Иржи Прохазка
Клоуни (7) (1967 г.)

7

Това подземно помещение имаше очарованието на стара Прага, ухаеше на поезия и вино, което от години се пиеше в него. Ала сега там беше празно, само край баровия пулт се бяха струпали в нервно и нетърпеливо очакване онези, които майор Земан беше повикал — Даша Неблехова, артистът Ян Водваржка, трите танцьорки, четиримата джазови, музиканти, управителят, а същевременно режисьор и барман на заведението, Роберт Сханел и Петр. Изглежда, че всички усещаха някакво странно напрежение, което ги караше трескаво да бъбрят и пият. Само Петр стоеше смутен настрана, чувствуваше се неловко в тази компания, а и те също не го забелязваха, просто не му обръщаха внимание. Пък и за какво ли да разговарят с това учениче, което веднага се изчерви чак до ушите и почна да заеква, когато една от танцьорките го помоли да й запали цигарата.

Накрая Неблехова не можа да овладее нервите си и изрече на глас онова, което всички мислеха:

— Кога най-сетне ще започне нещо? Защо всъщност ни домъкнаха тук?

— Никой нищо не знае, госпожа Неблехова — сви рамене Сханел, — всички получихме една и съща повиквателна като вашата.

Артистът Водваржка сънливо се прозя над чашата си с джин:

— Просто са в задънена улица и затова сега ни тормозят.

Неблехова оживено попита:

— Доколкото знам, нямат никакви доказателства срещу когото и да било от нас…

Водваржка се захили:

— Освен някои дребни предизвикателства, но трудно биха намерили параграф, по който да ни съдят за тях! — Беше си спомнил за своя конфликт със Земан.

— А и срещу Павел все още нищо не са доказали — сякаш уверявайки себе си, рече Неблехова.

Обаче Сханел многозначително забеляза:

— Вероятно за него става въпрос сега — той се наведе над тезгяха и с важен вид им прошепна голямата тайна. — След като са довели и нея.

Всички се развълнуваха от неговото съобщение. Неблехова възкликна:

— Какво? И Ева ли е тук?

Сханел потвърди, примигвайки с очи.

— А къде е тя? Защо не е при нас?

Сханел беше доволен, че именно той може да ги информира и че този път знаеше много повече от тях — представителите на културния елит, които благодарение на своите потайни там-тами^[1] винаги бяха първи и най-добре осведомени за всичко.

— Тя е в съблекалнята. Наредено й е да не излиза оттам, докато не я повикат.

Неблехова енергично скочи от високото барово столче и решително заяви:

— Отивам при нея!

Сханел се изплаши, че може да си навлече неприятности. Тревожно я предупреди:

— Не, не ходете там, може да ви видят. Те са навсякъде из залата, очакват само техният майор да пристигне.

Обаче Неблехова взе чантата си и самоуверено рече:

— Е, и какво? Кой може да забрани на една дама да иде там, където има нужда. Дори и милицията не може.

Водваржка се изкиска:

— Браво, Даша, браво!

След дълго отсъствие Ева Моулисова отново седеше пред огледалото в съблекалнята си, без грим и перука, бледа, уморена, състарена и отслабнала.

Тя се гледаше в огледалото тъжно, апатично, сякаш без живот, неспособна да направи каквото и да е за себе си, да поразкраси поне малко увяхвалото си лице.

Бе разбрала, че с нейния жизнен път на жена любима и вълнуваща певица на най-новите хитове вече е свършено и че единственото, което й оставаше, е да изплаква в тъмнината на залата своето отчаяние, самотност и изоставеност, всяка вечер да умира по малко с тъжните са шансове и един ден наистина да умре в този театър. А пък не беше толкова отдавна денят, в който бе започнала главозамайващата си кариера на прочута джазова звезда.

Някога тя беше едно обикновено, немного образовано, едва изкарало прогимназия, но природно интелигентно момиче от здраво пролетарско семейство от крайните квартали. Беше изучила шивашки занаят и прекарваше безкрайно еднообразни и изморителни часове до шевната машина в един немного известен дамски моден салон. Очакваше я типичната съдба на хилядите подобни на нея момичета — отначало танцовите забави, редицата запознанства, сетне сватбата, децата, кухненската печка, коритото, шивашките услуги на съседките и познатите, скандалите със съпруга и заради заплатата и стереотипните неделни излети до вилата. Но един ден тя реши да се яви на конкурса за певица, който бе обявил един от новосъздадените театри. Не че беше се школувала някога в пеене, само беше й се случвало да свири на китара и да пее с момчетата от компанията, с която ходеше на излети. И тя спечели конкурса, може би защото не държеше много на това, беше отишла на шега и не се страхуваше. Някакъв композитор на средна възраст с безизразно лице и леко изпъкнали очи, който участвуваше в журито, се бе заинтересувал от нейния нешколуван, особено проникновен и малко дрезгав глас… Откровено казано, може би по-скоро бе направило впечатление нейното стройно тяло на девойка с едри твърди гърди, момчешки ханш и дълги снажни бедра. Просто тя беше секси, от нея сякаш лъхаше животинска жажда за телесни удоволствия и любене. Тя преспа една нощ с него, а той я включи в телевизионната програма „Търсим нови таланти“ — след което почти за една нощ стана известна певица. Предложенията от телевизията и радиото заваляха като дъжд, тя участвуваше в редица концерти и естрадни програми, стана член на онзи кафе-театър, записа първите си плочи — отначало малки, а сетне дългосвирещи, не можеше да излезе на улицата спокойно, веднага я обкръжаваха нейните почитатели и я молеха за автограф. Когато се появеше на подиума, зрителите от залата лудееха от възторг — хилядите момичета се гримираха, обличаха и решеха като нея, хилядите момчета я обичаха и мечтаеха за нея, но накрая я изморяваха, тя започна да пие и употребява наркотици, за да може да издържи на този наплив от предложения, които не можеше да откаже, за да не изпадне в немилост и да загуби своята популярност и слава. Подсъзнателно започна да се бои от такъв край, защото съзнаваше, че главозамайващата й кариера на джазова певица е подобна на пътя на един метеорит и също така бързо и ослепително ще заблести, а после ще падне и угасне, искаше да предотврати това, да спре лудешкия летеж на годините, но не можеше. Беше като вятър, който я повличаше. Ставаше все по-нервна, обземаше я страх — и още повече пиеше. И остаряваше. От стотиците, хилядите изпушени цигари, безсънни, бурни нощи, чашки уиски, коняк и джин неудържимо повяхваше, поддаваше се на умората и старееше така, че ужас я обземаше. Неочаквано започна да жадува за поне малко лично щастие, за обикновен тих и спокоен дом с кухненска печка, пералня, шевна машина и стереотипни неделни излети до вилата… В такова разположение на духа и в момент на нов пристъп на страх от старостта, забравата и самотата тя срещна Павел.

Вратата на гардеробната внезапно изскърца и я изтръгна от мрачните й мисли. Тя видя в огледалото, че Даша Неблехова се намъква в гримьорната й.

Нейната дързост така я възмути, че тя едва говореше от гняв:

— Махай се… Какво искаш от мен?… Върви си, моля те!

Ала Неблехова не помръдна от мястото си, а напротив, приближи се и седна на гримьорската й масичка срещу нея.

— Знам, че не ме обичаш, Ева!

Тя извади от чантата си цигара и я запали, за да овладее вълнението си от неприятния разговор:

— Само че сега не е моментът да се поддаваме на личните си антипатии и омрази. Трябва да говоря с теб.

— За какво? Какво още имаме да си кажем ние двете?

— Става въпрос за Павел.

— Той не ме интересува вече. Ти го искаше и сега го имаш. Аз се примирих с това.

— Става въпрос за Павел по принцип!

— Не те разбирам.

— Това е борба, която не може да се измери с нашите кокоши мозъци, със секрециите на жлезите ни и желанията и омразите в леглото, Ева. Това е борба за цялата ни чешка култура.

— За теб Павел цялата чешка култура ли представлява?

Неблехова се залови разпалено да я убеждава:

— Казах ти, че Павел е само принцип. Ако се откажем от него, значи се отказваме от всичко. Ще ни отнемат и малкото придобита свобода, за която така упорито и отчаяно воювахме. Ще се убедят, че ако почнем да се бунтуваме, те могат спокойно да ни арестуват и съдят, а ние ще се уплашим и ще отстъпим. И отново ще се върнем с двадесет години назад, към сегашния схематизъм, към фреизма…^[2]

— Преувеличаваш. Не обичам тези патетични думи. И въобще никак не обичам да намесвам политиката в изкуството!

Обаче Неблехова не се предаде:

— Ти беше в болницата. Не знаеш какво става. Из цялата страна се подписват протестни резолюции за освобождаването на Павел. И точно в този момент Лудек Шанда се намира в ЦК начело на делегация от представители на художественотворческите съюзи. Протестират там, застъпват се…

— Тогава какво искаш от мен?

— Да не бъдеш дребнава и да не свидетелствуваш срещу Павел. В противен случай ще настроиш срещу себе си хората и целия културен фронт, всички ще те намразят.

Ала Моулисова каза:

— Никой не иска от мен да свидетелствувам срещу когото и да е.

Неблехова се изненада, не очакваше тази поанта:

— Какво искат тогава от теб?

— Нищо. Само да изпея онзи мой шансон. Това е всичко…

В този момент се разнесе гласът на инспициента от репродуктора над вратата:

— Госпожа Моулисова, госпожа Моулисова, пригответе се, след малко излизате на сцената!

 

 

Когато отново влезе в малката зала на винарната на поезията, Неблехова изтръпна.

Заедно със Земан там бяха и Ферда Восатка, и Павел Данеш!

Музикантите, танцьорките, артистът Водваржка и Петр вече бяха по местата си. Земан се обърна към Неблехова:

— Правим малко възстановяване на вечерта, в която се случи произшествието. Къде бяхте вие тогава, госпожо Неблехова?

— Отзад, в бара…

— Добре, идете там. И си поръчайте нещо за пиене, необходимо ви е, много сте пребледняла — рече й Земан и със същата иронична учтивост се обърна към Данеш:

— А къде бяхте вие, маестро?

Безжизнено и апатично Данеш посочи:

— Там, до портала.

Земан нареди на милиционера, който придружаваше Данеш:

— Отведете го там. — После се обърна към Восатка: — А ти, Ферда?

— До вратата на бара.

С едно кимване на глава Земан го прати там, а сетне се обърна към групата следователи:

— А ние, другари, ще седнем тук като зрители. Можем да започнем, господин Сханел!

В ролята на режисьор Сханел нареди с разтреперан глас:

— Осветление!

Светнаха лампичките върху масите и прожекторите на сцената.

— Музика!

Четиримата джазови музиканти подхванаха интродукцията към шансона на Ева. Танцьорките започнаха да танцуват.

В този момент по знак на инспициента иззад кулисите излезе Ева Моулисова и се появи на сцената. Обаче не започна да пее, а спря като закована и загледа Павел Данеш до портала. Не бе очаквала да го види.

И той не очакваше и беше също като нея изненадан и развълнуван от неочакваната среща. Те стояха един срещу друг, той долу, до портала, а тя горе, на сцената, и безмълвно се гледаха.

Музикантите почваха за втори, за трети път отначало уводната музика, танцьорките за втори и трети път се завъртяха машинално, а двамата все мълчаха и се изгаряха с погледи.

Накрая Земан се обади:

— Хайде, госпожа Моулисова. Песента!

Ева Моулисова се опомни, задвижи се и запя. Спазваше точно заучения аранжимент, пееше с лентяйска разпуснатост, но го правеше машинално, със сълзи в очите и гласа:

— Чуй, хубава ръкавичарко,

добра поука ти се дава;

и ти ме чуй, Бланш, обущарко,

в посока дясна или лява…

Все по-трудно й беше да пее, гърлото й все повече се свиваше и можеше да се усети, че плаче в душата си:

— Моми, животът не престава,

помнете туй, което ми тежи —

не съм за обич и забава,

като пара… която… не важи…

Неочаквано тя се свлече на колене на сцената и се разхлипа на глас. Музиката млъкна, настъпи тишина!

В мъчителната тишина се разнесе глас, който идеше от дъното на тъмната зала:

— Направи кратка пауза, Хонза! Трябва веднага да говоря с теб!

Земан се огледа и видя зад себе си полковник Калина със същите палто и шапка, които носеше вече от години.

 

 

Те седнаха само двамата отзад до бара, всички останали трябваше да напуснат помещението. Но не изглеждаха като двама приятели, които искаха да си пийнат и да се позабавляват.

Калина дори не съблече зимния си балтон, нито пък си свали шапката. Бавно рече:

— Всичко свърши, Хонза! Няма смисъл!

— Защо?

— Нося ти заповед от най-висшите органи!

— Каква?

— Веднага да освободиш Данеш, да приключиш следствения му протокол, да го запечаташ и да го изпратиш горе!

Земан не можеше да повярва на ушите си.

— Какво?

— Изпълни заповедта, Хонза!

Земан нищо не разбираше, гневно извика:

— Но аз имам доказателства срещу него! Уличил съм го в углавно криминално престъпление съвсем законно, точно според законите. И срещу Неблехова имам доказателства. Тя е отнесла със себе си оръжието на престъплението, укрила го е, заблудила ни е…

Ала Калина отново уморено, но настойчиво рече:

— Изпълни заповедта, Хонза!

— Но и ти самият не можеш да бъдеш съгласен с това, Вашек!

Можеше да се види с каква желязна воля се владее Калина, за да бъде спокоен и да настоява за това, с което с цялото си същество не беше съгласен:

— Решаващо в случая е не това, което аз лично мисля.

В Земан всичко се бунтуваше:

— Тогава къде ще остане правдата и справедливостта? Нали съществува все пак само един закон, който еднакво трябва да важи и за обикновените хора, и за поетите? Докъде ще стигнем, Вашек, ако според този закон почнем да арестуваме обикновените хора и да освобождаваме нашите идеологически врагове, безпомощно да отстъпваме пред тях? Докъде ще стигнем така?

Калина чувствуваше колко трагичен е този въпрос, ала въпреки това повтори горчиво, но все пак настойчиво:

— Изпълни заповедта!

Земан се възпротиви:

— Ами ако не я изпълня?

Калина тихо рече:

— Ще ти коства службата!

И си отиде.

 

 

Земан се върна в залата, където отново бяха загасили прожекторите и запалили само работните лампи — и в тяхната унила, тъжна и сива светлина всички видяха, че бе загубил играта.

Гледаха го присмехулно и се наслаждаваха на поражението му, когато той бавно се върна към мястото си, за да си вземе нещата.

Само Ева Моулисова не му обръщаше внимание.

Някой й беше поставил стол на сцената и тя седеше там замислена и безмълвна, вглъбена в себе си, в своята печална, старееща, самотна душа.

Артистът Ян Водваржка проговори от името на всички и в думите му се усещаше цялата ирония, омраза и тържествуване на онези, които Земан бе повикал тук:

— Е, какво? Свършихме ли вече с тази комедия?

Той го каза така грубиянски и дръзко, че това накара Земан да се съвземе от своята отпадналост, да вдигне глава, да се разбунтува сам срещу себе си и противно на своето благоразумие да извика:

— Не! Ще продължим! Всички по местата! Господин Сханел, втората песен!

Гласът му прозвуча така заповеднически, че всички се подчиниха.

Сханел отново даде знак:

— Осветление!

Светнаха прожекторите и лампичките върху масите.

— Музика!

Музикантите подхванаха интродукцията към втората песен на Ева, танцьорките отново почнаха да танцуват според аранжимента.

Ала Ева Моулисова не реагираше, остана да седи безжизнено на стола си.

Под звуците на музиката Сханел умоляващо я подкани по режисьорския микрофон:

— Евичка, моля те…

Ева Моулисова бавно стана, с движение на ръката, сякаш ги пъдеше, накара музикантите да млъкнат и с безизразен глас, без всякакво вълнение и патос заяви:

— Престанете… Всичко това наистина е една комедия… — кимна към Земан. — Но не негова… А на всички нас, които я играем тук пред него… Единствено той има воля и кураж да открие истината…

Сетне се обърна към Данеш:

— … Ти, Павле, може би си по-голям негодник, отколкото си мислех… И той е прав, че иска да те накаже… Само че… нима мислите, че Данеш е способен на нещо по-голямо, отколкото да лъже, да мами хората и да краде?!… Онази вечер… не стреля той! Онази вечер… стрелях… аз! След всичко, което ми каза, не ми се искаше повече да живея!

Земан рязко стана, съвсем излязъл от релсите след всичко, което бе чул. Повече за себе си, отколкото за тях ядосано възкликна:

— Господи… каква комедия… Всички вие сте палячовци… комедианти… клоуни!

Взе си нещата и си тръгна…

Беше месец ноември, шестдесет и седма година.