Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (28)

Двайсет и седма глава
Погубена душа

Няколко секунди по-късно

 

— Знаех, че сте тук. — Джуд се олюля на стръмния покрив. Тръгна напред, сякаш вървеше по греда, и скъси разстоянието помежду ни. — Не знам откъде разбрах, важното е, че разбрах. — Очите му ми се сториха черни, но блестяха на лунната светлина. — Случайно място, на което да приключим тази работа, нали? Все едно господ ме доведе тук.

— Не господ ще е довел — отвърна Даниъл. — Замисли се, Джуд. Помисли какъв е вкусът ти, какви миризми долавяш. Помисли какво се гърчи в теб.

Брат ми се изсмя.

— Господ ме доведе тук. — Той извади нещо, което досега криеше зад гърба си. Беше ножът на Дон, изцапан с кръв. — Лежеше на алеята и ме чакаше. — Обърна го в ръката си и видя как луната блести по острието. — Знаеш ли от какво е изработен? От сребро. Само то може да те убие.

— Джуд, моля те. — Застанах пред Даниъл и се опитах да запазя равновесие. — Много те моля, престани.

Джуд ме погледна, олюля се и едва не падна. Видя синините, разкъсаната ми окървавена рокля и на разкривеното му лице се прокрадна загриженост.

— Грейси, какво се е случило? — Гласът му прозвуча тих като на дете. Направи стъпка към мен и протегна ръка. — Грейси, какво става? — Стори ми се уплашен, объркан.

— Джуд? — протегнах ръка и аз.

Даниъл стисна рамото ми.

— Недей.

Пръстите ми докоснаха пръстите на брат ми.

— Тук съм — отвърнах и стиснах ръката му.

Очите на Джуд заблестяха в сребърно. Изблъска ме от пътя си и налетя на Даниъл.

Паднах на керемидите. Задържах се и погледнах нагоре тъкмо когато Джуд стисна ризата на Даниъл.

— Какво си направил на сестра ми?! — изрева в лицето на някогашния си приятел.

Даниъл наведе глава.

— Нищо — отвърнах аз. — Даниъл не е направил нищо.

— Не лъжи, за да го защитиш. — Джуд се тресеше целият, но поне държеше ножа отстрани, сякаш се страхуваше да замахне с него.

— Пийт го направи… защото ти му каза да направи каквото трябва.

— Какво? — Джуд се извърна. — Не… това е лъжа. Той те е подвел. Той те кара да лъжеш, въпреки че те е наранил. Библията предупреждава, че има хора като него — не богобоязливи мъже, които се възползват от милосърдието ти и превръщат добротата в похот. Това е сторил с теб и аз съм единственият, който го вижда. Той е чудовище.

— Не — отвърнах аз. — Ти не си светец, Джуд. Ти си чудовището.

Той поклати глава.

— Как е възможно да го защитаваш? Как е възможно да го обичаш? Знаеш какво е направил. — Пристъпи по-близо до Даниъл. — Ти ме остави — обърна се към него. — Изостави най-добрия си приятел. Беше мой брат и ме остави да умра.

Даниъл наведе примирено глава.

— Не е вярно — намесих се аз. — Аз го видях.

Даниъл вдигна очи. Луната се отразяваше в очите му, осветяваше бледата кожа. Представих си как същата тази луна е осветявала русата коса, когато преди три години е стоял под ореха.

— Видях те онази вечер — заговорих аз на Даниъл. — Ти доведе Джуд у дома.

Даниъл отвори уста. Затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Наистина ли?

— Да.

Даниъл вдигна поглед към небето.

— О, господи — прошепна той, сякаш изричаше благодарствена молитва.

Джуд отстъпи назад, вече не стискаше ножа толкова силно.

— Джуд — повиках го аз. — Всичко е наред. Даниъл ти е помогнал да се прибереш…

— Не! — Той отново стисна камата. — Стига с тези лъжи! Той е чудовище, не спасител. Наранил е Мериан. Убил е момичето. Опитал се е да открадне Джеймс. Обезчестил те е. Трябва да го спра, преди да съсипе цялото ни семейство. — Вдигна ножа.

— Ти си този, който е наранил онези хора — заяви Даниъл. — Точно така, ти. Ако не престанеш веднага, тогава и ти ще се превърнеш във вълк като мен.

— Млъквай! — Джуд го удари през лицето с дръжката на ножа и по кожата му остана белег като от изгоряло.

Даниъл изпъшка.

— Няма да се бия с теб.

— Тогава ще умреш като страхливец.

Брат ми се опита да го изтегли напред, като посегна към ризата, но хвана кожената каишка на лунния камък.

Даниъл се олюля назад. Подпря се на камбанарията. От тялото му избликна гърлено ръмжене и той целият се разтресе. Погледна луната, след това към Джуд.

Брат ми държеше лунния камък и в този момент ми се стори объркан.

— Сложи си го — настоя Даниъл. — Сложи го веднага… преди… — изпъшка той и се облиза.

— Даниъл — пропълзях към него аз. — Даниъл, трябва да…

Той поклати глава.

— Трябва да го направя — настоя със стиснати зъби. Погледна Джуд. — Извинявай, извинявай, че ти причиних това. — Лицето му се сгърчи от болка. Ръмженето стана по-изразено. — Вземи го, Джуд, на теб ти трябва повече, отколкото на мен.

Джуд се стресна. Стисна кожената каишка и притисна медальона до себе си.

— Важен ли е за теб?

Даниъл се задъхваше.

— Да.

— Добре. — Брат ми изнесе ръка назад и запокити висулката с всички сили някъде далече от покрива на енорията.

— Не! — изпищях аз.

Даниъл наддаде вой.

Джуд го сграбчи за гърлото. Вдигна ножа, за да го забие в сърцето на Даниъл. След това обаче изрева и го изпусна, сякаш беше прогорил ръката му. Сребърната кама се плъзна по керемидите и спря пред мен. Джуд се обърна назад. Отпусна се на колене. Тялото му се тресеше. И той беше започнал да ръмжи. След това нададе вой от болка.

Даниъл вдигна ножа и ме привлече до себе си. Изтича до ръба на покрива и скочи. Приземихме се при противопожарния изход отдолу. Даниъл удари вратата с рамо и ме блъсна на балкона. Последва ме и затвори вратата с трясък. Облегна се на нея, седна на пода и изпусна ножа. Ръката му беше зачервена, покрита с мехури, сякаш бе държал нажежена ютия.

— Добре ли си?

Той се намръщи, затвори очи и се опита да се съсредоточи. Сведе поглед към раната. Червеното беше избеляло, но мехурите си стояха.

— Този нож е много стар — кимна към острието. — Досега не бях попадал на толкова чисто сребро.

— В канцеларията на татко има комплект за първа помощ. — Предложението ми се стори глупаво, но не знаех какво друго да направя.

— Върви — рече той. — Заключи се в канцеларията. Повикай полицията. Каквото прецениш.

— Няма да те оставя.

— Моля те. — Той се изправи бавно, все още беше задъхан. — Тази работа все още не е приключила. — Очите му отразяваха страха.

Понечих да тръгна.

— Винаги ще те обичам — рече той.

— Обичам…

С крайчеца на окото си забелязах как полита напред. Вратата зад него се отвори с трясък и го изтласка от пътя. Огромен сребрист вълк застана на прага. Изръмжа, изтрака със зъби и се хвърли към мен.

— Не! — Даниъл се опита да го сграбчи за задните крака.

Пропусна и вълкът заби зъби в ръката ми, разкъса кожата. Паднах и си ударих главата в една пейка, прехапах си езика. Вълкът се извиси над мен, щракаше със зъби и ръмжеше като водача на глутницата в онзи филм. Кръвта ми капеше от зъбите му. Вдигна се на задните си крака и се приготви да се хвърли към гърлото ми.

След това изпищя, когато друг вълк го повали. Беше черен, елегантен, с бяла козина във формата на диамант на гърдите. Това беше Даниъл. Черният вълк се зъбеше и подмамваше другия настрани, сякаш се опитваше да не го нарани.

Сивият се обърна с гръб към мен. Очите му бяха пламнали, когато се хвърли към черния, готов да го захапе и разкъса. Заръфа краката му. Черният се претърколи, изскимтя и зави жално. Бялата козина беше изцапана с кръв. Сивият се облиза. От зъбите му падна кичур черна козина.

Аз усетих вкуса на собствената си кръв. Стече се по гърлото ми. Раната на ръката пулсираше и гореше. Едва запазих самообладание, за да не се разпищя. Сивият примигна към мен, оголил зъби, очите му блестяха.

Ножът не беше в мен, беше паднал до остатъците от дрехите на Даниъл близо до вратата. Пропълзях напред, но сивият захапа стъпалото ми и ми смъкна обувката. Вълкът я разтърси в масивната си челюст и обувката падна на пода. Той изръмжа и се хвърли към мен.

Черният се надигна. Изръмжа и той и оголи дълги остри зъби, след което запълзя към мен. Протегнах се към ножа и стиснах дръжката. Двата вълка обикаляха около мен. Бяха преплели погледи като партньори в страховит танц, а аз се бях озовала в средата. По кожата ми капеше слюнка, докато вълците се зъбеха. Заради топлия дъх на двамата не можех да мисля. Ноктите им драскаха краката ми. Вълците танцуваха, ту се отдръпваха, ту се приближаваха в очакване на нападението. Сивият се престори, че ще се плъзне наляво, след това черният го подведе и сивият ме прескочи. Захапа черния за гърлото и го събори на земята. Затъркаляха се по пода.

Блъснаха се в парапета на балкона, от който се виждаше цялата църква. Старото дърво изпращя при удара. Черният лежеше по гръб, стъпкан от сивия, и изскимтя от болка, от отчаяние, от страх.

Знаеше, че ще изгуби.

Дръжката на ножа се изплъзна от потната ми длан. Бях казала на Даниъл, че ще бъде до него, когато се нуждае от мен. Щях да го спася, преди да умре. Щях да освободя душата му. Мислех си обаче, че ми предстоят години. Не предполагах, че ще се случи днес.

Не подозирах, че ще трябва да замахна днес.

Болка проряза наранената ми ръка — сякаш огнен език плъзна по цялото ми тяло — и ме изгори. Това не беше обикновена рана. Бях ухапана от върколак, от собствения си брат. Бях заразена.

Сега вече носех вълчето проклятие.

Същото проклятие, което гарантираше, че ако се опитам да убия някого — ако убиех Даниъл — вълкът щеше да ме завладее.

Щях да изгубя себе си.

„Изборът е твой“ — беше казал татко. Само че той нямаше никаква представа какъв невъзможен избор ми предстои да направя. Можех да спася душата на Даниъл или да запазя своята. Можех да бъда негов ангел или да се превърна в демон.

Гърдите на черния се отпуснаха. Остана да лежи, без да помръдва. Сивият се отдръпна, готов да му се нахвърли и да му нанесе смъртоносния удар.

Не можех да наруша обещанието си.

Аз съм милосърдие и доброта.

Хвърлих се към черния вълк, вдигнах ножа и го забих в диамантеното петно на гърдите.

Сега аз ще бъде твоето чудовище.

Сивият се втурна зад мен. Удари глава в тялото на черния и двамата паднаха от балкона през парапета. Отдолу се чу тежко тупване.

— Не! — Затичах по старите стълби и на последното стъпало се спънах. Паднах на плочите. Продължих да пълзя напред към проснатото тяло на черния вълк — към Даниъл. Положих косматата му глава в скута си и го погалих между ушите. Сториха ми се студени. Ножът беше все още забит в гърдите му. Кървава локва се разширяваше по пода.

Къде отиде Джуд?

Проследих с поглед кървавата следа. Джуд — във формата на човек, гол — стоеше разтреперан зад олтара.

— Не стой там — креснах аз. — Върви да повикаш помощ.

Той не помръдна. Беше застанал като стълб в мрака.

Не можех да оставя Даниъл. Казах му, че ще бъда до него, когато умре. Отпуснах се на пода и легнах до косматото му тяло.

Защо не се превърна в човек? Да не би да се провалих? Да не би да се колебах прекалено дълго? Да не би да бях закъсняла и да не успях да спася душата му, преди… Да не би да пожертвах себе си за нищо?

Облъхна ме студен вятър. Около нас се завихриха снежинки. Една от тях падна на носа на вълка и се стопи. Кога беше започнало да вали сняг? Отпуснах глава на окървавената гръд на Даниъл. Вслушвах се как сърцето отслабва с всеки удар, докато накрая не настъпи тишина и аз зачаках моят вълк да дойде и да ме обладае заради онова, което сторих.