Ерик Сийгъл
Последно танго в Харвард (6)

Андрю Елиът

Не! Аз не съм принц Хамлет, нито съм създаден за такъв;

Аз съм прислужникът-приятел, онзи, който

Пръв ще се намеси, за да стане нещо, случка или две,

Ще посъветва принца; несъмнено съм удобен инструмент

Почтителен, в готовност да помогна,

Съвестен, разумен, хитър;

Пълен с мъдрости, но малко отегчителен…

Т. С. Елиът

Випуск ’10

Поредният Елиът, който постъпи в Харвард, продължи традицията, започнала през хиляда шестстотин четиридесет и девета.

Андрю имаше щастливо детство.

Дори след като се разведоха благоприлично, родителите му не престанаха да задоволяват всички нужди на подрастващото момче. Имаше — гувернантка англичанка и цял куп плюшени мечета. И доколкото си спомняше, винаги го изпращаха в най-скъпите пансиони и летни лагери. Родителите му създадоха фонд, с който подсигуриха бъдещето му.

С две думи, дадоха му всичко освен любов и внимание.

Разбира се, че го обичаха. Това не подлежеше на съмнение. Вероятно затова никога не го казваха на глас. Просто смятаха, че той ще оцени усилията им да създадат прекрасен, мислещ и действащ самостоятелно син.

И така, Андрю първи от целия род се почувства недостоен да бъде приет в Харвард. Често се шегуваше, подигравайки самия себе си: „Приеха ме, защото фамилията ми е Елиът и мога да я напиша правилно.“

Ясно, че произходът му хвърляше огромна сянка върху неговото самочувствие. И съвсем разбираемо това, което смяташе за липса на творческа сила, само увеличаваше вродения му комплекс за малоценност.

Всъщност той израсна като доста умен млад човек. Бе пестелив на думи — за това свидетелства и дневникът, който започна да си води още в подготвителното училище. Бе добър футболист. Играеше като крило и център-нападателите често превръщаха ъгловите му удари в голове.

Това бе показателно за личността му — винаги щастлив да помогне на приятел.

А извън терена се държеше мило и внимателно.

Макар че не би претендирал за подобно определение, многобройните му приятели обикновено го квалифицираха като адски готин.

Университетът се гордееше с него, но една-единствена особеност отличаваше Андрю Елиът, Випуск ’58 от останалите студенти в Харвард — не беше амбициозен.

 

 

Малко след пет сутринта на двадесети септември автобусът на „Грейхаунд“ спря на неприветливата автогара в центъра на Бостън. Сред пристигналите бе и умореният и потен Даниел Роси. Дрехите му бяха изпомачкани, а червеникавата му коса — разчорлена. Дори очилата му бяха изцапани от дългия път.

Преди три дни той потегли от Западния бряг с шестдесет долара в джоба, от които му останаха петдесет и два.

Напълно изтощен, едва понесе единствения си куфар (пълен с партитури, които разучава по време на пътуването, и една-две ризи) към метрото на Харвард скуеър. Първо се дотътри до Холуърти №6, където щеше да живее като първокурсник, сетне се регистрира възможно най-бързо и се върна в Бостън, за да се прехвърли от калифорнийското в местното дружество на съюза на музикантите.

— Недей да храниш големи надежди, хлапе — предупреди го секретарката. — Имаме милион безработни пианисти. Всъщност единствените свободни места са в църквите. Виждаш ли, Господ плаща членски внос.

Тя посочи с дълъг яркочервен нокът към бележките, закачени на дъската за съобщения и добави кисело:

— Избери си църква, малкия.

След като внимателно проучи възможностите, Дани се върна с две листчета.

— Това ме устройва — каза той. — Ще свиря на орган петък вечер и събота сутрин в храма в Молдън и неделя сутрин в църквата в Куинси. Местата още ли са свободни?

— Затова висят там, хлапе. Но, виждаш ли, хлябът, който ще си изкарваш там, ще горчи.

— Да — съгласи се Дани, — но имам нужда от пари. Организират ли много танцови забави събота вечер?

— Господи, ти наистина си гладен. Нямаш ли семейство, което да се грижи за теб?

— Не. Първокурсник съм в Харвард и трябва да си плащам таксата.

— А защо онези богаташи от Кембридж не са ти дали стипендия?

— Това е дълга история — неловко отвърна Дани. — Но ще ви бъда благодарен, ако ме имате предвид. Във всеки случай, ще ви се обаждам от време на време.

— Не се съмнявам, малкия.

 

 

Предната утрин, няколко минути преди осем, Джейсън Гилбърт-младши се събуди в Сиосет, Лонг Айлънд.

В спалнята му слънцето винаги светеше сякаш по-ярко. Може би се отразяваше в множеството бляскави трофеи.

Джейсън се избръсна, облече нова блуза „Лакост“ и свали багажа си заедно с ракетите за тенис и скуош в своя мъркюри кабриолет, модел 1950. Очакваше с нетърпение мига да се понесе по Пост роуд с колата, която грижовно ремонтира със собствените си ръце: увеличи мощността на двигателя и постави двоен ауспух от фибростъкло.

Цялото семейство Гилбърт — мама, татко, Джули, Джени, икономката и съпругът й — Максуел, градинарят, — се събраха, за да го изпратят.

Последваха множество целувки и прегръдки. И кратка прощална реч от баща му.

— Синко, не ти пожелавам късмет, защото нямаш нужда от него. Ти си роден победител — не само на тенискорта.

Макар Джейсън да не го показа, тези думи на раздяла имаха точно обратния ефект. Той сякаш се боеше от перспективата да напусне дома си и да премери сили с асовете на своето поколение. Напомнянето на баща му за големите надежди, които му възлагаха, го изнерви още повече.

Все пак може би щеше да се почувства по-спокоен, ако знаеше, че тези думи на бащина обич бяха повторени няколкостотин пъти този ден от няколкостотин родители, които също изпращаха надарените си деца в Кембридж, Масачусетс.

 

 

Пет часа по-късно Джейсън вече стоеше пред спалнята си в Строус хол А-32, на чиито врати бе залепено парче жълта хартия.

До моя съквартирант:

Следобяд винаги спя, така че пази тишина.

Благодаря.

Бележката бе подписана само с Д. Д.

Джейсън отключи тихо вратата и внесе багажа си в свободната спалня, стъпвайки на пръсти. Остави куфарите на металното легло (което леко изскърца) и погледна през прозореца.

Гледката бе страхотна, шумът — също. Пред него се простираше оживения Харвард скуеър. Но Джейсън нямаше нищо против. Всъщност бе в добро настроение и разполагаше с достатъчно време, за да отскочи до Солджърс фийлд и да поиграе малко тенис. Преоблече се в бял екип и грабна ракетата и топките.

За щастие откри играч, който го бе победил в летен турнир преди две години. Момчето се зарадва на срещата си с Джейсън, съгласи се да поиграят и бързо откри колко много е напреднал новодошлият.

Когато се върна в Строус хол, намери на вратата нова жълта бележка, която съобщаваше, че Д. Д. е отишъл да вечеря, а сетне щял да учи в библиотеката, така че нямало да се върне преди десет. Ако съквартирантът му възнамерявал да се прибере по-късно, да бъдел така любезен да не вдига шум.

Джейсън си взе душ, облече си сакото от рипсено кадифе и хапна в едно от кафенетата на площада. Сетне отиде до „Радклиф“, за да огледа първокурсничките. Прибра се около десет и половина и уважи желанието на неизвестния си съквартирант за почивка.

Когато се събуди на следващата сутрин, намери нова бележка.

Отивам да се запиша. Ако се обади майка ми, кажи, че снощи съм вечерял добре.

Благодаря.

Джейсън смачка съобщението и се отправи към дългата редица студенти, наредили се край Мемориъл хол.

 

 

Въпреки намеренията, съдържащи се в бележката, невидимият Д. Д. определено не бе първият член на випуска, който бе отишъл да се регистрира. Точно в девет огромните врати на Мемориъл хол се разтвориха да приемат Теодор Ламброс.

Три минути преди това Тед излезе от дома си на Прескът стрийт, за да прекоси улицата и да заеме скромното си, но неизличимо място в историята на най-стария университет в Америка.

За него това бе раят.

 

 

Бащата на Андрю Елиът го докара от Мейн със семейния микробус, натъпкан с грижливо подредени куфари със сака от туид и шотландска вълна, бели контешки обувки, мокасини, вратовръзки и запас от ризи, достатъчен за цял срок. С две думи, училищните му униформи.

Както обикновено, баща и син не разговаряха много помежду си. Прекалено много поколения от рода Елиът бяха изминали този път, за да има какво да си кажат.

Паркираха близо до Масачусетс хол (някои от първите му обитатели са били войници на Джордж Вашингтон). Андрю се втурна да потърси бивши съученици от подготвителното училище, които да му помогнат с багажа. По-късно, докато те вече мъкнеха куфари и чанти, за момент Андрю остана сам с баща си. Мистър Елиът използва случая да му даде следния практичен съвет.

— Синко — започна той. — Ще ти бъда много благодарен, ако се постараеш да не те изхвърлят оттук. Въпреки че в необятната ни страна има много училища, няма друго като Харвард.

Андрю прие с благодарност този проницателен мъдър съвет, сбогува се с баща си и тръгна към общежитията. Двамата му съквартиранти вече се бяха заели с подреждането на багажа му. Бяха открили алкохола му. Вдигаха наздравици за срещата им след лятото, прекарано в изискани гуляи из Европа.

— Ей, момчета — запротестира той, — можехте поне да ме попитате. Освен това трябва да се регистрираме.

— Стига бе, Елиът — възрази Дики Нюал и отпи нова глътка. — Преди малко минахме оттам. Опашката опасва цялата сграда.

— Да — потвърди Майкъл Уигълзуърт, — всички новобранци искат да се запишат първи. Бързай бавно, Елиът.

— Аз отивам.

— Знаех си — изхили се Нюал. — Елиът, човече, вече не може да се разчита на теб.

Андрю настоя, без да се влияе от тези закачки.

— Е, момчета, аз отивам.

— Давай — освободи го Нюал с високомерно махване с ръка. — Ако побързаш, ще ти оставим малко „Хейг“. Между другото, къде са останалите бутилки?

И така, Андрю Елиът прекоси Харвард ярд и се нареди на дълга, извита опашка, за да се влее в пъстрия Випуск ’58.

 

 

Целият випуск вече се намираше в Кембридж, макар да оставаха още няколко часа, през които да се запишат и последните от тях.

В обширната мрачна зала, под огромния прозорец от рисувано стъкло се бяха събрали бъдещите лидери на света, Нобелови лауреати, промишлени магнати, неврохирурзи и няколко дузини застрахователи.

Първо получиха големи кафяви пликове с всички необходими за попълване формуляри — в четири екземпляра за счетоводството, в пет екземпляра за регистратурата и, необяснимо защо, в шест екземпляра за здравната служба. Пишеха седнали един до друг на тесни безкрайни банки, които сякаш се губеха в далечината.

Сред въпросниците имаше и един за „Филипс Брукс хаус“. В него се интересуваха от религиозната принадлежност. На тези въпроси не бе задължително да се отговаря. Макар никой от тях да не бе набожен, Андрю Елиът, Дани Роси и Тед Ламброс задраскаха квадратчета съответно срещу епископалната, католическата и православната църква. Единствено Джейсън Гилбърт посочи, че не е религиозен.

След официалното регистриране трябваше да минат през безкраен шпалир от шумни агитатори, носещи плакати с призиви към вече официално приетите в Харвард първокурсници да се присъединят към младите демократи, републиканци, либерали, консерватори, алпинисти, водолази и т.н.

Безброй неудържими студенти шумно ги придумваха да се абонират за „Кримсън“ (единствения сутрешен всекидневник), „Едвокът“ (така ще четете тези автори преди да получат „Пулицър“) и „Лампун“ (ако направите сметка, ще откриете, че плащате по един цент на виц). С две думи, само най-големите скъперници или последните бедняци успяваха да се измъкнат с непокътнати портфейли.

Тед Ламброс не се записа никъде, защото програмата му бе претоварена с учебни занятия през деня и с кулинарни — през нощта.

Дани Роси стана член на Католическия клуб с надеждата, че религиозните момичета ще са малко стеснителни и ще му бъде по-лесно да излиза с тях.

Андрю Елиът премина през цялата блъсканица като опитен пътешественик, проправяйки си път през гъсталака. Клубовете, в които щеше да се запише, набираха членове по далеч по-уравновесен начин и съвсем не така публично.

Джейсън Гилбърт освен че се абонира за „Кримсън“ (за да изпраща на родителите си хрониките на своите постижения), премина спокойно през фалангата от кресльовци, както предците му са прекосили Червено море, и се завърна в Строус.

Чудо на чудесата, мистериозният Д. Д. беше буден. Или поне вратата на спалнята бе отворена, а на леглото лежеше някой, скрил лице зад учебник по физика.

Джейсън рискува с директен разговор.

— Здрасти. Ти ли си Д. Д.?

Над книгата надзърнаха чифт очила с рогови рамки.

— Ти ли си съквартирантът ми? — отвърна нервен глас.

— Ами, разпределиха ме в Строус А-32 — обясни Джейсън.

— Значи ти си — логично заключи Д. Д. Внимателно отбеляза с кламер мястото, до което бе стигнал, остави учебника, стана и протегна студена и влажна ръка.

— Аз съм Дейвид Дейвидсън.

— Джейсън Гилбърт.

Д. Д. изгледа съквартиранта си и попита:

— Не пушиш, нали?

— Не, вредно е за белите дробове. Защо питаш, Дейв?

— Моля те, предпочитам да ме наричаш Дейвид. Питам, защото изрично настоявах за съквартирант-непушач. Всъщност, исках да съм сам, но на първокурсниците това не им е позволено.

— Откъде си? — поинтересува се Джейсън.

— От Ню Йорк. Природонаучната гимназия в Бронкс. Достигнах финала на конкурса „Уестингхаус“. А ти?

— Лонг Айлънд, Сиосет. Финалист съм на няколко турнира по тенис. Спортуваш ли нещо, Дейвид?

— Не — отвърна младият учен. — Това е загуба на време. Освен това съм се записал в подготвителен курс по медицина. Трябва да мисля за неща като химия например. Какъв искам да станеш, Джейсън?

„Божичко, помисли си Джейсън, трябва да изтърпя целия разпит, само за да бъда съквартирант на тоя мухльо.“

— Честно казано, още не съм решил. Но докато мисля по въпроса, защо не излезем да купим някои мебели за гостната?

— За какво са ни? — попита подозрително Д. Д. — Всеки има легло, бюро, стол. Какво друго ни трябва?

— Ами един диван би ни се отразил добре. На него може да си почиваме и да учим през седмицата. Ще ни трябва и хладилник. За да черпим през уикенда гостите си с нещо студено.

— Гости? — попита Д. Д. с нарастващо безпокойство. — Ти възнамеряваш да правиш купони тук?

Търпението на Джейсън се изчерпа.

— Кажи ми, Дейвид, случайно да си помолил да ти изпратят монах за съквартирант?

— Не.

— Добре, защото аз не съм такъв. А сега ще се включиш ли в покупката на дивана, или не?

— Не ми трябва диван — отсече Дейвид.

— Добре — примири се Джейсън, — ще го купя сам. Но видя ли те да седнеш на него, ще ти взема наем.

 

 

Андрю Елиът, Майк Уигълзуърт и Дики Нюал прекараха следобеда в обиколка из мебелните магазини и се сдобиха с най-хубавите кожени мебели, които успяха да открият. След като за три часа похарчиха сто деветдесет и пет долара, те се озоваха на партера на общежитието с всичките си придобивки.

— Божичко! — възкликна Нюал, — потръпвам при мисълта колко мадами ще легнат на този невероятен шезлонг. Искам да кажа, че щом го видят, ще се събличат и ще скачат в него.

— В такъв случай, Дики — Андрю прекъсна бляновете на приятеля си, — по-добре да го качим горе. Ако Клифи мине, докато сме още тук, ще ти се наложи да го използваш на публично място.

— Не мисли, че не мога — изфука се Нюал и бързо добави: — Хайде да си качваме партакешите нагоре.

Сетне се обърна към най-едрия от тримата и попита:

— Можеш ли да носиш този стол сам, Уигълзуърт?

— Без проблем — отвърна кратко високият атлет.

Вдигна тежкия фотьойл на главата си, сякаш бе огромен шлем за американски футбол и го понесе по стълбите.

— Това е всемогъщият Майк — продължи да остроумничи Нюал. — Бъдещият безсмъртен випусник на Харвард и първият сред завършилите този университет, който ще изиграе ролята на Тарзан в киното.

 

 

— Само още три стъпала. Моля ви, момчета — почти стенеше Дани Роси.

— Ей, хлапе, задължението ни е просто да го доставим. Не сме се уговаряли да го мъкнем по стълби. Винаги качваме пиана с асансьор.

— Хайде де — запротестира Дани, — много добре знаете, че в общежитията в Харвард няма асансьори. Какво ще ви струва да изкачите още три стъпала и да го внесете в стаята ми?

— Още двадесет долара — отвърна един от широкоплещестите хамали.

— Ей, че проклетото пиано струва само тридесет и пет.

— Плащаш или го оставяме тук.

— Нямам двадесет долара — изохка Дани.

— Жалко, колежанче — изръмжа по-приказливият от двамата хамали и си тръгнаха.

Дани постоя на стълбите няколко минути, обмисляйки дилемата. След което му хрумна нещо.

Нагласи разнебитения стол, вдигна капака и отначало колебливо, а сетне с нарастваща увереност, започна да вдъхва живот на безмълвните клавиши.

Понеже повечето от прозорците бяха отворени поради циганското лято, не след дълго край него се събра цяла тълпа. Някои по-живи първокурсници започнаха да танцуват. За да влязат във форма за бъдещи завоевания в „Радклиф“ и на разни обществени прояви.

Дани свиреше страхотно. А колегите му бяха искрено очаровани да открият какъв талант има сред тях. (Това е новият Питър Ниро — заяви някой). Накрая Дани свърши — или поне така му се струваше. Но всички заръкопляскаха и замолиха да продължи. И той започна да изпълнява желания за най-различни парчета като „Танц със саби“ и „Три монети във фонтана“.

Неочаквано пристигна един от полицаите на Харвард. Дани вече се молеше да се появи някой от тях.

— Слушайте — извика полицаят, — тук не може да се свири на пиано.

Първокурсниците го освиркаха.

— Чуйте ме — Дани се обърна към ентусиазираната си публика. — Защо не качим пианото в стаята ми и обещавам да свиря цяла нощ.

С радостни викове на съгласие неколцина здравеняци сред присъстващите с готовност понесоха пианото по стълбите.

— Един момент — предупреди ги полицаят. — Никаква музика след десет часа. Такъв е правилникът.

Последваха свиркания, викове и дюдюкания, докато Дани Роси отвърна любезно:

— Да, сър. Обещавам да свиря само до вечеря.

 

 

Макар да му отказаха привилегията да се премести от кутийката, която обитаваше докато учеше в гимназията, Тед Ламброс прекара по-голямата част от следобеда в пазаруване.

На първо място, зелена чанта за книги — необходимост за всеки студент от Харвард — талисман, който побира вашите оръдия на труда и ви определя като истински учен. Купи си и голям, правоъгълен флаг, на чийто пурпурен фон пишеше с големи бели букви: „Харвард — Випуск 1958“. И докато другите първокурсници закачаха подобни сувенири по стените, Тед го постави над бюрото в малката си спалня. Сдоби се и с внушителна на вид лула „Левит&Пиърс“. Някой ден възнамеряваше да пропуши.

Следобедът отмина и Тед провери грижливо подредения си куфар, купен на старо. Чувстваше се готов да посрещне утрешното предизвикателство на Харвард.

Изведнъж магията изчезна — Тед пое по Масачусетс авеню към „Маратон“. Там щеше да облече стария си костюм и да сервира агнешко на светилата на Кембридж.

 

 

Денят щеше да премине в стоене по опашки. Първо, сутринта в Мемориъл хол и после малко след шест вечерта, когато във „Фрешман юниън“ започна да се оформя дълга редица, която се изви навън по гранитните стълбища и едва не стигна до Куинси стрийт. Естествено, всеки първокурсник носеше сако и вратовръзка — макар облеклото им да се различаваше по цвят и качество, в зависимост от средствата и произхода. Изрично бе постановено, че единствено в това облекло студентът в Харвард ще получи вечеря.

Неприятна изненада очакваше тези официално облечени млади господа. Нямаше чинии.

Вместо това им сипваха храната в светлокафяви пластмасови подноси, разделени на сектори с неясно предназначение. В единствения по-смислен сектор — вдлъбнатина в центъра на тази измишльотина, — можеше да се постави чаша мляко.

Макар и умно измислен, подносът не скриваше факта, че храната на първокурсниците бе отвратителна.

Какви бяха тези сиви резени, сипани в подносите им? Готвачите твърдяха, че е месо. На повечето студенти им приличаха на подметки, още повече че имаха същия вкус. Никакво утешение не носеше възможността да си поискат допълнително. Че кой можеше да изяде този гьон?

Единственото спасение се оказа сладоледът. Беше в изобилие. А за един осемнадесетгодишен младеж сладоледът може да компенсира почти всеки кулинарен провал. И го правеше, в огромни количества.

Нито един от първокурсниците не се оплака. Макар и не всички да го признаваха, бяха щастливи просто да са там. Безвкусната храна даваше на всеки от випуска превъзходство над нещо. Почти всеки от тях бе номер едно в своята област. Випускът се състоеше от двеста осемдесет и седем абитуриенти и всеки с болка осъзнаваше, че само един от тях ще бъде достатъчно добър, за да е първи и в Харвард.

Водени от странен инстинкт, спортистите започнаха да се откриват един друг. На една от кръглите маси във външния кръг Кланси Робъртс бе подхванал кампанията си да го изберат за капитан на отбора на първокурсниците по хокей. На друга, състезатели по американски футбол, запознали се преди час в Дилън Фийлд хаус, поглъщаха последното ястие сред плебеите, както се изразиха. След като започне сезонът, щели да се хранят на треньорската маса в клуба, където резените месо щели да бъдат също така сиви, но за сметка на това два пъти по-дебели.

Огромната зала с облицовани в ламперия стени се огласяше от шумните разговори на възбудените първокурсници. Личеше си кой идва от гимназия и кой — от подготвително училище. Последните, облечени в сака от шотландска вълна и вратовръзки с подхождащи си цветове от дебел рипсен плат, се хранеха на по-големи групи. Водеха общи разговори и се смееха заедно. Бъдещият физик от Омаха, поетът от Мисури, бъдещият политик от Атланта се хранеха сами. Или, ако след двадесет и четири часа все още можеха да ги понасят — със съквартирантите си.

В Харвард избират съквартирантите ви след продължително обмисляне и анализ. В действителност, някакъв истински садистичен гений прекарва часове наред над това странно разпределение. И каква работа е това — същинска шведска маса с хиляда и сто напълно различни ястия. А какво ще поднесете с това? Кое блюдо се приема леко и кое води до разстройство на храносмилането? Някой в администрацията знаеше отговорите на тези въпроси. Или поне така си мислеше.

Питат, разбира се, за вашите предпочитания. Непушач, спортист, любител на изкуството и т.н. Идващите от подготвителни училища, естествено, желаеха да са настанени със съученици. Така и ставаше. Но в тази огромна колония от ексцентрици, където изключенията са нещо нормално, имаше и неколцина конформисти.

Какво да направят например с Дани Роси, чието единствено желание бе да го настанят възможно по-близо до Пейн хол, където е факултетът по музика? Да го сложат заедно с още един музикант? Не, така рискуваха сблъсък на тяхното его. А Харвард желае сред първокурсниците да царува хармонично спокойствие. Тази първа седмица те получаваха най-болезнения урок в живота си. Щяха да научат, че светът не се върти единствено около тях.

Поради причини, неразбираеми за никого, освен за университетските власти, настаниха Дани Роси в Холуърти заедно с бъдещия архитект Кингман Ву, китаец от Сан Диего (вероятно връзката бе Калифорния) и с Бърни Акерман, математически гений и шампион по фехтовка от Чикаго.

Докато вечеряха, Бърни се опита да разгадае защо мандарините от Харвард ги събраха заедно.

— Пръчката — предложи той като решение. — Тя е единственият ни общ символ.

— Сериозно ли говориш? — попита Кингман Ву.

— Не виждаш ли? — настоя Акерман. — Дани ще стане велик диригент. Какво ще размахва пред оркестъра? Диригентска палка. А аз имам най-голямата пръчка, защото съм фехтовач. Разбра ли?

— Ами аз? — попита Ву.

— С какво чертаят архитектите? С моливи. Това е решението на загадката защо са ни сложили заедно.

Китаецът не остана доволен.

— Дадохте ми най-малката пръчка — намръщи се той.

— Е, знаеш къде да си я пъхнеш — предложи Акерман и се захили самодоволно.

Така се роди първата вражда във Випуск ’58.

 

 

Въпреки външната си самоувереност, Джейсън Гилбърт се притесняваше да отиде сам на тази първа вечеря. От отчаяние потърси Д. Д., за да отидат заедно. Уви, съквартирантът му се върна, преди още Джейсън да се облече.

— Бях трети на опашката — похвали се той. — Изядох два сладоледа. Майка ми ще остане доволна.

Така че Джейсън излезе сам. За късмет близо до библиотеката срещна момче, което бе играло на четвъртфиналите на турнира на частните училища „Грейт метрополитън“. Първокурсникът гордо представи на съквартирантите си бившия си съперник с думите:

— Копелето, което ще ме победи за първото място. Освен ако онзи от Калифорния не бие и двама ни.

Джейсън с радост се присъедини към тях. Говореха предимно за тенис. И за отвратителната храна. И, разбира се, за подносите, подобни на кучешки паници.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Заедно със съквартирантите си отпразнувах първия ден в Харвард, като не вечерях там. Решихме да отидем в Бостън, да хапнем набързо в Юниън Ойстър хаус и после да посетим Сколи скуеър, единственият оазис на порока в този град — пустиня на пуританското благоприличие.

В „Олд Хауръд“ гледахме поучителен спектакъл. Известният сатиричен театър е приютил прочути стриптизьорки, една от които бе гвоздеят на тазвечерната програма, Ирма Тялото.

След представлението (ако това е точната дума), събрахме кураж да се промъкнем зад кулисите, за да поканим изпълнителката на главната роля да побъбри на чаша шампанско. Отначало мислехме да съчиним елегантно писмо („Скъпа мис Тяло…“), но сетне решихме, че ефектът ще бъде по-голям, ако я посетим лично.

До този момент самохвалството ни нямаше граници. Всеки се перчеше с безумната си смелост и се преструваше, че тръгва към сцената. Нито един от нас не направи повече от две стъпки към кулисите.

Тогава ми хрумна гениалното решение.

— Хей, защо не отидем всички?

Втренчихме погледи един в друг, за да видим, кой ще отговори пръв. Но никой не посмя.

Сетне, внезапно, в необясним пристъп на добросъвестност единодушно преценихме, че благоразумието изисква да се наспим, за да сме готови да посрещнем изпитанията на обучението в Харвард. Решихме, че тялото трябва да отстъпи пред духа.

Уви, бедна Ирма, не знаеш какво изпусна!

 

 

Дванадесет първокурсници стояха в редица чисто голи. Имаха различни конструкции — дебели и слаби. Дани Роси бе сред последните. По телосложение варираха от Мики Маус до Аполон. И Джейсън Гилбърт се намираше сред тази дузина. Пред тях, на около метър над земята, стърчеше дървена пейка. Зад нея стоеше надменен преподавател по физкултура, заплашително представил се като „полковник“ Джексън.

— Внимание! — изкрещя той. — На вас, първокурсници, ви предстои да положите прочутия харвардски стептест. Който — не е необходимо да си студент в Харвард, за да го разбереш, — включва стъпване ту с единия, ту с другия крак по тази пейка. Дотук ясно ли е? Този тест е измислен по време на войната с цел проверка на физическото състояние на войниците. И сигурно е свършил работа, щото разбихме Хитлер, нали така?

Замълча за момент, за да си придаде израз на патриотичен ентусиазъм, но изгуби търпение и продължи да излага правилата.

— Добре, когато свирна, ще започвате да стъпвате по пейката. Ще пусна плоча и ще тактувам с палката. Упражнението ще продължи цели пет минути. Ще наблюдавам всички ви, така че, ако се опитате да кръшкате или да пропуснете такт, ще прекарате цялата проклета година във физически упражнения.

Дани се разтрепери вътрешно, когато този грубиян започна да се разхожда.

„По дяволите!“ — каза си той. — „Останалите момчета са доста по-високи от мен. За тях това е като скачане по бордюр. А за мен проклетата пейка е същински Еверест. Не е честно.“

— Внимание! — извика полковник Джейсън. — Започвате когато ви кажа. И спазвайте ритъма!

Старт!

И те започнаха.

Докато грамофонът гърмеше, чудовището тактуваше неуморно с палката. Едно, две, три, четири, едно, две, три, четири…

Скоро Дани започна да се изморява. Надяваше се полковникът да намали темпото поне мъничко, но Джексън бе неумолим като метроном.

„Е, поне остава още малко“ — мислеше се Дани.

— Половин минута! — извика Джексън.

„Благодаря ти, Господи!“ — каза си наум Дани. — „Още малко и ще спра.“

Но след тридесет секунди, изминали в агония, полковникът изрева.

— Една минута мина, остават четири!

„Не, не и още четири минути“ — отчая се Дани. „Едва дишам.“ После се сети, че ако се откаже, го очаква и курс по физическа подготовка при този садист. Тогава събра всички сили, куража, който го бе провалил на пистата за бягане, и превъзмогна болките си.

— Давай, недорасляк такъв — изкрещя инквизиторът. — Не забавяй ритъма. Стегни се или ще те накажа още една минута.

Пот струеше по телата на дванадесетте първокурсници. И дори хвърчеше около тях.

— Две минути. Остават още три.

Дани бе обзет от отчаяние, че няма да успее. Едва повдигаше крака. Бе сигурен, че ще падне и ще си счупи ръката. Сбогом на концертите. И всичко това заради едно абсурдно, животинско упражнение.

Изведнъж чу тих глас да го съветва:

— По-спокойно, приятел. Опитай се да успокоиш дишането. Ако пропуснеш такт, ще се опитам да те прикрия.

Дани вдигна изморен поглед. Видя кой го окуражи — русокос мускулест състудент. Атлет в такава прекрасна форма, че можеше да говори, докато подскача. Дани едва успя да кимне в знак на благодарност. Стегна се и продължи упорито.

— Четири минути — изрева Торквемада^[1]. — Остава само една. За студенти в Харвард сте доста добри.

Изведнъж краката на Дани Роси се парализираха. Не можеше да помръдне.

— Не се отказвай точно сега — прошепна съседът му. — Стегни се, остават някакви си гадни шестдесет секунди.

В следващия миг Дани усети как една ръка го хваща под мишницата и го изправя. Крайниците му сякаш оживяха и той продължи упорито изтощителното подскачане.

Най-сетне дойде спасението. Кошмарът свърши.

— Добре. Седнете на пейката и поставете ръката си на врата на съседа отдясно. Премерете пулса му.

Първокурсниците, издържали това изморително изпитание, с радост се отпуснаха и започнаха да нормализират дишането си.

След като полковникът записа всички данни, свързани с физическото им състояние, дванадесетте изтощени момчета получиха заповед да се изкъпят и да слязат все така голи два етажа по-надолу в басейна. Защото, както недвусмислено им заяви арогантният Джексън, „който не може да преплува петдесет метра, няма да завърши този университет.“

 

 

Докато стояха под душовете и миеха потта на мъчението, Дани каза на състудента си, чиято благородна помощ му спаси безброй часове за пианото.

— Хей, цял живот няма да мога да ти се отблагодаря.

— Няма нищо. Беше много глупав тест. Горко на този, който ще изпълнява заповедите на тази горила цял семестър. Между другото, как се казваш?

— Дани Роси — отвърна по-дребничкото момче и протегна насапунисаната си ръка.

— Джейсън Гилбърт — представи се атлетичният тип и добави с усмивка. — Плуваш ли добре, Дани?

— Да, благодаря — усмихна се Дани. — Аз съм от Калифорния.

— Ти си от Калифорния и не спортуваш?

— Моят спорт е пианото. Обичаш ли класика?

— Не слушам нищо по-тежко от Джони Матис^[2]. Но все пак бих те послушал с удоволствие. Може би някой път след вечеря, а?

— Разбира се. Ако не стане, ти обещавам два билета за първия ми концерт.

— Толкова ли си добър?

— Да — отвърна тихо Даниел Роси без излишна скромност.

Сетне и двамата слязоха до басейна. Преплуваха задължителните петдесет метра — Джейсън доста бързо, а Дани доста предпазливо — в съседни коридори и показаха, че физическото им състояние отговаря на изискванията на Харвард.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Вчера ни подложиха на тъпия харвардски стептест. Като футболист бях в добра форма и го изкарах, без да се изпотя. (Или за да съм по-точен — с много пот, но с малко усилия.) Единственият проблем възникна, когато „полковник“ Джексън ни накара да протегнем ръце и да напипаме артерията на врата на съседа си. Момчето до мен бе вир вода мокро и не намерих пулса му. Така че, когато онзи фашист дойде да го запише, му казах първото хрумнало ми число.

После в общежитието обсъдихме този унизителен тест. И тримата се съгласихме, че най-неприятното и ненужното нещо е проклетата снимка точно преди теста. Само си представете: сега Харвард има лично досие на всеки — или по-точно на всеки от випуска — чисто гол пред фотоапарата, уж за да видят телосложението ни. Но е твърде вероятно, ако някой от нас стане президент на Съединените щати, отделът по физическо възпитание да извади снимката и да покаже чисто гол лидера на най-великата нация.

Уигълзуърт е обезпокоен най-вече от възможността в архива да се промъкне крадец, да задигне снимките и да ги продаде за цяло състояние.

— На кого? — попитах аз. — Кой ще плати, за да види снимките на хиляда голи първокурсници от Харвард?

Това го накара да се замисли. Кой наистина би събрал такава колекция от портрети? Някоя сладострастна девойка от „Уелзли“ може би? Тогава ме осени следната мисъл: дали и момичетата от „Радклиф“ ги снимат така?

Нюал е сигурен в това. Тогава в мен се роди великата идея: да се промъкнем в „Радклиф“ и да откраднем техните снимки. Какво шоу! Така ще знаем към кои момичета да насочим вниманието си.

Отначало одобриха плана ми. Но сетне смелостта им се изпари. А Нюал заяви, че „истинският мъж“ трябвало да провери лично как изглежда момичето, което харесва.

Все още мисля по въпроса.

 

 

В пет часа следобед във вторник щяха да им раздадат формулярите за избор на учебни предмети. Това даваше на Випуск ’58 малко време да напазарува или да си състави балансирана програма. Щяха да изучават някои предмети, защото са свързани с основните им специалности, други — за разнообразие, трети — може би за културно обогатяване. Тези, които идваха от подготвителни училища, задължително се нуждаеха от поне един лесен предмет.

За Тед Ламброс, уверен в превъзходството си в класическите дисциплини, изборът бе съвсем лесен — латински, тоест Хораций^[3] и Катул^[4], и „естествени науки“ при „пиротехника“ Л. К. Неш, чийто опити водеха до експлозии поне няколко пъти годишно.

И защото му допадаше, а и по необходимост, той избра „гръцки А“, въведение в класическата версия на матерния му език. След два семестъра щеше да чете Омир в оригинал. А междувременно като четвърти предмет щеше да изучава прочутите епоси в превод на Джон Финли, легендарният професор по гръцка литература. „Клас“, както наричаха с любов неговия предмет хем щеше да обогати знанията му, хем нямаше да има проблем с изпита.

Дани Роси вече бе планирал програмата си по време на кроса. „Музика и анализ на формата“, който бе задължителен предмет. Но останалите бяха истинско удоволствие. „Преглед на оркестровата музика от Хайдн^[5] до Хиндемит^[6].“ После немски, който да го подготви, за да може да дирижира оперите на Вагнер^[7]. (По-късно щеше да се заеме с италиански и френски.) И, разбира се, най-популярния и вдъхновяващ свободата избираем предмет — „Класически езици и литература“.

Дани желаеше да посещава семинара по композиция на Уолтър Пистън и се надяваше великият композитор да го приеме, въпреки че бе първокурсник, а аудиторията се състоеше предимно от студенти последна година. Но Пистън му отказа „за негово собствено добро.“

— Виж — обясни му той, — парчето, което ми изпрати, ме очарова, но нямаше нужда да го гледам. Писмото на Густав Ландау ми бе достатъчно. Ако те взема сега обаче, ще се окажеш в парадоксалното положение — как да се изразя? — да тичаш, без да знаеш да ходиш. Ако това ще те утеши, когато Ленард Бърнстайн учеше при нас, го накарахме да започне от А и Б, също като теб.

— Добре — любезно се съгласи Дани.

А когато си тръгна, си помисли: „Май по този начин ми каза, че творбата ми е незряла.“

 

 

Първокурсниците, които идваха от подготвителни училища имаха голямо преимущество. От по-големите си съученици, запознати с обстановката в Кембридж, научаваха кои точно предмети да изберат и кои да избегнат.

Предаваха си един на друг тайната дума, която бе ключът за преуспяване в Харвард — глупости. Колкото по-сложно е наименованието, толкова по-голяма е вероятността курсът да е лесен.

Освен това те идваха в Харвард добре запознати с техниките как да отговарят по време на изпит и как да раздуват писанията си с полезни изрази от типа на „от гледна точка на теорията“ или „първоначално можем да забележим определено становище, което да отстоим и при по-подробен анализ“ и така нататък. Това им позволяваше да напишат едва ли не цялото си контролно, без да изложат нито един факт.

Но по математика този номер не минаваше. Затова, за Бога, приятел, стой далеч от науката! Макар естествените науки да са задължителен предмет, запиши ги през втората година. Дотогава така ще си усъвършенствал стила си на писане, че ще бъдеш в състояние да спориш как от определена гледна точка две и две прави вероятно пет.

Андрю Елиът си избра програма мечта за всеки първокурсник. Първо — соц. отн. — защото словосъчетанието социални отношения само по себе си е покана за празнодумство. След това английски — преглед от Чосър^[8] до братовчед му Том^[9]. Предметът бе лесен, а и Андрю бе изчел повечето произведения, макар и в резюме, през втората си година в подготвителното училище.

Изборът му на „Изящни изкуства“ говореше за проницателност. Малко четене, кратки записки и най-вече гледане на диапозитиви. Нещо повече, късният час на занятията и полутъмната обстановка благоприятстваше кратка дрямка преди обяд. Освен това, както изтъкна Нюал, „веднага щом си хванеш гадже от «Радклиф», ще можете да се измъквате безпрепятствено от залата.“

С последния предмет нямаше никакви затруднения. Това бе „Класически езици и литература“. Освен множеството преимущества на дисциплината, той гледаше на Финли едва ли не като на слуга от семейството, понеже професорът заемаше катедрата, принадлежала на някои от предците на Андрю.

Вечерта, след като предадоха формулярите с програмата си, Андрю и Дики Нюал отпразнуваха с джин и тоник официалното начало на своето самоусъвършенстване.

— И така, Анди — попита Дики след четвъртата чаша, — какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

Андрю отвърна полушеговито:

— Честно казано, не знам дали искам да порасна.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Вероятността випускът ни да се събере заедно някога през целия ни живот е нищожно малка.

Докато сме в университета, се събираме три пъти. Веднъж, когато постъпваме — спокойни, сериозни и скучни. Сетне на купона на първокурсниците. И накрая, след като преодолеем всички препятствия, една юнска сутрин четири години по-късно, за да получим дипломите си.

През останалото време се борим с Харвард сами. Казват, че най-важната ни среща е двадесет и пет години след завършването. Това означава хиляда деветстотин осемдесет и трета — не мога да мисля толкова напред.

Казват още, че когато се съберем на двадесет и петата годишнина, ще изпитваме някакво смътно чувство на солидарност и съзнание за братство. Но засега приличаме повече на животните от Ноевия ковчег. Искам да кажа, че едва ли лъвовете са имали какво да си говорят с овцете. Или с мишките. Точно това изпитваме аз и съквартирантите ми към някои от съществата, качили се с нас на борда за това четиригодишно пътешествие. Живеем в различни каюти, седим на различни палуби.

Както и да е. Тази вечер целият випуск ’58 се събрахме в Сандърс тиътър. Беше много тържествено.

Знам, че не всички обичат доктор Пъзи, но когато той говори за университетската традиция за защита на академичната свобода, беше много вълнуващо.

Посочи за пример А. Лорънс Лоуел, който в началото на века наследил прадядо ми на поста ректор на Харвард. Очевидно веднага след Първата световна война мнозина от студентите и преподавателите в Кембридж са се увличали по социализма и комунизма — тогава нови и непознати за тях учения. Лоуел бил подложен на невероятен натиск да изгони всички с леви убеждения.

Сега дори глупаци като мен разбраха безмълвното сравнение на Пъзи между миналото и настоящата жестока война, която сенаторът Маккарти водеше срещу него. Пъзи цитира думите на Лоуел, че в аулите професорите са абсолютно свободни да преподават „истината такава, каквато я виждат“.

Той заслужава поздравления. Демонстрира смелост, която Хемингуей би определил като „благородство въпреки натиск“. А випуск ’58 не го аплодира достатъчно дълго.

Нещо обаче ми подсказва, че когато остареем и опознаем света по-добре, ще се срамуваме, защото не оценихме смелостта на Пъзи тази вечер.

 

 

— Къде отиваш, Гилбърт?

— А ти къде мислиш, Д. Д.? На закуска, разбира се.

— Днес?

— Да, защо не?

— Стига бе, Гилбърт, знаеш много добре. Та днес е Йом кипур.

— Е, и?

— Не знаеш ли какво означава това?

— Естествено, че знам. Денят на изкуплението за евреите.

— Гилбърт, днес се пости — упрекна го съквартирантът му. — Говориш, сякаш не си евреин.

— Ами, Д. Д., всъщност не съм.

— Не ми ги разправяй тия. И ти си евреин като мен.

— И на какво основание правиш този категоричен извод? — попита Джейсън развеселен.

— Ами, не си ли забелязал, че в Харвард винаги слагат евреите заедно? Защо иначе ще те слагат с мен?

— Бих желал да узная — отвърна шеговито Джейсън.

— Гилбърт — настоя Д. Д., — отричаш ли, че принадлежиш към юдейската вяра?

— Виж какво, знам, че дядо ми е бил евреин. Но след като става въпрос за вяра, аз принадлежа към унитарната църква.

— Това няма значение — възрази Д. Д. — Ако Хитлер беше жив, щеше да те сметне за евреин.

— Чуй ме, Дейвид — продължи Джейсън невъзмутимо, — ако случайно не знаеш, Хитлер е мъртъв от години. Освен това тук е Америка. Спомняш ли си какво пише в Закона относно правата за свободата на вероизповеданията. Дори внукът на един евреин може да закусва на Йом кипур.

Ала Д. Д. не призна поражението си.

— Гилбърт, трябва да прочетеш есето на Жан-Пол Сартр за еврейската идентичност. Ще те накара да се замислиш над своята дилема.

— Честно казано, не смятам, че имам такава.

— Според Сартр евреин е този, когото светът смята за евреин. А това, Джейсън, означава, че може да си рус, да ядеш бекон на Йом кипур, да се обличаш както си искаш, да играеш скуош — тези неща не променят нищо. Светът ще продължи да те смята за евреин.

— Хей, виж, досега единственият човек, който ми е създавал неприятности заради произхода и убежденията ми, си ти, приятел.

В този миг Джейсън осъзна, че това не е съвсем вярно. Не бе ли имал „проблем“ с комисията по приемането в Йейл?

— Добре — каза Д. Д. и закопча сакото си, — щом желаеш да продължаваш да живееш като щраус, твоя воля. Но рано или късно ще ти дойде акълът.

И на излизане добави саркастично:

— Приятна закуска.

— Благодаря — весело отвърна Джейсън — и не забравяй да се помолиш и за мен.

 

 

Възрастният мъж погледна морето от студенти, които с благоговение очакваха коментара му върху решението на Одисей да отплава за дома след десет години на бурни приключения с жени, чудовища и жени-чудовища.

Стоеше на сцената на Сандърс тиътър, единствената достатъчно голяма — или подходяща — сграда в Харвард да приюти лекциите на професор Джон Х. Финли-младши, избран от боговете на Олимп да предаде някогашната слава на Елада на кембриджското простолюдие. Всъщност, благодарение на несравнимата му ораторска дарба, по-голямата част от стотиците, които се записваха през септември в курса му по класически езици и литература като пълни невежи, го завършваха по Коледа като запалени поклонници на Елада.

Затова всеки вторник и четвъртък от десет сутринта четвърт от всички студенти в Харвард се събираха, за да чуят лекциите на този велик човек по история на епоса от Омир до Милтън. Всеки седеше на любимото си място, откъдето да слуша Финли. Андрю Елиът и Джейсън Гилбърт предпочитаха балкона. Дани Роси, в стремежа си да убие с един куршум два заека, сменяше мястото си с цел да изследва акустиката на залата. Всички големи концерти, дори и тези на Бостънския симфоничен оркестър, се изнасяха тук.

Тед Ламброс седеше на първия ред, за да не пропусне нито дума. Той бе дошъл в Харвард с желанието да усъвършенства латинския и гръцкия си, но лекциите на Финли излагаха същността на въпроса с мистична възвишеност, която го изпълваше с еуфория и национална гордост.

Днес Финли говореше за заминаването на Одисей от омайния остров на нимфата Калипсо, въпреки горещите й молби и обещанията да го дари с вечен живот.

— Представете си — започна Финли пред захласната аудитория. Сетне спря и всички се зачудиха какво ли ще ги помоли да направят. — Представете си нашия герой, комуто предлагат безконечна идилия с вечно млада нимфа. И той жертва всичко това, за да се върне на бедния си остров при жена, която, както Калипсо ясно му напомня, бързо остарява и никаква козметика няма да й помогне. Необикновено, изкусително предложение, което не можеш да отхвърлиш. И какъв е отговорът на Одисей?

Финли закрачи напред-назад и започна да рецитира наизуст:

„Моля те, мощна богиньо, изслушай ме, без да се сърдиш.

Знам самият прекрасно, разумната Пенелопея

колко пред образа твой е нищожна със земната хубост.

Смъртна жена е, а тебе краси младостта ти всевечна!

Все пак желая безспирно, цял ден копнея в дома си

аз да се върна отново, деня си възвратен да видя…“^[10]

Спря да се разхожда и застана в края на сцената.

— Тук — прошепна той, но въпреки това думите му стигнаха и до най-отдалечения ъгъл — е основното послание на „Одисеята“…

Стотици писалки застинаха в готовност да го запишат.

— За да напусне един вълшебен — и трябва да предположим приятно топъл остров — и да се върне при студените зимни ветрове на Бруклин, щата Масачусетс, например, Одисей жертва своето безсмъртие срещу своята идентичност. С други думи, несъвършенствата на човешката същност отстъпват пред величието на човешката любов.

Настъпи кратка пауза, в която аудиторията очакваше Финли да поеме дъх, за да направи и тя същото.

Сетне избухнаха ръкопляскания. Магията бавно се разнесе, докато студентите си тръгваха през различните изходи на Сандърс тиътър. Тед Ламброс едва не се бе разплакал и изпитваше нужда да каже нещо на преподавателя си. Трябваха му няколко секунди, за да събере смелост. Но в това време пъргавият Финли бе облякъл светлокафявия си шлифер, бе нахлупил меката си шапка и се бе насочил към високата сводеста врата.

Тед го приближи неуверено. Изненада го фактът, че, стъпил на terra firma^[11], Финли, който му се бе сторил необичайно висок, е всъщност със съвсем нормален ръст.

— Сър, ако позволите — подхвана Тед, — това е най-вдъхновената лекция, която някога съм слушал. Искам да кажа, че съм още първокурсник, но смятам да изучавам класически езици и литература и съм сигурен, че сте спечелили за каузата си хиляди… ъ-ъ… сър.

Тед съзнаваше, колко несвързано говори, но Финли бе свикнал с подобна почтителна неловкост. Във всеки случай бе поласкан.

— Първокурсник и вече решил да се посвети на класическата литература?

— Да, сър.

— Как се казваш?

— Ламброс, сър, Теодор Ламброс, Випуск ’58.

— А-а — възкликна Финли. — Теодорос, дар Божи и Лампрос — истинско пиндарово име. Сещам се за прочутите строфи на Фитий — Lampron phengos epestin andron, лъчезарна светлина, която озарява хората. Заповядайте в сряда на чаша чай в Елиът хаус, мистър Ламброс.

Преди Тед да успее да му благодари, Финли му обърна гръб и закрачи навън, брулен от октомврийския вятър, рецитирайки Пиндар.

 

 

Джейсън се събуди от хлипането на силно разстроен човек. Погледна бързо към нощното шкафче. Едва минаваше два след полунощ. От другия край на апартамента се носеха приглушени хлипания и уплашени викове:

— Не, не!

Джейсън скочи от леглото и се втурна към стаята на Д. Д., източникът на тези мъчителни звуци и попита:

— Дейвид, добре ли си?

Хлипането внезапно спря. Настъпи тишина. Джейсън почука отново и повтори въпроса.

— Добре ли си?

През затворената врата дойде груб отговор.

— Върви си, Гилбърт. Остави ме.

Но в гласа имаше толкова мъка.

— Д. Д., ако не отвориш, ще разбия вратата.

След секунда се чу скрибуцане на стол. Миг по-късно вратата се отвори със скърцане. Съквартирантът му надникна нервно. Джейсън видя, че е учил на бюрото.

— Какво искаш? — сопна се Д. Д.

— Чух шум — отвърна Джейсън. — Реших, че те боли нещо.

— Просто заспах за минута и сънувах кошмар. Няма ми нищо. Ще ти бъда благодарен, ако ме оставиш да уча — заключи Д. Д. и хлопна вратата.

Джейсън не се предаде лесно.

— Слушай, не е необходимо да имаш медицински познания, за да знаеш, че човек може да полудее от недоспиване. Не учи ли достатъчно тази нощ?

Вратата се отвори отново.

— Гилбърт, просто не мога да си легна при мисълта, че някой от моите конкуренти е буден и учи. На изпита по химия минават само най-подготвените.

— Все пак малко почивка ще ти се отрази добре, Дейвид. Между другото, какъв беше кошмарът?

— Няма да ми повярваш.

— Опитай.

— Глупаво е — изсмя се нервно Д. Д., — но сънувах, че тегля билет и просто не разбирам въпросите. Тъпо, нали? Както и да е, вече можеш да си лягаш, Джейсън. Добре съм.

На следващата сутрин не спомена нито дума за снощната случка. В действителност се държа отвратително, сякаш искаше да покаже на Джейсън, че видяното преди няколко часа е просто изключение.

Джейсън смяташе за редно да сподели с отговорника на общежитието, който имаше задължението да се грижи за тяхното здраве. Освен това Денис Линдън следваше медицина и щеше да разбере случилото се.

— Денис — предупреди го Джейсън, — трябва да ми обещаеш, че ще го запазиш в тайна.

— Гарантирам — отвърна бъдещият лекар. — Радвам се, че ми разказа това.

— Според мен Д. Д. ще полудее, ако не вземе всички изпити с отличен. Обзет е от манията да бъде първенец на випуска.

Линдън дръпна от цигарата, изпусна няколко кръгчета дим и отвърна спокойно:

— Но, Гилбърт, и двамата знаем, че това е невъзможно.

— Защо си толкова сигурен? — учуди се Джейсън.

— Ще ти кажа нещо поверително. Съквартирантът ти не е бил първенец дори в гимназията, от която тук дойдоха няколко момчета с далеч по-висок успех. Всъщност, комисията по приема го оцени като твърде посредствен.

— Какво? — изненада се Джейсън.

— Виж, вече ти казах — информацията е поверителна. Но в Харвард преценяват бъдещето развитие на всеки студент, когото приемат…

— Предварително? — прекъсна го Джейсън.

Линдън кимна и продължи.

— Нещо повече, прогнозите им почти винаги се оказват точни.

— Искаш да кажеш, че знаеш какви оценки ще получа през януари? — попита изумено Джейсън.

— Не само това, знаем и как ще завършиш.

— Защо не ми кажеш сега, та да не си давам много зор с ученето — пошегува се Джейсън.

— Стига, Гилбърт, това, което ти казах, трябва да си остане между нас. А аз те помолих да имаш готовност да помогнеш на съквартиранта си, когато една сутрин се събуди и открие, че не е Айнщайн.

Джейсън изведнъж избухна в гневно негодувание.

— Слушай, Денис, не съм подготвен да действам като психиатър. Не можеш ли да му помогнеш сега?

Линдън отново дръпна от цигарата и отговори:

— Джейсън, младият Дейвидсън — който, между нас казано, е малък гадняр — е тук, в Харвард, за да открие границите на своите възможности. А това, ако мога да се изразя така, е едно от нещата, които правим най-добре. Остави го да продължи така до средата на семестъра. Ако се окаже неспособен да се примири с факта, че не е на върха, вероятно ще поговорим с някого от здравната служба. Както и да е, доволен съм, че ме уведоми за това. Не се колебай да ме потърсиш отново, ако Дейвидсън започне да се държи странно.

— Той винаги се държи странно — отвърна Джейсън с усмивка.

— Гилбърт, нямаш представа какви откачалки приемат в Харвард. Д. Д. е стабилен като Гибралтар в сравнение с някои от лудите, които съм виждал.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Никога не съм се мислил за добър студент и нямах нищо против да взимам изпитите с четворки. Смятах се обаче за много добър футболист. Тази илюзия току-що бе разбита. Проклетият отбор на първокурсниците е така претъпкан с най-различни чуждестранни звезди, че едва се включих в игра.

Все пак в този типично харвардски урок по смирение има и малка утеха. Докато седях на пейката в очакване да ме пуснат по милост в последните три-четири минути (при положение, че водим с достатъчно голове), се утешавах с мисълта, че момчето, което тича пред мен, не е обикновен атлет.

Вероятно ъгловите му удари са толкова високи и точни, защото е потомък на Всемогъщия.

Ще трябва да свиря втора цигулка за удоволствие на Карим Ага Хан, който, както се изрази професор Финли, „е прапрапра — и така до безкрайност, внук на Бога“.

И той не е единственият благородник, за когото аз съм просто наблюдател. Център-нападателят ни е друго „божество“ — истински персийски принц. Имаме играчи от екзотични места като Южна Америка, Филипините и дори от държавни гимназии. Всеки от тях допринесе с по нещо за това да седя на резервната скамейка.

Но поне отборът ни е непобедим. В това намирам някаква утеха. Сякаш цветето на моето самочувствие не е клюмнало достатъчно, та със скърцане на зъби заявявам, че Брус Макдоналд, най-добрият футболист в отбора, е изглежда и геният на целия проклет випуск.

Завършил като първенец на Ексетър, бил капитан и голмайстор на отборите по футбол и лакрос^[12]. А вечер, за да не скучае, свири на цигулка толкова добре, че макар и първокурсник, го избраха за концертмайстор на сборния оркестър на Харвард и „Радклиф“.

Благодаря на Бога, че пристигнах тук с добре развит комплекс за малоценност. Защото ако бях дошъл наперен като повечето от момчетата, с които играхме футбол, щях да се хвърля в река Чарлз.

 

 

Равинът стоеше на амвона и говореше:

— След като завършим химна, най-сърдечно каня паството на чаша вино, плодове и сладкиши с мед. А сега, да обърнем на страница сто и втора и да запеем заедно „Adon Olam, Господарю на Вселената“.

Седнал пред органа, Дани Роси даде знак за встъпване и засвири началните акорди с чувство, което очарова богомолците.

„Господарю на Вселената, който…“

След благословията на равина, докато богомолците се разотиваха, Дани свиреше заключителния химн. Щом свърши, грабна якето си и се втурна надолу по стълбите.

Влезе тихо в канцеларията на равина и се насочи към отрупаните маси. Докато си слагаше парче кекс в картонена чинийка, чу равинът да казва:

— Радвам се, че остана, Дани. Това не влиза в задълженията ти. Знам колко си зает.

— О, рави, обичам такива неща — отвърна той. — Много ми е интересно, искам да кажа.

Дани бе съвсем искрен. Въпреки че го премълча, в еврейските празници харесваше най-вече обилната храна, която обикновено му позволяваше да спести обяда.

Тази събота имаше страшно натоварена програма, защото младежката група от църквата на конгрегацията в Куинси, където също свиреше, организираше танцова забава. Дани убеди пастора да наеме „неговото“ трио (бе помолил Дружеството на музикантите спешно да му намерят млади барабанист и басист). Щеше да се умори до смърт, но хонорарът от петдесет долара го компенсираше.

Нямаше смисъл да се връща до Кембридж само за да убие времето между религиозната и светската сбирки, особено след като Харвард щеше да е обхванат от съботната футболна мания и нямаше да може да работи при такъв шум. Затова Дани отиде до Копли скуеър и прекара следобеда в Бостънската обществена библиотека.

На другия край на масата седеше закръглена брюнетка. Пред нея имаше няколко тетрадки с емблемата на Бостънския университет. Това даде на свенливия Казанова повод да я заприказва.

— В Бостънския университет ли учите?

— Да.

— А аз пък в Харвард.

— Личи си — отвърна тя и сложи точка на разговора.

С въздишка на очаквано поражение Дани се върна към „Изкуството на музикалната композиция“ от Хиндемит.

Когато излезе от библиотеката, над града бе започнал да се спуска студен мрак. Докато крачеше по бостънското копие на площад „Сан Марко“ във Венеция, Дани размишляваше над жизненоважен теологичен въпрос.

Ще сервират ли конгрегационалистите храна?

„По-добре да не тая големи надежди“, помисли си той. Затова, преди да продължи на юг към Куинси, си купи сандвич с риба тон.

Най-хубавото нещо на забавата бе, че барабанистът и басистът бяха студенти като него. А най-лошото — че се наложи да прекара цялата вечер пред пианото. През цялото време се опитваше да не се заглежда по красивите гимназистки с впити в телата пуловери, за да не обърка клавишите.

Най-сетне и последната двойка напусна дансинга. Изтощеният Дани погледна часовника си. „Божичко“, помисли си той, „вече е единадесет и половина и ще пътувам поне един час до Харвард. А трябваше да се прибера преди девет.“

За миг се изкуши от възможността да спи на някоя църковна пейка.

„Не, не рискувай работата си. По-добре се прибери.“

 

 

Най-после се прибра в Харвард: почти всички прозорци бяха тъмни. Стигна до пансиона и за своя изненада завари съквартиранта си Кингман Ву седнал на каменните стъпала.

— Здрасти, Дани.

— Кинг, какво, по дяволите, правиш тук? Ще измръзнеш.

— Бърни ме изгони — сподели отчаяно приятелят му. — Прави упражнения по фехтовка. Трябвало да остане сам, за да се концентрира.

— По това време? Той е луд.

— Знам — съгласи се нещастно Кингман. — Но държеше сабя, така че, какво, по дяволите, ми оставаше да направя?

Сигурно пределното изтощение прогонва всички страхове, защото Дани почувства необикновена смелост да разреши случая.

— Хайде, Кинг, може би двамата ще го вразумим.

Когато влязоха, Ву промълви:

— Ти си истински приятел, Дани. Как съжалявам, че не съм висок два метра!

— И аз — добави тъжно Дани.

За щастие лудият мускетар спеше. Изтощеният Дани Роси последва примера му почти веднага.

 

 

— Господи, това еврейче играе невероятно!

Дики Нюал осведомяваше най-детайлно съквартирантите си за тренировките по спорт, в който бе непобедим, откакто хвана ракета в ръка.

— Ще те бие ли на финала? — попита Уиги.

— Шегуваш ли се? — отвърна Нюал. — Той може да бие половината университет. Ударите му са непредсказуеми. И това, което ме дразни, е, че е много красив. Искам да кажа, не само за евреин, а за човек.

Андрю се намеси и попита:

— Защо мислиш, че евреите не са хора?

— О, стига бе, Елиът, знаеш какво имам предвид. Те обикновено са мрачни, интелигентни, агресивни. А този дори не носи очила.

— Знаеш ли — продължи Андрю, — баща ми много уважава евреите. Всъщност, единствените лекари, при които ходи, са евреи.

— А с колко от тях общува социално? — контрира го Нюал.

— Това е друго. Но не смятам, че ги отбягва, защото ги мрази. Просто се движим в такива кръгове.

— Значи съвсем случайно нито едно от тези светила на медицината не членува в някой от неговите клубове.

— Добре — съгласи се Андрю. — Но никога не съм го чувал да прави расистки коментари. Дори по адрес на католиците.

— Но и с тях не иска да има нещо общо, нали? Дори и с новия сенатор от Масачусетс.

— Е, имал е делови отношения със стария Джо Кенеди.

— Но обзалагам се, не и по време на вечеря във Фаундърс клъб — намеси се Уиг.

— Вижте какво — вдигна ръка Андрю, — не твърдя, че баща ми е светец. Но поне ме научи да не говоря с такъв език като Нюал.

— Но, Анди, толкова години не си имал нищо против цветистите ми изрази.

— Да — подкрепи го Уиг. — Защо изведнъж се правиш на милостив християнин?

— В подготвителното училище въобще нямаше евреи или негри. Така че на никого не му пукаше, ако говориш за „нисши раси.“ Но в Харвард има всякакви типове и според мен е по-добре да се научим да живеем с тях.

Съквартирантите му се спогледаха с насмешка.

Сетне Нюал възропта:

— Стига проповеди, а? Ако бях казал за онова момче, че е ниско или дебело, нямаше да ми направиш забележка. Когато наричам някого юда или чернилка, просто шеговито определям типа му, нещо като етикет. Искам да те уведомя, че съм поканил Джейсън Гилбърт на купона след футболния мач в събота.

Сетне погледна хитро Андрю и добави:

— Ако, разбира се, нямаш нещо против общуването с евреи.

 

 

Макар да бе едва първата седмица на ноември, в шест часа вече бе студено и тъмно като през зимна вечер.

Докато се преобличаше след тренировката си по скуош, Джейсън с неудоволствие установи, че си е забравил вратовръзката. Налагаше се да отиде до „Строс“ и да си купи. В противен случай ирландският цербер, който пазеше вратата на клуба, щеше да го изгони с удоволствие. По дяволите! По дяволите!

Прекоси студения пуст площад, качи се до стаята си и потърси ключовете.

С отварянето на външната врата Джейсън почувства, че нещо не е наред. Беше тъмно. Погледна към стаята на Д. Д. И там не светеше. „Може би не му е добре.“ Джейсън почука тихо и попита:

— Дейвидсън, всичко наред ли е?

Никакъв отговор.

Сетне, нарушавайки железните правила на пансиона, Джейсън отвори вратата. Първо видя тавана, откъдето стърчаха изскубнати жици. Веднага погледна към пода и съзря съквартиранта си да лежи безжизнен с колан около врата.

Краката му се разтрепераха от страх.

„Божичко, копелето се е самоубило“, каза си той. Коленичи и обърна Д. Д. по гръб. Съквартирантът му издаде слаб стон. „Бързо, Джейсън“, заповяда си той, като се опитваше да запази присъствие на духа, „обади се на ченгетата. Не! Те може да не дойдат навреме.“

Внимателно свали кожения колан от изранения врат на Д. Д. Сетне го метна на гръб както правят пожарникарите и хукна към Харвард скуеър, където спря такси и нареди на шофьора да ги откара по най-бързия начин до амбулаторията.

 

 

— Ще се оправи — увери дежурният лекар Джейсън. — Не смятам, че фасонките в Харвард са закрепени достатъчно здраво, та да се обесиш на тях. Но Бог ми е свидетел — че някои успяват да го направят по най-невероятни начини. Как мислиш, защо е опитал да се самоубие?

— Не знам — отговори вяло Джейсън, все още под въздействието на шока.

— Момчето се бе побъркало на тема оценки — намеси се Денис Линдън. Той бе пристигнал навреме, за да предложи професионален анализ на отчаяната постъпка на Д. Д.

Джейсън погледна Линдън, който продължи да говори важно.

— Не. Никога не знаем кое яйце ще се счупи. Имам предвид, че първата година е много натоварена.

Докато двамата лекари продължиха да говорят, Джейсън седеше със забит в земята поглед.

Десет минути по-късно Джейсън и Линдън напуснаха заедно амбулаторията. Едва сега Джейсън осъзна, че е без палто. В паниката не бе обърнал внимание на студа. Сега зъзнеше.

— Искаш ли да те откарам? — попита Линдън.

— Не, благодаря — отказа мрачно Джейсън.

— Хайде, Гилбърт, ще замръзнеш, ако се прибереш пеша.

— Добре — отстъпи той.

По време на краткото пътуване до Маунт Обърн стрийт, Линдън направи опит да се оправдае:

— Виж, така е в Харвард — или изплуваш, или потъваш.

— Да — промълви Джейсън, — но ти си спасителят.

На следващият червен светофар изскочи от колата и затръшна вратата.

Гневът му отново го направи безчувствен към лютия студ.

Продължи пеша към площада. В „При Елси“ погълна два ростбифа, за да компенсира пропуснатата вечеря. Сетне отиде в „Кронин“ и обиколи сепаретата в търсене на някой приятел, при когото да седне и да се напие.

 

 

На следната сутрин Джейсън се събуди внезапно от чукане по вратата. От това главоболието му се усили. Едва когато залитайки тръгна да отваря, видя, че е спал с дрехите. Чувстваше се сякаш не те, а душата му е смачкана.

Отвори вратата.

На прага стоеше набита жена на средна възраст, със зелена широкопола шапка.

— Какво си му направил? — попита тя.

— О — възкликна тихо Джейсън. — Сигурно сте майката на Дейвид.

— Ти си истински гений — измърмори тя. — Дойдох да взема дрехите му.

— Заповядайте — Джейсън веднага я покани вътре.

— При вас е много студено, ако ти е направило впечатление — отбеляза тя, докато влизаше в апартамента и хвърляше ястребови погледи към всяко ъгълче. — Пфу, тук е истинска кочина. Кой почиства?

— Портиерът. Той е студент; минава с прахосмукачката и почиства тоалетната веднъж седмично.

— Нищо чудно, че момчето ми е болно. Чии са тези мръсни дрехи, разхвърляни навсякъде? Така се завъждат микроби.

— На Дейвид са — внимателно отвърна Джейсън.

— Защо си ги разхвърлял из цялата стая? Това ли е представата за развлечение на богаташите?

— Мисис Дейвидсън — търпеливо подхвана Джейсън, — той сам ги е оставил тук. — След което бързо добави. — Желаете ли да седнете? Сигурно сте много уморена?

— Уморена ли? Та аз съм изтощена. Имаш ли представа как се отразява нощният влак на жена на моята възраст? Няма значение. Ще остана, докато ми обясниш защо смяташ, че не си виновен.

Джейсън въздъхна.

— Вижте, мисис Дейвидсън, нямам представа какво са ви казали в амбулаторията.

— Съобщиха ми, че синът ми е тежко болен и трябва да го прехвърлят в някаква проклета… болница. — Тя замълча, а сетне изпъшка: — … за душевно болни.

— Искрено съжалявам — любезно откликна Джейсън, — но напрежението тук е жестоко. Имам предвид, да изкараш високи оценки.

— Моят Дейвид винаги е бил отличник. Той учеше денонощно. Сега изведнъж напуска дома ми, идва да живее с теб и пада като гнила круша. Защо си го тормозил?

— Повярвайте ми, мисис Дейвидсън — настоя Джейсън. — Никога не съм го тормозил. Той… — Джейсън събра кураж и продължи: — … сам се тормозеше.

Мисис Дейвидсън бавно осмисли твърдението.

— Как? — попита тя.

— По неизвестни за мен причини, той смяташе, че трябва да е първенец на випуска.

— Какво лошо има в това? Така съм го възпитала.

Вълна от жал за бившия му съквартирант обля Джейсън. Очевидно майка му го бе отгледала като състезателен кон за безкрайно надбягване. Колкото и силен да си, пак ще се пречупиш при такова натоварване.

Внезапно, без предупреждение, тя се отпусна тежко на дивана и зарида.

— Какво направих? Не жертвах ли живота си заради него? Не е честно!

Джейсън я докосна неуверено по рамото.

— Мисис Дейвидсън, щом Дейвид ще лежи в болница, ще има нужда от дрехите си. Мога ли да ви помогна да ги съберете?

Тя вдигна глава. В погледа й се четеше отчаяние.

— Благодаря ти, младежо. Извинявай, че се разплаках, но съм малко разстроена, а и пътувах цяла нощ.

Тя отвори чантичката си, извади влажна носна кърпичка и изтри сълзите си.

— Защо не си починете? — вежливо предложи Джейсън. — Ще направя кафе. Ще събера багажа на Дейвид и ще ви откарам с колата си до… мястото, където е синът ви.

— Намира се в Уолтъм и се нарича Масачусетска клиника за душевно болни — отвърна тя, като заекваше на почти всяка сричка.

Джейсън отиде в спалнята, взе куфар и напъха вътре каквото сметна за необходимо. Инстинктът му подсказа, че в болницата Дейвид няма да има нужда от сака и вратовръзки.

— А книгите му? — провикна се майката.

— Учебниците едва ли ще му трябват точно сега, но ще ги пазя и ще му занеса каквото ми заръча.

— Много си мил — благодари му тя и се изсекна.

След като подреди куфара, Джейсън огледа набързо стаята, за да провери да не е забравил нещо важно. В този момент видя нещо на бюрото. Посегна да го вземе, обзет от зловещо предчувствие.

Оказа се прав. Беше протоколът от изпита по химия. Кошмарът на съквартиранта му се бе превърнал в реалност. Дейвид бе получил три минус. С възможно най-небрежно движение Джейсън сгъна листа и го пъхна в задния си джоб.

— Почакайте тук, мисис Дейвидсън. Паркирал съм през няколко преки. Ще изтичам и ще докарам колата отпред.

— Сигурно изпускаш лекции заради мен — смирено се обади тя.

— Няма проблем — успокои я Джейсън. — Щастлив съм да направя нещо за Дейвид. Искам да кажа, че той е свястно момче.

Мисис Дейвидсън погледна Джейсън Гилбърт право в очите и промълви:

— Родителите ти сигурно много се гордеят с теб.

— Благодаря — прошепна Джейсън Гилбърт. И се втурна навън с тъпа болка в сърцето.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Едно от големите удоволствия на живота далеч от дома и подготвителното училище е възможността да не си лягаш цяла нощ. Понякога (много рядко) причината е сериозна — например завършването на есе, което трябва да предадеш на другия ден.

Майк Уигълзуърт е експерт в това отношение. Сяда пред пишещата машина в седем вечерта с няколко кратки бележки и половин дузина бира пред себе си. Привършва черновата преди полунощ и прекарва малките часове, занимавайки се с глупости. Сетне, за да продължи, се разсейва с кафе. След това закусва, като изяжда дузина яйца с бекон (нали е спортист), и зарязва есето. После спи до обяд, става и отива в хангара за лодки.

Но снощи и тримата имахме основателна причина да не си лягаме. Останахме будни, за да чуем резултатите от изборите. Не че някой от нас се интересува от политика. Просто си намерихме удобно извинение да се провалим на изпитите.

Типично в стила на този провинциален парцал, тазсутрешният „Пурпур“ се спира на броя на избраните харвардски възпитаници. Поне тридесет и пет процента от новите конгресмени са завършили при нас, да не говорим за четирима от новите сенатори. Сега, когато проблемите на нацията стават непоносимо трудни за тях, могат да се присъединят към Джак Кенеди в мъжката тоалетна на Сената и да пеят заедно харвардски футболни песни.

На закуска четох „Кримсън“ и внезапно ме порази една мисъл. Онова грозновато момче на съседната маса някой ден вероятно ще стане сенатор. Или дори президент. Работата е там, че не знаеш кой ще успее да го направи. Веднъж татко ми каза, че Франклин Делано Рузвелт бил доста смахнат като студент. Толкова смахнат, че не го приели във Файнъл клъб, чийто член бил братовчед му Теди.

Първокурсниците в Харвард са своеобразни безформени гъсеници. Наистина е необходимо време, за да се разбере коя ще се превърне в най-красивата пеперуда.

Сигурен съм обаче в едно: през целия си живот ще си остана гъсеница.

 

 

ИЗ „Харвард Кримсън“, 12 януари 1955:

ГИЛБЪРТ ПОВЕЖДА ОТБОРА ПО СКУОШ

Джейсън Гилбърт, Випуск ’58, от Страус Хол и Сиосет, Лонг Айлънд бе избран за капитан на отбора на първокурсниците по скуош. Гилбърт е учил в „Хокинс-Атуел“, където е бил капитан на отборите по тенис и скуош. До момента няма загуба през сезона. Той е под номер 7 в младежката ранглиста по тенис на източните щати.

— Гилбърт, заслужаваш медал — отбеляза Денис Линдън. — Ако не бе съобразил толкова бързо, онзи малък глупак Д. Д. наистина щеше да се самоубие.

Линдън не бе извикал Джейсън само за да похвали героичната му постъпка, а за да сподели нов проблем. С други думи, да съобщи съмнително добри новини.

— Ще имаш нов съквартирант — уведоми го Денис. — Лично аз го избрах на срещата, защото смятам, че можеш да му повлияеш стабилизиращо.

— Хей, не е честно — запротестира Джейсън. — Да не би да съм медицинска сестра? Не можеш ли да изпратиш някой нормален?

— В Харвард няма нормални — философски обобщи Линдън.

— Добре, Денис — съгласи се Джейсън с въздишка на отчаяние. — Какъв е проблемът на това момче?

— Ами — неуверено започна Денис, — малко е… агресивен.

— Няма проблем. Тренирал съм бокс.

Линдън се изкашля.

— Проблемът е, че той се бие със саби.

— Да не е някой чуждестранен студент от Средновековието.

— Много остроумно — усмихна се Линдън. — Всъщност, той е един от най-добрите ни фехтовачи. От време на време срещам името му в „Кримсън“ — Бърни Акерман. Страхотен сабльор.

— О, чудесно. И кого се е опитал да убие?

— Е, не точно да убие. Да убие не е точната дума. Живее в „Холуърти“ заедно с един доста чувствителен китаец. И щом когато подхванат и най-дребен спор, Акерман изважда сабята и я насочва към китайчето. Момчето вече е толкова наплашено, че от здравната служба му предписаха приспивателни. Налага се да ги разделим.

— Защо, по дяволите, не ми изпратихте китаеца? — възнегодува Джейсън. — Изглежда е симпатяга.

— Не може. Разбира се отлично с третия съквартирант — някакъв музикант. Затова решихме да преместим него. Освен това имам чувството, че момче като теб ще даде добър урок на този тип.

— Денис, дошъл съм да следвам, не да давам уроци по добро възпитание на харвардските хулигани.

— Моля те, Джейсън — заувещава го Линдън, — ти ще го укротиш. И можеш да разчиташ, че това ще се отрази положително на досието ти.

— Денис — каза Джейсън накрая, — толкова си великодушен.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Вчера на купона Джейсън Гилбърт направо ни разби. Поканихме няколко внимателно подбрани красавици от местните колежи, известни със свободното поведение на възпитаниците си. (Нюал твърди, че е свалил една, докато карал обратно към „Пайн Менър“, но разполагаме само с думата му. Умните момчета се връщат с доказателства.)

Старият Гилбърт знае как да се превърне в център на всеки купон. Първо, той е толкова красив, че ни е трудно да задържим вниманието на нашите момичета. Освен това, започне ли да разказва истории, падаме от смях под масата. Доколкото разбрах, изпратили са му нов съквартирант (но не обелва зъб какво се е случило с предишния), който е някакъв маниак.

Щом Джейсън легне да спи, онзи ненормалник вади сабя и започва да подскача из дневната като Ерол Флин.

Още първата седмица лудият накълцал дивана на парчета. Но най-лошото бил шумът. При всеки сполучлив удар, което не е проблем при положение, че диванът не може да се отбранява, изкрещявал „Убит!“ Което влудявало Джейсън.

И така, предната вечер двамата влезли в двубой. Гилбърт се изправил срещу този тип само с тенис ракета и любезно го попитал какво си въобразява, че прави. Онзи отвърнал, че се нуждае от допълнителни тренировки за срещата с отбора на Йейл.

Тогава Джейсън заявил, че ако съквартирантът му има нужда от тренировки, той ще му помогне. Но при условие да се бият до смърт. Естествено, отначало фехтовачът си помислил, че Гилбърт се шегува. За да докаже сериозността на своите намерения, Джейсън разпердушинил с тенис ракетата остатъците от дивана. После се обърнал към опонента и му обяснил, че така ще постъпи и с него, ако загуби дуела.

Не е за вярване, но фехтовачът свалил сабята и бързо отстъпил в спалнята си.

Това не само сложило край на скандала, но на другия ден онзи фукльо купил нов диван.

От този момент насетне животът в апартамента на Гилбърт тече мирно и тихо. По-точно, много мирно и тихо. Очевидно онзи е прекалено уплашен дори да разговаря с Джейсън.

 

 

Също като прочутия си предшественик в древността Сократ, Ламброс бе безкомпромисен относно начина си на живот. Това означаваше, че никакво извинение не може да освободи сина му Тед от вечерните задължения в „Маратон“. Поради тази причина Тед не присъства на събранието на випуска през онази ноемврийска вечер, когато ректорът защити толкова убедително академичната свобода.

След като свършеше занятия, Тед попадаше в плен на баща си. Така той никога не можеше да наблюдава футболен мач, седнал на трибуните на „Солджърс фийлд“ сред състудентите си, да крещи с тях до прегракване и да се напие до прилошаване.

Това бе една от хилядите причини, поради които Тед Ламброс емоционално не се чувстваше пълноценен член на Випуск ’58. А копнееше да се слее със събратята си.

Затова, когато наближи празникът на първокурсниците, помоли баща си за разрешение да присъства на този празник, по общо признание посветен на лекомислието.

Сократ бе непреклонен, но Таласа взе страната на сина си.

— Момчето се труди толкова много. Пусни го поне една вечер, Сократе.

— Добре — отстъпи главата на семейството.

Дори Демостен не би съумял да посочи човек, изразил по-красноречиво признателността си от младия Тед Ламброс, който обсипа баща си с благодарности.

И така, вечерта на седемнадесети февруари Тед Ламброс се избръсна, облече си нова риза и най-хубавото си сако от туид (купено на старо, но много запазено) и тръгна към Сандърс тиътър. Плати един долар, което му даваше право не само да гледа шоуто и да пие бира на корем, но и да се състезава за различни награди — от лула от царевичен кочан до кутия цигари „Пал Мал“.

Слава, Господи, най-после бе един от тях.

В осем и половина обилно гримираното конферансие излезе нервно на сцената и обяви началото на забавата. Изисканите харвардски възпитаници го приветстваха с викове и псувни.

Първата атракция бяха „Вдовиците от Уелзли“, дузина превзети певици от близкия девически колеж.

Още не бяха запели и от всички ъгли на салона се изсипа градушка от дребни монети, съпроводена от викове „Съблечете се!“

Конферансието посъветва момичетата веднага да се скрият зад кулисите. Същата съдба сполетя и следващите изпълнители.

Тази част от програмата бе просто загрявка. Истинското шоу предстоеше в Мемориъл хол, където първокурсниците щяха да утолят жаждата си с триста бъчонки бира.

Момчетата, разбира се, не бяха сами. На празника присъстваха четирима декани, всички административни отговорници и десет души от университетската полиция. Ченгетата бяха достатъчно проницателни да облекат дъждобрани. Щяха да им потрябват.

За отрицателно време в Мемориъл хол — сцена на най-тържествени прояви — се газеше до глезените в бира. Започнаха сбивания. Разпоредителите, които се опитваха да въведат ред, бяха грубо съборени на мокрия под.

Тед Ламброс гледаше мелето и не вярваше на очите си. Тук наистина ли бяха събрани бъдещите лидери на този свят?

В този момент го забелязаха.

— Хей, Ламброс — извика някой, — ти дори не си пиян.

Беше Кен О’Брайън, мокър и лепкав от бира.

Преди да успее да отговори, Тед почувства нещо мокро по главата си. Кръщение с бира. Течността бавно се просмука в най-хубавото му сако и Тед гневно замахна към брадичката на Кен. Но при това движение изгуби равновесие и падна на пода. Или по-точно в бирена локва.

Не издържа повече. Въпреки че О’Брайън, когото Тед повали на колене, едва ли не приятелски го подканяше да продължат боя, Ламброс с отвращение прецапа биреното езеро и напусна Мем хол. Дори не се обърна назад.

 

 

Всяка година оркестърът Харвард-„Радклиф“ организира конкурс, за да определи най-талантливия солист сред студентите. Конкурсът се провежда през зимата, та победителят, обикновено от последните курсове или току-що завършил, да участва в пролетния концерт на оркестъра.

Винаги обаче се намират прекалено амбициозни музиканти, които желаят да се запишат за участие, макар да не са добре подготвени и се налагаше Дон Лоуънстейн, директорът на конкурса, да ги разубеждава с помощта на висша дипломация, за да не се излагат пред публика.

Но днес следобед го посети първокурсник — слаб, червенокос, с очила — който не се остави да го разубеди.

— Виж какво — снизходително му обясни Лоуънстейн, — нашите солисти обикновено стават професионалисти. Сигурен съм, че в гимназията си бил много добър, но…

— Аз съм професионалист — прекъсна го Дани Роси, випуск ’58.

— Добре, добре, не се вълнувай. Просто конкурсът е невероятно труден.

— Знам. Ако се проваля, проблемът ще е мой.

— Веднага ще уредим този въпрос. Ела да те прослушам.

 

 

След около половин час Доналд Лоуънстейн се върна в кабинета си в състояние на тих шок. Там го очакваше Суки Уодзуърт, заместник-директор на оркестъра. Влезе и седна тежко зад бюрото.

— Суки, току-що прослушах тазгодишния победител. И позволи ми да ти кажа, този Роси е истински гений.

В същия момент влезе обектът на хвалбите му.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — каза Дани. — Смятате, надявам се, че съм достатъчно добър да участвам в конкурса.

— Здравей — представителката на „Радклиф“ пое инициативата. — Аз съм Суки Уодзуърт, заместник-директор на оркестъра.

— Ъ-ъ… приятно ми е да се запознаем — Дани се молеше тя да не забележи как я гледа иззад очилата.

— Намирам за много вълнуващо в тазгодишния конкурс да участва и първокурсник — продължи тя с усмивка.

— Е, това може да ме постави в неудобно положение — скромно отвърна Дани.

— Съмнявам се — усмихна се очарователно Суки. — Дон сподели, че си много добър.

— О! Ъ-ъ… дано не е просто проява на любезност.

Настъпи неловка пауза. И тогава Дани реши да направи героичен опит да впечатли това прелестно създание.

Щеше да се провали както обикновено, разбира се, но поне веднъж теорията на вероятностите трябваше да е на негова страна.

— Суки, искаш ли да чуеш как свиря?

— С удоволствие — отвърна тя с ентусиазъм и го хвана под ръка, докато излизаха да търсят зала за репетиции.

Дани изпълни партѝта^[13] от Бах и някои неща на бързия като светкавица Рахманинов. Вдъхновен от близостта на жена, той демонстрира още по-впечатляваща техника от преди, но не смееше да я погледне от страх да не загуби концентрация.

Изведнъж обаче Дани усети присъствието й. И то какво присъствие.

Най-сетне вдигна поглед. Тя стоеше облегната на пианото, а деколтето на блузата й предлагаше изискана гледка.

— Добре ли свирих? — попита той, леко задъхан.

Широка усмивка озари лицето й.

— Позволи ми да ти кажа нещо, Роси — тя се доближи достатъчно, за да постави ръце на рамената му. — Без съмнение ти си най-фантастичният мъж, когото съм имала удоволствието да срещна.

— О! — възкликна Дани. Докато я гледаше, над веждите му избиха капчици нервна пот. — Ъ-ъ… искаш ли някой път да пием кафе?

Тя се засмя.

— Дани, искаш ли да се любим?

— Тук ли?

Тя започна да разкопчава блузата си.

 

 

Дани винаги се бе надявал един ден жените да открият, че брилянтната му игра с клавиатурата е толкова възбуждаща, колкото и играта на футболното поле. Най-сетне това се случи.

И освен това футболистите никога не ги викат на бис.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Това, което отличава Харвард — и трябва да си призная и Йейл — от всички останали университети в Америка, е тяхната така наречена колежанска система.

Около хиляда деветстотин и девета година Кембридж се превърнал от село в истински град и макар част от студентите да живеели в общежития, възпитаниците на Харвард били разпръснати из целия град. По-бедните наемали евтини квартири по Масачусетс авеню, докато привилегированите (като баща ми) живеели в шикозни апартаменти в квартала, наричан тогава Голд Коуст (близо до Маунт Обърн стрийт). Това разпръскване из града било показателно за рязкото социално разделение, увековечено от куп предразсъдъци.

Ректорът Лоуел решил, че не е редно студентите да живеят в подобни изолирани касти. Затова защитил идеята да се копира структурата на Оксфорд и университетът да се раздели на по-малки колежи, в които да се смесят студенти от всички раси и класи.

Днес процесът протича по следния начин. Първо, всички първокурсници се настаняват в пансиони, та студентите от един випуск да общуват помежду си. След около година от началото на този прогресивен експеримент би трябвало да сме си създали куп приятелства и така по-лесно да прекараме другите три години в онези очарователни колежи, които в Харвард снобски наричат „домове“.

Всъщност, за някои тази уредба на нещата има образователна стойност. Спортистите от Алабама например се оказват в обкръжението на бъдещи лекари, философи и писатели. И когато схемата проработи, тя обогатява живота на студента в не по-малка степен от който и да е академичен курс.

Но положението при подготвителните училища е съвсем различно. Не сме поклонници на разнообразието. Приличаме на бактерии (макар и малко по-умни). Виреем по свой специален начин. Затова съм сигурен, че университетът не е останал особено изненадан, когато с Нюал и Уигълзуърт решихме да удължим съвместния си живот с още три години.

Първоначално смятахме да поканим за четвърти Джейсън Гилбърт. Той е свястно момче и би влял малко повече живот в компанията ни. И освен това, както отбеляза Нюал, щяхме да извлечем изгода от излишъка от негови обожателки. Но за това се сетихме по-късно.

В автобуса на връщане от мача по скуош срещу Йейл, който спечелихме, Дик го покани да дойде при нас, но Джейсън не прояви особено желание. Имал невероятно лош късмет със съквартиранти и щял да подаде молба следващата година да живее сам. Макар второкурсниците рядко да получаваха подобна привилегия, административният отговорник обещал да го подкрепи. Джейсън обаче предложи да се настани в същия дом, за да се храни с нас и да участва в безбройните ни импровизирани партита.

Сега единственият ни проблем бе кой дом да изберем.

Макар броят им да е седем, само три от тях са социално приемливи за нас. Въпреки приказките за демокрация, повечето директори се стремят да отличат по някакъв начин поверените им домове и се опитват да подбират студентите.

Много момчета избират Адамс хаус (носи името на Джони Адамс, випуск 1755, вторият президент на САЩ), защото навремето това са били апартаменти от Голд Коуст. Освен това не е без значение фактът, че главният готвач някога е работил в изискан нюйоркски ресторант — обстоятелство, което не е за пренебрегване, след като цели три години ще закусваш, обядваш и вечеряш на едно и също място.

Следва Лоуел хаус, архитектурен шедьовър в стил крал Джордж, всъщност доста английско по дух място.

Но за студентите в Харвард раят е Елиът хаус. Излишно е да споменавам, че това бе първото желание на Уиг и Нюал. Но аз бих изпитвал неудобство да живея в тази внушителна сграда от червени тухли, която носи името на прадядо ми — в двора дори има негова статуя.

Уиг и Нюал държаха на всяка цена да отидат там, където са се настанили повечето ни приятели. Бяхме изправени пред неразрешим спор, когато късно вечерта ни изненада неочакван посетител.

За щастие, не бяхме толкова пияни, че да не чуем почукването по вратата.

Нюал се изправи неуверено и посрещна неканения гост. Изведнъж го чух да възкликва „Исусе Христе!“ Втурнах се към вратата и чух гостът ни да отговаря „Не съвсем, младежо, аз съм само негов скромен служител.“

Беше самият професор Финли. Самият той, лично, бе дошъл при нас.

Оказа се, че излязъл на редовната си разходка и решил да си позволи нахалството и да се отбие при нас, за да ни попита къде бихме желали да се настаним през следващата година. И особено, ако предпочитаме Елиът хаус.

Бързо го уверихме, че това е така, макар той да долови безпокойството ми, че ще живея в дома, чийто директор е професорът по класическа литература.

Всъщност, бе дошъл да ни успокои.

Не очаквал от мен да преведа Библията на индиански или да стана ректор на Харвард, но същевременно бил уверен, че ще се изявя по свой собствен начин.

Не знам дали бях повече смаян, или просто развълнуван. Искам да кажа, този велик професор смяташе, че наистина мога да стана — и аз не знам какво — нещо.

 

 

На следващата сутрин все още не бях сигурен дали Джон Х. Финли наистина е идвал лично в нашата стая.

Но дори това да бе сън и тримата решихме да отидем в Елиът хаус. Защото дори призракът на Финли — ако бяхме видели само него, — е в състояние да омая всекиго.

 

 

Всяка сутрин Джейсън Гилбърт взимаше оставения пред вратата му брой на „Кримсън“ и веднага отваряше на спортната страница, за да провери дали са отразени спортните му постижения. Сетне изчиташе първата страница, за да научи какво става в колежа, накрая, ако му останеше време, преглеждаше световните новини, които винаги бяха резюмирани в един ъгъл.

Поради тази причина пропусна краткото съобщение, че първокурсник е спечелил годишния конкурс на оркестъра Харвард-„Радклиф“.

Вечерта на дванадесети април хиляда деветстотин петдесет и трета година Даниел Роси, Випуск ’58, щеше да изпълни концерт в ми-бемол на Лист.

Джейсън научи за това едва след три дни, когато под вратата му бе пъхнат плик.

Скъпи Гилбърт,

Ако не ми бе помогнал в стептеста, вероятно нямаше да мога да се упражнявам достатъчно, за да спечеля.

Изпращам ти обещаните два билета. Вземи приятелката си.

Поздрави

Дани

Джейсън се усмихна. Това се бе случило толкова отдавна, че бе забравил обещанието на Дани. Но сега щеше да покани Ани Ръсел, най-ухажваното момиче в „Радклиф“. Джейсън отдавна търсеше подходящ повод. А този бе страхотен.

 

 

Вечерта на дванадесети април всички любители на харвардските виртуози се събраха в Сандърс тиътър, за да чуят новата комета, навлязла в тяхната галактика.

Самият солист най-добре осъзнаваше взискателността, с която щяха да го слушат. Дани стоеше зад кулисите и наблюдаваше с нарастващо безпокойство как залата продължава да се пълни с хора, които го плашеха. Прииждаха не само всички преподаватели в Харвард, но и важни личности от прочутите консерватории в града. Мили Боже, дори Джон Финли бе дошъл!

През седмиците, изпълнени с жизнерадостни репетиции, той очакваше с маниакална радост голямото събитие — моментът да демонстрира таланта си на пианист пред стотици важни личности. Изведнъж се почувства като великан.

Така бе до снощи. В навечерието на това, което очакваше да се превърне в харвардската му коронация, Дани не успя да заспи. Мяташе се в леглото. Въртеше се. Сънуваше, че се проваля. И ридаеше, сякаш това е неизбежно.

„Ще стана за посмешище“, помисли си той. „Когато изляза на сцената, ще ми се подкосят краката. Или ще сбъркам. Или ще встъпя прекалено рано. Или прекалено късно. Или ще забравя нотите.“

Ще се кикотят подигравателно. И не само дамите от окръг Ориндж, но и стотици от най-известните хора в света. „Каква катастрофа! Защо въобще участвах в този проклет конкурс?“

Дани докосна челото си. Беше горещо и влажно. „Сигурно съм болен“, помисли си той. „Ще се наложи да отменят участието ми. О, моля те, Господи, нека се разболея от грип! Или дори от нещо по-сериозно.“

За негово голямо съжаление, на следващата сутрин той се събуди напълно здрав. И така се примири с мисълта, че вечерта трябва да се изкачи на ешафода в Сандърс тиътър.

 

 

Стоеше зад кулисите и съжаляваше, че не е някой друг.

Дон Лоуънстейн, диригентът на оркестъра, дойде да го попита дали е готов. Дани искаше да му отвърне „Не!“, ала нещо го накара да кимне машинално.

Пое дъх, изруга на ум и излезе на сцената със сведен поглед. Преди да седне пред пианото, Дани се поклони леко на публиката в знак на благодарност за учтивите им аплодисменти. За негово щастие прожекторите го заслепяваха и той не различи нито едно лице.

Тогава се случи нещо необикновено. Веднъж седнал пред клавишите, страхът му се прероди в ново чувство. Възбуда. Изгаряше от желание да свири.

Даде сигнал на Дон, че е готов.

От движението на директорската палка Дани изпадна в странен хипнотичен транс. Сънуваше, че свири безпогрешно. Както никога досега.

Виковете „Браво!“ долитаха от всяко кътче на залата. А аплодисментите нямаха край.

 

 

След това атмосферата около Дани напомняше на Джейсън за финалите на турнир по тенис. Почитателите му само дето не го вдигнаха на рамене и не го понесоха из залата. Посивели светила на музикалната общност чакаха да стиснат ръката му.

В този момент Дани забеляза Джейсън, освободи се от почитателите си и отиде до края на сцената, за да го поздрави.

— Беше фантастичен — топло го приветства Джейсън. — Много се радваме, че ни изпрати билети. О, бих желал да ти представя приятелката си, мис Ани Ръсел, випуск ’57.

— Здрасти — усмихна се Дани. — В „Радклиф“ ли учите?

— Да — засмя се лъчезарно тя. — И сигурно съм милионният ви почитател, който ще ви каже, че тази вечер бяхте невероятен.

— Благодаря — кимна Дани и бързо добави с извинителен тон:

— Съжалявам, но трябва да се здрависам с още няколко професори. Да вечеряме някой път, а, Джейсън? Радвам се, че се запознахме, Ани.

Дани им махна за довиждане и се отдалечи забързано.

На следващия следобед, окуражен от доброто й настроение през цялата вечер, Джейсън телефонира на Ани, за да я покани на футболния мач в събота.

— Съжалявам — отвърна тя, — но ще ходя до Кънектикът.

— О, имаш среща в Йейл?

— Не, Дани ще свири с Хартфордския симфоничен оркестър.

„По дяволите!“ изруга наум Джейсън и затвори разочарован телефона. „Това да ти е за урок.“

„Никога не помагай на състудент от Харвард — дори в стептеста!“

 

 

На двадесет и четвърти април хиляда деветстотин петдесет и пета година, вторник, присъствието на зимата все още се усещаше по студения въздух на Кембридж. Но според официалната статистика на администрацията, метафоричен слънчев лъч бе огрял душите на седемдесет и един и шест десети процента от триста двадесет и двамата харвардски първокурсници. Защото ликуващото мнозинство бе настанено в домове, посочени като първо желание.

За тримата приятели това не бе изненада, понеже удовлетворяването на молбата им бе предрешено от посещението на известен архангел. Но се зарадваха, когато научиха, че получават апартамент с изглед към реката. Малцина второкурсници имаха право на такъв избор при настаняването.

Второкурсниците бяха лишени и от привилегията да живеят в самостоятелни стаи. Ала Джейсън Гилбърт-младши бе удостоен с тази чест — като награда за извършени от него услуги. Настаниха го близо до тримата му аристократични приятели от Елиът хаус.

Джейсън съобщи радостната новина на баща си при техния седмичен телефонен разговор.

— Това е знамението, синко. Дори хора, които не са чували за Харвард, знаят, че в Елиът хаус е каймакът на студентското общество.

— Но тук всички сме „каймакът“, татко — отвърна Джейсън с добро настроение.

— Да, разбира се. Но Елиът хаус е каймакът на каймака, Джейсън. Двамата с майка ти се гордеем с теб. Искам да кажа, че винаги сме се гордеели. Между другото, правиш ли тези нови упражнения за бекхенда?

— Да, татко, разбира се.

— Прочетох в „Тенис уърлд“, че всички прочути играчи отделят голямо внимание на бягането сутрин — като боксьорите.

— Да — съгласи се Джейсън, — но не ми остава време. Учебната програма е много натоварена.

— Разбира се, синко. Учението е по-важно. Ще се чуем другата седмица.

— Дочуване, татко. Целувки на мама.

 

 

От друга страна, Дани Роси се чувстваше обиден. Първото му желание бе Адамс хаус, защото там бяха живели множество музиканти и писатели. Достатъчно бе да почукаш на съседните стаи и да събереш камерен оркестър.

Сигурен, че ще го настанят в „Адамс“, бе написал набързо второто и третото си желания, без въобще да се замисля. Просто надраска следващите две имена по азбучен ред — „Дънсър“ и „Елиът“.

И го настаниха в Елиът хаус — третото му желание.

Как можаха да постъпят така с него — студент, за когото говори целият университет? Нямаше ли един ден Адамс хаус да се гордее, че там някога е живял Дани Роси?

Нещо повече, не бе очарован от перспективата да прекара следващите три години в „Елиът“ сред компанията на банда фукльовци.

Дани реши да се оплаче на професор Финли след курса по класически езици и литература. Толкова го уважаваше, че смяташе да излее разочарованието си пред директора на дома, в който не желаеше да се настани. Дани остана смаян от чистосърдечното признание на Финли:

— Много исках да дойдеш при мен, Дани. Размених те с директора на „Адамс“ срещу двама отлични футболисти и един поет с вече публикувани стихове.

— Не е ли редно да се чувствам поласкан, сър? — попита Дани доста объркан от чутото. — Просто…

— Знам — прекъсна го Финли, предугадил опасенията на момчето, — но въпреки репутацията ни, държа „Елиът“ да е образец във всяко отношение. Идвал ли си преди в дома?

— Не, сър — призна Дани.

След миг Финли вече водеше Дани нагоре по витата стълба на кулата в двора на дома. Момчето остана без дъх, но пъргавият професор взимаше стъпалата по две. Накрая отвори една врата.

Първото, което Дани видя през огромния кръгъл прозорец, бе неописуемо красивата гледка на река Чарлз. Секунди по-късно той осъзна, че пред него се намира грамадно пиано.

— Какво ще кажеш? — попита Финли. — Всички велики умове на миналото са намирали вдъхновение в подобни възвишени места. Помисли за твоя гениален италианец Петрарка, изкачил се на Монт Венту. Проява на невероятен дух.

— Това е страхотно!

— Човек може да напише цяла симфония, нали, Дани?

— Абсолютно.

— Ето защо държах да дойдеш при нас. Запомни, навсякъде в Харвард гениите са добре дошли, но само ние ги култивираме.

Живата легенда Финли подаде ръка на младия музикант и добави:

— Ще те очаквам тук и през следващата година.

— Благодаря — отвърна трогнатият Дани. — Благодаря ви, че ме доведохте в „Елиът“.

 

 

А за някои от студентите от Випуск ’58 двадесет и четвърти април бе ден като всеки друг.

Тед Ламброс бе сред това нещастно малцинство. Като „пътуващ“, той не бе подавал молба за настаняване и следователно остана незасегнат от преселението в Харвард.

Посети лекциите си както обикновено, прекара целия следобед в библиотеката „Ламонт“ и в пет часа тръгна към „Маратон“.

Все пак нямаше начин да не разбере, че най-привилегированите му състуденти празнуват възможността да прекарат следващите три години в най-добрия пансион край реката.

След като взе изпитите с една шестица и три петици, Тед съвсем основателно се надяваше на стипендия — достатъчно голяма, за да му позволи да живее в Харвард.

Но за негово огорчение получи писмо от отдела за финансова помощ, в което с голямо удоволствие му съобщаваха, че за следващата година му е отпусната стипендия от осемстотин долара.

Това обикновено е повод поне за умерена радост. Но университетът току-що бе обявил увеличение на таксите — бяха станали точно осемстотин долара.

Тед остана адски разочарован. Като спринтьор, тичал лудешки по бягаща пътечка.

Все още не бе частица от Харвард. Засега.

 

 

На концерта, изнесен от Дани Роси в Сандърс тиътър, бяха присъствали не само членове на академичната общност. Без солистът да знае, професор Пистън бе поканил Чарлз Мънк, прочутия диригент на Бостънския симфоничен оркестър. Маестрото изпрати на Дани собственоръчно написано хвалебствено писмо, в което го поздравяваше за изпълнението му и го канеше да прекара лятото, като вземе участие в подготовката на известния Тангълудски музикален фестивал.

Не е кой знае какво, но сигурно ще извлечеш полза от общуването с всички тези велики хора на изкуството, които ще ни посетят. Каня те лично да присъстваш на репетициите на нашия оркестър, понеже знам, че се стремиш към професионална кариера.

Сърдечно твой

Чарлз Мънк

Поканата разреши и деликатен семеен въпрос. В ежеседмичните си писма Жизела настойчиво уверяваше сина си, че ако прекара лятото у дома, баща му ще му прости. И така двамата ще изградят отношенията си наново.

Но сега, макар да копнееше да види майка си — и да сподели големите си успехи с доктор Ландау, — Дани просто не можеше да рискува нов конфликт с Артър Роси.

 

 

За първокурсниците краят на учебната година настъпи изненадващо, почти внезапно.

Месец май започна с така наречения „период за четене“ за изпитите. Теоретично, тези дни бяха отделени за допълнително самостоятелно учене. Но за мнозина студенти (като Андрю Елиът и приятелите му) това означаваше да се заловят с цялата работа, която трябваше да свършат през семестъра, като започнат със задачите, възложени им още в първите учебни дни.

Спортният сезон достигаше своята кулминация с множеството двубои с Йейл. Не всички срещи завършваха в полза на Харвард. Но Джейсън Гилбърт изведе отбора по тенис до победа. С особено удоволствие той наблюдаваше лицето на треньора на Йейл, докато безжалостно разбиваше най-добрия му играч. Сетне срещите по двойки, на които игра заедно с Дики Нюал, му осигуриха нова сладко отмъщение.

Ала сега се налагаше дори Джейсън да седне и да чете сериозно. Драстично намали излизанията, като ги ограничи само в събота и в неделя.

Междувременно на Харвард скуеър рязко нарасна продажбата на цигари и хапчета, стимулиращи жизнената енергия. Библиотеката бе пълна със студенти по двадесет и четири часа в денонощието. Мощната й вентилационна система бълваше обратно всичкия мирис на мръсни ризи, студена пот и неподправен страх. Но никой не обръщаше внимание на това.

В действителност изпитите носеха облекчение. За свое огромно удоволствие Випуск ’58 се убеди в правдивостта на старата поговорка за Харвард: Най-трудното е да влезеш. Трябва да си гений, за да не завършиш.

Стаите на първокурсниците бяха празни. Трябваше да се освободи място за завършилите преди двадесет и пет години, които щяха да се настанят в тях по време на седмицата на годишния акт — някои членове на випуска отпадаха, за да не завършат никога.

Малцина действително бяха постигнали невъзможното и се бяха провалили. Някои откровено признаваха, че не са в състояние да понесат перспективата натискът от страна на невероятно амбициозните им съперници да нарасне. И така капитулираха, за да спасят здравия си разум и се прехвърляха в университети близо до домовете им.

Някои губеха битката. А също и разсъдъка си. Дейвид Дейвидсън (все още в болница) съвсем не бе последният случай. Всъщност, на Великден бе извършено самоубийство, което „Кримсън“ съчувствено представи като автомобилна злополука (макар Боб Ръдърфорд да бе намерил смъртта си в гараж).

И така, както биха попитали някои по-безцеремонни членове на випуска, това не е ли урок и за жертвите, и за оцелелите? Щеше ли животът на самия връх на обществото да е по-лесен от тази доброволна камера за инквизиции, наречена Харвард?

Но най-чувствителните сред тях признаваха, че трябва да оцелеят и през следващите три години.

Дневникът на Андрю Елиът

 

През август се събрахме в дома ни в Мейн, където прекарах по-голямата част от времето си да опознавам новата ми мащеха и децата й. Проведох и ежегодния разговор с баща ми край езерото. Вероятността да се задържа в едно училище цели четири години му доставяше истинско удоволствие.

По-нататък, все в този дух, той изрази решимостта си да не страдам от обстоятелството, че съм се родил богат. Щял да продължи с удоволствие да плаща таксите ми за обучение и пансион, но за мое добро спира джобните ми пари.

Следователно, ако желаех — както той се надяваше, — да завърша, да викам за Харвард на футболните срещи, да водя подходящи за мен млади дами в Locke-Ober’s и така нататък, се налагало да си потърся доходна работа. Всичко това, разбира се, трябвало да ме научи да разчитам на себе си. За което му благодарих любезно.

При завръщането ми в Кембридж за втората година, отидох направо в бюрото за студентски труд и открих, че всички изгодни места са заети от студенти със стипендии, които имали по-голяма нужда от пари от мен. И така, не придобих полезен опит чрез миене на чинии или сервиране на картофено пюре.

Точно когато облаците съвсем се сгъстиха, срещнах случайно професор Финли. Обясних му защо съм се върнал толкова рано и той приветства желанието на баща ми да ми втълпи американските ценности. Изненадващо, сякаш си нямаше по-добро занимание, ме заведе в библиотеката на Елиът хаус и убеди Нед Девлин, шефът, да ме назначи за свой помощник.

Във всеки случай това бе добре дошло за мен. Три нощи седмично получавах по седемдесет и пет цента на час, само за да седя на бюрото от седем до дванадесет и да наблюдавам читателите.

Всъщност, Финли е знаел добре какво върши, защото работата ми бе толкова скучна, че от нямане какво да правя започнах да уча.

Много рядко някой студент ме прекъсваше, за да получи необходимата му книга, така че почти не вдигах поглед от страниците — освен ако някой говореше прекалено високо и се налагаше да го помоля да замълчи.

Но снощи бе различно. В библиотеката на Елиът хаус се случи нещо.

Около девет часа вдигнах поглед, за да огледам залата. Беше осеяна с наведени над книгите подгответа в техните обичайни униформи.

На гърба на широкоплещесто момче, седнало на една от масите в далечния ъгъл, забелязах нещо странно. Реших, че това е сакото ми. Или по-точно, бившето ми сако. Обикновено не бих направил разлика. Но това бе ушито от туид и имаше кожени копчета. Родителите ми го бяха купили в „Хародс“, Лондон. Подобни сака рядко се срещат.

Не че да видя сакото си бе кой знае каква изненада. В края на краищата, миналата пролет го бях продал на известния търговец на употребявани дрехи Джо Кизър. Той се е превърнал в неразделна част от Харвард и повечето ми приятели, щом останеха без пари за такива жизненонеобходими неща като коли, алкохол и клубни такси, продаваха на стария Джо някои от модните си парцали.

Но не познавах човек, който някога да е купувал от него.

И така, строго професионално, като библиотекар, бях изправен пред следния проблем. Много вероятно бе при нас да се е промъкнало външно лице, дегизирано като подготве.

Момчето бе мургаво и красиво. Но бе прекалено официално. Имах предвид, че макар в залата да бе задушно, той не само стоеше със сако, но и, доколкото виждах, не бе разкопчал горното копче на ризата си. И в същото време зубреше като дявол. Бе забил нос в учебника и само от време на време поглеждаше в речника.

Във всичко това нямаше нищо нередно. И все пак не бе нормално за хората от Елиът хаус, които познавам. Затова реших да държа под око този вероятен натрапник.

В единадесет и четиридесет и пет започвам да гася осветлението и така подсказвам на присъстващите, че затварям библиотеката. Тази нощ, съвсем случайно, в читалнята вече нямаше никой — освен непознатият в старото ми сако. Това ми даде възможността да разреша загадката.

Небрежно приближих масата му, посочих голямата лампа в средата и попитах дали мога да я загася. Той ме погледна объркан и се извини, че не бил забелязал кога е станало толкова късно.

Когато му отвърнах, че според правилата разполага с още четиринадесет минути, разбра какво имам предвид. Стана и ме попита как съм се досетил, че не е от Елиът хаус. Нещо във физиономията ли?

Отвърнах му откровено, че съм се досетил по сакото.

Почувства се неловко. Започна да се оглежда внимателно и тогава му обясних, че преди е било мое. Изпитах неудобство, задето му го казах и побързах да го уверя, че може да ползва библиотеката винаги когато съм на смяна.

Защото учи в Харвард, нали?

Да. Оказа се второкурсник, но от „пътуващите“. Казва се Тед Ламброс.

 

 

На седемнадесети октомври в Елиът хаус избухна малък бунт. По-точно демонстрация срещу класическата музика. Или още по-точно, демонстрация срещу Дани Роси. Ако трябва да бъдем прецизни, гневът в действителност бе насочен не срещу човека, а срещу неговото пиано.

Всичко започна от двама студенти, организирали ранно парти. Дани обикновено репетираше в Пейн хол; само по време на изпити се упражняваше на старото пиано в стаята си.

Днес следобед, изморен и разгорещен, той свиреше в Пейн хол, но някои от купонджиите прецениха, че Шопен не е подходящ музикален фон за напиване. Беше просто въпрос на вкус. А в Елиът хаус вкусът, разбира се, е върховен закон. Решиха да накарат този Роси да замлъкне. Първо опитаха с дипломация. Изпратиха Дики Нюал да почука вежливо на вратата и да го помоли да „престане да свири тая гадост“.

Пианистът отвърна, че правилникът на сградата му позволява следобед да свири на музикален инструмент. И няма да отстъпи от правата си. Тогава Нюал отговори, че не му пука за правилника, а Роси пречи на провеждането на научен симпозиум. Дани му нареди да напусне стаята. Нюал си тръгна.

Дики се върна и докладва за провала на мисията. Тогава пияните му приятели решиха да употребят физическа сила.

Четирима от най-пияните и верни легионери на Елиът хаус измаршируваха до стаята на Роси. Почукаха вежливо. Дани открехна вратата. Без да промълвят нито дума, командосите влязоха, наобиколиха омразния инструмент, отнесоха го до отворения прозорец… и го изхвърлиха.

Пианото на Дани прелетя трите етажа до паважа, където се разби на съставните си части. За щастие в този момент оттам не минаваха хора.

Роси се уплаши да не хвърлят и него през прозореца. Но Дики Нюал просто каза: „Благодаря за разбирането, Дани“. И бандата веселяци си тръгна.

Само за няколко секунди около разбития инструмент се събра тълпа. Дани пристигна първи и се държа така, сякаш е умрял член от семейството му.

(„Божичко“ — коментираше Нюал, — „никога не съм виждал някой да се разстрои толкова заради парче дърво“.)

Доктор Портър, главният административен отговорник, извика незабавно в кабинета си извършителите на нападението, заплаши ги с изключване и им разпореди да купят ново пиано и да платят счупения прозорец. Изгони ги от стаята си с нареждането да се извинят.

Ала Роси още беше бесен. Нарече ги стадо нецивилизовани животни, които не заслужават да учат в Харвард. Понеже там присъства и доктор Портър, те неохотно се съгласиха с Дани. На тръгване четиримата се зарекоха да отмъстят на „малкия италиански лигльо“, който им причини толкова неприятности.

 

 

На вечеря Андрю Елиът (който по време на следобедния погром бе топлил резервната скамейка на футболистите) видя Дани да седи сам в ъгъла и да яде неохотно с нещастно изражение. Отиде до масата и се настани срещу него.

— Хей, Роси, чух за пианото и съжалявам.

Дани вдигна глава.

— За какво, по дяволите, се мислят? — внезапно избухна той.

— Да ти кажа ли истината? — попита Андрю. — Мислят се за богоизбрани. Но в действителност са сбирщина празноглавци, които нямаше да бъдат тук, ако родителите им не ги бяха изпратили в скъпи училища. А хора като теб ги карат да се чувстват несигурни.

— Като мен?

— Да, Роси. Това място е за такива като теб. Ти притежаваш нещо, което те не могат да купят, и това ги изпълва със злоба. Яд ги е, защото имаш истински талант.

Дани замълча за момент. Сетне погледна Андрю и каза тихо:

— Знаеш ли, Елиът, ти наистина си свястно момче.

 

 

Тед не можеше да се съсредоточи върху Елена от Троя.

Не че коментарът на професор Уитман за появата й в трета песен на Илиадата не бе интересен. Но нещо още по-божествено от лицето на омировата героиня привличаше Тед.

Наблюдаваше това момиче вече повече от година. Миналия семестър двамата започнаха да изучават старогръцка литература и Тед все още помнеше как изглеждаше тя, когато я видя за първи път — как нежните лъчи на утринното слънце долитаха през прозорците на Сивър хол и озаряваха кехлибарените й коси и изящно лице. Приличаше на образ, изваян върху брошка от слонова кост. Обличаше се скромно и с вкус и напомняше на Тед за нимфата от одата на Хораций — simplex munditiis — красива в простотата си.

Спомняше си деня — преди тринадесет месеца, — когато за първи път забеляза Сара Харисън. Професор Стюарт попита кой ще спретне paideuo^[14] в несвършен вид в първи аорист и тя вдигна ръка. Тогава Сара седеше свенливо на последната редица до прозореца — за разлика от Тед, който винаги заемаше предното място в средата на залата. Макар да спрегна глагола правилно, гласът й бе толкова тих, че Стюарт любезно я помоли да говори по-високо. Точно в този момент Тед Ламброс се обърна назад и видя момичето.

Оттогава той смени мястото си — сядаше на първия ред, но най-вдясно. Така виждаше Сара и същевременно не изпускаше нито дума от лекциите на професор Стюарт. В бюрото си Тед държеше екземпляр от „Регистъра на «Радклиф»“ и като прикрит алкохолик периодично се опияняваше, като го изваждаше и съзерцаваше снимката й. Освен това четеше и оскъдната информация към нея. Сара бе родена в Гринич, Кънектикът, бе учила в „Портърс“. Живееше в Кабът хол — в случай че събереше кураж да й се обади, което бе малко вероятно.

Всъщност, липсваше му достатъчно смелост дори да се опита да я заговори след някоя лекция. Така изминаха два семестъра: Тед насочваше вниманието си единствено върху сложността на гръцките глаголи и нежните черти на Сара. Но колкото агресивно смел бе, когато отговаряше на някой граматичен въпрос, толкова патологично плах бе да каже нещо на това ангелско създание — Сара Харисън.

Ала един ден се случи невероятното. Сара не успя да отговори на зададения й въпрос.

— Съжалявам, мистър Уитман, не разбирам устройството на омировия хекзаметър.

— Ще го научиш с малко практика — любезно отвърна професорът. — Мистър Ламброс, бихте ли анализирали строфата?

Така започна всичко. Защото след края на лекцията Сара дойде при Тед.

— Божичко, с каква лекота се справи! Има ли някаква тайна?

Едва събра смелост да й отговори:

— Ще ти помогна с удоволствие, ако желаеш.

— О, благодаря ти!

— Какво ще кажеш да пием кафе в „Брик“?

— Чудесно.

И те излязоха заедно от Сивър хол.

Тед мигновено откри проблема й. В опитите си да анализира строфата, тя не взимаше предвид дигама — гръцка буква съществувала по времето на Омир, но впоследствие изхвърлена от азбуката, която не се печата в текста.

— Просто трябва да разбереш, че думата може да започва с невидимо w. Като oinos, което става woinos.

— Знаеш ли, Тед, ти си страхотен учител.

— Помага ми, че съм грък — отвърна той с несвойствена скромност.

След два дни професор Уитман отново накара Сара Харисън да анализира омиров хекзаметър. Тя се справи блестящо, след което се обърна и дари гордия си учител с ослепителна усмивка.

— Хиляди благодарности, Тед — прошепна тя, докато напускаха залата. — Как да ти се отблагодаря?

— Ами, като изпиеш още едно кафе с мен.

— С удоволствие — отвърна Сара.

Усмивката й накара коленете му да се разтреперат леко.

Оттогава срещите им след лекции станаха ритуал, който Тед очакваше като набожен монах — утринна молитва. Разбира се, разговорите им бяха най-общи — предимно за лекциите и то тези по старогръцки. Тед се стесняваше неописуемо да направи и най-плахата стъпка, която би променила връзката им и да разсея платоничния екстаз.

И така, продължиха да си помагат взаимно за лекциите на професор Уитман. Тед, естествено, бе по-силен в лингвистичната страна, но Сара бе чела повече. Бе запозната с книгата на Милман Пари „L’épithète traditionnelle dans Homère“^[15] — която не бе преведена на английски, — и обясни на Тед съвсем детайлно стила на Омир.

И двамата взеха изпита с отличен и продължиха с „Гръцката лирика“ при професор Хевелок. Изучаваният предмет само засили емоционалната възбуда на Тед.

Започнаха със страстните стихове на Сафо, които Сара и Тед се редуваха да четат и превеждат, докато седяха един срещу друг на изподраскания пластмасов чин.

Говорят някои, че най-прекрасното на този мрачен свят

са конници препускащи.

А други казват, че това е армадата от кораби.

Но според мен това е любимият ти.

И продължиха нататък.

— Не е ли фантастично, Тед? — възкликна Сара. — Имам предвид начина, по който една жена изразява чувствата си като казва, че превъзхождат всичко значимо в света на мъжете. Това твърдение трябва да е било доста революционно за времето си.

— Изумява ме способността й да излага чувствата си без капка смущение. Трудно е за всеки — без значение дали е мъж, или жена.

Тед се почуди дали Сара разбра, че той говори и за себе си.

— Искаш ли още кафе? — попита той.

Тя кимна и стана:

— Мой ред е.

Когато Сара тръгна към бара, за миг Тед се запита дали някой път да не я покани на вечеря. Но веднага го достраша. Освен това бе ангажиран в „Маратон“ от пет следобед до полунощ всеки ден от седмицата. А тя сигурно си има приятел. Момиче като нея може да си избере когото пожелае.

 

 

За да отпразнува настъпването на пролетта, професор Левин накара класът по латински да прочете величествения химн „Pervigilium Veneris“^[16]. Макар и да възпява новата пролет за всички влюбени, той завършва с прочувствен елегичен тон.

Птиците пеят, ням ли да остана?

На молбите ми пролетта ще откликне ли?

Кога ще запея като лястовицата,

без да съм вече безмълвен?

Дневникът на Андрю Елиът

 

Много преди да дойда в Харвард, сънувах, че мечтая да съм балерина.

Това не само е твърде забавно, но е и страхотен начин да се запознаваш с куп момичета.

В продължение на повече от век Хейсти пудинг клъб (клуб „Качамак“) ежегодно представя музикална комедия, в която всички роли се изпълняват само от мъже. Автори обикновено са най-духовитите студенти (именно така Алън Лърнър от Випуск ’40 се е упражнявал за написването на „Моята прекрасна лейди“).

Но легендарната слава на представлението не се дължи на качествата на пиесата, а на балерините. Защото този уникален corps de ballet е съставен от здравеняци в женски дрехи, които вдигат високо косматите си мускулести крака.

След представлението в Кембридж безсмисленото и просташки екстравагантното представление прави кратко турне из градове, избрани заради гостоприемството на бивши възпитаници на университета и най-вече заради отзивчивостта на дъщерите им.

Помня, когато преди доста години баща ми ме заведе за първи път на подобно представление, реших, че тропотът на младежите, танцуващи кан-кан, буквално, ще срути залата. Цялата дървена постройка на Холиоук стрийт се тресеше.

Тазгодишният мюзикъл — сто и осми поред, — се наричаше „Топка за лейди Годайва“^[17], което дава представа за изискания му хумор.

Както и да е. Първата репетиция приличаше на събрание на слонове. За сравнение искам да кажа, че играчи на американски футбол като Уигълзуърт изглеждаха направо крехки. Тези мастодонти несъмнено изгаряха от желание да играят камериерки на лейди Годайва.

Очакваше се жестока конкуренция, затова се упражнявах с тежести (кляках и ставах на пръсти), за да усиля прасците си с надеждата да станат достатъчно неуместни за ролята.

Разполагахме с една минута да изпеем нещо, но според мен всичко се решаваше в мига, в който ни караха да запретнем крачоли.

Извикваха ни по азбучен ред. Излязох на сцената с намерението да изпея нещо от „Алегзандърс рагтайм бенд“ с най-ниския си баритон.

Тръпнах от напрежение цели два дни в очакване да обявят списъка с участниците.

В него изненадите бяха две.

Нито Уиг, нито аз щяхме да бъдем камериерки.

Майк — за негова безумна радост, — щеше да изиграе съблазнителната роля на Фифи, дъщерята на лейди Годайва, която правеше своя дебют в обществото.

А аз — какъв срам! — бях определен за принц Макарони, един от кандидатите за ръката й.

— Страхотно! — ентусиазира се Майк. — Живея с една от звездите на спектакъла.

На мен хич не ми беше забавно. Смятах, че отново ще се проваля.

Не бях достатъчно мъж, за да играя момиче.

 

 

В „Маратон“ течеше обикновена петъчна вечер. Всички маси бяха заети от разбъбрили се студенти в Харвард и техните приятелки. Сократ подтикваше персонала да побърза, защото голяма тълпа чакаше ред пред заведението. Близо до касата изглежда се водеше спор. Сократ се провикна към сина си на гръцки:

— Тео, помогни на сестра си.

Тед побърза да го стори. Докато приближаваше, чу Дафне да протестира:

— Вижте, ужасно съжалявам, но сигурно сте ме разбрали погрешно. Никога не правим резервации за уикенда.

Ала високият надменен студент, облечен в палто с кадифена яка, настояваше, че е запазил маса за осем часа и няма да чака отвън, на Масачусетс авеню, редом с простолюдието. Дафне посрещна идването на брат си с облекчение.

— Какво става? — попита Тед.

— Господинът твърди, че е направил резервация. А ти знаеш принципа ни за уикенда!

— Да — потвърди Тед и веднага се обърна към протестиращия клиент, за да му обясни — Никога не…

Спря на средата на изречението, защото видя кой стои до гневния младеж с представителна външност.

— Здравей, Тед — поздрави го Сара Харисън, явно притеснена от грубостта на приятеля си. — Мисля, че Алън е сбъркал. Ужасно съжалявам.

Кавалерът й я погледна.

— Не правя такива грешки — натърти той и се обърна към Тед. — Обадих се снощи и разговарях с някаква жена. Английският й не е добър, така че се изразих съвсем ясно.

— Трябва да е била мама — предположи Дафне.

— Ами „мама“ би трябвало да го е записала — настоя педантично Алън.

— Така е — съгласи се Тед, който вече държеше в ръка голямата книга с резервациите. — Вие ли сте мистър Давънпорт?

— Да — отвърна Алън. — Намерихте ли резервацията ми за осем часа?

— Да. Била е за снощи, четвъртък, когато наистина правим резервации. Вижте.

И Тед му подаде книгата.

— Как да го прочета? Това е на гръцки.

— Тогава помолете мис Харисън да ви го прочете.

— Келнер, не замесвайте дамата в този скандал.

— Моля те, Алън, той ми е приятел. Заедно учим класическа литература. И освен това е прав.

Сара посочи името Давънпорт записано от мисис Ламброс за осем часа предната вечер.

— Забравил си да й кажеш, че резервацията е за следващия ден.

— Сара, какво, по дяволите, става с теб? — грубо я попита Алън. — Приемаш думата на една неграмотна жена вместо моята?

— Извинете ме, сър — намеси се Тед, който едва сдържаше гнева си. — Майка ми не е по-малко грамотна от вас. Просто предпочита да пише на родния си език.

Сара се опита да прекрати изострящия се спор.

— Хайде, Алън — тихо подкани тя. — Да отидем в някоя пицария. Исках го от самото начало.

— Но, Сара, въпросът е принципен.

— Мистър Давънпорт — обади се Тед, — ако престанете със скандалите, ще ви настаня на първата маса, която се освободи. Но ако продължите да се държите грубо, ще ви изхвърля оттук.

— Моля, garçon — отвърна Алън. — Но случайно съм студент трета година по право и щом не съм пиян, нямате право да ме изхвърлите. Ако се опитате, ще ви осъдя и ще ви съсипя.

— Извинете — отвърна Тед, — в Харвард може да сте научили най-различни закони, но се съмнявам доколко сте запознат с наредбата на градския съвет на Кембридж, която позволява на съдържателя да изхвърли всеки — независимо дали е пиян, или не, — ако нарушава обществения ред.

Алън осъзна, че спорът се превръща в двубой между диви животни, чийто залог е Сара.

— Само посмей да ме изхвърлиш — озъби се той.

За миг никой не помръдна. Очевидно двамата противници се подготвяха за битката.

Дафне усети, че брат й ще изложи на опасност препитанието им и прошепна:

— Моля те, Тед, недей.

— Имаш ли нещо против да излезем, Алън — чу се глас.

Алън се обърна. Защото думите бяха на Сара. Погледна я.

— Да — отвърна й ядосано. — Ще остана тук и ще вечерям.

— Тогава вечеряй сам — каза тя и излезе.

Дафне благодари на Бога стотици пъти. Тед се втурна в кухнята и заудря с юмруци по стената.

Баща му пристигна след миг.

— Ti diabolo echeis^[18], Тео? Какво е това абсурдно държане? Заведението е пълно, клиентите се оплакват. Да ме съсипеш ли искаш?

— Искам да умра — извика Тед и продължи да удря по стената.

— Тео, синко, трябва да си изкарваме прехраната. Умолявам те да се върнеш и да поемеш маси от дванадесета до двадесета.

В този момент в кухнята надникна Дафне.

— Клиентите губят търпение. Какво става с Теди?

— Нищо — сопна й се Сократ. — Връщай се на касата, Дафне!

— Но, папа — отвърна тя уплашено — едно момиче иска да говори с Тео — онова, което предотврати боя.

— Мили Боже! — ахна Тед и тръгна към мъжката тоалетна.

— Къде, по дяволите, отиваш сега? — развика се Сократ.

— Да се среша — подхвърли Тед и изчезна.

 

 

Свила се в един ъгъл, Сара Харисън трепереше леко в палтото си, макар в ресторанта да бе доста топло.

Тед отиде при нея.

— Здравей — поздрави той спокойно, както го бе репетирал трескаво пред огледалото.

— Нямаш представа колко съжалявам — подхвана тя.

— Няма нищо.

— Не, позволи ми да ти обясня — настоя Сара. — Той е непоносим. Държи се така от мига, в който дойде да ме вземе.

— Тогава защо ходиш с човек като него?

— Да ходя? Той е просто досадник. Майките ни се познават.

— О! — възкликна Тед.

— Задълженията на една дъщеря, искам да кажа, си имат граница. Ако майка ми още веднъж ми погоди такъв номер, ще й заявя, че ще отида в манастир. Той е истински грубиян.

— Да — усмихна се Тед Ламброс.

Настъпи неловка пауза.

— Ъ-ъ… съжалявам — повтори Сара. — Преча на работата ти, предполагам.

— Не ме интересува, дори да умират от глад. Предпочитам да си говоря с теб.

„Мили Боже — изуми се той, — как можах да се изтърва?“

— И аз — плахо призна тя.

От водовъртежа на препълнения ресторант баща му се провикна на гръцки.

— Тед, или се залавяй за работа, или ще те вземат мътните!

— По-добре да отидеш, Тед — прошепна Сара.

— Мога ли преди това да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

— Къде е Алън?

— В ада, предполагам — отвърна Сара. — Пратих го по дяволите.

— Значи тази вечер си свободна — усмихна се Тед.

— Тео! — изкрещя баща му. — Ще те прокълна!

Тед продължи, без да обръща внимание на бащините заплахи.

— Сара, ако ме изчакаш още един час, с удоволствие ще те заведа на вечеря.

Тя отвърна с една-единствена дума:

— Добре.

 

 

Познавачи твърдят, че в „Нютаун грил“, на гърба на Портър скуеър, правят най-вкусната пица в Кембридж. Именно там, в единадесет часа, Тед заведе Сара — с очукания семеен „Шевролет Бискейн“ — на първата им вечеря заедно. Той приключи необичайно бързо със задълженията си в „Маратон“, сякаш му бяха порасли криле.

Седнаха на маса до прозореца, където червен неонов надпис периодично осветяваше лицата им и създаваше необикновена атмосфера на сън — защото Тед не бе сигурен дали това е действителност. Докато чакаха пицата, и двамата пиеха бира.

— Не проумявам защо момиче като теб приема да излиза с непознати.

— Ами, за предпочитане е, вместо да седя сама в събота вечер и да уча, нали?

— Но ти трябва да имаш куп обожатели. Искам да кажа, мислех, че си заета чак до хиляда деветстотин петдесет и осма година.

— Това е една от големите заблуди в Харвард. Половината момичета от „Радклиф“ събота вечер си седят нещастно в стаите, защото всички в Харвард предполагат, че са заети. В същото време момичетата от „Уелзли“ водят бурен обществен живот.

Тед остана смаян.

— Как ме е яд, че не знаех! Искам да кажа, ти никога не си споменавала…

— Е, не се говори за подобни неща, когато учиш гръцки глаголи или ядеш английски кифлички — отвърна тя, — макар понякога да ми се е искало да ти го кажа.

Тед бе объркан.

— Знаеш ли, Сара — призна той, — от мига, в който те видях, изгарям от желание да те попитам нещо.

Тя го погледна с внезапно появил се блясък в очите.

— Защо, по дяволите, не го направи досега — толкова ли съм страшна? — попита тя.

— Вече не.

Тед паркира шевролета пред Кабът хол и я изпрати до входната врата. Сетне постави ръце на раменете й и я погледна право в очите.

— Сара, цяла година търпях английските кифлички, за да дойде този миг.

И я целуна със страстта, която бе таил в хилядите си фантазии.

Тя му отвърна със същия плам.

Когато най-сетне се прибра у дома, Тед бе толкова въодушевен, че сякаш не стъпваше по земята. Внезапно спря. „Боже мой! Забравих колата пред Кабът хол!“ Втурна се назад, за да я прибере с надеждата Сара да не види през прозореца идиотската му грешка.

Ала в този момент очите на Сара Харисън не бяха фокусирани върху нещо определено. Тя просто седеше неподвижно на леглото с поглед, вперен в празното пространство.

 

 

Последните стихове, които изучаваха в курса по старогръцка литература, бяха от автор, почти неизвестен с любовната си поезия — Платон.

— Странно е — отбеляза професор Хевелок, — но философът, забранил поезията в своята Идеална република, е автор на може би най-съвършените стихове, писани някога. — Сетне зачете на гръцки една от прочутите епиграми Aster:

Звезда на живота ми, като звездите,

към които си обърнала взор,

ако бях небе, щях да ти отвърна с хиляди погледи.

Звънецът на Мемориъл хол оповести края на лекцията точно навреме. Докато излизаха заедно, Тед прошепна на Сара:

— Искам да съм небе.

— Не става — възрази тя. — Искам те до мен.

И те продължиха, хванати за ръка.

 

 

Ноември е най-страшният месец — поне за всеки десети второкурсник. Причината е, че студентските клубове — имаш право да членуваш само в един, — правят своя окончателен подбор. Тези единадесет общества съществуват в периферията на живота в Харвард. Но може да се каже, че е златна периферия.

Въпросните клубове образуват хомогенна елитна институция, където богатите студенти отиват да изпият по чашка с други богати студенти. Тези мъжки братства не се месят в живота на университета. Всъщност, повечето студенти дори не подозират за съществуването им.

Но излишно е да казваме, че месец ноември се оказа напрегнат за господата Елиът, Нюал и Уигълзуърт. Апартаментът им се бе превърнал в същинска Мека за костюмирани пилигрими, които прииждаха с покани тримата да се присъединят към техния клуб.

Като съвременни мускетари тримата решиха да не се делят. Макар да получиха покани за повечето клубове, решиха да се запишат в „Порк“, „Ей Ди“ или „Флай“.

Всъщност, ако ги поканеха, щяха да се присъединят към „Порк“. Щом ще се занимаваш с подобни неща, най-добре е да избереш безспорния лидер, „най-старият мъжки клуб в Америка“.

След като в последния момент получиха покани за вечеря в „Порк“, предположиха, че са приети.

Върнаха се в Елиът хаус и облечени все още във фракове, седнаха да пийнат последна чашка преди лягане. На вратата внезапно се почука. Нюал духовито отбеляза, че това вероятно е някой отчаян емисар от друг клуб, например „Ей Ди“, който приел Франклин Делано Рузвелт, след като в „Порк“ гласували против него.

Оказа се Джейсън Гилбърт.

— Да не ви притеснявам нещо? — мрачно попита той.

— Съвсем не — успокои го Андрю. — Влез и пийни малко бренди с нас.

— Благодаря, не пия алкохол.

Погледът му ги накара да се почувстват неловко в тези дрехи.

— Приеха ви в клуба, нали?

— Да — кратко отвърна Уиг.

— „Порк“?

— Позна от първи път! — извика Нюал.

Но нито Майк, нито Дик доловиха горчивината в гласа на Джейсън.

— Трудно ли взехте решение?

— Не съвсем — отговори Уиг. — Имахме и други възможности, но решихме, че тази е най-добрата.

— О, сигурно сте се почувствали чудесно, когато сте получили поканите.

— Знаеш ли — намеси се Нюал, — всяка хубавица от „Радклиф“ кади тамян пред снимката ти.

Джейсън не се засмя.

— Сигурно защото не знаят, че съм прокажен.

— За какво, по дяволите, говориш, Гилбърт? — попита Андрю.

— Говоря за факта, че докато почти всяко момче, което познавам, получи поне една покана за някой клуб, от мен не се заинтересува дори скромният „Би Ей Ти“. Представа си нямах, че съм такъв боклук.

— Стига бе, Джейсън — зауспокоява го Нюал. — Тези клубове са сбирщина от тъпанари.

— Убеден съм. Обяснява защо сте толкова възбудени като сте станали членове на един от тях. Просто си помислих, че след като говорим за умственото ниво на тези клубове, сигурно имате представа какво в мен ги отблъсква толкова.

Нюал, Уиг и Андрю се спогледаха неловко, питайки се безмълвно кой ще обясни на Джейсън очевидното. Андрю видя, че съквартирантите му няма да го направят. Затова се опита да разясни някои не дотам достойни факти от клубния живот.

— Хей, Джейсън. Кого канят най-често в клубовете? Завършилите „Сейнт Пол“, „Марк“, „Грогън“. Те са затворено общество. Краставите магарета през девет баира се подушват. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Естествено — иронично отвърна Гилбърт. — Просто не съм завършил подходящото подготвително училище, нали?

— Да — побърза да се съгласи Уиг. — Точно така.

На което Джейсън отвърна:

— Глупости!

В стаята настъпи гробна тишина. Накрая Нюал се ядоса, защото Джейсън развали доброто им настроение.

— За Бога, Гилбърт, защо, по дяволите, някой клуб трябва да приема евреи? Искам да кажа, дружеството „Хилел“^[19] би ли ме поканило за негов член?

— Но то е религиозна организация! Те не биха приели и мен. Аз дори не съм…

Спря на средата на изречението. За миг Андрю помисли, че Джейсън иска да каже, че не е евреин. Това обаче би било абсурд. Все едно пред тях да застане негър и да твърди, че не е черен.

— Слушай, Нюал — намеси се Уиг. — Джейсън ни е приятел. Не го ядосвай допълнително.

— Не съм ядосан — отвърна Джейсън с тиха ярост. — Да кажем просто, че научих отговора не по най-приятния начин. Лека нощ, магарета, съжалявам, че прекъснах сбирката ви.

Обърна се и напусна стаята.

Тримата си сипаха още бренди и Майкъл Уигълзуърт философски отбеляза:

— Защо свястно момче като Джейсън се обижда заради произхода си? Да си евреин не е чак толкова лошо. Освен ако държиш на глупости като студентските клубове.

— Или ако искаш да станеш президент на Съединените щати — добави Андрю Елиът.

 

 

16 ноември 1955

 

Скъпи татко,

Не ме приеха в нито един студентски клуб. Знам — не е чак толкова важно и не държа да има още едно място, където да ходя и да пийвам по нещо.

Безпокои ме, че името ми въобще не е било обсъждано. И най-вече причината.

Когато най-сетне събрах кураж да попитам едни мои приятели — поне винаги съм ги смятал за такива, — те не се опитаха да шикалкавят. Казаха ми право в очите, че там не приемат евреи. Всъщност, те се изразиха по такъв префинен, елегантен начин, че не прозвуча като предразсъдък.

Татко, за втори път ме отхвърлят, само защото хората ме смятат за евреин.

Как ще ми го обясниш, след като винаги си повтарял, че сме американци „като всички останали“. Вярвах ти и все още ми се иска да ти вярвам. Но светът май не споделя твоето мнение.

Изглежда да си евреин е нещо, което не можеш да промениш толкова лесно.

Вероятно затова у нас има толкова много предразсъдъци и нито капка гордост.

Тук, в Харвард, за много талантливи хора е своеобразна чест да си евреин. Това също ме обърква. Защото вече не знам какво означава да си евреин. Просто познавам мнозина, които ме смятат за такъв.

Татко, страшно съм объркан и се обръщам за помощ към човека, когото уважавам най-много на света. За мен е важно да разреша тази загадка.

Защото, докато не открия какъв съм, никога няма да открия кой съм.

Твой любящ те син

Джейсън

Баща му не отговори на обезпокоителното писмо. Вместо това отмени всичките си делови срещи за деня и взе влака за Бостън.

Когато Джейсън излезе от залата за скуош, не повярва на очите си.

— Татко, какво правиш тук?

— Хайде, синко, да отидем в „Дъргин парк“ и да хапнем по една от страхотните им пържоли.

В известен смисъл изборът на ресторанта говореше много. Защото в световноизвестното заведение близо до бостънските кланици нямаше сепарета или усамотени ъгли. С извратения си снобизъм то настаняваше банкери и автобусни шофьори на едни и същи дълги маси с червени карирани покривки. Своеобразна принудителна демокрация на месоядните.

Гилбърт-старши едва ли имаше представа, че на подобно място личните разговори са невъзможни. Вероятно го бе избрал, воден от атавистично чувство за защитеност. Щеше да нахрани сина си, за да компенсира донякъде болката на момчето.

Във всеки случай, върху фона от тракането на тежки порцеланови чинии и викове от кухнята, Джейсън разбра едно: баща му е дошъл да го подкрепи. Животът е пълен с разочарования. Единственият начин да се справиш с дребните неуспехи е да продължиш да се бориш още по-упорито.

— Някой ден, Джейсън, когато станеш сенатор, момчетата, които са те отхвърлили, ще съжаляват горчиво. И повярвай ми, синко, тази болезнена случка — а аз страдам заедно с теб, — няма да означава нищо.

Джейсън изпрати баща си до гарата, за да вземе среднощния влак. Преди да се качи, Гилбърт-старши потупа сина си по рамото и каза:

— На света няма човек, когото да обичам повече от теб. Никога не го забравяй.

Джейсън крачеше по обратния път към метрото, обзет от странно чувство за празнота.

 

 

— Не.

— Да.

— Не!

Сара Харисън се изправи рязко с почервеняло от гняв лице.

— Хайде, Тед. Колко пъти си отказвал в живота си да се любиш с момиче?

— Възползвам се от Петата поправка — уточни той.

— Тед, тук е тъмно и въпреки това си адски притеснен. Не ми пука с колко момичета си спал преди. Просто искам да го направиш и с мен.

— Но, Сара, задната седалка на шевролета не е най-подходящото място.

— Нямам нищо против.

— Но аз, по дяволите, имам. Искам първият ни път да бъде на някое малко по-романтично място, например по бреговете на река Чарлз.

— Луд ли си, Тед? Навън е студено! Какво ще кажеш за мотел „Къркланд“? Чувала съм, че е доста развратно място.

Тед се изправи и поклати глава.

— Не става — унило въздъхна той. — Собственикът му ни е семеен приятел.

— Значи пак се връщаме на този прекрасен шевролет.

— Моля те, Сара. Искам да бъде различно. Виж, следващата събота можем да отидем в Ню Хампшир.

— Ню Хампшир? Да не си се побъркал? Искаш да кажеш, че отсега нататък всеки път, когато пожелаем да се любим, ще трябва да изминаваме по сто и петдесет километра?

— Не, не — възрази той. — Само докато намеря подходящо място. Господи, никога не съм желал толкова силно да живея в пансион, колкото сега! Там следобед момчетата могат да канят момичета в стаите си.

— Да, но ти не можеш, а аз съм тикната в „Радклиф“, където пускат мъже от дъжд на вятър…

— И кога е това?

— Не по-рано от последната събота на следващия месец.

— Добре. Значи ще чакаме дотогава.

— И какво ще правим междувременно — ще взимаме студени душове?

— Не разбирам закъде си се разбързала, Сара.

— А аз не разбирам нежеланието ти.

В действителност Тед не можеше да обясни безпокойството си от перспективата да „стигне до края“ с нея. От малък го възпитаваха, че любовта и сексът са за два съвсем различни типа жени. Макар той и приятелите му да разказваха самодоволно за подвизите си с какви момичета са спали, никой от тях нямаше намерение да се ожени за някоя, която не е девствена.

Не смееше да го признае дори пред себе си, но нещо подсъзнателно го караше да се пита защо „свястно“ момиче като Сара Харисън гори от желание да прави любов. Затова Тед се зарадва на отлагането до деня за посещения в нейното общежитие. Така щеше да разполага с повече време да помири антитезите за чувственост и любов.

Все пак един въпрос, скрит дълбоко в ума му, го тормозеше и той потърси начин да го зададе по-деликатно.

Сара долови, че нещо го безпокои.

— Какво те тревожи?

— Не знам. Просто ми се искаше да съм първият.

— Но ти си, Тед. Ти си първият мъж, в когото съм се влюбвала.

 

 

Андрю, зает ли си довечера? — притеснено попита Тед. — Ще ми отделиш ли пет минути, след като затвориш библиотеката.

— Разбира се, Ламброс. Да слезем долу в „Грил“ и да хапнем чизбургери.

— А? Всъщност, добре. Бих предпочел някое по-усамотено място.

— Тогава ще занесем храната в стаята ми.

— Чудесно. Ще донеса нещо специално за пиене.

— А, Ламброс, това звучи интригуващо.

 

 

В дванадесет и петнадесет в полунощ Андрю Елиът постави двата чизбургера на масичката в апартамента си, а Тед извади бутилка от чантата си.

— Пил ли си някога рецина? — попита той. — Това е гръцка национална напитка. Донесох ти я като подарък.

— За какво?

Тед наведе глава и продължи тихо:

— Всъщност, това е подкуп. Трябва да ми направиш услуга, Анди, много голяма услуга.

От обърканото изражение на приятеля си Андрю реши, че ще го моли за заем.

— Наистина не знам как да ти го кажа — подхвана Тед, докато Андрю си наливаше рецина. — Независимо дали ще ми отговориш с „да“, или с „не“, се закълни, че ще го запазиш в тайна.

— Разбира се, разбира се. Сега изплюй камъчето, ако не искаш да получа удар от напрежение.

— Анди — започна боязливо Тед, — влюбен съм…

Отново замълча.

— Ъ-ъ… поздравления — Елиът не знаеше какво друго да каже.

— Благодаря, но, разбираш ли, има проблем.

— Не разбирам, Ламброс. Какъв е проблемът?

— Обещай ми да не ми четеш морал.

— Честно казано, не знам да имам морал.

Тед погледна Андрю с облекчение и внезапно изстреля въпроса:

— Мога ли да ползвам стаята ти някои следобеди през седмицата?

— Това ли било? Затова ли се притесняваше толкова? Кога ти трябва?

— Ами, според правилника можем да каним момичета между четири и седем. Апартаментът свободен ли е по това време?

— Абсолютно. Уигълзуърт е на тренировки, а после вечеря в университетския клуб. Същото се отнася и за Нюал и неговия тенис. Аз също не съм тук. Така че теренът е чист и можеш да правиш каквото си наумил.

Тед внезапно грейна от щастие.

— Божичко, Елиът, как да ти се отблагодаря?

— Ами, бутилката рецина не е лоша идея. Само още едно нещо — трябва да знам името на момичето, за да я впиша като моя гостенка. Отначало може да има проблеми, но портиерът е мой човек.

Така двамата установиха система, която позволяваше на Тед и неговата любима („абсолютна богиня“ на име Сара Харисън) да се насладят на гостоприемството на Елиът хаус. Единственото условие бе Тед да предупреждава Андрю няколко часа по-рано.

Преливащ от благодарност, Тед изхвърча от стаята, сякаш бе на седмото небе.

Андрю остана и се замисли — както се бе изразил онзи умник от Йейл, Коул Портър, — „Що е любовта?“

Бе абсолютно сигурен, че не знае.

 

 

През пролетта Джейсън Гилбърт се чувстваше чудесно.

Приключи университетския сезон по скуош без нито една загуба. Продължи в същия дух и измести от мястото му досегашния капитан на отбора по тенис. На индивидуалния турнир също не загуби нито един мач. Сетне увенча втората си година в Харвард като спечели титлите на „Ай Си“ и на турнира на Източноамериканските университети.

Необикновените му постижения го направиха първият член на випуска, чиято снимка се появи на спортната страница на по-четената версия на „Кримсън“, а именно „Ню Йорк таймс“.

Ако пренебрежителното отношение на студентските клубове се бе отразило на психиката му, това не си личеше, поне според противниците му на корта.

Във всеки американски университет винаги има фигура, известна като Голямата клечка. Харвард се гордееше, че не признава подобна „титла“.

Въпреки семантиката, в този момент от драмата на студентския живот, безспорният герой — или по думите на Шекспир „героят, от всички герои следен“, — безспорно бе Джейсън Гилбърт-младши.

Уважението, с което Дани Роси се ползваше сред малобройната музикална общност, не компенсираше огорчението от унизителното разбиване на пианото му. Той мразеше Елиът хаус и дори понякога обвиняваше професор Финли, че го е довел в това свърталище на противни псевдоинтелигенти.

Повечето обитатели на дома посрещаха презрението с реципрочни чувства. Затова почти винаги той се хранеше сам — освен в случаите, когато Андрю Елиът го забележеше, седнеше до него и се опиташе да го разведри.

Задълбочаващата се връзка между Тед Ламброс и Сара Харисън доказваше валидността на платоновото схващане, че любовта издига мисълта на нови висини. Той взе всичките си изпити с отличие. Нещо повече, вече не се чувстваше изолиран от живота в университета. Може би, защото повече следобеди прекарваше в Елиът хаус.

Андрю седеше на резервната скамейка и се възхищаваше на състудентките си. Венчелистчетата се разтваряха и започваха да се показват цветчетата. Втората година бе периодът на прекрасното пробуждане на целия випуск.

Това бе време на надежда. На самоувереност. На безкраен оптимизъм. Почти всеки от тях напусна Кембридж с мисълта: „Изкарахме половината“.

Всъщност, оставаше им половината.

 

 

Второто лято на Дани Роси в Тангълуд бе още по-паметно от първото. Докато през хиляда деветстотин петдесет и пета най-похвалното му занимание, както отбелязваше с иронично пренебрежение за себе си, бе да „лъска палката на маестро Мънк“, то през петдесет и шеста вече я размахваше пред оркестъра.

Беловласият французин изпитваше бащинска привързаност към пламенното калифорнийче. И за ужас на останалите си студенти във „Фестивал скул“ при всеки удобен случай оставяше Дани да прави „истинска“ музика.

Когато например Артур Рубенщайн дойде да изпълни „Императорския концерт“, Мънк изпрати Дани да обръща страниците на виртуоза по време на репетициите.

През първата почивка изуменият Рубенщайн, прочут с невероятната си музикална памет, попита защо диригентът държи толкова позната творба на педя от лицето му. Мънк отвърна с усмивка, че го прави заради момчето, което обръща страниците. Така че Дани Роси да успее да изучи маестрото отблизо. „Момчето е страшно запалено“, добави той.

— Не бяхме ли и ние на тази възраст? — усмихна се Рубенщайн.

Малко по-късно той покани Дани в гримьорната, за да чуе неговата интерпретация на концерта.

Дани започна неуверено. Но преди да достигне алегрото в трета част, се вживя толкова, че притеснението му изчезна. Пръстите му танцуваха. Всъщност, самият той остана изненадан от необичайната лекота, с която свиреше с такова неистово темпо.

Дани свърши, вдигна очи, плувнал в пот и останал без дъх.

— Прекалено бързо, а?

Виртуозът кимна, а в погледът му се четеше възхищение.

— Да — призна той. — Но въпреки това, изключително добре.

— Бях малко нервен, но с тази клавиатура се чувствах сякаш се спускам по хълм. Тя ми даде допълнително ускорение.

— Знаеш ли защо, момчето ми? — попита Рубенщайн. — Понеже Бог не ме е надарил с висок ръст, хората от „Стейнуей“ бяха така любезни да направят пиано, чиито клавиши са с една четвърт по-малки. Погледни отново.

Дани гледаше с възхита личното пиано на Артур Рубенщайн.

На него той, който също не бе „надарен с висок ръст“, с лекота постигаше цяла тринадесетина.

Сетне маестрото щедро предложи:

— Слушай и двамата много добре знаем, че няма нужда някой да ми обръща страниците. Защо не останеш тук и не посвириш за собствено удоволствие?

 

 

При друг случаи — кратка репетиция на открито на Моцартовата увертюра към „Сватбата на Фигаро“, — Мънк внезапно се престори на уморен и каза:

— Климатът в Масачусетс е прекалено влажен за един французин. Трябва да си почина пет минути на сянка.

Сетне махна на Дани:

— Ела тук, млади човече! — И му подаде палката. — Познаваш творбата достатъчно, за да размахваш тази пръчка пред музикантите. Замести ме за малко и се постарай да свирят добре.

След тези думи Мънк остави Дани напълно сам и беззащитен на подиума пред целия Бостънски симфоничен оркестър.

Разбира се, именно за такива случаи Мънк разполагаше с помощник-диригенти и репетитори. Но те стояха отстрани, с лица, почервенели не само от лятната жега.

 

 

Същата вечер Дани бе в отлично настроение. Веднага щом се върна в пансиона, позвъни на доктор Ландау.

— Това е чудесно — гордо коментира учителят му. — Родителите ти сигурно ще се зарадват.

— Да — уклончиво отвърна Дани. — Аз… ъ-ъ… имате ли нещо против да се обадите на мама и да й съобщите?

— Даниел — започна доктор Ландау с натъжен глас, — тази мелодрама с баща ти продължи твърде дълго. Послушай ме, открива се идеалната възможност да направиш крачка към помирението.

— Доктор Ландау, моля ви, опитайте се да ме разберете. Проста не е по силите ми да го направя… — гласът му заглъхна.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Секс.

През лятото доста мислих по въпроса, докато се потях по строежите. Баща ми любезно ме бе устроил като строителен работник, за да задълбочи запознанството ми с физическия труд. Докато Нюал и Уиг обикаляха най-красивите плажове на Европа, цяло лято аз редих тухли.

Върнах се за предпоследната си година в Харвард твърдо решен да успея там, където не се бях провалял, защото не бях събрал достатъчно кураж да опитам.

Щях да изгубя девствеността си.

Майк и Дик се върнаха с невероятни истории за среднощни срещи с нимфи от всевъзможни националности и различно надарени от природата.

Само неудобството ме възпря да ги помоля за съвет — или по-точно за телефонен номер. Щях да се превърна в посмешище за клуба — да не говорим за Елиът хаус, за персонала и вероятно за прислужниците в столовата.

В отчаянието си се сетих за прочутите барове около Сколи скуеър, но не събрах достатъчно смелост да ги посетя сам. И освен това цялата идея ми се струваше някак си долна.

Кой можеше да ми помогне?

Отговорът ме осени с апокалиптична яснота още първата вечер, когато се върнах към работата си в библиотеката. Защото там, на любимата си маса, зубреше Тед Ламброс.

 

 

Този път Андрю помоли Тед да дойде в стаята му за неотложен разговор.

Тед се позачуди, защото никога не бе виждал приятеля си толкова развълнуван.

— Какво има, Елиът?

— Ъ-ъ… как прекара ваканцията, Тед?

— Добре, макар че успях да се видя със Сара едва няколко пъти. Иначе… — обичайната работа в „Маратон“. Но това няма значение. Какъв е проблемът?

Андрю се чудеше откъде, по дяволите, да започне.

— Ламброс, можеш ли да пазиш тайна? — попита той.

— На кого говориш, Елиът? Ние сме споени със свещената връзка наемател-хазяин.

Андрю отвори една бира и отпи голяма глътка.

— Ъ-ъ… знаеш ли, от осемгодишна възраст живея все по пансиони. Виждахме се с момичета единствено когато ги докарваха за танци с чай и подобни неща. Разбираш ли, благопристойни леденостудени девици…

— Да — кимна Тед. — Този тип ми е познат.

— Гимназията ти смесена ли беше?

— Разбира се, това е едно от предимствата да си беден.

— Тогава трябва да си бил доста млад, когато… ъ-ъ… си започнал да излизаш с момичета?

— Да, струва ми се — потвърди той лекомислено, все едно не забелязваше нарастващото безпокойство на Андрю.

— На колко години беше, когато за първи път… спа с жена?

— О, на обичайната възраст. Не, май закъснях малко. Почти на шестнадесет.

— С професионалистка или…?

— Стига бе, Елиът, не плащам за такива неща. Беше дребничка деветокласничка, Глория, която с радост си сваляше гащите. А ти?

— Какво аз?

— На колко години изгуби девствеността си?

— Тед — смутено промълви Андрю, — това ще те шокира…

— Не ми казвай, Елиът — направил си го на единадесет с гувернантката!

— Де да бях. Това наистина се е случило с Нюал. Но исках да ти кажа, че — по дяволите, толкова ми е неудобно, — все още съм девствен.

В мига, в който направи признанието, Андрю се уплаши да не би приятелят му да се изсмее. Вместо това, след момент на размисъл, Тед го погледна с искрена симпатия.

— Някакъв проблем ли имаш, или какво?

— Не, освен ако смяташ паническия страх за проблем. През последните няколко години съм излизал с много момичета и мисля, че някои от тях не биха имали нещо против. Но се боях да направя решителната крачка. Защото, говоря искрено, Ламброс, не съм сигурен, че знам как. Изчел съм всички книги — "Любов без страх", „Идеалният брак“… Но съм обладан от този страх толкова отдавна, че се боя да не се проваля в решителния момент — ако разбираш какво искам да кажа.

Тед бащински потупа Андрю по рамото.

— Приятелю, нуждаеш се от така нареченото „обучение чрез практика“.

— Да, но не искам да ти създам неприятности.

— Няма проблем, Анди. В Кембридж още се навъртат доста от гимназиалните ми съученички. Ще се почувстват поласкани да излязат със студент от Харвард — особено със светска личност от Елиът хаус.

— Но, Тед, не бива да са много грозни — нервно уточни Андрю. — Имам предвид, че ще ме видят с тях. Нали разбираш, в столовата или някъде навън.

— Не, не. Няма да се наложи да ги храниш и поиш. Просто ги кани в стаята си и остави нещата в ръцете на природата. И не се тревожи — тази, която имам предвид за теб, е истинска красавица.

— Хей, да не е прекалено хубава. Искам да започна кариерата си от дъното и да се издигна до върха. Ако разбираш какво искам да кажа.

Тед Ламброс се засмя.

— Анди, Анди, престани да се държиш като проклет пуритан. Не всичко в живота трябва да става по трудния начин. Защо утре не се срещнем пред „Бригам“ в дванадесет и петнадесет. Малката блондинка е истински огън.

Той се изправи и се прозя.

— Слушай, става доста късно, а в девет имам лекция. Ще се видим утре.

Андрю Елиът продължи да седи вцепенен. Не бе очаквал нещата да се развият с такава скорост. Искаше да зададе на Тед още милион въпроси.

 

 

На другия ден пред „Бригам“ той посрещна нервно Тед.

— Защо, по дяволите, закъсня? Чакам те цяла вечност.

— Хей, идвам точно навреме. Лекцията ми продължи до дванадесет. Хайде, да вървим, купонът започва.

— Чакай, чакай, Ламброс. Кажи ми какво да правя.

Тед отвърна тихо:

— Слушай, Елиът, просто влез с мен, поръчай си сладолед и когато останем сами, ще те запозная с Лорейн.

— Коя е Лорейн?

— Пропускът ти за рая, малкия. Тя е свястно момиче и просто обожава студентите в Харвард.

— Но, Тед, какво точно да кажа?

— Усмихни й се очарователно и я попитай дали следобед не иска да пийнете нещо. А Лорейн си е Лорейн, ще се съгласи.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото никога в живота си не казва „не“.

Тя влезе секунди след като двамата седнаха на бара. Тед не бе излъгал — момичето наистина бе красиво. Докато бъбреха дружески, тя се наведе напред, а Андрю не се сдържа и надзърна в небрежно разкопчаното й деколте.

„Ох! — помисли си той, — това не е ли сън? Господи, защо снощи не препрочетох по-задълбочено онези наръчници.“

— В кой пансион си настанен? — попита Лорейн.

— Ъ-ъ… в Елиът хаус. — След като Тед го сръга с лакът в ребрата, той добави — ъ-ъ… би ли ми дошла на гости следобед?

— Разбира се. В пансиона се допускат външни лица след четири, нали? Ще те чакам на входа. А сега ме извинете, някои клиенти губят търпение.

 

 

— Е? — попита Тед вече на тротоара. — Сега успокои ли се?

Спокоен? Щеше да се пръсне от притеснение.

— Ламброс — помоли той, — дай ми поне няколко съвета. Как да направя първата стъпка?

Тед спря и двамата се озоваха насред Харвард скуеър сред море от студенти.

— Анди — снизходително започна Тед, — подхвърли й небрежно „Лорейн, защо не отидем в спалнята да се позабавляваме?“

— Не е ли малко грубо?

— Божичко, Елиът, та тя не е Дорис Дей! Тя обича да го прави.

— Честно?

— Честно — повтори Тед.

Сетне, като последен жест, извади нещо от джоба си и го пъхна в ръката на Андрю.

— Какво е това?

— Подарък. Току-що един грък те вкара в Троя — отвърна Тед с усмивка.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Страхотен ден!

Никога няма да забравя услугата, която ми направи Тед Ламброс.

Всъщност, никога няма да забравя и Лорейн.

 

 

Дани се върна в Кембридж през септември с променени възгледи за света и за самия себе си. Артур Рубенщайн оцени високо таланта му на пианист. Малкият Роси бе дирижирал истински симфоничен оркестър — макар и само за няколко минути.

Въпреки че едва ли можеше да се нарече Казанова, краткотрайните му завоевания (две, за да бъдем точни) разкриха пред него нова ерогенна зона: клавиатурата. Вече не би го смутила дори Брижит Бардо — стига в стаята му да има „Стейнуей“.

За да се превърне във всестранно развит музикант, му оставаше само да започне да композира сериозно. Уолтър Пистън удържа обещанието си да го вземе на семинара и Дани започна да пише усърдно.

Ставаше все по-нетърпелив да се освободи от юздите на „студентството“. До гуша му бе дошло винаги да е известен като ученик, протеже или фаворит на прочути личности. От подобни определения Дани направо настръхваше. Бе готов да стане самостоятелен, да се превърне в знаменитост.

Семинарът по композиране го разочарова. Програмата му изглежда се стоеше единствено от упражнения в стилове на различни класици. Дани се оплака, изразявайки огорчение от „ограничаващите“ го условия, но професор Пистън се опита да му обясни логиката на метода.

— Всички велики автори, без значение дали са писали проза, или музика, са започнали като подражатели. Само така се развива усет за стил. И после са се впуснали да творят самостоятелно. Прояви търпение, Дани. В края на краищата, младият Моцарт е композирал първоначално като псевдо-Хайдн; дори Бетовен е започнал, като е имитирал Моцарт. Не бъди толкова импулсивен, намираш се в компания на отлични музиканти.

Дани изслуша упрека, но продължи все едно не го беше чул. Това лято събитията в Тангълуд замаяха главата му. Докато изпълняваше прилежно всички упражнения от курса на Пистън, започна да търси отдушници, чрез които да изрази музикалната си самобитност.

Изведнъж му се удаде такава възможност. Един късен следобед, докато Дани довършваше есето си, телефонът иззвъня.

— Дани Роси ли е? — попита го леко притеснен женски глас.

— Да.

— Казвам се Мария Пасторе. Ръководя танцовия клуб в „Радклиф“. И — надявам се да не го сметнете за прекалено самонадеяно, — но групата ни би желала да постави оригинален балет. Съвсем естествено първото име, което ни дойде на ум, беше вашето. Моля, кажете, ако ви досаждам и няма да продължа…

— Не, не — окуражи я Дани. — Заинтригувахте ме.

— Наистина ли? — Мария остана очарована.

— Разбира се. Кой ще бъде хореограф?

— Ами… до известна степен аз — скромно отвърна Мария. — Не съм абсолютна аматьорка. Учила съм се при Марта Греъм и…

— Моля ви — прекъсна я Дани с подчертано великодушие — и двамата сме студенти. Защо не обсъдим подробностите на вечеря в Елиът хаус?

— Страхотно! Да се срещнем ли пред дирекцията, да кажем, в пет и половина?

— Не — отвърна Дани. — Защо не дойдете в пет! Ще обсъдим нещата в стаята ми, преди да вечеряме?

И вътрешно взе решение, ако Мария се окаже грозна, да не слиза с нея в столовата.

— В стаята ви? — гласът й стана леко напрегнат.

— Ъ-ъ… да — любезно отвърна той. — Тук имам пиано и всичко останало. Ако не, ще се срещнем по друго време в Пейн хол. Но държа наблизо да има пиано.

— О, не, няма проблем — съгласи се бързо Мария Пасторе, а тонът й потвърждаваше думите, — в стаята ви е добре. Значи ще се видим в сряда в пет. Много съм развълнувана. Благодаря.

Тя затвори телефона. А Дани си помисли: „Чудя се колко ли развълнуван ще бъда аз?“

 

 

На четиринадесети ноември, сряда, точно в пет следобед, на вратата на Дани Роси се почука.

— Влез — извика той, докато оправяше вратовръзката си, след което пое дълбоко дъх. Бе прекалил с лосиона за бръснене. Стаята вонеше на „Олд спайс“.

Дани се втурна към прозореца и го повдигна с няколко сантиметра. Сетне отвори вратата.

— Здравей — поздрави Мария Пасторе.

Беше толкова висока, че в първия миг Дани дори не видя лицето й. Но това, което забеляза, бе достатъчно интересно, за да накара погледът му да се наслади, преди да се премести нагоре.

Беше невероятно красива — дълга черна коса, големи, одухотворени средиземноморски очи. Без съмнение, щяха да вечерят в Елиът хаус. И много хора щяха да останат със зяпнали от възхищение уста.

— Благодаря, че ми предостави възможност да поговорим — възторжено изрече тя.

— Удоволствието е изцяло мое — галантно отвърна Дани Роси. — Идеята ти ме заинтригува.

— Всъщност, още не съм я изложила — скромно отвърна тя.

— О! Перспективата да композирам балет ме привлича. Ъ-ъ… мога ли да взема палтото ти?

— Не, благодаря — свенливо се възпротиви Мария, — тук е малко студено.

— О, да — съгласи се Дани и побърза да затвори прозореца. — Обичам чистия въздух. Разбираш ли, държи главата ми бистра.

Покани я с жест да седне. Тя се настани и по време на целия им разговор не свали палтото си. Дани долови, че причината не е само в ниската температура.

„Стеснителна е — помисли си той. — Но поне в столовата ще видя какво прикрива.“

— Нещо за пиене? — попита Дани.

— Не, благодаря. За танцьорките е вредно.

— Щях да предложа мъничко шери.

Той вярваше в студентската максима — „Уискито ги разиграва, но шерито ги развеселява.“

— Наистина не обичам да пия алкохол — обясни Мария с почти извинителен тон.

— Кока-кола?

— Може.

Докато слушаше внимателно идеята й за кратък балет, Дани се питаше дали Мария усеща как я разсъблича с поглед.

Едва ли — беше толкова нервна, че не забелязваше нищо. Оказа се, че й трябва час и половина, за да изложи концепцията си.

Бе изчела „Идилии“ на Теокрит и „Еклоги“ на Вергилий, бе резюмирала пасажи от „Гръцка митология“ на Робърт Грейвс. Така бе събрала материал за бъдещото либрето на балета, който щеше да се нарича „Аркадия“ („например Аполон и Дафне ще изиграят много вълнуваща сцена“). Танцьорите щели да бъдат пастири и пастирки, а за комичен ефект от време на време тълпа гротескни малки сатири щели да преследват нимфи по сцената.

Дани реши, че идеята е чудесна. Това щеше да се окаже много вълнуващ проект.

На другия ден на обяд няколко непознати момчета минаха покрай масата му, за да отбележат невероятната красота на дамата, с която бе вечерял снощи. Дани се усмихваше самодоволно.

„Да, помисли си той, в столовата на Елиът хаус никога не са виждали момиче като нея.“ Не го отминаха и неколцина определено по-груби типове с конкретно питане: „Чукаш ли я, Роси?“ Той избегна отговора и кавалерски защити честта на мис Пасторе.

Но истината бе, че когато я изпрати до „Радклиф“, Дани реши, че вероятно няма да успее да я целуне. Беше прекалено висока. И макар общите им планове да предполагаха още няколко нейни следобедни посещения в стаята му, той се съмняваше дали ще постигне напредък.

Защото, висока метър и осемдесет, тя бе една Снежанка, която, естествено, е само платонична приятелка с джуджетата.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Широко разпространено е погрешното мнение, че богатите студенти са безкрайно спокойни. Хладнокръвни. Невъзмутими. Не страдат от язва. Никога не се изпотяват и винаги са грижливо сресани. Ще ви кажа, че не е вярно. Богатият студент има очи. Има ръце, органи, чувства. Ако го убодете, ще му потече кръв.

Ако го ударите, може дори да заплаче.

Такъв е старият ми приятел и съквартирант Майкъл Уигълзуърт, потомък на първия професор по богословие, висок и красив, душата на компанията и приятно момче.

Но нищо, нито дори искрената обич на съотборниците и другарите му от „Порк“ или уважението на многобройните му приятели от Елиът хаус не успяха да запазят разсъдъка му. Когато се прибра у дома във Феърфийлд за уикенда, приятелката му любезно го уведомила, че след известен размисъл е решила да се омъжи за по-възрастен мъж — онзи бил почти на тридесет.

Уиг изглежда приел думите й със стоическо самообладание. Поне докато се върнал в университета. Сетне, докато чакал реда си в столовата, весело подхвърлил на една сервитьорка: „Ще убия коледната пуйка.“

Понеже се захилил, жените започнали да се смеят. Но после Уиг измъкнал изпод провисналото си износено яке противопожарна секира, започнал да я върти бясно и да преследва пуйката — единствено той я виждал, — из цялата столова.

Обръщали се маси, хвърчали чинии. Всички надзиратели, студенти, гостенки от „Радклиф“ побегнали панически. Някой повикал университетските полицаи, но и те се уплашили до смърт. Единственият човек, проявил смелостта да се справи със ситуацията, бил старшият надзирател Уитни Портър. Бавно доближил Уиг и с желязно спокойствие го попитал дали е свършил със секирата.

Невинният въпрос, зададен толкова прямо, накарал, Уиг да спре на място и да се замисли. Не отговорил веднага. Изглежда, постепенно е започнал да осъзнава какво смъртоносно оръжие държи в ръката си, а не знае защо.

Със същото неестествено спокойствие Уитни отново попитал Майкъл за секирата.

Уигълзуърт винаги е бил изключително любезен. Веднага подал оръжието на старшия надзирател с думите:

— Да, сър, доктор Портър.

Тогава се появили двама лекари от медицинската служба и извели Майкъл. Доктор Портър настоял да ги придружи до болницата, за което те му били безкрайно благодарни.

Посетих Майкъл веднага щом ми позволиха да вляза при него. Сърцето ми се късаше, като гледах нашия харвардски Херкулес толкова безпомощен. И непрекъснато ту се смееше, ту плачеше. Според лекарите имал нужда от „продължителна почивка“. С други думи, те не знаеха кога — а вероятно и дори как, — ще оздравее.

 

 

Десет дни след неочакваната им раздяла с Майкъл Уигълзуърт, професор Финли покани Андрю да поговорят в кабинета му. Той започна, подобно на много от предишните им разговори, коментирайки фамилното му име с най-различен тон: Елиът — разказвателен, Елиът — съзерцателен, Елиът — въпросителен. След като приключи с встъпителните излияния, професор Финли отбеляза:

— Елиът, смятам те не само за епоним^[20], но и за истински епигон^[21].

(Веднага след разговора Андрю изтича да провери думите в речника и откри, че е бил поласкан първо, като потомък на фамилията, дала името на пансиона, и второ, че е достоен за това име.)

— Елиът, Елиът — повтори професор Финли, — страшно съм огорчен от съдбата на Уигълзуърт. Върнах се мислено назад в търсене на симптоми, които би трябвало да забележа. Но винаги съм го смятал за истински Аякс.

Андрю леко се обърка. Бе чувал единствено за почистващия препарат „Аякс“.

— Знаеш ли, Елиът — продължи професорът, — Аякс, „стената ахейска“ е отстъпвал единствено на Ахил.

— Да — съгласи се Андрю, — Уиг беше като „стена“.

— Наблюдавах го всяка сутрин — сподели Финли, — когато отборът минаваше пред прозореца ми. Изглеждаше в цветущо здраве.

— Ще липсва на отбора.

— И на нас също — професорът тъжно поклати побелялата си глава. — И на нас също.

Следващите му думи изненадаха Андрю.

— Елиът, Елиът — каза той.

— Да, сър?

— Елиът, Майкъл ни напусна без време и остави празнота в дома и в сърцата ни. И понеже не можем да намерим втори Уигълзуърт, може би тук се е намесила съдбата.

Изправи се, сякаш за да разпери риторичните си криле.

— Елиът, кой би останал безучастен към трагичните събития от последните дни? Да, след падането на Троя безброй невинни жители били iactati aequore toto… reliquae danaum atque immitis Achili…^[22]

В подготвителното училище Андрю бе изучавал латински достатъчно, та да разбере, че професорът цитира „Енеида“^[23]. Нима искаше да каже, че мястото на Уиг ще бъде заето от студент от Троя?

Финли крачеше възбудено из помещението и непрекъснато поглеждаше към реката, където никога вече нямаше да види здравия като бик Майкъл Уигълзуърт. Внезапно се обърна и впери блеснал поглед в Андрю:

— Елиът, утре пристига Джордж Келер — съобщи той.