Георги Караславов
Освобождение (6)

6.

След седмица към дружината се присъединиха още четирма — Запрянко Тамахкерин, Русин Бачов, Христа Герджикангов и Теню Шарапа от Караджилар. Шарапа беше тенекеджия от Пловдив, преселен в това село. Няколко дни те дебнеха един турски лагер, докато да откраднат четири пушки. Но след това дружината като че се примири с всичко — тя само обикаляше кърищата и кориите и търсеше храна и подслон.

И ето, един ден, като се припичаха на слънце, полегнали върху вече прегорялата трева в корията, Шарапа въздъхна и удари приклада на пушката с коравата си длан.

— Е, кардашлар — рече той и изгледа поред всички. — Така ли ще гледаме със скръстени ръце?

— На устата ми беше! — приповдигна се Димитър. — Толкова време обикаляме като нерези… само желъди ли ще търсим?

И всички замълчаха, като се чудеха как да продължат по-нататък разговора. В гората беше тихо и спокойно и тук човек мъчно можеше да си представи, че сега кипи една страшна война, че гине народ, че хиляди и хиляди хора тръпнат и чакат свободата. Някакви птичета прехвръкнаха над малката дружина, кацнаха на срещната дъбица и като подскачаха от клон на клон, весело и любовно започнаха да цвърчат и да се гонят.

— А какво да правим? — дигна най-сетне глава и попита учуден Руси Бачов.

— Ще си вардим само кожичките! — изкриви уста Шарапа. — Ще гледаме да ги не одраска някой.

— Да обикаляме така, то се вижда — не бива! — обади се и Христо Герджикангов, който обикновено мълчеше и само слушаше с напрежение.

— А какво да правим? — повдигна се на лакът Запрянко Тамахкерин. — Аз викам — да си натискаме парцалите, докато да дойдат братушките… и без това какво ли можем да направим ние?

— Ще чакаме — наготово! — рече Димитър, цвъкна между зъбите си плюнка и смачка нервно угарката от допушената дебела цигара. — За кого са дошли да се бият братушките? За нас. Какви българи ще сме тогава ние, щом ще чакаме със скръстени ръце?

— Ами кажи ти какво да правим? — обърна се към него Христо Герджикангов. Ти по си врял и кипял в тия работи, по ги разбираш.

Поласкан и развълнуван, Димитър се разшава, обърна се с лице към Герджиканговчето и рече:

— Ще ударим турците отзад… колкото можем — толкова… все ще е от полза…

— Да ги ударим — потвърди като ехо Гочо и се обърна, за да измъкне табакерата си.

— А аз откога казвах! — рече с израз на дълбок упрек Грозю. — Тия турчоля са дошли не знам отде си, разположили се тук, грабят ни, трепят ни, а ние да ги гледаме. Дайте още довечера да бастисаме тия, дето са над Дерекьой.

— Е, много знаеш ти! — измери го продължително и строго Димитър. — Ние трябва да ударим не тия кокошкари, дето са плъзнали по кърищата, а ония, които помагат на турската войска.

Всички се ококориха.

— Кои? — мигна любопитно Шарапа.

— Аз викам — най-напред да ударим един от тези кервани, дето отиват да пренасят джепане — поясни Димитър.

— Но те са наши? — недоумяваше Русин Бачов.

— Наши са, българи са! — потвърди троснато Димитър и се приведе към него, като го пронизваше с острия си послед. — Но кому служат?

— Ти приказваш за тия, дето са на ангария? — още не можеше да проумее добре Русин.

— За тях.

Русин сви рамене и разпери ръце.

— Ама нали и батю ти Гатю е там — облещи се той.

— Там е. Та какво от това? — Димитър гореше, устните му трепереха нервно.

— И ти… ще посегнеш на него?

— Какво ще посягам на него! — махна Димитър, като че някаква мъка се отприщи от душата му. ­Ще посегна на воловете, на колата…

— Как ще посегнеш? — изгледа го под вежди и Шарапа.

— Много просто — ще избием воловете, ще строшим колите. — Той сви пестници, като че се готвеше да се нахвърли. Тези кервани от коли, които денем и нощем пъплеха по шосето за Пловдив, не му даваха мира, гнетяха го. Той не можеше да се помири, че наши, български коли покорно пренасят оръжие за тия, дето са ни заробили и ни трепят като кучета. Наши не наши — трябва да бъдат спрени, трябва да се помогне на братушките!

— Но те са наши, български? — дръпна се назад Русин. — Нали ще вържем ръцете на тия сиромаси?

Тъкмо този въпрос очакваше Димитър. Ех, какви патки са тия негови аркадаши — жалят за някакви хърби и за разхлопаните си коли, а не жалят за България!

— Ще вържем ръцете на турците! — удари с длан по приклада на пушката си той. — Български коли, а служат на турците! Е, питам ви аз — какви български коли са те?

Русин се отпусна и заклати тъжно глава.

— Прав си — каза той унило, като помълча малко, извади табакерата си и започна бавно и грижливо да си завива цигара. — Прав си — повтори той някак по-внушително, — какви български коли са те!

И всички пак замълчаха, вдадени в своите нови мисли. Най-сетне Шарапа плесна с ръце и намигна.

— Нека веднъж да се освободим от тия гаджали, па сетне и волове, и коли ще намерим…

— Ама защо и воловете? — изгледа ги бързо и поред Русин и в погледа му имаше и учудване, и молба, и тъга. — За колите разбирам, ама за воловете…

— Ние да решим, па какво ще зяносваме, ще видим — рече Шарапа, на когото досади тая разпра.

— Нали решихме? — разшава се и Гочо.

— Решихме, но сега трябва да видим кога, къде, как — дигна ръка Димитър. — Без план не може…

Малката дружинка реши да нападне някой керван над горните села и да го нападне нощем. Димитър и Гочо, които имаха низамски дрехи, щяха да спрат керванджиите и да ги извикат напред. През това време другите „комити“, както те сами се наричаха, щяха да подберат спиците на колелетата.

Три дни те дебнаха над селото Мюселим. На третия ден привечер се зададе керван около стотина коли. Керванджиите дремеха, подпрени на каприте, и от време на време смушкваха с остените уморените добичета. Беше още горещо и задушно. Шосето беше разбито, неравно, разхлопаните дървени колелета тропаха, а воловете дигаха прах.

— Ще спрат в нашето село — рече Димитър. — И тъкмо като се мръкне, ще поемат нататък. Сега — на път! — изкомандува той и дигна пушката си.

Дружинката пое през кориите, които се точеха все край шосето. Кориите бяха редки и ошмулкани от напъдения добитък, та комитите лесно се провираха. Излязоха много на юг, след това се спуснаха на северозапад и след час слязоха до корията над Дерекьой. Заобиколиха малък бежански лагер и — вече в тъмнината, поеха към шосето за Пловдив. Бледожълтата лунна светлина се разливаше по смълчаното поле като от някакво мижаво газениче. Но комитите бяха доволни, защото инак щяха да изпотрепят краката си през синорите и драките. Освен с дългите пушки, освен с револверите, затъкнати в поясите им, те бяха въоръжени и с четири брадви. Като наближиха мястото, дето щяха да причакат кервана, те поседнаха, за да си починат. Като опитваше с пръст острието на една от брадвите, Димитър рече:

— На мене все ми се чини, че ще бъде по-харно, ако освен на колелетата хряснете по една брадва и на воловете. — И понеже всички се спогледаха учудени, той допълни: — Цапардосай го по един път в хълбока, пък турчолята нека да му събират карантиите.

— Да не закачаме добитъка — забележи хрисимо Русин. — Нали така се разбрахме?

— Турците ще найдат коли — въздъхна леко Димитър.

— Че те и волове ще найдат! — възрази Шарапа.

— Ама ще потърсят малко повечко! — каза Димитър.

— Че те и коли ще търсят.

— Коли се намират по-лесно.

— Ба! — усмихна се горчиво Шарапа. — Като вземат колата, ще вземат и воловете… Нали не са им стока! Раята носи…

— Е, харно, харно — отстъпи Димитър, изправи се, разгледа се на всички страни, ослуша се и кимна: — Хайде, там ще си поотдъхнем. — На всички се искаше да се поизпънат още малко, да изпушат още по една цигара, но трябваше да се върви — ще си отдъхнат на определеното място, ако, разбира се, керванът не допъпли скоро-скоро.

И дружината отново пое напреки през нивите, като не се отделяше много надалече от шосето. И колкото повече наближаваха, толкова по-често започнаха да се оглеждат и да се ослушват. Всички се вълнуваха, но никой не се издаваше. Ето толкова време шетат по кърищата, подгонени като вълци от турската власт, а досега нищо комай не са предприели! За пръв път те отиваха да извършат нещо, което щеше да помогне на братушките. Те знаеха, че с това войната няма да се свърши. Но те изпълнявха един свой дълг. И ако стотици и хиляди като тях из поробените още краища на България направят по толкова, агаларите ще получат удар и в гърба…

По едно време по шосето изтрополиха коне. По очертанията на ездачите и по говора, който долетя до комитите, беше ясно, че това са турци. Когато отминаха, Димитър каза:

— Башибозук. Отиват някъде да бастисват. Дано само не налетим на такава сган, като спрем кервана — ще трябва да пратим по някоя шикалка…

Дружината заобиколи селото от юг и продължи край шосето. На едно място Димитър се спря, огледа се, като се сниши, за да разпознае по-добре местността, и рече:

— Тук.

Настаниха се зад един синор. Не трябваше да говорят, не трябваше и да пушат. Но мина час, минаха два часа, а керванът още не се показваше.

— Да не са кривнали бре? — ядосваше се и пухтеше Шарапа.

— Никъде няма да кривнат — успокои го Димитър. — Всички отиват в Пловдив, ами се отягат. И така трябва.

Мина още един час. Комитите отначало шептяха, сетне започнаха да приказват по-високо, а на края, отмалели за тютюн — и запушиха. Те пушеха уж приведени, в шепите си, но все пак цигарите им святкаха от време на време.

Полунощ беше преваляло, когато керванът се зададе. Комитите се снишиха, провериха оръжията си. Димитър напомни отново кой какво ще прави, дръпна Гоча и му кимна да го следва. Гочо тръгна дебнешком, малко приведен, като че щеше да лови заек. На всички се струваше, че ей сегичка ще влязат в сражение и поради това устата им засъхнаха, краката им се подкосиха леко. Обущарите избързаха напред, снишиха се в тревясалата канавка и когато безгрижните колари наближиха, той изскочи и извика високо по турски да спрат. Първият от коларите, оня, който водеше кервана, беше се облегнал на капрата и изведнъж се изправи. Макар да минаваха за царски хора, никой не знаеше дали някъде по пътя някои башибозуци няма да ги нападнат… И ето…

Воловете, които и без това пристъпяха лениво, спряха. Димитър приближи първата кола и заповяда на коларя да слезе. Коларят, момък на около двайсетина години, се смъкна полумъртъв от страх и не знаеше какво да прави.

— Всички да оставят колите и да дойдат тук! — заповяда по турски Димитър. Гочо, запънал застрашително пушката си, стоеше настрана и по-назад. Той беше нещо като охрана.

— Ние сме царски хора — приближи един по-възрастен колар и като разпозна низамските дрехи, се поуспокои. — Ние отиваме по царска работа във Филибе — поясни той.

— Ще видим кои сте и какви сте — рече Димитър с тон на човек, който е свикнал да разпорежда.

Коларите, около стотина души, тръгнаха плахо, като се блъскаха в тъмнината. Те не знаеха нито кой ги спира, нито защо ги спира, нито накъде ги води. И, кой знай защо, тях ги плашеше не толкова Димитър, който вървеше напред, а Гочо, който крачеше зад канавката и ги следеше зорко.

Колоната беше изминала около двесте разкрача, когато изотзад, откъм колите, се дочуха бързи и силни удари. Коларите се извърнаха. Димитър заповяда никой да не се обръща. И колоната мълчаливо, като гъсеница, се проточи напред. Ударите откъм колите не стихваха, долиташе някакъв трясък, нещо там се ломеше, нещо ставаше. Но коларите, обезсилени от страх, крачеха като насън и вече не смееха нито да се обърнат, нито да попитат какво става. Те бяха уверени, че са обкръжени с цял табор башибозуци, които ги извеждат на по-сгодно място, за да ги ограбят и избият. Като стигнаха на около километър от мястото, където ги спряха, Димитър заповяда да минат вдясно и да седнат. Всички се извърнаха, та погледнаха като добичета, и покорно свиха надясно. Само един от тези смразени от страх хора се откъсна и с всички сили хукна надолу към Марица. И той, а и ония от другарите му, които го забелязаха, очакваха, че ще пропукат пушки. Но никой не гръмна, дори не му извика да спре.

„Рая! Истинска рая! — рече си гневно Димитър. — Само един се осмели да избяга. Другите се скупчиха като шилета…“

Димитър извика властно да седнат, а сам се отдръпна при Гоча и му поиска цигара. Гочо му подаде табакерата си. Той зави бавно едро нарязания тютюн, запали с късче прахан и облекчено пое топлия лютив дим. Отгоре, откъм колите, вече не се чуваха удари. „Свършили са“ — рече си Димитър. И мина пак към дясната канавка. Като се изправи върху някакъв речен чакъл, който се плъзгаше под краката му, той извика високо:

— Никой да не мърда оттук до сутринта! И махна с ръка на брата си.

Колелетата на кервана бяха изпотрошени. Обикновено четиримата комити с брадвите чупеха по едно предно и по едно задно колело. Сухите синци се чупеха с трясък. Изпоядени наплати падаха в пепелта на разбитото шосе. Воловете се въртяха неспокойно, блъскаха се в процепите и се успокояваха, когато ударите на колелетата се пренасяха някъде по-напред.

— Готово ли е? — спря се при първата кола Димитър. И като видя, че наистина всичко е изпотрошено, рече повелително: — А сега назад!