Иржи Прохазка
Кладенецът (2) (1969 г.)

2

След дълго прекъсване той отново се бе заел със случай от своята област и изпитваше някакво особено чувство. Не му пречеше това, че вместо със служебна кола пътува с обикновен автобус, че е сам, без помощник и техника, а по-скоро усещаше несигурност и смущение от отговорността, която неочаквано пак изискваха от него, и напрежение дали ще успее да се справи.

Сутринта Бланка му бе приготвила малкото куфарче, без да го попита къде отива и с каква цел. Тя знаеше, че не бива да говори за служебните си работи вкъщи, и никога не го поставяше в неудобно положение, като му задава въпроси, на които би трябвало да отговаря уклончиво. Всъщност тя се радваше, че мъжът й бе получил конкретна задача и няколко дни ще бъде извън Прага. Тя виждаше, че той е нещастен — макар и непрекъснато да твърдеше колко е доволен от службата си в районното управление, какво спокойствие цари там и че, слава богу, бе свършил в края на краищата по-добре от мнозина други. Той казваше така, но вкъщи беше вечно раздразнен, мълчалив и нервен, често се будеше нощем, безмълвно лежеше до Бланка, гледаше в празното пространство и размишляваше. Измъчваше го чувството, че през шестдесет и осма година бяха постъпили несправедливо с него, отчайваше се, защото му липсваха вълненията, разнообразието и напрежението на криминалистическата професия. Той беше на върха на силите си, пълен е опит, идеи и талант, а те го бяха превърнали в канцеларски плъх. Затова го виждаше как от ден на ден става все по-навъсен и старее, разбираше го и страдаше заради това, но никога не го казваше на глас, нито пък се стремеше да го ободри, защото знаеше, че той никога не би признал слабостта си. „Може би тази задача на терена ще го поизправи на крака — помисли си тя, — поне там ще му дойдат други мисли, ще се поразсее, ще подиша чист въздух, за малко ще се спаси от канцеларската скука и ще се завърне в по-добро, по-оптимистично настроение, каквото нейният Хонза Земан, откакто го познаваше, винаги бе притежавал. Трябва да се случи това чудо, молеше се в душата си тя, защото иначе постепенно ще залинее и ще умре.“

И така тази сутрин Земан се сбогува с нея и Лидушка, а сега седеше в полупразния автобус, мълчаливо гледаше сивия и тъжен предпролетен пейзаж, който летеше край прозорците, разкаляното поле и мокрите дървета в оределите горички, които все повече намаляваха, защото строежите, индустрията и необходимостта да се уедряват блоковете заради механизацията непрекъснато отхапваха от тях, и само с половин ухо слушаше разговорите на хората, които пътуваха с него.

Изглежда, всички се познаваха много добре, обръщаха се един към друг по име или прякор, шегуваха се и бъбреха за своите ежедневни грижи — къде могат да се намерят плочки, как Манка искала луксозна баня, а сега си имала баня с душ, тъй като през лошо направения покрив валяло направо в банята. Ала неочаквано казаха нещо, което накара Земан да наостри слух. Някакъв едър, не много възрастен мъж, с омазнени, овехтели кадифени панталони, който седеше на същата редица седалки, но от другата страна на пътечката, извади от джоба си сгънат вестник и го размаха пред тях:

— Прочетохте ли, момчета? Пак пишат за нас!

Друг един мъж, набит, червенобузест селянин, с леко щръкнали уши, който седеше три реда пред тях, прекъсна разговора си със своя съсед посред думата, обърна се към човека с вестника и заповеднически му извика:

— Я ни остави на мира!

Думите му прозвучаха като изплющяване на камшик. В автобуса настъпи напрегната тишина. Човекът с кадифените панталони пъхна обратно вестника в джоба си и се сви на седалката засрамен, сякаш беше получил плесница пред всички.

Земан видя удобен случай да започне разговор и да узнае нещо.

Той се наведе към него:

— Бихте ли ми услужили с вестника?

Ала мъжът, непонятно защо, много враждебно му отказа:

— Не!

И му обърна гръб. Изглежда, рязкото смъмряне така го беше извадило от релсите, че нямаше желание да разговаря с никого — още по-малко пък за злополучния вестник. Възрастният мъж, който седеше зад Земан, го заговори, за да смекчи от името на всички, които се познаваха в автобуса, грубия отказ:

— Вие при нас ли идвате?

— Къде?

— В Хайек.

— Да… Вие всички от Хайек ли сте?

— Да. Автобусът отива само дотам. И какво ще правите?

— Къде?

— При нас, в Хайек?

— Само така.

Старият човек се засмя, развеселен от лудостта на пражаните:

— Аха. Турист. Тръгнали сте да изпълнявате почина за стоте пролетни километра сред природата, така ли?

— Може би — съгласи се Земан.

— Аз пък знам по-хубави турове — закиска се селянинът.

— Например?

— Сто бири за една вечер.

Хората в автобуса се забавляваха. Вече бяха забравили неприятната случка с вестника и сега всички с благодарност следяха и оживено реагираха на диалога между Земан и възрастния човек, когото явно всички в селото смятаха за голям веселяк и шегаджия. Земан го попита:

— А вие успяхте ли да се справите?

— Аз не, но го направи онзи там Ферда, когато строеше верандата на Манка.

Той посочи един огромен мъж с ръце като лопати, който едва се вместваше в седалката на автобуса. Въпреки добродушния израз на лицето си човекът мрачно изръмжа:

— Затваряй си устата, разбра ли?

Автобусът отново се огласи от весел смях. Изглежда, това беше любимата им тема. Земан прие играта, знаеше, че ако се шегува с тях, по-скоро ще се сближи и ще спечели доверието им. Затова с престорено наивно любопитство попита селския шегаджия:

— И как му се отрази?

— На него добре, но на верандата не дотам!

— Срути ли се?

— Не, но е толкова крива, че кулата в Пиза в сравнение с нея е права като свещ. Но и това си има предимство.

— Какво?

— Неговата Манка вече не може да скита из селото.

— Защо?

— Защото, когато той излезе, Манка трябва да стои вкъщи и да крепи верандата. Чак когато се върне, я сменя. Но и това си има един недостатък.

— Какъв?

— Защото заради тази веранда никога вече не могат да се срещнат в леглото.

Мъжете в автобуса се заливаха от смях и се пляскаха по бедрата, а Земан се чувствуваше добре с тях. Те миришеха на глина, желязо, смазка и дърво, излъчваха искреност, другарство и груба, язвителна откровеност, в техните смехове и шеги имаше толкова неприкрито, добронамерено злорадство, че човек просто не можеше да им се сърди. Пък и гигантът, към когото бе отправена закачката им, също не се сърдеше много. Мръщеше се, ала не се опитваше да се защитава, само пак добродушно изръмжа:

— Казах ти да си затваряш устата, дърдорко!

Междувременно автобусът спря. Шофьорът, който се смееше заедно с пътниците, защото явно ги возеше всеки ден и ги познаваше много добре, се обърна към тях:

— Край на шегите, господа. Хайде, слизайте!

Всички станаха и се втурнаха към изхода. Ала възрастният шегаджия успя да подхвърли на Земан на сбогуване:

— Не забравяйте да се отбиете в нашата кръчма. Може да поумнеете и да замените стоте пролетни километра със сто пролетни бири. По-здравословно е!

— Така ли мислите? — засмя се Земан.

— Сигурен съм. Погледнете Ферда. Той поне не е получил разширени вени — отправи му последната си шега приказливият човек и слезе.

Земан остана последен в автобуса. Спря при шофьора:

— Къде мога да намеря председателя на общинския народен съвет?

— Та вие пътувахте с него — рече шофьорът и посочи червенобузестия човек, който така остро бе сгълчал човека с вестника.

Селото не беше особено красиво. Чувствуваше се, че се намира твърде близо до града, нямаше свой стил, а беше пъстра смесица от всякакви постройки — от еднофамилни вили до типични селски къщи, разположили се нашироко сред градините като квачки. Сега, преди настъпването на пролетта, беше все още мръсно, кално и неприветливо с остатъците от зимната чернилка и ръждясващите отпадъци, които обичащите реда жители бяха „разчиствали“ зад оградите на своите дворчета и които пролетната зеленина все още не бе успяла, да прикрие.

Земан догони червенобузестия мъж пред вратата на една къща, където той явно се готвеше да влезе, без скрупули му препречи пътя и го заговори:

— Извинете, не знаех, че вие сте председателят на общинския народен съвет!

Мъжът спря с ръка на бравата и не твърде любезно попита:

— Какво искате? — И веднага, за да съкрати разговора, добави: — Нямаме за продан къщи, които да се използуват за вили, а строителството на такива не разрешаваме.

Земан му показа служебната си карта и се представи:

— Аз съм майор Земан.

Мъжът се изненада, пусна бравата и му подаде ръка:

— Хадек. Майор откъде?

— От Районното управление на НМ в квартал Жижков.

Хадек взе да става по-отстъпчив:

— Добре, ще видя какво мога да направя в съвета. Къде бихте желали да имате вила?

— Не ме разбрахте. Аз не искам вила.

— Тогава какво?

— Да разгледам отново случая със семейство Бруна.

Председателят на ОНС явно охладня, а после раздразнено възкликна:

— Какво? Пак ли?

— Ще ми помогнете ли?

Хадек помълча малко, а сетне уклончиво измърмори:

— Вече идваха тук да разследват… Много пъти…

— Знам — съгласи се Земан, — но какво от това!

Неговата настойчивост, изглежда, ядоса червенобузестия селянин. Започна да проявява неприкрита враждебност:

— Тук бяха и по-големи специалисти от вас. Целият Пражки криминален отдел начело с началника му. Най-изтъкнатите криминалисти. Капацитети. Ала нищо не откриха.

Обаче Земан упорито настояваше на своето:

— Знам. Но въпреки това…

Тогава председателят на ОНС почти истерично изкрещя:

— Защо вие искате да човъркате още в този случай, след като вече е приключил? На селото вече до гуша му дойде от това убийство, чувате ли, до гуша! Не иска и да чуе вече за него!

Обърна му гръб, бързо влезе в двора на къщата си и затръшна портата пред него.

Земан остана сам на площада и едва сдържаше желанието си да удари по тази враждебна порта…

Сетне тръгна и няколко къщи по-нататък влезе в единственото място в селото, където трябваше да му окажат гостоприемство — в тъжната полупразна кръчма, воняща на стара, изветряла бира, евтини цигари и сирота. Не съвсем чистите й стени бяха украсени с примитивни рисунки и надписи като: „Който е пил, е умрял, който не е пил, също е умрял, защо да се церемоним тогава“… Или… „Пий бира с мярка, никога не се таралянкай, нямаме пари с чували, ние сме само надничари“… … Или… „Изпи до дъно дамаджаната и в изтрезвителното го откараха“… И съответните илюстрации към тях. През неизмитите, полуслепи прозорци, по които лениво бръмчаха първите пробудили се мухи, оставяйки черни точки по тях, не можеше да се види почти нищо.

Зад тезгяха стоеше едра селянка с престилка и точеше бира. Недалеч от нея, до масата край печката, седеше шофьорът на автобуса и с джобното си ножче режеше на хапки кървавица и хляб върху омазнена хартия. В ъгъла на помещението съвсем сам седеше едрият мъж с кадифени панталони, мрачно пиеше бира, изглежда, от мъка и гледаше в празното пространство.

Когато видя Земан, шофьорът весело се закиска:

— Значи все пак се решихте?

— Какво?

— Да се заемете със сто пролетни бири, както ви посъветва Сейдъл.

— Засега само с една. Гостилничарке, бъдете така любезна.

Гостилничарката занесе бира на шофьора, мълчаливо кимна и отиде да наточи следващата за Земан. Майорът седна до шофьора, който чревоугоднически ядеше кървавицата си и продължаваше да развива разсъжденията си, щастлив, че е намерил жертва, която да го слуша:

— Пък и къде ще ходите. Навън времето е лошо. Знаете ли, аз като момче си мислех, че пролетта започва през март. А пък то колко пъти и през април не можеш да покажеш носа си от къщи… Все студено, кал, мръсотия по пътищата, лапавица… Измивам си колата, а след половин час вече е омърляна като прасе… Как да не я зарежеш… — Засмя се шофьорът на остроумието си, изглежда, че беше веселяк.

Ала Земан не се усмихна, това не му изглеждаше смешно. Малко по-хладно, отколкото искаше, попита остро шофьора.

— А на вас това какво ви пречи?

За щастие шофьорът не забеляза неговия тон, пъхна следващата хапка кървавица в устата си и спокойно забъбри:

— Не ми пречи. На мене ми е все едно. Аз трябва да си върша работата и зиме, и лете. Пък и бирата няма да стане по-евтина, какво тогава? — Той отпи една голяма глътка, за да прекара хапката, а сетне попита:

— Вие сте интелигент, нали?

— Защо мислите така?

Шофьорът посочи очилата, които Земан си бе сложил, за да прочете надписите под рисунките на стената.

— Защото носите това. И защото имате време да се интересувате от такива глупости.

— От какви?

— Ами какво ми пречи и какво не. Чиновник, нали?

— Да речем.

— От градския съвет ли?

— Досетлив сте — усмихна се Земан.

Шофьорът, доволен от себе си, започна да се хвали:

— Още щом влязохте в автобуса, си помислих това. Имате вид на такъв, а нашенецът познава хората. Правите го заради инфаркта, нали?

— Кое?

— Тези разходки… Рано сутрин, когато отивам да взема колата от гаража, виждам онези тихи луди, които на стари години бягат из пражките улици по анцузи и якета. Все интелигенти. По цял ден пушат, дрънкат в канцелариите и изисканите заведения за политиката, пият, кафе след кафе, невротизират себе си и народа, а после си мислят, че ще се спасят, като потичат задъхани из смрадливите пражки улици или ако от дъжд на вятър излязат извън Прага да се поразходят из природата. Но каквото и да правят, заради тези техни истерии все някой ден ще ги отнесе зъбатата, не съм ли прав?

— Сто процента — весело се съгласи Земан и се обърна към гостилничарката, която най-после му беше донесла бирата.

— Бих ли могъл да намеря тук стая за пренощуване?

Жената недоверчиво го стрелна с поглед и вместо отговор попита:

— Какво искате да правите тук?

— Просто имам някаква работа. Защо питате?

— Всякакви се навъртат сега тук — недружелюбно измърмори гостилничарката. — А после може да се случи какво ли не, знаем ние.

Шофьорът се намеси, смяташе се задължен да помогне на своя сътрапезник и да му покаже колко е известен и какъв авторитет има тук. Добродушно се зае да убеждава гостилничарката:

— Иска само да си почине малко тук, Силвинка. В Прага сега е голяма лудница. Всеки ден нещо ново невротизира хората — във вестниците, по радиото, телевизията и на улиците… Търси си вила. Ходи и при председателя.

Все пак Земан се стори порядъчен човек на гостилничарката и тя намусено го попита:

— За колко време?

— За два-три дни.

— Горе, на мансардата, има свободна стая — рече гостилничарката, — но първо трябва да позамета малко и да сменя чаршафите. А сега нямам време за това.

— Добре, ще почакам — съгласи се Земан. — Междувременно мога да свърша някоя работа. Кой е тук сътрудникът на милицията?

С този неочакван въпрос той отново издигна бариера между себе си и нея. С известно презрение тя му обърна гръб и безмълвно си тръгна. Шофьорът весело се закиска:

— Значи вие търсите тукашния милиционер?

Земан се обърна към него обнадежден:

— А вие знаете ли къде мога да го намеря?

Шофьорът пъхна парче кървавица в устата си и бавно отвърна:

— Не трябва да го търсите много надалеч. Ето там седи вашият помощник. — И кимна към самотния пияч на бира в ъгъла на помещението.

Земан взе халбата си и се премести на масата на мъжа с кадифени панталони.

— Вие ли сте сътрудник на милицията?

Мъжът го погледна с отсъствуващи очи, сякаш го бяха заговорили на някакъв чужд, непознат език. Вместо отговор измърмори:

— Не е ли по-добре да пийнем бира? — И поръча: — Силвинка, донеси ни две малки водки и две бири. За моя сметка.

Земан беше донякъде смутен от това посрещане. Чувствуваше, че трябва по някакъв начин да спечели доверието му и да го убеди, че не е измамник.

— Аз съм майор Земан — тихо каза той и понечи да извади от горния си джоб своята служебна карта. Ала мъжът с кадифени панталони го хвана за ръката и изсъска:

— Остави, не ме прави за срам. Аз отдавна разбрах, че си от милицията. — Наведе се към него и нервно прошепна в ухото му: — Кажи какво искаш? Но истината!

Земан честно си призна:

— Да разгледам отново случая със семейство Бруна. Ще ми помогнеш ли поне ти?

Ала вместо да отговори, човекът бързо стана и извика:

— Силвинка, плащам!

И без да дочака да му донесат сметката, хвърли на масата три банкноти по десет крони и бързо излезе.

Земан изтича от кръчмата, да го настигне, и тръгна редом с него. Човекът с кадифени панталони не го забелязваше, продължаваше да крачи с каменно изражение на лицето и с поглед, вперен право пред себе си, сякаш Земан не съществуваше.

— Какво става с теб? От какво се страхуваш? — тихо и настойчиво го попита Земан.

Мъжът продължи още известно време да крачи мълчаливо, а после рече:

— Не искам пак да си навлека неприятности! — И отново замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи да говори… — Миналата година, през шестдесет и осма, изпочупиха прозорците на къщата ми. Навсякъде изписаха с вар: „Мащалирж е ченге, обесете го!“ Кой знае как щеше да свърши всичко това, ако не бяха дошли.

Значи се казваше Мащалирж и Земан започна вече всичко да разбира.

— Мислех си, че в това село е било спокойно.

— Това не е никакво село — рече Мащалирж с поглед все още вперен право пред себе си, — това е предградие на Прага. Половината село ходи там на работа.

Тогава Земан с другарско доверие и разбиране се съгласи с него:

— А на мен през шестдесет и осма година не ми счупиха прозорците. Просто мe изхвърлиха от службата. Бях началник на пражкия криминален отдел.

Тази обща съдба накара Мащалирж да го почувствува по-близък. Погледна го с малко по-голяма симпатия и примирено попита:

— Какво искаш още да правиш със случая Бруна?

— Да го разследвам отново. Да разгледам местопрестъплението.

— Нищо няма да откриеш. Вече претърсиха навсякъде, разпитаха всички — и нищо. Никой от селото няма да ти каже нищо повече, страхуват се. Особено след онази статия във вестника.

— Вярват ли на написаното?

— Не, тук никой не вярва — изкриви лице Мащалирж. — Всички знаем, че старият Бруна цял живот си е бил зидар. Шофьор на Ян Масарик — та това е глупост. Никога не е хващал волан в ръцете си. Обаче във всичко това има нещо тайнствено и хората се страхуват. Престъпникът може да дойде и да убие който и да е от нас. Да повтори престъплението си, да си отмъсти. И никой не иска да привлече вниманието върху себе си… За да не напишат във вестниците за него, че помага… като се противопоставя на общественото мнение… на милицията. Разбираш ли ме?

— Разбирам. А ти?

Мащалирж се сепна:

— Какво аз?

— Ти също ли се боиш?

Мащалирж не отговори, пак закрачи безмълвно до него, а очите му бяха тъжни, безизразни, вглъбени в себе си. Земан започна настойчиво да го убеждава:

— Ако всички продължаваме така да се страхуваме, никога няма да въведем ред в страната. Страхът ще врасне в нас и ще трябва да минат години, докато отново започнем да дишаме свободно. Знаеш ли какво казва майка ми? Когато се боиш от нещо, иди, пипни го и ще престанеш да се плашиш.

Мащалирж поразмисли още малко, а сетне попита:

— Какво всъщност искаш от мен?

— Да дойдеш с мен на местопрестъплението като сътрудник на милицията. Отново да поемеш поста си в това село. Да ми покажеш всичко и да ми кажеш… Но няма да те принуждавам… щом като се страхуваш… толкова много.

— Ела! — каза Мащалирж и го поведе нейде през градинките.