Ришел Мийд
Духовна връзка (12)

Глава 11

Е, няма що. Идеално.

Отне ни известно време, за да решим какво да предприемем. За кратко обсъдихме няколко посредствени идеи да открием Робърт и Виктор, но отхвърлихме всички. Телефонът на Робърт беше мобилен и ако за ЦРУ не би било трудно да проследи такива неща, ние със сигурност не можехме. Дори и адресът на Робърт да фигурираше в телефония указател, знаех, че Виктор нямаше да му позволи да се върне там. И въпреки че Ейдриън и Лиса виждаха аурата на всеки, който владееше духа, определено не можехме да си позволим да се мотаем безцелно из града и да очакваме да открием нещо.

Не, нямахме късмет с онези двамата. Не можеше да се направи нищо, освен да се върнем в кралския двор и да посрещнем наказанието, което ни очакваше. Ние — аз — бях оплескала всичко.

С наближаването на залеза — и след като вече не бяхме в компанията на престъпник, което можеше да ни забърка в неприятности — моята група мрачно реши да се насочи към „Часът на вещиците“, за да направим план за заминаването си. Имаше вероятност да познаят Лиса и мен, но две избягали момичета не попадаха в същата категория като бегълци-предатели. Хвърлихме зара (преносно, не буквално) и решихме да се помотаем около пазителите, вместо да рискуваме да ни нападнат още стригои, преди да се измъкнем от Лас Вегас.

Наглед казиното в „Часът на вещиците“ не се различаваше от останалите казина, освен ако не знаете какво да търсите.

Представителите на човешката раса там бяха твърде запленени от игрите и екстравагантния блясък, за да забележат, че голяма част от останалите посетители са високи, слаби, с бледи лица. Колкото до дампирите? Човешките същества не можеха да ни различават. Единствено свръхестествените сетива на мороите и дампирите можеха да разберат кой какъв е.

Пазителите бяха пръснати сред оживената, бъбреща и понякога надаваща викове тълпа. Заради недостига на пазители, на подобно място можеха да бъдат назначени само неколцина на пълно работно време. За щастие броят им се увеличаваше от личните пазители на богатите и влиятелни морои, които идваха да играят. Превъзбудените морои надаваха възторжени викове край игралните автомати или масите за рулетка, докато мълчаливите, бдителни пазители обикаляха зад тях и зорко следяха всичко. Нито един стригой не можеше да проникне тук.

— Сега какво? — попита Лиса, като почти крещеше, за да надвика шума. За пръв път някой от нас проговаряше, след като решихме да дойдем тук. Бяхме се спрели край една от масите за блекджак, сред най-оживената и гъста тълпа.

Въздъхнах. Настроението ми беше толкова мрачно, че нямах нужда от страничните ефекти на духа. Изгубих Виктор, изгубих Виктор. Самообвиненията ми бяха като безкрайна спирала.

— Ще намерим бизнес центъра и ще си запазим билети — отвърнах. — От това за кой полет ще има свободни места ще зависи дали да си вземем стая в хотела.

Очите на Ейдриън оглеждаха оживената обстановка и се задържаха на един от многото барове.

— Няма да ни стане нищо, ако поостанем малко тук.

— Нима? — сопнах се аз. — След всичко, което се случи, само за това ли можеш да мислиш?

Прехласнатият му взор се извърна отново към мен и той се намръщи.

— Тук има камери. Могат да ви познаят. Не е зле да има доказателство, че сте били тук, а не в Аляска.

— Вярно — признах. Мисля, че с типичното си безгрижно държание прикриваше притеснението си. Като оставим настрана, че разбра защо съм дошла в Лас Вегас, той се сблъска със стригои — Дмитрий сред тях. Това не беше приятно преживяване за никой морой. — Макар че нямаме никакво алиби за времето, когато наистина бяхме в Аляска.

— Докато не забележат Виктор тук, никой няма да направи връзката. — Тонът на Ейдриън бе станал по-горчив. — Което всъщност показва колко са глупави.

— Ние помогнахме да осъдят Виктор — изтъкна Лиса. — Никой не би помислил, че сме толкова луди да го освободим.

Еди, който бе останал мълчалив, ми хвърли многозначителен поглед.

— Тогава се разбрахме — заключи Ейдриън. — Някой ще отиде да запази билети. А аз ще си взема питие и ще си опитам късмета в някоя от игрите. Вселената ми го дължи.

— Аз ще отида за билетите — предложи Лиса, докато оглеждаше надписите, които показваха накъде са басейнът, тоалетните и бизнес центърът.

— Ще дойда с теб — заяви Еди. Докато преди изражението му бе обвинително, сега изобщо избягваше погледа ми.

— Добре — съгласих се и скръстих ръце. — Кажете ми когато свършите и ние ще ви открием. — Последното бе насочено към Лиса и означаваше, че може да ми каже през връзката.

Уверил се, че е свободен, Ейдриън се насочи право към бара, а аз го последвах.

— „Том Колинс“^[1] — каза той на бармана морой. Имах чувството, че Ейдриън има в главата си безкраен списък с коктейли и сега ги пробва един по един. Почти никога не съм го виждала да пие един и същ два пъти.

— Да го подправя ли? — попита барманът. Носеше безупречно бяла риза и черна папионка и едва ли изглеждаше по-голям от мен.

Ейдриън се нацупи.

— Не.

Барманът сви рамене и се обърна, за да приготви напитката. „Подправен“ на езика на мороите означаваше струйка кръв в питието. Зад бара имаше две врати, които навярно водеха към помещенията за захранване. Като огледах бара, забелязах щастливи и смеещи се морои с червени питиета. Някои обичаха да смесват кръв с алкохола. Повечето — очевидно като Ейдриън — не биха поели кръв, освен ако не е „направо от източника“. Предполагаше се, че вкусът й не е същият.

Докато чакахме, възрастен морой, застанал до Ейдриън, ме погледна и кимна одобрително.

— Имаш хубава компаньонка — каза на Ейдриън. — Млада, но тези са най-добрите. — Типът, който пиеше или червено вино, или чиста кръв, тръсна глава към останалите край бара. — Повечето от тези са използвани и изхабени.

Погледнах натам, макар че нямаше нужда. Сред мороите и човешките създания имаше няколко жени дампири, облечени много елегантно в копринени и кадифени дрехи, които оставяха малко на въображението. Повечето бяха по-възрастни от мен. Онези, които не бяха, имаха уморени очи, въпреки кокетния им смях. Кървави курви. Метнах кръвнишки поглед към мороя.

— Не смей да говориш по този начин за тях, че ще разбия тази чаша в лицето ти.

Очите на типа се разшириха и той погледна към Ейдриън.

— Май е доста докачлива.

— Нямаш си и представа колко — отвърна Ейдриън. Барманът се върна с коктейла му. — Днес имаше лош ден.

Този задник, мороят, не погледна повече към мен. Очевидно не бе взел заплахата ми на сериозно, а би трябвало.

— Май всички имат лош ден. Чу ли новините?

Ейдриън изглеждаше отпуснат и развеселен, докато отпиваше от питието си, но тъй като стоях близо до него, усетих как леко се напрегна.

— Какви новини?

— За Виктор Дашков. Сещаш се, онзи, който отвлече момичето Драгомир и заговорничеше срещу кралицата? Избягал.

Ейдриън повдигна вежди.

— Избягал? Това е лудост. Чух, че е в някакъв строго охраняван затвор.

— Бил е. Никой не знае какво точно се е случило. Предполага се, че са замесени от човешката раса… а след това историята става странна.

— Колко странна? — попитах.

Ейдриън ме обгърна с ръка, което предположих беше мълчаливо послание да оставя говоренето на него. Не можех да кажа дали го направи, защото смяташе, че това би било поведението на истинска кървава курва, или защото се тревожеше за мен.

— Един от охраната участвал в случилото се, макар да твърди, че бил направляван от някаква сила. Постоянно повтарял, че бил като в мъгла и не си спомня много. Чух го от някои от кралските приближени в двора, които помагали в разследването.

Ейдриън се засмя и отпи щедра глътка от питието си.

— Това е много удобно. На мен ми звучи като вътрешна работа. Виктор има много пари. Съвсем лесно е могъл да подкупи пазача. Точно това мисля, че се е случило.

Ейдриън говореше съвсем убедено и като видях отнесената усмивка, която се появи върху лицето на събеседника му, разбрах, че Ейдриън е използвал малка доза внушение.

— Обзалагам се, че си прав — кимна другият морой.

— Би трябвало да го кажеш на високопоставените си приятели — додаде Ейдриън. — Вътрешна работа.

Типът кимна енергично.

— Ще го направя.

Ейдриън задържа погледа му още малко, сетне сведе очи към коктейла си. Изцъкленият поглед изчезна от очите на мъжа, но аз знаех, че заповедта на Ейдриън да разпространи версията за „вътрешната работа“ ще бъде изпълнена. Ейдриън изпи на един дъх остатъка от питието си и остави чашата си на бара. Канеше се да заговори, когато нещо в другия край на помещението привлече вниманието му. Мъжът морой също го забеляза и аз проследих погледите им, за да видя какво толкова ги бе шашардисало.

Изпъшках. Жени, разбира се. Отначало помислих, че са дампири, след като представителките на моята раса бяха най-предпочитаните тук. Но когато се вгледах по-внимателно, трепнах от изненада. Жените бяха морои. По-точно морои шоугърли. Бяха няколко, облечени в подобни къси рокли с дълбоки деколтета. Само една от тях носеше по-различна на цвят — електрик — в тон с бижутата й. В окичените им с пера коси блестяха изкуствени диаманти и те се смееха шумно, докато минаваха през зяпналата ги в захлас мъжка тълпа — красиви и секси по начин, по-различен от този на жените дампири.

Което не беше изненадващо. Забелязала съм, че мъжете морои по-често се заплесваха по момичета дампири, просто защото бяха дампири. Но, съвсем естествено, мъжете морои бяха привличани и се влюбваха в жени морои. Така бе оцеляла и расата им и макар че мъжете морои обичаха да се въртят около жени дампири, почти винаги накрая си намираха за партньорка жена морой.

Шоугърлите бяха високи и грациозни, а свежите им лица и блестящият им външен вид ме наведоха на мисълта, че ще участват в някое представление. Представих си каква искряща феерия от цветове ще представляват на сцената. Оценявах това, но явно Ейдриън го оценяваше още повече, съдейки по зяпналата му уста и широко отворени очи. Смушках го.

— Хей!

Последното от момичетата изчезна сред тълпата в казиното към изхода с надпис „Театър“, точно както подозирах. Ейдриън извърна поглед към мен и ме удостои с дяволитата си усмивка.

— Не е грешно да се гледа — потупа ме той по рамото.

Мороят, седнал до него, кимна в знак на съгласие.

— Мисля, че днес може да посетя шоуто. — Завъртя чашата между пръстите си. — Цялата тази история с Дашков и бъркотията с момичето Драгомир ме изпълва с тъга заради бедния Ерик. Той беше свестен тип.

Аз го изгледах с подозрение.

— Познавал си бащата на Ли… искам да кажа Ерик Драгомир?

— Разбира се. — Мороят даде знак да му напълнят чашата. — Бях мениджър тук няколко години. Повярвай ми, той имаше слабост към тези момичета.

— Лъжеш — заявих студено. — Той обожаваше съпругата си. — Виждала съм родителите на Лиса заедно. Въпреки че още бях малка, можех да видя, че са лудо влюбени един в друг.

— Не казвам, че той е направил нещо. Както каза приятелят ти, не е грешно да се гледа. Но мнозина знаят, че принц Драгомир обичаше да се забавлява, особено в женска компания. — Мороят въздъхна и вдигна чашата си. — Жалко, че си отиде толкова рано. Надявам се, че ще заловят това копеле Дашков и ще оставят малкото момиче Драгомир на мира.

Никак не ми се понравиха намеците за бащата на Лиса и бях благодарна, че тя не е тук. Притеснявах се от това, което бяхме открили за брат й Андре. Оказа се, че той също обичал купоните и бил нещо като плейбой и разбивач на женски сърца. Да не би да се предаваше по наследство? Това, което бе направил Андре, не беше правилно, но имаше разлика между подвизите на един тийнейджър и тези на женен мъж. Не ми се щеше да го призная, но дори и влюбени, повечето момчета продължаваха да се захласват по красивите момичета. Това не значеше непременно, че изневеряват на гаджетата си. Ейдриън беше доказателство за това. Все пак не мисля, че на Лиса би й се понравила идеята, че баща й е флиртувал с други жени. Тя понесе достатъчно тежко истината за Андре, а аз не исках нищо да помрачи прекрасните спомени, които пазеше за родителите си.

Хвърлих на Ейдриън поглед, който красноречиво казваше, че ако продължи да слуша този тип, събеседникът му може да опита юмруците ми. Не исках да съм тук, ако Лиса дойде да ни търси. Ейдриън, както винаги много по-проницателен, отколкото изглеждаше на пръв поглед, ми се усмихна.

— Е, скъпа моя, да опитаме ли късмета си? Нещо ми подсказва, че ще спечелиш — както винаги.

Аз на свой ред го стрелнах многозначително.

— Върхът.

Ейдриън ми смигна и се изправи.

— Приятно ми беше да си поговорим — кимна на мороя.

— На мен също — отвърна мъжът. Въздействието на внушението бе отминало. — Знаеш ли, би трябвало да я облечеш по-добре.

— Не ми е интересно да я обличам — подхвърли Ейдриън през рамо, докато ме подканваше да вървя.

— Внимавай — предупредих го през стиснати зъби — или ти ще си този, който ще получи винена чаша в лицето си.

— Играя си ролята, малък дампир. Старая се да не се забъркаш в неприятности. — Спряхме в казиното близо до залата за покер и Ейдриън ме огледа критично от главата до петите. — Макар че онзи тип е прав за дрехите.

Скръцнах със зъби.

— Не мога да повярвам, че надрънка всички онези неща за бащата на Лиса.

— Слуховете и клюките никога не стихват, от всички най-вече ти би трябвало да го знаеш. Няма значение дали си мъртъв. Освен това онзи разговор беше в наша — с което има предвид твоя — полза. Някой друг вероятно вече обмисля теорията за вътрешната работа. Ако този тип я раздуха, никой не би си помислил, че най-опасният пазител на света има пръст в цялата история.

— Предполагам. — Насилих се да се овладея. Винаги съм била избухлива и лесно се палех. Освен това знаех със сигурност, че част от мрака, който бях попила от Лиса през последните двадесет и четири часа, още повече влошаваше нещата, точно както се боях. Смених темата и заговорих за по-безопасни неща. — Ти беше много мил, имайки предвид колко ми беше бесен преди това.

— Никак не съм щастлив от цялата тази история, но имах време да си помисля — рече Ейдриън.

— О? Би ли ме осветлил?

— Не тук. По-късно ще поговорим. Сега имаме много по-важни неща, за които да се тревожим.

— Като например да прикрием престъпление и да се измъкнем от този град, без да бъдем нападнати от стригои?

— Не. Като например да спечеля пари.

— Да не си полудял? — Идеята да му задавам точни въпроси никога не беше много добра. — Току-що избягахме от група кръвожадни чудовища, а единственото, за което можеш да мислиш, е хазартът?

— Фактът, че сме живи, означава, че трябва да живеем — възрази той. — Особено след като и без това разполагаме с време.

— Ти нямаш нужда от повече пари.

— Ще имам, ако баща ми реши да ми отреже издръжката. Освен това наистина се наслаждавам на играта.

Много скоро установих, че под „наслаждавам на играта“ Ейдриън има предвид да „мами“. Ако смятате използването на духа за измама. Защото в духа има съсредоточена толкова много умствена сила, че тези, които го владееха, умееха много добре да отгатват мислите и намеренията на околните. Виктор беше прав. Ейдриън се шегуваше и продължаваше да си поръчва питиета, но аз виждах, че наблюдава отблизо околните. Въпреки че внимаваше да не каже нищо определено, изражението му говореше достатъчно красноречиво — веднъж уверено, друг път несигурно или раздразнено. Макар и без думи, той въздействаше чрез внушението и ловко заблуждаваше другите играчи.

— Ей сега ще се върна — казах му, когато усетих, че Лиса ме вика.

Той ми махна равнодушно. Аз също не се тревожех за безопасността му, след като видях няколко пазители в салона. Много повече се притеснявах, че някой от управата на казиното ще забележи, че използва внушение и ще ни изхвърли. Тези, които владееха духа, бяха най-силни при използване на внушението, но всички вампири притежаваха тази способност в известни граници. Да се използва внушението, се смяташе за неморално, така че бе забранено сред мороите. А управата на едно казино имаше всички основания да бъде още по-бдителна.

Оказа се, че бизнес центърът е близо до залата за покер и аз бързо открих Лиса и Еди.

— Какво стана? — попитах, след като тръгнахме.

— Имаме билети за полета утре сутринта — отвърна Лиса. Поколеба се. — Бихме могли да пътуваме и тази нощ, но…

Не беше нужно да довършва. След това, с което всички се сблъскахме днес, никой не искаше да рискува и най-малката вероятност да попаднем на стригои. Отиването до летището щеше да стане с такси, но дори и за кратко, пак щяхме да бъдем навън през нощта.

Поклатих глава и ги поведох към салона за покер.

— Правилно си постъпила. Сега разполагаме с известно време… Искаш ли да си вземем стая и да поспим?

— Не. — Лиса потръпна и аз усетих страха, надигнал се в нея. — Предпочитам да съм сред тази тълпа. А и се боя от това, което бих могла да сънувам…

Ейдриън може и да се държеше така, сякаш не му пукаше от стригоите, но онези лица продължаваха да преследват приятелката ми, особено това на Дмитрий.

— Ами — подех, като се надявах да я накарам да се почувства по-добре, — ако останем будни, ще можем по-лесно да се адаптираме към разписанието в двора. Освен това можеш да станеш свидетел как Ейдриън ще бъде изхвърлен най-позорно от охраната на казиното.

Както и се надявах, да наблюдава как Ейдриън мами с помощта на духа, наистина разсея Лиса — дотолкова, че дори пожела сама да опита. Страхотно. Подтикнах я към по-безопасни игри и й разказах как Ейдриън внуши на мороя, че освобождаването на Дашков от затвора Тарасов е вътрешна работа. Като по чудо нощта мина без инцидент — нито от страна на стригоите, нито от охраната на казиното, а неколцина от посетителите разпознаха Лиса, което щеше да помогне на алибито ни. Еди не ми проговори през цялата нощ.

Напуснахме „Часът на вещиците“ рано сутринта. Никой от нас не се чувстваше добре след бягството на Виктор и нападението на стригоите, но престоят в казиното малко ни бе поуспокоил — поне докато стигнахме до летището. В казиното чухме новините от света на мороите, който бе отделен от човешкия. Но докато чакахме за нашия полет, нямаше как да не гледаме новините по телевизионните екрани, които, изглежда, бяха навсякъде.

Водещата новина тази нощ бе за масовото убийство в хотел „Луксор“, останало загадка за полицията. Повечето от охранителите на казиното били намерени мъртви с прекършени вратове, но не били открити никакви други трупове. Предположих, че Дмитрий е изхвърлил подчинените си навън и слънцето ги е превърнало в пепел. Междувременно Дмитрий се бе измъкнал, без да остави свидетели. Дори камерите не бяха записали нищо, което не ме изненада. Щом като аз успях да унищожа записите от охранителните камери в затвора, Дмитрий със сигурност би се справил с лекота в обикновен хотел.

И малкото подобрение на настроението ни тутакси се изпари и не говорихме много. Държах се настрани от съзнанието на Лиса, защото не исках потиснатите й чувства да засилят моите.

Щяхме да вземем директен полет до Филаделфия, а оттам до летището близо до кралския двор да пропътуваме с по-малък самолет. Какво ни очакваше там… е, това навярно беше най-малката ни грижа.

Не се притеснявах, че стригои могат да се качат на самолета ни през деня, и затова си позволих да потъна в толкова нужния ми сън. Не си спомнях кога за последен път по време на това пътуване имах такава възможност. Спах дълбоко, но и в сънищата си ме преследваше угризението, че бях помогнала на един от най-опасните престъпници морои да избяга и бях позволила на стригой да се измъкне безнаказано, както и да бъдат убити невинни хора. Никой от приятелите ми не беше виновен за това. Само аз носех вината за тази катастрофа.