Жан д'Арас
Феята Мелюзина (4)

Но да се върнем на Гион и магистъра на Родос, те плавали във водите на Сирия край Дамаск, Бейрут, Триполи и Дамиет, за да разберат дали могат да научат нещо за сарацините. Плавайки така, видели на хоризонта да приближават към тях няколко кораба, без да са значителна флотилия. Тогава изпратили една галера да разузнае какви са тези кораби, но щом наближили, забелязали, че са сарацини. Върнали се към поатуската флота, която вече била подредена за битка. Вдигнали платната и потеглили с пълна сила, докато от сарацинска страна не ги забелязали. Сарацините се ужасили и се опитали да се скрият в пристанището на Бейрут, но поатуските галери ги изпреварили и ги атакували с оръдейни изстрели и стрели от арбалетите. Тогава пристигнала основната част от християнската флота и ги нападнала от всички страни едновременно — настанала голяма сеч и сарацините скоро били победени, корабите им пленени, а екипажите — хвърлени през борда. Хубава плячка взели, защото корабите били добре натоварени.

Поатуската флота поела по посока на Кипър, но развълнуваното море и вятърът я принудили да акостира в Горхигос — Армения. Когато кралят на Армения — брат на кипърския крал — научил за пристигането на тази флота, изпратил вестоносци, за да узнаят какви са тези хора. Магистърът на Родос им казал:

— Сеньори, кажете на краля, че това е братът на Юриан дьо Люзинян, крал на Кипър, който прекосил морето, за да не могат сарацините да подготвят войска и да нападнат Кипър с цел да отмъстят за султана си, който беше убит и победен с всичките си хора в голямата битка пред Фамагуста.

— Как така? — извикали те. — Нима някой друг, а не братът на нашия крал царува сега в Кипър?

— Да — отговорил той, — кралят на Кипър беше ранен от султана с отровно копие и почина. Но преди да умре, той омъжил дъщеря си за доблестния Юриан дьо Люзинян, който уби султана в тази славна битка и срази армията му.

Пратениците съобщили всичко, което узнали, на краля на Армения и той се наскърбил от новината за смъртта на брат си. Въпреки това отишъл на брега с многобройна свита и се качил на кораба, където били Гион и родоският магистър. Гион, осведомен за неговото пристигане, го посрещнал и те се поздравили с дълбоки поклони. Тогава кралят се обърнал към магистъра на Родос:

— Магистре, тъй като този млад благородник е брат на съпруга на моята племенница, ще бъде много неучтиво да не го приема с полагаемите му се почести, щом е дошъл в моето кралство. И аз ви моля, благоволете да го поканите от мое име да дойде — ще му устроим възможно най-добрия прием.

— С удоволствие — отговорил магистърът и съобщил на Гион, който отвърнал много любезно:

— Ще направя всичко, което поиска кралят, а това е най-малкото.

И тъй, тръгнали заедно, като Гион повел хубава свита от поатуски рицари. Всички били облечени с железни ризници и въоръжени като сурови воини. Влезли в лодките. Щом стигнали до брега, качили се на коне и потеглили към Горхигос.

Хрониката разказва, че кралят на Армения имал много красива дъщеря, чиято майка била напуснала този свят преди по-малко от две години и кралят нямал други деца. Трябва да знаете, че брат му — кралят на Кипър — и той били взели за жени две сестри — дъщери на краля на Майорка, които им дарили по една дъщеря — Ермина, за която се оженил Юриан, и тази млада Флори, за която започнах да ви говоря.

По това време девойката живеела в Горхигос с баща си. Били й съобщили за пристигането на корабите и кой идва с тях, а също, че кралят води пристигналите в града, за да им устрои празничен прием. Тя се възрадвала, защото имала желание да види тези чужденци. Пременила се и се нагиздила празнично и заповядала на придворните си дами и прислужници да се подготвят. Кралят пристигнал в замъка на Горхигос заедно с придружаващите го рицари, качили се в главната зала, а Флори, която нетърпеливо ги чакала, ги посрещнала с уважение и скромност. Кралят й казал:

— Дъще моя, окажете добър прием на тези благородни сеньори и ги приветствувайте с добре дошли, а най-вече вашия братовчед — девера на моята племенница от Кипър.

Тези думи развълнували девойката. Тя се доближила до Гион, подала му ръката и му казала:

— Бъдете добре дошъл в кралството на баща ми, млади господарю.

— Благодаря ви, госпожице — отговорил той.

И празникът започнал, направили чудесно пиршество — обилно и изискано. Гион и младото момиче любезно бъбрели. И ако Гион е имал достатъчно време, би я оставил да надникне в дъното на сърцето му.

Но докато те разговаряли с такова удоволствие, една малка галера, идваща от Родос, влязла в пристанището. Моряците били радостни, че намират там братя от техния орден, и попитали къде е магистърът им. Отговорили им, че е заедно с брата на кипърския крал горе в крепостта, където кралят на Армения ги посреща.

— Бързо идете да ги предупредите, че голяма сарацинска флота премина край нашия остров. Не знам къде отива, но май поеха с попътен вятър към Кипър. Казват, че става дума за багдадския халиф и цялата му войска.

Тогава един от братята отишъл в крепостта и предал тези думи на магистъра:

— Това са новините, които пристигнаха, вижте какво можете да направите.

Магистърът намерил Гион и му казал:

— Господарю, време е да тръгваме, защото според вестите, които пристигнаха, трябва да се върнем в Кипър.

— Защо? — запитал Гион. — Знаете ли нещо ново, необходимо ли е такова прибързано завръщане?

— Да — отговорил магистърът. — Халифът на Багдад е преминал покрай Родос по посока на Кипър със значителна флота и голяма сарацинска войска.

Тогава Гион казал на девойката, която държал за ръка:

— Извинете ме, госпожице, трябва да замина. Но оставам ваш васал, готов да изпълня всички заповеди, които бихте ми дали.

— Благодаря ви, господарю — отвърнала тя.

После Гион отишъл при краля да си вземе сбогом. Щом разбрал причината за прибързаното им тръгване, той много се натъжил. Изпратил ги до пристанището, откъдето те отплавали с вдигнати платна в посока на Кипър. А Флори стояла на прозореца на една висока кула, докато можела да следва с поглед флотата.

 

 

След като победил сарацините, крал Юриан обявил голям празник, за да почете в мир и спокойствие своите поатуски барони, приятелите си и народа. Осем дни преди обявената дата в града заприиждала многобройна тълпа. А три дни преди празника кралицата родила много хубаво момченце. Кръстили го Ерве в памет на прадядо му. Големи били веселбите и кралят раздал щедри подаръци.

Шестима сеньори със свитите си поели на път по море, отнасяйки писмо до родителите на Юриан. Да ги оставим да заминат и по-скоро да разкажем как новината за смъртта на арменския крал, която пристигнала в двора, помрачила хубавия празник.

В действителност празникът бил в разгара си, когато пристигнали шестнадесет от най-високопоставените барони на Армения, облечени в черно и сломени от мъка. Застанали пред краля и развълнувано го поздравили, а той ги посрещнал с добре дошли, като им засвидетелствувал голямо уважение.

— Господарю, кралят на Армения, вашият чичо, премина от живота в смъртта. Бог да се смили над душата му! Той ни остави една красива и добродетелна принцеса без други наследници, произлезли от неговата кръв. Искаме да знаете, кралю, че приживе той ни накара да напишем това писмо и ни помоли да ви го донесем. Моля ви да не отказвате на молбата, която изразява в него, защото тя е и във ваша полза, и за ваша чест.

— Добре, сеньори, ако е нещо, което мога да извърша, ще го направя с удоволствие — казал Юриан.

Тогава взел писмото, счупил печата и го прочел. В писмото се казвало:

„Скъпи и любими племеннико, представям се пред вас доколкото мога, надявайки се на добрите ви чувства — вашите и на моята племенница — и ви отправям първата си молба, която някога съм отправял, а несъмнено и последната, защото със сигурност чувствувам, че не мога да се надявам да живея още дълго. И така, аз имам за наследник само една дъщеря, вашият брат Гион се срещна с нея. Умолявам ви да го помолите да я вземе за жена и заедно с това да приеме кралството на Армения. А ако ви се струва, че тя не е достойна, помогнете й да се омъжи за някой благородник, който да умее да управлява страната и да я защитава от неприятелите. Бъдете любезен да намерите някакво решение, защото в крайна сметка аз ви правя наследник на моето кралство. В името на бога имайте милост над моето дете, сираче, лишено от всякаква подкрепа, и не го изоставяйте.“

Това вълнуващо послание, трогателните слова, които съдържало, изпълнили сърцето на Юриан със съчувствие и с тъга поради смъртта на краля. Тогава той отговорил на арменците:

— Господа барони, не ще ви изоставя в тези трудни обстоятелства, защото, ако брат ми не се съгласи, аз ще ви осигуря подкрепа.

— Кралю, господ да ви възнагради и да ви отреди дълъг и щастлив живот — отговорили арменците.

Юриан извикал Гион, който вече бил осведомен за смъртта на краля и бил много огорчен.

— Гион, братко мой — казал Юриан, — ето какво ще ви предложа — искам да направя от вас наследник на кралство Армения и съпруг на най-хубавата девойка в страната — моята братовчедка Флори, дъщеря на краля на Армения, който наскоро е починал. Не отказвайте това предложение, защото то заслужава да бъде прието.

— Бога ми, братко и господарю, покорно ви благодаря и приемам на драго сърце — отговорил Гион.

Арменските пратеници изпитали голяма радост, коленичили пред него и му целунали ръка по обичая на тяхната страна. През това време кралят подготвял флотата в Лимасол и заповядал да я натоварят с големи богатства. Също така накарал много поатуски и кипърски барони и магистъра на Родос да придружат Гион до Армения, да го коронясат за крал, за да може да поеме ръководството на страната и получи клетва за вярност от тамошните сеньори.

Гион се сбогувал със снаха си — кралицата, която се натъжила от тази раздяла. Кралят го придружил до Лимасол, двамата братя се целунали, преди единият да се качи на кораба. Опънали платната, вдигнали котва и благородната дружина се отдалечила по вълните, въоръжена като за война от страх да не би сарацините да ги нападнат. Тяхното плаване ги отвело до Горхигос, където благородниците на страната нетърпеливо ги очаквали.

Историята разказва колко голяма била радостта за жителите на Горхигос, когато видели флотата да наближава. Те вече знаели за пристигането на новия крал.

Младата Флори стояла в главната кула и оплаквала смъртта на баща си. Освен това тя се страхувала от отказа на крал Юриан, а това увеличавало мъката й. Но една прислужница дошла да й каже:

— Госпожице, разправят, че рицарите, които отидоха в Кипър, скоро ще пристигнат в пристанището.

Зарадвана, Флори отишла до прозореца, погледнала морето и видяла как платноходите влизат в пристанището под звуците на рогове и други инструменти. Сърцето й се изпълнило с радост.

Местните барони отишли на пристанището да приветствуват с добре дошли гостите и достойно да посрещнат Гион. После се качили с него в замъка при девойката, а тя ги приела с необходимата церемониалност. Гион, който вече я познавал, се приближил и я поздравил с думите:

— Госпожице, как се чувствувате откакто заминах?

— Господарю, не мога да се чувствувам добре, защото баща ми напусна този свят.

Тогава един от бароните на Армения взел думата и казал тържествено:

— Господарю, ние дойдохме да ви извикаме, за да бъдете наш крал. Наш дълг е да ви предадем това, което ви дължим — ето нашата принцеса, напълно благосклонна да изпълни обещанието, което дадохме на краля — вашия брат.

— Добре — отговорил Гион, — ако това зависи от мен, приемам с готовност.

Така ги сгодили, а на следващия ден ги венчали с голяма тържественост. Блестящият празник продължил петнадесет дни и преди да се разделят, всички барони положили клетва за вярност на крал Гион.

После поатуските и кипърските благородници се сбогували. Бароните поели по море и скоро пристигнали в Кипър, където разказали на крал Юриан какъв прием оказали на брат му в Армения и как той започнал в мир своето царуване. Юриан благодарил на бога от цялото си сърце.

След време няколко поатуски сеньори се сбогували с краля и тръгнали на път, а той изпратил по тях писмо до баща си Реймон^[1] и майка си Мелюзина, за да им разкаже какво се е случило с брат му и с него. Пратениците пристигнали без неприятности и радостни в Ла Рошел. Слезли в пристанището, починали си три дни и потеглили за Люзинян, където намерили Реймон и Мелюзина със синовете им, а те с радост ги посрещнали. Рицарите им връчили писмата на Юриан и Гион — новините им доставили огромно удоволствие. Те благодарили на бога за честта и че е отредил щастлива съдба на децата им, и възнаградили щедро вестоносците.

По това време Мелюзина наредила да построят църквата „Света Богородица“ в Люзинян, както и множество абатства в Поатуския край, като им отпуснала богати ренти. Тя уредила сватбата на сина си Йод с дъщерята на граф Дьо ла Марш, по този случай на ливадите край Люзинян се състояли големи тържества.

 

 

Да се спрем сега на един друг син на Мелюзина — Жофроа — Големия зъб — най-дивия, най-силния и най-безстрашния от всички останали. Знайте, че той никога от никого не се страхувал.

По това време Жофроа вече бил висок и силен и научавайки, че в Ирландия има хора, които не желаят да се подчиняват на баща му, както би трябвало да правят, той се заклел, че ще ги накара да променят мнението си. Сбогувал се с баща си и с петстотин бойци и стрелци на арбалети заминал за Ирландия.

Попитал хората, останали верни на баща му, къде са непокорните поданици и те му показали техните крепости. Верните на Реймон сеньори се въоръжили и се представили пред Жофроа, като заявили, че ще му помогнат да унищожи враговете си.

— Благодаря ви — отвърнал Жофроа. — Вие сте верни и предани мъже и съм ви благодарен за добрите намерения, но в момента не е необходимо, защото имам достатъчно воини и не ми е нужна вашата помощ.

— Господарю — отговорили верните барони, — ще ви бъде по-трудно, отколкото мислите. Вашите неприятели са силни и изключително смели. Всички те са братовчеди, произлезли от най-благородната кръв на тази страна.

— Не се безпокойте — казал Жофроа, — ще се справя. Знайте, че няма мъж, колкото и високопоставен да е, когото да не мога да умъртвя по най-ужасен начин, ако откаже да ми се подчини. Но, ако видя, че е необходимо, ще изпратя да ви извикат.

— Ще бъдем готови — сега или когато пожелаете.

— Благодаря ви, сеньори — приключил разговора Жофроа.

След като се сбогувал, той се насочил към крепостта Сион, където се намирал един от неговите врагове — Клод дьо Сион — и двамата му братя. Тримата мъже били свирепи, горделиви и жестоки. Искали да смажат всичките си съседи и да станат техни господари. Жофроа изпратил вестоносец до тримата братя със заповед да се подчинят на баща му Реймон. Те му отговорили, че няма да се подчинят нито на Реймон, нито на пратеника му и че го съветват да не се връща, защото би било лудост.

— Обещавам ви, че ще се въздържа, освен ако не се наложи да ви доведа лекар, който да ви излекува с бесилка, както заслужавате — отговорил посредникът.

Този отговор вбесил тримата братя и лесно можете да си представите как пратеникът, ако не бил пришпорил коня си, сигурно е щял да бъде убит, защото тримата братя били жестоки и не се страхували нито от бога, нито от хората. Пратеникът се върнал при Жофроа и му разказал колко нахални и надменни са тримата непокорни васали.

— Кълна се в главата си — извикал Жофроа, — малък камък голяма кола преобръща! Ще си получат заслуженото!

И без да добави нищо повече, отишъл да се настани на половин левга от крепостта. След като разположил войската си и направил необходимите разпореждания, той се въоръжил от глава до пети, взел със себе си един оръженосец, който познавал добре страната, накарал го да оседлае хубав кон и заповядал на хората си да не мърдат, докато не получат вести от него. Те му отговорили, че ще се подчинят, и Жофроа тръгнал с оръженосеца.

 

 

Сред тях бил и един рицар, който някога обучавал и възпитавал Жофроа и добре знаел с какво благородно сърце е той и че от нищо не се страхува. Този умел и опитен рицар се казвал Филибер Монморе. Той много обичал Жофроа и затова тръгнал с девет въоръжени рицари да го проследят отдалеч, без да го губят от очи.

Жофроа яздил, докато не забелязал пред себе си форта Сион, кацнал на висока скала.

— Ако крепостта е така добре укрепена и от другата страна, както е от тази, ще бъде доста трудно да се превземе — казал си той.

Жофроа размислил и тръгнал за лагера по един тесен път, който минавал нагоре по планината, заобикалял крепостта и се спускал надолу. Отдалеч Филибер разбрал, че Жофроа иска да се върне, отишъл при другарите си, завел ги съвсем близо до мястото, откъдето били минали, и ги накарал да се скрият в гората — смятал да остави Жофроа да мине напред, за да се върнат в лагера след него.

Докато наблюдавал, за да види кога Жофроа ще излезе от дефилето, съзрял малка група хора на коне да тръгва по този път, който бил толкова тесен, че двама души с мъка можели да се разминат, а в случай, че конете са едри, на единия се налагало да се върне.

Стреснат, Филибер спрял да размисли — той толкова се страхувал от Жофроа, че не смеел да се приближи.

Но нека видим как Жофроа се справил с това положение. Историята разказва, че насред планината той срещнал групата, съставена от петнадесет до осемнадесет рицари, добре и богато въоръжени. Кои били тези хора? — ще ме попитате вие. Е добре, това бил един от братята на Клод дьо Сион, който отивал да се присъедини към него. Като научил за изключително жестокия нрав на Жофроа, Клод извикал брат си да го извести за ултиматума.

Щом срещнал първия човек от групата, Жофроа му казал да се върне и да заповяда на другарите си да сторят същото, за да може да мине през теснината.

— Преди да се върнем заради вас, би трябвало да знаем кой сте вие, господин глупако — отговорил другият, който бил горделив и зъл.

— Добре — казал Жофроа, — ще го узнаете и ще се обърнете, макар и да ви е неприятно — аз съм Жофроа дьо Люзинян. А сега бързо обратно, иначе кълна се в божия зъб, ще ви принудя с удари да го направите.

Като разбрал, че това е Жофроа — Големия зъб, Жирон, братът на Клод, извикал на хората си:

— Напред, барони! Кълна се, че ако ни избяга, ще бъде срам за всички ни. Той сгреши, че дойде в страната ни с намерение да ни пороби!

Щом чул това, без да добави друго. Жофроа извадил меча си, ударил първия рицар по главата и го запратил съвсем замаян на земята. После го прескочил, заобиколил коня и пробол с меча втория рицар право в гърдите, повалил го мъртъв и извикал:

— Долни предатели, няма да ми избягате! Тук ще свърши мръсният ви животец!

Запътил се към третия воин. Той бил едър и свиреп, извадил меча си и ударил Жофроа с всичка сила. Но мечът се плъзнал, без ни най-малко да го нарани и без да повреди доспехите му. А Жофроа хванал меча с две ръце и тъй силно го стоварил върху шлема на противника си, че той не могъл да го защити — мечът се забил в мозъка му, а рицарят паднал убит на място. Щом видял този провал, Жирон побеснял — можели да нападат Жофроа само един по един, — а пред него оставали още двама рицари. Изключителната сила и смелост на противника им го изплашили и той извикал на войниците от свитата си:

— Връщайте се обратно, да излезем нашироко, за да можем да се защитаваме, че тук този демон ще ни избие!

Останалите веднага се подчинили, а Жофроа ги следвал с меч в ръка.

Да се върнем на Филибер дьо Монморе, който се бил приближил и чул цялата глъчка. Извикал хората си и те се присъединили към него. Жирон и войниците му излезли от планината, преследвани от Жофроа. Щом го забелязали, противниците му го нападнали от всички страни. Той мъжествено се защитавал, оръженосецът му също, схватката била жестока.

А първият рицар, когото повалил, като видял, че Жирон е принуден да се върне и другарите му са мъртви, се отчаял, намерил коня си съвсем близо, качил се с голяма мъка и пришпорвайки го доколкото можел, тръгнал към крепостта Сион, където намерил Клод на прага. Той го познал и виждайки, че целият е окървавен, попитал кой го е докарал до това състояние. Рицарят му разказал за срещата им с Жофроа, как бил съвсем сам, а им причинил толкова загуби и принудил Жирон да излезе от дефилето. Също добавил, че битката още продължава.

Научавайки тези новини, Клод се ядосал и бързо се въоръжил заедно с хората си. После със сто и четиридесет войници се качили на конете, оставяйки брат си Клерамбо с шестдесет души да пази крепостта. Направил всичко възможно, за да пристигне навреме до мястото на боя. Но напразно — Филибер и неговите десет рицари ги били изпреварили и избили всички хора на Жирон, а него самия — пленили. Жофроа се заклел, че ще го обеси.

Думата ми е, че оръженосецът на Жофроа се бил върнал в дефилето, за да потърси някакъв много красив меч на един от убитите рицари. Там той чул шума от конете и войниците, водени от Клод, и се върнал да съобщи на Жофроа:

— Господарю, уверявам ви, че чух шум от войска, която идва насам.

Жофроа заповядал да вържат Жирон за едно дърво, оставил един рицар да го пази и отишъл с хората си към изхода на дефилето, за да види какво ще се случи. Но Филибер препуснал към върха, откъдето видял в дъното на планинския проход Клод и неговите хора, които се готвели да ги нападнат. Тогава се върнал и казал на Жофроа:

— Господарю, трябва да задържим този проход, тъй като вашите врагове идват.

Жофроа отговорил:

— Не се страхувайте от нищо, ще защитим добре прохода.

После извикал оръженосеца и му заповядал:

— Тичайте в лагера и извикайте хората ми възможно най-бързо!

Оръженосецът пришпорил коня си и се спуснал в галоп към лагера. Пристигайки, той извикал:

— Сеньори, бързо на конете! Жофроа се бие с неприятелите и има нужда от помощ.

Рицарите се въоръжили, качили се на конете и в надпревара тръгнали след оръженосеца, който ги отвел по най-краткия път към мястото, където смятал, че ще намери Жофроа.

А Жофроа и Филибер били вече на изхода на дефилето, когато пристигнали Клод и хората му — те бързо напредвали в теснината и смятали да изкачат планината безпрепятствено. Но Жофроа стоял на изхода на прохода и така ожесточено го бранел, че и най-смелите воини отстъпвали. Двама негови рицари слезли от конете, застанали от двете му страни с копия в ръце и нанасяли силни удари на войниците на Клод, като ги поваляли. А Филибер се изкачил на стръмния склон на дефилето и накарал трима войници да събират камъни, които той хвърлял долу с все сила. Така паднали повече от двадесет убити.

Оръженосецът, който водел подкрепленията, пристигнал в този момент и Жофроа го накарал да отведе триста бойци до пътя, по който пристигнали сутринта, за да минат от другата страна на дефилето и да попречат на войската на Клод да се върне в крепостта. Те бързо потеглили, изкачили склона и се озовали пред укреплението.

Клерамбо, вторият брат, като ги видял, помислил, че пристига помощ, защото не си представял, че неприятелите му в страната са толкова много. А те марширували спокойно и си давали вид, че им желаят само добро. Смятайки, че са съюзници, Клерамбо заповядал да пуснат моста, отворил вратата и се насочил към тях с още единадесет рицари. Щом видели, че мостът е спуснат, а вратите отворени, оръженосецът и войниците се приближили колкото може по-близо. Когато преминавали през вратата, Клерамбо им извикал:

— Кои сте вие?

— Приятели — отвърнали те.

Достигайки до моста с двадесетина рицари, оръженосецът попитал:

— Къде е Клод дьо Сион? Искаме да говорим с него.

Клерамбо се доближил и им казал:

— Скоро ще се върне. Отиде да се бие с Жофроа — Големия зъб, наш неприятел, когото Клод и брат ни Жирон са обградили в тази планина. Невъзможно е да не ранят или убият Жофроа, дори да е от закалена стомана.

— Това са добри новини — казал оръженосецът.

И се приближил заедно с рицарите още повече, продължавайки да говори:

— А има ли достатъчно хора? Трябва ли да отидем да му помогнем?

— Мисля, че не ще има нужда — казал Клерамбо.

Благодарение на учтивите приказки оръженосецът се оказал съвсем близо до моста. Тогава извикал на хората си:

— Напред, сеньори, крепостта е спечелена!

Когато Клерамбо го чул, опитал се да отстъпи и да вдигне моста, но двадесетте рицари се хвърлили така стремглаво сред тях, че всички изпопадали на земята. Нападателите нахлули през входа и навреме поставили две копия, за да блокират жлебовете, по които се плъзгала вратата. И повече от сто рицари слезли от конете и обходили крепостта от долу до горе. Клерамбо и всички защитници били пленени, завързали ги в една голяма зала и оставили четиридесет души да ги пазят.

След това решили да известят за този подвиг Жофроа и да останат в крепостта в случай, че Клод се върне да се укрие в безопасност. Галопирайки сам, оръженосецът отишъл да съобщи за случилото се на Жофроа, който, зарадван от тази новина, веднага го направил рицар и му поверил сто души, като му заповядал да се върне в дефилето и да наблюдава да не би Клод да поеме по друг път към крепостта. Би могъл да им причини много неприятности, ако успее да се измъкне — по-добре да го затворят в дефилето и да го принудят да се предаде.

— Господарю — казал новият рицар, — не се страхувайте от нищо! При условие, че пристигна навреме, той би могъл да ни се изплъзне, само ако може да лети. А ако успее, отрежете ми главата!

И той слязъл от планината със сто души, а Жофроа продължавал ожесточено да се сражава на входа на дефилето. Четиридесет рицари стояли на билото на планината и хвърляли толкова много камъни в теснината, че Клод, макар и против волята си, бил принуден да се върне с големи затруднения. Тогава войската на Жофроа влязла в дефилето, притискайки ги отзад. Труповете на загиналите рицари затруднявали придвижването им.

Да се върнем на току-що посветения в рицарство воин — той вече бил стигнал до изхода на дефилето със своята войска. Чувайки шума от конски копита, помислил, че Клод се връща, скрил се в планината и оставил свободен пътя към крепостта.

Клод се опитвал да направи невъзможното, за да излезе от дефилето и навреме да се скрие в укреплението на Сион. Но безразсъдните проекти невинаги успяват! Той излязъл от теснината и оказвайки се на свободен терен, пришпорил коня си в галоп към крепостта, без да чака придружителите си. Щом пристигнал, извикал да му отворят вратите. Подчинили се, той прекосил моста, влязъл и се насочил към мястото, където имал навик да слиза от коня си, без да забележи, че е загубил крепостта. Едва докоснал с крак земята, почувствувал, че го хващат от всички страни, и се огледал около себе си, но никого не разпознал.

— Какво означава това? — казал той. — Дявол да го вземе, какво е станало с хората ми?

— Кълна се в главата си, Клод — отвърнал му един рицар, който го познавал, — че скоро отново ще се срещнете с тях.

Тогава го отвели в залата, където били останалите пленници, и той се ужасил, когато ги видял вързани и затворени. Клерамбо му казал:

— Ах! Клод, братко мой, на вашата гордост дължим това пленничество, чийто изход ще бъде смъртта. Сигурен съм в това, защо то Жофроа е много жесток.

— Тъй като съдбата ни е отредила такава участ — отговорил Клод, — трябва да чакаме, за да видим какво ще се случи.

През това време пристигнал Жофроа, след като избил остатъка от хората на Клод. Затворили Жирон в същата стая, където били братята му, и Жофроа влязъл при тях.

— Долен предател! Как се осмелявате да опустошавате страната на баща ми и да тормозите поданиците му? Нали вие трябва да бъдете негов верен васал? — попитал той Клод. — Кълна се в главата си, че ще си получите заслуженото. Да знаете, че ще ви обеся във Валбрюян пред очите на братовчед ви Гарние, който като вас измени на баща ми.

Можете да си представите доколко тези думи се харесали на Клод! Но когато населението разбрало, че Сион е паднал и че Клод и братята му са пленени, хората подали редица жалби против него и съмишлениците му заради грабежи и други издевателства. Открили повече от сто затворници — честни хора от областта — или чужди търговци, чието имущество било присвоено, и им искали откуп, за да ги пуснат — никой не можел да мине оттам, без да му отмъкнат коня. Когато Жофроа научил за всички тези злодеяния, заповядал да издигнат бесилки на склона на планината и да обесят всички хора на Клод с изключение на тримата братя. После поверил крепостта на един доблестен и уважаван рицар от този край, заповядал му да управлява честно и да почита справедливостта. Рицарят обещал и изпълнил обещанието си.

На следващия ден Жофроа отишъл във Валбрюян, водейки със себе си тримата братя, които много се страхували от смъртта, и вие скоро ще видите, че имали право.

Разказват, че с развети знамена те пристигнали пред Валбрюян. Разгънали шатри, за да се настанят всички, и Жофроа заповядал да издигнат бесилка пред вратите на двореца и да обесят Клод и братята му. Той известил на жителите на Валбрюян, че ако не се предадат, ще избеси и тях, когато завладее града.

Щом чул това, Гарние дьо Валбрюян казал на жена си:

— Госпожо, ако този демон ме обсади, не ще мога да се съпротивлявам дълго. Ще отида в Монфрей да се посъветвам с племенника си Жирар и другите ни приятели как да постъпим, за да сключим мир с Жофроа.

Жена му била прозорлива и благоразумна и отговорила:

— Вървете! Внимавайте да не ви хванат и не напускайте Монфрен, без да получите вести от мен! Защото с божия помощ аз се надявам да получа от Жофроа добър мирен договор за вас. О, ако ме бяхте послушали да не се месите в това, което Клод и братята му ви караха, макар че засега с нищо не сте нарушили клетвата за вярност към законния ви господар Реймон дьо Люзинян…

Гарние й отговорил:

— Мила приятелко, направете всичко възможно, доверявам ви се и ще следвам съветите ви.

Тогава той излязъл през таен изход, качил се на силен и бърз жребец и под прикритието на рововете преминал съвсем близо до шатрите, без да бъде разпознат. Тъй като яздел в бавен тръс, помислили, че е някой техен рицар, тръгнал да се разхожда. Но щом малко се отдалечил, пришпорил коня си с всички сили и той го понесъл в бърз галоп. Толкова се страхувал да не го видят, че не можел да намери пътя, така че благодарил на бога, щом се озовал в края на гората, простираща се на цели две левги. Тогава поел стремглаво по посока на Монфрен. Там открил племенника си Жирар и му разказал за случилото се.

 

 

— Разумно сте постъпили, чичо, защото, ако съдя по това, което говорите, този Жофроа е много могъщ, жесток и опасен. Ние сгрешихме, като се съюзихме с Клод. Много добре знаехме, че тримата братя са лоши хора и никой не минава през земите им, без да го ограбят. Дано бог ни помогне да излезем неопетнени от тази погрешна стъпка. По този въпрос трябва да се посъветваме с роднините и приятелите, които са участвували в този непредпазлив съюз.

Гарние се съгласил. И тъй, осведомили всички съюзници и те се приготвили да отидат в Монфрен, за да видят какво може да се направи и дали има възможност да се оправдаят пред Жофроа.

Да се върнем на дамата от Валбрюян — жена с изключително големи достойнства, внимателна и благоразумна, която винаги упреквала съпруга си, че се е съюзил с Клод дьо Сион и неговите братя. Тази жена имала хубава и грациозна осем-деветгодишна дъщеря и хубав, добре възпитан син на десет години. Придружена от децата си, дамата се качила на прекрасен кон, накарала да отворят вратата и се озовала пред бившия оръженосец на Жофроа, вече посветен в рицарство, който носел предупреждението на своя господар. Тя го поздравила с добре дошъл и му казала със сдържан тон:

— Сеньор рицарю, съпругът ми не е тук, ето защо бих желала да посетя нашия господар, за да науча какво желае, тъй като ми се струва, че е дошъл с намерение да води война. Не мога да повярвам, че е против мъжа ми, нито против жителите на тази крепост, защото, опазил бог, мъжът ми и неговите хора не са сторили нищо, което не би се понравило на Жофроа или на баща му! И ако някой от злоба към мъжа ми случайно е изказал пред Жофроа необосновани обвинения, аз бих искала смирено да го помоля да изслуша извиненията на съпруга ми.

Щом рицарят я чул да говори така разумно, отговорил:

— Честно казано, госпожо, тази молба е уместна и аз ще ви отведа при моя господар. Вярвам, че ще го намерите много благоразположен и ще можете да сключите с него благоприятно споразумение, макар че е твърде предубеден срещу мъжа ви. Но считам, че след вашата молба той ще удовлетвори поне частично желанието ви.

И тъй, те тръгнали към лагера и пред шатрата на Жофроа слезли от конете. Научавайки за пристигането на дамата, той излязъл от шатрата и ги посрещнал. А на нея не й липсвало добро възпитание, така че хванала децата си за ръце, коленичила с тях пред него и учтиво се поклонили. Жофроа на свой ред се поклонил пред нея, вдигнал я с уважение и й казал:

— Бъдете добре дошла, госпожо!

— Вие също, господарю — отвърнала тя.

И двете деца го поздравили много мило, а Жофроа ги вдигнал и отвърнал на поздрава им.

Тогава тя взела думата, преструвайки се на неосведомена, че е дошъл тук с лоши намерения.

— Мой прескъпи господарю — казала тя, — съпругът ми не е тук в този момент. Ето защо аз идвам при вас, за да ви помоля да благоволите да се настаните в крепостта и да доведете толкова хора, колкото желаете. Уверявам ви, господарю, че там има всичко необходимо за вашето спокойно пребиваване. Всеки в моя дом ще ви приеме като мен с голямо удоволствие, както подобава на сина на законния ни господар.

Тази реч смаяла Жофроа, като имал предвид онова, което му били казали за Гарние дьо Валбрюян — нейния съпруг. Как се осмелявала да му отправя подобна молба? Все пак той отговорил:

— Кълна се в главата си, хубава госпожо, че съм ви благодарен за предложения ми тъй учтив прием, но аз не би трябвало да се отзовавам на поканата, защото подочух, че вашият съпруг не го е заслужил с поведението си по отношение на баща ми и на самия мен. Все пак бих искал да знаете, хубава госпожо, че не съм дошъл в тази страна да се бия с дами и девойки. Опазил ме бог! Бъдете сигурна, че нямам намерение да нападам крепостта ви, нито да пакостя с нещо на хората ви или на вас, щом мъжът ви не е тук.

— Много благодаря, господарю — отвърнала тя. — Но ви моля да ми кажете защо се сърдите на мъжа ми, тъй като съм сигурна, че той не е направил нищо, което не бихте одобрили. И вярвам, господарю, че ако се съгласите да чуете оправданията му, ще разберете, че тези, които са ви настроили против него, не са казали истината. Ще добавя, заклевайки се в живота си, че мога да гарантирам за неговите добри намерения.

Тези думи накарали Жофроа да се замисли за миг, после отговорил:

— Бога ми, ако той може да докаже, че не е действувал противно на дълга си, че не е бил нечестен, че не е нарушил клетвата си за верноподаничество, която ни дължи, ще бъда много щастлив и ще приема благосклонно оправданията му и оправданието на неговите съюзници. Нека дойдат без страх — ще му дам пропуск за шестдесет човека в продължение на осем дни, считано от днес. Правя това заради вас и децата ви.

— Господарю, нека бог ви възнагради! — отговорила жената.

Тогава се сбогували и тя се върнала с децата си във Валбрюян. После отишла в Монфрен да съобщи на Гарние, че има пропуск за шестдесет души в течение на осем дни и че могат да отидат да се извинят и оправдаят, а Жофроа ще ги изслуша на драго сърце и ще отсъди справедливо.

 

 

Когато се явили пред Жофроа, един стар рицар взел думата и казал:

— Скъпи господарю, ние сме тук пред вас, защото ни предупредиха, че са ви настроили против нас — сигурно са ви казали, че сме били съгласни с всички действия, които нашият братовчед Клод дьо Сион е искал да предприеме и е предприел срещу нашия законен господар — вашия баща. Ето истината по този въпрос, господарю — преди да се хвърли в това безумно начинание, Клод ни събра, за да ни каже: „Скъпи мои сеньори, всички вие сте от моя род и аз съм от вашия, така че е естествено да изпитваме добри чувства, както се полага между братовчеди и приятели.“ „Така е, Клод — отвърнахме ние, — истина е, но защо ни го казваш?“ Той отвърна много лицемерно: „Скъпи мои, ще ви го кажа. Опасявам се, че скоро ще има война с един много силен противник и искам да знам дали мога да разчитам на вашата помощ.“ Ние го попитахме с кого ще трябва да се бие. Той ни отвърна, че ще узнаем, когато му дойде времето и че този, който в нужда не помага на роднините си, е лош приятел. Тогава ние му казахме: „Клод, бихме искали да знаете, че ако някой ви нападне, ще ви помогнем да защитите правото си дори и срещу най-могъщите родове на тази страна.“ При тези думи той си тръгна и наистина имаше няколко недоразумения и тъй като правото беше на негова страна, му помогнахме да се измъкне с чест. Но от момента, в който той започна да не се подчинява на баща ви — нашия законен господар, — не се боим да твърдим пред бога и пред хората, че никой от нас не хвана оръжие и не направи и крачка от дома си, за да му помогне. Подобно нещо никой не може да твърди или да докаже. Ако е било другояче, накажете ни с пълно право. Обръщаме се към вас не за милосърдие, а за справедливост.

След като изслушал оправданието, представено от стария рицар от името на всички, Жофроа свикал съвета си и попитал:

— Е, сеньори. Как ви се струва? Намирам, че тези хора се оправдаха добре.

— Вярно е, господарю — казали всички. — Ние можем да им поискаме само едно нещо. Накарайте ги да се закълнат над Евангелието и да отговорят на един въпрос — ако Сион беше обсаден, щяха ли да поддържат Клод срещу вас? Ако те кажат да, значи са ваши врагове, ако ли не, не трябва изобщо да им се сърдите. Попитайте ги също, дали ако ги бяха призовали по време на обсадата, щяха да дойдат да ви служат срещу вашите неприятели.

Всички членове на съвета се съгласили да се постъпи по този начин. Извикали Гарние и останалите и ги подложили на изпитание. Те се заклели и в двата случая, че биха постъпили правилно и получили мирен договор.

В продължение на още два месеца Жофроа обикалял страната, посещавайки градове и крепости, после се сбогувал с бароните, оставил добри управници в района и се върнал бързо в Люзинян.

Реймон, Мелюзина и всички барони тържествено ознаменували завръщането му, защото били научили как добре се е справил, за да подчини всички техни неприятели.

Не щеш ли, случило се така, че един самонадеян великан с насилие се опитал да наложи данък в провинцията край Ла Рошел. Населението било потискано, но никой не смеел нищо да каже. Реймон знаел и много се тревожел, но не го показвал от страх да не би Жофроа да научи. Той се опасявал, че синът му ще отиде да се бие с великана. Познавал смелостта му и бил сигурен, че не ще пропусне такъв случай. Но не било възможно да държат положението в тайна от Жофроа.

— Как, по дяволите, това мръсно куче ще предявява претенции към земите на баща ми! Кълна се в главата си, че греши, като мисли така, и ще заплати с живота си!

Тогава отишъл при баща си и му казал:

— Господарю, много съм изненадан, че вие, рицар от толкова висок ранг, тъй дълго сте търпели това псе Гардон великана да налага данъци на земите ви в Геранд и в околните области до Ла Рошел. Дявол да го вземе, но това е безчестие за вас!

Реймон му отвърнал:

— Жофроа, сине мой, ние скоро научихме и от обич към вас се въздържахме да ви кажем — не искахме да смутим празника за вашето завръщане. Но не се безпокойте, Гардон ще си получи заслуженото. Баща ми Ерве е убил негов дядо в Пантиевър — разказаха ми това в Бретан, когато ходих да се бия с Оливие дьо Пон дьо Леон, за да отмъстя за предателството, което Жослен, неговият баща, беше извършил към моя баща Ерне дьо Леон.

Тогава Жофроа отговорил:

— Нищо не знам за миналите неща и не държа да ги знам. Щом дедите ми са били победители, това ми е достатъчно. Що се отнася до настоящето, тази обида ще бъде възмездена. Вие не трябва да се помръдвате заради тази отрепка. Кълна се в зъбите на господа, че ще взема само десет рицари да ме придружават, но не за да ми помогнат срещу великана, а само за почетен ескорт! А сега ви казвам сбогом, защото нямам търпение да се бия с него. Както и да се развият нещата, единият от нас ще подчини другия на своята воля.

Реймон много се раздразнил, като чул тези думи, но му отговорил:

— Щом не може другояче, върви с божия помощ!

И той тръгнал.