Катарина Масети
Мъжът от съседния гроб (10)

10

Приключих с есенната оран и тази година мисля да не работя в гората, само да подкастря дърветата. Сега е моментът да започна да ремонтирам машините, да излея основите на торохранилището и да пребоядисам склада за трактори.

Но не го правя.

Дните минават; често се прибирам от обора, просвам се на дивана и забивам поглед в тавана. Защото ако погледна през прозореца, единственото, което ще видя, е всичката работа, която не съм свършил. Понякога чета „Ланд“ от кора до кора — изчитам всички малки обяви във втората част и некролозите в местното приложение. Няма смисъл да започвам каквото и да било, понеже скоро отново ще стане време за доене.

Преди пет години в селото все още бяхме двама фермери. Бенгт-Йоран също беше поел стопанството от баща си и често пиехме бира вечер и крояхме планове да водим кравите на паша заедно и да построим помещение за доене някъде на открито. Но зетят на Бенгт-Йоран, който е икономист в общината, пресметна, че това би било чиста загуба на средства. След това Бенгт-Йоран срещна Виолет, а Виолет обичаше да ходи на групови екскурзии. Бенгт-Йоран получаваше пристъпи на ревност, като си представеше как гларуси с космати гърди и златен кръст на врата се навъртат около нея, и на бърза ръка продаде кравите си и започна да я придружава по време на пътуванията. От млечни крави премина към отглеждане на животни за месо. Докато той е на път, за тях се грижи някой любител на природата от града. През зимата, когато с Виолет са си вкъщи, Бенгт-Йоран се занимава с почистването на снега в селото. Вече рядко го срещам.

Миналата есен, докато все още не знаех, че майка е болна, излизах всяка вечер с колата и ходех на гости на хората в селото. Възрастните ме черпеха с кафе и ми разказваха за болестите си, младите винаги трябваше да правят нещо — или да сложат децата да си легнат, или да пребоядисат вратите на кухненските шкафове. Но всеки път, когато на гости им беше някоя братовчедка или приятелка на жената, ме канеха в петък вечер, ядяхме печено еленско месо и пийвахме по няколко чашки шнапс, дори танцувахме. Рано или късно оставах насаме с момичето и ако бях достатъчно пиян, отивахме някъде и си лягахме заедно, а после никога не следваше продължение. Тази есен не съм ходил никъде, но понякога у нас идват гости. На челата им сякаш свети неонов надпис: „Аз съм Добър Съсед“. Или може би си въобразявам.

Когато отидох до банката в града онзи ден, отново видях Бежовата. Беше се запътила към библиотеката, ала доколкото успях да забележа, не носеше книги. Хрумна ми, че може би работи там. При което… след като приключих със задачите си в банката и излязох на улицата, изведнъж видях как ботушите ми прекрачват прага на библиотеката, с моите крака вътре в тях! Беше направо невероятно.

Стана ми нервно, извърнах глава настрана и с тревога подуших якето си, за да усетя дали мириша на обор.

След това я съзрях. Беше се навела и разговаряше задълбочено с едно малко дете и посочваше нещо в някаква книга. Смееха се.

Приближих се към нея с тежки стъпки и я потупах по рамото. Тя се изправи, видимо раздразнена. Когато ме позна, придоби объркан, дори леко уплашен вид. А и аз самият бях не по-малко объркан.

— Ами… впрочем… здравей… имате ли… имате ли някакви книги за пчеларство? — изтърсих, като същевременно се опитвах да не изстрелям убийствената си усмивка.

— Имаме, разбира се, впрочем здравей и на теб! — отговори тя кратко. — Може да провериш на информацията. В момента съм в обедна почивка!

Смотанякът събра всичките си сили, за да направи решаващия скок.

— А дали не би искала да… да… да се помотаем заедно на гробището?

Тя ме изгледа продължително.

— О, сигурно питаш това всички момичета! — каза, след което се усмихна като дете по време на лятната ваканция.

От този момент нататък имам бели петна, но знам, че вече нищо не беше неловко или неестествено.

Тя си взе палтото и тръгнахме. Мислех си колко е хубава, даже вълнената й шапка ми харесваше.

Отидохме в някакъв ресторант и нямам представа какво ядохме или за какво говорихме. С изключение на едно нещо. Като понечих да платя за двама ни, каза: „Да, благодаря. Защото днес ставам на трийсет и пет. И това ще бъде моят подарък.“

Тогава осъзнах две неща наведнъж.

Тя не очакваше други подаръци.

И аз бях влюбен в нея.

Не засвири симфоничен оркестър. Почувствах се по-скоро като онзи път, когато случайно се бях допрял до електрическата ми ограда.