с толкова по-голямо облекчение съзнавах собственото си спокойствие и превъзходство. Дойде ми наум обаче, докато слушах ругатните му, че в края на краищата този хубостник е дошъл с влекача. Да кажем, че (тъй като трябваше да дойде в града) не е имал друг избор. Но очевидно той бе пил по чашка с Фалк, като или беше приел неговото предложение, или пък сам бе предложил да пийнат. Какво означаваше това? Проверих го, като казах надменно, че се надявам той да накара Фалк да заплати всяка стотинка от нанесените повреди.

— Точно така! Точно така! Не го оставяйте! — извика Шомберг от тезгяха, като хвърли молива си и потри ръце.

Не обърнахме внимание на шумните му викове. Но възбуждението на Херман изведнъж прекипя, както когато дръпнеш тенджерата от огъня. Наблегнах на съображението, че той вече няма работа с Фалк и с проклетия му влекач. Той, Херман, вероятно нямаше да се появи пак в тая част на света години наред, тъй като щеше да продаде „Диана“ още в края на сегашното пътуване. („Отивам си у дома като пътник на пасажерски кораб“ — бе измънкал той механически.) Затова се намираше извън всякаква опасност от злобата на Фалк. Всичко, което трябваше да стори, беше да изтича до агентите си и да спре изплащането на буксирната такса, преди Фалк да има време да отиде и дигне парите.

Нищо не би могло да бъде по-малко в духа на моите съвети от грижливия маниер, с който той се мъчеше да облегне чадъра си, изправен до ръба на масата.

Докато наблюдавах учудено съсредоточените му усилия, той ми хвърли един-два смутени, полубоязливи погледа. После седна на стола.

— Всичко това е много добре — рече замислено. Нямаше съмнение, че душевното равновесие на този човек е било нарушено с изтеглянето му извън пристанището против неговото желание. Апатичността му е била дълбоко разтърсена, инак той никога не би решил да ме запита неочаквано дали не съм забелязал, че Фалк хвърля погледи към племенницата му.

— Не повече от мен — отговорих и това беше буквалната истина. Девойката беше такава, че човек по необходимост я заглеждаше, тъй да се каже. Тя не вдигаше никакъв шум, но изпълваше по най-задоволителен начин доста голямо пространство.

— Обаче вие, капитане, не сте от тези хора — отбеляза Херман.

Щастлив съм да заявя, че не бях в състояние да отрека това.

— А какво ще кажете за дамата? — не се стърпях да запитам.

Той се загледа за известно време в лицето ми сериозно и понечи да промени темата. Чух го как започна да мънка нещо неочаквано за децата си, че щели да пораснат и да тръгнат на училище. Щял да ги остави на сушата при баба им, когато поемел новото си назначение, което очаквал да получи в Германия.

Тези постоянни приказки за подреждането на домашните му работи ми се струваха смешни. Предполагам, че за него те бяха като надежда за пълна промяна в живота му. Нова ера. А щеше и да се раздели с „Диана“! На нея той бе служил години наред. Беше я получил като наследство. От някакъв вуйчо, ако си спомням добре. Бъдещето се очертаваше голямо пред него, то бе завладяло изцяло мислите му с всичките си възможни перспективи, както това става в навечерието на някоя решителна стъпка в живота. Седеше там, мръщейки се и хапейки устна, и изведнъж започна да пуши и нервничи.

За моментно мое забавление открих, че той, изглежда, си въобразява, че аз мога, че би трябвало или съм длъжен да предизвикам по някакъв начин Фалк да се обясни. Подобна надежда бе непонятна, но смешна. Освен това въвличането ми в цялата тази глупава история ме раздразни. Казах ядосано, че не съм видял никакви признаци, но че ако е имало такива — тъй като той, Херман, е толкова сигурен, — тогава положението би било още по-лошо. Какво удоволствие намираше Фалк да мами хората по такъв именно начин, не можех да разбера. Мой свещен дълг беше обаче да предупредя Херман. Наскоро, казах, ми е станало известно, че имало един човек (и то не преди много време), който бил измамен точно по същия начин.

Думите изрекох полугласно и в този момент Шомберг, вбесен от нашата потайност, излезе от помещението, като тръшна вратата с трясък, който просто ни накара да подскочим от столовете. Това или пък нещо, което бях казал, засегна моя Херман. С презрително кимване към вратата, която още трепереше, той изказа предположението, че съм чул някоя от глупавите приказки на онзи там мъж. Наистина изглеждаше като че ли умът му е съвсем отровен срещу Шомберг. „Неговите приказки бяха… бяха — той повтори, като търсеше думата — боклук.“ Да, те били боклук, пак повтори той, и освен това аз съм бил още млад…

Тази ужасна клевета (съжалявам, че вече не съм предмет на такъв род обиди) засегна пък мен. Чувствувах се готов в собствените си мисли да поддържам всяко твърдение на Шомберг и по всеки въпрос. Само след миг, дявол знае защо, Херман и аз вече се гледахме един-друг най-враждебно. Той повдигна шапката си за поздрав, без да каже нищо, а аз пък си направих удоволствието да извикам след него:

— Последвайте съвета ми и накарайте Фалк да заплати за повреждането на кораба ви. Няма вероятност да измъкнете нещо друго от него.

Когато се качих на борда на моя кораб, старият ми помощник, който беше под впечатлението на събитията от сутринта, забеляза:

— Видях влекача да се връща откъм външното пристанище точно преди два след пладне. — Той никога, при никакъв случай не употребяваше думите „сутрин“ или „следобед“. Винаги „преди пладне“ или „след пладне“, в стила на корабния дневник. — Добра си му е работата. Човекът винаги бърза. Един от онези, дето изхвърлят навън хората, които смущават реда, нали, сър? Зная няколко кръчми в лондонския Ист Енд, за които би било добре да имат един такъв като него около тезгяха. — Захили се на шегата си. — Един от онези, дето изхвърлят навън смутителите. Той вече изхвърли презглава оня холандец; предполагам, че утре заранта е вашият ред.

На разсъмване всички бяхме на палубата (дори и болните, горките, бяха изпълзели навън), готови да вдигнем котва в един миг само. Нищо не дойде. Фалк не дойде. Най-сетне, когато бях започнал да мисля, че може пък и машината му нещо да се е повредила, съзряхме влекача да отминава с пълен ход надолу по реката, като че ли ние изобщо не съществувахме. За момент в мен се бе стаила безумната мисъл, че в следващия участък от реката той ще завие и обърне влекача към нас. След това наблюдавах как димът му се появява над реката, ту тук, ту там според нейните лъкатушения. И изчезна. После, без да продумам, слязох на закуска. Да, просто слязох долу да закуся.

Нито един от нас не издаваше и звук дори, докато най-после помощникът ми, след като погълна — смучейки от чинийка — втората си чаша чай, извика:

— Къде по дяволите отиде тоя човек?

— Да ухажва — креснах аз с такъв демоничен смях, че старият приятел повече не отвори уста.

Тръгнах за агенцията напълно спокоен. Спокоен, с преливащ гняв. Очевидно те вече бяха узнали всичко и ми разиграха такава сцена, сякаш бяха ужасени от това, което се бе случило. Управителят, пълен мъж, който стъпваше меко и се задъхваше, стана да ме посрещне, а навсякъде из помещението младите чиновници, наведени над писалищата си, хвърляха погледи към мен. Тлъстичкият мъж, без да дочака оплакването ми, като пъхтеше тежко и с тон, сякаш сам не можеше да го повярва, ми съобщи новината, че Фалк… капитан Фалк… бил отказал… бил абсолютно отказал… да вземе кораба ми на буксир… да има каквото и да било вземане-даване с моя кораб… нито него ден, нито който да е друг ден. Никога!

Положих усилия да запазя хладнокръвие, но въпреки това трябва да съм показал колко съм изненадан, като ударен от гръм. Разговаряхме в средата на стаята. Изведнъж зад гърба ми някое говедо се изсекна със силен шум, а в същото време друг от писарушките стана и излезе бързо навън на стълбищната площадка. Мина ми през ума, че изглеждам глупав и смешен в това положение. Поисках ядосано да видя шефа в частния му кабинет.

Кожата на главата на господин Зигерс се виждаше мъртвешки бяла между стоманеносивкавите ивици коса, залепнали върху черепа му като превръзка, зализани напряко от ухо до ухо. Тясното му хлътнало лице имаше постоянен кафеникавооранжев цвят като пръстен съд. Той беше болнав, слаб и нисък, с китки като на десетгодишно момче. Но от това немощно тяло излизаше един заплашителен глас, страшно силен, рязък и ехтящ, сякаш произвеждан от някакво мощно механическо приспособление от рода на сигнална сирена за мъгла. Не зная какво правеше с този свой глас в частния си живот у дома, но в широката област на деловите работи той му даваше преимуществото да се налага при спор без най-малко усилие на ума, само със силата на звука. Бяхме имали вече няколко сблъсквания. Използвах всичките си познания, за да опазя интересите на моите собственици (които, забележете добре, никога не бях виждал), докато Зигерс (който се бе запознал с тях няколко години преди това по време на една служебна обиколка из Австралия) претендираше, че познава най-съкровените им мисли, и като използваше изрази от рода на „нашите много добри приятели“, винаги го подчертаваше.

Той ме погледна с предубедени очи (ние не се обичахме особено много) и веднага заяви, че това било странно, извънредно странно. Английското му произношение беше така необичайно, че дори не бих се опитал да го възпроизведа. Например той каза „исфънредно щранно“. Съчетано с гърмящата интонация на гласа му, то правеше родния ти език да звучи непонятно ужасно, а дори и човек да го приемеше само като някакъв безсъдържателен шум, отначало те изпълваше с удивление. „Те се били познавали — продължи той — с капитан Фалк в продължение на много години и никога не са имали повод…“

— Затуй идвам при вас, разбира се — прекъснах го аз. — Имам правото да зная какъв е смисълът на тая дяволска щуротия. — В полуосветената стая, която изглеждаше зеленикава, защото върхарите на дърветата закриваха прозореца, го видях да гърчи кльощавите си рамене. Мина ми през ума, както несвързани мисли идват по всяко време в главата на човека, че най-вероятно тази е стаята, в която, ако историята беше вярна, Фалк е бил хокан от господин Зигерс, бащата. Съкрушителният глас на господин Зигерс, сина, излизащ на метални струи, сякаш се мъчеше да произнася отчетливо думи през рупор, изразяваше голямото му съжаление за едно поведение, което се характеризирало със силно подчертана липса на благоразумие… Честна дума, ето че сега и на мен ми държаха лекция! Беше трудно да следиш оглушителните му брътвежи, но ставаше дума за моето поведение — моето! — което той… По дяволите! Нямах намерение да търпя подобно нещо.

— Каква цел гоните в края на краищата? — запитах възбудено. Сложих си шапката на главата (Зигерс младши никога на никого не предлагаше да седне) и тъй като за момента той сякаш беше онемял от моето неуважение, обърнах му гръб и си излязох. Гласовата му уредба избоботи подире ми няколко заплахи, че щял да дойде на кораба за денгубите на лихтерите и за всички останали разходи, които биха произлезли от евентуалното забавяне вследствие моето лекомислие.

Когато се намерих вън на слънце, главата ми се въртеше. Не ставаше вече въпрос само за едно обикновено забавяне. Виждах се заплетен в безнадеждни и унизителни нелепости, които ме водеха към нещо много близко до катастрофа.

— Нека запазим спокойствие — смънках на себе си и навлязох в сянката на една стена, ограда на двор за прокажени. От тази къса странична уличка можех да виждам широката главна улица, разораваща много хора и весела, бягаща надалеч-надалеч, между опъналите се от двете й страни рушащи се зидове, бамбукови огради, аркади от тухли и хоросан, къщурки от летви и кал, високи порти на храмове с дърворезба, колиби от скапани рогозки — една много широка, оживена улица, изпълнена, додето стигаше погледът, с босокрако и мургаво множество от хора, които шляпаха до глезените в праха. За момент имах чувството, че още малко и ще полудея от тревоги и отчаяние.

Трябва да се имат предвид и чувствата, които изпитва един млад човек, за първи път на отговорна длъжност. Мислех за моя екипаж. Половината от хората ми бяха болни и аз действително започвах да мисля, че някои от тях ще свършат, умирайки на борда, ако не успея по-скоро да ги отведа в открито море. Очевидно щях да се видя принуден да поема с кораба си надолу по реката било с помощта на платната, било като дрейфувам при прилив с влачеща се по дъното котва — действия, които са нещо обикновено за мнозина съвременни мореплаватели, но които аз знаех само на теория. Почти се страхувах да ги предприема без помощници и нужните ми хора и без да познавам коритото на реката, така необходимо за увереното направляване на кораба. Нямаше лоцмани, никакви сигнални светлини или шамандури; затова пък имаше едно наистина дяволско течение, което всеки можеше да забележи, безбройно много плитчини и най-малко два явно много трудни завоя на канала между мен и морето. Но колко опасни бяха тези завои, това не знаех. Не знаех дори на какво е способен моят кораб! Никога през живота си не бях имал работа с него. Едно неразбирателство между човека и неговия кораб при една трудна река без достатъчно пространство, за да поправиш грешките, неминуемо би завършило с неприятности. От друга страна, трябва да се признае, че нямах много основание да разчитам на някаква моя щастлива звезда. Ами ако имам нещастието да кача кораба на някоя дяволска плитчина? Това би означавало окончателен провал на пътуването. Съвсем ясно беше, че щом Фалк е отказал да ме извлече навън, той ще откаже и да ме издърпа, ако заседна. А това означаваше — какво? Един загубен ден — в най-добрия случай; но по-вероятно цели две седмици да се пържиш на някоя отвратителна ивица кал в отчаяни усилия да разтовариш стоката; повече от вероятно то означаваше да вземеш назаем пари при изнудвачески висок процент лихва — и от бандата на Зигерс при това. Те бяха сила в това пристанище. Ами онзи мой възстаричък моряк от екипажа, Гамбрил, който имаше съвсем лош вид, когато отидох да му дам дозата хинин същата сутрин. Той сигурно щеше да умре — да не говорим за другите двама-трима, които изглеждаха почти толкова зле, и за останалите, които бяха просто готови да хванат някоя от върлуващите тропически болести. Ужас, разорение и вечни угризения на съвестта. И никаква помощ. Никаква. Бях попаднал сред куп враждебно настроени и умопобъркани хора!

Каквото и да е, ако трябва сам да изведа кораба си, мой дълг е да намеря по възможност някой местен човек, който познава реката. Това обаче не беше лесно. Единственото лице за тази работа, за което можех да се сетя, беше някой си Джонсън, бивш капитан на кораб от вътрешността, който се бил оженил за една тамошна жена и съвсем пропаднал. Бях само чувал за него най-смътни неща — че живеел някъде скрит сред гъмжилото от двеста хиляди туземци и че се появявал на дневна светлина само с единствената цел да си набави малко ракия. Мислех си, че ако успея да го хвана, ще го накарам да изтрезнее на кораба и да го използвам за лоцман. По-добре, отколкото нищо. Морякът си остава моряк завинаги, а той бе познавал реката години наред. Но в нашето консулство (където пристигнах облян в пот след бърз ход пеша) не можеха да ми кажат нищо. Отличните младежи от персонала, макар и да искаха да ми помогнат, принадлежаха към кръга на бялата колония, за които хора от рода на Джонсън не съществуват. Тяхното предложение беше сам да се помъча да открия търсения човек с помощта на полицая от консулството — бивш старшина от хусарски полк.

Този човек, чието обичайно задължение очевидно се състоеше в това да седи на малка масичка в една от външните стаи на консулството, прояви доста енергия веднага щом му наредиха да ми помогне при търсенето на Джонсън, и показа удивителни познания за местните условия, така да се каже. Но той не прикри огромната си и скептична ненавист към цялата работа. През този следобед ние обиколихме безкрайно много кръчми с лоша слава, комарджийски вертепи и свърталища на пушачи на опиум. Минахме пеша по тесни пътеки, където нашата гари — мъничка кутийка на колела, прикрепена към едно нетърпеливо бирманско пони — не би могла да мине в никакъв случай. Полицаят, изглежда, беше в презрително интимни отношения с малтийци, евроазиатци, китайци и с метачите в един храм, с които той говори при портата. Разпитахме също така през решетката в измазана с кал стена в края на една задънена улица един необикновено снажен италианец, който, както бившият старшина небрежно отбеляза, бил „убил друг мъж миналата година“. След което го нарече „Антонио“ и „Стар лудетина“, макар че подпухналото тяло, което видимо изпълваше повече от половината от стаичката, подобна на килия, в която седеше този Антонио, напомняше по-скоро угоена свиня в кочина. Фамилиарно, но без да се отпуска, старшината погали — именно погали — под брадичката една страшно сбръчкана и съсухрена стара вещица, която се подпираше на тояга и която предложи да даде някакви сведения; и все със същия безучастен израз на лицето той поддържаше оживен разговор с групите забрадени мургави жени, които пушеха пури, седнали на праговете на дълга редица глинени къщурки. Слизахме от нашата гари и се качвахме в жилищата, проветриви като щайги, или се пъхахме в места, мрачни като изби. Отново се качвахме, продължавахме с нашата гари и пак слизахме, като че ли с единствената цел да надникнем зад някое купище смет. Слънцето залязваше; моят придружител беше рязък и язвителен в отговорите си, но, изглежда, не успявахме да улучим Джонсън никъде. Най-сетне нашето превозно средство още веднъж спря с друсане и кочияшът скочи долу и отвори вратичката.

Черна, разкаляна дупка преграждаше пътя ни. Купчината смет с мъртвото тяло на куче отгоре не ни възпря. Празна кутия от австралийска говежда консерва отскочи весело от тока на обувката ми. После се промъкнахме през един отвор в бодлива ограда…

Дворът беше много чист, а едрата туземка с боси, мургави нозе, дебели като крака на креват, която пълзеше подир един сребърен долар, дотърколил се отнякъде, беше самата мисис Джонсън.

— Вашият мъж си е вкъщи, нали? — рече бившият старшина и се дръпна настрана с абсолютно и подчертано равнодушие към онова, което можеше да последва.

Джонсън стоеше с гръб към къщата, построена от греди и със стени от рогозки. В лявата си ръка държеше банан. А с дясната подхвърли друг долар във въздуха. Жената този път го улови още докато той летеше, и в същия миг тупна на земята, за да ни огледа по-удобно.

„Моят човек“ беше с бледожълтеникаво лице, прошарена коса, небръснат, изкалян по лактите и гърба; там, където шевовете на сакото му от серж зееха, можеше да се види бялата голота на тялото му. Останки от книжна яка ограждаха шията му. Той ни измери с мрачен, предубеден поглед.

— Откъде идвате? — запита. Сърцето ми замря. Как можех да съм толкова глупав да прахосвам сили и време за това?

Но вече стигнал дотук, аз пристъпих малко по-близо и съобщих целта на моето посещение. Той трябваше да дойде веднага с мен, да прекара нощта на борда на моя кораб и утре още с първия отлив да ми окаже помощ да изведа кораба си в открито море без влекач. Шестстотинтонен барк, който гази девет фута отзад. Предложих да му дам осемнадесет долара за това, че щях да използвам познанията му за местните условия; и през всичкото време, докато говорех, той продължаваше внимателно да разглежда банана от различни страни, вдигайки го към очите си най-напред с единия му край нагоре, а после с другия.

— Вие забравихте да се извините — проговори той най-сетне с невероятна яснота. — Понеже сам не сте джентълмен, очевидно не можете и да почувствувате, когато безпокоите някой джентълмен. А аз съм именно такъв. Бих желал да разберете, че когато си имам парички, не работя, а сега…

Бих казал, че бе съвсем трезвен, ако не бе спрял да говори и не се бе помъчил с най-голяма загриженост да прокара ръка по една дупка на панталоните си — върху коляното.

— Имам си и пари, и приятели. Всеки джентълмен ги има. Може би бихте искали да знаете кой ми е приятел? Името му е Фалк. Бихте могли да вземете от него малко пари назаем. Помъчете се да запомните. Ф-А-Л-К. Фалк. — Тонът на гласа му рязко се промени. — Благородно сърце — рече той вече с пиян израз.

— Да не би Фалк да ви е давал някакви пари? — запитах, ужасен от изпипания до най-големи тънкости тъмен заговор.

— Заел, уважаеми господине, не дал — поправи ме той учтиво. — Срещна ме, когато бях излязъл да взема малко въздух снощи, готов както винаги да направи някому услуга… Защо по-добре не вървите по дяволите, не се махнете от моя двор?

Без повторно предупреждение той запокити банана, който не успя да улучи главата ми, но попадна точно под лявото око на полицая. Той се спусна върху нещастния Джонсън, пелтечейки от ярост. Двамата се строполиха… Но защо да се спирам на гнусотата, напрежението, падението, безсмислието, досадата, на подигравката и унижението и… на потта от усилията на онези моменти? Издърпах навън бившия хусар. Беше като див звяр. Изглежда, беше много ядосан, че си бе изгубил свободния следобед заради мен. Градината на неговото бунгало имала нужда от грижи, а лекият удар с банана го бе озверил неудържимо. Оставихме Джонсън да лежи по гръб все още почервенял от гняв, но започнал да се поуспокоява — краката му съвсем леко потрепваха. През всичкото това време едрата жена си бе седяла на земята, явно скована от безкраен ужас.

В продължение на половин час се друсахме в нашия сандък на колела един до друг, в пълно мълчание. Бившият старшина се опитваше да спре кръвта от една дълга драскотина на бузата си.

— Надявам се, че сте доволен — рече той ненадейно. — Това е резултатът от цялата тая идиотска история. Ако не бяхте се скарали с оня капитан на влекача заради някакво си там момиче, всичко това нямаше да се случи.

— Значи вие чухте тази история? — казах аз.

— Разбира се, че чух. И не бих се учудил, ако тя стигне до ушите на самия генерален консул. Как ще се явя пред него утре с това нещо на бузата! Вие трябваше да получите това!

После, когато нашата гари спря, той скочи от нея, без да се сбогува, като ругаеше упорито и ужасно; мънкаше такива страхотии, целенасочени войнишки псувни, че пред тях най-лошото, което един моряк би могъл да каже, би звучало като детски брътвеж. Що се отнася до мен, едва имах сили да се домъкна до столовата в хотела на Шомберг, където на малка масичка написах бележка на моя помощник, нареждайки му да подготви слизането ни по реката на следния ден. Не можех да се явя на кораба си. Да! Какъв умен капитан си имаше той, няма що — нещастно създание! Ужасна беда! Притисках глава с ръце. На моменти очевидната липса на всякаква вина от моя страна ме довеждаше до отчаяние. Какво бях сторил? Ако бях извършил нещо, за да доведа нещата до това положение, щях поне да извлека поука и да не го повтарям вече. Но аз се чувствувах невинен до степен на идиотизъм. Столовата все още беше празна; единствено Шомберг сновеше опулен около мен с някакво благоговейно, почтително любопитство. Няма съмнение, че той самият беше пуснал този слух, но имаше добро сърце и аз съм напълно убеден, че ми съчувствуваше заради моите неприятности. Той направи каквото можа за мен. Отмести тежката поставка за кибрит, оправи един от столовете, бутна леко с крак плювалника — дребни прояви на внимание към приятел в голямо нещастие, — въздъхна и най-после, неспособен да удържи езика си, се престраши:

— Е! Предупредих ви, капитане. Така става, когато човек се сблъска с господин Фалк. Тоя приятел не се спира пред нищо.

Седях, без да се помръдна, а той, след като ме изгледа някак със съчувствие в очите, избухна в дрезгав шепот:

— Ама пък такова прекрасно парче е това момиче, такова прекрасно парче! — и измляска с дебелите си устни. — Най-прекрасното парче, което някога съм… — продължи той със сладостна охота, но поради някаква причина спря. Искаше ми се да запратя нещо по главата му. — Не ви упреквам, капитане. Да пукна, ако ви упреквам — каза той с покровителствен тон.

— Благодаря — изрекох аз безропотно. Нямаше смисъл да се бори човек срещу тази вероломна съдба. Не зная дори дали самият аз бях сигурен къде всъщност започва истината в цялата тази история. В резултат на многобройните удари, които чувството ми за сигурност бе понесло, в мен се беше набило убеждението, че всичко това ще завърши катастрофално. Започнах да приписвам необикновена мощ на фактори, сами по себе си безсилни. Сякаш Шомберговите неоснователни интриги притежаваха способността да доведат злината или абстрактната враждебност на Фалк да предизвика засядането на моя кораб.

Обясних вече колко фатално би било, ако това станеше. Младостта ми, неопитността ми, дълбоката ми загриженост за здравето на моя екипаж са извинението за следващите ми действия. А самите тези действия, когато ги предприех, бяха просто резултат на някакъв подтик. Те бяха предприети по твърде нетактичен начин, просто с появяването на Фалк на вратата на столовата.

По това време помещението бе пълно и бръмчеше от множество гласове. Всеки ме бе загледал с любопитство, но как да опиша усещането, предизвикано от появата на самия Фалк, застанал на вратата? Напрежението на очакването би могло да се измери с дълбочината на онази тишина, която настъпи веднага — чуваше се звукът от удрянето на билярдните топки. Колкото до Шомберг, той изглеждаше безкрайно уплашен; мразеше смъртно всякакъв вид свади (fracas^[8], както той ги наричаше) в заведението си. Такива fracas били лошо нещо за търговията му, твърдеше той; в действителност обаче този внушителен, на средна възраст екземпляр от мъжки пол беше човек с боязлив характер. Не зная (като се има предвид моето присъствие в помещението) какво се надяваха всички там да произлезе от това. Нещо като бой между самци навярно. Или може би предполагаха, че Фалк е влязъл само за да ме унищожи напълно. Всъщност Фалк бе дошъл, защото Херман го помолил да попита за скъпия му бял памучен чадър, който сред грижите и вълненията на предишния ден той забравил до масата, на която двамата водихме нашия кратък разговор.

Това бе за мен добра възможност. Не мисля, че бих отишъл да търся Фалк навън. Не. Не смятам, че бих го сторил. Има граници на всичко. Но ето че за мен се откриваше една възможност и аз я използвах — вече се опитах да обясня защо. Сега само ще кажа, че щом го прави, за да изведе болнавия си екипаж на чист морски въздух и да осигури бързото отправяне на своя кораб, един капитан би трябвало да бъде оправдан, ако отиде твърде далеч, стига да не извърши престъпление. Той би трябвало да потъпче гордостта си; може би да слуша интимни излияния; да обясни невинността си, сякаш е негов грях; да се възползва от недоразумения, желания и слабости; да прикрива ужаса и други силни чувства и ако е замесена съдбата на някое човешко същество, особено когато се касае за една великолепна девойка — той непременно би трябвало да има предвид тази съдба (каквато и да бъде тя), без ни най-малко да се смущава. Ето, аз извърших всички тези неща и обяснявах, и изслушвах, и се преструвах — дори си позволих свобода на действие и смятам, че сега никой, нито дори племенницата на Херман, няма повод да хвърля камъни по мен. Във всеки случай поне Шомберг няма, тъй като от началото до края, щастлив съм да го кажа, нямаше и следа от „fracas“.

Като преодолях нервното свиване в гърлото си, успях да извикам: „Капитан Фалк!“ Сепването му от изненада беше абсолютно естествено, но след това той нито се усмихна, нито се намръщи. Просто чакаше. После, когато казах: „Трябва да поговоря с вас“ — и посочих към един стол на моята маса, той се приближи, но не седна. Шомберг обаче с голяма чаша в ръка се бе благоразумно насочил към нас и тогава открих единствения признак на слабост у Фалк. Към Шомберг той изпитваше отвращение, подобно на онзи физически страх, който някои хора изпитват при вида на жаба. Може би за един човек, така всецяло и мълчаливо съсредоточен в себе си (макар че той можеше твърде добре да говори, както щях скоро да се уверя), безотговорната бъбривост на другия, която обхващаше всяко човешко същество, попаднало на езика му, изглеждаше неестествена, отблъскваща и чудовищна. Изведнъж той показа признаци на нервност — също като кон, който е готов да се изправи на задните си крака — и като измънка набързо, сякаш пронизан от силна болка: „Не. Не мога да понасям тая птица“, се приготви да побегне. Тази негова слабост ми даде предимство още от самото начало.

— Верандата? — предложих аз, сякаш да му направя услуга, и хващайки го за ръка, го поведох навън. Препънахме се в няколко стола. Имахме усещането, че сме на открито пространство, и почувствувах свежия дъх на реката — свеж, но пълен със зараза. Сред тази шир, потънала в мрак, осеяна нарядко с блещукащи искрици, каквато един източен град представлява нощем, китайските театри на отвъдната страна на реката образуваха лумнали в светлина средища на далечна и силна глъчка. Усетих го как ненадейно се остави пак да бъде воден като животно, като благонрав кон, когато отстранят предмета, който го е уплашил. Да. Чувствувах там в тъмнината колко послушен беше той, без ни най-малко убеждението ми в неговата неотстъпчивост — или по-скоро може би упоритост — да отслабне. Дори ръката му, отпуснала се в моята, както го бях хванал, бе твърда като мрамор — като излята от желязо. Чух обаче вътре възбудено тътрене на крака. Онези отвратителни идиоти се трупаха към прозорците, като се катереха по гърбовете един на друг, зад жалузите, щеките за билярд и какво ли не. Някой строши едно от стъклата на прозорците и при звука на падащите парчета стъкло, така ясно намекващи за бъркотия и опустошение, Шомберг се залюля навън след нас, а паниката, която го бе обзела, му попречи да се раздели с коняка и содата. Сигурно е треперел като лист от трепетлика. Парчето лед във високата чаша, която държеше в ръка, дрънчеше и оставяше впечатление за тракащи зъби.

— Аз ви моля, господа — заубеждава ни той с дрезгав глас. — Хайде! Трябва най-сериозно сега да настоя…

Как се гордея с моето присъствие на духа!

— Хей — извиках начаса с висок и наивен тон, — някой там троши прозорците ви, Шомберг. Бъдете любезен да кажете на едно от момчетата ви да донесе тук колода карти и малко светлинка. И две високи чаши с нещо за пийване. Ще кажете, нали?

Моята поръчка веднага го успокои. Това си беше търговия. „Разбира се“ — изрече той с огромно облекчение. Нощта беше дъждовна, с периодични пориви на вятъра. Докато чакахме свещите, Фалк каза, сякаш за да оправдае смущението си:

— Не се меся в работите на никого. Никога не давам повод да се приказва. Аз съм почтен човек. Но този приятел винаги си измисля нещо невярно и не може да се успокои, докато не накара някого да му повярва.

Това бе първото нещо, което узнах от Фалк. Този стремеж да бъде уважаван, да бъде като всеки друг, беше единственото зачитане, с което той благоволи да удостои организацията на човешкото общество. Иначе той би могъл да бъде член на някое стадо, по не и на общество. Самосъхранението бе единствената му грижа. Не самолюбие, а единствено самосъхранение. Самолюбието предполага съзнание, избор, присъствието на други хора, но неговият инстинкт действуваше така, сякаш той беше последният от цялото човечество, който пазеше този закон като единствено пламъче на някакъв свещен огън. Не искам да кажа, че би се задоволил да живее гол в някоя пещера. Той очевидно беше създание на условията, при които се беше родил. Несъмнено самосъхранение значеше също така и съхраняване на самите тези условия. Но по същество то означаваше нещо много по-просто, естествено и силно. Как да го изразя? То означаваше съхраняването на петте сетива на тялото — да кажем, — взето както в най-тесния, така и в най-широкия смисъл. Смятам, че скоро ще се съгласите със справедливата ми оценка. Но така или иначе, както седяхме заедно на мрачната веранда, аз не бях успял още нищо да преценя, пък и нямах желанието да преценявам, защото това е празна работа в края на краищата. Свещите все още се бавеха.

— Разбира се — казах с тон на взаимно разбиране, — играта на карти не е всъщност онова, което искам от вас.

Видях го да прокарва ръце по лицето си — неясното движение на този негов поривист и безсмислен жест, но той продължаваше да чака с мълчаливо търпение. Едва когато ни беше донесена светлина, Фалк отвори уста. Доколкото разбрах мънкането му, искаше да каже, че не знаел никаква игра на карти.

— По този начин Шомберг и всичките други глупаци ще се видят принудени да стоят настрана — обясних, разкъсвайки обвивката на колодата. — Чухте ли, че всички мислят за нас, че се караме заради една девойка? Знаете за кого става дума, разбира се. Наистина срамувам се да попитам, но възможно ли е да ми правите тази чест, като ме смятате за опасен?

Като изричах тези думи, долавях колко абсурдно е това, но се чувствувах и поласкан — защото наистина какво друго би могло да бъде? Неговият отговор, произнесен с обичайния му равнодушен полуглас, ми даде да разбера, че действително е така, но не точно толкова ласкателно, както предполагах. Той ме считал за опасен повече по отношение на Херман, отколкото на девойката; що се отнася до скарването ни, изведнъж видях колко неподходяща е тази дума. Между нас нямаше никакъв спор. Природните стихии не влизат в спор. Не можеш да се караш с вятъра, който ти създава неприятности и те унижава, когато духне шапката ти на изпълнената с хора улица. Кавга с мен той нямаше. Както не би имал и камъкът, попаднал върху главата ми. Той бе попаднал върху мен в съответствие със закона, според който се движеше — не закона за гравитацията, на който се подчинява откъсналият се камък, а закона за самосъхранение. Естествено това е по-скоро широкото тълкуване. Строго казано, той бе съществувал и би могъл да съществува, без да се ожени. И все пак ми заяви, че му се виждало все по-трудно и по-трудно да живее самотен. Да. Каза ми това с характерния си тих, небрежен глас — до такава степен на доверие бяхме стигнали след половин час само.

Почти толкова време ми беше необходимо, за да го убедя, че никога не съм и сънувал да се женя за племенницата на Херман. Нима можеше да има по-фантастична необходимост? А трудността да го убедя в това беше толкова по-голяма, защото той самият бе така увлечен, че не можеше да си представи който и да било друг мъж да е способен да остане безучастен. Изглежда, си мислеше, че всеки мъж, който има очи, задължително ще пожелае такова великолепие на телесните форми. Това дълбоко убеждение се изразяваше чрез маниера, с който той ме слушаше, седнал странишком към масата и играейки си разсеяно с няколкото карти, които му бях раздал най-произволно. И колкото по-дълбоко вниквах в душата му, толкова по-пълно разкривах неговата същност. Вятърът люлееше пламъка на свещите така, че обгорялото му от слънцето лице с коси до очите сякаш последователно блясваше в розово към мен и изчезваше. Видях необикновената широчина на високите му скули, удължените черти, масивното чело, отвесно като канара, оголено на върха и в голяма степен непокрито при слепоочията. Истината е, че никога преди това не го бях виждал без шапка; а сега, сякаш моят жар го бе разгорещил, той я беше свалил и поставил леко на пода. Нещо особено във формата и нагласата на жълтите му очи им придаваше предизвикателната тиха сила, характерна за погледа му. Но лицето му беше слабо, набръчкано, увехнало; открих това през кичура коса, както може да се види възлестата форма на стъблото на едно дърво през гъстата растителност около него. Тези обрасли бузи бяха хлътнали. Това беше костеливата глава на пустинник, гримирана с брадата на капуцински монах и прикрепена към херкулесово тяло. Не искам да кажа атлетическо. Херкулес според мен не е бил атлет. Той е бил силен мъж, податлив на женския чар, който не се страхувал от коварство. Така беше и с Фалк, един силен мъж. Той беше извънредно силен, както девойката (защото си ги представям и двамата заедно) беше великолепно привлекателна с властната сила на плътта и кръвта, изразена във форми, размери, стойка — чрез прякото въздействие върху сетивата. Същевременно неговият ум, погълнат предварително от стремежа към благопристойност, се бе свил от страх пред езика на Шомберг и изглеждаше абсолютно недостижим за моите възражения, а аз отидох толкова далеч, щото заявих тържествено, че по-скоро бих помислил да се оженя за преданата готвачка на майка ми (милата старица!), отколкото за племенницата на Херман. По-скоро това, заявявах аз в отчаянието си, наистина по-скоро това, но не изглеждаше той да вижда нещо възмутително в подобно предположение и в скептичната си неотстъпчивост сякаш таеше довода, че във всеки случай готвачката била много далеч, много далеч. Трябва да отбележа, че тъкмо преди това бях направил грешка, като за доказателство се бях позовал на поведението си при посещенията на „Диана“. Никога не съм се опитвал да се доближа до девойката: да я заговоря или само да я погледна по някакъв особен начин. Нищо не би могло да бъде по-ясно. Но тъй като неговата собствена представа за — да го наречем — ухажване, изглежда, се състоеше именно в това да седи безмълвно в продължение на часове близо до любимия обект, тази насока на моите доводи го изпълни с недоверие. Взирайки се в протегнатите си нозе, той изсумтя — сякаш искаше да каже: „Всичко това е чудесно, но мен не можеш заблуди.“

Най-сетне направих последно усилие и му рекох:

— Защо не уредите въпроса, като поговорите с Херман? — И добавих, намеквайки: — Или може би очаквате от мен да говоря заради вас?

На това той отговори с много висок за него глас:

— Бихте ли го сторили?

И за първи път вдигна глава, за да ме погледне с удивление и недоверчивост. Вдигна глава така рязко, че не можеше да има никаква грешка. Бях засегнал някаква пружина в него. Съзрях голямата възможност, която ми се откриваше, и почти не можех да повярвам.

— Ами че… защо да не поговоря… Да, разбира се — продължих аз много бавно, наблюдавайки го с голямо внимание, защото, честна дума, страхувах се да не би да е шега. — Може би не с младата дама лично. Вие знаете, аз не говоря немски. Но…

Прекъсна ме с разпаленото уверение, че Херман имал най-високо мнение за мен; и изведнъж почувствувах необходимостта да бъда крайно тактичен в този критичен момент. Започнах да се колебая, колкото да го подмамя. Фалк се облегна назад, но освен ясно забележимото увеличение на зениците, така че ирисите на очите му станаха мънички като две тесни жълти колелца, лицето му, бих казал, не бе способно да изрази някаква възбуда.

— О, да! Херман наистина има най-високо…

— Вземете си картите. Ето Шомберг пак наднича през жалузите! — казах аз.

Започнахме да правим движения, като че ли играем екарте. Непоносимият клюкар бързо се оттегли, вероятно за да осведоми хората в билярдната, че ние, двамата на верандата, играем като луди комар.

Не играехме комар, но и нашето беше игра; игра, в която чувствувах, че аз държа козовете. Залогът, грубо казано, беше успехът на пътешествието — за мен, а той, така поне смятах, нямаше какво да загуби. Близостта ни назряваше бързо и преди да си бяхме разменили много думи, разбрах, че чудесният Херман ме е използвал. Този простодушен и хитър тевтонец, както изглежда, ме бе представял пред Фалк в светлината на съперник. Бях достатъчно млад, за да бъда поразен от такова голямо двуличие.

— И той ви каза това с такива подробности? — запитах възмутен.

Не, не бил. Херман само бил намекнал; и, разбира се, не трябвало много, за да разтревожи Фалк; но вместо да потърси обяснение, Фалк взел мерки да освободи семейството от моето влияние. Той беше съвършено прям, като ми го каза — прям като керемида, която пада върху главата ти. В този човек нямаше никакво двуличие и когато го поздравих за съвършенството, с което бе изпипал всичко — чак до подкупването на нещастния Джонсън в моя вреда, — той енергично запротестира. Никога не си служел с подкуп. Знаел, че човекът не би работил, докато има няколко цента в джоба си, за да се напие, и естествено (той така каза — „естествено“) му дал един-два долара. Сам бил моряк и предвиждал какво становище щял неминуемо да вземе друг моряк като мен. Освен това бил сигурен, че щяло да ме сполети нещастие. Не се бил блъскал нагоре-надолу по тази река току-така цели седем години. За мен това нямало да бъде никакъв срам, но твърдеше убедено, че моят кораб щял много лошо да заседне на някакво място на две мили под голямата пагода…

И не показа никаква зла воля във връзка с всичко това. То беше очевидно. Това беше една криза, при която единствената му цел е била да печели време — така предполагам. И веднага спомена, че бил писал за някакво бижу, истински хубаво бижу — бил писал до Хонконг за него. Щяло да пристигне след един-два дни.

— Е, тогава — казах весело — всичко е наред. Ще трябва само да го поднесете на дамата заедно със сърцето си и след това да заживеете щастливо.

Общо взето, той като че ли бе съгласен с това становище, що се касае до девойката, но наведе очи. Все още имаше нещо, което да пречи. Херман го мразел толкова много. А по отношение на мен, напротив, сякаш не можел достатъчно да ме нахвали. И госпожа Херман, и тя. Не знаел защо така го мразели. А това правело всичко много трудно.

Слушах го спокоен, чувствувайки, че ставам все по-тактичен. Думите му не бяха прозрачно ясни. Той беше един от онези хора, които сякаш живеят, чувствуват, страдат в някаква психическа тъмнина. Що се отнася обаче до това, че беше очарован от девойката и завладян от желанието да се задоми с нея — то си беше ясно като бял ден. И понеже толкова много бе заложено на карта, той се страхуваше да го рискува с обяснението си. Освен това имало и още нещо. А като се има предвид, че Херман бил така настроен срещу него…

— Разбирам — казах замислено, а сърцето ми туптеше силно от възбуждението на дипломатическите ми ходове. — Нямам нищо против да попитам Херман. Всъщност, за да ви покажа колко сте грешили, готов съм да направя всичко за вас в това отношение.

Той не успя да удържи леката въздишка. Прокара ръце по лицето си и то се показа, скулесто, без да промени израза си, сякаш всичките му тъкани се бяха вкостенили. Всичката му страст беше в тези негови големи мургави ръце. Беше доволен. Освен това имаше още онова, другото нещо. Ако въобще имало някой на земята, който би могъл да склони Херман да възприеме едно благоразумно становище, това съм бил аз! Имал съм познания за света и богат опит. Херман сам признал това. После, бил съм също моряк. Фалк смяташе, че един моряк е способен да разбере някои неща най-добре…

Той говореше така, сякаш Херманови бяха живели от памтивека в някое затънтено селце и аз единствен с житейския си опит съм годен за по-широко и снизходително гледище по отношение на някои случки. Тази работа изведнъж започна да не ми харесва.

— Слушайте, Фалк — запитах доста грубо, — да не би вече да си имате съпруга, скрита някъде?

Болката и отвращението, с които отрече, бяха забележителни. Нима не съм можел да разбера, че той бил толкова благопристоен, колкото кой да е бял мъж наоколо; че си бил изкарвал хляба честно? Страдаше от моето подозрение и приглушеният му глас правеше възраженията му да звучат много патетично. За момент той ме засрами, но без оглед на дипломатическите ми ходове в мен сякаш бе започнало да се развива чувството, че действително е в моя власт да реша успеха на това брачно мероприятие. Когато желаем нещо достатъчно настойчиво, можем да стигнем дотам, че да повярваме във всичко — всичко, което е в наша изгода. А аз го бях искал много настойчиво, защото имах за цел тепърва да бъда изтеглен на буксир благополучно надолу по реката. Обаче от съвест или глупост не можах да се въздържа да не намекна за историята с Ванло.

— Там май сте постъпили лошо. Не е ли така? — Това всъщност, се осмелих да кажа, защото логиката на нашето поведение е винаги във властта на необясними и непредвидени подбуди.

Разширените му зеници се отвърнаха от лицето ми, поглеждайки към прозореца с някакво уплашено настървение. Чухме иззад жалузите продължителното и внезапно чукане на топките от слонова кост, весело бръмчене на много гласове и гърления, мъжествен смях на Шомберг.

— Значи оная проклета дъртуша на хотелиера няма никога, никога да го забрави! — възкликна Фалк. Да, вярно! Това се бе случило преди две години. Когато се стигнало до решителния момент, призна той, не могъл да се реши да се довери на Фред Ванло — оня не бил моряк, пък бил и малко глупавичък при това. Не можел да му се довери, но за да му попречи да вдигне голям шум, му бил заел достатъчно пари да си плати всичките дългове, преди да отпътува. Бях силно изненадан да чуя това. Значи Фалк не можеше да бъде такъв скъперник в края на краищата. Толкова по-добре за момичето. Известно време той седя, без да проговори; после взе една карта и докато я гледаше, рече:

— Не трябва да мислите нищо лошо. То бе едно премеждие. Нямах късмет.

— Тогава, за бога, не споменавайте нищо за това.

В момента, в който тези думи излязоха от устата ми, аз си въобразих, че съм казал нещо безнравствено. Той поклати глава отрицателно. Трябвало да се каже. Смяташе, че се полагало роднините на дамата да го знаят. Без съмнение — така си помислих, — ако госпожица Ванло не е била на тридесет години и съсипана от климата, той би намерил за възможно да се довери на Фред Ванло. А после фигурата на Хермановата племенница се появи мислено пред очите ми, с изобилието на разкошните й форми, с богатата й младост, с разточителната й сила. С тази могъща и непорочна жизненост моминските форми просто са крещели за живот пред този мъж, докато горката госпожица Ванло е могла само да пее сантиментални песнички при дрънкането на едно пиано.

— А оня Херман ме мрази, зная го! — извика той със своя приглушен глас, с неочаквано съживено безпокойство. — Аз трябва да им кажа. Полага се те да знаят. Вие сам бихте казали същото.

След това той измънка някакъв съвсем тайнствен намек за необходимостта от особени домашни приготовления. Макар че любопитството ми бе подразнено, не исках да слушам нищо от тайните му. Страхувах се, че би могъл да ми довери нещо, което би направило отвратителна възприетата от мен роля на сватовник — колкото и недействителна да беше тя. Съзнавах, че той би могъл да получи момичето веднага, без никакви усилия; и потискайки желанието да му се изсмея в лицето, изразих твърда увереност в способността си да пропъдя омразата на Херман към него.

— Сигурен съм, че ще мога добре да я свърша — отбелязах аз. Той изглеждаше много доволен.

И когато станахме, нито дума не бе казана за изтеглянето на кораба ми! Нито дума! Играта бе спечелена и честта ми бе запазена. О! Да бъде благословен белият памучен чадър! Стиснахме си ръцете и аз с мъка се удържах да не затанцувам от радост, когато внезапно той се върна, прекосявайки верандата по цялата й дължина, и изрече със съмнение:

— Слушайте, капитане, имам вашата честна дума, нали? Вие… вие… няма да се отметнете?

Господи! Как ме изплаши. Зад неговия изпълнен с недоверие глас имаше нещо отчаяно и заплашително. Влюбеният до уши глупак! Но и аз бях на висотата на положението.

— Драги ми Фалк — казах му аз, започвайки да лъжа с такава смелост и безочие, които ме удивиха дори тогава, — доверие за доверие. — Той не ми беше доверил нищо. — Ще ви кажа, че вече съм сгоден за едно много очарователно момиче в родината си, тъй че вие разбирате, нали…

Той хвана ръката ми и я стисна силно, просто до смачкване.

— Простете. Всеки ден чувствувам, че ми е все по-трудно да живея сам…

— На ориз и риба — прекъснах го остроумно, кикотейки се от нервното напрежение след избегнатата опасност.

Той пусна ръката ми, сякаш изведнъж се бе нагорещила до червено. Последва момент на дълбоко мълчание, като че ли се бе случило нещо необикновено.

— Обещавам ви да получа съгласието на Херман — профъфлих най-после нерешително аз, но ми се стори, че той не може да не е почувствувал истината зад това измамно обещание. — Ако има още нещо за преодоляване, ще се постарая да ви помогна — продължих да отстъпвам аз, чувствувайки се някак победен и надмогнат, — но вие сам трябва да направите всичко възможно.

— Аз претърпях несполука веднъж — смънка той без всякакво вълнение и като ми обърна гръб, си замина, тропайки бавно и тежко по дъсчения под, сякаш краката му бяха обути в желязо.

На следната сутрин обаче той беше жив и подвижен като човек-лодка, съчетание от плясък и викове, от силното възбуждение долу и спокойния, властен блясък на моряшкия му шлем горе. Той ни изтегли съвсем по никое време, но беше едва към единадесет часа сутринта, когато ме докара на един кабелт от Хермановия кораб. Пък и така лошо го направи, бързо-бързо, и едва не пропусна съвсем ивицата от здраво дъно, понеже, няма как, бе зърнал племенницата на Херман на задната палуба. Съзрях я и аз, може би веднага след като той я бе забелязал. Видях скромното, сияйно великолепие на мургавата глава и плътното, сиво очертание на моминската щампована рокля, която тя изпълваше така съвършено, така убедително, със съблазънта на безукорните си форми — същинска нимфа на Диана, богинята на лова. А „Диана“, корабът, лежеше солидно с високите си стени като сграда върху гладката водна повърхност, най-строгият и благоприличен плавателен съд по всички морета, полезен и грозен, отдаден всецяло на това да поддържа семейните добродетели подобно на коя да е бакалница на сушата. Ненадейно Фалк замина под пълна пара, защото имал да върши някаква работа. Щял да се върне вечерта.

Той изтегли влекача си близо покрай нас, преминавайки бавно, без дори да се провикне за поздрав. Ударите на гребните колела, отекващи сред скалистите островчета като от разрушените стени на огромна арена, изпълваха мястото, където бяхме хвърлили котва, с безразборни, пляскащи звуци сякаш от мощни, спокойни аплодисменти. Изравнил се с кораба на Херман, Фалк спря машините; и дълбока тишина се спусна над скалите, брега и морето през времето, което му беше необходимо да вдигне високо шапката си пред нимфата в сивата щампована рокля. Бях сграбчил моя бинокъл и мога да гарантирам, че тя не се и помръдна, застанала до парапета, грациозна и изправена, с едната си ръка хванала едно въже на височината на главата й, докато движещият се по инерция влекач носеше бавно покрай нея продължителната и дълбока почит на мъжа. За мен тази картина имаше огромно значение, имах чувството, че съм свидетел на тържествено предложение. Жребият беше хвърлен. След такава открита проява той вече не можеше да се отметне. И като размислих, разбрах, че това вече не ме интересува. Със силна струя черен дим, избълвана внезапно от комина, и с бясно завъртване на гребните колела, предизвиквайки ненадейното избухване на странен и прибързан плясък, влекачът изхвръкна от безлюдната арена. Скалистите островчета лежаха върху водата като купчини гигантски развалини сред равнина; стоножките и скорпионите се спотайваха под камънаците; никъде не се виждаше нито едно стръкче трева, нито един гущер да се припича на слънце върху някой голям камък на брега. Когато погледнах отново към кораба на Херман, девойката беше изчезнала. Не можех да открия и най-дребната точица от птичка в безкрайния небосвод, а плоската повърхност на морето се сливаше с плоската равнина на сушата чак до голата линия на хоризонта.

Такава е картината, която сега е неразделно свързана с онова, което знаех за несполуката на Фалк. Моите дипломатични ходове ме бяха докарали на онова място и сега трябваше само да чакам да настъпи моментът, за да поема ролята на посланик. Моята практика се бе увенчала с успех; корабът ми беше в безопасност; старият Гамбрил щеше вероятно да оцелее; от „Диана“ се чуваха на пресекулки съвсем слабите удари на чук. През време на следобеда поглеждах понякога стария уютен кораб, вярна бавачка на Хермановото потомство, или се прозявах към далечния храм на Буда, стърчащ като самотен хълм сред равнината, в който бръснати свещеници лелеят мисълта за онова Унищожение, което е достойна награда за всички ни. Несполука! Той бил претърпял несполука веднъж. Е, това не беше чак толкова лошо, щом животът продължаваше да си тече. И какво, по дяволите, можеше да бъде естеството на тази несполука? Спомних си, че познавам по-отрано един човек, който бе заявил, че бил станал години преди това жертва на несполука, но онази негова несполука, чиито последици изглеждаха постоянни (той несъмнено бе в окаяно състояние), разгледана трезво, ми се струваше, че не може да бъде резултат от злоупотреба с доверие. Нима можеше да бъде нещо от подобно естество? Независимо обаче от абсолютната невероятност той да иска да разкаже за това дори на бъдещия си чичо, аз имах странното чувство, че физиката на Фалк го прави неспособен за подобен род простъпка. Както личността на Хермановата племенница излъчваше дълбокия физически чар на женствените й форми, така едрото тяло на нейния обожател олицетворяваше за моите сетива коравата, пряма мъжественост, за която се предполага, че би убила, но не би се унижила да лъже. Та това беше очевидно. Все едно да подозирам девойката, че има изкривяване на гръбначния стълб. Но ето че забелязах как слънцето се готви да залезе.

Димът от влекача на Фалк се появи някъде далеч при устието на реката. Време беше да влизам в ролята си на посланик и преговорите нямаше да бъдат трудни, само трябваше да се удържа да не се засмея. Всичко беше така необичайно глупаво и аз предположих, че ще бъде най-добре да възприема сериозно поведение. Упражнявах се в това, докато отивах с лодката си, но срамежливостта, която неусетно ме обзе в момента, в който стъпих на палубата на „Диана“, бе необяснима. Веднага щом разменихме поздрави, Херман нетърпеливо ме попита зная ли дали Фалк е намерил белия му чадър за слънце.

— Той сигурно ще ви го донесе лично — казах аз с голяма тържественост. — Междувременно натоварен съм да ви предам едно важно известие, към което той ви моли да се отнесете с благосклонно внимание. Влюбен е във вашата племенница…

— Ach so!^[9] — изсъска Херман с такава неприязън, че възприетото от мен сериозно държане се превърна в истинска тревога. Какво означаваше този тон? Побързах да продължа:

— Той желае, с ваше съгласие, разбира се, да й предложи да се омъжи за него веднага… преди да отплавате оттук. Щял да говори със своя консул.

Херман седна и запуши настървено. Пет минути минаха в това бясно размишление и след това, като извади дългата лула от устата си, той избухна в разпалени упреци срещу Фалк — срещу алчността, тъпотата (един човек, от когото едва можеш измъкна едно „да“ или „не“ по най-обикновения въпрос), жестокото отношение към корабите в пристанището (защото виждал, че били във властта му) и маниера му на движение, който според неговото (на Херман) мнение показвал едно просто нетърпимо високомерие. Нанесените на „Диана“ щети не бяха забравени, разбира се, и нямаше нищо от какъвто и да е характер, казано или извършено от Фалк (дори последното му предложение да пийнат нещо в хотела), което да не изглеждаше на Херман причина за обида. „Имал дързостта“ да го завлече в онази столова, сякаш едно почерпване от него би могло да компенсира четиридесет и седемте долара и петдесет цента (такава била стойността на дървения материал) само за поправяне на повредите, без да се брояли двата дни работа на дърводелеца. Разбира се, нямало да пречи на момичето. Отивал си у дома в Германия. Имало колкото щеш бедни момичета, които търсели работа в Германия.

— Той е много влюбен — това беше всичко, което можах да кажа.

— Да! — извика той. — И крайно време е, след като стана причина да приказват на сушата за него и за мен миналия път, когато бях тук, че и сега пак; да идва на кораба всяка вечер, да забърква ума на момичето и нищо да не казва. Що за поведение е това?

Седемте хиляди долара, за които онзи приятел винаги споменавал, не оправдавали по негово мнение такова поведение. Още повече, че никой не ги бил видял. Той (Херман) сериозно се съмнявал, че Фалк притежава седем хиляди цента дори, а влекачът несъмнено бил ипотекиран до върха на комина при фирмата на Зигерс. Но да не сме говорели за това. Той нямало да пречи на момичето. Главата й така се била завъртяла, че напоследък вече престанала да им бъде от полза. Неспособна била дори да сложи децата да спят без помощта на леля си. За децата това било лошо — станали непослушни, а вчера той дори се видял принуден да напердаши Густав.

И отговорността за това очевидно падала върху Фалк. Като гледах голямото, подпухнало и добродушно лице на моя Херман, знаех, че той не би си дал труда да пердаши, освен ако не е много разгневен (тогава би пердашил здравата, а после, какъвто си е тлъстичък, би се възмутил от необходимостта да го прави). По-трудно беше да се разбере как Фалк е успял да завърти ума на девойката. Предполагах, че Херман може би знае. Пък и нали преди това имаше онзи случай с госпожица Ванло! Не би могло да бъде нито сладкодумието му, нито изтънчената съблазнителност на маниерите му; от онова, което наричат „маниери“, той имаше толкова, колкото и едно животно, но, от друга страна, държането му не беше и не би могло никога да се нарече вулгарно. Следователно причината ще трябва да е била физическата му външност, която като брадата му създаваше преувеличена представа за мъжественост и напомняше за някаква постоянна жестокост. То си личеше от самия начин, по който се люлееше на стола си. Той нямаше намерение да обижда, но общуването му се характеризираше с онзи вид пренебрежение към чувствителността на другите, каквото един висок човек, който живее сред джуджета, би възприел естествено без ни най-малко да иска да бъде нелюбезен. Но сред хора с неговия или близък до неговия ръст това открито използване на тези предимства, при такива въпроси като безмилостните му сметки за изтегляне кораба на буксир например, предизвикваше безпомощно скърцане със зъби. Разгледано внимателно, това негово поведение ти се струваше понякога ужасно. Той беше странно животно. Но може би жените тъкмо това харесваха. Гледан в такава светлина, той беше достоен за укротяване, а предполагам, че в дъното на душата си всяка жена вижда себе си като укротителка на странни зверове. Но ето че Херман бързо стана да съобщи новината на жена си. Едва имах време, както се бе запътил към вратата на рубката, да го хвана за дъното на панталоните. Помолих го да почака, докато Фалк лично говори с него. Доколкото знаех, имало още някои дребни неща за уреждане.

Изведнъж той седна пак, изпълнен с подозрение.

— Какви неща? — рече Херман навъсен. — Дотегнаха ми вече неговите глупости. Никакви неща няма и Фалк го знае много добре; момичето си няма нищо на света. Тя дойде при нас с една тъничка рокля, когато брат ми почина, а аз си имам моето подрастващо семейство, за което трябва да се грижа.

— Не би могло да бъде нещо от този род — казах мнението си аз. — Той е отчаяно влюбен във вашата племенница. Не зная защо не го е казал досега. Честна дума, мисля, че не го е сторил, защото се е страхувал може би, че ще бъде лишен от блаженството да седи близо до нея на вашата палуба.

Споделих убеждението си, че любовта на Фалк е толкова силна, щото е станала някак боязлива. Последствията от една голяма страст са необясними. Знае се, че тя кара мъжа да бъде плах. Но Херман ме гледаше така, сякаш говорех насън. А здрачът бързо се топеше в тъмнина.

— Вие не вярвате в силата на страстта, нали, Херман? — продължих весело. — Големият страх може да направи смел притиснатия до стената плъх. А Фалк е притиснат до стената. Той ще отнесе племенницата от вашите ръце с единствената й тънка рокличка, с която е дошла при вас. А след десетгодишната й служба това не е неизгодна сделка — добавих аз.

Далеч от мисълта да се почувствува обиден, той отново възприе израза на добродетелен човек. Изведнъж тъмнината се спусна върху него, докато се взираше кротко по палубата, вкарваше между дебелите си устни извития мундщук на лулата и после, след изхвърлената струя дим, го изваждаше. Нощта се спусна върху него и бързо скри бакенбардите, изпъкналите очи, подпухналото му бледо лице, тлъстите колена и огромните плоски чехли на краката му. Останаха да се виждат единствено късите му ръце в приличните бели ръкави на ризата, подпрени като перките на излегнал се на брега тюлен.

— Фалк не пожела да уреди нищо във връзка с поправките. Каза най-напред да установя колко дървен материал ще ми е нужен и после щял да види — забеляза той; и докато продължаваше да бъбри спокойно в мрачината, чухме върху водата ударите от лопатките на влекача. В тиха нощ нищо не дава по-добра представа за бясно и неудържимо бързане от честите удари на гребните колела на кораб, който пори спокойните води на морето, а Фалк се приближаваше към съдбата си, сякаш подтикван от нетърпеливо и бурно желание. Машините трябва да бяха насилени до пределната възможност на оборотите. Чухме ги да забавят хода си най-после и смътно различим, белият корпус на влекача се появи, плъзгащ се на фона на черните островчета, а през това време едно бавно и ритмично пляскане, сякаш от хиляди ръце, се понесе по всички страни. То спря изведнъж малко преди Фалк да пусне котва. Единственият рязък плясък бе последван от продължително дрънчене на желязна верига през страничния клюз. После над морето настъпи тържествена тишина.

— Той скоро ще бъде тук — прошепнах аз и зачаках, без да промълвя нито дума. През това време, вдигайки очи, видях небето да блести високо над мачтите на „Диана“. Множеството звезди, събрани на гроздове, в редици, накуп, на групи, светеха всички заедно, единодушно — а малкото отделни звезди, които светеха сами сред тъмните петна на небосвода, сякаш бяха от по-висш род и неугасими. Отекнаха бързи, широки крачки по палубата; високата надстройка на „Диана“ правеше тъмнината още по-дълбока. Станахме бързо от столовете и Фалк, целият в бяло, се появи и спря пред нас.

Отначало никой не проговори, сякаш бяхме обзети от смущение. Пристигането му бе буйно, но бялото му туловище с неопределена форма и без отличителни черти го правеше да блести като снежен човек.

— Капитанът тук ми разправяше… — започна Херман с непринуден и дружелюбен глас, а Фалк се засмя тихо и нервно. Хладният му, нехаен, сподавен глас беше равен, но силната възбуда го караше да говори несвързано. Бил винаги мечтал да си има дом. Трудно било да живееш самотен, макар той да не бил виновен. Обичал да си има дом, бил се сблъсквал и с други трудности, но откакто видял Хермановата племенница, установил, че вече му станало невъзможно да живее сам. „Казвам невъзможно“ — повтори той, без някак да подчертава това, с малки паузи само, но тази дума се наби в мисълта ми със силата на някаква нова идея.

— Не съм й съобщавал още нищо — отбеляза Херман тихо. А Фалк отклони това: „Няма значение. Естествено. Съвсем правилно.“ Нужна била пълна откровеност — особено когато ставало въпрос за женитба. Херман, изглежда, го слушаше с внимание, но използва първата възможност да ни покани в рубката.

— Впрочем, Фалк — рече той невинно, докато влизахме вътре, — дървеният материал ще струва не по-малко от четиридесет и седем долара и петдесет цента.

Сваляйки шапка, Фалк се спря за момент в коридора.

— Друг път — каза той, а Херман ме побутна с лакът ядосано (не зная защо). Самичка в рубката, девойката шиеше, седнала на известно разстояние от масата. Фалк се спря рязко на вратата. Без да каже дума, без никакъв знак, без и най-лекото навеждане на костеливата си глава, само с мълчаливата сила на своя поглед той като че положи херкулесовото си тяло в краката й. Тя отпусна бавно ръце и вдигнала ясните си очи, го обгърна с благия си, сияещ поглед от глава до пети в бавна и нежна прегръдка. Той беше много възбуден, когато седна; тя, с наведена глава, продължи да шие; на светлината на лампата шията й беше съвсем бяла; но Фалк, закривайки лице с дланите си, изведнъж потрепери. После смъкна ръце чак до брадата и откритите му очи ме изненадаха с напрегнатото си и безразсъдно изражение — като да беше току-що поел огромна глътка алкохол. Това изражение изчезна, когато той ни замоли да запазим всичко в тайна. Не че имало някакво значение, но не обичал да говорят за него; а аз наблюдавах чудесните, прекрасни, царствени коси на девойката, сплетени стегнато в онази единствена, удивителна моминска плитка. Всеки път, когато тя обръщаше хубавата си глава, плитката се поклащаше тежко на гърба й. Тънкият памучен ръкав прилепваше като кожа към безукорно закръглената й ръка, а самата й рокля, опъната на гърдите, като че ли трептеше като жива тъкан. Колко хубави бяха фигурата, закръглените меки бузи и нежната, извита раковина на розовото й ухо! За да издърпа иглата, тя държеше малкия си пръст встрани от останалите; струваше ти се, че прахосва силите си, когато я гледаш да шие, вечно да шие, с онова прилежно и точно движение на ръката, вечно, по всички океани, под всички небеса, в безброй пристанища. Изведнъж чух гласа на Фалк да заявява, че не можел да се ожени за жена, ако тя не знаела нещо от неговия живот, което се било случило преди десет години. Било някакво премеждие. Нещастен случай. Щяло да засегне домашния ред в техния дом, но веднъж казано, нямало нужда да се намеква за него през целия им останал живот.

— Бих искал жена ми да ми съчувствува — рече той.

И как би могъл да запази спомена само за себе си — питаше ни той — в продължение на дълги години съвместен живот? Що за съвместен живот би било това? Той премислил. Една съпруга трябвало да знае всичко. Тогава защо не веднага? Разчитал на любезността на Херман да представи тази история във възможно най-добра светлина. А лицето на Херман, дотогава озадачено, доби много кисел израз. Крадешком той ми хвърли любопитен поглед. Поклатих смутено глава. Някои хора смятали, продължи Фалк, че такова преживяване променя човека за цял живот. Не можел да каже дали е така. Тежко било, ужасно, не можел да го забрави, но не се смятал за по-лош човек, отколкото по-рано. Само че сега приказвал насън, така предполагал… Най-после започнах да мисля, че случайно е убил някого — може би някой приятел или баща си, знам ли, когато продължи, като каза, че вероятно сме знаели, че не ядял никакво месо. През всичкото време говореше на английски — заради мен, разбира се.

Той се наклони силно напред.

Девойката, с ръце, вдигнати пред светлите очи, вдяваше конец в иглата. Той я погледна и мощното му тяло засенчи масата, очертавайки по-ясно пред нас широките му рамене, дебелия врат, онази несъответствуваща глава на пустинник, загоряла в пустинята, хлътнала и мършава сякаш в резултат на прекомерни бдения и пост. Брадата му падаше внушително надолу, скривайки се от погледа между двете му мургави ръце, стиснали ръба на масата, а настойчивият поглед, мрачен поради силно разширените зеници, ни действуваше омайващо.

— Представете си — каза той с обичайния си глас, — аз съм ял човек.

Можах само да издам някакво слабо „Ах!“ Но Херман, зашеметен от прекомерния шок, не можа да не измърмори:

— Господи! Защо?

— Моето ужасно нещастие се състои в това, че съм извършил такова нещо — рече Фалк с отмерен, сподавен глас. Девойката, безчувствена, продължаваше да шие. Госпожа Херман отсъствуваше — беше в една от каютите, при Лена, която беше болна от треска; но Херман ненадейно вдигна силно ръце нагоре. Бродираната му шапчица падна и в един миг само той бе успял да разчорли цялата си коса по най-необичаен начин. В това състояние се мъчеше да каже нещо; с всяко усилие очите му сякаш изпъкваха все по-силно навън; главата му изглеждаше като разръфан парцал. Той се задушаваше, задъхваше се, преглътна и успя да изкрещи единствената дума:

— Звяр!

От този момент нататък, докато Фалк излезе от рубката, девойката, скръстила ръце над работата в скута си, не свали очи от него. А неговите очи, заслепени от чувствата на сърцето, се мятаха из цялата рубка, търсейки само да избягнат гледката на Хермановата ярост. Тази ярост беше глупава и ставаше почти ужасна поради безмълвието на останалите присъствуващи. Тя заслужаваше презрение и беше още по-страшна поради ужаса, който бе завладял този човек — от страхотната откровеност, сгромолясала се върху него с признанието на подобен факт. Той се движеше с големи крачки, задъхваше се. Искаше да узнае от Фалк как се е осмелил да дойде и да му каже това? Смятал ли той, че му подобава да седи в тази рубка, където живеели жена му и децата му? Да кажел на племенницата си! Очаквал от него да каже на племенницата си! На дъщерята на собствения му брат! Безсрамник! Чувал ли съм някога подобна наглост, обърна се той към мен.

— Този човек тук би трябвало да се махне и да се скрие от погледите на хората, вместо да…

— Но това е голямо нещастие за мен! Но това е голямо нещастие за мен! — възкликваше Фалк от време на време.

Херман обаче продължаваше да налита все по-често върху ъглите на масата. Най-после, загубил единия си чехъл и скръстил ръце на гърдите, той отиде с един бос крак много близо до Фалк, за да го попита дали смята, че някъде по земята има толкова занесена жена, която да се омъжи за подобно чудовище. „Смята ли? Смята ли? Смята ли?“ Опитах се да го задържа. Той се отскубна от ръцете ми; намери чехъла си и мъчейки се да го обуе, се развилня, както стоеше на един крак — а Фалк, с невъзмутимо лице и отвръщайки поглед от него, обхвана цялата си мощна брада с огромната си длан.

— Правилно ли беше тогава за мен аз самият да умра? — запита той замислено. Сложих ръка на рамото му.

— Идете си — прошепнах поверително, без ясна причина за този ми съвет: само желаех да се тури край на отвратителния шум, вдиган от Херман. — Идете си.

Той погледна изпитателно Херман за момент, преди да се помръдне. Излязох и аз от рубката, за да го изпратя на кораба. Но на кърмата той се спря.

— Това е моето нещастие — изрече със спокоен глас.

— Бяхте неразумен да го изтърсите по такъв начин. В края на краищата не чуваме подобни откровения всеки ден.

— Какво иска да каже този човек? — размишляваше той полугласно. — Някой трябваше да умре, но защо аз?

Известно време остана в тъмното, без да продума, почти невидим. Съвсем ненадейно ме сграби за лактите и ги притисна силно до тялото ми. Почувствувах се съвършено безсилен така, както ме беше пристегнал, а гласът му, шепнейки в ухото ми, трепереше.

— По-лошо от глад беше, капитане, разбирате ли какво значи това? А можех да убия тогава — или да бъда убит. По-добре оня железен лост да ми беше разбил черепа преди десет години. А сега съм принуден да живея. Без нея. Разбирате ли? Може би за дълги години. Но как? Какво може да се направи? Ако си бях позволил да я погледна веднъж, щях да си я отнеса пред оня човек, на ръце — ей така.

Усетих как бях грабнат от палубата и после изведнъж пуснат долу — и политнах назад, смутен и натъртен. Какъв мъжага! Всичко наоколо беше спокойно; той си беше отишъл. Чух гласа на Херман да вилнее в рубката и влязох вътре.

Отначало не бях в състояние да разбера нито една дума, но госпожа Херман, която, привлечена от шума, бе дошла известно време преди това и на чието лице личеше израз на изненада и леко неодобрение, сега показваше всички признаци на дълбока, безпомощна тревога. Съпругът й изстреля по нея цяла серия гърлено произнесени думи, а тя, посягайки мигновено с едната си ръка към стената, сякаш за да се предпази да не залитне, стисна с другата роклята, която падаше свободно на гърдите й. Той говореше крайно разпалено на двете жени, почти цялата му риза бе изскочила навън от колана и провиснала; удряше с крак, обръщайки се ту към едната, ту към другата, понякога вдигаше внезапно и двете си ръце нагоре над разчорлената си глава и ги държеше в това положение, докато изричаше високо цяла тирада закани; после ги скръстваше на гърдите си и съскаше с възмущение, като повдигаше рамене и протягаше напред глава. Девойката плачеше.

Тя не беше променила позата си. От спокойните й очи, които, следвайки Фалк при излизането му, бяха останали загледани тъжно във вратата на рубката, сълзите се сипеха бързо по ръцете, върху работата в скута й, едри, топли и тихи като пролетен дъжд. Тя плачеше без гримаси, без шум — много трогателно, много тихо, с изписано на лицето повече съжаление, отколкото болка, така както човек плаче повече от съчувствие, отколкото от скръб, — а Херман, застанал пред нея, вилнееше. Долових на няколко пъти думата „Mensch“ (човек); а също така и „fressen“, която след това видях в моя речник. Тя значи „изяждам“. Херман като че ли искаше някакъв отговор от девойката; цялото му тяло се люлееше. Тя продължаваше да бъде няма и съвършено спокойна; най-сетне възбудата му взе връх над нея; тя събра дланите на ръцете си, устните й се разтвориха, но не издаде никакъв звук. Гласът му гълчеше рязко, ръцете му вършееха като вятърна мелница — внезапно той размаха дебелия си юмрук към нея. Тя избухна в силни ридания. Той изглеждаше потресен.

Госпожа Херман се впусна напред, като бързо избърбори нещо.

Двете жени се прегърнаха и прихванала с една ръка племенницата си през кръста, госпожа Херман я изведе навън. Очите на лелята просто течаха, цялото й лице беше обляно в сълзи. Тя поклати глава назад към мен отрицателно, чудя се и до ден-днешен защо. Главата на девойката се беше съвсем отпуснала на рамото й. След миг двете жени се изгубиха от очи.

Тогава Херман седна и заби поглед в пода на рубката.

— Ние не сме запознати с всички обстоятелства — дръзнах да наруша мълчанието аз. Той отговори троснато, че не желаел да ги знае. Според неговите представи никакви обстоятелства не можели да извинят едно престъпление и в никакъв случай такова престъпление. Това било общо мнение по въпроса. Дълг било на едно човешко същество да умре от глад. Фалк следователно бил звяр, животно; подъл, долен, мерзък, отвратителен, безсрамен и лукав. Той го мамел от миналата година. Херман бил обаче склонен да смята, че Фалк се е побъркал не много отдавна, защото никой здравомислещ човек не би признал без нужда, без полза, без най-малка причина и без оглед на чувството за собствено достойнство и душевно спокойствие, че е ял човешко месо. „Защо ще го казва? — викаше той. — Кой го питаше?“ Това потвърждавало жестокостта на Фалк, защото в края на краищата егоистично причинил (на Херман) много болка. Херман предпочитал да не знае, че такова нечисто създание е прегръщало неговите деца. Надявал се все пак, че аз не ще разкажа нищо за цялата тази история на брега. Не желаел да се разнесе мълва, че е бил близък с един човекоядец — един обикновен канибал. Колкото до сцената, която той, Херман, направил (аз я преценявах като съвсем ненужна), нямало да се главоболи и да се въздържа заради някакъв си господин, който само обикалял, за да ухажва и завърта главите на момичетата, когато знаел много добре, че никоя благовъзпитана и привързана към дома си девойка не би и помислила да се омъжи за него. Поне той не можел да си представя как някоя девойка би могла да стори това.

— Например Лена!… Не, не би било възможно. Само мислите, които биха нахлували в главите им всеки път, когато седнат да се хранят. Ужасно! Ужасно!

— Много сте дребнав, Херман — рекох аз.

Той, изглежда, смяташе, че очевидно съвсем правилно било човек да бъде дребнав, ако тази дума означавала отвращение към поведението на Фалк; и като погледна сантиментално, ми обърна внимание върху ужасната съдба на жертвите — жертвите на онзи Фалк. Казах му, че не зная нищо за тях. Той изглеждаше учуден. Не било ли възможно човек да си го представи, без да знае? Той например чувствувал, че би желал да отмъсти за тях. „Ами — рекох — ако не е имало никакви жертви? Те може да са умрели така, естествено — от глад.“ Той потрепери. А това — да бъдат ядени след смъртта им! Да бъдат изядени! Той отново потрепери и внезапно запита:

— Смятате ли, че е истина?

Неговото възмущение, съчетано с личността му, би било достатъчно да провали истинността и на най-достоверния факт. Като го погледнах, аз се усъмних в тази история — обаче споменът за думите на Фалк, за неговите погледи, жестове не само я правеха да изглежда действителна, но й придаваха и пълната непосредственост на първичната страст.

— Истина е дотолкова, доколкото сте способни да я смятате за истина; и точно в онзи смисъл, в който бихте желали да бъде истина. Колкото се отнася до мен, когато ви слушам да вдигате врява за нея, не вярвам никак да е истина.

Оставих го да размишлява. Хората в моята лодка долу до страничната стълба на „Диана“ ми казаха, че капитанът на влекача отплавал с лодката си преди известно време.

Казах на момчетата да гребат бавно и спокойно; поради тежката роса ясното блещукане на звездите като че ли ме караше да се чувствувам студен и мокър. Имах някакво усещане, че в мислите ми се спотайва ужасна погнуса, размесена с ясни и странни образи. Гастрономическите бръщолевения на Шомберг бяха причина за това; и почти се надявах вече никога да не видя Фалк. Но първото нещо, което дежурният на котва на моя кораб ми каза, беше, че капитанът на влекача бил на борда. Бил отправил обратно лодката си и сега ме чакал в салона.

Фалк се беше изпънал в цялата си дължина на канапето откъм кърмата и заровил лице във възглавниците. Очаквах да видя лицето му разстроено, изкривено, отчайващо. Нищо подобно; беше си точно такова, каквото го бях виждал двадесетина пъти — спокойно и взиращо се с познатия проницателен поглед от мостика на влекача. Беше застинало невъзмутимо и жадуващо, както целия този мъж, под влиянието на целеустремеността на един-единствен инстинкт.

Той искаше да живее. Винаги беше искал да живее. Ние всички също така искаме да живеем, но в нас инстинктът е подчинен на едно комплексно схващане, докато у него този инстинкт съществуваше сам за себе си. Такова несложно развитие притежава гигантска сила и нещо като патоса на наивното и неудържимо желание на едно дете. Той желаеше тази девойка и пределното, което би могло да се каже за него, беше, че желаеше единствено и само нея.

Мисля, че тогава видях неясното начало, семето, което кълнеше в почвата на една неосъзната необходимост, първата издънка на онова дърво, което носи за узрялото човечество цвета и плода, безкрайното нюансиране в оттенъци и нотки на нашата проницателна любов. Той беше дете. И също като дете беше откровен. Беше гладен за момичето, ужасно гладен, както си беше ужасно гладен за храна.

Не се учудвайте, ако кажа, че по мое убеждение това беше същата нужда, същата болка, същото терзание. В неговия случай ни е позволено да разгледаме основата на всички чувства — онази единствена радост от усещането, че живееш, и онази единствена тъга, която е в дъното на неизброимите мъки. То беше ясно от начина, по който той говореше. Никога не бил страдал така. Разяждало го, изгаряло го, там вътре, ето така! И след като посочи под гръдната кост, направи силно въртеливо движение с ръце. Бързам да ви уверя, че както го видях със собствените си очи, не беше никак смешно. И пак, както скоро щеше да ми каже (правейки намек за някакъв по-раншен инцидент по време на онова пагубно пътуване, когато известно количество развалено месо било изхвърлено през борда), неусетно дошло времето, когато сърцето го боляло (това беше изразът, който той употреби) и той бил готов да си оскубе косите при мисълта за всичкото развалено говеждо месо, което били изхвърлили.

Чух всичко това; бях свидетел на физическите му терзания, виждайки как се мъчи и слушайки истинския глас на болката. Бях търпелив свидетел на всичко, защото веднага щом влязох в салона, той ме помоли да му помогна и аз, както изглежда, тактично му обещах да го сторя.

Възбуждението му бе внушително и тревожно в онази малка кабина — като мятането на голям кит, подгонен навътре в някое плитко заливче край брега. Той ставаше от мястото си, хвърляше се по очи, опитваше се да разкъса със зъби възглавницата и отново, като я притискаше бясно към лицето си, се хвърляше на канапето. Целият кораб като че ли чувствуваше труса от неговото отчаяние, а аз разглеждах с удивление високото му чело, благородното докосване на времето по откритите му слепоочия, непроменения жадуващ израз на лицето — така невероятно аскетично и така неспособно да изрази вълнение.

Какво трябваше да стори? Той живеел от това, че е близо до нея.

Седял… вечер… знаел съм, нали?… цял живот! Тя шиела. Главата й била наведена… така. Главата й… ето тъй… и ръцете й. Ах! Забелязал ли съм? Ето тъй.

Смъкна се на един стол, наведе мощния си врат, целия почервенял отзад, и размаха ръце във въздуха, смешен, възвишено глупав и понятен.

А сега не можел да я има? Не! Това било вече много. И като помислел, че… Какво бил сторил? Какво съм щял да го посъветвам? Да я вземе насила? Не? Не трябвало ли? Кой щял да го спре? За първи път видях да се раздвижва нещо на лицето му — едно войнствено, оголващо зъбите присвиване на устната… „Кой, Херман ли!“ И потъна в своя унес, сякаш се провали вдън земя.

Бих искал да отбележа, че мисълта за самоубийство очевидно нито за един-единствен миг не му беше идвала в главата. Мина ми през ума да го запитам:

— Къде се случи това корабокрушение с вас?

— Надолу, на юг — отговори той сепнато и неясно.

— Сега не сте там долу, на юг — казах аз. — Насилие няма да помогне. Ще ви я отнемат веднага. А как се казваше корабът?

— „Боргместер Дал“ — рече той. — Не беше корабокрушение.

Като че ли постепенно се събуждаше от този транс и се събуждаше успокоен.

— Не беше корабокрушение ли? Какво беше тогава?

— Авария — отговори той, идвайки на себе си с всеки миг. От това разбрах, че са били на параход. Дотогава бях смятал, че са били изправени пред гладна смърт в лодки или на някакъв сал, или може би на някоя гола скала.

— Значи корабът ви не потъна? — запитах изненадан. Той кимна.

— Съзряхме южните ледове — изрече Фалк унесено.

— И вие единствен оцеляхте? — Той седна.

— Да. За мен това беше ужасно нещастие. Всичко вървеше не както трябва. И хората, и те — не както трябва. Аз оцелях.

Като си спомних нещата, които човек чете, трудно беше да проумея истинския смисъл на отговорите му. Би трябвало веднага да разбера — но не можах; толкова трудно е за нашите умове, които помнят толкова много, които са така обучени, така осведомени, да проумеят истинската действителност досами нас. И с глава, пълна с предубеждения за това, как би трябвало да се третира един такъв случай на „канибализъм и нещастие в открито море“, казах:

— Тогава значи сте имали късмет при тегленето на жребия?

— Теглене на жребий? — рече той. — Какъв жребий? Да не би да смятате, че бих позволил животът ми да отиде заради теглене на жребий?

Не, явно не би позволил, стига да е имал възможност за това, без оглед чий друг живот би отишъл.

— Голямо нещастие беше. Ужасно. Отвратително — каза той. — Много глави сгрешиха, но най-добрите хора трябваше да оцелеят.

— Най-коравите, искате да кажете — рекох аз. Той се позамисли за думата. Може би беше чужда за него, въпреки че английският му беше толкова добър.

— Да — потвърди той и седна. — Най-добрите. Накрая се стигна дотам, че всеки трябваше да се бори за себе си, а корабът беше на разположение на всички.

Така от въпрос на въпрос се добрах до цялата история. Смятам, че това беше единственият начин, по който можех да му помогна онази нощ. Външно поне той беше отново дошъл на себе си; първият признак за това бе възвръщането на неуместната му привичка да прокарва ръце по лицето си — но сега тя си имаше смисъл, с онова леко потрепване на тялото и страстната мъка на тези ръце, които откриваха едно жадно, невъзмутимо лице, разширените зеници на вторачените, тихи, омайващи очи.

Това било железен параход с напълно приличен произход. Кметът на родния град на Фалк го построил. Бил първият кораб, пуснат на вода в този град. Дъщерята на кмета го кръстила. От километри наоколо селяните се стекли с каруците си да го видят. Всички тези подробности ми каза. Получил назначение като първи помощник-капитан. Смятал, както изглежда, че това е нещо, с което може да се гордее, а в своя роден край този влюбен в живота мъж бил от добър произход.

Кметът имал напредничави идеи в корабоплаването. По онова време не всеки притежавал достатъчно познания, за да се реши да изпрати товарен параход в Тихия океан. Той обаче го натоварил с трупи от смолист бор и го изпратил да си търси късмета. Уелингтън трябвало да бъде първото им пристанище, както предполагам. Но това в края на краищата е без значение, защото на 44° южна ширина, някъде на половината път между Добра Надежда и Нова Зеландия, гребната ос се счупила и витлото изпаднало.

По това време те плавали под пълна пара със свеж вятър откъм кърмата и били вдигнали всички платна, за да помогнат на машините. Но сами платната не били достатъчни да поддържат движението на кораба. Когато витлото паднало, корабът се завъртял изведнъж със страната си към вятъра и мачтите били издухани през борда.

Лошото в липсата на мачти било това, че нямали нищо, на което да вдигнат флагове, за да могат да ги видят отдалеч. През първите дни няколко кораба не успели да ги забележат, а силният вятър ги отнасял настрани от обичайния курс. Още от самото начало пътуването не било нито много успешно, нито много спокойно. На кораба имало свади. Капитанът бил умен, но меланхоличен човек и не особено добре държал екипажа в ръцете си. Корабът бил достатъчно снабден за това пътуване, но по един или друг начин при отварянето на няколко бурета с месо установили, че то се е развалило, и го изхвърлили в морето скоро след като отплавали от родината, като санитарна мярка. По-късно екипажът на „Боргместер Дал“ си спомнял за тази мърша със сълзи на съжаление, завист и отчаяние.

Корабът се носел на юг. Отначало имало някаква привидна организираност, но скоро връзките на дисциплината започнали да се разхлабват. Последвало мрачно безделие. С навъсени очи гледали към хоризонта. Вятърът се усилвал, корабът се носел сред вълните и те спокойно го заливали. Една страхотна нощ, когато очаквали всеки миг негодното им корито да се прекатури заедно с тях, голяма вълна се стоварила на борда, помела складовете и повредила по-голямата част от останалите провизии. Изглежда, ключалката не била добре затворена. Този пример на небрежност е показателен за пълното падане на духа. Фалк се опитал да вдъхне малко сили на капитана, но не успял. От този момент нататък той се затворил в себе си, стараейки се винаги да направи всичко, което можел при създалото се положение. А то все повече се влошавало. Следвали буря след буря с черни планини от вода, които се нахвърляли върху „Боргместер Дал“. Някои от хората въобще не напускали койките си; мнозина започнали да стават заядливи. Главният механик, стар човек, отказвал да приказва въобще с когото и да било. Други се уединявали в койките си да плачат. В спокойни дни параходът се носел по оловното море под мрачно небе или когато имало слънце, се разкривала запустялостта му като на захвърлена сред вълните вещ, изсъхналата бяла сол по него, ръждата, назъбените изпотрошени места. После бурите налетели отново. Хората продължавали да поддържат силите си с малки дажби. Веднъж един английски кораб, който се носел бързо сред бурята, се опитал мъжествено да ги доближи откъм подветрената страна. Вълните заливали палубите му. Хванали се здраво за въжетата, моряците от английския кораб, облечени в мушами, ги наблюдавали как правят отчаяни знаци. Внезапно, при един страшен порив на бурята, топселът на притеклия се кораб бил отнесен заедно с реите и всичко останало. Корабът трябвало да лавира по вятъра с голи мачти, после изчезнал.

Случвало се отначало да срещат платноходи, но те отказвали да бъдат взети на борда им, защото очаквали да получат помощ от някой параход. Но по онова време параходите били съвсем малобройни по тези ширини и когато вече искали да напуснат този мъртъв и носещ се по морето труп, вече никакъв кораб не се появявал. Били отнесени далече, южно от познатите на човека области. Не успели да привлекат вниманието на някакъв самотен китоловен кораб; и много скоро ръбът на ледената шапка на полюса изплувал от вълните и закрил хоризонта на юг като стена. Една заран изпаднали в тревога, когато се видели да плават сред откъснали се ледени парчета. Но страхът от потъване изчезнал както силите им, както надеждите им; ударите на ледените блокове, блъскащи се в стените на кораба, не могли да ги пробудят от апатията, в която били изпаднали. И „Боргместер Дал“ изплавал отново невредим в открити води. Те почти не забелязали промяната.

Коминът бил отнесен през борда при едно от дълбоките гмурвания; две от трите им лодки били изчезнали, пометени при лошо време, и висилките се люшкали свободно насам-натам с увиснали по скрипците протъркани краища на въжетата. Нищо не се вършело на кораба и Фалк ми разказа как често слушал водата да се плиска из потъналото в тъмнина машинно отделение, където машините, замрели завинаги, бавно се разлагали в маса от ръжда, така както спрялото сърце започва да се разлага в безжизненото тяло. Отначало, след като корабът останал без двигателна сила, румпелът бил здраво пристегнат с въжета. Но с течение на времето те прогнили, покрили се с ръжда и едно по едно се скъсали; и кормилото, освободено, се блъскало тежко насам-натам ден и нощ, предавайки тъпите удари по целия корпус на кораба. Това било опасно. Но никой не се погрижил да си мръдне и малкия пръст. Той ми каза, че и сега дори, когато понякога се събуждал нощем, чувал глухите, трептящи удари. Болтовете се износили и кормилото най-после изпаднало.

Окончателната развръзка настъпила с изпращането на единствената им останала лодка. Фалк бил този, който успял да я запази здрава, и сега било решено някои от хората да отплават с нея към обичайния път на корабите, за да доведат помощ. Тя била снабдена с всичката храна, която могли да отделят за шестимата, които щели да заминат. Чакали хубаво време. А то закъсняло много. Най-после една заран я спуснали във водата.

Сред деморализираната тълпа на кораба веднага настъпило безредие. Двама мъже, които нямали никаква работа там, скочили в лодката под претекст да отвържат въжетата, а през това време на палубата станало спречкване между изтощените, залитащи призраци, в каквито се били превърнали хората от екипажа. Капитанът, който в продължение на дни живял уединен и недостижим в щурманската рубка, излязъл при парапета. Той заповядал на двамата мъже да се качат обратно на борда и ги заплашил с револвера си. Те се направили, че ще изпълнят заповедта, но внезапно срязали въжето, с което лодката била привързана към кораба, отблъснали я от стената му и се приготвили да вдигнат платното.

— Стреляйте, сър! Застреляйте ги! — изкрещял Фалк. — Аз ще скоча във водата да хвана лодката. — Но капитанът, след като се прицелил с нерешителна ръка, изведнъж се обърнал и си отишъл.

Понесъл се гневен рев. Фалк се втурнал към каютата си за своя пистолет. Когато се върнал, било твърде късно. Други двама мъже били скочили във водата, но онези в лодката ги отбили с лопатите, вдигнали платното на лодката и отплавали. И повече не чули нищо за тях.

Ужас и отчаяние обзели останалата част от екипажа, апатията от пълната безнадеждност се възцарила отново. Този ден един от огнярите се самоубил, изтичвайки на палубата с разрязано от ухо до ухо гърло, за ужас на всички. Изхвърлили го в морето. Капитанът се заключил в щурманската рубка и Фалк, който напразно чукал да го пусне да влезе, го чул да повтаря безспир на глас имената на жена си и децата си не за да ги призове или за да ги препоръча богу, а по-скоро някак механически, сякаш упражнявал паметта си. На другия ден вратите на щурманската рубка се люлеели отворени в такт с клатушкането на кораба, а капитанът бил изчезнал. Сигурно през нощта бил скочил в морето. Фалк заключил и двете врати и задържал ключовете у себе си.

Всякакъв организиран живот на кораба престанал. Солидарността на хората се изпарила. Те станали безразлични един към друг. Фалк бил този, които поел в свои ръце разпределянето на храната, колкото останала. Понякога шепот на омраза се чувал между бездушните скелети, които се носели безкрайно насам-натам, на север и на юг, на изток и на запад из този кораб-труп.

И тук именно е странният ужас на тази мрачна история. Последната крайност, проявена от моряци, когато се нахвърлят върху малката лодка или някакво несигурно плавателно средство, като че ли може да се разбере по-лесно поради пряката опасност от вълните. Ограниченото пространство, близкият допир, грозящата заплаха на вълните, изглежда, сближават хората, макар обезумели, страдащи и изпаднали в отчаяние. Но това бил цял кораб — сигурен, удобен, просторен: кораб с легла, завивки, ножове, вилици, с удобни каюти, стъклени чаши и порцелан и с напълно комплектувана кухня за готвача, но пропит, управляван и завладян от безмилостния призрак на гладната смърт. Маслото на лампите било изпито, фитилите изрязани за храна, свещите изядени. Нощем корабът се носел в пълен мрак и всявал ужас сред своя екипаж. Един ден Фалк се натъкнал на човек, който гризял треска от бор. Изведнъж той захвърлил парчето дърво, с преплитащи се крака се запътил към парапета и се прекатурил през него. Фалк, който закъснял да предотврати това му действие, го видял да драска с нокти по стената на кораба, преди да потъне. На следния ден друг направил същото, след като изрекъл страхотни проклятия. Той обаче по някакъв начин успял да се хване за скъсаните вериги на кормилото и висял там безмълвно. Фалк започнал да прави опити да го спаси, а през всичкото време човекът, хванал се с две ръце, го гледал тревожно с хлътналите си очи. И после, точно когато Фалк бил вече готов да му подаде ръка, той се отпуснал и потънал като камък. Фалк размишлявал върху тези картини. Сърцето му се бунтувало срещу ужаса на смъртта и той си казал, че ще се бори за всяка скъпа минутка от живота си.

Един следобед — както си лежали оцелелите, проснати по задната палуба — дърводелецът, висок мъж с черна брада, заговорил за последната жертва. На борда не било останало нищо, което да може да се яде. Никой не казал нито дума; но групата мъже бързо се разпръснала — тези равнодушни, немощни призраци се измъкнали крадешком един по един, за да се скрият от страх един от друг. Фалк и дърводелецът останали заедно на палубата. Фалк харесвал едрия дърводелец. Той бил най-добрият от всички, отзивчив и готов да се притече на помощ, докато имало още нещо да се прави, който най-дълго време хранил надежда и до края запазил малко енергия и решителност.

Те не си проговорили. От този момент нататък не се чували никакви гласове да разговарят тъжно на борда. След известно време дърводелецът отминал напред, залитайки; но същия ден по-късно Фалк, отивайки при помпата за прясна вода, почувствувал необходимост да си обърне главата. Дърводелецът се бил примъкнал крадешком подир него и събирайки всичките си сили, тъкмо се прицелвал да го удари с един железен лост по черепа.

Като успял да се извърти тъкмо навреме, Фалк избягнал удара и хукнал към каютата си. Докато зареждал револвера си, той чул шум от силни удари на мостика. Ключалките на вратите на щурманската рубка били слаби, вратите се отворили и дърводелецът, добрал се до револвера на капитана, дал един изстрел за сплашване.

Фалк бил почти намислил да излезе на палубата и да реши спора без отлагане, когато забелязал, че един от илюминаторите на каютата му имал господствуващо положение по отношение на подстъпите към помпата за чиста вода. Вместо да излезе навън, той останал вътре и барикадирал вратата. „Най-добрият ще оцелее“ — казал си Фалк, а другият, така разсъдил той, все ще трябва по някое време да дойде да пие вода. Измъчваните от глад хора искат често да пият вода, за да залъжат болките на глада. Но и дърводелецът също, изглежда, забелязал положението на илюминатора. Те двамата били най-добрите мъже на кораба и сега играта трябвало да се реши между тях. През целия останал ден Фалк не видял никого и не чул никакъв звук. През нощта той напрягал зрението си. Тъмно било — чул шумолене веднъж, но бил сигурен, че никой не би могъл да се доближи до помпата. Шумът дошъл отляво на илюминатора, който гледал към палубата, и той не би пропуснал да види приближаващия се човек, защото нощта била ясна и звездна. Не видял нищо. Към сутринта друг слаб шум го изпълнил с подозрения. Съзнателно и спокойно той отключил вратата. Не бил спал и не се поддал на ужаса от положението. Искал да живее.

Но през нощта дърводелецът, без дори да се опита да се приближи до помпата, успял да пропълзи безшумно покрай дяснобордовия парапет и незабелязан, да се сниши и притаи долу точно под илюминатора на Фалк — този илюминатор гледал към палубата. Когато се разсъмнало, дърводелецът се изправил ненадейно, погледнал вътре и като проврял ръката си през кръглия, обкован в месингова рамка отвор, стрелял по Фалк от около един фут разстояние. Не улучил и Фалк, вместо да се опита да хване ръката, която държала оръжието, отворил вратата неочаквано и почти опирайки в страната на другия дулото на револвера си, го застрелял на място.

Най-добрият оцелял. Отначало и двамата едва имали сили да се държат на краката си, и двамата показали отчаяна решителност, издръжливост, хитрост и смелост — всички качества на класическия героизъм. Фалк веднага изхвърлил през борда револвера на капитана. Той бил роден водач. После, след отекването на двата изстрела, последвано от дълбока тишина, в студената, жестока утрин на Антарктика от различни скривалища върху палубата на този оголен кораб-труп — който се носел по сивите води на океана, който имал сърце от лед и сред който господствувала желязната необходимост — започнали да изпълзяват навън, да се виждат как се примъкват един по един внимателно, жадуващи, с блеснали очи, мръсни, цяла банда гладни и мъртвобледни скелети. Фалк стоял изправен срещу тях, притежател на единственото огнестрелно оръжие на борда; а вторият най-добър мъж след него — дърводелецът — лежал мъртъв помежду им.

— Той бе изяден, разбира се — казах аз.

Фалк наведе бавно глава, потрепери леко, плъзгайки ръце по лицето си, и рече:

— Никога не се бях карал с този човек. Но между него и мен се решаваше въпросът за нашия живот.

Защо да продължавам историята на този кораб, тази история, пред която — с помпата за питейна вода, като извор на смърт, с мъжа с оръжието, с морето, управлявано от закона за желязната необходимост, с купа призраци, люшкани от ужас и надежда, с нямото и неискащо да чуе нищо небе — приказката за „Летящият холандец“ с обичайното си престъпление и сантиментално възмездие избледнява като изящен венец, като облаче бяла мъгла? Какво остава друго да се каже, което който и да било от нас не би отгатнал сам за себе си? Предполагам, че Фалк с револвер в ръка е тръгнал да обиколи кораба, за да прибере всички кибрити. Онези умиращи от глад нещастници имали доста много кибрит! Той нямал никакво намерение да види кораба подпален под краката си било от омраза, било от отчаяние. Живеел на открито, на мостика, държейки тази позиция, която господствувала над цялата задна палуба и над единствения път към помпата. Той живеел! Някои от другите също така живеели — скрити, нетърпеливи, излизайки един по един от скривалищата си при съблазнителния ек на всеки изстрел. И не бил егоист. Всичко делели по равно. Но само трима от всички останали живи, когато един китоловен кораб на връщане от района си за лов едва не се сблъскал с пълния с вода корпус на „Боргместер Дал“, който, изглежда, в края на краищата получил по една пробойна и в двата си трюма, но понеже бил натоварен с трупи, не можел да потъне.

— Те всички умряха — рече Фалк. — Тези тримата също. Но аз не исках да умирам. Всички умряха — всички! — от това ужасно нещастие. Но трябваше ли и аз да захвърля живота си! Можех ли? Кажете ми, капитане? Бях сам там, съвсем сам, точно както и другите. Всеки един от екипажа беше сам. Трябваше ли да предам револвера си? На кого? Или трябваше да го хвърля в морето? Каква полза би имало от това? Само най-добрият измежду всички щеше да оцелее. Това беше голямо, ужасно и жестоко нещастие.

Той бе оцелял! Видях го пред себе си сякаш съхранен като свидетел на могъщата истина на един непогрешим и вечен принцип. По челото му имаше едри капки пот. И изведнъж това чело се удари тежко в масата, когато той политна напред, разпервайки ръце.

— А сега е по-лошо — извика той. — По-страшна болка ме измъчва! Това е по-ужасно.

С тази дълбока убедителност на своя вик той накара сърцето ми силно да се разтупти. И след като ме остави, за да си отиде на кораба, аз призовах мислено пред очите си образа на девойката, както я бях видял да плаче тихо, обилно, търпеливо и сякаш неудържимо. Помислих за тъмнокафявите й коси. Представих си как, ако бяха разплетени, те биха я покрили от всички страни, чак до бедрата, като косите на сирена. А тя го бе омагьосала. Представете си мъжа, защищавал живота си с непреклонността на една безмилостна и невъзмутима съдба, да бъде докаран до положението да скърби за това, че някога един железен лост не улучил черепа му! Сирените пеят и мамят до смърт, но тази бе плакала мълчаливо, сякаш за неговия жалък живот. Тя беше нежната и безгласна сирена на този страшен мореплавател. Той очевидно искаше да изживее цялата своя представа за живота. Нищо друго не би го удовлетворило. Тя също беше подчинена на този живот, който сред смъртта призовава с висок глас нашия разум. Тя бе забележително подходяща да изпълнява за него женската роля в този живот. А по свой собствен път, със собственото си изобилие на чувствен чар тя сякаш илюстрираше вечната истина на един непогрешим принцип. Не зная обаче що за принцип илюстрираше Херман, когато се появи рано-рано на борда на моя кораб със съвсем объркан израз на лицето. Все пак имах впечатлението, че и той би направил всичко, за да оцелее. Изглеждаше много успокоен по въпроса за Фалк, но все още напълно погълнат от него.

— Какъв казахте, че съм бил снощи? Как беше… — запита той след кратък предварителен разговор. — Много… много… не зная. Една много смешна дума.

— Дребнав? — подхвърлих аз.

— Да. Какво значи то?

— Че преувеличавате нещата — за себе си. Без да разпитате и тъй нататък.

Той като че ли прехвърляше думата в ума си. Продължихме да разговаряме. Този Фалк бил бич на живота му. Така разстроил всички! Госпожа Херман не се чувствувала добре тази сутрин. Племенницата му още плачела. Нямало кой да наглежда децата. Той удари с чадъра си по палубата. Момичето щяло да продължи така месеци наред. Представям ли си аз как той мъкне по целия път до дома във втора класа едно съвсем безполезно момиче, което плаче през всичкото време! Било лошо и за Лена, отбеляза той, но по каква причина, не можах да отгатна. Може би заради лошия пример. Детето вече достатъчно скърбяло и плачело над парцалената кукла. Николас бил наистина най-несантименталният човек от семейството.

— Защо плаче племенницата ви? — запитах аз.

— От съжаление — извика Херман.

Невъзможно било да разбереш жените. Госпожа Херман била единствената жена, която той смятал, че разбирал. Тя била много, много разстроена и изпълнена със съмнение.

— Съмнение за какво? — запитах пак.

Той отклони погледа си и не отговори. Невъзможно било човек да ги разбере тези жени. Например племенницата му плачела за Фалк. А той би искал да му извие врата — но… Предполагал, че има много нежно сърце.

— Кажете откровено — запита той най-сетне — какво мислите за онова, което чухме снощи, капитане?

— Във всички тези разкази — посочих аз — винаги има твърде много преувеличения.

И без да го оставя да се окопити от изненадата си, го уверих, че зная всички подробности. Помоли ме да не ги повтарям. Сърцето му било прекалено чувствително. Тези подробности щели да го накарат да не се чувствува добре. После, забил поглед в краката си и много бавно, той изказа предположението, че не било необходимо да се среща с тях, след като сключели брак. Защото действително не можел да понася Фалк. От друга страна, смешно било да заведе у дома едно момиче, чиято глава е завъртяна. Момиче, което реве през всичкото време и не са състояние да окаже никаква помощ на леля си.

— Сега ще можете да се оправите само с една кабина при пътуването си до родината — казах аз.

— Да, мислил съм за това — рече той почти радостно. Да! Той, жена му, четири деца — една кабина може би щеше да им бъде достатъчна. Докато ако и племенницата му тръгнеше с тях…

— А какво казва госпожа Херман за това? — продължих да разпитвам.

Госпожа Херман не знаела дали такъв човек би могъл да направи щастливо едно момиче — тя много се била излъгала в капитан Фалк. Прекарала много лоша нощ.

Тези добри хора, изглежда, не бяха способни да запазят едно впечатление дори в продължение на дванадесет часа. Уверих го въз основа на личните ми сведения, че Фалк притежава всички качества, за да осигури цветущо бъдеще на племенницата му. Каза, че бил радостен да чуе това и щял да го съобщи на жена си. След това стана ясно каква е целта на посещението му. Искал от мен да му помогна да поднови отношенията си с Фалк. Племенницата му, каза той, изразила надеждата, че съм щял да имам любезността да го сторя. Очевидно той много искаше да го направя, защото макар, както изглежда, да беше забравил девет десети от снощните си мнения и всичкото си възмущение, все пак явно се страхуваше да не бъде натирен.

— Казахте ми, че бил много влюбен — заключи Херман лукаво и намигна по селски.

Веднага щом Херман си отиде от моя кораб, сигнализирах на Фалк да дойде — влекачът още стоеше в заливчето. Той посрещна новината със спокойна сериозност, сякаш през всичкото време се бе уповавал на звездите да се борят за него.

Видях ги още веднъж заедно и само веднъж — на юта на „Диана“. Херман седеше и пушеше по риза, обгърнал с лакът облегалото на стола си. Госпожа Херман шиеше сама. Когато Фалк пристъпи по мостчето, племенницата на Херман с леко свистене на полата и дружелюбно кимване към мен се плъзна покрай стола ми.

Двамата се срещнаха в светлината на слънцето до главната мачта. Той взе ръцете й и погледна надолу към нея, а тя вдигна очи към него с прямия си невиждащ поглед. Струваше ми се, че се бяха събрали, сякаш привлечени, теглени и водени един към друг по силата на някакво тайнствено въздействие. Те бяха съвършена двойка. В сивата си рокля, трептяща от живот, с прекрасни форми, класическа и обикновена, тя беше наистина сирената, която би могла да омае този мрачен мореплавател, този безмилостен почитател на петте сетива. Отдалеч усетих мъжката сила, с която той сграби ръцете, протегнати към него с женска готовност. Лена, леко побледняла, люлеейки в ръце любимата си купчинка от мръсни парцали, изтича към големия си приятел; и тогава сред сънната тишина на добрия стар кораб гласът на госпожа Херман прокънтя толкова променен, че ме накара да се завъртя на стола си, за да видя какво става.

— Лена, ела тук! — изкряска тя. И тази добродушна женица ми хвърли колеблив поглед, мрачен и изпълнен със страхотно недоверие. Детето учудено изтича обратно до скута й. Но двамата, изправени един срещу друг в светлината на слънцето, с хванати ръце, не бяха чули нищо, не бяха видели нищо и никого. На една крачка от тях, в сянката, един моряк седеше на напречната греда, съвсем погълнат в снаждането на някакъв ремък, и потапяше пръсти в котлето с катран, сякаш съвсем не подозираше за тяхното съществуване.

Когато около пет години по-късно се върнах там като капитан на друг кораб, господин и госпожа Фалк бяха напуснали онова място. Не бих се учудил, ако езикът на Шомберг бе успял най-сетне да уплаши и прогони Фалк завинаги; и, разбира се, из града все още се носеше някаква мъглява история за някой си Фалк, собственик на влекач, който спечелил на карти жена си от капитана на един английски кораб.

Бележки

[1] Долнонемско наречие. Б.пр. ↑

[2] „Господи! Тридесет и два фунта“ (нем.). Б.пр. ↑

[3] Пред народа, т.е. открито, публично (лат.). Б.р. ↑

[4] Обща трапеза в гостилница или пансион (фр.). Б.пр. ↑

[5] Проклетият негодник (нем.). Б.пр. ↑

[6] Негодникът! (нем.). Б.пр. ↑

[7] По дяволите! (нем.). Б.пр. ↑

[8] Врява (фр.). Б.пр. ↑

[9] Ах, така ли! (нем.). Б.пр. ↑