Робърт Хауърд
Крал Кулл (9)

Глава седма
Часът на Кулл

След по-малко от месец Кулл и войските му се озоваха пред големите мрачни планини, ограждащи Кралството на Грондар от Запад. Преминаха през единствения проход, който ги разделяше — Големия процеп, както го наричаха местните жители. В прохода имаше стражи и войници, охраняващи границата, но всички ги очакваха и Армията премина свободно. След три дни пътуване през мрачните дефилета, оградени с отвесни скали, и безбройни потоци, спускащи се от тях, войските се изкачиха на високо плато, обрасло с гъсти гори от дъб и бук, и се отправиха по Големия Северен Път към столицата на Грондар — Алавак. Времето стана доста студено, постоянен северен вятър ги съпровождаше и пронизваше телата им. Местните хора бяха облечени в кожи, с големи шапки на главите. Грондарците бяха известни майстори-ковачи, чиито изящни творения се търсеха навсякъде. Занимаваха се много и с животновъдство, по пътя войската срещна големи стада биволи, овце и крави. Мъжете бяха високи, със смръщени лица и кестеняви коси, подстригани късо. Бяха въоръжени с големи двуостри мечове, пики и лъкове. Само Лемурийците можеха да им съперничат в стрелбата с лък. Навсякъде Армията на Кулл бе посрещана тържествено, мълвата вървеше пред нея и всички знаеха за мисията им.

Намериха много малко храмове на Змията, всички бяха напуснати от обитателите си.

На два дни път от Алавак от гората изскочи отряд конници и се приближи към тях. Водеше ги красив юноша с широкопола шапка на главата, облечен целият в черно. До него яздеше възрастен мъж с побелели коси и черна превръзка на лявото око.

Кулл спря и изчака конниците да приближат.

— Идваме с мир — промърмори юношата, гласът му, макар че шепнеше, бе нежен и мелодичен. — Ти ли си Кулл, Кралят на Кралете, предводител на Армията на хората.

— Да! — отвърна Кулл. — Това е Армията-отмъстител. А кои сте вие?

— Имаме важно послание, Императоре — продължи юношата. — Ще можем ли да говорим насаме?

Застаналият до Краля Брюле подозрително изгледа новодошлите. Кулл се замисли и каза:

— Добре, но само вие двамата. Момчето и човекът с побелелите коси. Другите да останат тук. Брюле, заеми се с тях.

Набързо бе вдигната малка шатра и Кралят покани гостите си в нея. Ръката му не изпускаше дръжката на меча.

Останаха сами. Юношата погледна по-възрастния си придружител и премести погледа си върху Кулл. След това свали голямата кожена шапка от главата си.

Кулл едва сдържа възклицанието си. По раменете на юношата се разпиля гъста, падаща на вълни кестенява коса. Юношата се превърна в красива девойка с нежна като крило на пеперуда кожа и дълбоки сини очи. През цялото време погледът й не се откъсваше от очите на Кулл.

— Аз съм Морел — каза тя с тих мелодичен глас. — Единствената останала жива от царския род на Грондар. Страшни събития сполетяха страната ни през последните няколко месеца. Търся помощ и закрила при теб, о, Кралю на Валузия. Помощ, за да отмъстим за мъртвите и да спасим страната си.

Докато говореше, нещо странно ставаше в душата на Кулл. Никога досега не беше изпитвал подобно чувство на съжаление и жажда за мъст.

Момичето прекара пръсти през разкошната си коса, на ръката й проблесна сребърна гривна с изобразен на нея Летящ Дракон.

— Какво се е случило? — попита Кулл. — По пътя си срещнахме много малко от жителите на страната ти и почти не разговаряхме с тях.

— Всичко започна преди два месеца — отвърна Морел и в очите й се появи тъга. — Бяхме събрани на бал в двореца по случай Първия есенен ден — празник, честван от незапомнени времена в Грондар. Баща ми — Васет, Кралят на Грондар, беше мрачен нея нощ, току-що бе дошъл посланикът ни от Валузия, който лично му бе предал всичко, което се бе случило в твоя двор. В Грондар храмовете на Змията са много малко — един в столицата Алавак и още три на Изток, към река Стегус. Ние се прекланяме пред Валк, да бъде светено името му, но в страната ни има най-различни малки култове, а баща ми беше толерантен владетел и не забраняваше никой, макар че гледаше с лошо око на Храма на Змията. Струваше му се неестествено човешки същества да боготворят Змия. Същата вечер към полунощ пред двореца спряха около стотина воини — бяха облечени в дрехи на благородници от Валузия, Верулия и Зарфуана. Помолиха баща ми за подслон и той ги покани на бала. Извика мен и по-големия ми брат и ни каза да напуснем двореца, да се скрием в планините с най-верните ни хора, предварително да ги проверим с думите и Летящия Дракон, както бе ни съобщил посланикът във Валузия. Тръгнахме, макар че брат ми не искаше да изпълним заповедта. И след това…

Момичето оброни глава на гърдите си, сълзи се стичаха по нежните му бузи. Кулл изпита изненадващо силно чувство на жалост.

Сложи леко ръка на рамото й и каза:

— Продължавайте, Принцесо на Грондар! Разбирам мъката Ви, но трябва да знам всичко.

Тих като сянка, Брюле бе влязъл в шатрата и стоеше в един ъгъл, огънят осветяваше бронзовото му тяло.

— Мога ли аз да продължа, Кралю? — обади се белокосият спътник на Принцесата. — Нейно Величество е много развълнувана. Горкото дете е напълно изтощено.

— Кой си ти? — попита мрачно Кулл.

— Исав, на Вашите услуги, Кралю на Валузия. Далечен братовчед на покойния Крал, пътешественик и философ, занимавам се с история. Не се бойте от мен — той запретна ръкава си, на китката му се видя същият амулет, като на Кралицата. — Аз съм един от малкото, които са били няколко пъти зад река Стегус и са се завърнали без да полудеят. Нека Ви разкажа всичко, което се случи.

— Говори! — отвърна Кулл.

— Както Ви каза Нейно Величество, защото сега по право и закон Морел е Кралица на това нещастно Кралство, баща й покани воините на бала. Нещо в държанието им, различното им облекло и късният час на идването им ме усъмни. Оставих Морел и по-големия й брат Долан под грижите на предани благородници и воини, а аз се отправих към казармите. По пътя срещнах много хора, идващи от Храма на Змията. Очите им бяха втренчени в нещо, което никой не можеше да види, вървяха като в транс, в ръцете на някои видях оръжие. Вдигнах казармите с войниците от Армията на Грондар под тревога и им обясних положението. За жалост някои от военачалниците се присмяха, помислиха ме за луд и казаха, че няма да направят нищо, докато не получат писмена или устна заповед от самия Крал. Тогава извиках забравените думи и вдигнах ръката си с амулета на Летящия Дракон. Нашият посланик бе донесъл доста такива, изковани от изкусните майстори на Валузия. Реакцията беше мигновена и ужасяваща. Чертите на лицата на много от командирите на армията, дори и на по-нисшите чинове, промениха облика си и се превърнаха в глави на огромни змии. Те нападнаха ужасените войници, като в същото време издаваха висок пронизителен вик, каращ конете да обезумяват. От храма им отговориха със същия сигнал и видях тълпа от хора, тичащи към казармите. С помощта на останалите военачалници успях да вдъхна смелост на поразените от кошмарната гледка войници и да ги поведем в бой. На плаца пред казармите се разигра истинска битка. Войниците на Грондар, превъзмогнали страха и озлобени от смъртта на другарите си, се сражаваха смело. Скоро площадът пред казармите се изпълни с купища тела. Повечето бяха на умиращи хора-Змии и техните поклонници. От храма придойде втора вълна нападатели, но войниците, с тежките си, високи колкото човек лъкове, ги избиха още преди да стигнат до нас. След това поведох армията към двореца. Докато се сражавахме около казармите, Крал Васет вдигнал тост за гостите на бала, като накрая произнесъл старинните думи.

В двореца се въдворило моментно мълчание, последвано от викове на ужас, страх и ярост. Много от поканените променили лицата си и се показали отвратителните чудовища, в такива се превърнали и пристигналите в полунощ благородници. Кралят извадил големия си меч и пронизал най-близко стоящия до него човек-Змия. Битката започнала. Била неравна и кървава. Много от стражите се оказали хора-Змии и всички се нахвърлили върху Краля. Благородниците, повечето от които не били въоръжени, се помъчили да спасят владетеля си, но паднали под копията и мечовете на хората-Змии и нахълталата през вратите тълпа от техни поклонници. Младият Долан — Престолонаследникът, повел част от въоръжените воини, верни на Краля, в отчаян опит да го спаси, но силите били неравни. След всеки убит човек-Змия или поклонник се явявали други двама. Накрая и той бил повален от удар в гърлото. В този момент ние влязохме в двореца. Ужасени и разярени от видяното, воините на Грондар подложиха всички на масова сеч. Купове убити жреци на Змията и техни обожатели покриха пода. Мисля, че никой не успя да се измъкне жив от тази касапница. Тогава дворецът лумна от всички страна, подпален от идващите нови тълпи последователи на Змията. Огледах се, видях, че Васет и Долан са мъртви, оставих на един от военачалниците да се справя с идващите неприятели, изпратих вестоносец до казармите със заповед да нападнат храма. Взех Принцеса Морел, всъщност вече Кралица, и десетина воини и се отправихме към планините. Не знаех с каква сила разполагат хората-Змии в столицата и предпочетох да запазя живота на Кралицата.

Исав спря дългия си монолог и наведе глава. От очите на Принцесата течаха сълзи. Кулл каза с нежен глас, толкова необичаен за него, че Брюле ококори очи.

— Тук сте в безопасност, Кралице. Ще Ви заведа до моята шатра. Поспете! Зная, че нищо не може да стопи мъката Ви, но се опитайте да поспите. Рано сутринта тръгваме към столицата на Грондар.

Младата Кралица му се усмихна през сълзи и пое след него.

По-късно, седнал край малкия огън, запален пред шатрата му, Кулл мълчаливо гледаше пред себе си. На два пъти се опита да каже нещо, но спря и тръсна глава. Брюле го наблюдаваше отстрани и се засмя тихо.

— Какво има сега? — изръмжа Кулл.

— Нищо. Не предполагах, че Могъщият Кулл, Крал на Кралете, ще бъде сразен толкова бързо.

— Сразен?

— Е, да кажем, влюбен — засмя се весело Брюле. — Но това не е срамна загуба, Кралю.

— Какво говориш? — Кулл се изправи на крака. — Какво влюбване? Просто си мислех.

— За едно красиво лице, с дълбоки като сини вирове очи? — засмя се отново Брюле.

Кралят се замисли за миг, после махна с ръка и се отправи към гората.

Тихият смях на Брюле го гонеше по петите.

 

 

През следващите три дни по пътя към столицата на Грондар Кулл непрекъснато се въртеше около младата Кралица, стремейки се да разведри мрачното й настроение. Опитите му бяха толкова непохватни, а понякога и трогателно-смешни, че забавляваха Брюле, Кош и Ка-ну. Старият Пикт също яздеше често ДО Кралицата, говорейки й непрекъснато. Широката му ерудиция и забавните истории, който й разказваше, смекчаваха понякога чертите на лицето й, дори на няколко пъти тя му се усмихна.

На втората нощ след срещата им с Кралица Морел Кулл повика Брюле в шатрата си.

— Не мога повече така! — извика Кралят. — Изглежда, съм омагьосан! Нормален човек, изправен пред мисията да спаси човешкия род, не може да мисли ден и нощ само за едно.

— Да извикаме лекарите или някои от магьосниците, занимаващи се с Бяла магия, Кралю? — отвърна с равен глас Брюле.

— Магьосници! Ти чуваш ли се какво говориш, приятелю? — отвърна му Кулл. — Исках просто да се посъветвам с теб.

— Мога да ти дам съвет — отвърна сериозно Брюле. — Виждал съм тази болест у много хора, но не съм предполагал, че ще те засегна толкова дълбоко.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си влюбен, Кулл — отвърна Пиктът. — Нещо повече — влюбен си до полуда. Това е и добро и зло, зависи как ще го погледнеш. В момента не е добро, защото ни предстои битка. Не обикновено стълкновение, а сблъсък между две раси, от изхода й ще зависи и по-нататъшният ход на историята на човечеството. Беше силен, Кралю, овладей чувствата си, поне засега. А след победата ще мислиш отново.

— А тя?… — лицето на Кулл се покри с гъста руменина.

Брюле се плесна с ръце по кръста и избухна с смях.

— Изплю камъчето, приятелю! А тя… не зная, жените са непредсказуеми, но мисля, че никой не би могъл да издържи на чара и изисканите ти обноски…

И Пиктът напусна шатрата с усмивка на уста.

Кулл остана замислен, загледан в догарящия огън, подпрял главата си с ръка.

 

 

На третия ден стигнаха Алавак — столицата на Грондар. Градът все още носеше белези от пожарите и разрушенията. Навсякъде беше пълно с войници. Кралица Морел яздеше пред Армията. При появата й се зачуха радостни възгласи, хора се разтичаха по всички посоки, за да разнесат радостната вест из столицата. Скоро хилядно множество се събра по улиците. Хората викаха името на Кралицата и хвърляха цветя. Морел повдигна глава към поданиците си, лицето й засия, красивите й сини очи заблестяха. Брюле чу изпъшкване до себе си. Кулл следеше с нещастен поглед на пребито куче преобразената Кралица. Досега в държанието и облеклото й имаше нещо момчешко, но днес, яхнала големия си бял кон, с развети коси и блеснали очи, тя беше наистина прекрасна. Ка-ну, застанал от другата страна на Кулл, се изсмя високо.

— Дали да не направя предложение на тази разтваряща се розова пъпка? — попита той, намигвайки с око.

Кулл му отправи унищожителен поглед и старият Пикт млъкна, но лукавата усмивка не слезе от устните му.

Стигнаха до централния площад, където пред почернелите от пожара стени на Двореца се бяха събрали хиляди хора. Вдясно от палата се виждаха купища развалини, сред които стърчеше част от кула, прогнил бурен сред море от цветя. Това беше останало от Храма на Змията.

Възрастен мъж, яхнал великолепен черен кон, облечен в посребрена ризница, се приближи към тях. С него яздеше и посланикът на Грондар във Валузия.

— Сърцето ми прелива от радост, о, Кралице! — каза воинът. — Всички мислехме, че сте загинали в жестоката битка с чудовищата в Двореца. Търсихме тялото ти навсякъде, но не открихме нищо. Тялото на баща ти — Краля, и на Престолонаследника, бяха погребани във фамилната гробница на Кралете на Грондар. Веднага след нападението и след предупреждението, което отправи твоят родственик Исав, повиках гарнизоните ни от Изток и Север. През това време успяхме да унищожим врага в Двореца и из улиците на града. Когато го прочистихме целия, атакувахме храма и унищожихме всички в него. Беше жестока битка. Хората-Змии и последователите им, около четири хиляди на брой, се сражаваха с невиждана ярост. Фанатично се хвърляха върху остриетата на мечовете и копията ни. Бихме се около два часа, след това нахлухме в храма и го подпалихме. Гонехме тези създания на ужаса по многото издълбани в земята тунели и ги изклахме до крак. След това проверихме всички жители на столицата. Ковачите ковяха денонощно амулети на Дракона с разперени крила и сега всеки Грондариец носи такъв на ръката си и знае свещените думи. Междувременно дойдоха подкрепленията, цялата армия се отправи на Изток и унищожи трите храма на Змията в северните ни области. Два от тях вече бяха напуснати. Сега край бреговете на Стегус — реката на Плача, няма нито един жив човек-Змия или негов поклонник.

— Справили сте се повече от отлично, скъпи Маршале — отвърна със светнало от радост лице Морел. — Не мога да Ви наградя с нищо — вече имате всички отличия на Грондар, но нека все пак Ви подаря нещо, което да напомня за вечната ми признателност към Вас.

И тя свали от гърдите си златен медальон с огромен жълт камък, който като че ли поглъщаше лъчите на слънцето. Маршалът се поклони ниско и целуна крайчеца на дрехата й.

— Народе на Грондар! — извика тя. — Благодаря ти. Когато полуживи успяхме да се спасим от горящия Дворец, мислех, че всичко в живота ми е свършено. Баща ми и брат ми бяха мъртви. Дворецът, символ на силата на Грондар, гореше, отвсякъде нахлуваха творенията на Ада или съмишлениците им. Избягахме с чичо ми Исав и около двадесет воини. На другия ден ни нападна отряд поклонници на Змията, воден от двама хора-Змии. В битката загинаха половината от хората ми. Останалите се залутахме из големите гори на Запад от Алавак. Бяхме спасени от тези хора, които виждате пред себе си. Те са начело на Армия, каквато светът не е виждал от векове — петдесет хиляди войници от всяка от Седемте Империи — Валузия, Фарсун, Верулия, Турания, Зарфуана, тук са войници и от далечните острови на Запад — Пиктите, и храбрите стрелци от Лемурия. Хора от различни Империи са се обединили с една-единствена цел — унищожението на Върховното зло — Децата на Змията, техните поклонници и религията им. Водят ги самите им Крале или Маршали. Ето, до мен стои Крал Кош — Император на Могъщата Турания, до него е Кралица Арим — начело на войските на Зарфуана. Маршалът на Верулия и Престолонаследникът на Фарсун. Отляво до мен е Ка-ну Мъдрият — посланик от далечната, обвита в мъгли Пиктия, който пръв прозря истината. А зад мен стои човекът, който сам е убил в неравна схватка двадесет от хората-Змии, разбрал е опасността, която те носят, и е организирал този поход. Човекът, който ми даде защита и помощ, когато бях сама и слаба. Кралят, на когото всички се подчиняват не само заради легендарната му сила, мъжественост и храброст, но и заради неговия ум и способности — Кулл, Кралят на Валузия. Преди повече от седем години, когато бях малко дете, ние се сблъскахме с войниците му във войната край границата на Зарфуана, но сега той ни носи мир и нещо повече — възможност да се влеем в редиците на Армията му и да се бием срещу общия враг. Това е война на живот и смърт — или ние, хората, или Децата на Змията. Единственият човек, който може да извоюва победа за нас, е Кулл, Крал на Кралете, Император на Валузия, приятел на всички владетели на Седемте Империи.

Последва минута тишина и страхотен вик от хиляда гърла взриви централния площад.

— Кулл! Да живее Кулл! Води ни, Кулл! Морел! Да живее нашата Кралица!

Владетелката на Грондар се обърна към Императора на Валузия, усмихна се и му каза шепнешком:

— Трябва да им отговорите, Кралю! Моля Ви!

По време на речта на Морел Кулл стоеше неспокойно на коня си. Когато чу думите й, отнасящи се за него, той почервеня, после побледня и заби очи в гривата на коня си. Щом Кралицата свърши, Кулл се огледа наоколо. Очакваше да види мрачните лица на другите крале и кралици, чиито заслуги не бяха подчертани толкова много, но срещна само приятелски усмихнати лица. Крал Кош го потупа засмяно по гърба. Очите на туранеца бяха изгубили жестокия си пламък. Родер от Фарсун и Маршалът на Верулия го гледаха с възхищение, дори по червените устни на кралица Арим играеше весела усмивка. Ка-ну хихикаше доволно, а Брюле се наведе към него и прошепна усмихнат:

— Е, и аз имам заслуга за избиването на двадесетте хора-Змии, но се оттеглям, поне петнадесет ти уби съвсем сам.

Кулл разтърси мощните си рамене. Напрежението, натежало през последните дни върху плещите му, изчезна. Гласът му прозвуча сурово, като тътен от гръмотевица:

— Хора от Грондар! Аз съм воин и ще ви говоря като воин. Моментът е настъпил, ударил е часът, в който всеки може да докаже дали е воин, крал, кралица, ковач, търговец или домакиня. Дали е човек, готов да се бие за децата и семейството си, или роб. Хората ще тръгнат с мен и тези около мен. Робите нека останат, нямаме нужда от тях.

Виковете, процепили въздуха, бяха още по-силни от предишния път. Над всичко се открояваше името „Кулл“. Грондарците бяха най-пострадали от хората-Змии и най-много от всички желаеха да отмъстят.

Същата вечер в едното, незасегнато от пожара крило на Двореца, отново се събра военният съвет. Кулл огледа присъстващите и каза:

— Нашата мисия в Грондар приключи. Тук са се справили с положението, принцеса Морел е приета от всички като законна Кралица. Нямаме повече работа. Остава ни да преминем река Стегус и в пустите земи зад нея да търсим последното убежище на хората-Змии. Има ли люде в Грондар, които знаят точното му местоположение?

— Аз го знам, Кралю — обади се белокосият Исав. — Както ти бях казал още при първата ни среща, аз се занимавам с история. Бил съм много пъти на другия бряг на Стегус. Бродил съм сред дивите племена, живеещи на Север, и от тях знам за Каа — огромния Храм на Змията, издигнат в долината близо до леглото на пресъхнала река. Пътят дотам е през суха, безводна, камениста пустиня, където растат бодливи храсти и малки безлистни дървета. Самия храм успях да видя само веднъж, и то много отдалеч — честно казано, изпитах страх да се приближа повече. Зная нещо, което сигурно трябва да имаме предвид — всяка сутрин и вечер от храма се разнася дълъг, протяжен вик, може би дори не е вик, а звук от някакъв неизвестен инструмент, както и да е, от него конете стават неспокойни, късат поводите си и ако не са завързани, бягат в пустинята. Изглежда, този звук им действа по някакъв начин. Хора, които срещах, макар и рядко, на другия бряг на Стегус, ми казаха, че правят специални восъчни запушалки или завиват главите на конете си, за да не го чуват.

— Ето едно навременно предупреждение — обади се Крал Кош. — Аз съм чувал за този звук. Когато получих известието, че Кулл тръгва с Армията си срещу Змията, накарах да ми доведат всички, които са ходили в Пустинята на смъртта, както ние я наричаме. Разказите им много приличаха на твоя, Благородни Исав. Още преди да тръгнем в поход, поръчах да направят за конете на Армията специални покривала за главите, подобни на тези, които са използвали малцината изследователи, проникнали в Пустинята на смъртта.

— Тогава трябва да направим такива и за нашите коне — извика Кулл. — Това ще отнеме много време.

— Не се безпокой, о, Кулл — отвърна Кош, — имам достатъчно за цялата Армия. Изработихме повече, защото знаехме, че вашата войска няма да е подготвена за това.

— Тогава нищо не ни спира — каза решително Кулл. — Утре потегляме. Имаме два дни път до границата на Грондар, един — за да преминем Стегус, и още колко, Исав, до Храма на Змията?

— Може би три, най-много четири дни, ако яздим по цял ден — отвърна беловласият мъж.

— Значи всичко е решено — Кулл се изправи на крака. — Кралица Морел остава да въведе ред в кралството си, предлагам Арим, владетелката на Зарфуана, да й помогне. А ние тръгваме утре призори.

— Никога няма да оставя воините си, Кулл — отвърна Арим. — Вече тридесет години се оправям с мъже, ще се справя и сега, пък било то с мъже-Змии. Кажи ми, Ка-ну, ще успея ли? Ти си ме учил на много неща.

Старият Пикт поклати глава и се усмихна лукаво.

— Ако някоя жена е способна да се справи с хората-Змии, то това си ти, Арим — каза сериозно той. — Бих съжалил всеки мъж, който се изпречи на пътя ти.

— Да, но младата Кралица — започна Кулл…

— Младата Кралица трябва да бъде там, където е Армията й — прекъсна го Морел. — Зная, че искаш да остана, Благородни Кулл, воден от мисълта за моята безопасност, но тук, в този Дворец, пред очите ми бяха подло убити баща ми и по-големият ми брат и аз искам да присъствам при унищожението на враговете на човешката раса. Това е мое право и задължение.

Очите на Морел светеха с твърд пламък, бузите й бяха зачервени.

— Ето една силна Кралица! — прошепна Кош на Ка-ну. — И при това толкова красива.

Старият Пикт се усмихна одобрително.

— Добре тогава — каза Кулл с равен глас, — ще тръгнем всички! Утре призори напускаме столицата на Грондар!

 

 

След два дни Армията премина Стегус при Големия брод и продължи по Големия Северен Път в безводната Пустиня на смъртта.

Посрещна ги дъждовно и студено време. Силният източен вятър пронизваше костите, по оловносинкавото небе се гонеха големи облаци. Наоколо всичко беше безлюдно и мъртво. Големият Северен Път, свързвал хилядолетия Грондар със селищата на Север от Стегус, бе почти изчезнал. Тук-там се виждаше по някой счупен каменен блок или натрошени късове от големите плочи, които са покривали пътя.

Не срещнаха никого.

Докъдето стигаше погледът, се простираше безкрайна, гола, камениста пустиня. Тук-там растяха причудливи храсти и изкривени дървета със синкава кора и листа.

— Като че ли отиваме в самия Ад! — изруга Кулл. Погледът му непрекъснато следеше младата Кралица на Грондар. Засега момичето се справяше добре. — Дано стигнем по-бързо до тази проклета долина. Земята ще се напои и разкаля, ще загубим силата на тежката си кавалерия.

— Не се безпокой, Кулл — отвърна яздещият до него Брюле. — Според Исав ни остават не повече от два дни път, а колкото до земята, тук поне не виждам земя, навсякъде са само камъни.

— Но Исав каза, че храмът е разположен близо до коритото на пресъхнала река. Ако то се напълни…

— Всичко ще е наред, могъщи приятелю. Зная, че дори и калта не те интересува толкова, страхуваш се за младата Кралица.

— Да! — отвърна прямо Кулл. — Защо, по дяволите, трябваше да вземаме жени в Армията, пък били те и Кралици.

— Кулл, бъди честен пред себе си, на нейно място и ти би дошъл. Тя и така е силно впечатлена от теб, а види ли те в битка, мисля, че няма за какво повече да се тревожиш.

— Глупости! — изсумтя Кулл. — Кой може да се впечатли толкова от мен. Наистина, дамите във Валузия ме имат за привлекателен, но те ще кажат същото и на всеки, който е седнал на императорския трон. Никога не съм обръщал голямо внимание на жените, а ето че сега съм като обладан от зъл дух. Брюле, какво да правя?

Пиктът се засмя тихо и отвърна:

— Просто бъди такъв, какъвто си. Никоя жена не ще може да ти устои. А и не забравяй, че Ка-ну язди непрекъснато до коня на Морел.

— Кой знае какво й говори…

— Малко познаваш Древния, Кулл. Не мисли за нищо сега. Пред нас е краят на мисията ни. Или ще умрем, или ще освободим света от тези чудовища. Мисли за това!

— Смяташ ли, че и за минута съм забравил, приятелю. Затова те попитах колко още остава до прокълнатото място. Горя от желание да влезем в бой — пръстите на Краля сграбчиха дръжката на меча.

— Ето, това е Кулл! — извика възторжено Брюле и пришпори коня си. — Напред, Господарю, да свършим това, за което сме тръгнали.

На четвъртия ден от пътуването си видяха Каа-ал-Дал — Големия Храм на хората-Змии.

Пътят започваше да се спуска леко надолу, дъждът все така ръмеше, но към обед облаците леко се разпръснаха и лъчите на слънцето огряха това пусто, изоставено от боговете място. От напоената земя се издигаше пара, газеха в локви, понякога дълбоки по половин метър (Големият Северен Път не бе издържал на Времето и Ерозията).

Кулл вдигна ръка и спря Армията.

— Какво има зад храма!? — попита той Исав.

— Храмът е вдълбан в скалистото възвишение в дъното на долината, Кралю — отвърна беловласият историк. — Покрай него, както ти казах, се намира мъртва, изсъхнала река. Между нея и храма разстоянието е не повече от четири-пет метра. Долината завършва малко по-нататък, затворена от всички страни със скали. От нея не може да се излезе.

— А колко е широк входът й? — попита отново Кулл.

— Десет коня биха могли да преминат през него. Разбира се, ако са в редица. По-надолу разстоянието между скалите се разширява.

— Значи така — промълви Кулл, свъсил черните си вежди. — Идеално място за капан, ако има кой да ни удари отзад. Ще направим нещо друго. Кош, Кралю на Турания, вземи воините си и заобиколете долината. Това място се е образувало от течаща преди векове широка река. Скалите зад нея не са много широки. Помъчете се да откриете всички възможни отвори в тях. Залагам главата си, че мястото е издълбано като пчелен кошер от подземни тунели. Вървете по Големия Северен Път и щом подминете долината, се спуснете край скалите, които я ограждат. Ако забележите противникови войски, не влизайте в битка с тях, върнете се веднага, а ако не можете да избегнете схватката, пратете незабавно куриер. Не знам с каква сила разполага врагът. Хората-Змии не са много — те се размножават много бавно, а и не са добри бойци. Тревожи ме голямото количество поклонници на култа, които са избягали тук, не зная броя им, но от Исав научих, че на страната на Змията са застанали и професионални воини. Какво им е било обещано, остава да гадаем, но във всички случаи не трябва да ги подценяваме. Изпаренията и дъждът ни дават предимство, те не знаят броя на войските ни и може би ще хвърлят цялата си сила срещу нас. А може да предпочетат да ни хванат в капан. Затова ще започнем боя с тежката пехота на Фарсун и Грондар в центъра и леката кавалерия от Верулия и Зарфуана по крилата. Червените Унищожители ще останат в резерв, ако се случи нещо непредвидено. Ка-ну, ти с твоите Пикти бъдете при тежката конница и пазете двете кралици. Помнете, о, войници на Фарсун, Валузия, Грондар и Пиктия, Варулия, Турания и Зарфуана, че това е Битката на битките, от нея ще зависи не само нашето бъдеще, но и бъдещето на целия човешки род. Вървете, и Валк да язди до стремената ви. И никакво съжаление към врага. Днес няма да се вземат пленници.

Гласът на Кулл се извиси във въздуха — гръмовен, изпълнен с ярост и стомана. В леденосивите му очи блестеше безумният блясък на човек, обхванат от бойна лудост.

Кош вдигна ръка и десетте хиляди туранци препуснаха след него по изпотрошените плочи на Големия Северен Път.

От воините на Фарсун се чу див боен вик. Пехотата закрачи тежко напред. Дългите копия на воините по-навътре в каретата лежаха върху раменете на първите. Бойните барабани забиха равномерно в такт със стъпката на пехотинците.

Воините на Грондар вървяха до Фарсунската пехота, преметнали през рамо големи бойни лъкове и колчани със стрели. Тежките бойни мечове се удряха о бедрата им. С бойни викове и крясъци конницата на Верулия, водена от Маршала си, както и конниците от Зарфуана препуснаха по фланговете.

Чакаха ги.

Пред входа на долината се бяха наредили хиляди воини, защитници на Храма на Змията. Внезапно във въздуха се понесе дълъг протяжен звук, изпълнен с агония, косите на хората настръхнаха. Конете, чиито глави бяха завити с чуловете, донесени от Краля на Турания, почти не реагираха.

Двете армии се сблъскаха в мига, когато слънцето се скри.

Тежките стрели на воините на Грондар затъмниха небето. Много от защитниците на Змията бяха повалени от тях. След миг и пехотата на Фарсун се вряза в тях. Въпреки голямата си численост врагът не бе равностоен. Между обожателите на Змията се виждаха войници, дори офицери, познаващи бойното изкуство, но многочислените защитници на храма бяха обикновени хора, наистина въоръжени с копия и мечове, но без никаква подготовка. Воините на Кулл изкрещяха древните думи, само десетина души се превърнаха в хора-Змии, явно всички бяха останали в храма. Защитниците на Змията се биеха като обезумели, сами се натъкваха на копията и се хвърляха като хора, лишени от разсъдък, под копитата на конниците. Пехотата и леката кавалерия ги премаза. Навсякъде се виждаха купове мъртви тела. Кръвта се смесваше с дъжда и потъваше в пясъка или в процепите на скалите. Хората-Змии обърнаха конете си и препуснаха към храма. Останалите живи поклонници ги последваха, като се мъчеха да задържат настъпващата пехота. Опръскан с кръв конник долетя до чакащия по-напред Кулл и извика:

— Всички са мъртви, Кралю. Избихме ги до крак. Малцината оцелели бягат към храма. Пехотата на Фарсун е по петите им заедно с конниците!

Кулл се огледа подозрително.

— Всичко ми изглежда много лесно — изръмжа нервно той, — нима заговор, създаден преди няколко десетки, ако не и стотици години, без никой да узнае за него, може да пропадне така бързо. Те са ужасни същества, но имат ум, не като нашия — тайни науки, за които не знаем нищо, и мистицизъм. Не, тук има някакъв капан. Предай на пехотата да спре настъплението си, а стрелците с лъкове да се разположат по склоновете. Конницата да отстъпи малко назад и да е на върха на долината. Ако чуете три дълги изсвирвания от боен рог, връщайте се обратно.

Куриерът отдаде чест и препусна към долината.

— Има нещо — мърмореше Кулл, — чувствам го с тялото и ума си, както, когато бях дете и тичах хълбок до хълбок с тигрите. Това не е цялата им сила. Те кроят нещо.

— Кралю, погледни на Север! — извика Брюле.

Тъмна стена от конници се спускаше към долината. Лъщяха остриетата на бойни знамена. Хиляди от тях препускаха към Каа-ал-Дал, сподиряни от своите последователи.

— Те са повече от двадесет хиляди души! — прошепна изплашено Исав. — Ако стигнат до долината, с нашите е свършено. Ще се озоват между тях и воините, скрити в храма.

— А ние сме петнадесет хиляди — отвърна мрачно Кулл, — но Червените Унищожители биха могли да се справят с двойно повече хора. Ще видим кой се опитва да предизвика воините на Валузия.

Той извади меча си и се обърна към тежката кавалерия. Воините тръпнеха в очакване. Кулл беше наистина героична фигура. Черните му дълги коси се развяваха на вятъра, очите му бяха изпълнени с диво безумие и дори с радост, а огромният му меч беше в ръката му.

— Напред, воини на Валузия! Да унищожим пратениците на Ада. И помнете, днес не взимаме пленници!

С боен вик, напомнящ виене на вълк, той се впусна напред, последван от тежковъоръжените воини. Конницата набираше все по-голяма скорост, камъните трещяха под копитата й. Ездачите свалиха копията от раменете си и ги насочиха напред.

Хората-Змии ги видяха, но вече беше късно.

С трясък, подобен на земетресение, двете армии се врязаха една в друга. Червените Унищожители разцепиха на две армията на Змията, мачкайки всичко под себе си. Много от хората-Змии бяха повалени още при първия сблъсък. Останалите живи се опитаха да се организират, но внезапността на удара ги бе стъписала. Кулл летеше начело на конницата, като че ли Смъртта бе получила плът, мечът му сечеше изпречилите се пред него противници. Целият бе в кръв, но лудият блясък в очите му не беше изчезнал.

— Да ги унищожим, Брюле! — изкрещя той. — Да ги смачкаме до крак!

Сражението бе яростно. Първоначалният строй на Армията бе изчезнал и големи групи воини се биеха помежду си върху покритата с трупове земя.

Внезапно в редиците на Кулл прозвуча боен рог. Червените Унищожители се отдръпнаха от полесражението и отново се подредиха в боен ред. Всичко стана толкова бързо, че хората-Змии и последователите им не успяха да осъзнаят какво става. Отново се чу бойният рог и като лавина, мачкаща всичко под себе си, тежката кавалерия се вряза сред обърканите бойци на Змията. Ударът беше толкова силен, а и самите последователи на култа не бяха образували бойна линия, че почти цялата им кавалерия бе пометена и отхвърлена встрани.

От Изток се чу друг зов на боен рог и след миг през мъглата се появи Туранската кавалерия, предвождана от Кош, Кралят на Турания размахваше меча си и пръв се вряза в редиците на хората-Змии.

Попаднали между двете армии, Децата на Змията и последователите им се биеха с отчаяна ярост.

Никой не поиска пощада, защото знаеше, че няма да я получи.

Отряд от около хиляда души успя да си проправи път и се втурна към долината. Посрещнаха ги стрелците на Грондар. Облак стрели се изсипа върху бягащите и преди да стигнат долината, половината коне бяха без ездачи. От двете им страни конниците на Верулия и Зарфуана ги обсипаха със стрели от късите си лъкове, а след това с извадени мечове се втурнаха върху тях. Нито един воин от армията на Змията не успя да достигне долината, водеща към храма.

Кулл се повдигна на стремената на коня и се огледа наоколо. Докъдето стигаше погледът му, се виждаха купчини мъртви тела, самотни коне препускаха през скалистата равнина. Последните огнища на съпротива бяха прегазени от Червените Унищожители и воините на Кош.

Внезапно погледът му зърна двадесетина хора-Змии и около двеста техни последователи — може би последните оцелели от кавалерията на врага, които се изскубнаха от сражението и препускаха на Запад. Като че ли студена ръка сграбчи сърцето на Краля.

— Брюле! — изрева той. — След мен, виж на Запад!

Кралят препусна с всички сили след бягащите. Знаеше, че някъде там е Ка-ну с двете Кралици и около стотина Пикти. Студена пот обля челото му при мисълта какво може да се случи.

Брюле за миг бе разбрал какво става, вдигна глава и нададе протяжен вик на умиращо животно. Мигом част от Унищожителите препуснаха към него, а след това и след Краля.

Хората-Змии нападнаха Пиктите на Ка-ну, но те ги очакваха. Заобиколили като вал Кралиците, воините от Западните острови посрещнаха врага с дъжд от стрели. Няколко десетки бяха убити, но останалите нападаха с яростни викове защитниците. Схватката беше жестока. Пиктите се биеха пешком, според традициите си, като с късите си копия и извити мечове убиваха конете на неприятелите си и ги сваляха от тях. Мелето от мъртви коне и биещи се войници беше неописуемо.

Хората, подчинени на жреците на Змията, падаха под ударите, но превъзхождаха по брой защитниците и обръчът около Ка-ну и двете Кралици все повече се стягаше. Един от хората-Змии, стоял досега встрани от схватката, пришпори коня си и със скок се озова зад линията на биещите се воини. Ка-ну го посрещна и го прободе с копието си, но друг човек-Змия нанесе с боздуган по шлема на стареца силен удар и го събори от коня. Стоящата наблизо Арим прободе човека-Змия в гърдите с късия си меч.

В този момент като копие, хвърлено от великан, Кулл се вряза в редиците на хората-Змии. Тежкият меч профуча със страшна сила във въздуха и отсече наведнъж главите на трима от хората-Змии. Пиктите изкрещяха от почуда — никой досега не беше виждал такъв удар. Кулл издигна меча над себе си, изви глава назад и зави като впускащ се в атака вълк. Очите му излъчваха лудост. Виждаше всичко в червена мъгла. Кралят налетя върху останалите десетина хора-Змии и започна да ги сече. Напразно жреците на Змията се опитваха да му противостоят. Тежките удари трошаха черепи, крака и ръце. Земята под краката на конете се напои с кръв. Кулл чу вика на Брюле, но не му обърна никакво внимание. Видя, че само двама от хората-Змии са все още на седлата и се нахвърли върху тях. Мечът разсече главата на единия, а единственият оцелял обърна коня си и се опита да избяга. Кулл подхвърли меча си във въздуха, хвана го като копие и с все сила го хвърли след бягащия. Острието прониза човека-Змия в гърба и се заби чак до дръжката.

Настъпи тишина.

Кралят бавно слезе от коня си, приближи убития и изтегли меча си. Изми го бавно в близкото поточе, образувано от непрекъснато валящия дъжд, прибра го в ножницата и се огледа. Навсякъде видя изумени лица, очи, вторачени в него, изпълнени с дива радост и боготворене. Дори очите на Брюле го гледаха по друг, по-особен начин.

Кралят тръгна към двете Кралици, застанали до конете си. Бегло видя Ка-ну, с пребледняло лице, поддържан от двама от воините си. Кулл спря пред двете жени, стисна ръка на Кралица Арим и застана срещу Морел.

Очите на момичето бяха приковани в него, зениците й бяха разширени, в погледа й се четеше възхищение и още нещо, което той не разбра.

— Здрава ли сте, Кралице на Грондар? — попита Кулл с дрезгав глас. — Само като си помисля, че можех да закъснея и да…

През тялото му премина силна тръпка. Той се олюля от вълнение и седна на най-близката скала. Беше като човек извън Времето, всичко му се струваше далечно и незначително, освен щастието, че тя е жива и всичко бе свършило. Наведе глава и безмълвно ридание разтърси раменете му. Всички стояха като вцепенени. Кулл, Кралят на Кралете, човекът, който бе смазал чудовищните хора-Змии веднъж завинаги, плачеше.

Почувства нежна ръка да гали сплъстената му от дъжда коса. Видя пред себе си лицето на Морел и разбра какво искаха да кажат очите й.

Кулл тръсна глава и се изправи. Едната му ръка бе обгърнала девойката през раменете, а другата вдигаше високо бойния меч.

Възглас от хиляди гърла разтресе равнината.

— Кулл! Да живее Кулл! — Убиецът на Змията! Кулл — Кралят на Валузия!

— И Грондар — прошепна стоящият до него Брюле, но никой не го чу, освен Кралицата. Тя се притисна по-здраво до Кулл и бузите й почервеняха.

— Не! — изкрещя Кулл. — Аз не съм убил Змията. Убихме я всички — Крал Кош, Ка-ну, Кралица Арим, Кралица Морел, Родер и Маршалът на Верулия. Всички ние, стоящи тук — копиеносци, стрелци с лъкове, конници и мечоносци. Народите на Грондар, Пиктия, Турания, Верулия, Валузия, Фарсун и Зарфуана. Имената ни ще се предават от поколение на поколение векове наред. И дори отново между нас да има войни, всеки дълбоко в себе си ще знае, че в минали години той, баща му или дядо му са се били в най-важната Война, Войната за оцеляване на човешкия род. Воини, пълководци, Крале и Кралици от Седемте Империи, и вие, наемници от всички краища на света, Крал Кулл ви поздравява. Вие сте най-смелата и Велика Армия, която светът е виждал!

Повторен вик от десетки хиляди гърди, тракане на мечове и дрънчене на щитове разтърси въздуха.

Крал Кош се приближи до Кулл и го прегърна.

— Това бяха думи на място, Кралю! Чух от Брюле историята за клането в Двореца ти, но това, което видях тук с очите си, надхвърли всичко. В името на Валк, та ти сам нападна и насече десет от тези създания за по-малко от пет минути! Никога не съм виждал боец, съчетаващ такава смелост и способности на тактик. И толкова млад!

— Стига, Кош, ще се възгордея! — пошегува се Кулл. — Какво стана с храма?

— Унищожен е, Кулл. Още щом отидохме при скалите зад долината, започнахме да търсим пещери и подземни тунели. Открихме много, цялата скала бе издълбана като кошер. Наляхме в тях бурета с черната течност, която блика от земята в южните части на кралството ми, и я запалихме. Тя гори много по-добре от смолата и образува гъст задушлив пушек. След това оставих четири хиляди от воините ми, а с останалите се върнахме обратно, точно в момента, когато войската ти громеше конницата на хората-Змии. Избихме всички, нито един не успя да избяга на Север или в долината, с изключение на тези, които ти и Пиктите избихте тук. След това слязохме в долината. От храма изскочиха няколко хиляди защитници, но пехотата и стрелците от Грондар се справиха лесно с тях. Изтърколихме останалите бъчви с черна течност в храма и го възпламенихме. Отвътре се чуваха викове на ярост, стенания и вопли — изглежда, огънят, който беше лумнал зад хълма, бе проникнал по подземните тунели в храма. Оттам заизлизаха хора с горящи дрехи и коси, но всички бяха избити безмилостно. Отдръпнахме се от долината и тогава се чу силен гръмотевичен звук. Стените на храма се разцепиха и цялата сграда се срути, върху нея рухна скалата, на която бе опрян. Всичко е свършено, Кулл. Никога повече не ще видим Децата на Змията. Адът прибра рожбите си.

— Добре, Кош, приятелю мой — каза Кулл. — Тук мисията ни свърши, дано никога повече хората не се срещат с подобен ужас. Колко са жертвите?

— От наша страна около четири-пет хиляди души — отвърна Кралят на Турания, — главно пехотинци от Фарсун, някои конници от Зарфуана и Турания. Има убити от всички армии, но не забравяй, че за няколко часа унищожихме повече от четиридесет хиляди хора-Змии и техни привърженици. Битката при Каа-ал-Дал ще се помни дълго. А сега трябва да вървя, имам чувството, че все пак някой жив човек-Змия се е измъкнал на Север или Изток. Ще ги гоним чак до водите на Източното море, Кулл.

— Върви, приятелю — отвърна му Кулл, — и нека Валк язди с теб!

— Между другото, поздравявам Ви с добрия избор, Кралице! — усмихна се Кош на Морел. — По-добър от този не може да се направи.

Морел се изчерви, а Кулл каза с изтънял глас:

— Но аз още не съм…

— Да, разбира се, не си! Но има ли смисъл от официално предложение, след като човек види лицата ви. Кулл, ще ми станеш съсед, вземайки и трона на Грондар. Но и аз не ти отстъпвам — уговорих женитбата на Родер, престолонаследника на Фарсун, с най-голямата си дъщеря.

И с весел смях Кралят на Турания подкара коня си на Изток.

Приближиха до останалите.

Ка-ну беше блед, но вече се държеше сам на краката си.

— Помниш ли разговора ни от онази нощ, в Пиктското посолство, в Града на Чудесата? Могъщи Кулл? Не бях ли прав?

— Аз бях глупакът, Мъдрецо. Добре ли си? Да приготвим ли носилка?

— Недей се занимава с това, Кралю, виждам, че имаш нещо много по-приятно, за което трябва да мислиш — в очите на Ка-ну се появиха весели пламъчета. — Червени устни като розова пъпка, ти говорих тогава аз, но ти мислеше, че съм изглупял старец. Върви, аз ще остана за малко в Зарфуана. Кралица Арим ме покани, може би там ще се оправя по-бързо.

— Винаги си бил по-различен от другите, Мъдрецо — отвърна му Кулл и махна с ръка на Арим.

Голямата Армия тръгна обратно на Запад. Кулл яздеше отпред, а от дясната му страна бе Морел. На около десетина метра зад тях се движеха Брюле и останалите.

— Бих искал да ти кажа нещо хубаво, както го правят в балните зали на Двореца ми — започна Кулл. — Но думите не могат да излязат от устата ми. Винаги ми се струва, че не отговарят на това, което чувствам…

Тук той се обърка съвсем и тръсна глава.

— Недей да говориш, Кулл. Днес присъствах на най-съдбовната битка в човешката история, видях събрани заедно владетелите на Седемте Империи, видях един воин, който спаси Света, да плаче за мен. Какво повече може да иска една жена?

Тя приближи коня си до неговия и го целуна по устните.