Даяна Палмър
Завръщане (6)

Шеста глава

Аби седеше в леглото, облечена в обикновена памучна нощница, която я скриваше цялата, косата й бе рошава, по бледите й бузи се стичаха сълзи и бе зяпнала двамата на вратата, обзета от ужас.

Кейд бе само по долнище на пижама, смъкнало се на тесния му ханш, и мъжественото му едро тяло, загорелите мускули и черните къдрави косми по гърдите я уплашиха още повече.

— Ще направиш ли малко кафе? — обърна се той към Мели. Това не бе молба, а заповед.

— Ама… — започна Мели и притеснено погледна от работодателя към сестра си.

— Нали ме чу.

Тя се поколеба за момент, след това ги остави сами и тръгна по коридора.

Кейд подпря ръце на ханша си и погледна Аби. Косата му бе разрошена, лицето сурово и й се стори страшен като зимна буря.

— Ставай и си наметни някакъв халат — нареди след минутка и се обърна. — Отивам да се облека.

— Няма нужда — опита се да го спре немощно тя.

Той извърна глава и в очите му се появи опасен блясък.

— Гледаш ме така, сякаш съм някакъв изнасилвач.

Аби пребледня и Кейд кимна.

— Не можеш да преодолееш това чувство, нали, малката ми? Наметни някакъв халат и слез в трапезарията. Престани да ме гледаш така. Нямам намерение да те докосна. Само че ще ми кажеш истината. Не знам как, но ще ми я кажеш.

Той я остави сама и излезе, изпънал гръб.

Мели донесе кафето тъкмо когато Аби излизаше, увита до врата в светлосин хавлиен халат.

Кейд бе нахлузил джинси и синя риза, разкопчана на врата. Не я беше напъхал в джинсите. Беше слязъл бос и се бе отпуснал на един фотьойл. Опитваше се да среши косата си с пръсти. Вдигна поглед към Аби.

— Сядай — подкани я тихо той. — Мели, благодаря ти за кафето. Лека нощ.

— Кейд… — започна Мели.

— Лека нощ — повтори Кейд.

Тя въздъхна и погледна Аби. В очите й се четеше искрено съжаление.

— Всичко е наред — отвърна тихо Аби. — И двете знаем, че Кейд никога няма да ме нарани.

Той остана шокиран от думите й и извади цигара, докато Мели казваше лека нощ, преди да ги остави сами.

— Ще ми сипеш ли, мила? — помоли я Кейд. Тя веднага посегна към сметаната и му подаде чашата. Той пое чашата с чинийката и ги закрепи на дланта си, а след това й се усмихна. — Помниш, значи. — Аби се изчерви. Да, помнеше отлично как обича кафето си. Помнеше всичко, което бе научила преди — не обичаше захар, мразеше ревен, предпочиташе дебели пържоли с картофи, можеше да изкара четирийсет и осем часа, без да спи, ала нито един час, без да пуши. — Сега е мой ред — измърмори Кейд, протегна се към нейната чаша и сипа сметана и две бучки захар. След това й я подаде усмихнат и тя вдигна учудена очи.

Пое чашата, отпусна се назад на канапето и се загледа в чашата, докато я побутваше напред-назад в чинийката.

— Дребни неща — прошепна Аби и най-сетне вдигна очи към него. — Не е ли удивително, че помним точно тези дребни неща след толкова години…

— Помня много за теб — призна тихо той, без да откъсва очи от нея. — Особено — добави мрачно — как изглеждаш без дрехи.

Тя се изчерви и сведе очи.

— Това беше отдавна.

— Беше преди четири години — съгласи се Кейд. — За мен не е чак толкова отдавна. — Отпи от кафето, без да обръща внимание, че бе горещо и можеше да се изгори, след това загаси цигарата и се облегна назад на стола. — Кажи ми какво се случи, Аби.

Тя усети как чашата потрепери в ръката й и я стисна.

— Не мога, Кейд.

Той отпи отново и се наведе рязко напред. Отпусна лакти на коленете си.

— Погледни ме. Точно така, погледни ме. Спомняш ли си, когато прегази кучето на баща си със стария ми джип? — Аби преглътна и кимна. — Не смееше да се покажеш пред него, дотича право при мен, разказа ми всичко, а аз те прегръщах, докато плачеше. — Кейд премести ръце и погледна измъченото й лице. — Когато Вени Уолдън те нарече мъжкарана, тогава още приличаше на пръчка, ти дойде да поплачеш при мен.

Тя кимна отново и този път се усмихна.

— Винаги съм плакала на рамото ти.

— Винаги. Направи го и сега. — Той протегна едрата си ръка и зачака търпеливо, докато Аби събра смелост да подаде колебливо своята, за да усети топлотата и силата му. — Отсега нататък ще бъде все така. Няма да те докосвам, ако не искаш. Сега ми разкажи какво се е случило. Да не би да си открила, че е женен?

— Кой? — попита тя и го погледна учудено.

— Мъжът, с когото си имала връзка — обясни тихо Кейд. — Говоря за мъжа, заради когото се будиш с писъци посред нощ. — Аби потисна желанието да стане и да избяга. Как да му каже истината? Как? — Хайде, Аби, кажи ми — подкани я той с лека усмивка. — Няма да те съдя.

— Не си разбрал, Кейд — отвърна след малко тя. — Не в имало връзка.

Той сви плътните си вежди.

— Така ли? Мели каза, че е имало мъж…

— Имаше… — Аби затвори очи, а когато ги отвори, в тях бе стаена много болка. Опита се да обясни, но устните й потрепериха.

Кейд започваше да усеща, че има нещо нередно. Лицето му потъмня, а очите му заблестяха. Стисна ръката й и я подкани отново.

— Кажи ми, Аби! — настоя той, този път нетърпеливо.

Тя затвори очи, защото нямаше сили да гледа изражението му, докато разказваше.

— Нападнаха ме, Кейд.

Мълчанието се проточи. Сякаш бе обгърната от тишина. Ръката му, притиснала нейната, се стегна и той се отдръпна. Някъде тиктакаше шумен часовник и звукът отекваше над ударите на сърцето й. Отначало се зачуди дали я бе чул. Когато най-сетне отвори очи, видя ръцете му, загрубели от годините тежка работа, да се свиват около чашата с такава сила, че тя се пръсна по килима.

Вдигна поглед към лицето му и веднага забеляза състраданието и яростта, които преминаха там.

— Кой? — попита тихо Кейд.

— Не знам — отвърна Аби шепнешком.

— Не е възможно да няма заподозрени! — избухна той, без да обръща внимание на счупената чаша и на разлятото по джинсите му и по килима кафе.

— Все още няма заподозрян — обясни тя. — Кейд… Килима… Погледни, порязал си се! — възкликна Аби, когато видя кръвта.

— Я стига — изръмжа той. Погледна ръката си, измъкна кърпичка от джинсите си и уви раната. — Как така все още нямало?

— Говоря буквално. Ню Йорк е голям град. — Тя коленичи на пода. — Дай да видя. Хайде, дай да видя! — настоя Аби и го накара да й подаде едрата си длан. Внимателно махна кърпичката. Беше се порязал под палеца. — Трябва да промием раната.

— Затова ли се отдръпна от мен? — попита Кейд, без да откъсва очи от наведената й глава. — Затова ли се уплаши, когато бях груб с теб?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Да.

Той понечи да я погали по косата, ала ръката му застина и се отдръпна, преди да я докосне. Отпусна пръсти на облегалката на стола и тъжно въздъхна.

— Какво да кажа, Аби? — попита нежно Кейд. — Какво, по дяволите, да кажа?

Пръстите й пуснаха ръката му и тя се изправи.

— В банята за гости има ли нещо, с което да промия раната? — попита Аби.

— Сигурно. — Изправи се и тръгна по коридора след нея, и приседна на едно от тесните канапета. То се заклати под тежестта му, а тя отвори шкафчето, за да намери бинт.

Той остана спокоен, докато Аби превързваше раната, но не откъсна очи от нея.

— Моля те, недей да ме гледаш така — помоли напрегнато тя.

Кейд премести поглед към ръката си.

— Стар навик. — По изваяните му устни трептеше усмивка, когато Аби вдигна очи. — Не знаеше, нали? — Усмивката му се стопи. — Искаш ли да поговорим?

Тя го погледна и наведе глава.

— Една вечер се прибирах след снимки. Навън беше приятно, върху роклята имах палто. Живеех на няколко пресечки, затова реших да повървя. — Аби се засмя с горчивина. — Улиците бяха пусти и преди да се усетя, един мъж тръгна след мен. Затичах, ала той ме настигна и ме завлече в някаква уличка. — Тя потръпна при спомена. — Опитах се да се откопча, но мъжът бе едър и много силен… — Аби затвори очи. — Блъсна ме на земята и започва да ме целува, да ме опипва… Изпищях с всички сили и трима мъже, които излизали от бар наблизо, ме чули. Дотичаха и той избяга. — Тя си пое дъх, за да се успокои и дори не забеляза пребледнялото лице на Кейд. — Слава богу, че ме чуха. Хората казват, че големите градове са неприветливи и бездушни, ала при мен не беше така. Хората в спешното отделение ми казаха, че съм имала невероятен късмет.

— Имаше ли кой да се погрижи за теб? — попита Кейд, сякаш това бе най-важното.

— Да. Има център за жертвите на изнасилване — отвърна Аби с усмивка, когато си спомни вниманието и грижите, с които бе обградена. — Изпратиха ме там, въпреки че не бях изнасилена. Преживяното бе оставило дълбоки спомени и не можех да се отърся от него. Като си помисля само какво можеше да ми се случи… Чувствах се омърсена. Дори сега не успявам да спра да мисля…

Лицето му стана сурово, докато я наблюдаваше.

— Ако те бях любил онази нощ и те бях задържал тук, при мен, това никога нямаше да се случи.

— Наистина ли си искал? — учуди се тя.

Той си пое дълбоко дъх.

— Много — призна след минута и очите му потъмняха. Изправи се и застана пред нея. — Само че това щеше да бъде истински удар за баща ти. Той ми имаше доверие и разчиташе да се грижа за теб. Щеше да бъде грешка, огромна грешка. — Кейд я наблюдаваше напрегнат. — До онази вечер не бях докосвал девствено момиче. — Аби усети гордост, когато чу признанието му, и в очите й се появиха сенки. — Не съм докосвал и след това — призна той с усмивка.

— Научил си си урока, така ли? — прошепна тя в опит да се пошегува.

Кейд кимна.

— Сега ще можеш ли да заспиш?

Щом си помисли за тъмната стая, Аби се притесни, успя да се овладее.

— Мисля, че да.

— Можеш да спиш и при мен, ако искаш — предложи внимателно той и тя веднага разбра какво се опитваше да й каже — че за нищо на света не би я докоснал, освен ако тя не искаше.

Страхливо протегна ръка към него.

— Благодаря ти — каза тихо Аби. — Вече съм по-добре!

Кейд остана загледан в нея.

— Нали ми имаш доверие? — попита спокойно.

— Да — отвърна простичко тя. — Повече, отколкото на който и да било друг на този свят, Кейд. Това е важно за мен.

— Да — кимна той. — Наистина е важно.

— Килимът! — възкликна неочаквано Аби. — О, Кейд, съсипахме килима.

— Ще купя нов. Върви да спиш.

— Благодаря ти — усмихна се тя и тръгна по коридора. — Аз… аз… Мели настояваше да ти кажа, ала аз… Просто не бях сигурна…

— Решила си, че ще те обвиня за случилото се, така ли? — попита направо той. Аби сведе поглед към килима, притеснена, че Кейд бе разбрал. — Престани, за бога — заяви той. — Нападнали са те. Преживяла си нещо ужасно и аз съжалявам безкрайно много, че ти се е случило подобно нещо, но това не променя факта коя си!

Устните й затрепериха.

— Чувствам се омърсена — прошепна разтреперана тя. — Имам чувството, че ми е отнето нещо, което съм искала да дам на мъжа, когато аз реша. Той ме докосна по начин, по който никой друг не го бе правил, дори ти…

Кейд си пое накъсано дъх.

— Да, отнел ти е нещо, ала това не е невинността. Дори да те беше изнасилил, щеше да останеш невинна.

Аби го погледна недоумяващо.

— Какво?

Докато палеше цигарата си, пръстите му леко трепереха.

— По дяволите, май не се изразих както трябва. — Той издуха облак дим и я погледна с присвити очи. — Аби, кога се случи?

— По-миналата седмица — призна тя.

— Добре, все още не си го преодоляла, сега вече разбирам. Скоро споменът ще избледнее. Тогава ще ти се струва различно, особено ако до тебе има мъж, на когото държиш.

Аби се нацупи.

— Днес следобед беше същото. Ти ме изплаши до смърт.

Кейд пребледня, но не отвърна поглед.

— Грешката беше моя. От известно време не съм бил с жена, а близостта ти ми завъртя главата. Бях по-груб, отколкото трябваше. Трябва и ти да си помогнеш поне малко, като престанеш да мислиш за случилото се.

— Как да спра? Прилошава ми само като си помисля… — избухна тя.

— Мисли за бъдещето, мила — заяви той и пъхна превързаната си ръка в джоба, за да е сигурен, че няма да се опита да я докосне. — Да ти е хрумвало, че като допускаш преживяното да те потиска, даваш на мръсника, който те е нападнал, повече свобода, отколкото би дала на съпруга си? — Аби го погледна изумена. Кейд отново дръпна от цигарата. — Даваш му правото да властва над теб, над живота ти, като мислиш за случилото се и така се ограничаваш както емоционално, така и физически.

— Не съм приемала нещата по този начин.

— Значи е крайно време да започнеш.

Тя обгърна с ръце разтрепераното си тяло.

— Нямаш представа какво изпитва една жена — прошепна. — Когато е притисната от силата на мъжа…

— Спомням си едно време, когато ти беше приятно да се чувстваш безпомощна до мен — напомни й Кейд.

— Тогава беше различно. Знаех, че ти няма да ме нараниш.

— Знаеше го и днес следобед, въпреки това се опитваше да се изтръгнеш от ръцете ми също като лъвица.

Аби се изчерви.

— Ти ме нарани!

Той стисна зъби.

— Да не би да мислиш, че тъй като ми се налага да съм твърд и непоколебим с мъжете, сърцето ми е от камък. Влязла си под кожата ми както никоя друга жена. Нарочно ме приласкаваш, а след това ми се налага да се отбранявам. Винаги е било така.

— Никога не съм помисляла, че мога да те нараня — призна тя и се опита да избегне пронизващия му поглед! — Не и аз.

— Защо изобщо говорим по този въпрос? — попита уморено Кейд. — Всичко това е вече минало.

— Благодаря ти за психоанализата — усмихна се мило Аби. Говореше напълно сериозно.

Той също се усмихна.

— Помогна ли ти?

Тя кимна. Очите й потърсиха неговите.

— Кейд, съжалявам, че се разкрещях днес следобед.

Той протегна ръка и приглади кичур коса настрани от лицето й.

— Не знаех какво е станало. Сега вече ми е ясно. Остави си малко време, ще се оправиш. Аз също ще ти помогна.

— Благодаря ти, че ми позволи да остана.

Кейд я погледна учуден.

— Когато Мели каза, че искаш да дойдеш по-рано, заради сватбата, и да прекараш повече време във фермата, не знаех каква е истинската причина. Мислех, че… — Той отпусна ръка и се засмя сухо. — Ако искаш, ела да спиш при мен. Няма да те докосна.

Аби го погледна нежно, а на него не му стигнаха сили да отвърне очи.

— Кала и Мели ще бъдат шокирани — прошепна тя. Думите й бяха опит за шега, ала Кейд така и не разбра какво се опитваше да му каже. Щеше да бъде истинско удоволствие да се отпусне в прегръдките му. — Благодаря ти за предложението.

Той сви рамене.

— Не беше съвсем безкористно — намигна й заговорнически и се засмя. — Рано пролетта леглото е ужасно студено!

Аби го перна лекичко.

— Чудовище такова!

— Сега ще успееш ли да заспиш?

Тя кимна.

— Вече се чувствам много по-добре. Може би ми трябва време, за да приема случилото се и да не му позволя да ми съсипе бъдещето.

— Ако ти трябва нещо, което да те накара да не мислиш, утре сутринта ще те заведа да видиш останалите телета.

— Супер! — възкликна доволно Аби. — Ами ако завали отново? Днес следобед беше облачно и адски студено, а по радиото казаха…

— Да е имало случай снегът да ме спре? — разсмя се Кейд. — Лека нощ, мила. — Обърна се и тръгна към стълбите.

— Кога ли нещо е било в състояние да те спре? — попита го тихо тя.

Освен онзи единствен път… Досега не си беше давала сметка, че той я бе желал истински онази вечер. Бе толкова спокоен, владееше се чудесно и Аби бе убедена, че я бе целунал единствено за да задоволи любопитството й, да не й позволи да прави опити с буйни младежи. Ето че сега започваше да си задава нови въпроси. Все още не бе намерила обясненията, когато потъна в спокоен сън.