Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (36)

32.

Скалите на Тантал

31 октомври, 09:45 ч.

 

Хексаподът се прехвърли през ръба на скалата и се озова на покрит с мъх равен участък. Пред тях проблясваше езерце, в което падаше миниатюрен водопад, който вдигаше пръски, пречупващи светлината във всички цветове на дъгата.

Рик, Керън и Ерика слязоха от машината, спряха при езерцето и се загледаха в него. Беше кристалночисто, с огледална повърхност.

— Толкова сме мръсни — рече Ерика.

— Малко плуване ще ми се отрази чудесно — каза Керън.

Видяха отраженията си във водата — бяха уморени и потни, с разпокъсани дрехи. Керън клекна и докосна водата. Пръстът й огъна повърхността, но не я проби. Беше еластична като гума. Натисна с цялата си тежест и накрая ръката й проби повърхността.

— Толкова е изкусително — рече тя.

— Не го правете. Ще загинете — обади се Дани от хексапода.

— Тук няма нищо опасно, Дани — отвърна Керън.

Рик не беше толкова сигурен. Той взе харпуна и тръгна покрай езерцето, като го забиваше в дъното и разбъркваше водата. Надяваше се, че ако във водата живее нещо гадно, суматохата ще го накара да се покаже. В езерцето проблясваха едноклетъчни организми, но никое от тези малки създания не изглеждаше опасно.

Езерцето бе малко и достатъчно плитко, за да го виждат цялото. Не забелязаха нищо заплашително.

— Аз ще поплувам — каза Ерика.

— Без мен — заяви Дани.

Рик и Керън се спогледаха.

Ерика се скри зад туфа мъх и се върна чисто гола.

— Проблем ли има? — попита тя. Дани я зяпаше опулен. — Всички тук сме биолози.

Стъпи на водната повърхност. Тя се огъна, но издържа тежестта й. Ерика натисна по-силно и изведнъж потъна до шията. Отиде до водопада и застана под него. Капчиците се разбиваха в главата й и тя изпръхтя.

— Великолепно е. Идвайте.

Керън започна прозаично да сваля дрехите си. Рик Хътър не беше сигурен как да постъпи; смущаваше се да я гледа, а още повече го смущаваше идеята да плува гол с нея и с Ерика. Съблече се бързо и скочи във водата.

— Добре дошли в райската градина — поздрави Ерика.

— Опасна райска градина. — Рик се потопи и започна да мие главата си.

Докато изучаваше езерцето, Керън видя, че то е като гъмжащ от живот аквариум, пълен не с рибки, а с едноклетъчни организми. Създанията се въртяха, стрелкаха се или просто се носеха във водата. Нещо с формата на торпедо заплува към нея.

Беше чехълче, едноклетъчно същество, живеещо в спокойна вода. Беше покрито с мятащи се реснички, благодарение на които се движеше. Чехълчето се заблъска в ръката й и загъделичка кожата й. Керън загреба водата около него в шепа и го вдигна. Усещаше ресничките по дланите си. Едноклетъчното се загърчи. Приличаше на котка, която не обича да я държат.

— Няма да те нараня — каза му тя, като го галеше нежно с върха на пръста си. Когато докосваше ресничките, те започваха да се мятат яростно. Все едно галиш кадифе, което се съпротивлява.

Зачуди се защо ли говори на клетка. Глупаво беше. Клетката е машина, каза си тя. Просто механизъм от протеини в пълна с вода торба. И въпреки това… чувстваше, че клетката е малко същество със свои собствени цели и желания. Разбира се, една клетка не беше разумна по начина, по който е разумен човекът. Не можеше да си представи галактики или да композира симфония, но въпреки това беше сложна биологична система, идеално пригодена да оцелява в тази среда и заета да създаде колкото се може повече копия на самата себе си.

— Успех — каза на глас Керън и пусна чехълчето. Загледа го как бърза да се отдалечи, въртейки се като тирбушон. — Не се различаваме особено от тези протозои — каза тя на Рик.

— Лично аз не виждам прилика — отвърна той.

— Човек е протозоа в деня на зачеването си. Както обича да казва биологът Джон Тайлър Бонър, човешкото същество е едноклетъчен организъм със сложно размножително тяло.

Рик се ухили.

— Размножителното тяло е най-добрата му част.

— Доста грубо — отбеляза Керън. Ерика му се ухили.

Сянка закри за миг езерцето и отгоре отекна писък. Тримата инстинктивно потопиха глави във водата. Когато се показаха отново, Рик се огледа.

— Птици — каза той.

— Какви? — попита Керън.

— Нямам представа. Както и да е, отидоха си.

Изпраха дрехите си от прахта и калта, проснаха ги да се сушат и легнаха на мъха да се попекат на слънце. Дрехите изсъхнаха бързо.

— Трябва да продължим — каза Рик Хътър, докато закопчаваше ризата си.

Точно тогава далечните крясъци се засилиха и над тях се появиха тъмни форми. Хората скочиха на крака.

Птиците кръжаха покрай скалите, кацаха и отлитаха. Събираха храна. Крясъците им разкъсваха въздуха.

Една птица кацна пред тях. Беше огромна, с лъскави черни пера, жълта човка и будни очи. Заскача наоколо, изследвайки мястото. Нададе пронизителен дрезгав крясък, след което внезапно отлетя. Още птици закръжиха над тях, оглеждайки равния участък и кацайки по вкопчилите се в скалите дървета. Хората усетиха многобройните погледи върху себе си. Птичите крясъци се чуваха от всички страни.

Рик се хвърли към хексапода и грабна газовата пушка.

— Това са скорци мина! — извика той. — Скрийте се!

Мина бяха месоядни.

Дани се изтъркаля от хексапода и се скри под него. Керън беше залегнала зад един камък, а Ерика се зарови в туфа мъх. Рик бе коленичил на открито с пушка в ръце и следеше черните форми, които се носеха покрай скалите и крясъците им отекваха в тях.

Птиците го видяха. Не се страхуваха от толкова дребни неща. Една кацна и заскача по земята към него. Рик стреля. Оръжието изсъска и го блъсна назад, но в същия миг птицата скочи и полетя надолу. Беше пропуснал. Трескаво презареди. Затворът на пушката беше ръчен и оръжието трябваше да се зарежда при всеки изстрел.

Реши, че птиците са около трийсет. Летяха покрай скалите с оглушителни крясъци.

— Ловуват на групи — каза Рик.

Наблизо кацна друга птица.

Рик дръпна спусъка. Нищо не се случи.

— Мамка му!

Засечка. Рик трескаво дръпна затвора. Птицата скочи към него и наклони глава на една страна. Клъвна към него и измъкна пушката от ръцете му. Тя беше лъскава и бе привлякла вниманието й. Птицата удари пушката в един камък, смачка я и я захвърли настрани. После вдигна глава, отвори човка и нададе крясък, от който земята сякаш се разтресе.

Междувременно Рик се беше проснал по корем и пълзеше към харпуна, който лежеше край езерцето.

Птицата насочи вниманието си към Ерика, която трепереше в мъха. Вперила поглед в създанието, тя изведнъж изгуби самообладание. Скочи и побягна с наведена глава и скимтене.

— Ерика, недей! — викна Рик.

Движението на Ерика привлече вниманието на птицата и тя скочи към нея.

Керън Кинг гледаше и внезапно взе решение. Щеше да жертва живота си за Ерика. Щеше да й даде шанс да живее. Струва си, помисли си тя, изправи се и се затича към птицата, размахвайки ръце.

— Хей! Вземи мен!

Птицата рязко се отклони и клъвна, но не улучи и Керън се просна на земята. Ерика вече беше скочила в хексапода и се мъчеше да го подкара. Паниката я бе обхванала напълно; не знаеше какво прави, единственото й желание бе да се махне оттук.

— Спри! Заповядвам ти да спреш! — извика й Дани.

Ерика не му обърна внимание. Хексаподът подскочи и започна да се катери по скалата. Но машината беше абсолютно открита.

Ерика изоставяше другарите си.

— Ерика! Върни се! — изкрещя Керън.

Ерика вече не можеше да чуе когото и да било.

Блестящият хексапод, който се катереше пъргаво по скалата, явно се стори интересен и може би вкусен на птиците. Една изпърха до машината и измъкна Ерика от седалката. Раници и вещи се посипаха от хексапода, който се търкаляше надолу по скалата и отскачаше във въздуха. В следващия миг изчезна.

Птицата кацна с Ерика Мол в човката си. Блъсна я няколко пъти в скалата и затръска глава, за да я убие. След това отлетя с трупа, но моментално се спречка с друга и двете се сбиха във въздуха, като разкъсаха тялото на Ерика Мол.

Не беше приключило. Рик се добра до харпуна и се огледа. Къде беше Керън? Видя я да лежи на земята, на открито, под една птица с необичайна черна ивица на човката. Тя току-що беше кацнала и се взираше в Керън, сякаш се мъчеше да реши какво е това и става ли за ядене.

— Керън! — извика Рик и хвърли харпуна по птицата.

Карфицата потъна в перата, но не много дълбоко. Птицата се отърси, харпунът падна на земята и тя отново заразглежда Керън.

Керън приклекна, опитвайки се да изглежда колкото се може по-малка и неапетитна.

— Насам! — извика Рик и се втурна напред с надеждата, че ще отвлече вниманието на птицата.

— Не, Рик!

Птицата чу гласа й и я погледна. Хвърли се напред, хвана я в човката си, отметна глава назад и я погълна цялата. После отлетя, пляскайки оглушително с криле.

— Проклета да си! — извика Рик. Размаха харпуна към нея, но тя се беше превърнала в размазано петънце в далечината. — Върни я веднага!

Ятото по дърветата зацвърча и закряска подигравателно. Рик вече не можеше да разпознае коя птица беше изяла Керън.

— Връщай се! Връщай се за честен двубой! — Заскача, като размахваше ръце и разтърсваше заплашително харпуна.

Плачеше му се. Би направил всичко, за да накара проклетата птица, онази с ивицата на човката, да се върне. Не можеше да се откаже точно сега.

И тогава си спомни нещо, което бе чел за птиците. Те имаха не само стомах, а и гуша.