Адел Паркс
Чуждото е по-сладко (14)

14.

Когато Елайза пъхна ключа в ключалката, чу вече почнатия звук от плача на Марта. Бързо отвори вратата и без да спира, за да свали сакото си или да ослани чантата си, се хвърли към сестра си и се опита да измъкне телефона от ръката й. Беше удивително силна за дребосък като нея и здраво стискаше слушалката.

— Затвори телефона, Марта.

— Моля те, моля те, моля те, върни се у дома. Трябва да поговорим. Обичам те, Майкъл — умоляваше го Марта.

— Сега ще изключа телефона — спокойно каза той.

— Не, не, не, не можеш просто да ме изключваш. Аз съм ти съпруга.

— Чуй ме, съжалявам. — В гласа му нямаше съжаление, а яд. Просто искаше да прекъсне разговора с нея.

— Аз съм ти съпруга. Аз съм ти съпруга. Аз…

— Затвори телефона. — Елайза изтръгна слушалката от ръката й и натисна копчето. — Нямаш ли никакво достойнство? — разярена попита тя.

— Не, вече нямам. — Марта се олюля към стената и зарила силно.

Елайза прегърна сестра си и лекичко я залюля. Боже, искаше й се здравата да нарита това копеле Майкъл. Лицето на Марта бе разкривено и почти неузнаваемо. Когато издиша, сякаш изплю въздуха — дъхът й ужили бузата на Елайза като щипещ мраз. Болката на Марта беше толкова очевидна, че тя се запита дали сестра й ще успее да я улови, да я затвори някъде и да я захвърли.

Бяха минали малко повече от четири седмици.

Дори Марта започваше да разбира, че става дума за нещо повече от „глупаво спречкване“.

— Къде са децата?

— Мейси спи, а Матю е в градината.

Елайза въздъхна с облекчение. Марта поне се стараеше децата да не стават свидетели на срива й.

— Нали се разбрахме да не му звъниш — скара й се Елайза. Знаеше, че Майкъл не й е позвънил. Той никога не се обаждаше. Доколкото тя знаеше, беше напуснал съпругата, децата и дома си, без да хвърли дори един поглед назад. Беше посетил децата само четири пъти през изминалите четири седмици. Общуването помежду им (неистово, ирационално и често в пияно състояние) се осъществяваше по инициатива на Марта.

— Трябваше да му се обадя. Позвъни ми брокерът.

— И ти му каза, че няма да купите Бридълуей, нали?

— Не точно.

— Марта, трябва да му кажеш — отчаяно настоя Елайза. Отдалечи се от сестра си, влезе в кухнята и сложи чайника на печката. През последните четири седмици стотици пъти й бе приготвяла чай. Не беше сигурна, че помагаше, но поне се занимаваше с нещо. Чувстваше се безполезна. Имаше нужда от занимание, дори и толкова тривиално като слагането на чайника. Понякога Марта го изпиваше, друг път течността си изстиваше в чашата, защото тя не й обръщаше никакво внимание. Елайза приготви чая и го отнесе на сестра си, която изобщо не бе помръднала. Нямаше сили. Елайза за пореден път се изненада колко дребничка изглежда Марта. Беше слаба жена, но сега направо се топеше през очите й. Понякога се боеше да я притисне твърде силно, да не би да я прекърши.

— Искаш ли аз да се обадя в агенцията. Не може да ги оставиш да си мислят, че са уредили продажбата, миличка, не е честно към продавачите.

— И към мен не е честно — възрази тя с учудващо силна горчивина. — Нищо не е честно.

Последните четири седмици бяха истински ад. Майкъл дори не искаше да разговаря с Марта. Не приемаше обажданията й.

Отначало му оставяше бодри и нехайни съобщения: „Скъпи, там ли си? Толкова е глупаво. Обади ми се. Хайде да изгладим нещата“. Или пък: „Получаваш ли съобщенията ми? Децата си легнаха. Моментът е удобен да поговорим, защото сега е спокойно. Вечерял ли си? Сготвих любимия ти агнешки гювеч“.

Гювечът остана неначенат, а тонът й ставаше все по-загрижен: „Майкъл, моля те, обади ми се. Искам поне да знам, че си добре“.

Сънуваше кошмари, че той си причинява ужасни неща. Не можеше да спи, защото получаваше пристъпи на паника, докато си представяше, че Майкъл лежи проснат в някоя отвратителна хотелска стая, а до него има празна бутилка с уиски и шишенце с аспирин. Когато в сряда след напускането му той все още не се бе обадил, Марта позвъни на всички болници в околността. Тогава Елайза й предложи да му позвъни от телефон, чийто номер не би разпознал.

Той отговори незабавно:

— Майкъл Уест.

— Елайза Евъргрийн. Значи си жив — сухо каза тя. Едва се въздържа да не добави „все още“, докато подаваше слушалката на сестра си.

Елайза слушаше как Марта го умолява, увещава, обяснява и се моли. Нужни й бяха четирийсет и пет минути да убеди съпруга си да се срещне с нея просто за да поговорят.

— Ще бъде забавно — додаде Марта доста нереалистично, — все едно сме на среща.

Първият път в известен смисъл бе нещо подобно. Една от неособено успешните срещи между непознати, каквито организираше Сила Блак^[1]. Марта едва дочака да ги настанят на масата в ресторанта и веднага изстреля:

— Но какво те прави нещастен?

Вяха в местния италиански ресторант, едно от любимите места на Майкъл. На нея всъщност изобщо не й харесваше. Смяташе, че е прекалено скъп, а и го бяха посещавали твърде често, докато беше бременна с Мейси. Винаги свързваше жълтите стени със силното гадене, но въпреки това резервира маса там, понеже се надяваше да му достави удоволствие. Купи си нова рокля специално за случая и съвсем нетипично за нея се гримира.

— Не може ли най-напред да си поръчаме вечерята и после да подхванем сериозния разговор? — попита Майкъл със зле прикрито раздразнение.

— Разбира се, щом така предпочиташ. Тя се ненавиждаше заради глупаво сервилния тон, само че нали беше свикнала да се съобразява с предложенията му. Как можеше да мисли за храна в такъв момент? Даде си сметка, че трябва да бъде внимателна. Много внимателна. Майкъл си бе тръгнал в събота, а сега беше четвъртък вечер. Пет дни, почти цяла седмица. Кога бе минало толкова време? Как часовниците изобщо успяваха да тиктакат? Тя не можеше така. Беше като парализирана.

Винаги бе вярвала, че когато двама души са заедно, цялото е нещо повече от сума на отделните части. Това бе една от радостите на брака. Осигуряваше закрила. Човек никога не беше сам. Двамата с Майкъл казваха, че дори когато са разделени, се търсят и се чувстват свързани като с невидима еластична нишка. Ако изпитваха нужда един от друг, можеха просто да си позвънят или да си помислят за другия и думите им щяха да станат по-хубави, по-сигурни, по-сърдечни. Бяха си говорили такива романтични неща и Марта чистосърдечно бе вярвала в тях. С него тя бе личност, беше способна на всичко. Без него беше нищо.

Марта все още не можеше да повярва, че това й се случва. Майкъл едва ли наистина искаше да я напусне. Възможно ли бе? Че защо ще иска подобно нещо. Всичко бе едно ужасно недоразумение. Преди фаталната събота никога не си бяха лягали скарани. Да, бяха се спречквали, но винаги след това се бяха одобрявали. Повтаряха си, че ще се обичат вечно и ако имаха време и децата бяха заспали, се любеха, за да го потвърдят.

Дори и да не беше петък.

Вече пет дни живееха разделени, а Марта нямаше никаква представа защо. Трябваше да накара Майкъл да се върне у дома. Трябваше да бъде много внимателна.

Цяла вечност се взира в менюто, но нямаше никаква представа какво да си поръча. Той се спря на телешки дроб и сушена риба тон. Както обикновено избра най-скъпите неща от менюто. А както обикновено тя си поръча зелена салата и макарони — най-евтините ястия.

— Матю ти нарисува картина, ферма — ходихме в една ферма във вторник. — Затършува в чантата си и извади рисунката. Всъщност беше подарък за Елайза, обаче я бе свалила от хладилника и я бе донесла в ресторанта. Не искаше Майкъл да забравя децата. — Днес Мейси направи три крачки — е, държейки се за стола — занарежда тя.

— Чудесно. Много хубаво. Кажи им, че ги обичам. Целуни ги силно от мен.

Сърцето й се сви, защото осъзна, че той явно не възнамерява да се върне с нея у дома тази вечер. Тя само искаше нещата да се върнат в нормалното си русло. Искаше да се нахранят заедно, а накрая да си вземат палтата и да се приберат у дома заедно. Искаше той да остане в банята цяла вечност, докато тя бъбри и се провиква от спалнята. Искаше той да настрои алармата на часовника на нощното шкафче. Искаше да сложи студените си стъпала върху топлите му крака.

Майкъл взе рисунката. Държеше я наопаки, но това не бе непременно израз на уменията му като баща. Рисунките на Матю бяха доста неразбираеми.

— Цирк… много добре — промърмори Майкъл.

— Ферма… ходихме във вторник — поясни Марта.

Хапката заседна в гърлото й. Пи вода, но все не успяваше да преглътне. Възнамеряваше да се държи свободно и бодро. Искаше да обсъдят разумно положението си и с помощта на рационални доводи да успее да убеди Майкъл да се върне у дома. Всичко беше на нейна страна. Едва ли му се искаше да стои настрани, нали? Не и Майкъл. Той беше внимателен и разумен. Добър и отговорен. Точно затова бе решила да се омъжи за него. Той беше подходящ съпруг. Беше заложила на фаворита, не на трикракия аутсайдер, така че как можеше да изгуби? Не би могъл сериозно да възнамерява да изостави нея и децата. Не може да бъде толкова подъл, толкова жесток. Едва ли искаше да се разведе. Всеки път, когато думата „развод“ проникваше в съзнанието на Марта, сякаш я прострелваше с паралитичен куршум. Сковаваше се и оставаше напълно лишена от сили и от способността да говори.

— Как върни работата? — попита тя, както правеше всяка вечер през последните десет години.

— Не много добре — намръщи се Майкъл при спомена за това как бе минал денят му. — Още бракувани, боя се.

Неприятно й беше той да говори за уволнените хора като за „бракувани“. Според нея това обезличаваше нещата — ставаше дума за живота на хората.

— А твоята работа застрашена ли е? Затова ли е всичко? Майкъл, знаеш, че не давам и пет парк за Бридълуей — изрече Марта с надеждата, че е налучкала причината за нещастието му и поради това ще успее да предложи бързо решение на проблема в природата й бе да оправя нещата. Ако видеше нещо скъсано, посягаше към кутията с конците. Ако някое от децата счупеше някое украшение, веднага вземаше лепилото. Ако някой се чувстваше потиснат, купуваше му цветя, изпращаше му картичка и му правеше торта, за да повдигне духа му. Вярваше, че нищо не е непоправимо. Освен смъртта. Но бракът й не беше смърт, него можеше да поправи. Само ако знаеше какво не е наред.

— Напротив, много държиш на Бридълуей — бавно изрече той.

— Така е — призна тя, — обаче много повече държа на теб. Дългове ли имаме. Да не би да сме се прострели извън чергата си? Има ли нещо, което не искаш да ми кажеш?

— Нямаме дългове, Марта. Нищо повече от кредитните карти и ипотеката.

Не й обясни нищо повече. Замълчаха и зачакаха да им донесат поръчката.

Майкъл дъвчеше телешкия си дроб. Марта ровеше в салатата си.

— Друга жена ти има?

Въпросът я накара да се почувства съвсем дребничка. Нищожна.

— За бога, Марта, как можеш да си помислиш подобно нещо за мен!

— Не знам какво да си мисля.

Дали не преживяваше нервен срив? Тя скришом погледна към него. Странно, но малко се боеше да срещне погледа му. Не знаеше какво ще намери там. Той дъвчеше лакомо. Май се чувстваше добре. Изглеждаше добре. Не беше притеснен. Дали не си падаше по женски дрехи или пък нямаше тайни хомосексуални наклонности? Тя се замисли колко много време, пари и усилия влагаше той в гардероба си (само „Армани“, „Пол Смит“ и „Бос“) и отхвърли мисълта, че Майкъл обича да се облича с женски дрехи. Не можеше да си представи той да харесва крещящи найлонови ризи и екстравагантни бижута. Ноктите на ръцете и на краката му биха твърде неподдържани, за да е хомосексуалист. Господи, ама че странни мисли. Марта леко поклати глава — не разсъждаваше ясно, имаше нужда от сън.

До края на вечерята обсъждаха обзавеждането на ресторанта, виното и останалите клиенти. В девет и петнайсет взеха палтата си и той я откара у дома. Целуна я по страната. Каза й, че ще се обади, без да уточнява кога, и потегли.

От този момент оптимизмът на Марта, че става дума просто за глупаво спречкване, което може да бъде преодоляно с помощта на ясни доводи, започна да я напуска. Не искаше да го признае дори пред себе си, но беше съвсем очевидно, че срещата бе нежелана от Майкъл. Неохотата му личеше във всеки жест, дума, поза, дори в малките мускулчета над очите му. Той не искаше да бъде с Марта.

Тя плака цяла нощ. Не разбираше чий живот живее. Със сигурност не своя.

 

 

Марта и Майкъл излизаха на „среща“ веднъж седмично. Срещаха се да пийнат по нещо, да хапнат или ходеха на кино. Всеки път тя уреждаше деня и времето, мястото и бавачката. От него се искаше само да се появи.

Срещите бяха предварително обречени на съкрушителен провал. Марта просто искаше обяснение. Майкъл смяташе, че вече й е обяснил.

Вече не я обичаше.

Някаква смесица от страх и загриженост го караше да се съгласява на тези срещи. Имаше чувството, че просто няма избор — тя все опяваше, направо настояваше. Не би приела отказ от негова страна. Искаше да й каже, че вече от месеци се заглежда по други жени на улицата, в офиса, в баровете. Те също го заглеждаха. Малко от тях бяха красиви колкото Марта, но той се питаше дали някоя от тях би го обичала повече, отколкото обичаше децата си. Дали някоя би мърморила по-малко за късното му прибиране от службата, би се въздържала да контролира всеки миг от живота му и въпреки това би му правила свирки? Дали някоя от тях би оценила колко напрегната е работата му? Смяташе, че някоя от тях би могла, залозите бяха в негова полза. Беше сигурен, че някъде има жена, която може да го направи по-щастлив, отколкото е сега. Мислеше, че може би дори вече я е срещнал. Знаеше, че Марта едва ли иска да чуе точно това, но нямаше какво друго да й каже. Даде си сметка, че говори за банални нещо като времето и пътуването си от работата до дома. Възприе неутрален тон: хладен, учтив, категоричен.

Марта се чувстваше унижена от безразличието му и от начина, по който я отблъскваше. Никога не успяваше да скрие болката си — плачеше, поставяше го в неудобно положение или викаше, а това го отблъскваше. Знаеше, че трябва да стане привлекателна за него, но тя беше от жените, които държат на мъжете си, а не от тези, които успяват да ги спечелят отново, затова нямаше никаква представа как да се превърне в изкусителна примамка.

Приемаше съвети от всички, които й ги предлагаха — от Елайза, от майка си, от списанията, от архивни филми, от сутрешните програми по телевизията. Отначало купуваше нови дрехи за срещите си. Стратегията й бе се държи ведро и свободно — защото тя даваше резултат с жените от песните на Дъсти Спрингфийлд^[2]. Купи си красива прилепнала по тялото роля от кашмир, защото смътно си спомняше прочетеното някъде, че ако предизвикаш у един мъж желание да те докосне, битката е наполовина спечелена, а кой не би искал да докосне кашмир? Елайза смяташе теорията и практиката за пълна глупост, но подкрепяше Марта, защото беше всеотдайна сестра — макар да намекна, че един съвременен прочит на теорията вероятно би дал по-голям резултат. Предложи на Марта да си купи сексапилни кожени гащи.

— Гащи ли? — ужаси се Марта. — Дори не съм влизала в магазин на Ан Самърс. Не знам дали бих посмяла, а и в момента отношенията помежду ни са такива, че той едва ли би искал да види гащите ми.

— Имах предвид панталон — поясни Елайза.

— Ти съвсем се промени, откакто беше в Калифорния — въздъхна сестра й. Само че се остави да бъде убедена, въпреки цената. Беше готова да опита всичко. Марта рядко харчеше големи суми за своето облекло, но понеже бързо слабееше, оправда огромната цена като наложителна, а не като каприз.

Нямаше никакво значение. Майкъл не забелязваше нито новите й дрехи, нито новата й фигура.

— Как изглеждам? — питаше го тя в началото на срещите им. Мразеше се, че си проси комплименти, обаче дните, когато ги бе получавала спонтанно, бързо потъваха в историята. Завъртя се пред него с надеждата да повярва в престореното й въодушевление.

— Добре — отговаряше той, както постъпваше винаги, когато й правеше комплименти преди. Марта се опитваше да оцени отговора му, обаче това „добре“ никога не й бе допадало. Искаше и се той да каже, че изглежда „зашеметяващо“.

— Ще хапнем ли? — питаше той, вземаше менюто и отместваше поглед, без дори да дочака отговора й.

На всяка среща се стараеха да се държат „добре“ един с друг. Но едно е да опитваш, друго е да го правиш. Марта закъсняваше и идваше изморена. Винаги планираше да бъде готова много по-рано, но тъкмо преди да тръгне някое от децата се събуждаше и се налагаше да го успокоява или пък се сещаше, че на следващия ден ще събират сметта и трябва да избута кофите до входната врата (което не беше лесна работа на тънки токчета). Никак не й беше лесно да изглежда — както бе предложила Елайза „самоуверена и безразлична“, след като целият й свят се рушеше като мимолетен пясъчен замък. Трудно й беше да изглежда изкусителна и омайна (както предлагаше Дорис Дей в един филм, който бе гледала предния следобед по Канал 5), когато си шокирана и унижена. Бе направо невъзможно да бъдеш интересна и вдъхновяваща, след като представата на отчуждения ти съпруг за разговор се изразява в даването на едносрични отговори (най-често „Не“ или „Не знам“) на всички твои задълбочени и опипващи почвата въпроси.

След всяка следваща среща Майкъл все по-трудно успяваше да погледне жена си в очите. Защо тя толкова държеше да се загръща с жалкото си страдание като с наметка? Защо твърдеше, че животът й е толкова труден? За бога, какво трудно имаше в това да дойдеш на време в някой ресторант. Беше убеден, че Марта нарочно закъснява, за да има повод да се оплаква колко труден е животът й без него. Нямаше да й позволи да го накара да се чувства виновен, каквото явно бе намерението й. Опитваше се да го манипулира. Погледът и предизвикваше у Майкъл странна смес от чувства. Чувстваше засрамен и подъл, което не му допадаше, затова в нейно присъствие стана раздразнителен и рязък. Не му беше забавно с нея. А той искаше да се забавлява. Не го ли разбираше? Е, да върви по дяволите, други го разбираха. Нощуването в хотелска стая не беше особено забавно, нито пък беше забавно да спи в свободната стая в дома на приятеля си, но вече съвсем ясно можеше да си представи времето, когато леглото отново щеше да стане забавно място. Майкъл никога не споменаваше за новите си приятели пред Марта.

Тя имаше чувството, че Майкъл й е направил сърдечна операция с боксови ръкавици и е забравил да я зашие. Дори си представяше, че все още е под упойка, защото в живота й се бе настанила някаква кошмарна нереалност. Срамуваше се, изпитваше болка от отворената си рана и се опитваше да я прикрие зад оживеното бъбрене за децата и за ежедневието си. Но ежедневието й бяха децата, затова просто нямаше за какво друго да говори. Майкъл бе единствената й друга тема за разговор. Ако я попиташе какво правят Елайза или родителите й, което той и без друго не правеше, нямаше да може да му отговори искрено. Мразеше неискреността, обаче не би могла да му каже, че те ритуално горят и намушкват интимните части на вуду кукла с неговия образ. След като каза на Майкъл, че й се е обаждал човекът от „Маджестик Уайн“, за да й съобщи, че са получили вино, към което той вероятно би проявил интерес, нямаше какво друго да му каже.

Осъзна, че го отегчава.

 

 

Преди всяка среща Марта излизаше от къщи красива и изпълнена с очакване. Обаче се връщаше смазана и тъжна. Когато пъхаше ключа в ключалката, напрягаше всички сили, за да се усмихне на Елайза. Беше смел, но безсмислен жест. Елайза винаги очакваше бдително завръщането на сестра си и следеше напредъка на нещата — или по-скоро липсата му — толкова запалено, колкото самата тя. Когато чуеше да спира кола, Елайза веднага изтичваше до прозореца. Наблюдаваше как Майкъл лепва студените си целувки на бузата на Марта. Що за среща беше това, ако мъжът не се опита да пъхне ръка в бикините ти? Не беше никак учтиво. Забелязваше приведените рамене на Марта и измъчената й усмивка, докато вървеше по алеята през градината. Затова не се заблуждаваше от широката усмивка, която сестра й се опитваше да й пробута като искрена, когато пристъпеше прага.

Разказът за срещите бе неизменна част от свързаната с тях рутина, но обикновено беше напрегнат и разочароващ колкото самите срещи. Най-често протичаше по следния начин. След като Марта прекрачеше прага, Елайза й подаваше чаша вино и питаше:

— Е, какво каза за себе си гуруто тази вечер?

Започна да нарича Майкъл „гуру“, защото той бе обяснил на съпругата си, че „преживява криза и има нужда да намери някои отговори за себе си“.

— Без майтап? Че ние това вече си го знаем, мамка му! — провикна се Елайза, когато Марта й предаде думите му.

Марта винаги съжаляваше, че е предала пред Елайза думите на Майкъл, защото тя всеки път ги омаловажаваше. Може би при разказа нещо се губеше, защото когато той ги изричаше, тя смяташе, че това е началото на положителна промяна.

— Моля те, не ругай толкова пред децата.

— Те спят.

— Тогава пред мен — не отстъпваше Марта.

— Просто не мога да се сдържам, Марта. Той ме влудява. Не може просто да станеш и да си тръгнеш след десет години, без да посочиш някаква причина.

— Твърди, че е посочил причина — чувства се нещастен.

— И защо е нещастен? Кога точно е разбрал, че е нещастен?

Разбира се, Марта също си бе задавала тези въпроси почти непрекъснато, след като Майкъл си бе тръгнал. Само че не бе направила и крачка напред към намирането на отговора.

Елайза кипна. Какви са всички тези приказки за щастие, за бога. Той беше женен, нали така? Не може да очаква непрекъснато да се чувства щастлив. Нищичко ли не знаеше за истинския свят? А и не му стигаше, че е навредил, ами сега оскърбяваше — защото точно това правеше, откакто бе напуснал съпругата и децата си. Изобщо не го интересуваше какво се случва. Марта всяка секунда размишляваше за връзката им, опитваше се да я проумее, да я анализира, да намери извинения и да оправи нещата. А той само повтаряше, че е твърде зает в работата си, за да мисли за разпадащия се брак.

— Ако подобно нещо се бе случило на мен, изобщо нямаше да има глупости като „да седнем и да го обсъдим“. Щях направо да отида в бюрото за правна консултация и да си намеря добър адвокат по семейните въпроси — кресна Елайза.

— Само че ние сме различни, не се е случило на теб и ти не си аз — възрази Марта.

„И слава богу“ — помисли си сестра й. Пое дълбоко въздух и се опита да прояви съчувствие:

— Добре, какво ти каза тази вечер.

— Всъщност, изглежда, започвам да разбирам защо не е щастлив.

— И защо? — каза през стиснати зъби Елайза.

— Потиска го това, че непрекъснато се караме и аз все му мърморя, освен това не му остава време да се вижда с приятелите си.

Елайза за миг остана безмълвна, след това възвърна любимия си начин на изразяване.

— Боже, това са скапани простотии, Марта.

— Елайза! — Марта отчаяно вдигна очи към тавана. Несдържаното избухване на сестра й можеше да накара дори баба им и дядо им да се обърнат в гроба, така че със сигурност би предизвикало и любопитството на едно невръстно хлапе с лек сън.

— Нали не вярваш на това?

— Ами напоследък доста се карахме. — Тя имаше навика да се съгласява с Майкъл. Правеше го от много време.

— Карахте се, защото него все го нямаше и защото ти трябваше сама да се оправяш с депата, и защото Матю беше съвсем малък, и защото Мейси имаше колики, и защото Майкъл настояваше да ходиш на фитнес, за да имаш съвършена фигура, и защото те пращаше да обикаляш агенциите и да намериш съвършения дом на мечтите, и защото всичко това просто бе твърде непосилно за теб.

Всяка следваща фраза, която започваше с „и защото“, беше изричана на все по-висок глас и с нарастващо възмущение.

— Може би това просто не му е харесвало. Просто не му харесват кавгите и оплакванията ми. Затова толкова често отсъстваше.

— А не му ли мина през ума да остане у дома и да ти помогне?

— Не.

— И какви са тези глупости, че не може да се среща с приятелите си? Той изобщо не би се виждат с никого, ако не беше ти. Ти каниш гости на вечеря, ти планираш пикници в почините дни, ти уреждаш да отидете на кино, ти помниш рождените дни на приятелите ви и имената на децата им.

— Знам, обаче той иска по-често да се среща сам с момчетата. Наистина работи ужасно много.

— Да, повечето от тях прекарва по ресторанти.

— Все пак отбелязахме някакъв напредък.

— Как ли пък не — въздъхна Елайза.

Марта изглеждаше наранена и тя съжали за невъздържаността си.

— Трябва да се боря за него — заяви Марта.

— Защо?

— Защото е мой съпруг и защото така постъпват хората. Борят се за съпрузите си.

Само че Елайза едва ли би я разбрала. Тя не бе омъжена. Несъмнено имаше право — като негова съпруга и майка на децата му Марта беше длъжна да направи абсолютно всичко, за да се опита да спаси брака си. Макар понякога да й се струваше, че е единственият човек на света, който е достатъчно старомоден, за да вярва в подобно нещо.

Обичаше го. И едновременно с това го мразеше.

Обичаше ли го, или го мразеше? Беше й почти невъзможно да прецени.

Елайза беше ужасно ядосана. Най-вече на Майкъл, защото беше толкова слабохарактерно и разочароващо копеле, но също и на сестра си, задето насърчаваше това негово поведение. Нямаше представа, че толкова презира начина на живот на зет си. Понякога й се бе струвало, че сестра й сякаш се е върнала в петдесетте години, но никога не бе поставяла под съмнение ролята на Марта — всъщност понякога дори бе копняла за нея. Е, поне за отделни моменти. Да не си задължен да работиш си имаше своите предимства. Завиждаше на сестра си, че не й се налага да се притеснява в какво настроение ще бъде шефката й, че не трябва да се бори с навалицата в метрото всяка сутрин и вечер, че не трябва да се занимава с досадни поръчки за покупки, които никога не отговаряха на пристигналите след това сметки и фактури. Разходките с децата в парка, рисуването, печенето на торти изглеждаха направо песен. Освен това винаги й се бе струвало, че Марта е щастлива. Елайза не искаше да се намесва, а и не се налагаше. В крайна сметка какво знаеше тя за брака, особено пък за брака на други хора?

Само че в момента дори един сляп, глух и ням непознат би прозрял онова, което сестра й не успяваше. Майкъл беше неразумен, безотговорен и нагъл боклук.

О, почувства се много добре, след като го каза, макар и само наум.

 

 

Елайза почти ежедневно насърчаваше Марта да промени стратегията. Твърдеше, че вече достатъчно се е опитвала да бъде ведра и красива, разумна и резервирана, толерантна и издръжлива, обаче Майкъл не е откликнал. Защо да не опита нещо по-уверено и да не вземе контрола донякъде в свои ръце? (Имаше предвид Марта да престане да се държи като изтривалка, само че успя да се въздържи и не го каза.)

— Трябва да не те открива толкова лесно. Трябва да излизаш повече. Не можеш да останеш вързана за телефона до края на дните си. — Марта я изгледа ужасено. — Не че този… ъ-ъ-ъ… проблем ще продължи до края на дните ти, обаче… — Елайза се отказа и без друго достатъчно се бе закопала.

— Но къде да отида и с кого? Нямам истински приятели.

— Това не е вярно.

— Ами поне в момента не мога да говоря с никого.

— Защото сама си решила да не им казваш в какво положение се намираш. Ако беше по-откровена с тях, може би щяха да ти окажат някаква подкрепа.

Всъщност Елайза малко се бе изморила да бъде единственият човек, когото Марта занимаваше с проблемите си. Тя беше сестра на Марта и като такава беше най-добрата й приятелка, обаче именно защото й беше сестра, беше длъжна да й поднесе най-здравословната доза от казването на нещата „право куме в очи“.

— Но това би било толкова унизително. Майкъл скоро ще се върне у дома. Не бих могла да понеса снизходителните им погледи, съчувствието или самодоволството им. Представи си, ако всички разберат, че съм го приела обратно след такова…

— Брутално отхвърляне — довърши изречението й Елайза. — Според мен не си справедлива с приятелите си. Ще видиш, че хората ще ти съчувстват много по-искрено, отколкото предполагаш.

Само че Марта не можеше да каже на никого. Чувстваше се такава неудачница, такава глупачка. Не знаеше дори защо я е напуснал. Не разбираше причината. Знаеше, че не е съвършена, обаче кой беше. Винаги бе правила всичко по силите си. Толкова много се бе старала. Бяха си обещали „докато смъртта ни раздели“. Бяха си обещали „и в добри, и в лоши времена“. И тя наистина го вярваше. Ако най-сериозният им проблем бяха няколко караници и няколко безсънни нощи заради коликите на децата, би трябвало да успеят да го преодолеят, споровете са здравословни. Навсякъде пише за двойки, които са преживели заедно ужасяващи неща — болести, безработица, бездетност, смърт. Някои двойки издържаха бурите — как можеше да признае, че е отстъпила още при първите леки дъждовни капки. Страхуваше се, че ако каже на хората, че Майкъл я е напуснал просто защото е нещастен, те ще допуснат, че тя крие някаква много важна тайна. Щяха да заподозрат, че тя има страстна връзка или че е алкохоличка, или че прикрива комарджийската си страст, или нещо също толкова драматично.

Или още по-лошо. Щяха погрешно да заключат, че Майкъл е безгръбначен и безотговорен страхливец, защото отстрани — ако човек не го познава добре — лесно можеше да се стигне до прибързани изводи. В крайна сметка не беше много хубаво да изоставиш жена си и децата си, нали? Щеше да е проява на по-голяма смелост и отговорност да останеш и да се опиташ да оправиш нещата. Марта не искаше хората да смятат, че се е омъжила за безгръбначен и безотговорен страхливец. Освен това, като не споделяше с никого, можеше да се преструва, че нищо не се е случило. Ако не вдигаше телефона и не приемаше никакви покани, ако не излизаше и си стоеше у дома сама, може би щеше да успее да накара времето да спре. Може би.

— Не искам да излизам с никой друг. Не искам да се срещам с никой друг — повтори Марта.

Елайза въздъхна. Изобщо не беше съгласна със сестра си и се питаше дали е уместно да го каже. Струваше ли си да се бориш за един брак само защото беше брак? Прехапа езика си.

— Ами добре. Може би пък не трябва толкова лесно да го оставиш да се измъкне. Може би трябва да изискаш някои отговори. Накарай го да се замисли какво прави — предложи тя.

Марта беше отчаяна и уморена. Търпението й започваше да се изчерпва. Вероятно Елайза имаше право. Може би Майкъл щеше да я уважава повече, ако беше по-взискателна. А той наистина се нуждаеше от помощ. Тя сериозно обмисляше вероятността да е преживял нервен срив — това й се струваше по-приемливо, отколкото че го бяха хванати лудите. Вярно бе, че със сегашната си стратегия не постигаше нищо. Всеки път, когато отмяташе един ден в дневника си, чувстваше и се боеше, че бракът й се изплъзва.

 

 

Затова промени тактиката. Превърна четвъртата среща във възможност да разпита, да върти на шиш и да подложи Майкъл на безмилостен кръстосан разпит. Заби нокти в откритата рана на раздялата им и установи, че е показала колко дълбоко наранена и безпомощна се чувства още преди келнерът да е взел поръчката им. Новият подход също не помогна и дори влоши нещата. Тя не смяташе, че това е възможно, но с всяка минута Майкъл все повече се отчуждаваше и се затваряше в себе си.

— Кога престана да ме обичаш? — няколко пъти го попита тя. Вярваше, че ако знае поне това, ще успее да поправи нещата. Щеше да успее да се върне към времето и към онази Марта, която той бе обичал.

— Не съм преставал. — Той въздъхна и му се прииска Марта да остави нещата така. Мразеше да има отговорност към тази жена. Към жената, в която вече не бе влюбен. Не искаше животът му да се развие по този начин. Искаше да остане влюбен в нея, обаче не беше.

— Значи все още ме обичаш — не успя да прикрие вълнението си тя.

— Да, в известен смисъл. Ти си най-добрият ми приятел.

— Това е достатъчно, нали? — обнадеждено и умолително попита тя.

„Защо си го причинява“ — зачуди се Майкъл.

— Не. Не искам да остана с теб просто по навик — неохотно въздъхна той.

Думите се забиха болезнено в стомаха й. Марта се срина. Лежеше на боксовия ринг, усещаше вкуса на кръв в устата си, а гласът на рефера отекваше в ушите й. Тя си пое дълбоко въздух и си напомни, че може да е повалена, но не е извън играта.

— Къде сбърках? — нещастно проплака.

Майкъл не отговори.

— Лоша майка ли съм?

— Ти си прекрасна майка — увери я той.

— Лоша съпруга ли съм?

— Не, ти си прекрасна съпруга.

— Значи това, че ме обичаш, че съм най-добрият ти приятел, прекрасна съпруга и майка и фактът, че имаме две деца, не са ти достатъчни.

— Не, не са. Нещо липсва.

— Алчно копеле!

Марта не беше сигурна как точно се случи. Може да го бе направила инстинктивно, обаче запрати чашата си с вино по него.

Това беше последната им среща.

Тя не виждаше смисъл да се срещат отново. Съмняваше се, че Майкъл ще се съгласи отново да излезе с нея. Той мразеше сцените и едва ли щеше да й прости за случилото се в ресторанта. Освен това, когато предишната седмица ходиха заедно на кино, той потръпна, когато случайно докосна с коляно нейното, коляното на съпругата си. Марта имаше чувството, че ще повърне от болка.

През нощта лежеше в леглото самичка и вече не очакваше и дори не се надяваше да заспи. Думите му, че е прекрасна съпруга и майка, обаче това не му е достатъчно, бяха още по-болезнени от факта, че я бе напуснал. Бяха по-жестоки от оплакванията му. Ако смяташе, че е прекрасна съпруга и майка, но въпреки това не я иска, това бе все едно да й каже, че най-доброто, на което е способна, не е достатъчно. Десет години даваше всичко от себе си, стремеше се да го впечатли, искаше той да се гордее с нея, искаше да я признае — но се бе провалила.

 

 

Последните четири седмици бяха истински ад. След случката в ресторанта Марта се бе заклела пред Елайза, че повече няма да се опитва да се свързва с Майкъл и че просто ще чака той да я потърси. Елайза се надяваше той да го направи, защото и сестра й се надяваше, само че не залагаше особено на това. Марта прояви забележително въздържание цели четири дни (които й се сториха години), но ето че днес брокерът се обади с молба да му обясни причините за забавянето на размяната на договорите. Имало ли някакъв проблем, за разрешението на който можел да бъде полезен? Тя искаше да кресне: „Да, има скапан проблем, обаче не можеш да помогнеш. Не и ако не можеш да върнеш времето назад“. Вместо това се обади на Майкъл.

Не възнамеряваше да показва никакви чувства. Беше се заклела да не плаче. Щеше да се опита да не го укорява за липсата на отговорност (защото макар по-голямата част от Марта да бе шокирана и ужасена от себе си, че го е заляла с вино в ресторанта, малка частица от нея възприемаше случилото се като отдушник и би могла лесно да се пристрасти към подобни неща). Щеше да потисне гнева си. Щеше да се държи резервирано, спокойно, точно като Лорън Бакол^[3]. Затова остана не по-малко изненадана от Елайза, когато си даде сметка, че ридае истерично и се моли на съпруга си да се върне.

Вече не можеше да има вяра дори на собствените си чувства.

 

 

Марта пое чашата с чай от Елайза и я обгърна с двете си ръце. Октомври беше много мек, обаче на нея непрекъснато й бе студено.

— Искаш ли да се обадя вместо теб на брокера — попита сестра й. Приклекна на пода и седна до Марта, опряла гръб на стената. — Ти трябва да се оправяш с толкова много неща, дори и ако Майкъл се върне…

— Какво означава „ако“. Разбира се, че ще се върне — продължи да настоява тя през сълзи между глътките чай.

— Да, разбира се. Е, когато Майкъл се върне, няма да ви е до купуването на нова къща. Ще трябва да си починете и да си вдъхнете увереност един на друг, преди да успеете да повдигнете духа си достатъчно, за да предприемете нещо.

— Но Бридълуей би било прекрасно ново начало за нас — повиши тон Марта.

— Ще свързвате къщата с цялата тази бъркотия. Ще намериш друга къща, когато му дойде времето. — Елайза насърчително стисна коляното й.

— За мен това е повече от къща — проплака сестра й.

— Знам, миличка, обаче ще се наложи да се откажеш от нея.

Марта усети как нова остра болка пронизва тялото й. Беше се вкопчила в мисълта за дома на мечтите, защото се опитваше да приеме огромната промяна, която я бе връхлетяла. Не й ли стигаше, че съпругът й я бе изоставил. Че бе лишил децата от стабилното семейство, което тя винаги бе искала да имат? Че беше изтрил миналото и бе разрушил бъдещето й?

Но ако нещата наистина стояха така, какво значение имаше една къща в общото бъдеще?

Марта си пое дълбоко въздух и се опита донякъде да си възвърне самоконтрола, с който бе известна (в исторически план).

— Добре, подай ми телефона. Ще се обадя на брокера. — Макар смелата й усмивка да бе неуверена, поне бе истинска.