Даниъл и Дина Найери
Опасна дарба или поредният Фауст (3)

Глава 2
Коледна вечеря

На светлината от горящия пчелен восък и блещукането на няколко подпалили се пчели, които хвърчаха из стаята като луди, тя четеше „История на човечеството“, чудейки се дали те (хората, не пчелите) се състоят единствено от гордост и страх. Щеше да проучи това по-задълбочено през следващото хилядолетие. Сенките в стаята се отдръпнаха от нея, разтреперани като уплашени пленници. Когато прелистваше страниците, ъгълчетата им се ронеха като мъртва кожа. Императори, военачалници, кралици и генерали, политици, папи и известни хора — тя се усмихна. Няколко пчели се предадоха и тупнаха на пода. Човешката история гъмжеше от велики мъже и жени, личности с воля да властват, и всички те имаха гувернантки като нея. Камериерки, акушерки, дойки, детегледачки, мащехи, различни лица през вековете, за да маскират ужасната, противна уродливост. Тя обърна последната страница. Книгата изстена. Рой обгорени пчели се изви над главата й и се срина, подобно на рушащ се град. Усмихна се при мисълта за децата си. Щеше да ги надмине всичките, дори най-почитаните сред ангелите, защото никой от тях не бе имал пет ученици.

Ню Йорк

Къде очаквате да открием петте изчезнали деца след измиталите години? В малката къща сред дърветата? На някоя улица в Копенхаген? В сиропиталище в Мадрид? В някое забутано кътче на света? Може би са успели да намерят пътя си и мястото си в обществото, благодарение на талантите и уменията, които са развили. Все така гневна ли е Виктория? Бисе продължава ли да учи усърдно? Станал ли е крадец Кристиан? Никой не знае, но никой не ги и потърси, никой не проля сълза за тях. В миг техните учители, приятели, дори родителите им, забравиха за съществуването им. Никой не усети празнината. Животът продължи, сякаш нищо не се бе случило. В новините не съобщиха нито за мистериозни изчезвания, нито за среднощни отвличания. Майките не започнаха да стискат по-здраво ръчичките на децата си. Гувернантките не следяха по-внимателно питомците си. Освен една, естествено.

Никола Вилрой наричаше себе си гувернантка, макар че изглеждаше съвсем различно. Беше висока и красива, с бухнала руса коса, прибрана в стегнат кок. Лицето й грееше като утринна звезда, а фигурата й бе нежна и крехка, като кристална чаша. Беше французойка и говореше със силен, очарователен акцент. Изражението и маниерите й бяха като на петдесетгодишна дама, привикнала към красивото. Ако наистина беше гувернантка, значи възпитаваше принц.

Вечерта преди Коледа мадам Вилрой стоеше в една просторна, луксозна бална зала в Ню Йорк. Изглеждаше изключително доволна. Дошъл бе моментът, когато тя и децата й щяха да се появят на сцената в Горен Ийстсайд и да станат център на внимание. Сега, когато децата бяха отлично подготвени, когато ги бе научила на всичко, най-сетне можеше да им даде онова, което бе обещала и за което бяха сключили сделка. Тук, в града, който живее единствено в настоящето, където влиятелните днес са били никому неизвестни до вчера, където никой не изпитва нужда да се рови в миналото — град, който не задава въпроси.

На ежегодната коледна вечеря на семейство Вирт триста гости в официални тоалети обикаляха украсената със свежи цветя и гора от свещи зала. Имаше и няколко елхи, отрупани с коледни играчки и купища подаръци. Декорираният в златно и няколко нюанса на зеленото салон бе един от най-красивите в Ню Йорк. Прозорците стигаха от пода до тавана, а зад тежките копринени пердета гостите можеха да се полюбуват на нюйоркското небе, което тази вечер бе скрито зад гъстата снежна пелена.

Никола Вилрой беше нова в града, но името й вече фигурираше сред поканените на всички по-важни събития. Тя се движеше грациозно и сякаш беше едновременно навсякъде. Бе дошла на вечерята с петима тийнейджъри — красиви и странни. Когато групата се появи на входа, хората в залата се обърнаха като по команда, разговорите спряха, заменени от удивен шепот. Домакинята — мисис Вирт, и най-близката й приятелка — мисис Спенсър, гледаха ококорени отдалеч, през няколко маси. Мисис Спенсър, по-високата от двете, трябваше да се наведе, за да прошепне в ухото на възпълничката си другарка, която бе всепризнат познавач на нюйоркския хайлайф. Макар да бе няколко години по-млада (и значително по-красива), мисис Спенсър наставляваше мисис Вирт като дете. След като забеляза новодошлите, домакинята присви подчертаните си с очна линия очи, докато зениците й не се скриха зад завесата на зелените сенки за очи. Мисис Спенсър прибра зад ухото си една немирна кестенява къдрица и стисна дундестата ръка на мисис Вирт. Петимата тийнейджъри стояха спокойно зад мадам Вилрой и изучаваха с поглед залата.

— Коя е тази? — попита мисис Спенсър, като кимна към красивата гувернантка.

— А, това е мадам Вилрой — отвърна мисис Вирт. — Запознах се с нея миналата седмица. Французойка е.

Мисис Вирт се впечатляваше от всичко, свързано с Франция.

— А децата?

Особено интересна беше високата, зашеметява блондинка, облечена в лъскава червена рокля, която менеше нюанса си при всяко движение. Тя беше най-красивото момиче в залата, по-красива дори от възрастните или не толкова възрастни съпруги — трофеи на някои от банкерите.

— Нейни са — обясни мисис Вирт. — Всички са петнадесетгодишни. Предполагам, че са осиновени.

— И си се запознала с нея миналата седмица?

— Да, беше с дъщеря си — високата блондинка — мисис Вирт отпи от чашата си с шампанско.

Зад красавицата се криеше друго момиче — с гарвановочерна коса и бенка над горната устна. Тя беше доста по-ниска, което явно беше добре за нея, понеже очевидно търсеше къде да се скрие. В косата си носеше старовремска диадема, но изглеждаше по-млада от останалите. Въпреки голямата разлика във външния вид, синьо-зелените й очи и очите на русата красавица си приличаха като две капки вода.

— Но нали бе приключила със списъка на поканените преди месеци? — възрази мисис Спенсър.

— Да, и това е най-странното.

Мисис Спенсър изгледа учудено приятелката си.

— Та ти никога не изпращаш покани в последния момент. Миналата година не покани дори жената, която дари парите за новото крило на Марлоу.

— Да, но… бях излязла на вечеря с няколко приятели и случайно я видяхме. Аз… почувствах се длъжна да я поканя.

— Обаче отказа да поканиш сестра ми, когато беше тук да се лекува.

— Знам — въздъхна мисис Вирт. — Просто я харесвам.

— Не покани и снаха си.

— Не обясних ли достатъчно ясно, че я харесвам?

Мисис Спенсър се засмя, но рязко млъкна.

— Е, сигурно им е бавачка или нещо подобно. Не може да ги е осиновила. Кой осиновява петима тийнейджъри?

— Честно, има ли значение?

— Сигурно си любопитна. Нали сега са ти приятели? — рече мисис Спенсър с известна доза сарказъм. Мисис Вирт реши да не обръща внимание на ревнивата си другарка.

— Обаче едно нещо знам със сигурност. Децата ще учат в Марлоу.

— Какво?

— Толкова ли е важно? — възкликна мисис Вирт с онова невинно изражение, което толкова вбесяваше мисис Спенсър.

— Да! Пет деца, които цъфват изневиделица с бавачката си по средата на учебната година и веднага получават места в училището с най-взискателен прием — трябва да са много специални или астрономически богати, или направо феноменални. А това означава, че са силна конкуренция, Женевиев. Толкова си наивна, че чак ти се чудя.

— Ти пък си параноичка.

— Е, ще се опитам да науча повече — заключи мисис Спенсър.

— Никола! Добре дошла! — Извика мисис Вирт и протегна ръце към мадам Вилрой, която кимна в отговор, докато сваляше ръкавиците си.

Мисис Спенсър погледна любопитно към децата, но не събра смелост да заговори, понеже гувернантката не бе издала и звук. Необикновеното око на мадам Вилрой, чиято зеница бе разделена на квадрати, в момента бе усмихнато и успокояващо синьо. Но въпреки това накара двете жени да се дръпнат назад, след това да се наведат, за да го погледнат отблизо, чудейки се дали това не е новата модна тенденция в контактните лещи.

— Желаете ли да ви представя децата? — предложи мадам Вилрой. Двете дами кимнаха като кукли на конци. Мисис Спенсър понечи да се приближи към русото момиче, но нещо я спря, някаква болезнено сладникава миризма, странна смесица от повръщано и цъфнал люляков храст. Когато вдигна очи, мадам Вилрой представяше мускулесто момче с яка челюст и рижава коса. Изглежда беше срамежлив, защото стоеше с наведена глава. Върху лицето му се четяха отегчение и меланхолия. Стоеше близо до очевидно неспокойната си сестра — по-ниската, с бенката и гарвановочерната коса. Сякаш й беше закрилник, а тя — неговият домашен любимец.

— Това е Кристиан — мадам Вилрой побутна напред атлетичния младеж.

— Радвам се да се запозная с вас — рече той и подаде ръка, без да се усмихне.

— Кристиан Вилрой — обади се мисис Спенсър, когато пое ръката му след мисис Вирт.

— Всъщност Фауст — поправи я безучастно Кристиан, избягвайки да срещне очите й. — Кристиан Фауст.

Той повтори новото си име, с което го бе кръстила мадам Вилрой.

Мисис Вирт и мисис Спенсър се спогледаха многозначително — явно им е бавачка.

След това мадам Вилрой погледна сериозната брюнетка, с буйна къдрава коса и лукав поглед. Момичето пристъпи ентусиазирано напред. Бе облечено в кадифена рокля с дълги ръкави, носеше очила и златно колие с буквата V. Кой знае защо, но човек оставаше с впечатлението, че държи на всяка цена да се намести по-близо до мадам Вилрой.

— Виктория Фауст — представи се момичето, като същевременно сканираше внимателно всичко наоколо. Мисис Спенсър се канеше да каже нещо, когато третото от децата излезе напред — слабо момче с високи скули и дълги, черни като мастило мигли. Чупливата му руса коса бе разделена на две, имаше трапчинки и на двете си бузи.

Усмихваше се — мило, но едновременно с това и настойчиво — усмивка, която би могла да е смущаваща, ако младежът бе по-възрастен или не толкова красив.

— Аз съм Валентин. Благодаря, че ни поканихте — рече той и очарователните трапчинки се появиха.

Мисис Вирт внезапно се почувства гузна, задето бе клюкарствала за децата. После, когато усмивката на Валентин стана по-напрегната и не тъй детска, тя странно защо се усети някак беззащитна. Той огледа роклята й е опитното око на зрял мъж, а тя се смути, сякаш беше гола.

— Радвам се, че дойдохте, скъпи, вие… и вашите… сестри — мисис Вирт реши, че на този етап това е добро предположение.

Валентин сграбчи ръката на чернокосата си сестра, която все още се криеше зад Кристиан, и рече:

— Това е Бисе.

Щом забеляза, че погледът й е твърде безучастен, леко я смушка в ребрата. Тя се засмя нервно и протегна ръка.

— И разбира се, прекрасната Бел — додаде мисис Вирт, обръщайки се към високата блондинка, с която се бе запознала в ресторанта.

Момичето кимна в отговор и подаде ръка на мисис Спенсър. Мисис Спенсър изведнъж усети съдържанието на стомаха й да се качва в гърлото и преглътна с мъка.

— З… здравейте — промълви едва-едва и направи неестествено голяма крачка назад. Усети замайване и погнуса и изгледа отново Бел, която бе забила очи в пода. От нея ли се разнасяше тази миризма? Любопитно й бе да узнае, но не толкова, че да се приближи по-близо. Това беше много странна миризма — на нечистотии, залети с освежител за въздух с лимонов аромат. В същото време мисис Вирт явно не забелязваше нищо. Тя бъбреше с мадам Вилрой, опитвайки се да измъкне повече информация за семейството. Когато всички влязоха и подадоха палта си на портиерите, мисис Спенсър възвърна самообладанието си и поде темата за училището.

— Разбрах, че децата ще учат в Марлоу след ваканцията.

— Да — отвърна мадам Вилрой.

— Не бях чувала за някой, приет по средата на годината…

— Тези деца са изключителни.

— Така ли? Е, сигурна съм знаете, че повечето ученици в Марлоу са изключителни.

— Не се съмнявам.

— Тогава с какво вашите деца са по-различни?

— Да започнем с това, че Бисе говори двадесет и три езика.

— Моля?

— Искате ли малка демонстрация?

Бисе се появи изневиделица и отвори уста да заговори, но мисис Вирт внезапно излезе от мълчаливото си вцепенение и я прекъсна:

— О, я да не се занимаваме точно сега с приказки за училище, дами. По-добре да се забавляваме като останалите.

Тя грабна чаша шампанско от таблата на минаващия наблизо келнер и я подаде на мадам Вилрой.

— Мерси — кимна й тя с доволна усмивка.

Когато мисис Вирт и мисис Спенсър отидоха да посрещнат други гости, мадам Вилрой събра младежите край себе си и ги огледа с гордост.

— Скъпоценните ми дечица. Тази вечер искам да се забавлявате. А когато се приберем, вкъщи ви очаква изненада.

Сетне прати към всеки от тях захаросана усмивка. Отдалеч беше същинско въплъщение на невинността — просто любяща майка. Всъщност не беше много по-различна от другите майки. Също като тях и тя имаше големи планове за децата си. Искаше да им осигури онова, за което мечтаят. Искаше да постигнат успехи и да помнят уроците, на които ги бе научила. В същото време обаче имаше много по-големи очаквания от петте деца. Беше ги избрала заради техния потенциал, заради техните стремежи, но най-вече заради техните слабости. В това тя доста се различаваше от останалите майки, които обичаха дори недостатъците и грешките на рожбите си. Докато мадам Вилрой обичаше самите слабости. Обичаше омразата, която Бел питаеше към истинската си същност. Обичаше глада на Виктория за власт, стремежа на Валентин да бъде важен. Обичаше дори двойствената натура на Кристиан, противоречивите желания, които го караха постоянно да се бори със себе си. Що се отнася до Бисе… е, може би с течение на времето гувернантката щеше да открие някой неин недостатък, който да заобича. Все пак мадам Вилрой беше много добра гувернантка, а освен това специализираше в хорските слабости.

Децата се обърнаха и се смесиха с останалите гости. Кристиан и Валентин побързаха да намерят масата с ордьоврите, шегувайки се един с друг. Бел, която неколцина обожатели вече следяха с очи от различни ъгли на залата, тръгна бавно към бара. Виктория огледа няколкото групички младежи, чудейки се кои от тях биха могли да се окажат по-полезни. Бисе проследи с поглед братята и сестрите си, но не помръдна от мястото си. Стоеше сама близо до входа, чувстваше се като костенурка без черупка, стараейки се да избегне тийнейджърите, които поглеждаха към нея. Самоуверената Бисе от Рим бе изчезнала, нямаше го и веселото момиче от горската къща. Тази Бисе бе просто уплашена и бясна на Бел, задето я бе зарязала. Повъртя се неловко известно време, гризейки ноктите си, със сведени към пода очи. Настоящата Бисе се страхуваше най-вече от нови хора — точно обратното на това, което бе преди пет години. Все повече и повече от гостите се обръщаха към нея, а тя започна да се люлее напред-назад, със скръстени пред гърдите ръце и отпуснати рамене. Изглеждаше така, сякаш се опитва да развие достатъчно инерция, за да избяга от там.

Наблизо бе застанала група модно облечени шестнадесетгодишни младежи, които си шепнеха приглушено и поглеждаха през рамо. От време на време някой казваше нещо, от което всички избухваха в смях. Бисе се сви още повече. Струваше й се, че празното място около нея е огромно като стадион и отникъде не може да очаква закрила. Обърна се да си върви, но вместо това се блъсна в един от портиерите и той изпусна палтата, които носеше. Тийнейджърите се разкикотиха, докато тя се опитваше да се извини на човека и да му помогне да събере дрехите. Бисе беше на ръба да се разплаче, когато една самоуверена брюнетка изшътка на приятелите си, измъкна се от групичката и се упъти към нея, опитвайки се да сподави смеха си.

— Вземи това — момичето подаде на Бисе чаша за шампанско, пълна с газиран сайдер. Бисе се обърна точно навреме, за да вземе чашата.

— Аз съм Люси Спенсър — представи се момичето, като изгледа през рамо приятелите си.

— Здравей, Люси — отвърна Бисе, смутена, но благодарна. Очите й се спряха върху групичката тийнейджъри, опасявайки се, че това е някаква тъпа шега. В това време Люси тръгна към центъра на залата, явно очаквайки Бисе да я последва.

— Бисе, нали? Искаш ли да опитаме сушито? Казват, че е от Нобу.

Бисе кимна.

— Къде е Нобу? — попита, а Люси си помисли колко наивно и необразовано е горкото момиче. Всъщност Бисе се опитваше да локализира Нобу между дузината японски градове, които беше посетила. Трябва да е близо до Хаконе, реши накрая.

— Ще те запозная с най-добрата си приятелка — Шарлот — каза Люси за отвличане на вниманието, след което премина към главната си цел — набирането на информация.

— В Марлоу ли ще учите?

Бисе кимна отново. Не помнеше със сигурност.

— А на училищната пиеса ще дойдете ли?

Бисе вдигна рамене.

— Предполагам…

— Тогава може би ще я видите. Тя я написа.

В този момент връхлетя Виктория, вперила очи в Люси.

Бисе се изчерви. Виктория винаги знаеше как да каже нещо неуместно.

— Значи ти си онова момиче, което от три години е несменяемият първенец на класа по успех? — попита тя, скръстила ръце на гърдите. Като видя учуденото изражение върху лицето на Люси, добави: — Намерих списъка в интернет.

Бисе въздъхна.

— Да, аз съм, и какво от това? — отвърна Люси, сякаш се отбраняваше. Бисе предпочете да си замълчи и опита от сушито. Противно на Виктория тя мразеше конфликтите, не че толкова искаше да завърже ново приятелство. Единственото й желание беше да преживее партито.

— И какво ти коства това? Да си най-добрата в Марлоу? — попита Виктория.

— Просто трябва да получаваш най-добрите оценки, предполагам. Както навсякъде.

— И какъв точно ти е успехът?

— Какво? — Люси едва не се задави със сайдера си.

— Виктория, не започвай, става ли? — намеси се Бисе. Не си спомняше последния път, когато някой извън семейството бе проявил интерес към нея. А сега Виктория разваляше всичко.

— Е, тук прилагат обичайната петобална система. Можеш да получиш оценки до пет за часовете за напреднали и до четворка за редовните часове.

— Така… ясно… познаваме системата — рече Бисе, с надеждата, че Виктория ще си тръгне.

— Тогава, готова съм да се обзаложа, че има много ученици с чиста петица — не отстъпи Виктория.

Люси отпи от чашата си.

— А, не е така. Невъзможно е да получиш петици по всички предмети. Дори хората, които печелят наградата „Марлоу“, не могат да го постигнат. Всички са задължени да учат хигиена и физическо възпитание, а по тях могат да ти пишат най-много четири.

— Трагично… — промълви Бисе.

— Хм — Виктория си придаде вид, че стои над подобни глупости. — А колежите?

— Какво за колежите? — Люси очевидно започваше да се притеснява от всичките тези въпроси.

— В последното ми училище — обясни Виктория, — повечето деца отиваха да учат в Харвард, като оставим онези, които заминаваха в чужбина.

— Марлоу е най-доброто училище в страната и всички ученици продължават образованието си, където пожелаят — заяви Люси.

— Чу ли, Вик? Всеки отива, където… — прекъсна ги Бисе. — Люси, сигурна съм, че Вик оценява помощта ти. Сега да поговорим за…

— Млъкни, Бисе — Виктория дори не си направи труда да погледне Бисе, а направо смрази Люси с предизвикателен поглед. — Обзалагам се, че аз мога да изкарам успех 5.00.

— Тогава сигурно имаш някакво сериозно заболяване и си освободена от физическо. Иначе няма как да получиш там повече от четворка, дори да си Майкъл Джордан.

— В последното ми училище — упорито продължи Виктория, — имахме един съветник, който знаеше как да те подготви за най-добрите колежи, стига да го познаваш.

— Тук не е така — обясни Люси, а тонът й бе станал леко враждебен. — Тук всеки има добър съветник. А сега, ако ме извиниш…

— Да те извиня ли? — Виктория повдигна учудено вежди. Ръцете й бяха все така кръстосани на гърдите. — Не ми пука къде отиваш. Точно сега разговарям с теб.

Виктория не умееше да задържа интереса на събеседниците си. Да, ако пожелаеше, можеше да бъде любезна. Но когато търсеше информация, винаги успяваше да накара хората да се почувстват застрашени и да застанат нащрек. И то не само защото задаваше най-неудобните въпроси. Не й пукаше много, ако я сметнеха за груба и не й отговореха. Достатъчно й беше да попита. Сега задържа Люси още пет минути и научи от нея много повече, отколкото тя подозираше. Разбра, например, че Люси е нещастно момиче, което гонеше успеха почти толкова настървено, колкото самата Виктория, само че не защото го искаше, а заради амбициите на майка й — мисис Спенсър. Всъщност Люси и Виктория имаха много общо помежду си. Виктория научи, че Люси се е кандидатирала за президент на класа и че работи върху голям доклад, за да впечатли мисис Лемьо — една от съветниците, които помагаха на учениците в Марлоу да се подготвят за колежа. Защото в Марлоу всъщност беше така.

Мисис Лемьо беше завършила Йейл и дори бе работила там, в отдела за прием на нови студенти. Всички смятаха, че едно писмо от нея си беше билет за Бръшлянената лига. Мисис Лемьо също знаеше това и гледаше да се възползва както може. Тя беше груба, нелюбезна жена и обичаше да се хвали. Не криеше, че фаворизира някои от учениците и най-безсрамно ги използваше, за да печели точки във висшето общество. Повечето ученици в Марлоу я мразеха, но всички се преструваха, че са близки с нея. По тази причина беше задължително за всеки, който имаше по-високи цели, да спечели благоразположението й.

Виктория научи всичко това не защото Люси й го каза. Напротив, Люси бе направила всичко по силите си, за да скрие повечето факти. Само че Виктория умееше да измъква нужната информация с измама. Всеки път, когато Люси погледнеше встрани или отпиеше от чашата си, чудейки се какво да отговори, Виктория надничаше в ума й, в мислите й. Чуваше ги съвсем ясно, сякаш изречени на глас.

* * *

Кристиан и Валентин се тъпчеха с еклери до масата в другия край на залата, когато ги доближи едно момиче с дълга къдрава червена коса, облечено в зелена рокля. То се спря на няколко стъпки и уж случайно погледна към тях. Не им остана друго, освен да се представят. Шарлот Хил не страдаше от липса на внимание от страна на момчетата, но кой знае защо реши да пренебрегне всички, за да се запознае с новодошлите. Тя обичаше драматичните жестове. Може би затова беше толкова добра писателка, макар и още съвсем млада.

Няколко минути по-късно Шарлот вече водеше оживен разговор с Кристиан, въпреки че той беше по-малко привлекателния от двамата. Остроумните забележки на Валентин не я впечатляваха толкова, колкото несръчните опити на Кристиан да се шегува. Десет минути й бяха достатъчни, за да се убеди, че те не са поза. Шарлот продължаваше да се кикоти в шепа и да го побутва по рамото, докато лицето му придобиваше все по-наситен нюанс на червеното, а Валентин пък въртеше очи за хиляден път. Изглежда Шарлот се забавляваше чудесно, но изведнъж вратата зад гърба й се отвори със замах, за да пропусне група келнери, носещи табли с пресни ордьоври. При това удари силно момичето и я блъсна напред. Но точно преди да падне върху масата, Кристиан я улови в прегръдката си, така че едва няколко капки от чашата й се разляха.

— Благодаря — рече през смях Шарлот и го целуна леко по бузата. Кристиан беше на петнадесет години, при това беше красавец. Само че никога досега не се бе приближавал толкова до момиче. Затова нещо в него трепна и в първия момент той не знаеше как да постъпи. След това вече беше твърде късно. Изведнъж тялото на Шарлот увисна в ръцете му и миг по-късно се строполи на земята като парцалена кукла. Музиката спря. Всички в залата се обърнаха към шокирания Кристиан, надвесен над загубилата съзнание Шарлот, и Валентин, който се кикотеше край тях.

— Направо й се подкосиха краката — рече той, когато група жени се втурна да свестява Шарлот.

Кристиан беше ужасен от себе си.

— Аз… нямах намерение… тя просто… бях нервен и…

— И я прати в кома — довърши Валентин, без да обръща внимание на хората, които го бутаха, за да се приближат.

Стиснал Шарлот в прегръдките си, Кристиан се бе притеснил толкова, че за секунда бе загубил контрол. Подобно нещо не му се бе случвало досега, да загуби контрол върху дарбата си. Дарба… Така я наричаше мадам Вилрой, защото Кристиан беше най-надареният сред крадците. С най-лекото докосване той можеше да открадне каквото и от когото си пожелае. И никой нямаше да забележи. Кристиан бе почувствал прилив на енергия. Енергията на Шарлот.

Мисис Вирт си проправи път сред тълпата.

— Сигурно си е ударила главата — викаше тя. — Вратата трябва да я е ударила по главата.

— Помогни ми! — прошепна през зъби Кристиан. — Млъкни и ми помогни.

— Струва ми се, че се справяш чудесно — отвърна Валентин.

В това време жените наклякаха около Шарлот и се заеха да веят пред лицето й. Някакъв мъж викаше линейка по телефона, крещейки като луд.

— Просто оправи нещата, Вал — настоя Кристиан.

— Но тогава няма да си спомняш този вълшебен миг.

— Направи го.

— Добре — съгласи се Валентин, — но ще ми останеш длъжник. Не че ще си спомняш нещо де.

Той затвори очи и пъхна ръка в джоба си. Лицето му се вкамени и сякаш за миг се изпразни от съдържание. Секунда по-късно двамата с Кристиан отново слушаха Шарлот, която им говореше за последния разказ, който беше написала. Кристиан премига няколко пъти. Не си спомняше нищо, както и останалите гости. Тълпата не се бе скупчвала около тях. Шарлот не беше припадала в ръцете на Кристиан. Сервитьорите не бяха блъскали силно вратата. Валентин отвори очи и се усмихна. Само той помнеше какво се бе случило.

Шарлот и Кристиан го усетиха като обикновено хлъцване. Както говореше, гласът на Валентин някак засече. Тъкмо цитираше нещо и когато забеляза, че е успял да впечатли Шарлот, додаде: „Това е про-прочут цитат.“ Просто така. Приземи се насред собственото си изречение. Нищо необичайно.

На няколко пъти преди това бе се запъвал така по време на разговора. Лицето му потрепваше, като на болен със синдрома на Турет. Обикновено се случваше точно преди да изтърси нещо смешно или остроумно, или пък да пофлиртува. С други думи — точно преди най-сполучливите му реплики. „Сигурно е от нерви“, помисли си Шарлот и пренасочи вниманието си от Кристиан върху него.

Валентин слушаше как Шарлот говори за пиесата си. — Същата, която щяха да играят в Марлоу на другия ден след Коледа.

— Става въпрос за онази мистериозна история, според която Кристофър Марлоу — съименник на нашето училище, е имитирал смъртта си и започнал да пише под ново име — Уилям Шекспир — обясняваше тя, а очите й постепенно се разширяваха. — Има и няколко музикални изпълнения…

Преди да довърши, Валентин се пресегна, хвана ръката й и я дръпна встрани от Кристиан, точно когато вратата отзад се отвори със замах и оттам се изсипа армията сервитьори.

— Благодаря — рече Шарлот и се завъртя към него, за да направи място на още един от сервитьорите.

— За мен беше удоволствие — смигна й той. Този път Шарлот целуна по бузата него.

— Чудесно спасяване — обади се Кристиан и се върна при еклерите. Нямаше никаква представа какво всъщност бе направил Валентин и че в продължение на секунда самият той си мислеше, че харесва Шарлот.

* * *

— Забавляваш ли се? — попита мадам Вилрой, когато цъфна изневиделица зад рамото на Виктория. В това време тя наблюдаваше как се сащиса Люси, когато Бисе заговори на чист японски с главния майстор на суши и осигури за групичката допълнителни лакомства, извън предвиденото в менюто.

— Тази Люси е лъжкиня — изсъска Виктория, припомняйки си всички неща, които момичето не беше казало.

— Значи трябва да я запознаем с Валентин — засмя се мадам Вилрой.

— Една от съветничките в училището си има фаворити.

— Виж ти? А Люси от фаворитите ли е?

— Не за дълго.

— Недей така, Виктория, нима не знаеш, че с измама не се стига далеч.

Но Виктория определено се забавляваше. Тя дръпна настрани, един от сервитьорите, който носеше поднос с хапки с хайвер от раци, и прошепна в ухото му:

— Знаеш ли коя е мисис Спенсър?

— Не — отвърна сервитьорът.

— Оная гарга с пауновата рокля.

Човекът се притесни. Не знаеше какво да каже.

— Ще ти дам… — Виктория се втренчи в очите му, за да чуе въртящите се в главата му цифри и да прецени цената му, — сто долара, ако отидеш при нея и се представиш като Итън от Девънширския клуб.

Без да чака съгласието му, тя пъхна парите в предния джоб на сакото.

Когато сервитьорът кимна и си тръгна, Виктория обясни на мадам Вилрой:

— Итън е момчето, с което Люси се среща през последната година. Спенсър не го е виждала лично, но дъщеря й е казала, че има собствен попечителски фонд. А сега ще помисли, че той всъщност е прост келнер. Това означава поне… — Виктория погледна часовника си, — пет минути истинска забава.

Мадам Вилрой се изкиска деликатно.

Виктория се обърна и се насочи към Люси и Бисе, за да се наслади на онова, което Люси още не подозираше, че я очаква. Мадам Вилрой забърза след нея, стараейки се да не изостава. Щом доближи двете момичета, Виктория заговори:

— Е, имаш ли си приятел?

— Какво? — Люси се обърна, шокирана, че Виктория отново е там, при това все така рязка и нелюбезна.

— О, Вик, моля те… — прошепна Бисе, ядосана от поведението на сестра си. — Няма нужда да се държиш така…

— Млъкни, Бисе. Просто се опитвам да опозная новата ни приятелка — усмихна се Виктория, заслушана в съкровените мисли на Люси относно Томас Гудман-Браун, когото тя определяше като възможно най-умното, най-приятното, най-якото момче. И тогава, докато Виктория още чакаше, Люси си помисли: Да не би да преследва Томас? Къде е той? И побърза да се обърне, за да сканира залата, търсейки Томас. Откри го, а Виктория проследи погледа й до един усмихнат младеж, който говореше със свой приятел.

Виктория забеляза, че около него се навърта Бел. Вероятно и Люси бе забелязала същото, защото отново попита Виктория:

— Какво има?

— Нищо — отвърна Виктория.

Люси тръсна глава и се обърна към Бисе.

— Така, какво казваше, че следва след аригато^[1]?

Бисе бе въодушевена от възможността да говори за нещо, което добре знае, и тъкмо се канеше да отговори, когато Виктория изстреля:

— Годзаимас^[2].

След това изгледа студено Бисе, сякаш очакваше тя да е изненадана. Само че Бисе добре знаеше, че Виктория не говори японски. Просто не можеше да спре да мами. Люси все още гледаше Бисе, направи се, че не забелязва Виктория и понечи да зададе друг въпрос.

Обаче Виктория отново я прекъсна:

— Вземаш уроци от Бисе? Аз пък си мислех, че си най-умното момиче в училището.

Сега вече Люси напълно забрави Бисе и се обърна към Виктория. Бисе въздъхна, най-сетне се предаде и взе нова чаша със сайдер от преминаващия наблизо сервитьор. Аз бях до тук, рече си наум.

— Ти да не би да си от „Принстън ривю“? — попита предизвикателно Люси.

Виктория обичаше да ядосва хората, но беше и достатъчно страхлива, за да избягва откритите предизвикателства.

— Не, просто не съм… как да се изразя… впечатлена — промърмори тя, като скръсти ръце и отклони поглед встрани.

— Виж, не знам какъв ти е проблемът, обаче…

В този момент Люси видя майка си, която заплашително приближаваше, стиснала в ръка хапка с хайвер от раци, сякаш беше улика в разследване на убийство.

— Люси! — започна тя, като едва не си изкълчи глезена, заради обувките със свръхвисоки токове.

Люси забеляза злобното изражение на Виктория, а Виктория я чу как си помисли: О, моля те, само не тук.

Като размаха хапката с хайвер от раци, мисис Спенсър заповтаря:

— Келнер? Келнер?! — и така няколко пъти, сякаш това беше непростимо престъпление. После стисна ръката на дъщеря си и я издърпа встрани. Люси се обърна да погледне Виктория. Убедена беше, че тя има нещо общо, както може би и Бисе.

Бисе улови погледа й и се опита да каже нещо, за да се разграничи от случващото се, да обясни на Люси колко цени дружелюбното й отношение, но думите не излязоха от устата й. А после Люси вече я нямаше.

— Е, тоя номер свърши работа — заяви доволна Виктория. — Сега да видим онази съветничка.

Тя тръгна нанякъде, оставяйки Бисе сама с мадам Вилрой.

— Хайде, хайде, Бисе, аз ще ти бъда приятелка — рече мадам Вилрой.

* * *

Бел наблюдаваше от разстояние група деца на нейната възраст. По-специално следеше едно от момчетата и сърцето й тупкаше силно, докато си мислеше колко добре изглежда, как се движи, как държи чашата си. Повтори си наум всичко, което Вилрой й бе разказала за Томас. Единствен син на Чарлз Гудман-Браун — важен банкер, чиято съпруга, майката на Томас, беше починала преди няколко години. Бел приглади роклята си, припомняйки си кой е любимият цвят на Томас.

Той беше нейната награда, защото най-красивото момиче не беше нищо без най-популярното момче. А най-важното за Бел беше да я харесват. В момента обаче, докато наблюдаваше Томас сред неговите приятели, тя забрави, че в продължение на пет години беше обсебена от този стремеж и че Томас е само част от по-мащабен план. В този момент Бел просто се страхуваше. Все още не беше свикнала с красотата си и се налагаше да си напомня, че няма защо да изпитва притеснение и смущение.

Остави чашата, приглади роклята си за пореден път и се насочи към бара. В същото време погледна отново към групата тийнейджъри, тъкмо навреме, за да срещне очите на високото момче с кестенява коса — Томас Гудман-Браун. Задържа погледа си върху него за секунда и му се усмихна. Сърцето й подскочи в гърлото, когато и той отвърна на усмивката й. Тогава Бел се обърна към момчето зад бара, което тъкмо отстъпваше по-далеч от нея. Това изнерви Бел още повече. Наблизо имаше висока кристална ваза, в която бе натопен букет зимни цветя. Бел докосна едно от тях с върха на пръстите си и видя как водата пожълтя. Въздъхна. Където и да отидеше, хората бягаха по-далеч. Онези, които по някаква причина успееха да издържат първите няколко минути, след това се държаха като омагьосани. В момента стоеше на няколко крачки от първия човек, когото наистина искаше да омагьоса и когото нямаше да остави да избяга от магията й. Една двойка, застанала наблизо, си шепнеше нещо.

Миг по-късно тръгнаха на някъде, а жената остави кутийка ментови бонбони за свеж дъх на няколко сантиметра от ръката на Бел. Щом ги видя, й се доплака. Подобни инциденти се случваха постоянно и всеки път се усещаше адски самотна. Това беше нейното проклятие. Бе се отказала от всичко, за да бъде красива и обичана, но заедно с красотата си получи и отблъскващата миризма. Мадам Вилрой казваше, че така ще изгради характера си, защото преди да падне в плен на магията й, човек трябваше да премине най-тежката фаза — фазата на самотата.

* * *

Съобщиха, че вечерята е сервирана и гостите се отправиха към определените за тях места по масите. Кристиан настигна Бисе.

— Как вървят нещата? — попита, когато седнаха на тяхната маса.

Кристиан беше единственият човек, в чието присъствие Бисе се чувстваше спокойна.

— Откъде да започна? — Въздъхна тя. — Бел иска Томас, но на всички им прилошава от нея. Виктория пък така прекали с номерата си, че на Люси едва не й потече кръв от носа.

— Стига бе. Значи използва измама пред очите на всички?

— Да. Вероятно пак ще почне да настоява за по-специално отношение…

Кристиан очакваше Бисе да каже още нещо, но тя замълча.

— Видях те да говориш с това момиче — рече той.

— С Люси ли? Тя се държа мило с мен.

— Сприятелихте ли се?

— Виктория провали всичко… отново.

Бисе сгъваше и разгъваше салфетката си, стараейки се да не вдига очи.

— Съжалявам — промълви Кристиан.

— Хей, а ти запозна ли се с Конър Вирт? — Смени темата Бисе.

— Аха, говорихме си за спорт. Готин е.

— Сигурно ще ти се прииска да откраднеш нещо от него.

— А може би няма.

— Съжалявам, че ти го напомням, обаче той е един от най-добрите атлети, а пък ти не обичаш да губиш.

Кристиан изпъшка и отпусна глава върху рамото на Бисе. Тя го потупа майчински. Поседяха, без да говорят няколко минути. Един сервитьор дойде да вземе празните им чаши.

— Приятно е — обади се Кристиан.

— Кое?

— Коледа. Досега не сме я празнували.

Мадам Вилрой не им позволяваше да празнуват Коледа. Това беше едно от главните й правила.

— Обаче гледахме как другите празнуват.

— Да, но не е същото.

— И все пак, трябва да сме й благодарни — рече Бисе. — Кой друг би приел пет изоставени бебета?

— Да, само че после ни превърна в откачалки — отвърна Кристиан.

— Опитва се да ни защити. И не ми казвай, че не ти е приятно, мистър младши олимпиец.

— Да, има някои предимства — сви рамене той. — Пък и така двете с Бел сте заедно.

— Е, също така помогна на Бел да стане съвсем различна от мен.

Кристиан знаеше, че това е болната й тема, затова спря. Бисе бе наблюдавала мълчаливо преобразяването на Бел през последните пет години. Но Кристиан знаеше какво изпитва всъщност. През първите десет години от живота си Бел и Бисе бяха неразделни. Той го помнеше. Имаше смътни спомени от живота си с близначките, Виктория и Валентин, от времето, когато прохождаха. Бел и Бисе бяха по-близки, от който и да е друг от петимата.

Изведнъж, преди пет години, Бел реши, че на всяка цена трябва да стане красива и започна да се променя. Кристиан не можеше да проумее защо мадам Вилрой бе изпълнила веднага прищявката й — просто така, без пазарлъци или някакви последствия. Само че това беше факт, а Кристиан така и не се научи да разбира защо мадам Вилрой прави каквото и да било.

— Като говорим за дявола… — обади се Бисе и Кристиан вдигна поглед.

Мадам Вилрой се настани срещу тях и взе вилицата си. Дойде и Бел и седна до нея. Бел винаги сядаше до мадам Вилрой. Мястото от другата й страна обикновено оставаше празно, освен в редките случаи, когато се появеше някоя заблудена душа, прекарала достатъчно време наоколо — най-напред от любезност или любопитство, след това — вдишвайки заразения въздух, а накрая — следвайки Бел навсякъде, за да удовлетвори зависимостта си. От различни страни хората зяпаха Бел. Зяпаха я и коментираха. А тя беше доволна.

Най-после и петте деца заеха местата си около масата, заедно с мадам Вилрой, двойка седемдесет годишни старци и още няколко души. Понеже нямаше с кой друг да говори, Бисе се бе обърнала към възрастната двойка. Старците като че ли я забавляваха, а и не обръщаха внимание на странностите й. На дядото му харесваше как младото момиче се смее на шегите му и затова продължаваше да бърбори за войни, наводнения и недостатъците на днешната младеж. Веднъж и мадам Вилрой му каза нещо любезно, примерно „Спомням си!“ Обаче в отговор той настръхна и пребледня, сякаш я познаваше и сякаш тя искаше нещо от него. Мадам Вилрой само се усмихна с най-сладката си и захаросана усмивка и прошепна нещо на Бел.

Кристиан бе посветил цялото си внимание на храната, въпреки че Валентин се мъчеше да го въвлече в разговор.

— Видя ли някой, който да ти хареса? Видя ли как Виктория се разправи с Люси? Искаш ли и моето хлебче?

Единственият отговор, който получи, касаеше хлебчето. Кристиан го глътна за минута. Безразличието му не притесняваше Валентин. Той знаеше как да се забавлява и сам.

Край масата им мина хубаво момиче.

— Искаш ли да ти покажа един забавен номер? — попита той.

— Защо не? — отвърна Кристиан и зачака. Върху лицето на Валентин се появи широка усмивка. Един от сервитьорите се спъна и падна. А когато мина край него, момичето го изгледа учудено.

— Хайде, де. Щеше да ми показваш някакъв номер.

— Току-що го направих. Повярвай ми — на теб ти хареса.