Дмитрий Урнов
Конрадиана

Черно море е първото море, което той вижда в живота си, той, пребродил по-късно всички морета и видял всички континенти с изключение на Ледовития океан и Атлантида. Макар този прочут „певец на морето“ и голям английски писател да е роден далеч и от Англия, и от морето.

Пишещият тези редове^[1] имаше щастието да познава сина на Конрад — Борис, който, ако не се смята славянското му име, беше кореняк британец. Инженер по образование, той посвети последните години от живота си на събирането на материали за своя баща. Някак странна и неправдоподобна беше срещата ми с този човек! Като дете е седял на коленете на Хенри Джеймс (който разказвал на баща му за срещите си с Тургенев), Стивън Крейн му подарил куче и обещал да го научи да язди (не успял, починал рано), първото писмо написал до Голсуърти („Скъпи чичо Джон!“), сред гостите у дома си е виждал Уелс и Киплинг и е бил син на Джоузеф Конрад. Невероятно!

А Борис Конрад, да ви призная, също ме гледаше с почуда. Макар и два пъти и половина по-млад от него, аз навярно му приличах на човек, пристигнал от далечното минало.

Джоузеф Конрад (чието истинско име е Юзеф Теодор Конрад Налех Коженьовски, 1857–1924) е роден и израснал в Украйна. „Къде е това?“ — пита Борис Конрад, като вади от семейния архив фотография, правена преди повече от сто години. Това е Новофастово, край Погребище, в Киевска област. Домът не се е запазил, но много местни жители го помнят и наричат „палац“, дворец — чудноват дом с кула и часовник. Тъкмо тук малкият Конрад разглежда картата на Африка, върху която още има бели петна, посочва с пръст едно от тях и дава своеобразна клетва: „Като порасна, ще отида там!“ И наистина отива, а по-късно написва повестта „Сърцето на мрака“. Роден е през 1857 година в Бердичев, седем години след като в същия град се е венчал Балзак. Навярно са кръстили Конрад в същата църква, запазена до наши дни, където е станала венчавката на Балзак.

Няколко поколения Коженьовски, дворяни по произход, участвуват още от края на XVIII век в полското националноосвободително движение. Бащата на Конрад, Аполониус Коженьовски, филолог-изтоковед, някога студент в Петербургския университет, поет и преводач, е изселен от пределите на Полша в Руската империя и така Конрад идва на бял свят в Украйна.

Аполониус Коженьовски изпълнява длъжността управител на имение предимно при свои сънародници и даже родственици, също полски аристократи, които обаче, за разлика от Коженьовски, „не се бунтуват“ и затова забогатяват, получавайки от царското правителство обширни владения във Волин и Подолия. Майката на Конрад, Евелина Бобровская, принадлежи към един такъв преуспяващ род, брат й, Тадеуш Бобровский, изиграл важна роля в живота на Конрад, е видна личност в този край. Той се отнася към бащата на Конрад скептично, макар да му съчувствува. Наистина управляването на имения не се удава много на Коженьовски; непрактичен човек (поет!), той често сменя местожителството и службата си, поради което в Украйна съществува цял Конрадов маршрут. До тригодишна възраст Конрад живее край Бердичев, в село Тереховая, където са се запазили старинните стопански постройки и вековните дървета, които помнят Конрад, и където сега има народен музей. Семейството живее и в Житомир, чиято атмосфера по това време е описана от Владимир Короленко, родом от този край, в „История на моя съвременник“. След време на Аполониус е разрешено да замине за Варшава, но скоро го арестуват и затварят в тамошната крепост. По-късно, тъй като Коженьовски се местят, както вече знаем, не само по своя воля, Конрад минава пътьом с родителите си през Москва, живее във Вологда, в Чернигов, където умира и е погребана майка му. Учи в Лвов и в Краков, а след смъртта на баща си остава дванадесетгодишен на грижите на родствениците си.

През 1874 година седемнадесетгодишният Конрад прави една от най-решителните крачки в своя живот. Заминава за Франция и в Марсилия се качва на един френски кораб. Защо избира морето? Колкото и да е странно, Конрад никога не е обяснявал подробно решението си. А и да го е обяснявал, към версията му трябва да се отнасяме внимателно. Често той измисля не само мотивите на постъпките си, но дори събития, които уж са станали в живота му, и всичко е така живо и правдоподобно измислено, че не предизвиква ни най-малки подозрения нито у околните, нито у ранните му биографи.

За първи път Конрад вижда море в Одеса, където го води вуйчо му Тадеуш, впрочем възможно е не самото море, а одеските лимани. Разбира се, той чете и „Робинзон Крузо“, и „Петнадесетгодишният капитан“, а също „морските“ романи на Купър и Мариат. Разглежда картите с бели петна и мечтае за далечни пътешествия. Но защо става моряк, това не е изяснено. Във всеки случай роднините не го спират, дори организират заминаването му и най-вече същият този Тадеуш Бобровски. Конрад е болнав от дете, има нервни припадъци, опасяват се е от наследствена туберкулоза, затова вуйчото му осигурява издръжка и го изпраща в Южна Франция при свои познати. А познатите му там са корабовладелци, капитани и щурмани. Така Конрад се оказва в един знаменит пристанищен град сред моряци.

Вероятно най-важната причина за това смело решение на Конрад е нуждата от рязка промяна на обстановката. Всичко, което го обкръжава, така или иначе му напомня едно — гробище. И той е щастлив да се измъкне на свобода в един съвсем друг свят.

Конрад плава като юнга, а по-късно като стюард в Средиземно море и през океана, макар че не е известно до Мексико или до Венецуела. Пише на вуйчо си, че се кани да потегли към Индия. Изведнъж, намирайки се на пазара в Киев, Тадеуш Бобровский получава от Марсилия телеграма: „Конрад е ранен. Елате веднага.“ Вуйчото намира племенника си с рана на гърдите и без нито един грош в джоба. Имаше дуел — такова обяснение е дадено тогава за случилото се. „Ти наистина ли си се дуелирал?“ — пита го племенницата му след много години, когато Конрад е вече известен писател. И той отговаря утвърдително. Но в действителност не е имало дуел, а опит за самоубийство.

По това време Конрад се оплита във финансови и лични проблеми. Оказва се въвлечен в заговора на карлистите, привърженици на претендента за испанския престол Дон Карлос, превозва през морето оръжие за заговорниците, а непосредствен повод за това дълбоко душевно сътресение е може би една нещастна любов. Когато Конрад оздравява и укрепва, той вече не може да се върне на френския кораб. Навършил е двадесет и една години и като руски поданик подлежи на военна служба.

Тогава Конрад прави още една с решаващи последствия за живота му крачка — преминава на английски кораб. Там не надничат в документите или гледат на тях през пръсти, но бедата е, че с изключение на няколко думи Конрад не знае английски. Все пак той разбира какво иска да му каже първият срещнат моряк, когато стъпва на борда на британския кораб. Не бихме могли да възпроизведем казаното тогава — фразата е толкова силна, че хартията няма да издържи, но по същество молят Конрад да се омита от палубата. Той обаче не си тръгва и плава петнадесет години в британския търговски флот, изминавайки пътя от моряк до капитан, което за онова време, когато Англия се смята за „владетелка на моретата“, е изключително постижение.

Конрад започва английската си служба на въглевозите, които плават около източното крайбрежие на Англия, а после отново пренася въглища и вълна, а също и „жива“ работна сила по целия свят. Така обикаля Индия, Австралия, Африка, същите онези места, които някога е разглеждал на картата. Наистина мечтата му се сбъдва, но заедно с това той получава и тропическа треска, а също подагра, която после го измъчва цял живот. Завръщайки се от далечните рейсове, Конрад последователно се явява на изпити за щурман, помощник и накрая „мастър“, както наричат на морски език капитана на кораба.

„Скъпи мой капитане!“ — така започва да се обръща от известно време вуйчо му в писмата си до него. „Като пристигнах от Лондон в Украйна, аз започнах да подреждам багажа си“ — четем в автобиографията на Конрад описанието на неговото гостуване при вуйчо му в Казимировка (сега Побережная), край Оратов. Най-важното нещо в багажа му е един ръкопис.

Син на литератор, Конрад, естествено, започва да пише много рано. Още като ученик в Лвов той съчинява поема, вдъхновена от издигнатия пред лвовския театър паметник на Ян Собиески, който след Втората световна война заедно с други достояния на полския народ, в това число и писмата на Конрад^[2], е предаден на Полската народна република (сега е поставен във Варшава). Тази детска поема остава единственото произведение на Конрад на родния му език, ако не смятаме писмата, впрочем също немногочислени, защото дори с полските си роднини той нерядко си пише на френски. За него казват: пише на английски, мисли на френски, а когато е болен, бълнува на полски. Често го питат защо е избрал точно английския език за литературната си дейност. Един от отговорите, вероятно най-искреният, е твърде своеобразен. За да пише полякът на полски, казва Конрад, трябва да бъде Мицкевич или Юлиус Словацки; френският език също е подчинен на определени правила от класиците на френската литература, докато английският в това отношение му дава по-голяма свобода. И така на двадесет и една години Конрад чува онази солена моряшка фраза на английски език, а на тридесет и седем решава да стане английски писател.

Един от първите му читатели е Голсуърти. Съвсем случайно той се оказва негов пътник. В пристанище Аделаида Голсуърти се прехвърля на английския търговски кораб, който държи курс към Лондон. Прехвърля се, защото парите му свършват и не може да продължи по-нататък замисленото пътешествие към остров Самоа при Стивънсън. Конрад е първи помощник на кораба и моли Голсуърти да прочете ръкописа му. Така, като не достига целта на пътешествието си, „живият класик“ на английската литература Голсуърти открива друг класик, бъдещ, все още не само непризнат, но и съмняващ се в творческите си сили. По-късно Голсуърти великодушно се отказва от честта да се смята за „кръстник“ на Конрад в литературата. Какъв „кръстник“ му е той! Самият Голсуърти по това време току-що започва литературния си път, а прочетеният от него ръкопис свидетелствува за това, че авторът вече не се нуждае от напътствия.

Този ръкопис, пътешествувал по-късно до Украйна, е представен по препоръка на Голсуърти на един издател, чийто консултант е Едуард Гарнет, един от фамилията Гарнет, направила много не само за английската литература, но и за пропагандата на руската литература в Англия. Гарнет е много заинтересован от този автор със „славянска душа“, който при това пише на английски. Ръкописът затвърдява този интерес и в живота на Конрад се извършва последният, може би най-решителен поврат — той, както се казва, слиза от кораба и става писател.

Да бъдеш писател значи не само да твориш, но и да живееш от литературен труд. Конрад поема голям риск. Напускайки морската служба с диплом на капитан, проплавал двадесет години на деветнадесет кораба, обиколил всички морета и континенти, той, наближаващ вече четиридесетте, се пуска като новак в плаване по коварното море от мастило. И при това не сам, ако се има предвид, че той ще разчита на литературата и като на средство за съществуване. Скоро след излизането на първата му книга Конрад се оженва, раждат му се двама сина…

Запазен е отчетът за една експертиза, направена от английското морско ведомство — анкета сред капитаните за условията на работа на корабите. Един от въпросите е колко трябва да са хората на кораба. Капитан Коженьовски отговаря, че всичко зависи от това, какви са хората. Ето такъв е човекът, който от този момент ще бъде писателят Джоузеф Конрад.

Литературният вятър, малко или много, надува платната му. Сред английските читатели интересът към далечните пътешествия е голям. От времето на „Робинзон Крузо“ англичаните четат за морето като за източника на своята слава и могъщество. Морето примамва мнозина като съдба, която обещава голяма сполука. Да се отправиш на далечно плаване и да се върнеш „друг човек“, тоест с претъпкана кесия — такава е разпространената житейска формула. И всеки английски „морски“ роман така или иначе я следва. А много от читателите нямат и намерение да пътешествуват, но обичат да четат за неща, които не са виждали и може би никога няма да видят. На картата, както и преди, си остават, ако не бели петна, то във всеки случай много места, за които почти нищо не се знае. По тези причини първата повест на Конрад, „Имението на Олмейър“, същата, която пътешествува с него от Руан през Аделаида и Казимировка до Лондон, предизвиква определен интерес, защото (така пише в една рецензия) „още никой от писателите не беше си присвоявал Борнео“. А действието на тази книга се развива тъкмо там, на най-големия от островите в Малайския архипелаг.

Големият успех обаче не идва. Не се радват на голям успех и следващите произведения на Конрад, най-добрите — „Негърът от Нарцис“, „Разкази за неспокойствието“, „Господарят Джим“, „Тайфун“, а когато се появява романът „Ностромо“, в една рецензия се отбелязва: „Четейки тази книга, на места ние преставаме да разбираме къде се намираме и за какво става дума.“ Нека не се перчим пред читателите — негови съвременници, с това, че всичко ни е ясно. Ние чудесно знаем, че Конрад е класик, а за тях това е било ново, непознато име, така че по-добре да се опитаме да ги разберем.

„За какво става дума“… Точно това е въпросът! Конрад влиза в литературата като „морски“ писател по всички външни признаци, но в същото време говори и за нещо друго, не просто за морето и това дезориентира широката читателска публика. Писателите Хенри Джеймс, Киплинг, Уелс, Стивън Крейн и, разбира се, Голсуърти духовно поддържат Конрад, но това тясно професионално признание не е достатъчно, макар и само от практическа гледна точка. Първите двадесет години от литературната си кариера Конрад живее фактически в дългове, благодарение на издателския си агент Дж. Б. Пинкър. Трябва да си припомним това име, защото, ако го нямаше Пинкър, не се знае дали Конрад би останал писател… Разбира се, като всеки делови човек Пинкър не действува безкористно, той рискува, но вярва в бъдещето, вярва в Конрад и както сега разбираме, в крайна сметка не се излъгва.

Вятърът на сполуката започва да съпътствува Конрад след излизането на романа „Победа“, въпреки че дори заклетите му почитатели не смятат тази книга за особено сполучлива. Наричат я „най-слабата от най-добрите книги на Конрад“. Така или иначе последните десет години от живота си Конрад живее с ореола на славата. На растящата му известност обръща внимание Горки. Андре Жид започва да учи английски специално за да прочете Конрад в оригинал. Когато през 1924 година Конрад умира (в Бишъпсборн, графство Кент), един от некролозите е подписан от Хемингуей. „Когато чувам — казва Томас Мая — да ме наричат «първия повествовател на епохата», аз си крия главата. Глупости! Това не съм аз, а Джоузеф Конрад и това трябва да се знае.“

„Първият“ не значи „най-добрият“ или „най-големият“ — това е белег на старшинство, на особено място в литературата на XX век. Отдалеч, от морето, а всъщност още от украинските степи, образуващи сякаш дъното, основата на Конрадовото „море“, капитан Коженьовски много по-рано от мнозина други улавя специфичните проблеми на идващия век и започва да търси средства за изразяването им.

Писателите, навлезли в литературата през 20-те години, възприемат от него усложнената писателска техника, така наречения похват на „гледната точка“, който самият Конрад е взел от Хенри Джеймс. Конрад формулира лозунга за „точната дума“, макар, разбира се, патриарх на тази идея да е още Флобер. Той съветва по-младите си събратя да четат Тургенев, ако искат да разберат що е пейзаж в прозата и изобщо що е идеална проза. Самият Конрад следва авторитетите на своята младост Флобер и Джеймс, които поставят Тургенев така високо, че Джеймс го нарича „романист на романистите“.

Конрад не е само посредник. Заимствуваното от своите учители той съединява в нова сплав. И неговият стил не се отнася само до думите — Конрад се стреми да слее стила на живота и творчеството си. В понятието за „точната дума“ той влага идеята за истината. Разработва цял кодекс на „писателската честност“, особен кодекс, в който тя се разкрива преди всичко в отношението на писателя към материала. Според Конрад най-висшата мярка за честност е, когато писателят пише за лично преживяното. Освен това е нужна самодисциплина, пълно подчиняване на целия му живот на творческия процес. Непреклонна борба в името на единствено вярната дума. „Моята задача — казва Конрад — е със силата на думата да накарам читателите да слушат, да ги накарам да чувствуват и преди всичко да ги накарам да виждат“ (из предговора към „Негърът от Нарцис“). Капитан на морски език е „мастър“. Владетел, главен, а също познавач, артист в своята работа, художник, професионалист в най-висшия смисъл — всички оттенъци на старинното понятие „мастър“ са събрани в представата за капитана. И тази капитанска позиция заедно с характерното положение на водач на кораба, който, без да има определена вахта, през цялото време трябва да бъде нащрек, Конрад пренася в писателството. Той дава пример на писателски професионализъм, превръщайки изкуството в свой служебен дълг. Професионалист, експериментатор, „честен и съзнателен майстор“, изследовател на „сърцето на мрака“ и „прага на зрелостта“ на човешката природа, автор на книги-параболи, на романи-притчи… Със съзнателни усилия той си създава биография, а после я описва; прави житейски експеримент, за да натрупа материал за творчество; изработва си стил на живот и го претворява в прозата си. Разбира се, тези принципи не са измислени от Конрад. Той не е първият, който експериментира върху себе си, за да опише после този експеримент. Не само той по онова време се терзае и измъчва в търсене на идеална конструкция за своята проза. И когато Конрад казва „да слушат, чувствуват и виждат“, той още веднъж формулира задачата, за която по негово време говорят мнозина. „Да ги заставя да виждат“, това значи, без да показва и без да натрапва нищо на читателя, да направи така, че той да вижда сам. „Да ги заставя да чувствуват“ — без изводи и поучения да предизвика у читателя мисълта за значението на написаното. А всичко заедно — „да слушат“ или „виждат“, изисква умението да се пише така, че като четем, да чуваме, ако има звук, и да виждаме, ако пред нас има очертания или цвят. С една дума, в книгата да няма описания, а да се създава илюзията за това, което става както в живота, когато виждаме, слушаме, усещаме. По времето на Конрадовата младост цялата литература търси средства да направи разказа прост и същевременно сложен като живота; търси тайната на повествователното самодвижение, напомнящо хода на самия живот. Конрад е само един от многото, които се блъскат над решението на тази задача, но даже сред най-забележителните имена от онова време той изпъква с едно особено качество, което сега определено трябва да наречем „усет за съвременност“.

Би трябвало… Въпреки всичко известността на Конрад си остава доста ограничена, както и преди, това е „успех сред познавачите“, само че тези познавачи стават все повече. Истинското признание, което определя особеното място на Джоузеф Конрад в литературата, идва при него едва през втората половина на нашия век, когато става ясно, че вълните и бурите, които връхлетяват неговите непоколебими капитани, се родеят с най-острите проблеми на времето.

За да стане ясна позицията на Конрад, ще приведем няколко кратки цитата, но преди това нека чуем Бертран Ръсел. Известният английски философ, познавал лично Конрад, казва за него: „Конрад си представя цивилизования, нравствения в една или друга степен живот като опасна пътека, минаваща по тънък слой току-що изстинала лава, която всеки момент може отново да закипи и бездната да погълне непредпазливия.“ Кратка, но вярна характеристика. Мирогледът на Конрад се гради върху неговия жизнен опит, който обхваща времето на границата между двата века и опасва земното кълбо от Бердичев до Банкок. Още от детските си години той научава що е самодържавие, царизъм и, от друга страна, що е безразсъден политически авантюризъм, с който, уви, се отличават баща му и някои негови съмишленици^[3]; не от втора ръка научава що е империализъм и колониализъм по времето, когато мнозина още мислят, че това е „преден пост на прогреса“ (така се и нарича и един от най-силните разкази на Конрад); той вижда продажността и корупцията на всички равнища, включително до „най-цивилизованото“. Конрад вижда и друго — проявите на чест и мъжество, вижда ги също на всички равнища, започвайки от онези украински селяни, които изпращат майка му в последния й път. Той вижда колко скъпо се плаща това мъжество и какво в крайна сметка ти струва способността да се задържиш на тясната пътека на честта. Разбира се, има и много неща, които той не вижда и даже не иска да види, включително и в борбата за същата тази човешка чест, и въпреки всичко видяното и запечатаното от него е сериозен и суров урок.

Сега да дадем думата на Конрад. В зората на нашия век той пише: „Когато се разлети на парчета последният акведукт, когато се разбие на земята последният самолет и последната тревичка изчезне от умиращата земя, дори и тогава човекът, непобедим, защото е научен да се съпротивлява на нещастията и болката, ще устреми неукротимата светлина на очите си към заревото на помръкващото слънце“ (1905). Не ви ли се струва, че подобно нещо вече сме чели някъде? Да, разбира се, цялата западна литература на нашия век, като се започне с „Жажда за живот“ на Джек Лондон и се свърши със „Старецът и морето“ на Хемингуей, която разказва за човешката издръжливост пред лицето на немислими обстоятелства, е своего рода ехо на тези думи на Конрад, по-точно на тази идея, заложена в творчеството му. Погледнете датата — Конрад говори за „последния самолет“ само две години след като първият крилат апарат се е откъснал от земята. Да, Конрад твърде рано, сякаш пророчески усеща, че настъпва времето, което ще попска от човешкия род изключителна, непозната дотогава в историята издръжливост.

Твърдост, издръжливост, вяра в своя дълг — такова е кредото на Конрад. „Всяка крачка е постъпка — пише той, — за нея неизбежно се налага да отговаряш и напразни са сълзите, скърцането със зъби и съжалението на слабите, когато идва времето да се окажат лице в лице с последствията от своите собствени действия.“

А пред кого или пред какво човек е длъжен да изпитва това особено чувство на дълг? Явно пред самия себе си, пред своето звание на човек. Налага се да се каже „явно“, тъй като Конрад не отговаря пряко на този твърде сложен въпрос. Но той неведнъж описва изпълнението на дълга. „Не мога да допусна безредие на кораба, даже ако той отива към дъното“ — казва капитан Макхуър от повестта „Тайфун“.

И още един откъс:

„Той правеше отчаяни усилия, от които очите му сякаш щяха да излязат от орбитите си. Той вече нищо не виждаше и задъхвайки се, хлипайки, напрягаше всичките си сили, за да изпълзи от калта. Накрая почувствува, че пълзи по бряг… Около минута лежа неподвижно, после стана, целият в кал от главата до петите, и си помисли, че е сам, съвсем сам. Стотици мили го отделят от хората, сред които е живял, и като подгонен звяр няма от кого да чака помощ, съчувствие, жалост.“

Това е „Господарят Джим“, 1900 година. Какво ни напомнят този редове на Конрад? Препрочитаме смъртта на Хаджи Мурад у Толстой:

„Той събра сетни сили, приповдигна се над насипа, стреля с пистолета си в един човек, който прибягваше, и го улучи. Човекът се строполи. След това той излезе съвсем от рова и куцайки, тръгна с кинжал право срещу враговете. Чуха се изстрели, той се олюля и падна… Но онова, което им се струваше мъртво тяло, изведнъж замърда. Най-напред се надигна окървавената, без калпак, бръсната глава, сетне се надигна тялото до кръста и като се хвана за близкото дърво, той се изправи цял. Изглеждаше тъй страшен, че ония, които тичаха към него, спряха. Но изведнъж той потрепери, откъсна се от дървото и в целия си ръст, като подкосен бодил, падна по очи и вече не мръдна… Повече нищо не чувствуваше и враговете тъпчеха и сечаха това, което вече нямаше нищо общо с него… И… всички… като ловци над убит звяр се струпаха около телата на Хаджи Мурад и на неговите хора…“^[4]

Написано е по едно и също време с „Господарят Джим“ и макар че Конрад не е могъл тогава да знае повестта на Толстой (1896–1904, публикувана през 1912), а Толстой, съдейки по всичко, не е успял да забележи Конрад, все пак съвпаденията, включително до отделни думи, тук не са случайни, макар да не се обясняват с някакво влияние.

Така че „Хаджи Мурад“ и „Господарят Джим“ са свързани от атмосферата на времето, в което са създадени.

„Разкази за неспокойствието“ — това е заглавието на първия сборник на Конрад, което същевременно изразява и неговата програма. Бертран Ръсел вярно е почувствувал колко тънък е слоят, прикриващ бездната от лава у Конрад. Но всичко това са образи — море, бездни, лава… Каквато е конкретното съдържание на Конрадовото „неспокойствие“? Това е тъкмо опитът, който морякът е натрупал, обикаляйки света до най-отдалечените му кътчета. Накратко в началото това е същото „неспокойствие“, изразено и от Толстой в известната фраза от „Ана Каренина“: „… у нас всичко това се преобърна и едва се урежда…“.

Ако се обърнем към статията на Ленин, където тази Толстоева мисъл е специално подчертана, ще получим пълно осветляване на процеса, в който се включва и пътят на Конрад: „епохата след 1861 и до 1905 година“.^[5]

Препрочитаме откъса от „Ана Каренина“, цитиран от Ленин: „… разговорите за реколтата, за наемането на работници и т.н., които Левин знаеше, че е прието да се смятат за нещо много ниско… сега му се струваха единствено важни. Може би това не е било важно при крепостното право или не е важно в Англия. И в двата случая самите условия са определени; но сега, когато у нас всичко това се преобърна и едва се урежда, въпросът, как ще се сложат тия условия е единствено важният въпрос за Русия — мислеше Левин.“^[6]

И ето Конрад, поживял в условията и на двата цитирани „случая“, пренася тъкмо там, в Англия, която за хората от миналия век е пример за устойчивост и „определеност на условията“, съзнанието за бъдещия „преврат“, което засега е само „неспокойствие“, безкрайно „неспокойствие“. Този „дяволски чужденец“, както наричат Конрад в една ранна английска рецензия!

„Аз съм уверен, че моите така наречени «морски» неща трябва да се разглеждат от малко по-друг ъгъл на зрение“ — казва Конрад на Гарнет, първия си литературен съветник. Трябва да отбележим, че в литературните кръгове започват да гледат на Конрад преди всичко като на „пришълец от Изтока“, понякога го наричат „руския граф“ — той влиза в литературата по времето на така наречената „руска треска“ на Запад, когато в същата тази Англия започват усилено да четат руска литература. Намират, че корените на Конрад са там. Но какъв е Конрадовият ъгъл на зрение към проблемите, които западните читатели тогава смятат за принадлежност на руските писатели? Съвършено ясно е: „Няма нито надежда, нито страх“ — изчерпано, изживяно е всичко между човека и света, няма смекчаващо уплътнение под формата на религиозна вяра, илюзии и т.н. У Достоевски виждаме човека и бога, човека и дявола, у Конрад човекът е оставен насаме със себе си. Като Толстоевия Хаджи Мурад — само че трябва да отбележим разликата. Между тях, разбира се, има много общо, още повече — обективно общо, защото тези произведения са създадени от писатели, които взаимно не са попаднали в полезрението си. Общото идва от общия противник: модерната вече „жестокост“, която Толстой улавя в края на века и решава творчески да поспори с нея. У Толстой жестокостта също е пределна. Хаджи Мурад не е просто убит, а унищожен: „И враговете тъпчеха и сечаха това, което вече нямаше нищо общо с него.“ Небивала за Толстой степен на жестокост, също не смекчена — даже у Толстой! — с нито една мисъл за бога. Хаджи Мурад, съвсем като Конрадовите герои, е изоставен не само от хората, но и от бога — това е принципно важно за Толстой. Но в същото време, описвайки такава твърдост и жестокост, Толстой остава в пределите на прехода от „мира“ към „войната“ и отново към „мира“, в края на неговата повест гората отново шуми, птичките пеят, животът продължава по-нататък… Нека да е жестокост, но — в границите на живота. Конрад е от тези, които Томас Ман има предвид, когато говори за поставянето под въпрос на „самото битие на човека“. Конрадовото „неспокойствие“ предполага такива сътресения, след които птички няма да запеят.

В същото време при цялата тази жестокост у него липсва тъй привлекателният за модерния стил садизъм. Конрад се явява родоначалник на онази парадоксална съсредоточеност, която ще открием у много от най-новите писатели. Съсредоточеност, сближаваща ни с човека, който на пръв поглед е безнадеждно зачеркнат от ужасната си репутация. Конрад посвещава на тази тема разказа-спомен „Фалк“: вгледай се в човека и ще видиш в него човека, макар да казват, че някъде край Антарктида е ял човешко месо. Да, имало е нещо, сполетяло го е, по израза на самия герой, „нещастие за цял живот“… Но по-добре е това да се прочете, а не да се преразказва, защото в преразказа не може да се предаде цялата съсредоточеност и подробност, с които се разглежда това. В преразказа се получава грубо, уродливо и се оказват засегнати някои наши чувства, които Конрад всъщност дори не докосва. Но и нищо не ни спестява. Неговата съсредоточеност „приближава“ обекта и го обяснява, но не го оправдава. За класическия хуманизъм да разбереш значи да простиш. За Конрад да разбереш значи да разбереш.

В „Негърът от Нарцис“ също съсредоточено се разглеждат човешкото единение, сплотеност, моряшката солидарност. Сплотеността се поражда въпреки всичко, което разделя тези хора до момента, в който са тръгнали на плаване. Но кое е важното според Конрад — в екипажа нищо не се променя, лентяите и бърборковците си остават лентяи и бърборковци, страхливците — страхливци. Джими Уайт, симулант или наистина туберкулозен, е и си остава бреме за целия екипаж. Налага се да работят вместо него, да се грижат за него, но както времето и мъката, този човек, безнадеждна смесица от нещастие и подлост, сплотява моряците край себе си. А главното е морето, то блъска и подмята кораба и в това лашкане хората буквално и символично се вкопчват един в друг, образувайки странна сплав, в която подлостта крепи дружбата, а мързелът помага на мъжеството дори и само затова, че в бурята на руля най-дълго стои Сингълтън, старият Сингълтън, а щом той е на руля, корабът няма да се отклони от курса си. Но още щом Нарцис пристига в пристанището, екипажът се разпада, хората си тръгват, без дори да се обърнат.

„Ние съществуваме, докато се държим заедно“ — мисли капитан Марлоу, който се явява разказвач в няколко „морски“ истории. В своите странствувания по света Конрад вижда много, вижда и народната енергия, цени я, когато се убеди, че е истинска. В по-късния си роман „През очите на Запада“, чието действие започва в Петербург, той изобразява един юначага — колар, потънал в непробуден пиянски сън като символ на отровената и дремеща сила. Но в същия роман той влага в устата на обикновената жена Тьокла (или Фьокла) цял монолог за верността, на която се гради собственото му жизнено кредо.

Понякога вярата на Конрад само изглежда безцелна, ненасочена към нещо, като затворено в себе си състояние. У него капитаните на мостика или рулевите на щурвала сякаш не водят кораба — главната им грижа е корабът да издържи схватката със стихията. И ето връхлита чудовищна буря. Корабът се подхвърля като треска. И изведнъж се раздава, както е в „Тайфун“, „крехък глас, звук-джудже, непобеден от ужасния хаос: — Ще издържи!“ Но стихията иска да вземе своето, не отстъпва на човека. „И отново се раздаде гласът на капитан Макхуър, глас, почти потопен от трясъка и шума, като кораб, който се сражава с вълните на океана: — Ще се надяваме! — викна гласът, малък, самотен и непоколебим, който сякаш не познаваше нито надеждата, нито страха.“

И така, нито надежда, нито страх — самота; И все пек пронизващите целия този немислим хаос човешка издръжливост и вяра имат ориентир. Той се оказва неразрушимата връзка между хората. Според Конрад те понякога са обречени на тази връзка, макар и да са в смъртна схватка. Изкристализира още едно много важно за Конрад понятие — солидарността. У него всички са отговорни за нея, макар мнозина да не намират пътя към общочовешката сплотеност и мнозина да извършват предателство спрямо нея.

В много съвременни книги виждаме отзвук на същата тази борба, откриваме и подражание на Конрад, и творческо развитие на неговите уроци. „Аз мисля, че човек не просто ще издържи, той ще възтържествува“ — казва, сякаш за да поправи по-стария майстор, Уилям Фокнър. Разбира се, да се каже, че човек ще възтържествува, още не значи да се намери истинската опора за това тържество, затова и Конрад проверява издръжливостта на своите герои с удесеторено натоварване.

Във всеки от броевете си международното списание „Конрадиана“, което излиза в университета на щата Тексас, печата текуща библиография за Конрад. Във всеки брой списъкът заема няколко страници, съдържа десетки заглавия на разнообразни по размер и характер трудове, излизащи на много езици по света. В Англия е организирано Конрадовско общество и се провеждат ежегодни конференции, които на свой ред събират представители от много страни. В Полската народна република Конрад също се изследва и издава широко. В основата си това е исторически обективен процес, който потвърждава значението на писателя.

Но някъде Конрад е и просто на мода. Наблюдаваме конрадовски бум, който сега е в разгара си. Причините за бума? Те са същите, които предизвикват и сериозния интерес към писателя, причините са същите, но последствията са различни. Същите онези качества на Конрад, които му гарантират статуса на класик с подчертано съвременно значение, се използват от колекционерския бизнес, експлоатират се като „суровина за критическата промишленост“. Действително в много отношения Конрад се оказва „първи“ и сред така наречените „трудни художници“, трудни — за читателите. Между другото един от изследователите на Конрад казва точно така: „Той служи като материал за измислено-изтънчени тълкувания, толкова характерни за значителна част от съвременното литературознание.“

Никой не спори за това, че Конрад е значително и сложно явление. Но въпросът е къде да се търси сложността на Конрад. Това изобщо е един от най-острите въпроси днес и за писателите, и за критиците, и за читателите. По израза на един английски литературовед „ние някак привикнахме, че значителното произведение на изкуството непременно трябва да бъде сложно“. Този навик, създаден от убеждението — „сложен е съвременният свят, сложно е и съвременното изкуство“, води много често към объркване на чисто конструктивните усложнения с действителната сложност на съдържанието. При това тъкмо Конрад като „първи“ се приема за отправна точка. Действително понякога той е труден за читателите до невъзможност, а критиците тъкмо на тези страници намират за себе си особено „сериозен“ и „сложен“ материал за анализ. И така сложните на пръв поглед конструкции се поддават на лесно разсичане. Книгите на Конрад буквално шумолят, сваляйки от себе си слой след слой, подредени така удобно, сякаш са били подготвени от самия писател за бъдещия анализ. А между другото у Конрад има „прости“ книги, сравнително „прости“ като същия този „Тайфун“, но заедно с това най-сложни по мисъл.

Конрад действително е един от първите и забележителни примери в литературата на нашия век за това, как писателят прави невъзможното, натоварвайки се с неимоверно сложни творчески задачи, и подобно на собствените си герои, рискува да претърпи „поражение“, творчески Вярно, че някоя несполука може да се окаже по-интересна от сполуката, но точно защото Конрад е класик, „първи“, образцов майстор, е важно да се ориентираме в неговите истински сполуки и несполуки — в името на литературата, която така или иначе се равнява по „първите“.

Като се вглежда в Конрад, като чете книгите му и мисли за неговата съдба, потомството е длъжно да се отнесе с нужното уважение към основните принципи, на които е бил верен този човек. „И той не прави опит да се отклони от истината, ужасната истина“ — се казва за един от героите му. Ето защо, за да оценим мъжеството на Конрад, трябва да си дадем сметка: истината е още по-ужасна за този човек, защото е истина за него самия. И той гледа тази истина право в очите. Такъв е Конрад.