Георги Ганев
Анатомия на плашилото (5)

Капитанска шапка на португалската бойна марина

Беатриче Кирчева — 18-годишна, кандидат-студентка:

Какво е любовта? Какво е любовта — това бе основната ми мисъл през последните месеци. Бях зелена и наивна глупачка и си мислех, че любовта някой е длъжен да ми я даде заедно със зрелостното свидетелство. Не че въобще не съм се влюбвала. Влюбвала съм се, но никога не съм обичала. А може ли човек да опознае нещо, когато го гледа само от едната страна. Ходех по улиците, влизах в магазините и книжарниците, носех едно предчувствие, че нещо хубаво ще се случи в моя живот, но никой не забелязваше това. Не съм кой знае колко привлекателна, а пък името ми направо те удря в земята. Да не смееш да кажеш как се казваш!

Грохнала, с подбити крака се прибрах вкъщи. Мама беше на турне с цирка в чужбина, готвех само за себе си, не се налагаше да разтребвам, защото спях като котка на дивана в кухнята и часовете вкъщи, без грижа и работа, бяха още по-тягостни. От време на време Цезар идваше, подушваше ме и сбърчваше нос — миришеше му на самота. Поглеждаше ме с добрите си очи, отиваше до вратата и там скимтеше, докато не го изведа. Понякога си мислех, че не аз, а той води мене за каишката и иска да ми покаже колко е хубаво да се разхождаш. Скитничеството започваше отново, още по-самотно отпреди, защото всички гледаха голямото, породисто куче.

Късно вечер сядах пред справочника и купищата литература, но скоро ми омръзваше. Беше лято, макар и градско, потопено в шум и светлина. Нямаше щурци и жаби, но понякога вятърът донасяше мирис на нощна зеленина. Тогава изваждах тетрадката си и започвах да пиша. По това време написах много безсъдържателни и сълзливи стихотворения, от които запазих само няколко. Единственото им достойнство е, че са искрени.

Един ден ме покани на гости мой приятел. Беше издал първата си стихосбирка — салфетка, сгъната на четири, но с много хубави стихове. Това беше поводът, аз се радвах на неговия успех и естествено отидох. Бяха се събрали няколко млади и интересни хора и се водеше разгорещен спор все около болезнената тема — печатане и издаване. Едно от момчетата направи доста странно, но интересно предложение. Според него ръкописът трябва да се прочете от редактора и ако има някакви качества, да бъде одобрен. Подписва се договор и авторът получава своя хонорар. След това сам определя тиража и оттук нататък книгата става негово дело. С бележка от издателството той получава заем от ДСК, с който покрива производствените разходи. След отпечатването книгата се изпраща в книжарницата. Известен процент получават книгоразпространителите, всичко останало отива за погасяване на дълга. Ако в срок от две години книгата не се продаде, той е длъжен да внесе недостигащата сума, както и предвидените в такъв случай лихви. По този начин бъдещият писател мислеше, че ще бъде прекратен приливът на глупави и безинтересни книги.

Спорът стана още по-разгорещен, но в този момент дойде Кънчо. Той бе най-възрастен от всички, отдавна познат в компанията и се ползваше с голям авторитет. Попитаха го какво мисли за това, но той ловко отклони разговора и го насочи към току-що отпечатаната негова статия в една провинциална литературна притурка. Той прочете статията много артистично, като често правеше обширни коментари на някои места. Когато свърши, всички му ръкопляскаха. Може да съм невежа, но никога не съм слушала нещо по-безпринципно и лакейско. Статията беше написана много добре, ерудирано и силно. Ставаше дума за двама писатели, на единия му забравих името, а другия вие го знаете, той минава за жив класик. Чрез тази статия, така както я разбрах аз, Кънчо искаше да направи своя непочтен критически удар. Неочаквано за всички, както си стоях тихо, взех думата и много разпалено защитих писателя Стоян Т. Хаджистоянов. Не че толкова бях убедена в тая защита, а защото исках да натрия носа на Кънчо. Още когато го видях, той не ми хареса, макар че беше симпатичен, дори красив. Смущаваше ме лекото кривогледство и неговият особен хлъзгав поглед. Оприличих го на крадец, който, докато целува ръката на гостоприемната домакиня, тайно поглежда къде могат да бъдат скрити сребърните лъжички. А може би това бе една невинна неприязън на младо и непривлекателно момиче, което предпочита да говорят за него вместо за това колко прозорлив, колко интелигентен и какво бъдеще има един млад критик, който е написал такава блестяща статия. Всички ме гледаха с присмех и съжаление. Как е възможно човек, който има някакво понятие от съвременната литература, да защитава един толкова безнадежден, овехтял писател.

 

 

— А вие чели ли сте неговите книги?

Същия въпрос ми зададе и Кънчо. Познавам Стоян Т. Хаджистоянов, защото живее срещу нас. Някога бе написал очерк за майка ми. Виждах го почти всеки ден, надвесен над машината си. В детските си години си го представях почти като дядо Вазов. Прегледах една-две негови книги — скука и безкрайно бърборене на битови теми, най-малкото на петстотин страници. И въпреки това се обявих в негова защита. Мисля, че разбирате защо. Единствено, за да ме забележат, да не бъда толкова безлична, захвърлена като парцалена кукла на дивана.

Кънчо заряза всички, дойде и седна до мен. Известно време мълчаливо ме гледа с кривогледите си очи. Разговаряхме около половин час, през което време той все повече и повече се убеждаваше, че съм едно неочаквано откритие, че е невероятно такъв ум и култура да се намират в едно осемнадесетгодишно момиче. Сега момичетата си падали по музиката, чувствата и желанията им били „диско“ и не стъпвали в библиотека. Казах му, че имам много време за четене, понеже никой няма нужда от мен. Той скръбно нацупи хубавите си устни и лицето му помръкна в някаква обидено-меланхолична гримаса. Очаквах, че ще ме зареже, но той внезапно ме хвана за ръката, каза, че тука вече било скучно и шумно, и предложи да отидем на друго място, където спокойно можем да разговаряме. Толкова много приказки, за да бъда приобщена към една мъничка подлост, отпечатана във вестник!

В стаята бе много задушно, кафе въобще не се сетиха да направят и аз се съгласих. Пък и защо да не им взема литературния критик и да ги оставя да си блъскат главите кое е истинска литература и кое не е.

Кънчо бе дошъл с връзка вестници, в които бе статията му, взе ги и ние тръгнахме. Попитах го защо му са толкова много, а той ми каза, че щял да ги раздава на познати писатели. Докато вървяхме безцелно по улиците, ми хрумна да го поканя вкъщи и да му дам тетрадката със стихотворенията. Казах му, че не ми се ходи по никакви заведения и мога да го заведа у дома. Очаквах, че това предложение ще го изненада, но той прие всичко твърде спокойно и само попита дали е удобно.

Всъщност бях забравила, че не съм сама, и излезе, че съм го излъгала.

Щом отключих вратата и влязохме в антрето, чух как в хола скочи от дивана нашият доберман и преди да успея да му извикам, сам изненадан от срещата с чужд човек, Цезар се хвърли върху него с бесен лай. Захапа връзката вестници, но скоро разбра, че това е хартия, и започна да налита към свободната му ръка. Лицето на Кънчо посивя от страх. Аз също се изплаших и машинално извиках: „Легни!“ И тогава се случи нещо толкова невероятно и смешно, че половин час не можах да се успокоя. И Кънчо, и Цезар веднага се проснаха на земята. За Цезар това бе съвсем нормално. Той е добре обучено и дисциплинирано циркаджийско куче. Хванах го за каишката на врата и го затворих в мамината спалня. Той лавна още няколко пъти и се успокои. Когато се върнах в антрето, Кънчо едва се беше приповдигнал от земята, краката и ръцете му трепереха и гледаше уплашено. Започнах отново да се смея. Той се изправи обиден и тръгна към вратата. Неговото мъжко достойнство бе накърнено, аз съзнавах това, но не можех да потисна този пристъп на смях. Хванах го за ръката и дълго го молих да не ми се сърди. Ах този Цезар, ако не беше той, колко неща нямаше да се случат!

Влязохме в хола, налях на Кънчо един коняк, запали цигара и се успокои. След пет минути вече се смеехме заедно и нелепото положение вече не му се виждаше толкова обидно. Каза ми, че някога също имали куче, но не толкова голямо. Споменът за кучето го върна в детството му и той започна да разказва за себе си. Родил се на село, баща му и майка му били прости и неуки хора, а в него още от малък имало нещо особено. Прописал на осем години. После писал и в гимназията и университета. Печатал тук-там по някое стихотворение, но книга не можал да издаде. След като завършил висшето си образование, станал учител в гимназията на един окръжен град. Там покрай уроците започнал да пописва и критически статии в местната литературна притурка. „Аз ще ям хартия, ще пия мастило, но ще успея!“ каза ми той. В гласа му долавях някакъв фанатизъм. Говореше много искрено, с горчивината на неуспял поет и аз постепенно забравих първоначалното си чувство на неприязън. Аз също се смятах за неуспяла, страдах заради него, защото чувствувах какви мощни, непосилни амбиции разтърсват тоя човек. Той беше същият самотник като мен и това ни сближаваше.

На сутринта се събудих пропита от предчувствия за щастие, но не бързах да отварям очи. Чувах как нещо шумоли край мен, усещах неговата близост и си мислех: „Ето това е любовта, мойта любов! Не като мамината, а истинска.“ Същевременно съзнавах, че щом отворя очи, нещо ще се промени. Моят малък опит ме бе научил на простата истина, че утрото е по-мъдро от вечерта. Но аз нямах нужда от мъдрост, а от нежност. Извиках му, но той не ми отговори и продължаваше да шумоли. Чаках със затворени очи около минута, предчувствувах неговия топъл дъх, но не можах да издържа това продължение на нощта в полусън и се подчиних на мъдрото събуждане. Видях го как седи гол на пода и сгъва огромни лястовици от своята литературна притурка.

„Сънувах, че летя — невъзмутимо каза той, — и ми хрумна какво трябва да направя. Щом не можем по суша, ще го сразим по въздуха!“

Скочих от леглото и се хвърлих на гърба му. Усетих студената му кожа, прегърнах го и исках да го стопля. Докато се търкаляхме по земята, той се опитваше да ме отблъсне и недоволно сумтеше: „Остави ме, моля те, ще смажем лястовиците!“ Неговата студенина ме обиди. Оставих го и отидох в кухнята да приготвя закуската и кафето. След малко той дойде със своите лястовици. Отвори вратата на балкона и попита: „Отсреща на втория етаж, нали?“

Бях още сърдита, не исках да му говоря каквото и да било, а и не разбирах какво ме пита. Когато видях в ръката му лястовицата, се сетих, че снощи му бях показала апартамента на Стоян Т. Хаджистоянов. Доядя ме още повече. Какво иска този човек? Какви са тия детски игри?

В голямото жилище не се виждаше никой, мебелите бяха събрани и покрити с найлон, а пердето на кабинета му бе спуснато. Казах на Кънчо, че може би не се е събудил, а когато човек спи, дори змията не го закача. Мислех, че по този начин ще го уязвя и той ще разбере, че намерението му е унизително и глупаво.

„Ще го събудя аз него!“ — закани се той и хвърли една лястовица. Книжната птица се устреми в желаната посока, но изведнъж някакво невидимо течение я повдигна нагоре и след миг рязко я насочи към улицата. Кънчо изръмжа недоволно. Докато заври кафето, той хвърли повече от десетина лястовици, но само една падна на балкона. Той извика радостно и чак тогава седна на масата. Отпивах от чашата си малки глътки, гледах доволното му лице и мислех за горчивата мъдрост на утрото. За това ли се разсъмва, за да заживееш отново с грижата за успешен лястовичи полет, стъпил здраво на балкона, след като си сънувал, че летиш…?

 

 

— Може би искате да кажете, че идеята се опорочава от нейното уподобяване?

Не знам какво да кажа! Бях объркана и смутена, очаквах нежност и внимание, а вместо това той се забавляваше да хвърля лястовици по чуждите балкони. И представете си, изпитваше истинско детско удоволствие. Би могло да се намери известно оправдание за една игра или забавление, колкото и безсмислени да са те, но той изпитваше възторг не от плавния и красив полет, а от попадането в целта.

Кънчо стоя още няколко дни. Водехме Цезар на разходка, ходихме на кино, от време на време бе дори весело. Той беше интересен и умен човек, дори имаше чувство за хумор, но аз гледах на него със собствения му леко кривоглед и хлъзгащ се поглед. Когато си замина, отново изпитах познатата самота, сякаш въобще никога не го е имало. След месец ходих при него на гости. Заведе ме на един мотел близо до града. Беше интересно и красиво място. През деня се къпахме в малкото езеро, а вечерта барманът ни сервира отвън под лозницата. Беше много любезен човек, искаше да ни достави удоволствие и го правеше с безкористно старание. Кънчо беше разсеян, замисляше нова статия, често вадеше бележника си и записваше нещо. Написаното не му харесваше, откъсваше листа и правеше от него лястовица. Това му бе станало навик.

Спомням си, че тогава видях един много колоритен и интересен човек, който седеше на съседната маса. Беше облечен с червена куртка, разкопчана до долу. Вечерта беше задушна, но той търпеливо понасяше вълнената дреха. Такава куртка бях виждала у един приятел на мама, който за малко не ми стана поредния баща. Чудех се откъде тоя човек може да има такова нещо и често поглеждах към него. Човекът се държеше с подчертано достолепие, с някакво чувство за превъзходство, което осъзнава само той. Забеляза любопитството ми и като изгледа със снизхождение детските забавления на Кънчо, каза: „Момче, момче, каква птичка е кацнала на рамото ти, а ти с хартиени си играеш!“ Кънчо го погледна, усмихна се и отвърна: „Правя ги, защото на мен самия ми се иска да летя!“

Когато ме изпращаше на гарата, ми каза да не преживявам, защото скоро щял да дойде в София. Очаквал назначение в някакъв вестник и тогава ще бъдем непрекъснато заедно.

След месец ми се обади, излизахме няколко пъти, но той беше твърде зает, имаше много работа. Един път дори ми се стори, че устните му имат неестествен мастилен цвят. Уплаших се да не би да е болен, но той ме успокои с това, че може би се преуморява. Последния път, когато се видяхме на улицата, той ме погледна изпитателно и строго в очите и попита: „Ти нали си сигурна, нали с очите си видя, че една лястовица попадна в гнездото!“ Не му отговорих, защото мислех за друго, и може би с това допълнително съм го измъчила. Обърна ми гръб и се смеси с навалицата. Как можех да го задържа тогава, когато си спомнях за човека с червената куртка, за любовта, която идва и отлита…

 

 

Генчо Атанасов — 37-годишен, строителен бояджия:

Ако си боядисал стаята черна, мога да ти я направя бяла. Мога да ти я направя светлосиня, бананова мога да я направя — каквато искаш! В занаята всичко умея — и постно, и блажно, латекс, гипсови орнаменти и фладер. Обаче с жени не мога да се оправям. Виж, там съм много бос. И ако някой ме попита какво ми е отношението към моята медицинска сестра и втора законна съпруга, ще му отговоря с една дума: отношението ми, меко казано, е много лошо, да не казвам противоестествено, за да не кажа нещо още по такова…

Ще речеш, друга фуста вейнал вятърът, като утихне, пак своята си ще гледаш. Мен тоя вятър двайсет години ме вее. Не, няма да стане! Не мога вече да се деля! Първият път като се жених, две ме искаха и аз разполовен: с едната живея, за другата мисля. След туй като се парясах — пак на две; повторих — пак тъй. Че докога ще го живея този живот на части. На колко части ще го изкарам. Тъкмо събера пари и купя я нова секция, я гардероб, и хайде — давай триона да го режем на две. Четири пъти съм купувал сервизи през семейния си живот, по три чинии имам от тях!

И като си помисля, защо точно за мене се хвана тая. Нито съм хубавец, нито съм учен, а и пари нямам! А пък тя: „Ти си ми бога, ти си ми царя…!“ Върви го разбери тоя живот. Уж нищо не щеш от него, а той вземе, че ти поднесе на поднос — хубава млада жена с апартамент и софиянка при това! Ако не вземеш — балама си, ако пък вземеш — много умен ли ще станеш?

Повика ме в София един съученик. Той се издигна още тука, на местна почва, и го дръпнаха в голямото село да оправя батаците там, защото насам беше вече ги оправил. Стана директор на някаква много дълга фирма, все не мога да й започна името, но на опашката завършва със „СТРОЙ“. Та обади се той и вика: „Вземай една седмица отпуска и идвай тук, че има една работа за теб!“

Свършиха ли се, викам, бояджиите, че чак от провинцията взехте да викате помощ.

„Работата е, вика, много специална, за голям специалист. На моите ръцете им са отзад и в сравнение с тебе са чираци, пък и клиентът иска майсторът да е от провинцията, за да не се клюкарства после. Слагай дрехите в една чанта и идвай!“

Сгънах един нов кат, сложих си бръснарските принадлежности в дипломатическото куфарче, и одеколон сложих, ама шапка забравих. А пък бояджия без шапка е като налъм без каишка.

Пристигнах на гарата, моят човек там. Качихме се на служебната кола и ме закара до тяхното управление. Возя се, значи, като суперспециалист, секретарката и тя ме гледа лъскаво, като че ли съм сгледник, и пита: „Кафе или чай, моля?“

Съученикът ме знае, че не съм от много приказливите и разбирам от една буква, даде ми една визитна картичка и вика: „Умната! Човекът е много специален, плаща си както трябва, но иска високо качество и най-вече да няма много приказки. Колата ще дойде да те вземе след пет минути, ти само покажи картичката, а довечера да си у дома! Ще си пием от нашенската ракия.“

Изпих си кафето и слязох долу на улицата. Скритите работи не ги обичам — какъв ще е този човек, мисля, дето иска да му боядисвам тайно, и се сетих, че не попитах кой ще дойде да ме вземе. Гледам, озръщам се да се появи някое шофьорче, защото правя сметка — машина, кофи, стълба, материали и прочее бояджийски инвентар може да се побере само в един пикап. Вместо това, до мене спира една бяла лада и една хубавица ме пита аз ли съм майсторът. Уби ме с лаф! Че аз четка през живота си да не бях хващал, пак щях да кажа, че съм майстор. Подадох й картичката, а тя я гледа, като че ли й давам бакшиш скъсан и мръсен лев.

Настаних се в колата, отпред при нея. Закопчах се с колана, че като каза онова момиче — газ, газ… Светофари, трамвай, кръстовища, всичко се замаза… Повлече те, викам, Гена, големият живот. Досега беше чувал само, че тука имало някаква болница „Пирогов“. Много хубаво лекували там, защото в поздравителните концерти по радиото все на докторите от тая болница изказват похвала. Как да е, в „Пирогов“ не се отбивахме и стигнахме по живо, по здраво. Спряхме пред една голяма кооперация. Сградата отвън нищо особено, тук-там беше плесенясала от влага и имаше откъртена мазилка. Обаче стълбището ми взе акъла. Всичко, братче, от махагон — ламперията по стените, парапетът, само стъпалата от мозайка. Има си хас и те да бяха от махагон.

Младата жена, дето ме вози, не продумва. Все едно че ме няма, взе да се изкачва нагоре. Тая, викам си, много тежко го дава. Чакай да пръсна кофите, тогава ще приказваме. И по-курназ от тебе съм виждал, ама после съм им го изкарвал през носа. Не иде да се хваля, но доста жени съм пребоядисал. Кафенце са ми правили, щрудели и какво ли не, четката са ми държали, докато си пуша цигарата, само и само да се отърват от мен. Един път такава една намръщена взе да ми се кара, че много съм бил изцапал. Защо, викам, ти е притрябвал бояджия — покани си поп или доктор, че те не цапат. Тая, мисля си, вита баница ще я карам да ми прави!

На втория етаж се спряхме пред една голяма врата. То не е врата като врата, ами голяма като селска порта. Каруца със сенарските ритли може да влезе през нея. И тя цялата от махагон. Навсякъде махагон, майка му стара, като че ли го секат по Витоша!

Момичето отключи вратата и влязохме. На много места съм боядисвал, големи апартаменти съм виждал, ама това — какво да ти кажа! В коридора, сводест и широк като жп тунел, бяха оставени няколко торби гипс, кутии с алкидна и латексова боя, стълба и бояджийска помпа, валчета, шпакли и четки — всичко ново. Оглеждам се и си мисля — вита баница, че и баклава. „Това са материалите и инструментите — каза момичето. — Ето ви и проектите. Моля ви след една седмица всичко да бъде готово. Много съжалявам, но дотогава ще отсъствувам. Ако има нещо неотложно, обаждайте се на мъжа ми!“

Пъхна ми пет рисувателни картона в ръцете, даде ми и ключа на апартамента и излезе. Я виж къде съм се окапал от витата баница!

Ходя по пръснатия на пода талаш и гледам картоните. Работата правена с мерак — художник нарисувал проектите, встрани с квадратче отбелязал какъв да бъде цветът, дограмата, и нея дал с квадратче, не може да се сбърка! Учена работа!

Докато разглеждах стаите, ми се стори, че някой чука. Не беше съвсем чукане, а сякаш куче драска по вратата. Спрях и се ослушах — драска! Звукът идваше от дневната и аз влязох вътре. Стаята беше голяма и просторна, с прозорци от тавана до пода. От двете страни имаше по два отвора в стените, нещо като гише „СПРАВКИ“. Единият беше отворен и през него се виждаше кухнята. През такива отвори домакинята подава яденето, за да не обикаля и върти излишни километри. Другият отвор, за него разбрах после, направен и той като гише, но много майсторски замаскиран. Представляваше две големи квадратни пана — резбовани. На едното бе изобразено слънцето с човешка глава, покрай него хора — един копае с мотика, друг бере грозде, трети се къпе в езеро. Другото изобразяваше месеца, и той с човешки образ и със затворени очи. Не можах да разбера дали спи, или не иска да гледа. Около него пак бяха изобразени хора — едни спят, други се целуват, човек пишеше с паче перо, а до него пасеше крилат кон. Имаше даже мъж и жена, които се бореха, и жената беше надвила мъжа. И точно на тази дъска ми се стори, че се драска. Сложих ухо на нея и чувам някой да ми шепне: „Другарю, излезе ли онази?“ В първия миг се стреснах, но се окопитих. Откъде се обаждате, викам? „От съседната стая — отговаря невидимият. Хей тука до мъжа и жената, дето са един върху друг, има едно дърво. Натиснете го, ако обичате!“

Отдръпнах се и тогава видях, че мъжът и жената лежаха под едно дърво — ябълка с плодове, големи като тикви. Натиснах дървото с пръст и се чу леко изщракване. Двете дъски се открехнаха и веднага между тях се показа човек с рядка, побеляла коса, червендалест и засмян. Протегна ръка през гишето и каза: „Приятно ми е да се запознаем. Стоян Т. Хаджистоянов — писател.“

През гишето се виждаше съвсем малко, но си личеше, че стаята е голяма. Целите стени бяха в рафтове, натъпкани с книги. След няколко дни като се опознахме и разбрах, че е под ключ, го попитах къде си върши оная работа.

„А, аз си имам тоалетна-баня! — каза той.“ Излезе, че това вътре зад кепенците с месеца и слънцето било гарсониера с тоалетна-баня. Заключвал се вътре и по цели седмици пишел.

Стоян донесе две чашки и една бутилка уиски и ги сложи на гишето. Наля си неговата, капна няколко капки и в моята. Погледна ме, за да види какво ще кажа, пък аз го гледах като сътрудник на Народния контрол. Усмихна се виновно и ми наля колкото и на него. „Не че ми свиди, каза, ами аз го ползвам като лекарство. Помага за атеросклероза и инфаркт.“

Чукнахме се и пихме.

Дъщерята, викам, е много оправно момиче. Не приказва много, а пък колата кара и с бояджия може да се оправи. Стоян малко се понамуси и каза, че това било жена му. Облазих го! Млада жена, голямо жилище, хубава работа — подреден човек! Аз с моя занаят, жена и къща — накъде съм? Ами какво да правиш — кой за каквото е учил! Е, оплака се човекът, че не му давала да си маха ченетата, да пие уиски за лекарство, да не излиза, докато не си приключи договорите, но това не е болка за умиралка. Такова тегло и аз го изтърпявам!

 

 

— Вие сте имали рядък късмет да попаднете в кухнята на писателя. За това мечтаят много литературни клюкари. Говори се, че младата му жена му спускала своеобразен план.

С кухнята видях най-голям зор. Не че беше нещо опушена или замърсена. Жена му забравила един куп чинии, че се хванах и ги оплакнах. Половин час загубих, ама светнаха. Както и да е! Пък онези да си говорят какво щат. Аз съм дал дума на съученика, че нищо няма да казвам. А че жена му е млада и хубава, туй не можеш го скри от никого!

Като свърших в кухнята, и реших да започвам работа. Захванах се първо да боядисвам таваните и се сетих, че нямам шапка. Нямаше и вестник да си направя. Почуках на гишето и попитах дали има непотребен вестник.

„Аз, драги, вестници не чета!“ — отвърна ми Стоян и продължи да си чука на машинката.

Обиколих апартамента, но не можах да намеря хартия. Мебелите завити с найлон, а пък от него шапка не става. Излязох на балкона и там за мой късмет намерих един вестник, сгънат на лястовица. Не приличаше баш на лястовица, ами на онова, дето децата му викат цепелин. Сигурно някое хлапе го беше хвърлило от отсрещния блок. Развалих лястовицата и си направих една хубава шапка. Хванах се яко за работа и докато се мръкне, ударих една ръка на всичките тавани.

Вече беше съвсем тъмно, когато отидох у съученика. Пихме по една ракия, поприказвахме си и той ми обясни що за човек е клиентът. Каза, че бил добър човек, ама млада жена, нали разбираш…

Преспах у тях, а сутринта рано-рано — на обекта. Преоблякох се с работните дрехи, сложих си шапката и тъкмо се каня да започвам работа, отново се чу драскането. Нали вече си знам урока, направо натиснах ябълката и червените бузи на Стоян лъснаха от другата страна. Такива хубави бузи имаше, че чак ти иде да го нащипеш. И една усмивка опънал — ако бях малък, можеше да ме излъжат, че е Дядо Мраз. Поздравихме се и той извади напръстниците и бутилката. Пием си и разговаряме. По едно време той се загледа в шапката ми и посегна да я вземе. Наведох се и не му я дадох. Напи ли се, викам си, този човек, какво му стана, че взе да ми дърпа шапката! „Много ти се моля, вика, дай ми тая шапка!“

Една шапка — нищо не е. Но не я давам, защото друг вестник няма, пък и си имам принцип — с една шапка да изкарвам обекта. Тя ми е нещо като талисман и моите от бригадата я гледат като ведомост — а я настъпиш, настъпваш си надника. Бай Стоян като малко дете — дай, та дай. Тоз човек, викам си, е свикнал всичко в ръка да му дават, ама тоя път ядец! „Хайде тогава да се сменим — моли се той. — Аз тука имам колекция от шапки, само че ти не можеш да влезеш. Събирал съм ги по целия свят. Пък от тия, на португалската бойна марина, имам две…“ Извади една шапка, да ти останат очите в нея. Харесах я и ги сменихме. Като се върна, викам си, ще кажа на моите, че съм ходил да боядисвам в Португалия.

Докато я сложа на главата си, и бай Стоян развалил моята шапка. Бях я направил майсторски, с малка козирка — шапка и половина, а той взе, че я развали. Защо развали, викам, хубавата шапка. Не можеш я направи пак! Той ме погледна намусено и рече: „Аз няма да я правя, ами ще я чета!“

Чувал съм, че писателите били малко така! И тоя не падаше по-долу, ако да приличаше на Дядо Мраз.

Три дни не се обади никакъв. Даже и машинката му не се чуваше. Умря ли този човек, рекох си, какво стана с него? Почуках му, той се обади да отворя и когато се показа през гишето, ми се стори посърнал и угрижен. Бузите му пак бяха червени, ама като крайпътни ябълки — отгоре прашасали.

Какво, викам, става, да не си нещо болен?

Той въздъхна дълбоко, изгледа ме някак особено, сякаш го беше яд на мене. Да даде такава шапка за един вестник от две стотинки! Отдръпна се от гишето, чух, че взема пак лекарството, и каза? „В статията има много бели петна. Ти си я накапал с боя, та не може да се чете!“ Извади шишето и чашките и тоя път ги наля така, че чак преляха.

„Днес, вика, няма да работиш, ами ще си разговаряме. Моля те да ми кажеш как живееш, какво правиш, че литературата се интересува от тебе. Ти си й главният герой. Вземай думата и разказвай!“

Абе, бай Стояне, викам, как ще си зарежа работата и ще го ударя на приказки. Жена ти срок ми е дала. Ако не го изпълня, посрамявам занаята, както е рекъл Колю Фичето. Пък и какво има за разказване — живея и работя като хората. Какъв герой съм аз. Вие пишете за разни там ханове и професори, в краен случай за доктори и инженери! Хвани си един хан и един професор, опиши им житие-битие, и готова работа. Какво има да се занимаваш с мене — кой съм аз? Стоян обаче настоява да му разказвам. Изпих си чашката, каня се да почвам работа, той ми наля друга. И нея изпих, а той пак я напълни. Развърза ми се езикът и взех да му разправям разни работи от занаята. Тъй от дума на дума накрая му изпях „Заплакала е арестантска майка“. Разбий го тоя дулап, викам, бояджия ще те направя! Отначало ще си трети разряд, обаче ще се явиш в ПУЦ и ще вземеш по-голям. Пък и материал може да събереш и книга да напишеш.

След няколко дена се върна жена му. Беше ходила на море, почерняла от слънцето и станала още по-хубава. Попита ме идвали ли са някакви момичета или други хора, казах й, че не са, и чак тогава му отключи. Най-после го видях в истинския му ръст. Беше дребен, облечен в анцуг и тънките му крака и коремът се очертаваха още по-ясно. Представях си го поне с двайсе сантима по-висок. Качиха се на колата и отидоха на Витоша. Аз останах да довършвам дограмата. След един час вече бях приключил, окъпах се и облякох чистите дрехи. Мина още един час, мина втори — никой не се прибира. По едно време вратата се хлопна и влезе жена му.

Къде е, викам, моят човек, да си оправяме сметките, че имам влак да гоня следобед.

„Избяга, вика тя. Избяга по пътеката на здравето. Има такава пътека, по която се бяга за здраве. Тръгна по нея и не се върна. Но вие не се безпокойте за нищо. Аз ще ви платя за работата. И за влака не се безпокойте. Ще ви закарам, защото ми е на път. Аз също ще избягам, само че на морето. Ще му дам да разбере!“ Уж спокойна изглеждаше, не вика, ами тихичко ги реди, а едвам си поема въздух от яд.

Кой бяга от хубаво, помислих си, ама се опитвам да я успокоя. Ще си дойде, викам, такава млада жена оставя ли се! След двадесет минути ще си дойде. Пък тя се задавя от яд и вика: „Къде ще иде! Това не му е за първи път. След една седмица ще си дойде като изгладнял пес! Като се натича и ще се върне!“

Начете ми парите, прибрах ги в джоб и понечих да оставя шапката. „Задръж я, вика, за спомен от тоя неблагодарник! Той и затова избяга — за да не се наложи да ти плаща.“

Брей, как го черни, мисля си. Пък не изглеждаше да е такъв човек. Че беше малко стиснат, вярно е, ама то ако са ти широки пръстите като на мене, можеш ли завъртя такава къща? Кой знай и моята какво разправя за мен? Пак взех да я успокоявам, ама си и мисля, че няма да е зле такава жена да те повози. Като видях, че си гласи куфара, повече не се обадих. Взех го и слязохме долу. Щом влезе в колата, и веднага стана друг човек. Усмихва се, приказва, два-три нови вица ми каза, много се смяхме. Дори по едно време се направи на сърдита, защото съм й говорил на вие. И туй не беше от преструвка, ами искаше да си отпусне душата момичето. Кога стигнахме до мотела, не разбрах. Беше станало време за обед. Тука, викам, ще трябва да се разделяме, хайде да влезем да хапнем нещо и да пиеш едно кафе, че бая път те чака. Настанихме се на една маса, дойде барманът, взе поръчката и чак тогава тя се сети за бай Стоян. „Знаеш ли, каза, защо избяга той от мен? Избяга, за да отиде при неговата поетеса. Там, при нея, той си има дрехи, ще се преоблече и заедно ще тръгнат да търсят пари на заем. Ти да не мислиш, че е цъфнал и завързал? От години вече никъде не му искат писанията и живее на моя гръб. И друго има! Да очистя и подредя апартамента, защото иначе не можел да работи.“

Слушай, викам, не се тормози! Такава млада и хубава жена си седнала да се косиш! Аз какво да кажа, като моята се е помъкнала, и то с двама, хем по-млади, хем по-хубави от мен.

Излъгах я ей тъй, да й олекне, защото човек като знае, че и друг се пече на твоя огън, и му олеква.

„Горкият! — съжали ме тя и ме хвана за ръката. — Тя не може да те оцени. Има нещо особено, първично и истинско в теб. Ти не си красив, но си симпатичен и мъжествен.“

Погледна ме тъй, че не издържах и я погалих по бузата. Домиля ми, да ти кажа! А пък тя се притисна в дланта ми и рече; „Откога не ме е докосвала груба, мъжка ръка! Когато той ме погалеше, имах чувството, че ме лазят голи охлюви… Знаеш ли, и деца май няма да имам!“

И тъй от дума на дума… Какво да ти кажа? Огън момиче се оказа и ми подпали чергата. „Гери, вика ми, какво направи ти с мене? Предчувствувах го още когато видях в кухнята измитите чинии!“

Май че ще ставам софиянец…

 

 

— А какво стана с шапката?

Бягай с тая шапка бе! Забравих я на мотела. Той корабът потъва, ние ще мислим за шапката!

 

 

Рафаил Тошев — 33-годишен, барман:

Тая шапка някой от клиентите ми трябва да я забравил. Не влиза в никаква работа, но ми досвидя да я хвърля, а и този, който я е загубил, може да си я потърси. Оставих я за реклама на заведението и добре си стоеше там на полицата между две бутилки ром. Създаваше настроение, пък и ми напомняше, че някога исках да ставам моряк. Роден съм на село, но от малък имах една не селска мечта. От книгите ли се повлиях, времето ли беше такова? Колко романа за морски приключения съм прочел! Аз и сега ги чета. Моите връстници играеха на хайдути и стражари, а аз плувах по моретата и океаните. В гимназията се записах в кръжок по корабомоделизъм, а в икономическия завърших курс по морско дело. Като взех дипломата за икономист, знаех повече за такелажа и корабните платна, отколкото за счетоводството. Фактура ми звучеше като фоксбрамсел, а ведомостите ги виждах като морски карти. Млад бях тогава и си мислех, че морето е до колене.

 

 

— Какво ти попречи да изпълниш тая твоя мечта?

Смешно ще ти стане, като ти кажа, но един селски дувар ми попречи. За дялба на имот се смразихме с леля и свако. Баща му бати Михо им прави вила на триста метра от твоето лозе. Не може да не я знаеш. Много модерна вила — отдалече на платноход прилича. Уби се човекът от работа, а те за благодарност взеха, че кръстиха внучето Михаел. Свако работи в Параходството, голям човек е, можеше да ме уреди на някой кораб, но не поиска.

 

 

— Защо си разчитал само на роднинството? Нямаше ли и друга възможност?

Все се каня да те питам в кой свят живееш? Какво е роднинството? Сбор, сватба, кръщене и смърт! През останалото време с други живееш! Свако е уредил толкова много чужди хора. Оказа се, че и за мечтите трябват връзки. И човек можеш да станеш с връзки.

Аз съм човек на кръстопът. През мене минава много народ, всичко съм виждал. Един лови риба в езерото, през това време жена му пристига с чужд мъж, вечерят и си заминават по пътя. Вечерта той й носи рибата, а тя му вика, че не е гладна. Жена ми Ана се къпа в езерото гола с един познат, а след една седмица се оженихме. Въртележка някаква, безредица, като гледаш отстрани, а всъщност всичко си е съвсем подредено. Не всеки отива, където иска, и не всеки става такъв, какъвто иска. Между искането и моженето се замътва водата и там се давим ние. А има хора, които нито искат, нито могат.

Миналото лято в селото доведоха едно момче. Ненормално е, но тихо и кротко. Родителите му се развели, майка му решила да се жени втори път и го пратиха при баба му, тя да му бере гайлето. Започна да идва често тука. Селяните му викаха Нямото, но то не беше нямо, разменяли сме си по няколко думи. Питах го на колко е години, а то ми каза: „На много!“ Такъв човек наистина изглежда много стар, макар и да няма нито една бръчица по лицето. Може би не съм прав, но понякога като го наблюдавам, си мисля, че е запазил детското си лице само защото няма желания. Жена ми Ана също се привърза много към него, но Нямото я отбягваше, сякаш се страхуваше от нея. Страх го е от тебе, казвах й. „Не, вика тя, не го е страх, само не ме харесва. Аз съм толкова грозна!“ Ана се шегуваше — де да бяха всички грозни като нея!

Един ден Нямото пак дойде и седна на един стол до прозореца. Трябваше да изляза навън, за да подредя касите, и го оставих само. Свърших си работата и се върнах. Бях отвън на светло, а вътре е сумрачно и очите бавно свикват, та в първия миг не можах да позная човека, седнал до Нямото. Ядосах се, защото, без да пита, бе взел шапката от рафта и я сложил на главата му. Тя едвам се крепеше и момчето я подпираше с ръка. Приближих се и гледам — свако Никола. Доста години не бяхме се виждали, откакто се скарахме за имота. Не беше се променил, младееше се. Чувах даже, че откакто направи вилата, и млади момичета от морето си водел тука.

„Това твое момче ли е?“ — гледа ме той с присвити очи и се смее. Пресегнах се, свалих шапката и я хвърлих на масата. Доядя ме, дето се подиграва с момчето, и се сетих. Той и на мене така ми се подигра, когато исках да ме урежда на корабите.

„Какво гледаш като бодлив бик, вика, че седни, седни да се видим! На гости съм ти дошъл. Доведох Михаелчо да изкара лятото тука, че нали знаеш какъв панаир е по морето. Аз ще дойда по-нататък, сега службата не ме пуска. Тати ми каза, че работиш тука наблизо, и рекох да дойда да се видим. Ти се сърдиш, ама рода сме, не може така!“

Седнах и му викам: „Не сме рода вече, свако Никола. Нашето роднинство един дувар го дели!“

Той взе шапката в ръце, повъртя я и рече: „Ти още не можеш да ги забравиш морските мераци. Всяка майка моряк не ражда, Рафаиле! Какво мислиш, че цял живот ще те подмятат вълните и долари ще печелиш. Всичко омръзва момче! Всичко! Чувам, оженил си се, добра и хубава жена си взел, работата ти не е лоша, какво искаш повече?“ Продължаваше да върти шапката на пръста си. Нямото го гледаше и се усмихваше тайнствено, а аз кипях от яд!

Защо ме прецака, казвам му? Свят исках да видя! „Козът беше у мене, вика, какво да правя! Аз бях готов да ти уредя работите, но ти се оказа корава глава! Не отстъпи на леля си. Щяхме да ти платим дела, и толкоз! Че ти мене прецака, момче! Накара ме да се катеря по лозята, там да правя вила, да прекарвам материали, вода и ток. С пет хиляди лева по-скъпо ми излезе. Ако беше къщата в село, щях да й направя един ремонт, и край!“ Беше ми на езика да го попитам защо бащината си къща не направи на вила, но си премълчах. Такъв винаги ще намери какво да ти каже. Той се наведе до масата и от една найлонова торба, на която бяха нарисувани полуголи момичета, извади бутилка уиски. „Дай чаши, вика, да се почерпим, няма все да се караме!“

Погледнах го, но той наведе глава, спря да върти шапката и я остави на масата. Тогава се пресегнах, взех бутилката и отвих капачката. Той вдигна глава и махна с ръка, сякаш искаше да каже, че при такъв случай най-добре е да се пие от шишето. Гледам го в очите, без да мигна, излях цялата бутилка в шапката и викам: „Такъв гост, свако Никола, така се посреща. Хайде, пий за здраве!“

Шапката подгизна, под нея се образува голяма локвичка и една струйка шурна по земята. Нямото гледаше с отворена уста. Свако Никола стана и без да каже нещо, тръгна към вратата. „Ако беше ми помогнал, извиках му аз, може би щях да се удавя някъде по моретата и къщата щеше да остане за вас!“

 

 

— Какво направи с шапката? Изхвърли ли я?

Шапката изсъхна още същия ден, даже не личеше, че е наливано нещо в нея. Поставих я на същото място. Понякога се дразнех, искаше ми се да я изхвърля, но после забравях и тя си стоеше там и събираше праха. Забелязах, че на Нямото тя започна да му прави голямо впечатление. Продължаваше да идва тука, но щом влезеше, и приковаваше поглед в нея. Погледът му бе изпълнен с тревога и страх, а може би не беше страх, а страхопочитание. Трудно ми беше да разбера какво чувствува едно такова момче. Мислех, че се е уплашило от оня случай със свако.

Един ден бях ходил в града, забавих се цял ден и като се върнах, забелязах, че шапката я няма. Попитах Ана и тя каза, че я дала на Нямото.

 

 

— Такъв подарък ми напомня за „даровете на влъхвите“. Да подариш нещо, което не ти трябва, на някого, на когото няма да му върши работа…

И аз й казах така. Тая шапка, викам, на свако повече щеше да му прилича. Защо не му я нахлупих тогава до носа. Той и без това нищо не вижда от лакомия. Те и за мене разправят — кръчмарин, стъклена душа. Даже говорят, че съм взел това заведение, понеже водата е в неограничено количество и ми е подръка — нали има езеро!

Ана е много добър човек! Успокоява ме и вика: „Нямат свършване мръсниците на тоя свят! Шапката не е съвест, че като му я сложиш на главата, и да го направиш човек. Ако щеш, на такъв червена шапчица му сложи, той ще ритне кошничката с баницата и сам ще заведе вълка при баба си, само и само да развали добрия край на приказката!“

Глупаво си постъпила, казвам й. Защо я даде на това нещастно момче, да става за смях на хората. Представяш ли си на какво ще прилича с капитанска шапка на тая голяма глава.

„Може и да си прав, вика тя, но той така влюбено я гледаше, че исках да му създам малко радост, като му я дам. Не съм му я дала да я слага на главата си, а така, просто да се покажа добра към него.“

И наистина, Нямото като че ли разбираше, че тая шапка не е за неговата глава, и я носеше винаги, но в ръка. Използваше я като торба. В нея носеше круши и ябълки, по някой път камъчета или яйца. Един път беше намерил три малки птиченца и ги сложил вътре. Искаше да ги подари на Ана. Може би неговият неразвит мозък не можеше да разбере истинското предназначение на тази шапка — да пази Човешката глава от слънцето и дъжда, а кой знае, може би и от лоши мисли.

 

 

Съседът отляво

— Крайно време е да си оградиш лозето. Знам, че не си без пари и можеш да го направиш. Виж мене, дето се вика, от залъка си отделям, но съм се оградил. А твоето какво е — вървище! Кой откъдето мине — все през лозето. Оня ден съм седнал на шезлонга и се пека. Задрямвам вече и изведнъж чувам, някакво ръмжене и мучене — на песен прилича. Станах и погледнах от терасата и видях в твоето лозе един човек, ама нито мъж, нито момче. Ненормално някакво беше. После питах и ми казаха, че живее в селото. Пее и влезе в твоето лозе. В ръка носеше някаква шапка, пълна с ягорида. Калпазанин с калпазанин, викам си, защо е брал грозде, когато то не може да се яде. Извиках му, но той не ме чу. Беше се загледал в твоето плашило. Приближи се до него, обиколи го няколко пъти и се спря насреща му. Седя тъй неподвижно около пет минути, ама и аз повече не му викам, ами гледам какво ще стане. Стори ми се, че му говореше нещо през това време, но духаше вятър и консервените кутии по моите лози дрънчаха, че не можах да чуя. Видях само, че мърдаше устата си. Като се наприказваха, изхвърли ягоридата и нахлупи шапката на плашилото — шапката не си познава главата! Изглежда тая работа много го зарадва и пак почна да пее. Поклони се няколко пъти, като гледаше към шапката, и си отиде.

Толкоз видях, толкоз ти казвам! Обаче вземи и си огради лозето, защото и десет плашила да имаш, грозде пак няма да ядеш!