Ъруин Шоу
Вечер във Византия (9)

8.

Крейг отново си наля уиски и с чаша в ръка закрачи из стаята, сърдит на себе си, че се бе предал на спомени от миналото, че беше разчовъркал стари рани. Нали не за това дойде в Кан. И Гейл МакКинън носи определена вина. Но какво пък, помисли си той, щом съм започнал, по-добре да продължа до края. Спомни си всички грешки, всички погрешни завои, всички измени. Щом в дневния ред е мазохизмът — наслаждавай се. Чуй какво казват призраците, спомни си какво е било времето през други времена…

Отпи от уискито, седна прегърбен зад бюрото и отново потъна в миналото.

 

 

Беше в кантората си след тримесечен престой в Европа. Пътуването не беше нито успешно, нито неуспешно за него. Той живееше — не без удоволствия — като че ли извън времето и отлагаше всички решения.

На бюрото лежаха куп ръкописи. Прелистваше ги без всякакъв интерес. Преди разрива, или полуразрива, с Пинелъпи той доби навик да чете в малкия кабинет, който си бе устроил на тавана. Там нямаше телефон и никой не му пречеше. Но след завръщането си от Европа си взе стая в хотел, недалеч от кантората, и вкъщи ходеше рядко. Той не беше си изнесъл дрехите, нито книгите, и когато дъщерите му си идваха, което не се случваше често, оставаше с тях. Нямаше представа доколко са осведомени за скарването между родителите им; във всеки случай нямаше никакви признаци, че забелязват промяна. Те бяха толкова заети със собствените си грижи — срещи, училище, диети, — че едва ли биха обърнали внимание, даже ако родителите им разиграят пред техните очи, в хола, сцена от „Макбет“ с истински кинжал и проливане на истинска кръв. Струваше му се, че външно Пинелъпи и той се държат почти както по-рано, само може би се отнасят един към друг малко по-вежливо отпреди. Повече скандали или пререкания нямаше. Не се питаха кой къде ходи. Това беше период, в който той се чувствуваше странно спокоен, както е с болен, който се възстановява бавно след дълго боледуване и който разбира, че няма да го заставят да върши тежка работа.

От време на време излизаха заедно. Пинелъпи му направи подарък за четиридесет и четвъртия му рожден ден. Отидоха заедно до Мерилънд да гледат училищен спектакъл, в който Маршиа играеше малка роля. Нощуваха в една и съща стая в хотела в града.

Нито една от предложените му пиеси, по негово мнение, не заслужаваше внимание, макар че беше уверен, че една-две биха се ползували с успех пред публиката. Но когато с такива пиеси се заемаха други и ставаха сензация, той не изпитваше нито огорчение, нито чувството, че е пропусната възможност.

Не четеше повече театралните хроники и не се абонираше за специалните периодични издания. Избягваше ресторанти от типа на „Сарди“ и „Дауни“, които някога обичаше да посещава и които винаги бяха пълни с хора от света на театъра и киното — повечето познати по физиономия.

След предварителната прожекция в Пасадена нито веднъж не бе ходил в Холивуд. От време на време звънеше Брайън Мърфи и съобщаваше, че му изпраща ръкопис или книга, които биха го заинтересували. Крейг добросъвестно прочиташе изпратеното и отговаряше по телефона на Мърфи, че не го интересува. Последната година Мърфи започна да звъни само за да го пита за здравето. Крейг винаги отговаряше, че се чувствува добре.

 

 

На вратата се почука. Влезе Белинда с ръкопис на пиеса и прикрепен към него запечатан плик. Лицето й имаше някак си странно, напрегнато изражение.

„Току-що го донесоха. Лично — каза тя и сложи ръкописа на бюрото му. — Новата пиеса на Еди Бренър.“

„Кой я донесе?“ — Крейг се стараеше да говори спокойно.

„Госпожа Бренър.“

„Защо не влезе да се обади?“

„Поканих я. Но тя не пожела.“

„Благодаря“ — каза той и разряза плика.

Белинда излезе, като затвори тихо вратата след себе си.

Писмото беше от Сюзън Бренър. Той я харесваше и съжаляваше, че обстоятелствата не му бяха позволили да се среща повече с нея. Зачете писмото:

„Драги Джес! — пишеше Сюзън Бренър. — Ед не знае, че ти изпращам пиесата му и ако узнае, ще ме упреква цял половин час. Но това няма значение. Каквото се е случило между вас е вече минало и аз искам само едно: неговата пиеса да попадне в надеждни ръце. Последните години той се свърза с посредствени хора, които оказват и на него, и на работата му лошо влияние, така че трябва да предприема нещо, да го отърва най-после от това обкръжение.

Мисля, че това е най-хубавото, което Ед е написал след «Пехотинецът». До известна степен са сходни по настроение. Прочети я — ще видиш сам. Един-единствен път пиеса на Ед е намирала достойно сценично въплъщение — и това беше, когато работеше с теб и Франк Баранис, и аз се надявам, че вие тримата ще се съберете отново. Възможно е да е дошло време отново да сте си нужни един на друг.

Вярвам в твоя талант, в твоята честност и в твоя стремеж да поставяш в театъра само това, което е достойно за внимание. Убедена съм, че си достатъчно благоразумен и благороден човек, за да не си позволиш горчиви спомени да ти попречат по твоя път към съвършенство.

Когато прочетеш пиесата, моля те, позвъни ми. Звъни сутрин, около десет. Ед наема малка канторка недалеч от нас и до това време вече е излязъл.

Както винаги, твоя Сю.“

Предана, наивна, пълна с оптимизъм жена, помисли си Крейг. Както винаги. Жалко, че онова лято не беше с тях в Антиб. Той дълго гледа ръкописа. Текстът беше напечатан от непрофесионална ръка. И неумело подвързан. Вероятно го беше напечатала самоотвержената съпруга. Бренър едва ли бе в състояние да плати на машинописка. „Горчиви спомени“ пишеше Сюзън Бренър. Какви ти спомени. Той ги беше погребал под толкова много други — горчиви и сладки спомени, че сега тези му приличаха на анекдот за някого си, от когото Крейг слабо се интересуваше.

Той стана и отвори вратата. Белинда седеше зад бюрото и четеше роман.

„Белинда — помоли той, — не ме свързвай с никого, докато сам не помоля.“

Тя кимна. Всъщност в последно време телефонът в кантората звънеше рядко. Каза го по стар навик.

Той седна зад бюрото и прочете неравно напечатания текст. Това му отне не повече от час. Искаше му се пиесата да му хареса, но когато привърши четенето, стигна до извода, че не желае да се захваща с нея. Както и първата пиеса на Бренър, тя беше за войната. Но не за сражения, а за войскови подразделения, които бяха воювали в Африка, сега се намираха в Англия и се подготвяха за агресия в Европа. Замисълът на автора му се виждаше прекомерно широк, а въплъщението — твърде бедно. Действуващите лица бяха ожесточени или сломени от войната ветерани, от една страна, а от друга — свежото попълнение от новобранци, които дресираха сурово и държаха в страх от старшите и които не знаеха ще им стигне ли мъжеството и какво да очакват, когато дойде време да влязат в бой. Конфликтите, възникващи между ветераните и новаците, се допълняха от епизоди с участието на англичани — момичета, английски войници, техни близки. На тази основа Бренър се опитваше да анализира различията между двете общества, чиито представители войната беше събрала за няколко месеца в един лагер. Стилистически Бренър беше преминал от трагедия през мелодрама до груб фарс. Първата му пиеса беше проста и монолитна, безпощадно реалистична и директно довеждаше героите до неизбежния кървав край. Новата пиеса блуждаеше, морализираше, настроенията и местата на действие се меняха почти случайно. Ако сегашният период от живота на Бренър се наричаше зрелост, то тази зрелост не му е от полза, мислеше си Крейг. Тя го е лишила от предишната му непосредственост. Разговорът със Сюзън Бренър по телефона няма да бъде от приятните. Той посегна към телефона, но се отказа. Реши да прочете пиесата още веднъж утре, след като помисли върху нея.

Но когато я прочете отново на следващия ден, пак не я хареса. Вече нямаше смисъл да отлага разговора.

„Сюзън — започна той, като чу гласа й в слушалката, — страхувам се, че няма да мога да се заема с нея. Искаш ли да знаеш защо?“

„Не — отсече тя. — Остави ръкописа при секретарката си. Като минавам, ще го взема.“

„Съжалявам много, Сю.“

„Аз също. Имах по-добро мнение за теб.“

Той бавно постави слушалката. Започна да чете друга пиеса, но в главата му не влизаше нищо. Отново сне слушалката и помоли Белинда да го свърже с Брайън Мърфи, който се намираше на Западното крайбрежие в момента.

След като се поздравиха и Крейг разбра, че Мърфи се чувствува превъзходно и че отива в събота и неделя в Палм Спрингз, Мърфи го попита:

„На какво дължа честта?“

„Обаждам се за Ед Бренър, Мърф. Можеш ли да му намериш работа? Той е зле.“

„Откога си станал толкова голям приятел с Ед Бренър?“

„Няма такова нещо. Аз даже не искам да узнае, че съм ти звънил. Само му намери работа.“

„Чух, че завършва пиеса“ — каза Мърфи.

„Още не се е справил.“

„Чел ли си я?“

Крейг се поколеба, после отговори:

„Не.“

„Значи си я прочел и не ти харесва“ — заключи Мърфи.

„Говори по-тихо, Мърф. И моля те, не казвай никому нищо. Ще направиш ли нещо?“

„Ще се опитам — склони Мърфи. — Но нищо не обещавам. Тук положението не е стабилно. На теб необходимо ли ти е нещо?“

„Не.“

„Чудесно. Впрочем този въпрос беше реторически. Предай моите поздрави на Пени.“

„Благодаря, ще предам.“

„Знаеш ли какво, Джес?“

„Какво?“

„Много обичам да ми звъниш. Ти си единственият клиент, който не дава телефонните разговори за моя сметка.“

„Аз съм разточителен човек“ — каза Крейг и остави слушалката. Беше уверен, че шансовете са едва едно на сто Мърфи да намери някаква работа за Ед Бренър на Западното крайбрежие.

 

 

Крейг не отиде на премиерата на пиесата на Бренър, макар че си бе купил билет, защото тази същата сутрин му се бяха обадили от Бостън. Неговият приятел, режисьорът Джак Лотън, който поставяше там музикална комедия, му съобщи по телефона, че спектакълът не върви и го молеше да отиде и види дали ще може да се направи нещо.

Крейг даде билета за премиерата на Белинда и отлетя за Бостън същия следобед. До започването на спектакъла не се срещна нито с Лотън, нито с другите — по-добре да види първо сам, със свежи очи. Той не искаше да слуша оплакванията на продуцента от режисьора, на режисьора от продуцента и актьорите, на главния актьор от всички — обичайните ежби, щом някой спектакъл не върви.

Това, което видя на сцената, предизвика у него съжаление. Съжаление за автора, за композитора, за певците и танцьорите, за актьорите, за музикантите, за зрителите и за тези, които са вложили парите си в това зрелище, струващо триста и петдесет хиляди долара. Талантливи хора от всички области се бяха трудили няколко години и ето спектакълът се появи на бял свят. Танцьорите показваха чудеса на виртуозност, певците, които в други пиеси се ползуваха с постоянен успех, надминаха себе си. И никакъв ефект. На сцената се появяваха и изчезваха оригинални декори, оркестърът изригваше във вакханалии от звуци, актьорите се усмихваха стоически и безнадеждно, изричайки шегите, на които никой не се смееше, в дъното на залата отчаяно шареха продуцентите. Лотън, седнал на последния ред, диктуваше нещо с измъчен, хриптящ глас на една секретарка, а тя записваше бързо в бележник с молив, в който беше инсталирана електрическа лампичка. Нищо не се получаваше.

Крейг не го свърташе на стола, струваше му се, че провалът виси във въздуха. Искаше му се да стане и да си отиде, мислеше си със страх за момента, когато всички ще се съберат в апартамента в хотела и ще се обърнат към него с въпроса: „Е, какво ще кажете?“

Анемичните единични аплодисменти при падането на завесата прозвучаха като плесница към всички от бранша, а застиналите усмивки на кланящите се изпълнители приличаха на гримаси на хора, подложени на изтезание.

Крейг не отиде зад кулисите, а се отправи направо към хотела и след като се подкрепи с две уискита, се качи горе, където го очакваха тънки като хартия сандвичи с пилешко месо, маса, отрупана с бутилки уиски, и злобните, пепеляви физиономии на мъже, неизлизали на свеж въздух три месеца.

Крейг не започна да откровеничи в присъствието на продуцентите, автора, композитора и художника. Към тях той не питаеше никакви симпатии и нямаше никакви задължения. Не те, а Лотън го бе помолил да дойде тук, така че той ще изчака тези хора да си отидат, а след това ще каже на Лотън честно мнението си. Засега се ограничи с няколко успокоителни пожелания: да се съкрати танц тук, да се измени леко песенен номер там, да се освети иначе любовна сцена. Хората разбраха, че нищо съществено няма да им каже и се разотидоха рано.

Последни си тръгнаха продуцентите. И двамата бяха невисоки на ръст, злобни, сприхави, привидно енергични, те нагрубяваха Лотън и почти не скриваха неприязънта си към Крейг, който също ги беше подвел.

Когато вратата се затвори след продуцентите, дошли в Бостън с големи надежди за блестящ успех, Лотън каза:

„Вероятно сега ще извикат поне дузина други режисьори да дойдат тук на моето място. — Лотън беше висок мъж с измъчен вид, с очила с дебели стъкла. Всеки път, когато поставяше пиеса, язвата започваше страшно да го боли, независимо от това дали върви добре или зле. Той непрекъснато си сръбваше от чаша с мляко и всеки пет минути гълташе от шишенцето с маалокс. — Е, какво ще кажеш, Джес?“

„Мисля, че трябва да се спре.“

„Толкова ли е лошо?“

„Толкова.“

„Ние имаме все още време да правим промени“ — каза Лотън, сякаш оправдавайки се.

„Няма да помогне, Джак. Не се опитвай да съживиш мъртъв кон.“

„Боже мой — промърмори Лотън. — Да се чудиш колко неприятности могат да се струпат изведнъж на главата ти. Той не беше вече млад, беше поставил повече от тридесет пиеси, винаги бе получавал само най-ласкави отзиви. Имаше приказно богата жена, а сега седеше, свил се от болката, и клатеше глава като генерал, който е хвърлил в боя последните си резерви и ги е загубил за една вечер. — Господи, да можеше поне стомахът да ме отпусне.“

„Джак, зарежи тази работа.“

„Имаш предвид спектакъла?“

„Не, изобщо. Така ще стигнеш до болницата. Нищо не те принуждава да минаваш през всичко това.“

„Така е — съгласи се Лотън. — Сигурно е така.“ Изглежда той сам се учудваше на откритието си.

„Е? Тогава?“

„С какво да се занимавам? Да се грея на слънцето заедно с другите старци в Аризона? — Лицето му се изкриви от нов пристъп на болка и той притисна стомаха си с ръка. — Това е единственото нещо, което умея. Единственото, с което искам да се занимавам. Дори когато е една такава безсмислена, мъртвородена глупост, като това шоу тази вечер.“

„Ти ме попита за мнението ми“ — напомни Крейг.

„И ти ми го каза. Благодаря.“

Крейг стана.

„Отивам да спя. Съветвам те и ти да направиш същото.“

„Да, да, разбира се — почти с нетърпение каза Лотън. — Искам само да си запиша една-две бележки, докато не са излетели от главата ми. Насрочих репетиция за единадесет часа.“

Крейг не беше успял да излезе още, когато той се наведе над текста на пиесата и зашари трескаво с молив по страниците, сякаш всяка щриха щеше да промени всичко и до началото на утрешната репетиция шегите ще станат по-смешни, музиката — по-жива, танците — по-възторжени, аплодисментите — оглушителни и даже Бостън от неговото старание и мъки на другия ден ще стане друг град.

На другата сутрин, когато Крейг се върна в кантората си, Белинда беше оставила на бюрото му рецензиите за пиесата на Бренър. Можеше и да не ги чете. По изражението на лицето й беше ясно, че нещата са минали зле предишната вечер. Когато ги прочете, разбра, че спектакълът се е провалил безнадеждно и в събота вероятно ще го снемат. Даже в Бостън беше по-добре.

В събота отиде на последното представление. Залата беше наполовина пълна и то, Крейг знаеше това, предимно с гратисчии. За щастие Бренър не беше в залата.

Когато завесата се вдигна и прозвучаха първите думи от диалога, имаше странното чувство, че се намира пред прага на нещо прекрасно. Актьорите играеха съсредоточено, пламенно, със заразителна увереност в ценността и значимостта на думите, които Бренър ги заставяше да говорят. По нищо не личеше някой да е огорчен от това, че само преди три дни критиците бяха оплюли пиесата, наричайки я скучна и заплетена и че щом падне завесата тази вечер, всичко ще бъде свършено: декорите ще бъдат демонтирани, театърът ще потъне в мрак, а те самите ще се озоват на улицата, без работа. В тяхната преданост към професията им имаше благородство и това накара Крейг да се просълзи, макар че виждаше грешките и в подбора на изпълнители, и в режисурата, и в трактовката, скриваща от зрителя тънкия, сложен замисъл на пиесата — грешките, които бяха навлекли на Бренър гнева на критиците.

Седнал в тъмната зала, зад него зеещите столове на празните редове, той гледаше този безспорно слаб, непълноценен спектакъл и разбра, че първата му преценка за пиесата на Бренър е била явно погрешна. За първи път от много време в него сега се пробуди интерес към театъра. Почти автоматично в главата му започна да се оформя план как да подобри пиесата, така че да разкрие достойнствата й и да отстрани недостатъците.

Когато спектакълът завърши, тук-там в салона се чуха аплодисменти, но Крейг, трогнат и развълнуван, побърза да отиде зад кулисите с надеждата да намери Бренър и да му каже хвалебствени, ободряващи слова.

Старецът, който дежуреше на служебния вход, позна Крейг и каза мрачно:

„Какъв позор, господин Крейг.“

Те се здрависаха. Старецът каза, че Бренър е на сцената и се прощава с актьорите. Крейг изчака, скрит зад кулисите, докато Бренър си свърши кратката благодарствена реч, след която актьорите се отправиха към гримьорните си, говорейки предизвикателно високо под слабото осветление на работните лампи.

За момент Крейг не мръдна, наблюдавайки Бренър, застанал сам сред декорите, които изобразяваха ъгъл на временна, мизерна казарма в Англия по време на войната. Лицето му беше в сянка и Крейг не виждаше изражението му. Бренър бе отслабнал много, откакто се бяха видели за последен път. Бе облечен в много широко сако от груб вълнен плат, около шията си бе омотал дълъг вълнен шал. Приличаше на немощен старец, който трябва да внимава за всяка своя крачка, боейки се да не падне. Косите му бяха оредели, на темето лъскаше плешиво петно.

Завесата се отвори бавно. Бренър вдигна глава и погледна пустата тъмна зала. До Крейг се чу шумолене — покрай него мина Сюзън Бренър. Тя се приближи до съпруга си, взе ръката му и я целуна. Той я прегърна през раменете. Крейг излезе иззад кулисите.

„Привет“ — поздрави той.

Те го погледнаха, но не отговориха.

„Гледах пиесата тази вечер — продължи Крейг — и искам да ви кажа, че сгреших в преценката си, когато я прочетох.“

Те продължаваха да мълчат.

„Пиесата е прекрасна. Най-хубавото от всичко, което си написал.“

Бренър се засмя със странен, задавен смях.

„Ти беше права, Сюзън. С тази пиеса трябваше да се заемем Баранис и аз.“

„Благодаря за това, че си спомняш“ — каза Сюзън. На жълтата светлина на лампите тя изглеждаше слаба, изнемощяла, негримираното й лице беше бледо.

„Изслушайте ме, моля ви — сериозно продължи Крейг. Неправилно са поставили пиесата ти и в този вид не може да стигне до зрителите. Но това не значи, че е краят. Изчакай една година, поработи над нея, подбери подходящи изпълнители. Не е можело да се надяваш на успех с тези сложни пищни декори и с този актьор, който е много стар и прекалено превзет за главната роля. След една година можем да я поставим някъде в центъра, не на Бродуей — тя така или иначе не върви за Бродуей — ще подменим актьорите, ще дадем повече светлина, ще опростим декора, ще добавим музика — пиесата се нуждае от музика, ще доставим записи с речи на политически деятели, генерали, радиоговорители и ще ги пускаме между картините, ще ги разчетем по време…“ Той млъкна, съзнавайки, че говори много бързо и че Бренър, в сегашното си състояние, едва ли ще разбере какво му казва. — „Разбираш ли ме?“ — попита той, заеквайки.

И двамата го гледаха тъпо. След това Бренър се засмя със същия задавен смях.

„След една година“ — проговори той най-накрая. В гласа му звучеше ирония.

Крейг схвана за какво мисли Бренър.

„Ще ти отпусна аванс. Достатъчен, за да преживееш. Аз…“

„Значи Ед ще получи още една възможност да спи с вашата съпруга, господин Крейг? — попита Сюзън. — Това влиза ли в аванса?“

„Почакай, Сю — уморено я прекъсна Бренър. — Мисля, че си прав, Джес. Мисля, че сме направили куп грешки при поставянето и много от тях са по моя вина. Съгласен съм, че пиесата не трябваше да се поставя на бродуейски театър. Вероятно Баранис по-добре щеше да разбере замисъла ми. Мисля, че можеше да се получи… — Той въздъхна дълбоко. — Мисля също, че е по-добре да се махнеш оттук, Джес. Не се вмъквай в живота ми повече. Да вървим, Сю. — Той хвана жена си под ръка. — Оставих си чантата в гримьорната. Тук няма да се връщаме повече, така че е по-добре да я вземем сега.“

Хванати за ръце, двамата напуснаха сцената, Крейг едва сега забеляза, че Сюзън Бренър имаше дълга бримка на чорапа си.

 

 

Алис Пейн го чакаше в полупразния бар. Той се изненада, когато тя му позвъни, и след като му каза, че се намира близо до неговата кантора, го попита дали има време да пийне с нея. Никога досега не бе я виждал без съпруга й, само рядко, и то случайно. Освен това никога не бе я виждал да пие повече от една чаша на вечер. Тя не беше от тези жени, които можеш да срещнеш в бара в три часа следобед.

Когато той се доближи до нейната маса, тя допиваше чаша мартини. Крейг се наведе и я целуна по бузата. Тя вдигна очите си към него и му се усмихна малко нервно, както му се стори. Той седна до нея и повика сервитьора.

„Уиски със сода, моля. А за теб, Алис?“

„Аз ще пия още едно мартини.“

На Крейг изведнъж му мина през ума, че всичките тези години Алис е криела нещо от него и приятелите си. Въртеше неспокойно ръкавиците в силните си ръце, ноктите й не бяха лакирани.

„Надявам се, че не те откъсвам от някоя важна работа“ — каза тя.

„Не. Няма нищо важно в кантората в момента.“

Тя сложи ръцете си на коленете.

„Откакто съм се оженила, не съм пила през деня.“

„Жалко, че не мога да кажа същото за себе си.“

Тя го погледна бързо и попита:

„Много ли пиеш напоследък, Джеси?“

„Не повече от обичайно. Въобще — много.“

„Не позволявай да те наричат алкохолик.“ — Заговори необичайно бързо, гласът й леко затрепери.

„Защо? Чула ли си някой да казва, че съм алкохолик?“

„Не — отговори тя. — Всъщност Пинелъпи… Тя понякога така говори, че…“

„Какви жени!“

Сервитьорът донесе напитките. Те вдигнаха чашите.

„За твое здраве!“ — каза Крейг.

Алис отпи малко и се намръщи.

„Сигурно никога няма да разбера какво намират хората в това.“

„Мъжество, облекчение, забрава — обясни Крейг. Сега окончателно разбра, че Алис не го е извикала просто така. — Какво се е случило, Алис?“

„Ох! — въздъхна тя, въртейки чашата в ръцете си. — Не зная откъде да започна.“

Крейг беше сигурен, че тази въздишка е първата от деня на сватбата й. Тя не беше такава жена. Не беше и от тези, които не знаят откъде да започнат.

„Почни от средата — посъветва я той. — После ще се разбере.“

„Уверен ли си, че сме ваши добри приятели — ние с Робърт?“

„Разбира се.“

„Това е важно — продължи тя. — Не бих искала да си мислиш, че съм натрапчива или злобна, или нещо подобно.“

„Дори и да искаш, не можеш да бъдеш натрапчива или злобна.“

Той вече съжаляваше, че си беше в кантората, когато тя позвъни.

„Снощи бяхме у вас на вечеря — каза тя ненадейно. — Робърт и аз.“

„Да се надявам, че сте се нахранили добре.“

„Превъзходно. Както обикновено. Само че теб те нямаше.“

„Напоследък не се задържам дълго вкъщи.“

„И аз така разбрах.“

„Каква компания се беше събрала?“

„Не най-добрата.“

„Както обикновено“ — допълни Крейг.

„Бърти Фолсъм беше там.“

„Както обикновено.“

Тя пак му хвърли бърз поглед.

„Хората започват да говорят, Джес.“

„Хората винаги почват да говорят“ — каза той.

„Не зная какви са отношенията ви с Пинелъпи — продължи Алис, — но винаги ги виждат заедно.“

„И аз не зная какви са нашите отношения. Можеш да считаш, че ние въобще нямаме никакви отношения. Това ли дойде да ми кажеш? Че са видели Пинелъпи и Фолсъм заедно?“

„Не — отговори тя, — не само това. Най-напред искам да ти кажа, че ние с Робърт няма да идваме повече у вас.“

„Жалко. Защо?“

„Това е стара история. По-точно от четири години.“

„Четири години? — Той се намръщи. — Какво се е случило преди четири години?“

„Може ли още едно мартини?“ — тя помоли с тон на момиченце, на което му се яде още един сладолед.

„Разбира се.“ Той махна с ръка към сервитьора и поръча още уиски и мартини.

„Тогава ти не беше в града — каза Алис. — Ние бяхме организирали малко събиране. Поканихме Пинелъпи. И за да запълним масата, трябваше да поканим още един мъж. Някак си този мъж се оказа Бърт Фолсъм. Както винаги.“

„Какво още?“ — равнодушно попита Крейг.

„Бедата с високите мъже като теб — строго отбеляза Алис — е, че никога не гледате сериозно на дребните хора.“

„Това е точно така — съгласи се Крейг. — Той е действително много дребен. И така, той седеше на стола до Пинелъпи.“

„Той я изпрати до вкъщи.“

„Дявол да го вземе! Той я изпратил до вкъщи.“

„Ти ме мислиш за глупава сплетница…“

„Не, Алис — ласкаво възрази той. — Аз просто…“

„По-тихо“ — прекъсна го тя и кимна към сервитьора, който идваше към тях с поднос в ръка.

Те мълчаха, докато сервитьорът се върна на бара.

„Добре — каза Алис. — Ето какво се случи. На другата сутрин аз получих дузина красиви рози. Анонимно. Без визитна картичка.“

„Това би могло да означава всичко“ — предположи Крейг, макар че вече бе убеден, че това не може да означава всичко.

„Всяка година на тази дата аз получавам дузина красиви рози. Анонимно. Разбира се, той знае, че аз разбирам кой ги изпраща. Той държи да зная. Това е толкова противно. Всеки път, когато отида у вас и го видя там да яде вашата храна и пие вашето вино, се чувствувам опетнена, сякаш съм негова съучастница. Толкова ме е било срам заради малодушието ми да не му кажа нищо, да мълча пред теб. И снощи, когато го гледах, седнал начело на масата, как си налива вино и въобще се държи като домакин, как изпрати всички гости, а сам остана, аз поговорих с Робърт. И той е съгласен с мен: не бива да мълча повече.“

„Благодаря за днешната среща.“ Той я целуна по бузата.

„Нямам представа от какъв морален кодекс се ръководим сега — каза Алис. — Зная, че вече не трябва да се отнасяме така сериозно към съпружеската измяна — ние се смеем, когато узнаем, че някой от нашите приятели е започнал любовна история. А и за теб също съм чувала.“

„Сигурно си чувала — съгласи се Крейг. — И разбира се, в приказките има много истина. Моят брак вече отдавна не е образец на съпружеско щастие.“

„Но това, което тя прави, не мога да възприема — каза тя на пресекулки. — Ти си забележителен човек. Истински приятел. Не мога да понасям този ужасен дребосък. И да си кажа истината, и Пинелъпи не ми харесва вече. Наред с цялото й очарователно гостоприемство, в нея има нещо фалшиво и грубо. И ако трябва да говорим за някакъв морален кодекс, за мен той се състои в това да се притечеш на помощ на приятеля, ако той страда незаслужено. Съжаляваш ли, че ти казах всичко това, Джес?“

„Още не зная — бавно отговори той. — Във всеки случай ще се погрижа повече да не ти досаждат с никакви рози.“

На следващия ден той извести жена си с писмо, че завежда бракоразводно дело.

 

 

Друг бар. Този път в Париж. В хотел „Крийон“, точно срещу посолството. Имаше навика да се среща с Констънс тук след работния й ден. Тук беше неизменното му дневно пристанище. През останалото време бродеше из града, разглеждаше картинни галерии, шляеше се из пазарите, сред младежите от Латинския квартал, влизаше в магазини, за да си упражнява френския, сядаше в кафенетата и четеше вестниците, понякога обядваше с някого от тези, които бяха работили с него над филма, който беше снимал във Франция, и които бяха достатъчно тактични да не питат с какво се занимава сега.

Той обичаше този бар, където пред тезгяха се събираха оживени, шумни групи английски и американски журналисти; обичаше да наблюдава непрекъснатия поток от вежливи, елегантно облечени възрастни американци (с акцент от Нова Англия^[1]), които са отсядали в този хотел още преди войната. Харесваха му и възхитените погледи, които другите посетители хвърляха на Констънс, когато тя влезе в бара и се отправи към него със забързана походка. Той стана да я посрещне и я целуна по бузата. Макар че прекарваше целия ден в задимената кантора и тя самата пушеше цигара след цигара, от нея винаги лъхаше на свежо, сякаш току-що се връщаше от разходка в гората.

Тя си поръча чаша шампанско, „за да премахне от устата си вкуса на младостта“, както тя се изразяваше.

„Винаги се учудвам — отбеляза тя, отпивайки от шампанското, — че си тук, когато дойда.“

„Аз ти казах, че ще дойда.“

„Да. И въпреки това се учудвам. Всяка сутрин, когато се разделям с теб, си мисля: днес ще срещне някоя ослепителна красавица или изведнъж ще си спомни, че вечерта трябва непременно да бъде в Лондон, Загреб или Атина, където играе познат артист или актриса.“

„Нито в Лондон, нито в Загреб, нито в Атина има някой, с когото бих искал да се срещам, и единствената ослепителна красавица си ти. Други днес не съм срещал.“

„Колко си мил. — Констънс сияеше. Тя като дете се радваше на комплименти. — Хайде, разказвай с какво се занимава цял ден.“

„Любих се три пъти с жената на един перуански калаен магнат…“

„Аха!“ — Тя се засмя. Обичаше да я дразнят. Но не прекалено.

„Подстригах си косата. Обядвах в италианско ресторантче на улица «Гренел», четох «Монд», ходих в три галерии и за малко не купих три картини, изпих чаша бира в кафе «Флора», след това се върнах в хотела и…“ Той млъкна, защото видя, че не го слуша. Тя не свеждаше очи от младата американска двойка, която минаваше покрай тях към дъното на залата. Мъжът беше висок. Изражението на приятното му открито лице беше на човек, който никога в нищо не се е съмнявал, не е познавал никакви лишения и не си представя, че някъде могат да съществуват хора, които могат да му бъдат врагове или да му желаят злото. Девойката беше бледа висока красавица със смолисти черни коси, с големи тъмни очи, издаващи ирландски или испански произход, движеше се с неподправена грация, тъмното й самурено палто падаше на меки гънки. Тя се усмихваше на нещо, което мъжът току-що й бе казал, беше го хванала под ръка и така минаха покрай бара и масите край прозорците. Изглежда, не забелязваха никого в залата. Но не от неумение да се държат. Те просто бяха толкова заети със себе си, че даже небрежен, мимолетен поглед, необходимост да се види или може би познае нечие лице биха били за тях разточителство, губене на ценни мигове от общуването един с друг.

Констънс продължи да ги наблюдава, докато се скриха в дъното на ресторанта.

„Извинявай — обърна се тя към Крейг. — Май не те слушах. Познавах някога тези хора.“

„Прекрасна двойка.“

„О, да.“

„На колко години е тази девойка?“

„На двадесет и четири. По нейна вина умря един мой познат.“

„Какво?“ — удиви се Крейг. В бара на хотел „Крийон“ не може да се чуе често такова нещо.

„Не се плаши — каза Констънс. — Винаги има хора, виновни за смъртта на други.“

„Но тя ни най-малко неприлича на типична убийца.“

Констънс се засмя.

„Тя не е никаква убийца. Този мой познат беше влюбен в нея. Прочел във вестниците, че тя току-що се е омъжила и почина след три дни.“

„Що за старомодна история?“ — удиви се Крейг.

„Той самият беше старомоден. Беше на осемдесет и две години.“

„Откъде си познавала един осемдесет и две годишен старец? — попита Крейг. — Аз, разбира се, зная, че харесваш мъже на възраст, но не чак толкова стари все пак.“

„Старецът се казваше Джарвис — каза Констънс. — Кенет Джарвис.“

„Железниците.“

„Да — кимна тя. — И други неща. И много други неща. Имах един поклонник, който работеше с внука на Джарвис. Не гледай така сърдито, мили. Това беше много преди да те познавам. Старецът обичаше да има млади хора около себе си. Имаше огромна къща в Нормандия. По едно време притежаваше коне за надбягване. В събота и неделя му пристигаха гости — по двадесет-тридесет човека. Обичайните развлечения бяха тенис, плуване, гребане, пиене, флиртуване и тем подобни. С тях беше винаги весело. Само не със стареца. Когато се запознах с него, той беше вече грохнал. Заливаше се, като се хранеше, забравяше да си закопчее панталоните, заспиваше на масата и даже захъркваше, по няколко пъти разказваше една и съща история.“

„Това е била таксата за развлечението“ — подметна Крейг.

„Хората, които го познаваха от по-рано, като че ли не обръщаха внимание. Някога той е бил обаятелен, щедър, възпитан човек. Голям любител на книги, картини, хубави жени. Жена му умряла, когато и двамата били още млади, и оттогава не се женил. Мъжът, с когото аз ходех там, казваше, че трябва с нещо да се плати за удоволствията, с които този човек цял живот е дарявал хората. В края на краищата — цената не е чак толкова голяма — да го гледаш как лигите му капят по вратовръзката или да слушаш по няколко пъти една и съща история. Особено като се има предвид, че в този дом винаги ще те нахранят, ще те напоят и ще ти предложат всевъзможни развлечения. Зад гърба му се присмиваха само глупаците.“

„Избави ме, боже, да доживея до осемдесет години“ — промълви Крейг.

„Чуй до края. Веднъж в края на седмицата при него дойде една стара любовница. С дъщеря си. Ето това е девойката, която ти току-що видя с мъжа си.“

„Избави ме, боже, да доживея до седемдесет години“ — каза Крейг.

„И той се влюби в нея — продължи Констънс. — Била е истинска старомодна любов. Всеки ден писма, цветя, покани за майката и дъщерята за разходки с яхта и прочие.“

„Защо е трябвало майката да бъде там? Или дъщерята? За пари?“ — попита Крейг.

„Не. Те бяха достатъчно добре обезпечени. Предполагам, че ги е интересувал контактът с хора, които не биха срещнали в друг кръг. Майката не беше позволявала на дъщеря си никакви волности. Тя бе нейната единствена награда. Когато се запознах с момичето, то беше на деветнадесет години, но се държеше като петнадесетгодишна. На човек му се струваше, че може да направи реверанс, когато я представяха на някого. Джарвис й помогна да израсне. Плюс това е ласкателно да си домакиня на големи вечери, да си център на внимание, да не си под контрола на майка си. Да си обожавана от човека, който навремето е познавал всички, който разказваше анекдоти за всички, който се бе разпореждал с живота на хиляди хора и е имал за любовници всички прочути красавици. Тя го харесваше. Обичаше го по свой начин, вероятно властта над него й е доставяла удоволствие. И той изведнъж се промени, подмлади се, оживи се. Не забравяше какво бе казал, вървеше изправен, вече не си тътреше краката, гласът му укрепна и престана да хрипти, започна да се облича безупречно, можеше да бодърствува цяла нощ и на сутринта да бъде стегнат и пълен с енергия.

Е, разбира се, някои хора се подсмиваха. Да гледаш осемдесет и две годишен старец, безумно влюбен в деветнадесетгодишна девойка, сякаш е първата му любов и я кани на първия бал в живота й… Но аз не го виждах толкова често и мен ме трогваше. Като че ли бе станало чудо и времето за него се бе върнало назад. Той беше отново млад. Не съвсем, разбира се, не двадесет или тридесетгодишен, но човек можеше да му даде петдесет и пет-шестдесет.“

„Ти каза, че е умрял“ — каза Крейг.

„Да. Тя се запозна с младия мъж, който ти току-що видя, и престана да се среща с Джарвис. За женитбата им той разбра едва от вестниците. Прочел тази новина, изпуснал вестника на пода, легнал в леглото с лице към стената и три дни по-късно умрял.“

„Красива, трогателна история“ — заключи Крейг.

„И аз мисля така. На погребението един негов приятел каза: Не е ли удивително! В нашия век, в наше време да си способен да умреш от любов на осемдесет и две години“.

„В нашия век, на толкова години.“

„Можел ли е този старец да желае нещо по-хубаво? — попита Констънс. — Осем месеца прекрасен, лекомислен, весел живот и такава благородна смърт. Никакви кислородни апарати, никакво кръжене на лекари около него, никакви тръби и изкуствени бъбреци, никакво преливане на кръв. Само любов. Никой, разбира се, не упрекваше момичето. Само завиждаха на мъжа й. И на стареца. И на двамата. Как странно ти засветиха очите.“

„Мисля.“

„За какво?“

„Ако някой ми донесе пиеса или сценарий с тая история, вероятно бих се заел с него. Само че никой не ми носи.“

Констънс си допи шампанското.

„А защо ти самият не го напишеш?“ — попита тя.

Тя за първи път се опита да му подскаже какво да прави, а той за първи път разбра, че тя знае, че не бива да продължава да живее така.

„Ще помисля“ — отговори той и поръча още шампанско.

Сутринта се разходи по брега на Сан Себастиан. Дъждът беше спрял. Духаше силен вятър, въздухът беше чист, в далечината, в залива, се виждаше висока скала. Вълните се разбиваха в нея и тя приличаше на обсадена крепост. Той прекоси моста над пенещата се разярена река: тук, на земния праг, океанът се сблъскваше със сушата. Спомняйки си местата, познати му от предишни идвания, Крейг тръгна към голямата арена за борба с бикове. Огромна, пуста — тук сезонът беше свършил вече, — тя приличаше на изоставен храм на някакво забравено кръвожадно божество. Вратата беше отворена. Отнякъде се носеха удари на чукове, които отекваха глухо в тъмните ъгли под трибуната.

Той се заизкачва по една пътека и се надвеси над barrera^[2]. Пясъкът на арената не беше златист, както на други места, а имаше пепеляв цвят. Той си спомни думите на матадора: „Само това развлечение ми остава. Моето единствено поле за игра. Тази вечер, на няколко стотин мили на юг оттук, ще излезе срещу рогата с шпага в ръка, със следи от кръв по яркия костюм, със застинала възторжена усмивка на красивото и младо, и старо, насечено с белези лице. Трябва да му изпрати телеграма: С пожелания за много уши. Abrazo^[3]“.

Телеграми по случай премиери. Различни култури — различни клишета.

Би трябвало да изпрати телеграма и на Джак Лотън, страдащ в Бостън от стомашна язва; на Едуард Бренър, прегърнал жена си през раменете на тъмната сцена в Ню Йорк; на Кенет Джарвис, купуващ цветя за деветнадесетгодишна девойка — всеки на своята арена, всеки срещу своите бикове, всеки със свое единствено поле за игра.

На отсрещната страна на арената се появи пазач, облечен в нещо подобно на униформа. Той замаха заплашително към него с юмрук и започна да крещи с тъничък, заповеднически тон, сякаш се боеше да не би Крейг, този побъркан възрастен espontaneo^[4], да скочи през перилата на арената, да руши призрачния ред и да извика на арената бика, който не е тук и няма да го има още два месеца.

Крейг му махна приветливо с ръка — като истински любител на фиестите, който уважава правилата на играта и прави посещение по нейните свещени места — обърна се и излезе изпод трибуната на ослепителната слънчева светлина.

Когато стигна хотела, в главата му бе назряло решение.

 

 

На връщане за Франция караше колата бавно, внимателно и не спря на мястото, където предишната вечер за малко не се уби. Когато стигна в Сен-Жан-дьо-Люз, тих в този между сезонен период, той взе стая в един малък хотел, излезе на улицата и си купи топ хартия. Сега съм въоръжен, рече си той. Занесе хартията в хотела. Връщам се към моето поле за игра. През друг вход.

 

 

В Сен-Жан-дьо-Люз остана два месеца, работеше бавно и трудно, опитвайки се да пресъздаде историята на Кенет Джарвис, който беше умрял на осемдесет и две години, три дни след като бе прочел във вестниците, че деветнадесетгодишната девойка, която е обичал, се е омъжила за друг. Отначало искаше да напише пиеса, но постепенно историята премина в друга форма, така че трябваше да започне всичко наново. Реши да напише сценарий за филм. Още от първите дни в театъра му се бе налагало да работи с писатели, да предлага изменения, да преработва цели сцени, да добавя нови сюжетни линии, но едно е да работиш над чужди съчинения и съвсем друго — да стоиш пред празен лист хартия, на който само ти си способен да вдъхнеш живот.

Констънс го посети два пъти в края на седмицата, останалото време прекарваше сам: седеше дълги часове зад бюрото в хотела, разхождаше се по плажа и пристанището, хранеше се в хотелския ресторант.

Разказа на Констънс за работата си. Тя не изказа нито одобрение, нито неодобрение. Той не й показа написаното. Даже след двумесечен труд нямаше всъщност какво да покаже още — разпокъсани сцени, банални мисли, скици за евентуални последователни кадри, бележки за отделни роли.

В края на втория месец разбра, че не е достатъчно само да разкаже историята на стареца и младата девойка. Не е достатъчно, защото в тази история не оставаше място за него, Джеси Крейг. Не действителния Джеси Крейг, не обстоятелствата, които го заставяха да стои ден след ден зад бюрото в тихата хотелска стая, а неговите убеждения, неговия характер, неговите надежди, неговата преценка за времето, в което е живял. Без всичко това, каквото и да създаваше накрая, щеше да се окаже незавършено, безполезно.

Тогава измисли няколко нови действуващи лица, нови любовни двойки, които засели през лятото в голямата къща на северното крайбрежие на Лонг Айлънд, там смяташе да се развие действието на филма. Премести мястото на действие от Нормандия, защото не я познаваше добре. А Лонг Айлънд познаваше много добре. В числото на героите включи също деветнадесетгодишен внук, прехласнат от първата си любов по непретенциозна девойка, три-четири години по-голяма от него. В стремежа си да придаде на филма по-съвременен вид, добави и четиридесетгодишна двойка, за която съпружеската вярност е остаряло понятие.

Опирайки се на знанията, които беше натрупал в процеса на четене и обработване на чужди пиеси и сценарии, използувайки собствените си наблюдения над приятели, врагове и познати, той се стараеше да покаже героите си в естествени драматични взаимоотношения, така че в края на филма те, без видимото участие на автора, със своите думи и постъпки да разкрият пред зрителите него, Джеси Крейг, неговите представи за това какво значи за американците във втората половина на двадесетия век — млади мъже и жени, мъже и жени на средна възраст и старец, застанал на прага на смъртта, какво значи за тях любовта с всичките интриги, компромиси и унижения, какво значат за тях парите, моралните принципи, положението, принадлежността към определена класа, красотата и липсата на красота.

След два месеца градът започна да се пълни с хора и той реши, че е време да тръгва. Пътят на север, към Париж, беше дълъг. Седнал зад волана, той размишляваше за работата, извършена за тези два месеца, и стигна до извода, че ще бъде щастлив, ако завърши сценария поне за една година. Може би ще бъде щастлив, ако въобще го завърши някога.

 

 

Сценарият му отне цели дванадесет месеца. Писа го на части ту в Париж, ту в Ню Йорк, ту на Лонг Айлънд. Щом стигнеше до точка, от която не можеше да се придвижи, той си събираше багажа и тръгваше където му видят очите, сякаш го гонеха. Но през тези пътувания нито веднъж не заспа на кормилото.

Даже когато завърши ръкописа, не го показа на никого. Той, който бе давал мнението си за произведенията на стотици други автори, не можеше дори и да помисли, че някой непознат ще прочете това, което е написал. За него всеки читател бе чужд. Когато изпрати ръкописа да се печата, той не постави никакво авторско име под заглавието. Само написа: „Собственост на Джеси Крейг“. Джеси Крейг, някога считан за вундеркинда на Бродуей и Холивуд и тънък ценител на театралното и киноизкуство. Джеси Крейг, който не знае достоен ли е плодът на едногодишния му труд за вниманието на някой за два часа и който се бои да чуе „да“ или „не“.

Когато постави шестте екземпляра на сценария в куфара в деня, в който отлетя за Кан, на титулната страница под заглавието „Трите хоризонта“ все още нямаше никакво авторско име.

 

 

Звънна телефонът. Той замаяно тръсна глава, сякаш изведнъж го бяха събудили от дълбок сън. Още веднъж трябваше да си спомни къде се намира и къде е телефонът. „Аз съм в стаята си в хотел «Карлтън», а телефонът е на масата, от другата страна на креслото.“ Телефонът отново звънна. Погледна часовника си: беше един и тридесет и пет. Той се поколеба, почти реши да не отговаря. Не му се искаше да слуша повече несвързани съобщения от Америка. Но въпреки това вдигна слушалката.

— Здравей, Джес. — Беше Мърфи. — Дано да не съм те събудил.

— Не, не ме събуди.

— Току-що прочетох сценария ти.

— Да?

— Този момък Харт умее да пише. Само прекалено много френски филми гледа. Кому, за бога, е нужен осемдесет и две годишен старец? Нищо няма да се получи от това, Джес. Зарежи го. Съветвам те да не го показваш на никого. Уверявам те, това само ще ти навреди. Откажи се от правата над ръкописа и забрави за него. По-добре да те устроя за този гръцки филм. И ще следим, може да изскочи и нещо по-добро по-нататък.

— Благодаря, че го прочете, Мърфи — каза Крейг. — Ще ти звънна утре.

Той остави слушалката и дълго гледа телефона, след това се върна на бюрото, на което дотогава бе седял. Погледна въпросника, който Гейл МакКинън му беше изпратила и още веднъж прочете първия въпрос: „Защо сте в Кан?“

Усмихна се на себе си, взе от бюрото купчината листове, накъса ги на дребни късчета и ги хвърли в кошчето.

След това си свали пуловера, облече сако и излезе. Взе такси и отиде в казиното, където, както знаеше, барът работеше цяла нощ. Купи си пържени картофи, занесе ги на масата, на която играеха chemin-de-fer, и си поръча двойно уиски. Пи и игра до шест часа сутринта и спечели тридесет хиляди франка, които правеха почти шест хиляди долара. По-голяма част от парите спечели от двамата англичани, които видя онази вечер в ресторанта, където беше и Пикасо. На Йън Уодли не му провървя — той не се разхождаше по булевард „Кроазет“, когато Крейг, обгърнат в утринна предизгревна мъгла, се връщаше, почти без да залита, към своя хотел. В този час Уодли би получил петте хиляди долара, които му трябваха, за да отиде в Мадрид.