Джон Гатоу
Послеслов към десетото юбилейно издание

Здравейте! Седя тук, чудейки се какво да кажа, за да ви предам влиянието, което „Затъпяване“ продължава да оказва в живота ми и в живота на другите. Същевременно шестстайният ми апартамент в Манхатън, както и моята ферма върху 500 декара в северната част на щата Ню Йорк, са напълно засипани с факсове, писма, имейли, бележки и ръкописи. Всички те разкриват по нещо за институционалното блато, което започнах да размътвам с публикуването на тази книга.

Не мисля, че заслужавам това, което ми пишат: „Благодаря ви за посветеността, с която разобличавате тази напаст. Очите ми се изпълват със сълзи от някаква странна смесица от радост и гняв“. Един бивш учител казва следното: „Тази книга обясни много неща, които интуитивно чувствах, но не можех да определя. Купих дванайсет книги и ги раздадох на колеги и приятели. Благодарение на «Затъпяване» едно от тези семейства взе решение да учи децата си у дома, а няколко други обмислят да го направят“. През годините съм получил хиляди писма от цял свят, в които решението за домашно образование се обвързва с прочитането на „Затъпяване“. Ето едно от тях от Куажималпа в Мексико: „Упорито отказвах на жена ми децата да учат у дома, докато не прочетох вашата книга. Тя промени живота ми! Сега съм щастлив от огромния напредък на дъщерите ми благодарение на изпълнената с любов обстановка у дома“.

Дали съм престорено скромен, като твърдя, че не заслужавам тези похвали? Не. Само аз знам колко малка съзнателна заслуга имам за написването на „Затъпяване“; по-справедливо би било да се гледа на нея като на книга, която е написала сама себе си, използвайки ме за писар и изповедник. За десетте години живот на бял свят на „Затъпяване“ общо петнайсет хиляди читатели си направиха труда да ме уведомят за личните си реакции на идеите на книгата и да допълнят представата ми за мрачната реалност на насилственото школуване. Заля ме огромен и изтощителен, колкото сломяващ, толкова и освежаващ порой от негодувание. Това бе страстен изблик на гняв, натрупан през годините затвор зад стените на училището — години на ограничения, заплахи, гонене на награди, които не си струва да се печелят, изгубени възможности, провалени взаимоотношения, често и с родителите, семейството, съседите, приятелите и самия себе си. На моменти чувствах, че ще се удавя в скръб.

Можах да отговоря само на малка част от тези писма. Въпреки това тяхното присъствие и фактът, че не спират да прииждат година след година, ми дава да разбера колко далеч стига вредата, нанесена от институционалното школуване и с каква неумолима яснота осъзнават жертвите му какво са изгубили в него. Най-голямата от тези загуби е себепознанието, както и вероятно способността да обичаш пълноценно. „Затъпяване“ изигра ролята на катализатор, който извиква на повърхността отдавна забравени спомени. Тя напомня на хиляди хора за моментите, в които са се борили да бъдат себе си, но са били обречени на посредственост, пречупени от звънци, обиди и стандартизирани тестове. Повечето от хората, които бяха мълчали, ми писаха, защото искаха поне един човек да знае, че са били онеправдани.

Как стана така, че написах „Затъпяване“? Когато през 1990 г. спечелих първата от наградите „Учител на годината“, нямах намерение да правя каквото и да било на церемонията, освен да благодаря на говорителя и да махна на дъщеря ми, която бе в аудиторията, или, ако имам куража, да я помоля да дойде на подиума, за да я прегърна пред всички (така и направих). Вечерта преди церемонията обаче един мой отдавнашен ученик се обади, за да ме поздрави. Той ме попита между другото какво смятам да кажа.

— Да кажа нещо? — Сложих го на място, или поне така си мислех. — Никой не иска да слуша приказките на някакъв държавен учител.

Нямаше да казвам нищо.

— Но вие трябва да говорите — настоя той. — Трябва да говорите заради мен, Уенди, Ейми, Брус, Тамир, Джанет, Джейн, Джил и Анди; заради всичките ви класове през годините! Трябва да разкажете заради тях какво всъщност е станало.

— Никой няма да слуша — възразих аз.

— Аз ще слушам — настоя отново той.

Ето така написах „Училището-психопат“ — в един среднощен емоционален изблик, обилно полят с кафе. Както и очаквах, регионалните училищни администратори (те определено не ме харесваха), които ми връчиха наградата следващата вечер в едно Харлемско училище, нито слушаха, нито коментираха речта ми. През следващите шест месеца обаче получих стотици молби да я напечатам. Част от нея дори бе включена в архивите на конгреса от сенатор Боб Кери от Небраска.

„Училището-психопат“, ключовото есе в тази книга, се занимава с ред патологични състояния, които съм забелязал в децата в училище през годините — както бедни, така и богати. Бързото разпространение на речта ми из страната — от уста на уста и чрез едно малко списание — скоро провокира молби за обяснение на специфичните механизми, на които се дължи тази патология.

Осемнайсет месеца се боричках със себе си, преди да успея да се справя с това сериозно предизвикателство. Точно навреме за церемонията в Олбани за наградата „Учител на годината за 1991 г.“ започнах да виждам ясно собствената си роля в това престъпление. Някои части от „Седемте училищни урока“ представляват речта, с която приех наградата от държавния комисар по образованието. Не след дълго тя също бе публикувана в стотици списания, вестници и издания за домашно образование. И двете речи бяха довършени в последния момент, родени със стенания и изобщо не бяха плод на познатите ми логически разсъждения. Те изникнаха изпод пръстите ми в малките часове на нощта, като ме изненадаха не по-малко, отколкото и слушателите ми.

Тези речи (както и другите, всяка от които съставлява отделна глава в тази книга) доведоха до още един феномен, който постави на изпитание някои от основните ми убеждения. Към мен започнаха да валят покани да говоря на групи, които бяха толкова различни една от друга, че ако се съберяха в една зала, щяха да се избият! Достатъчно е да кажа, че не след дълго един наш познайник от Мононгахела, Пенсилвания, който бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот, говорейки пред тринайсетгодишни деца, се оказа в президентските покои, в старата сграда на сената, държащ реч пред Института „Кейто“^[1], Центъра за изкуства в Нашвил, „Колоквиума за инженери“ на Космическия център на НАСА, компютърната фирма „Епъл“, „Ийгъл Форъм“^[2], „Юнайтид Текнолъджис Корпорейшън“^[3] и Фарм Комюн^[4], както и пред правителствени органи в Сингапур, Куала Лумпур, Богота и другаде — достатъчно места, че да се натрупат над милион и половина километра път за последните десет години.

Въпреки че променях изказа, за да е подходящ за различните аудитории и ситуации, основното ми послание бе (и продължава да е), че насилственото институционализирано школуване изобщо не подлежи на реформиране, тъй като отдавна е доказало, че има абсолютен успех! То постига по блестящ начин това, за което е било предназначено от самото начало, т.е. да бъде „образователният“ компонент на централизираната икономика на масовото производство, управлявана от шепа командни центрове. Тази икономика има критични нужди: за да функционира, са й необходими определен вид „човешки ресурси“, които изпитват подтик да се самоопределят чрез купуване, чрез притежание на „неща“, чрез оценяване на всичко от перспективата на комфорта, физическата сигурност и статуса.

Училищата са великолепен механизъм за създаване на бъдещи поколения, които не се съпротивляват на идеята за тотално управление, както и за превръщане на повечето хора в доживотни деца. За да бъде ефективно, управлението се нуждае от непълноценни хора. Пълноценните хора или тези, които се стремят към пълноценност, се съпротивляват на всяко по-продължително покровителстване и опека. Не е възможно човек да порасне, ако е под тотално управление, независимо дали става въпрос за тотално управление на качеството или някоя друга негова разновидност. Централизираните икономики на масовото производство обаче не могат да се задоволят с нищо по-малко, ако искат да оцелеят.

Текстът „Зелената Мононгахела“ бе написан, подобно на останалите, в отговор на постоянните въпроси, отправяни към мен за това кой съм и какво ме е накарало да мисля по този начин. Той има скрита цел, която сега съм готов да разкрия. Исках да покажа на всички, които са белязани от своето детство и възпитание (за чиито непоправими последствия експерти от всякакъв цвят предат всевъзможни теории), че социалната „наука“ не е нищо друго, освен празни дрънканици, при това опасни. Тя съществува, за да оправдае по псевдонаучен начин многобройните йерархични нива на подчинение, налагани от съвременния мениджмънт. Искаше ми се да демонстрирам чрез собствения си живот, че съм съвсем наред, въпреки че съм израснал в семейство на ексцентрични гении, които постоянно се карат ожесточено, че съм станал независим, самостоятелен, цивилизован и достатъчно принципен, въпреки че ако властите знаеха какво се е случвало понякога зад стените на дома ни, щяхме да имаме доста проблеми. По този начин щях да се превърна в огледало, в което другите да видят собствените си истории — отразени и потвърдени. Надявах се чрез собствения си пример да се превърна в живо опровержение на култа към свишепомазаната експертност, която е докопала в пипалата си всичките ни свободи. Време е да сложим край на това. Някога страната ни е била място, в което всеки нормален човек е знаел как да си построи убежище, да отглежда храната си и да се забавлява. Сега сме превърнати във вечни деца. Отговорни за това са архитектите на насилственото школуване.

Ако съм успял да намеря начин да бъда полезен на младите хора, това се дължи на факта, че съм израснал в моето семейство и на място — Мононгахела — където всеки, който прекалено много си пъха носа в чуждите работи, бързо получава шут по задника. Това се дължи и на факта, че либертарианското ми възпитание^[5] неволно ме превърна във вечен саботьор на всякакви схеми за потисничество. За да може това да не ви звучи като празна метафора, ще ви призная нещо. Като учител всяка сутрин си припявах една молитва, бръснейки се. В нея се заричах и този ден да намеря начин, ако ще и малък, да вкарам прът в колелата на системата. Някой ден ще ви разкажа по-подробно за това, но най-вероятно под псевдоним, тъй като със сигурност ще си навлека затворническа присъда! Призовавам всички, които ме питат какво да правят в собствените си училища, да се превърнат в такива саботьори, в малки капки вода, които ерудират пустеещите земи на насилственото институционализирано образование.

Последните две есета в книгата — „Трябва ни по-малко училище, не повече“ и „Принципът на конгрешаните“ представят опитите ми да намеря някаква насока за решение на проблема със съвременното училище. Веднъж вече сме успели да намерим решение на проблема и сме дали лъч надежда за другите. Възходът на индустриалното общество с евтината му, неограничена енергия, която обещава безпрецедентно забогатяване, при положение, че свободолюбивите импулси на обикновените хора се държат под контрол, покри следите от тези ранни открития. Те обаче все още прозират тук-таме и могат да бъдат проследени, възродени и развети като знаме. Четете тези есета бавно, забравяйки, че училището почти напълно е унищожило чувството ви за жизнената необходимост от вникване в историята. Влизайте в спор с всеки нюанс на моите разсъждения — най-доброто в Америка не е преждевременният консенсус, а разногласията. И двата текста представят едни не толкова скъпи алтернативи на безсъдържателната институция, която задушава живота в децата ни.

След „Затъпяване“ съм написал още четири книги — една от тях е епична поема, която още не е публикувана, наречена „Приключенията на Снайдър, шпионинът на ЦРУ“. „Затъпяване“ обаче си остава любимата ми книга, защото ми отвори очите за вредата, която съм нанесъл, мислейки, че си изкарвам хляба.

Днес се опитвам да построя нещо като убежище в провинцията, снабдено с библиотека, на 500-те декара, които притежавам в северен Ню Йорк. Искам да нарека това място „Уединение“ и името обяснява почти всичко за него. Ако не притежавах тази земя и не можех редовно да бягам от какофонията на Ню Йорк, за да бъда със себе си, духът ми със сигурност щеше да загине, а душата ми да се обезобрази неузнаваемо. Трябват ми още само сто хиляди, за да довърша проекта, така че ако чуете за някой ангел, обадете се. Искам да използвам първия семинар, който ще проведа в „Уединение“, за да покажа на всеки град и село, всеки голям градски квартал, колко лесно и ценно е да се създаде такъв вид публичен ресурс — място, където човек може да бъде сам със себе си, без програми, графици, лекции, класове и дирижирани забавления.

Замислил съм и една голяма пакост. Опитвам се да продуцирам дълъг, задълбочен документален филм за историята и аномалиите на съвременното насилствено институционализирано училище (както и на възможните лекове за него). Не ми достигат само шест-седем милиона за този проект, но имам сценарий, национална мрежа от асистенти, снимачен екип и готов образец. Ако си спомняте „Гражданска война“ на Кен Бърнс, ще добиете представа за размаха на проекта. По една случайност бившият ми ученик, благодарение на когото написах „Училището-психопат“, а чрез него и цялата тази книга, е чудесен филмов режисьор; той ще режисира.

И двете начинания са описани на сайта ми (www.johntaylorgatto.com), където може да ми изпращате и мислите си, ако нещо ви прихване. Не мога да обещая да ви отговоря, понеже, и аз като вас, често се чувствам затрупан с работа. Обещавам обаче да прочета всяко писмо два пъти и да мисля за това, което се казва в него. А ако някога пътищата ни се засекат, ще черпя по една бира.

Бог да е милостив с всички ни!