Джан Сийгъл
Децата на Просперо (14) (Ключът към дверите)

Дванайсета глава

Тъпанът в храма думкаше за последен път. От ръба на небето пропълзяваше сивкава мъгла, която изсмукваше блясъка на слънцето. Златото на града — на мрамора и камъка, цветовете и позлатата — не си личеше. Странният облак, който Ууинарда бе забелязва около счупения купол, се очертаваше още по-ясно: огненият му блясък бе замъглен, сякаш покрит с пелена от сгъстен въздух, незабележимо замърсяване, лъскавината му бе омекотена от ореол с пепелив цвят. Горе в планината се усещаше свежест, полъхваше лек ветрец, но по улиците долу атмосферата беше като в запечатана стая, задушлива и странно напрегната; всеки дъх имаше вкус на мръсно. Никой не спря Ферн на път за храма въпреки светлата й кожа и вида й на чужденка. Воалът на Фаидѐ Деворнин я обгръщаше сякаш с плътна сянка; имаше чувството, че този шал я прави ако не напълно невидима, то поне някак ненатрапчива. Охраната на храма я пусна и тя стигна до покоите на Пазителя необезпокоявана. Когато Иксаво дойде да се преоблече за церемонията, я завари там.

— Ти избяга — рече той и лицето му за миг стана напълно безизразно, сякаш не знаеше как да реагира или как да я погледне.

— Разбира се.

Чертите му се промениха, станаха по-остри, придобиха обичайното си сурово изражение.

— Но все пак се придържаш към сделката ни. Мъдра постъпка. Поне си достатъчно умна да осъзнаваш, че нямаш избор.

— Не сме имали сделка. Това е моята съдба.

Думкането на тъпана затихваше, времето на Атлантида изтичаше. От многовековния живот на града оставаше не повече от час, минутите и секундите бавно изтичаха към безкрайността. Ферн се сви в кехлибарения сумрак на галерията, притаи се зад балюстрадата близо до стълбището.

— Разпоредих се да арестуват нимфелината — информира я Иксаво. — Един от личните ми охранители ще я доведе при теб. Ще се погрижи да е добре охранявана и да няма никакъв шанс да избяга.

Последният удар по тъпана все още не бе напълно заглъхнал, когато в стаята влезе нимфелината, водена на къса верига от мъж. Главата й бе сведена; косата падаше ниско над лицето й. Щом вдигна глава и завесата от коса се разтвори, очите й не бяха нито зелени, нито сини, а с цвета на морето, смесица от двата цвята. Тя не каза нищо, Ферн също мълчеше. Пазачът притегна веригата около една от подпорите на балюстрадата, отдаде чест и излезе.

— Ти мина на другата страна — рече Ууинарда тихо. Чуваше се как долу се събират хора. — Предаде ни.

— Не съм на ничия страна — отвърна Ферн. — Имам определена задача. Опитвам се да я изпълня. Това е. — И после: — Защо не отплува с делфините? Досега да си отишла далеч.

— Аз съм от Атлантида. Това е моят дом.

Също като Езрамѐ, помисли си Ферн и се запита къде е нейният дом. Зарови се в спомените си от селото под връх Вез, но всичко, което успя да види, бе онази къща от съня си в затворническата килия, странната сивкава къща със скосения покрив и призрачните прозорци, отразяващи небето. Къща, която изобщо не познаваше.

— Можеш ли да махнеш тази верига? — попита Ууинарда и протегна китката си, натежала от тежките окови.

Ферн се опита, но без успех.

— Иксаво ще я махне. Когато му дойде времето, той ще те пусне. Има задача за теб.

— Няма да му помагам!

— Няма да помагаш на него! А на мен.

Предположи, че Ууинарда ще се възпротиви, но нямаше повече време за разговори. Изглеждаше й съвсем логично нимфата да е тук, сякаш поредното парче от пъзела на съдбата си бе дошло на мястото. И след първоначалния протест самата Ууинарда като че ли се примири с това и двете пристъпиха една към друга и пъхнаха глави между подпорите на стълбището, за да надникнат надолу към олтара. Думкането на тъпана бе подновено, но този път не беше толкова силно. За сметка на това беше ритмично като пулс, изтръгваше се изпод пръстите на двама храмови прислужници, застанали в два срещуположни края на залата.

Жреците продължаваха да прииждат и да заемат местата си — по един на всеки връх на гравираната звезда слънце. Те бяха избрани сред най-даровитите, сред онези, които биха могли да бъдат наречени светци, ако светостта бе призната в Атлантида. Повечето от тях бяха свързани с дванайсетте фамилии и бяха приели жречеството като следваща стъпка по пътя към своето израстване и престиж. Главите им бяха бръснати като на Иксаво, разтворените им наметала бяха толкова плътно извезани с метална нишка, че гънките падаха тежко и сковано като ивици дърво. Стояха с лице към центъра на кръга, към олтара, където доскоро седеше Магнита.

Ала древния олтар вече го нямаше. Сега на негово място имаше врата, врата без стена, издигната гротесково самотна насред просторния под, повторена в собственото си отражение, като самотна порта към изчезнал палат, захвърлена насред самотно езеро. Само че водата беше твърда, не помръдваше, а Дверите бяха въздигнати под кварцова арка, обрасли със странни валма яспис и ахат от двете страни, фунгоидни твари, чиито стъклени очички примигваха под гъбообразни глави, а лапите им се вкопчваха в рамката.

Самите Двери бяха черни, но плоскостите бяха инкрустирани с неясни йероглифи от червено злато, дръжката беше от рубин, а върху напречната греда блестеше миниатюрно влечуго от зелени камъни. Никъде не се виждаше ключалка. Паметник на лудостта, помисли си Ферн, кошмарна фантазия от злато и скъпоценни камъни, екстравагантна и сурова, крайно обикновена, продукт на въображението на кралица вещица с вкуса на варварин завоевател.

Дверите на смъртта, или поне така твърдеше Зохрейн, врата между два свята, от Живота към Безсмъртието. Но Ферн вече бе виждала тази врата в една таванска стая, бе почувствала нейната мощ и ужас и знаеше, че Иксаво е прав, че това е Врата, само Врата, макар Ферн да не можеше да предположи накъде води тя. Тя ще се опита да отвори Портата на смъртта, така бе казал Пустинника, ала споменът за напътствията му бе избледнял и тя сякаш чуваше друг глас, ясен, но доста далечен, който казваше „Нещата невинаги са такива, каквито ги искаме“. Хрумна й, че това е собственият й глас, в някое друго място или време, но нямаше представа за какво се отнася, нямаше време да се почуди или да се уплаши.

В залата долу с отмерена крачка влязоха двама души с кадила, в които горяха масла, разнасящи аромата си нагоре към галерията. След тях влезе и Зохрейн. Беше облечена в дълга до глезените копринена рокля, ефирна като воалите, с които бе увита, и толкова лъскава, че сякаш бе посипана с натрошени диаманти. Под бляскавата материя се виждаше всяка подробност от голото й тяло — изпъкналите гърди с черни като къпини зърна, червеният скъпоценен камък на пъпа, тъмният триъгълник. Зад нея, сякаш опашка на комета, се стелеха дълги прозирни ивици, обагрени в оранжево, алено и розово. Косата й бе пригладена с клей и усукана конусовидно като рог, пристегната със златна нишка — прическа, която се стори на Ферн позната, макар да не се сещаше откъде. Вероятно имаше ритуален смисъл. По клепачите и скулите на Зохрейн имаше тънък слой златист грим. Устата й беше като полиран метал. Ключът висеше на ширит на врата й.

Иксаво я следваше на подобаващо разстояние. Не вдигна поглед към галерията, но зае позиция близо до стълбището. Двамата мъже с кандилата също се отдръпнаха встрани. Зохрейн пристъпи в центъра на звездата слънце сама, обърната с лице към Дверите.

Ферн предположи, че приготовленията вече са приключили; успя да различи сивкавобялата ивица прах, описала кръг вътре в звездата. Не, не беше кръг, а по-скоро полукръг, разполовен диаметрално от прага на вратата. Зохрейн махна с ръка и изрече една-единствена дума, при което ивицата пропука, сякаш запалена, заискри и Зохрейн се оказа разделена от помощниците си от огнена арка. Символите по пода също запулсираха с неуловимо сияние, неясно блещукане, което се усилваше и намаляваше като че задвижвано от блуждаеща движеща сила. Жреците подхванаха тих напев, в който Ферн успя да различи единствено думата хааде — почтителна дума за кончина. Щом напевът започна да се усилва, тя взе да осъзнава потресаващия потенциал на езика, смисълът, в който едно изречено име е зов и много повече от зов, съзидателен акт, защото думата оформя идея, идеята оформя вярване, а вярването оформя света. Храмът се изпълни с вяра, с прилив от вяра, която набираше мощ и се покачваше като вода зад бент, и Зохрейн застана в центъра, контролирайки го с плавни движения, танцуващите й пръсти оставяха насечени светлинни пътеки във въздуха. Устните й се раздвижиха в напев, който отначало едва се усещаше, но в хода на церемонията гласът й укрепна, шепотът прерасна във вик, който заглуши гласа на жреците.

— Хааде! Хааде ай зоийна! Смърт за живите! Отключете вратата, отворете пътя! Увале! Сторете път на ключа… ключа… ключа!

Тя го вдигна в ръката си и светлината скочи от дланта й към Дверите, ивица светлина, която се загърчи и затанцува по гъбовидните лица, по лапите на ахата, докосна ги и ги оживи. Молебствието, което течеше като фон, се промени, стана по-дълбоко, усили се; полукръгът се разцепи. Множество ръце поеха крехка фигура от сумрака на галерията и я издърпаха вътре в кръга, който се затвори и пресече обратния път. Беше съвсем млад, на не повече от единайсет-дванайсет години, полугол. Огледа се объркано. Ферн сграбчи с все сила парапета. Зохрейн пусна ключа върху гърдите си и хвана момчето за раменете, издърпвайки го с лекота към себе си, меките й пръсти се бяха втвърдили като камък. Вдигна другата си ръка — между пръстите й изведнъж проблесна нож, макар допреди миг да бяха празни. Момчето трепна и като че изкрещя, но гласът му бе погълнат от набиращия мощ напев, задържаната сила изригна и към купола се стрелна огнена пелена. През синята мъгла на огъня Ферн забеляза как ножът — ножът, дошъл буквално от нищото — пада и острието се забива дълбоко в гърдите на момчето. Но ножът и плътта бяха истински, по пода плисна кървавочервен език. Кулминацията на напева бе дума, която Ферн не разпозна; Зохрейн обязди тялото, разтресена от оргазматична сила, огнените езици посребряха и угаснаха, но сега вече Дверите бяха положени в стена, дебела като сянка, отвъд нея се простираше тъмнината, но не тъмнината на Атлантида; кръгът бе завършен.

Не беше нужно да го убива, помисли си Ферн в тайно кътче на съзнанието си. Даде си сметка, че това е първото убийство, на което присъства. Това жертвоприношение не й беше нужно. Просто подхранваше самолюбието си, не своята Дарба…

И тогава се появи ключалката, точно както предполагаше. От нея, сякаш копие, се стрелна лъч бяла светлина, обиколи залата и се смали до тънка искряща ивица. Зохрейн се надвеси над детето, долепи устни до челото му в жест, който само наподобяваше целувка, но всъщност сякаш искаше да изсмуче не живота, а смъртта му. После се изправи, сграбчи ключа и го изтръгна от ширита.

— Ще се върна — прошепна Ферн в ухото на Ууинарда. — Трябва да видя…

Стъпките й по стълбите едва погалиха всепоглъщащата тишина. Озова се до Иксаво, но все едно. Зохрейн тъкмо се навеждаше, готова да пъхне ключа в ключалката. Чу се леко прещракване, невъзможно силно в шумовия вакуум. И докато кралицата отваряше Вратата, Ферн, скрита в сенките току зад нея, инстинктивно придърпала воала над лицето си, бе сред малцината, които видяха какво се разкри пред погледа на Зохрейн.

Жена. Телата им се сепнаха в една и съща поза, учудването им бе общо — другата жена сякаш бе огледално отражение на Зохрейн. Едва ли не беше привидението на смъртта на кралицата, онази Смърт, която тя се опитваше да измами и победи: с изпито и измъчено лице, с восъчни скули, кльощава като скелет, мъждивата й коса сякаш бе лишена от всякакъв цвят. И в очите й Ферн като че долови същия глад, същата празнота, преди всичко да бъде изгубено в празнотата на пълното заблуждение и объркване. Беше облечена в рокля от неизвестна материя, по-матова и плътна от тази на Зохрейн, но също тъй прилепнала, убито червена като съсирена кръв. Зад нея се стелеше мрак, в който завършените огнени линии на слънцето и кръга се носеха като звездни следи в пустошта. Това не е друг свят, каза си Ферн с непоколебима увереност. Двете вещици се бяха намерили: заклинанието бе откликнало на заклинание, търсачът — на търсач. Нямаше отвори към вечността. Зохрейн стоеше с гръб към нея, но тя забеляза напрежението в мускулите й, неволното стискане на ножа. В същия миг до слуха й достигна набъбващ звук, идващ отвъд тишината, шум, който сигурно пак би я изпълнил с паника, ако не се бе съсредоточила изцяло върху Дверите. Направи крачка напред, без да обръща внимание на това свое откритие. Сякаш й се счу женски глас. И зад дясното си рамо, за части от секундата, мярна друг човек. Някой, застанал извън периметъра, също като нея самата, с бяло като платно лице, отчаян, напрегнал взор да стигне до Атлантида. Тя замръзна.

— Глупачка! — смъмри я Иксаво и я дръпна рязко, за да я откъсне от гледката. — Не знаеш ли, че не бива да гледаш? Бягай!

Докато Зохрейн изпускаше ножа и вдигаше ръката си във въздуха, те вече бяха на стълбата. Гълчавата прокънтя в залата, настъпи суетене, нещо забоботи в общ грохот, без да е възможно да се различат отделни звуци; тътенът изпълни целия свят. Над купола припадна мрак; слънцето бе заслонено. Още по пътя до галерията Иксаво бе започнал да крещи заклинание, което бе твърде примитивно, за да бъде изразено с думи, бръщолевене на животински гласове от вечността, преди да бъде измислен езикът. Запрати Ферн до Ууинарда и се възправи над двете, лицето му бе разкривено от изричането на звуци, които не са предназначени за човешкото гърло, звуци, по-скоро доловени, отколкото чути на фона на грохотния шум отвън.

И тогава придойде Морето, сгромоляса се върху купола с тежестта на пет океана, разтроши покрива като захарна чаша и златото, и сноповете светлина, и черната вода ги връхлетяха, и настана ужас и паника, и кръгът вече не съществуваше, край с ритуала, край с времето…

Ферн бе обвила с ръце Ууинарда: лицето на нимфелината бе опряно в раменете й. Вдигна глава и видя Иксаво, който бе нагазил направо в морето, за да ги предпази, обгръщайки ги в нещо като огромен балон, бе оттласнал водата назад и сега тя напираше, и се пенеше, и се надигаше. Самият Иксаво имаше измъчен и изтерзан вид, явно изцеден от усилието да задържи мембраната около тях. Тя усети трептенето на самата земя, пропукването на основите под тях. Подът на галерията поддаде; главата на Ууинарда се отметна назад с вик, който тя не успя да чуе. Иксаво нямаше повече сили да се справи със земетресението. Но Ферн вече преравяше съзнанието си, без колебание и без да мисли, посягаше към самите основи, притискаше камък о камък, поддържаше колоните с усилие на волята си, със своята Дарба, със своята вяра. Затвори слуха си за воя на морето: проникваше в дълбините на земята, търсеше туптящото сърце на планетата… Не! Предупредителният вик на Иксаво се вряза в мозъка й. Не прахосвай силата си! Няма да успееш! Съсредоточи се тук… само тук… Тя с неохота се отпусна, отдръпна се в килията, която за момента им осигуряваше безопасност. Усети зейналата под пода на храма бездна, усети бушуващото море и стелещите се над повърхността му отровни газове. Ала извън защитната обвивка на балона виждаше само черен мрак.

 

 

Доста по-късно водата спадна. Дали на следващото утро или пък в друга епоха… Балонът се спука; нахлу дългоочакваният въздух. Ферн установи, че продължава да притиска Ууинарда в прегръдките си, а и нимфелината не я пускаше; спогледаха се, твърде сломени, за да могат да заплачат, и пак не се пуснаха.

Иксаво се облегна на парапета. Усилието бе изцедило до капка естествения цвят на кожата му и сега тя тъмнееше жълтеникава, само белегът му зееше като открита рана. Дъхът свистеше в дробовете му, гласът му дращеше. Ферн си помисли, че той се е подложил на нечовешко изпитание, че е бил притиснат в хватката на някой друг, който го е използвал, насочвал и изцеждал без капка угризение.

— Хайде — отрони той накрая. — Това е кратка почивка, не е краят. Още не. Ключът. — Надвеси се над веригата и откопча механизма на белезниците.

Ууинарда проследи как Иксаво свали всичко от китките й.

— Какво видя? — Въпросът й беше към Ферн. — Какво видя през Дверите? Смъртта ли?

— Възможно е.

— Видяла е себе си. — Усмивката на Иксаво беше пуста като усмивка на череп. — Беше пълна лудост. Ако беше прекарала през прага дори само единия си пръст, щеше да потънеш незнайно къде. И ти си наясно с това.

„Нима? — помисли си Ферн. — С какво съм наясно?“

Но въпросът бе колосален и зловещ и тя се страхуваше от отговора.

— Гмурни се — заръча Иксаво на нимфелината. — Нужен ни е ключът. Ключът, който Зохрейн използва, за да отключи Дверите. Трябва да е някъде там. Намери го.

Водата под галерията продължаваше да бушува, да се надига, осеяна с отломки, да се завихря във водовъртежи, образувани от пукнатините и тунелите долу. Видяха въртящи се греди, парчета от покрив, останки от дрехи, ръка, която се носеше като змиорка.

— Никой плувец не би оцелял там долу — отбеляза Ууинарда.

— Ти си нимфелина. Опитай — насърчи я Иксаво.

— Как ще намеря толкова миниатюрен предмет?

— Като го потърсиш.

— Важно ли е? — тя попита Ферн.

— Да.

— По-важно от живота?

— По-важно от живота.

Ууинарда кимна. На лицето й се изписа решителност. Преметна воала си през гърдите и го пристегна на кръста. После се изкатери на парапета, плъзна се във водата и изчезна.

Появи се няколко минути по-късно и се вкопчи здраво в едно от перилата, за да не я отнесе буйното течение. Косата й бе полепнала по главата и скулите; от устната й течеше кръв; ръцете й бяха празни.

— Ще ти помогна — предложи Ферн с ясното съзнание, че е безпомощна, и прехвърли крак през парапета.

— Не ставай глупава — дръпна я Иксаво.

Ууинарда си пое дъх и се гмурна за втори път.

Този път се забави повече, а накрая се появи от другата страна на залата и с мъка си запроправя път между колоните, за да се добере до мястото, откъдето бе тръгнала. Корубата на храма все още стоеше, макар и без покрив под облачното небе, потрошени парчета от галерията стърчаха тук-там самотни и хаотични. Приличаше на казан, пълен с гнусна супа: в отвратителната смес вече започваха да си проправят път течове от канализацията; избълвани гадости си завоюваха пространство, преди да бъдат всмукани обратно; в средата се надигаха чудовищни мехури, които се пръскаха като прашинки на повърхността на водата.

Отвсякъде се носеха зловонни изпарения; тук-там бълваше кръв. Недалеч от нестабилния им остров стената бе започнала да се пропуква под натиска на течението, търсещо излаз, сливаха се отделни потоци. Ууинарда остави колонадата зад гърба си и продължи напред с още по-големи усилия. Щом се приближи, Ферн забеляза нови синини по ръцете и лицето й, от косата й покапа мръсотия.

— Намери ли го? — нетърпението на Иксаво граничеше с ярост.

Нимфелината поклати глава, твърде изтощена, за да говори.

— Излез — повика я Ферн — Почини си.

— Не. — Иксаво бе непреклонен. — Земетресението може да се повтори всеки момент. Нямаме нито секунда за губене. — Ферн си помисли, че ако Иксаво забравеше дори за миг каква нужда има от нимфелината, би я изритал обратно във водата, без да му мигне окото. — Намери ключа. После всички изчезваме оттук.

Ууинарда си пое дъх на пресекулки и погледна другото момиче. Ферн забеляза, че приятелката й не смее да погледне Иксаво в очите. Очите й се бяха превърнали в изумруденосини цепки, лицето й бе потънало в слуз, разкривено от червеникави, подпухнали белези. После отметна коса назад и се гмурна пак.

Тъкмо се скри от погледите им, когато се започна наново. Този път шумът се надигна изотдолу, като от преместване на огромни тежки скали, грохот в утробата на земята. Отвориха се нови пукнатини: морето в сърцето на залата бе всмукано надолу, докато течението по периферията се надигаше, образувайки водовъртеж. Урвата, над която стояха, се откъсна от скалата и се закрепи на няколко нестабилни колони, поддържани от силата на Иксаво.

Ууинарда изплува на известно разстояние от тях, сграбчвайки парче плат, издуто от попаднал под него въздух. Бе невъзможно да се прецени дали заедно с плата плува и тяло. Течението я отнесе покрай Ферн с невероятна скорост и ръцете им не успяха да се намерят, нимфелината бе завъртяна във въртопа заедно с всякакви отломки. Тя се потопи, после пак се показа, успя да се хване за парче от греда, което подскочи и се завъртя под тежестта й. Ферн забеляза, че така приятелката й ще бъде отнесена още по-надалеч от вихъра. Тя уви единия край на воала, който й даде Езрамѐ, около ръката си и метна другия във водовъртежа, понесен от вятъра на мисълта или вярата, прозирна панделка, която едва се виждаше. Но нимфелината я улови и се вкопчи в нея като в здраво въже, а Ферн и Иксаво я издърпаха, макар че той през цялото време я ругаеше, задето се е провалила. Тя не отвърна нищо; бе стиснала уста. Едва когато успя да се прехвърли през парапета, разтвори устни и изплю нещо в шепата на Ферн.

— Ключът! — възкликна Иксаво й лицето му засия, но в същото време тялото му отскочи назад.

Ферн не благодари на Ууинарда — отношенията им бяха преминали на друго ниво, нямаше нужда от благодарности, само пръстите им се докоснаха за миг; нимфелината бе цялата хлъзгава от мръсната вода. После Ферн окачи ключа на верижката около врата си и Иксаво я прехвърли през пропастта, до назъбен перваз, щръкнал от стената, по който би могла да се добере до изхода. Зад тях се чу трясък на разтрошен мрамор, оглушителен като взрив, в същия миг Пазителя охлаби хватката на силата си. Той скочи към перваза, зарязал Ууинарда. Ферн се обърна и я видя да пада на колене върху наклонената платформа, видя колоните да се прекършват като клечки, видя част от галерията да потъва във водата и да изчезва, всмукана в калната пяна. Последва миг, изпълнен с очакване, с безумна надежда; но нимфелината не се появи пак. Дори нямаше време да извика.

— Вече не ни е нужна — извика Иксаво и дръпна Ферн напред.

Тя бе твърде смаяна, за да каже каквото и да било.

Отвън пътят бе почти изцяло разрушен, но карраркът си беше на мястото, точно според плана, извисяваше снага над водата, фалинът стърчеше между отломките и парчетата от някогашна украса. Меко казано, бе извадила късмет, за да е още там. Иксаво скочи директно в лодката, която се наклони и олюля, но не се прекатури. Ферн му позволи да я повдигне вътре — нямаше избор. Навсякъде около тях се валяха разрушените останки от Атлантида. Нивото на водата бавно спадаше, по улиците течаха пълноводни реки, които се успокояваха на по-широките места като площади и булеварди. В крайна сметка се получаваше огромна лагуна, от която стърчаха сгради без покриви, разклатени фронтони, пилони и колони, щръкнали като приказни каменни образувания. Водата все още не бе достигнала до горните етажи, на които липсваше по една или повече стени, от зейналите покриви се подаваха голи греди, сякаш оглозгани от плът ребра. От процепи и рамки на прозорци, където се задържаше вода, от време на време се изливаха водопади, но същинската поголовна разруха, притаена в измамна тишина, още не бе настанала. Морето и бурята се бяха отдръпнали след първия щурм и сега възстановяваха силите си, преди да се върнат да довършат работата си.

Управляван единствено от волята на Иксаво, карраркът се промъкна през езерото, заобикаляйки сгради, избягвайки сътворените от човешка ръка рифове долу. Наблизо се носеха безброй отломки, омотани едни в други като салове или натрупани пирамидално на купчини — същински огромни айсберги от боклуци. Сред отломките имаше какво ли не — ръце, крака, коса. Но Ферн гледаше да не им обръща внимание. От една издутина измяука котка, оцеляла незнайно как — друго живо същество не видяха. Над хоризонта се стелеха ниски тежки облаци, но захождащото слънце си намери процеп, през който да надзърне, като затворник, надничащ между решетките на килията си. Над опустошения град се спускаха ниски лъчи, които придаваха мръсножълти оттенъци на кафявите води. Мастиленочерното небе ги притискаше отгоре, натежало от притаената сила на предстоящата буря.

Когато пристигнаха при планината, установиха, че земетресението е прорязало широк пролом в плътта й — къщата на семейство Деворнин я нямаше. Една част от двореца бе откъсната и сега се виждаха стаи с по три стени и вътрешната част на куполи, непривикнали към дневна светлина.

Оставиха лодката и се спуснаха по хълма до входа на двореца. Тук-там сновяха хора, макар и малко на брой. Възрастна жена седеше на стълбите и си мърмореше нещо; щом ги видя, покри лицето си с воал. Двама младежи, вероятно слуги или роби, помолиха Иксаво да им заповяда какво да правят, но той просто ги избута встрани.

— Вървете където ви видят очите — рече им той. — Няма никакво значение.

На портите на двореца стояха войници, които просто изгледаха натрапниците; копията им лежаха на земята.

— Какво става с кралицата? — попита единият.

— Мъртва е — отвърна Иксаво. — Аз съм нейният приемник.

След това обяснение те им сториха път. Иксаво тръгна по коридорите с широка крачка. На моменти Ферн трябваше да подтичва, за да го следва. Свършено е с тях, помисли си тя. С Езрамѐ, с верния Алиф, с Ууинарда… няма ги. Светът в този си вид й се стори пуст и ограбен — едно безсмислено съществуване. Съсредоточи се върху целта си, понеже само тя й бе останала. Около нея се разгърнаха стени от облян в розово мрамор, вратите и коридорите я обгръщаха и я притискаха твърде близо до закрилника й. Мястото беше прелестно, един от най-красивите дворци, строени някога, ала тя се промъкваше през него, без да го забелязва, без да я интересува.

След известно време стигнаха до заключена и опасана с вериги врата — сякаш Зохрейн се бе опасявала да не й избяга. Иксаво нададе разтърсващ вик и веригата изтрополи по пода… Отвъд се простираше дълга стая, която преди явно е била още по-дълга, но сега бе прорязана от пролом, озарен от издъхващото слънце.

Ферн примигна на внезапната ярка светлина. Но още с влизането им светлината угасна, потушена от устремното приближаване на бурята, и блясъкът изтъня в ослепителна ивица, която проряза полукръг в мрака, а в неговия център имаше още една врата, Вратата, и тя беше отворена. Беше далеч по-обикновена от онази, която Зохрейн бе използвала по време на церемонията, дървените крила бяха без никаква украса, рамката не беше накичена със скъпоценни камъни. Гущерчето, което претича през горната греда, проблесна като зелена светкавица — но беше истинска. Процепът беше съвсем тесен, скрит от самата Врата, така че Ферн не можеше да види какво има от другата страна. Ключалката беше озарена от сияние, което определено не излизаше от стаята.

— Не се опитвай да надзърнеш! — предупреди я Иксаво, сякаш прочел мислите й.

Кръгът препречи пътя й, но тя знаеше какво да прави.

— Увале! — заповяда. — Отвори се!

Кръгът се прекъсна и я пусна, но веднага се събра зад гърба й. Тя мигновено осъзна, че е затворена в капана на заклинанието, че се е свързала в опасна връзка с вратата и с всичко, което лежи зад нея, по-близо до това Отвъд — Отвъд, което не й се полага дори да види — отколкото стаята извън кръга. Иксаво не бе просто изключен, но и поставен на определено разстояние: тя се почувства затворена в самотен балон от сила, при все това по някакъв начин той включваше мощ и възможности далеч по-големи от външния свят.

Така и не успя да научи думите на нито едно заклинание, но какво от това. Важното бе да е последователна и да вярва. Правилните думи биха били онези, които тя избере да изрече: „Фиассе!“, изкрещя. Бъди! А на атлантидски думата има далеч по-дълбоко значение, отколкото на по-маловажните езици, тя е заповед за сътворение, зов, който създава материя от нищото.

Кръгът изригна в пламъци и потъна, Вратата затрепери. Тя я затръшна внимателно, усещаше, че не бива да я оставя да се отвори повече от необходимото, спомни си предупреждението на Иксаво: „Ако пресечеш прага дори само с пръста на ръката или на крака си…“. В припадащата тишина тя изрече тихичко думата за затваряне — същата тишина, която бе в храма по-рано през деня. Двата момента сякаш се бяха слели в тази смърт: много врати се сляха в една, натрошените кръгове се превърнаха в един. Парченцата време се събраха. Тя пъхна ключа в ключалката и усети как той се превърта плавно, без усилия. Чу се познатото леко прещракване, толкова леко, като звук от падане на игла, на атом, който се е сблъскал с друг атом, и светът отново беше цял.

Тя извади ключа и постави верижката обратно около шията си. Обърна се и видя кръгът да изтлява до мъждиво блещукане и силуета на Иксаво, вече доста по-близо, надвиснала заплаха отвъд бариерата, която вече почти бе паднала.

— Ела — подкани я той.

Не й каза дали се е справила добре или зле. Тя усети трескавото му нетърпение като съвсем осезаема аура.

— Накъде? — поинтересува се тя.

Той сякаш не чу въпроса й, сграбчи я за ръката и я задърпа след себе си. Дясната й ръка инстинктивно стисна ключа, зареди се със съпротивителни сили от Магнита, хватката на Иксаво се отпусна, макар тя да не беше сигурна дали е поради нейната воля или той просто е нерешителен.

— Към съкровищницата — рече той. — Оттам тръгва подземен тунел, който свързва двореца с пристанището. Трябва да побързаме. Или предпочиташ да изчакаш, докато цялата планина се сгромоляса отгоре ти?

Той тръгна към вратата, през която бяха влезли. Ферн го последва с ясното съзнание, че е прав, изпълнена със страх пред това, че е прав, че действа толкова хладнокръвно и е наясно, че нямат време. Но в един миг той премина през обвита в сенки арка и падна, чу се отвратително тупване, тялото му се сгърчи, после се просна на пода. В последвалия миг на вцепенение Ферн мярна дълбокия разрез, посякъл голия му скалп, пълзящото обезцветяване на вдлъбнатата кост. Една ваза от оникс наблизо се прекатури и падна, кръглата й основа се обагри в червено.

Ферн вдигна глава и срещна погледа на Рафарл.

— Убих го — рече той. Вероятно изживяният шок бе причина гласът му да прозвучи грубо и рязко.

Нима бе останало нещо за убиване, помисли си Ферн.

Но единственото, което каза, бе: „Трябва да побързаме“ — последните думи на убития, а после прескочи безжизненото му тяло, което само преди секунди бе представлявало непреодолима опасност за нея.

— Според него има подземен тунел, който свързва двореца… — подхвана Ферн.

— Сигурно е заключен.

Но Ферн вече тичаше към най-близкото стълбище. Долу установиха, че земетресението е повредило основите и е разклатило гредите и подпорите. Имаше разкривени врати, паднали резета. В една от камерите на хазната трима войници от дворцовата стража, почувствали се освободени от всякакви господари и авторитети, разбиваха ключалки, отваряха ковчежета, прекатурваха шкафове. Единият понечи да извади меча си, за да се нахвърли върху новодошлите, но бързо се отказа.

— Заповядайте, има за всички — покани ги.

Лицето му лъщеше от алчност на ръба на отчаянието — потапянето в богатства, които няма да може да похарчи, посягането към един прекрасен сън в мига преди пробуждането. Бръкна дълбоко в едно ковчеже и извади пълна шепа с монети. Другарят му ровеше в купчина кесии; едната се пръсна и от нея се разпиляха скъпоценни камъни, които заблещукаха и се разпиляха по мръсния под. Мъжът вдигна друга кесия и между пръстите му се изля дъжд от кървавочервени рубини. Това бяха скъпоценности, които атлантидите бяха плячкосали от хиляди крале на сушата — кралски наследствени бижута, свещени символи, благословени и прокълнати камъни: изумрудена огърлица, която може би е била единствената ценност на цяло племе, диамант, срещу който е закупено цяло кралство. Всичко това бе струпано в тъмнината, забравено, скрито от погледите, огън и лед, легенда и проклятие, натрупано като боклук на бунището, тайно като подземен тунел, банално като мръсотия.

Какво са обикновените скъпоценности за Даровитите монарси, които държат в ръцете си Магнита? Ферн инстинктивно посегна към верижката на врата си, сграбчи Рафарл за ръката в мига, в който той се поколеба и погледът му необуздано обиколи съкровищата, които трябваше да оставят зад гърба си.

Откриха входа на тунела в ъгъла, зад една тежка ракла, която отместиха, за да минат. Осветление нямаше, но Рафарл успя да отмъкне един фенер от заетите с други дейности войници. Тунелът се спускаше леко надолу, после започваше стълба. Фенерът разкри пред очите им стени от естествена скала, които се събираха в сводест таван, набразден от дългогодишна влага. Имаше и пукнатини, вероятно резултат от сеизмична активност: на едно място се наложи да прескочат пропаст, широка повече от два метра, приземявайки се на опасно нестабилна стълба отсреща.

— Е, ти успя — подметна Рафарл, докато си проправяха път в тъмното. — Мисията е изпълнена. Задачата ти е осъществена.

— Аха.

— И какво, струваше ли си?

Тя се спря на място за момент и втренчи поглед в него.

— Не знам. А и едва ли някога ще узная.

Продължиха напред. За известно време и двамата мълчаха. Тя не го попита защо се е върнал за втори път, пак противно убежденията си, въпреки всичко казано. Беше се върнал — само това имаше значение. В сърцето си, или в най-съкровените кътчета на душата си, тя не бе губила вяра, че той ще го направи.

— Какво стана с останалите? — попита тя накрая. — Ще те чакат ли?

— В техен интерес е. — Гласът му беше мрачен, личеше си, че напразно полага усилия да звучи небрежно. — Без мен няма да се справят. Единствен аз мога да удържа лодката в буря. Ипо го знае, той не е глупав. Неговото решение ще повлияе и на останалите.

— А той ти каза, че ще те чака, така ли?

— Не. Обяви ме за безмозъчен инат и каза, че ще тръгне без мен. — Тя чу призрачния смях, който си спомняше от затворническата килия, фенерът се разклати. — Надявам се да е излъгал.

— Аз също. — Тя се вкопчи в надеждата му с всичките си останали сили. — Той ти е приятел, нали?

— Може да се каже.

— Защо искаше да му платиш, за да те прекара през канализацията — попита тя след известно мълчание. — Не можеше ли да го направи заради приятелството ви?

— Това е друго. Въпрос на принципи. Той е единственият, който познава тунелите достатъчно добре. Да превежда хората без пари би означавало да обезцени тайната на познанието си. Никой не оценява услуга, която получава безплатно.

Ферн не повярва на това му заключение и не отвърна.

Знаеше, че самата тя е минавала по един от тези подземни тунели в деня на пристигането си и би трябвало да се притеснява, че няма спомен за това пътуване, че нищо не й подсказва да е носила фенер или факла. Но вече бе твърде късно за дребни притеснения. Сега дори кашата в главата й се струваше обикновена. Някъде по-напред, близо до земята й се мярна светъл процеп, не беше дневна светлина, по-скоро полумрак, сиво на фона на черното.

Излязоха при задния вход на магазин, явно изоставен, и си запроправяха път между увесени мрежи и прекатурени кошчета за ловене на омари близо до изхода. Навън бе мрачно от наближаващата нощ или надвисналата буря: фенери и факли осветяваха пристанището със сурова, накъсана светлина, по водата трептяха колебливи отражения. На пристана имаше хора, пияни моряци, търсещи корабите си, бягащи граждани, които предлагаха баснословни суми, за да бъдат превозени до сушата, рояци просяци и крадци, които разчитаха на милостта или разсеяността им, само и само за да се порадват на един последен безсмислен жест.

— Трябваше да вземем някой и друг накит — подметна Рафарл. — Така Ипо нямаше да е толкова сърдит, задето ни чака.

— Ако изобщо ни чака — поправи го Ферн. — Ето, вземи това. Вече не ми трябва. — Свали верижката от шията си. Усмивката й потрепна. — Никое съкровище в Атлантида не струва повече от това.

— Може да ти потрябва — възпротиви се Рафарл. — Пък и не притежавам Дарбата, за да го използвам.

— Това е твоята Дарба. Моят Дар за теб.

Тя почувства, че това е важно, символично и съществено, част от някакъв по-мащабен план, който не можеше да види ясно, а само чувстваше. Пустинника бе прочел съдбата й по звездите, но сега звездите не се виждаха и тя трябваше да чете на тъмно, опипом.

— Може да ти помогне… или да те закриля.

— Ами ти? Нямаш ли нужда от помощ и закрила? — В гласа му се долавяше сарказъм — подигравателни нотки, родени от объркването и емоционалното затруднение, в което бе изпаднал.

— Нося воала на майка ти — спомни си тя и докато говореше, го свали и го овърза около себе си по примера на Ууинарда. Не спомена нито нимфелината, нито начина, по който тя загина — беше твърде скоро, твърде болезнено, твърде безсмислено.

Забързаха по кея, почти се затичаха, минаха покрай навити на топове въжета, покрай разгърнати платна… крясъците и молбите, заповедите и паниката… оглеждаха се за корабче, което може би отдавна бе отплувало.

В коридора на Розовия палат тялото на Иксаво лежеше неподвижно на пода, струйка кръв се виеше от врата му и пълзеше бавно по чистия мрамор. Изведнъж счупената глава се вдигна, погледът се избистри. Непохватно, сякаш марионетка, управлявана от неопитен кукловод, той се изправи на крака.

 

 

„Норна“ беше там. Основното платно беше разгърнато, плющеше и се издуваше на хаотичните пориви на вятъра, който връхлиташе пристанището. Мощни тласъци разлюляваха съдовете, които все още не бяха вдигнали котва, и разгаряха или потушаваха всяка непокрита лампа. Всичко вибрираше в тревожен напев, всепроникващо жужене, което преливаше в потискащ многогласен вой. Вълните се разбиваха във вълнолома и се пръскаха в дъжд от пяна.

Ипфор ги очакваше на кърмата: в усмивката му проблясваха жълтеникави зъби, по-искрящи от очите му. Зад него Ферн забеляза раменете на Гогот и още десетина непознати лица — мъртвешки бледи или тютюнево тъмни, с гърбави или счупени носове, гологлави или брадясали, един ужасно стар, друг невъзможно млад, белязани от страх, наперени от дързост, свенливи, нетърпеливи… но всички ококорени, всички втренчени в нея.

— Е, все пак я откри — посрещна го Ипфор. — Пътниците заплащат за място на палубата в небелязано злато или със семейни ценности, или пък с накитите на жените си. Един ми предложи изумруд, голям колкото юмрука ми. Бих го приел, ама подозирах, че е стъклен фалшификат. Трябва ли да я вземем?

— Аз си платих — отвърна Ферн, странно защо, без да се обиди.

— Тя си плати — потвърди Рафарл. — Откупът на Атлантида няма да покрие цената за нейното пътуване.

— Не е смешно — озъби му се Ипфор.

— Не се шегувам — отвърна Рафарл. Блъсна Ферн в ръцете на Гогот и прескочи на палубата след нея.

Няколко желаещи да избягат от Атлантида, като ги видяха да се качват, хукнаха към корабчето, за да се присъединят към тях, ала членовете на пъстрия екипаж вече се бяха заловили за работа — единодушни, макар да не действаха в синхрон, неподозирано компетентни. Въжетата бяха изхвърлени, ръцете сграбчиха веслата, които изтласкаха „Норна“ във водата. Една жена на пристана държеше в ръцете си малко дете — пеленаче или току-що проходило. Ферн посегна към нея, откликвайки едва ли не инстинктивно на гледката, но Ипфор я възпря.

— Не! Не можем да качваме допълнителни тежести.

— Едно бебе!

— По-добре да се качат някъде на високо. Това би било по-сигурно.

— А ако ти бяха предложили диамантена огърлица, нямаше ли да вземеш детето? — попита укорително тя.

— Разбира се. Винаги мога да изхвърля копеленцето през борда. Не ставай глупава: по-добре да остане там, където е. Нашите шансове не са големи. Закъсняхме.

Бяха оставили пристанището зад гърба си. Отвесните стени на праисторическия кратер се издигаха зад тях, непреодолима барикада за всяко нападение, макар че от векове не се бе появявала подобна опасност. Небесното езеро над главите им бе замъглено, изгубено зад всепоглъщащи облаци: звездите бяха удушени, луната — удавена. Единствената светлина на света сякаш извираше от собствените им фенери и от лампите покрай отдалечаващия се кей, които мъждукаха все по-слабо и постепенно се предаваха в борбата с могъщия мрак.

Изведнъж „Норна“ остана потискащо сама. Малкото корабчета, хвърлили котва в залива, се поклащаха нервно с бурните вълни на обикновено спокойното и кротко море. Никой друг не правеше опит да отплава. Щом Ферн се обърна да изпрати с поглед брега, видя висока фигура, която се извиси на самия ръб. От това разстояние не се виждаше добре, но й се стори, че главата на човека е бръсната.

— Раф! — отрони тя.

Гласът й бе тих като шепот, но той я чу. Чу я и разпозна нотката на потисната паника, неудържима като вик. Предаде щурвала на един от другарите си и отиде при нея, от другата й страна стоеше Ипфор.

Фигурата на брега се движеше почти тичешком. Краката му се люлееха толкова бързо, че почти се сливаха в един неясен облак. Стъпи на дървен кей, където го очакваше галера — океанска бирема с вдигнати над водата весла и едно-единствено платно, скътано при рейката. Видяха го как скача на палубата, как развързва въжетата от кнехта, двете редици весла потънаха във водата. Корабът се отдалечи от кея като огромна стоножка. На кърмата и носа горяха факли, чиято светлина хвърляше яркочервени отблясъци върху голата глава на единствения обитател на кораба.

— Сигурно има роби, предварително заели местата си — колебливо подметна Ипфор.

— Той е мъртъв — додаде Рафарл. — Убих го със собствените си ръце. Ти сама видя.

— Духът, който го движи, не е човешки — отвърна Ферн. — Тук има нещо друго… нещо тъмно. И много древно. Много силно. Пусто. Злото винаги е пусто. С него все още не е свършено. Не са му нужни роби, а само весла — продължи Ферн. — Той притежава сила, надхвърляща Дарбата.

— Каква бързина може да развие? — попита Рафарл, но въпросът получи отговор от само себе си, докато галерата скъсяваше дистанцията помежду им и пореше вълните с осветеното си тяло.

Рафарл се хвърли към щурвала и се зае да раздава заповеди на цветист език, за да активизира по-бързо екипажа си. Ферн се обърна и задържа погледа си върху него за момент — само за един миг: косата му се вееше на вятъра, ризата плющеше на крехкия му гръб. Един миг, който да запечата в съзнанието си, да напълни очите си завинаги.

— Кажи му… — подхвана тя към Ипфор, но не можа да намери думите, единственото, което й идваше на ума, бе „довиждане“, а точно тази дума й се щеше да остави неизречена. Това бе третото им окончателно сбогуване и тя знаеше, че този път наистина е завинаги. Но нямаше време да се замисли, нямаше време да изпита болка.

— Какво би могла да сториш? — попита Ипфор, усетил, че тя е взела решение, лицето му се разкъсваше между съмнението и скептицизма.

— Иксаво иска мен. И ти го знаеш. Той иска ключа. Но докато разбере, че не е у мен, ще бъде твърде късно.

— Ще загинеш.

— Няма значение — отвърна тя припряно. — Вече няма никакво значение. — В това „вече“ се криеше цяла планина от смисъл. — Вече няма значение. Сега, в самия край на всичко.

Прехвърли крак през планшира. Ипфор издърпа ножа от колана си — огромен противен нож, назъбен и отново наточен, удобен и зловещ — и го пъхна в пояса й. Повече думи не си размениха. Тя не погледна към Рафарл — във всички легенди се казва, че не бива да се обръщаш назад — само се усмихна на Ипфор за една кратка частица от секундата и скочи. И си каза, той ми е приятел — мислите са по-бързи от думите, после водата я заля, по-студена от преди, и когато главата й отново се показа над водата, „Норна“ вече се бе отдалечила, минаваше под каменния мост, за да навлезе в канала, а биремата едва не премаза Ферн, пляскащите весла бяха опасно близо до главата й. Опита се да ги избегне, ала корабът бе твърде близо: тя плуваше под балдахин от весла, още миг и щяха да се стоварят отгоре й. И тогава балдахинът се вдигна и в следващия миг тя се озова на кърмата, Иксаво й хвърли въже и я изтегли, а тя се вкопчи в него с изплъзващи се ръце, като си удари глезена и коляното в корпуса на съда.

— Бях сигурен, че ще дойдеш при мен — рече той. Физическата развала бе повлияла и на гласа му: дрезгавината се бе превърнала в остро стържене, което отекваше като в огромна кухина. — Повиках те и ти дойде.

Тя не бе чула той да я вика — дори в мислите си. Постара се да не го заглежда много-много, но нямаше как да не забележи струйката кръв, рукнала от главата му, и белега му, който сега изглеждаше още по-червен и зловещ, може би възпален, сякаш самата му плът кипеше и бълбукаше над костта.

Той се обърна и закрачи напред; вдигнатата му ръка отпусна огромното платно; въжетата се опънаха; веслата, за кратко излезли извън контрола му, прещракаха в ключовете си. Сякаш целият кораб бе един жив организъм, а той бе мозъкът, който управлява мускулите и движенията му. Въпреки всичко той бе тромав, присъствието й го разсейваше. Докато минаваха под моста, „Норна“ беше вече доста далеч, пореше побеснялото море. Иксаво бе загубил интерес към преследването. Ферн осъзна, че колкото повече сила се излъчва през мозъка му, толкова повече се нарушава способността му да разсъждава. Сякаш силата, която го движеше, унищожаваше физиката му, претоварваше мозъка му. Отзад прорезът в главата му се виждаше съвсем ясно: черепът му около мястото изглеждаше обезформен, а раздраната кожа се белеше от раната, но отвътре не излизаше течност. Стори й се, че в пролуката се сивее оголената кост.

Платното се изду; отвъд моста пред тях се ширнаха море и небе. Вълните бушуваха, гребените им се изопваха нагоре, после потъваха като неукротими чудовища, кръжащи около кораба. От изток настъпваха гигантски сиви облаци, големи колкото бойни кули; към тях се присъедини грохотът на мощна гръмотевица, чийто шум разцепи небето и прокънтя като ехо в тесен пролом. Около облаците затанцуваха яростни светкавици. Едната се вряза в масивната естествена арка, останала зад гърба им. Чу се неистов пукот и мостът, издигал се там откакто съществува Атлантида, политна към водата и само след миг се изгуби сред колосалната стена от пръски. Шоковата вълна, която се носеше пряко на насрещните течения, ги повлече; някъде пред себе си Ферн отново мярна „Норна“, изправена почти вертикално, готова да яхне гребена на висока вълна. Ферн се бе вкопчила за парапета на кораба, за да запази равновесие, но Иксаво явно нямаше такива проблеми, само леко пристъпваше от крак на крак върху люлеещата се палуба. Сякаш някаква друга сила го държеше отгоре и му помагаше да запази равновесие.

— Изправи щурвала! — извика й той. — Трябва да издуем платното максимално. Изправи го! Използвай Магнита. Какво ти става? Ти притежаваш Дарбата. Използвай я!

Тя не реагира, не отвърна. Щурвалът пред нея се въртеше безконтролно. Иксаво се спусна към нея, измина разстоянието помежду им само с три гигантски крачки; корабът се наклони, а той дори не залитна.

— Ти какво, да ни убиеш ли искаш? — Гласът му прозвуча като вой, изтръгнат от множество гърла.

Ярка светкавица озари цялото й тяло с прозирна яснота — мокрият воал бе прилепнал плътно о гърдите й. В един миг тя видя как лицето му се сгърчва, очите му се напълниха с кръв.

— Какво стори с него? — изкрещя той и я сграбчи за врата, после я разтърси здраво, сякаш се надяваше ключът да изпадне от скривалището си между костите й.

— Изгубих го, когато се гмурнах в морето. Изхвърлих го. Свърши. Ти никога няма да се добереш до него!

Той долепи лицето си до нейното. Светкавицата разкри кожата му, позеленяла от смърт, очите му бяха изцяло червени, без ирис и зеница, слепи от кръв.

— Ти си мое творение… — Думите бяха изречени чрез гласа му, а не с него, в шепот, по-дълбок от бурята. — Не можеш да ме измамиш. Десет хиляди години напред ще пазя спомена в главата ти. Твоята сила е твърде млада — няма да можеш да го изтриеш. — Слепият му поглед обхождаше мозъка й като лъч от мрак, ръчкаше, ровичкаше… докато накрая се отдръпна неудовлетворен. — Негово дело е, нали? Каракандал шарлатанинът… Каракандал прокудения… Той докосна ключа и Магнита му се отплати със сила. Но въпреки всичко аз ще се добера до ключа, а Каракандал ще бъде проклет. Къде е? Кажи ми или ще те пръсна като зрял плод и ще разпилея мислите ти като семена. Дала си го, нали? На онзи разбойник… на онзи пират, дето кара оная черупка отпред? На разбойника!

Блъсна я встрани и се обърна, започна да крещи към кораба на различни морски езици — писъкът на отдавна изчезнали видове птици, шумните стенания на морски чудовища, воят на бури, вилнели в епохата преди раждането на човека. Мощният вятър изду платното и опъна фаловете: вълните пред тях се разцепиха, образувайки улей, облаците над главите им се извиха в тунел.

Ферн лежеше просната на пода, но успя да се надигне на длани и колене и изпълзя встрани. Палубата бе престанала да се люлее; изцедил силата си до последната капчица, Иксаво успя да удържи съда изправен, всяка дъска, всяко въже пращеше от усилието, което го тласкаше напред. Все по-близо и по-близо на подхвърляната от вълните и мятана от бурята „Норна“.

Но Ферн бе потиснала в себе си всички чувства, отдавайки се само на едно: волята за победа. Победа над съдбата, над Иксаво, над демоните, обзели душата му. Импулсът, водил я през последните няколко дни — нещо, което често бе малко по-силно от рефлекс — се бе засилил, бе се превърнал в твърда решителност. Главата й се завъртя, физическите й сили почти я напуснаха, ала в съществото й се надигна друга сила, която бе повече от физическа, по-ясна от мозъка й, по-здрава от жилите й. Сила, която не беше нито Магнита, нито Дарбата, а самата тя. Изтръгна ножа на Ипфор от пояса си и посече едно от въжетата, придържащи платното.

Ножът бе остър, въжето — опънато. Пропука се почти веднага. Платното заплющя на воля и се раздра, едно безполезно парче се развя като знаме, докато основната част се уви около мачтата.

Разяреният вик на Иксаво бе като писък на хищник, като вой на първично морско чудовище. Но не постигна нищо. Без платното силата нямаше в какво да се закрепи, нямаше обект, който да контролира. Само воля не можеше да управлява морски съд с такива размери през разбушувало се море. Образувалият се пролом между вълните изчезна и водата се извиси до умопомрачителни висини, корабът бе повлечен от водната маса и препускаше като побеснял кон. Иксаво, чиято сила чезнеше, се вкопчи в мачтата и се опита да се привърже към нея с пояса си. Сигурно нещо го бе ударило по главата: раната му бе зейнала още повече и сега част от скалпа му висеше свободно като отпорено парче плат.

Ферн стискаше скъсаното въже и мокрото дърво, присвила очи, за да се предпази от постоянния устрем на вълните, взираше се напред в черната пелена и се опитваше да се ориентира. После нещо ги понесе нагоре, в една кратка секунда, в частица от секундата, светкавицата й показа „Норна“, вече доста далеч, подскачаща от гребен на гребен, понесена от същинския вятър.

Ще успеят, рече си тя, ще надбягат бурята, спечелих. Но корабът се спусна надолу и „Норна“ изчезна от погледа й, дори светкавицата не се виждаше вече. Високо горе сводестите облаци бяха образували тунел, тъмнината вече не бе черна, а яркочервена. Ферн мярна спиралата на торнадо, разтегната да достигне ръба на облаците, ала очертанията му не помръдваха, после видя друго торнадо вляво от първото, като гигантски зъби, които се опитват да захапят морето, и то ги засмука и ги глътна в огромната океанска паст.

Иксаво изкрещя с човешки вик: „Ненхийдра! Ненхийдра се събуди!“. И ръцете му задрапаха по възлите, които бе навързал, но плътта капеше от главата му и пръстите му губеха координация. Ферн мярна огромна влажна топка, по-тъмна от дъжда, да се търкаля към нея. Разби се в палубата на сантиметри от крака й, вряза се в дъските и направи дупка, чиито назъбени краища димяха като обгорени въпреки водата. След това, сякаш в някаква окултна стая отвъд пределите на паметта, започна да се издига все по-нагоре и по-нагоре, морето се надигна през небето, бурята се сгромоляса.

Великата Змия отдръпна главата си над облак и светкавица, бавно затвори зейналата си паст и океанът изтече като водопад през устата й. Корабът се наклони и Ферн едва се задържа да не падне, метна се встрани и бе пометена… все по-надалеч и по-надалеч. Избегна затварящите се зъби и като излетя над ограбената откъм устни паст, започна да пада безконечно през бушуващото небе. Последната й мисъл представляваше мимолетно ликуване, понеже бе избегнала и демона, и змията, и най-сетне щеше да умре в Морето.