Ридли Пиърсън
Изкуството на заблудата (28)

28.
Хвърляне на мрежата

Когато телефонът иззвъня в 22 часа и 20 минути, никой в дома на Болд не се зачуди кой да вдигне слушалката. Той получаваше по-малко обаждания, откакто го повишиха в чин лейтенант — чиновниците не бяха толкова търсени, колкото Сержантите от отделите, — но все още се сещаха за него. Екипът на Болд рядко вземаше важни решения, без да се допита до него. Той очакваше да го потърси Сандра Бабкок, надяваше се тя да е получила достъп до Подземието, защото градските власти му бяха отказали да проникне в него през дупката, зейнала при пропадането на шосето, от съображения за безопасност.

Болд вдигна телефона във всекидневната, изслуша думите на Ламоя и се съгласи с всичко, което му предложи Сержантът, като изръмжа „да“ пет или шест пъти. Когато затвори, се почувства така, сякаш беше седем часът сутринта — напълно разсънен.

Междувременно Лиз се бе появила на вратата на спалнята им, облечена в небесносиньо горнище на пижама от някаква изкуствена материя, която притежаваше всички качества на сатена и се спускаше като цветна паяжина до средата на бедрата й. Той знаеше, че под това горнище жена му не носеше нищо друго и че това бе нейният начин да му съобщи за намеренията си, и изпита съжаление, че ще трябва да разочарова и двамата. Щом окачи слушалката, лейтенантът наведе глава.

— Много лошо — каза Лиз. — Щеше да ти хареса.

— Да.

— На мен също, ако това е от значение.

— Радвам се да го чуя.

— Не можеш ли да закъснееш с двайсет минути?

— Ще ми се да можех.

— Така е — каза тя разбиращо, в очите й се четеше съчувствие. Да бъдеш съпруга на полицай не беше лесно. Болд знаеше това и се опитваше да смекчава ударите, когато бе възможно. Бяха преживели заедно най-опасните и най-стресиращите години, като си бяха изневерявали, но само по веднъж, поне доколкото му беше известно, макар че връзката на Лиз бе продължила по-дълго. Той никога не беше разкрил самоличността на любовника й и се чудеше дали някога щеше да я разкрие. Като лейтенант, разполагаше с малко свободно време, натискът върху него бе повече от политическо естество, а вътрешните проблеми на неговите хора го караха да се чувства като групов съветник. Това обаждане доказваше по малко и от трите. Лиз нямаше да се поинтересува защо го викат. И двамата полагаха усилия да оставят работата си в службата — непостижим идеал, но идеал, за който си заслужаваше да се борят.

— Колко ще се бавиш?

— Ако имам късмет, час — отговори той. — А ако съм истински късметлия, цяла нощ.

Думите му я накараха да се усмихне — малка, но важна отстъпка.

— Браво на теб. — Ако не бяха свързани лично с изчезванията, тя нямаше да има право да го пита дали става въпрос за Сюзан Хебрингър и Болд навярно щеше да изпитва неудобство да я държи в течение за развитието на случая. Но откакто майката на съученичката на дъщеря им бе изчезнала, правилата се бяха променили и лейтенантът си помисли, че може би така беше по-добре — Лиз заслужаваше да знае повече за излизането му от къщи в 10 и 15 вечерта.

Той й каза, че се е обадил Ламоя, че Дафни Матюс е загазила и се нуждае от помощ, но че затруднението й, изглежда, имало връзка с Хебрингър и Рандолф.

— Върви тогава — рече му тя, знаейки, че това няма да промени решението му, но все пак ще му повлияе. — Ще стоя будна и ще се моля.

Те стигаха до решения в съвместния им живот от две различни гледни точки, но Болд най-накрая се бе примирил с това, вярвайки, че едната вероятно не можеше да съществува без другата, че материалното и духовното бяха далеч по-тясно свързани и едновременно с това съвсем отделни. Той все още опознаваше нейния свят; Лиз се бе отказала от неговия в деня, в който завърши лечението на лимфома й. И все пак двамата доста често постигаха разбирателство.

— Това може да ми свърши работа — каза лейтенантът, желаейки да подкрепи усилията й.

Тя явно имаше да му казва нещо, но го запази за себе си, замълча и вместо това се усмихна свенливо. Болд искаше да го чуе, но знаеше отлично какво бе то и без да пита. Тайната на успеха на техния брак напоследък се криеше в това да знаят не само какво да не казват, но и какво да казват. Той се възхищаваше на нейната сдържаност. Целунаха се. Тя ухаеше леко на лосиона, с който лейтенантът знаеше, че маже цялото си тяло преди лягане.

В действителност това беше нощ на голяма саможертва.

* * *

— Къде е тя сега?

— Прибра се у дома — отговори Ламоя, докато двамата приближаваха почти тичешком заседателната зала в отдел „Убийства“. Когато Болд го изгледа неодобрително, Сержантът му обясни, че яхтата й се охранява от патрул.

— Кои други са тук?

— Хайман, Гейнс, Де Лука и Морс. Брандън лежи болен вкъщи, а Марша все още е в отпуск по бременност.

— Слушайте! — извика Болд, обръщайки се към присъстващите, щом двамата с Ламоя влязоха в приятната топлина на заседателната зала, която служеше за сцена на главните разследвания. Четиримата детективи се бяха разпръснали из помещението: Хайман се бе разположил на един стол, Гейнс се беше подпряла на една кантонерка, Де Лука се бе надвесил над видеото и се мъчеше да го изключи, преди лейтенантът да разбере, че са гледали филм. Стаята миришеше на кафе и на мръсни чорапи. Екранът стана син, но звукът от филма продължи още няколко секунди, преди Де Лука да открие правилното копче.

— Проучване — каза Морс, предизвиквайки задружен нервен смях сред своите колеги.

Болд успя да прикрие една усмивка — тайната на умелото ръководство се криеше в това да караш хората да гадаят.

— Ето каква е ситуацията — обясни им Лу с тон на военен. — Матюс е имала обаждане, загатващо възможна следа към изчезванията. Името на връзката е Феръл Уокър, братът на хвърлената от моста — случаят, с който се зае Ламоя преди малко повече от седмица. Разполагаме със снимка от шофьорска книжка — каза лейтенантът и даде знак на Джон да раздаде ксерокопията. — Обърнете внимание, че снимката е отпреди няколко години. Тогава той още е бил хлапе. Сега е един сериозно пропаднал тип. Живее на улицата и изглежда с около двадесет години по-възрастен. За последно са го видели да носи мръсни дънки и овехтяло горнище от анцук с цип отпред. Тъмносиньо или може би черно. През деня работи като чистач на риба на рибните докове на канала. Може да има приятели там. Споменал е на Матюс, че живее основно на улицата и ние предполагаме, че това е така. Патрулите обикалят около строежите и хотелите. Друг патрулен полицай държи под око дома на Матюс, така че сме малко кът откъм униформени. Работното време на всички вас свършва след час, но бих искал да продължите с издирването му поне до два часа — докато го открием, ако имаме късмет. Ламоя е определил за всеки от вас отделен участък от града. Искам да проверявате всеки бездомник, когото срещнете, докато не намерим Уокър или мястото, в което се е сврял. Арестувайте го за скитничество, безделничество, обществена вреда — не ми пука, просто го доведете тук.

Сержантът добави:

— Считайте го за опасен. Той носи у себе си хладно оръжие — сериозен нож, остър като същински меч. — Ламоя показа дясната си страна. — Ето тук, в кания.

— Звучи ми като някакъв шибан пират — каза Де Лука. Двама от останалите детективи се захилиха.

Болд се обърна към Де Лука:

— Брайън, ти ще провериш кръчмите около канала. — Двамата с Ламоя бяха определили назначенията, написани на ксерокопията на снимката. — Но слушайте, искам да разгласите на улицата, че всяка полезна информация ще бъде възнаградена с нощувка в хотел „Хамилтън“.

— Вземете по една радиостанция — намеси се сержантът. — Имате и мобилни телефони, така че ще поддържаме постоянна връзка. Никакви почивки: никакви понички, бургери или пържено пиле — това се отнасяше за Морс, — никакви видеоигри или по-дълги от необходимото разговори със сервитьорки. Ясно ли е?

— Уокър е споменал Хебрингър и Рандолф — напомни им лейтенантът. — Да не забравяме това.

Даже и някой да бе възнамерявал да направи някоя остроумна забележка, коментарът на Болд изсмука кислорода от стаята.

— Тръгвайте — каза Ламоя, видя как четиримата детективи се разбързваха и изпита усещане за власт, защото думата му имаше такава голяма тежест.

Гейнс се спря до шефовете си.

— Ако ви трябва жена, която да се навърта около Матюс, аз съм насреща. Независимо по кое време, за мен е без значение. — Тя се отдалечи, знаейки, че е излишно да чака отговор.

— А ти? — попита Болд своя сержант.

— Нещо, което каза току-що… — Джон потупа слепоочието си с показалец. — … накара соковете да потекат.

— Ще споделиш ли с мен това зрънце мъдрост?

— Ще намина към Матюс и двамата ще поумуваме малко. Ако изникне нещо, ти ще си първият, който ще научи.

— Защо ли изпитвам съмнения? — измърмори лейтенантът.

Ламоя го възнагради със специалната си усмивка — усмивка а ла Тони Рандъл, — гарнирана с яркия блясък на един преден зъб.

— Изчезвай — каза му Болд.