Дж. Р. Уорд
Вечна любов (53)

51.

Мери махна с ръка, когато големият мерцедес намали, за да спре пред болницата. Тя притича до колата толкова бързо, че Фриц едва бе успял да излезе, а тя вече беше вътре.

— Благодаря, Фриц! Слушай, позвъних шест пъти на Рейдж, но той не вдигна нито веднъж. Всичко наред ли е?

— Да. Видях вашия господар този следобед.

Тя се обърна към догена, светнала от радост.

— Добре! И тъй като е осем часът, за него все още е рано да излезе.

Фриц запали двигателя и внимателно се включи в движението.

— Има ли нещо, което бихте желали…

Мери се пресегна от мястото си, обви ръце около дребния старец и го целуна по бузата.

— Закарай ме по-бързо у дома, Фриц. По-бързо, отколкото някога си карал. Нарушавай всички правила за движение.

— Мадам?

— Чу ме. Колкото можеш по-бързо!

Фриц беше безкрайно объркан от вниманието й, но своевременно се съвзе и настъпи газта.

Мери закопча предпазния колан, спусна сенника и се огледа в малкото осветено огледало. Ръцете й трепереха, когато ги притисна до бузите си, а от устата й се чуваше кикот — особено след като колата взе остро един завой и тя бе отхвърлена към вратата.

Когато запищяха сирени, тя се засмя още по-силно.

— Извинете, мадам. — Догенът хвърли поглед към нея. — Но трябва да избегна полицията и може би това ще ви причини неудобство.

— Покажи им как се кара, Фриц.

Догенът щракна някакъв ключ и всички вътрешни и външни светлини на колата изгаснаха. После „Мерцедес“-ът изрева, което й напомни за онова пътуване през планината с Рейдж.

Е, само че тогава имаха фарове.

Хвана се здраво за предпазния колан и извика през оглушителния шум на свистящите гуми:

— Кажи ми, че имаш съвършено нощно зрение или нещо такова!

Фриц й се усмихна спокойно, сякаш си бъбреха в кухнята.

— О, да, мадам. Съвършено.

Той заобиколи някакъв миниван, като сви рязко вляво и след това прелетя като куршум по една странична улица. Настъпи рязко спирачките, за да избегне сблъсъка с един пешеходец, после, когато тясната улица се освободи, отново настъпи газта. Премина неочаквано в лентата за насрещно движение, профуча пред някакво такси, избегна сблъсъка с автобус. Дори принуди шофьора на един спортен джип, голям колкото презокеански лайнер, да се поколебае, преди да мине пред него.

Старчето беше истински художник зад волана. Е, наистина можеше да го споходи съдбата на Джаксън Полък^[1], но въпреки това бе изумителен.

„Мерцедес“-ът внезапно спря на едно място за паркиране. На главната улица. Просто така.

Хорът от сирени стана толкова силен, че тя трябваше да крещи.

— Фриц, те ще…

Два полицейски автомобила профучаха край тях.

— Още един момент, мадам.

По улицата бързо премина още един полицейски автомобил. Фриц потегли бавно, после продължи, увеличавайки скоростта.

— Чудесен номер, Фриц.

— Без да се обиждате, мадам, умовете на хората се манипулират много лесно.

Докато колата летеше по шосето, тя се смееше, въртеше се на мястото си и барабанеше с пръсти върху страничните облегалки на седалката. Пътуването сякаш нямаше да свърши никога.

Когато стигнаха до външната двойна врата на имението, тя беше толкова развълнувана, че наистина трепереше. И в мига, в който спряха пред къщата, изхвърча от колата, без дори да си даде труда да затвори врата.

— Благодаря, Фриц! — викна тя през рамо.

— Няма защо, мадам!

Мери се втурна през вестибюла, после нагоре по стълбището, като прескачаше стъпала. Докато завиваше на горната площадка, тичайки с всички сили, чантата й закачи една лампа. Тя моментално се върна обратно и я изправи, преди лампата да се разбие на земята.

Смееше се на глас, когато се спусна в спалнята им…

И се закова на място.

Рейдж бе коленичил гол върху някаква черна плоча в средата на стаята. Беше в транс. Имаше бели превръзки около врата и китките. Върху килима капеше кръв, макар че тя не виждаше откъде.

Лицето му изглеждаше остаряло с няколко десетилетия, откакто го видя за последен път.

— Рейдж?

Очите му бавно се отвориха. Бяха замъглени, угаснали. Той премигна, обърнат към нея и смръщи вежди.

— Рейдж? Какво става?

Гласът й сякаш го изтръгна от унеса.

— Какво…? — Той замълча. После тръсна глава, сякаш искаше да пропъди някакво видение. — Какво правиш тук?

— Излекувана съм! Това е чудо!

Тя се втурна към него, но той отскочи встрани с вдигнати ръце, като се оглеждаше трескаво.

— Излез оттук! Тя ще те убие! Ще си вземе всичко обратно! О, господи, махни се от мен!

Мери се закова на място.

— За какво говориш?

— Приела си дара, нали?

— Ти откъде… знаеш за този странен сън?

— Прие ли дара?

Господи. Рейдж се бе побъркал напълно. Той се тресеше гол, бял като платно, от коленете му течеше кръв.

— Успокой се, Рейдж. — Изобщо не си беше представяла разговора така. — Не знам за какъв дар говориш. Но чуй това! Заспах, докато пак ми правеха томография, и нещо стана с машината. Мисля, че някаква част е изгоряла или нещо такова, не знам. Казаха, че имало някакъв блясък. Както и да е, когато ме върнаха горе, ми взеха кръв и всичко беше идеално. Идеално! Чиста съм! Никой няма представа какво е станало. Сякаш левкемията просто е изчезнала, а черният ми дроб се е оправил. Наричат ме медицинското чудо!

От нея струеше щастие. Докато Рейдж не я хвана за ръцете и ги стисна толкова силно, че я заболя.

— Трябва да си тръгнеш. Веднага. Не бива да ме познаваш. Трябва да си вървиш. Никога повече не се връщай тук.

— Какво?

Той започна да я бута, за да излезе от стаята, а когато тя се възпротиви, я повлече.

— Какво правиш? Рейдж, аз не…

— Трябва да си вървиш!

— Боецо, вече можеш да спреш.

Студено ироничният женски глас спря и двамата.

Мери погледна през рамо. В ъгъла на стаята имаше дребна фигура, изцяло покрита в черно. Изпод красиво спускащите се дипли на робата й струеше светлина.

— Моят сън — прошепна Мери. — Вие сте жената от съня ми.

Ръцете на Рейдж първо я притиснаха силно, после я отблъснаха.

— Не съм я доближавал, Скрайб Върджин. Кълна се, не съм…

— Бъди спокоен, боецо. Знам, че спази уговорката. — Дребната фигура се плъзна към тях. Не пристъпваше, а се носеше през стаята. — И всичко е наред. Само че пропусна една малка подробност за състоянието й — нещо, което не знаех, преди да се заема с нея.

— Какво?

— Пропусна да ми кажеш, че тя вече не може да има деца.

Рейдж погледна Мери.

— Не знаех.

Мери кимна и обви ръце около тялото си.

— Истина е. Аз съм безплодна. От лечението е.

— Ела тук, мила. Сега ще те докосна.

Мери пристъпи замаяна напред, когато изпод коприната се показа ръка от светлина. Когато дланите им се докоснаха, почувства топлина, сякаш от слаб ток.

Женският глас беше дълбок и силен.

— Съжалявам, че способността ти да дадеш живот е била отнета от теб. Винаги ме е поддържала радостта от моето творение и съм много натъжена от това, че никога няма да държиш в ръцете си плът от твоята плът, че никога няма да видиш очите си да те гледат от нечие друго лице, че никога няма да смесиш собствената си природа с тази на мъжа, когото обичаш. Това, което си изгубила, е достатъчна жертва. Да ти отнема и боеца… е прекалено. Както ти казах, давам ти вечен живот, докато решиш да преминеш в Небитието по собствена воля. И имам чувството, че ще направиш избора си, когато дойде ред на този воин да напусне земята.

Тя пусна ръката на Мери. И цялата радост, която я бе изпълвала, изчезна. Искаше й се да заплаче.

— О, по дяволите — каза тя. — Още сънувам, нали? Това е само сън. Трябваше да се сетя…

Изпод робата долетя тих женски смях.

— Върви при своя боец, мила. Почувствай топлината на тялото му и повярвай, че е истина.

Мери се обърна. Рейдж също се взираше невярващо във фигурата.

Тя пристъпи към него, обгърна го с ръце и чу как сърцето бие в гърдите му.

Черната фигура изчезна, а Рейдж заговори на древния език. Думите се редяха толкова бързо от устата му, че тя не би ги разбрала, дори ако бяха на английски.

Молитви, помисли си. Той се молеше.

Най-сетне Рейдж спря и сведе поглед към нея.

— Позволи ми да те целуна, Мери.

— Чакай, ще ми кажеш ли, ако обичаш, какво стана току-що? И коя е тази жена?

— После. Не мога… В момента не мога да мисля съвсем ясно. Всъщност по-добре е да легна за малко. Струва ми се, че ще загубя съзнание, а не искам да падна върху теб.

Тя прехвърли тежката му ръка върху раменете си и го хвана здраво през кръста. Той се облегна на нея, а тя изпъшка от тежестта.

Веднага след като Рейдж легна, тя махна тънките бели шалове от китките и врата му. Тогава видя, че в кръвта по краката му има светещи искрици. Огледа черната плоча. Върху нея имаше нещо като парчета натрошено стъкло. Или диаманти? Господи, беше стоял на колене върху тях. Нищо чудно, че беше нарязан така.

— Какво правеше? — попита тя.

— Жалеех.

— Защо?

— Ще ти кажа по-късно.

Той я придърпа върху гърдите си и я притисна силно.

Потопена в усещането за тялото му под нейното, тя се чудеше дали е възможно наистина да се случват чудеса. Но не просто обикновен късмет, а истински мистични чудеса. Спомни си как лекарите се щураха край нея с резултатите от кръвните й изследвания и картоните й. Усети токовия удар, който премина през ръката й и стигна до гърдите й, когато я докосна облечената в черна роба фигура.

И се замисли за отчаяните молитви, които беше отправила към небето.

Да, реши Мери. В света се случват чудеса.

Започна да се смее и да плаче едновременно, приемайки с радост думите, с които Рейдж се опитваше да я успокои. Малко по-късно тя каза:

— Само майка ми би повярвала в това.

— В какво би повярвала?

— Майка ми беше добра католичка. Вярваше в Бог, в спасението и във вечния живот. — Целуна го по врата. — Така че веднага би повярвала във всичко това. И щеше да е убедена, че Божията майка току-що е била тук под онази черна роба.

— Всъщност, това беше Скрайб Върджин. Която може да е много други неща, но не и майката на Исус. Поне не и според това, което знаем от нашите предания.

Тя вдигна глава.

— Знаеш ли, мама винаги ми казваше, че ще бъда спасена, независимо дали вярвам в Бог или не. Беше сигурна, че Божията милост няма да ме изостави заради името, с което ме е кръстила. Често повтаряше, че всеки път, когато някой ме вика или пише името ми, или си мисли за мен, аз ще бъда защитена.

— Името ти?

— Мария. Нарекла ме е на Дева Мария.

Рейдж спря да диша. После се засмя тихо.

— Какво е толкова смешно?

Очите му бяха ярка, блестяща, зеленикава синева.

— Просто Ви… е, да, Вишъс никога не греши. О, Мери, моя прекрасна девице, ще ми позволиш ли да те обичам, докато съм жив? И когато премина в Небитието, ще дойдеш ли с мен?

— Да. — Тя го погали по бузата. — Не ти ли е неприятно, че не мога да ти родя деца?

— Ни най-малко. Имам теб, това е единственото, което има значение.

— Нали знаеш, че винаги може да си осиновим — промърмори тя. — Вампирите изобщо осиновяват ли деца?

— Ами попитай Тормент и Уелси. Мога да ти кажа, че вече приемат Джон като тяхно собствено дете. — Рейдж се усмихна. — Ако искаш дете, ще ти намеря. А може и аз да се окажа добър баща.

— Мисля, че ще си повече от добър.

Тя се наведе да го целуне, но той я спря.

— Има още нещо.

— Какво?

— Звярът няма да си отиде. Сключих нещо като сделка със Скрайб Върджин…

Мери се отдръпна.

— Сключил си сделка?

— Трябваше да направя нещо, за да те спася.

Тя се взря смаяна в него, после затвори очи. Той беше задвижил нещата, той я беше спасил.

— Мери, трябваше да разменя нещо…

Тя го целуна силно и прошепна:

— О, господи, обичам те!

— Дори ако това означава, че ще трябва да живееш със звяра? Защото сега проклятието е постоянно. Не може да бъде отменено. Завинаги е.

— Казах ти, нямам нищо против него — засмя се тя. — Той е толкова сладък, прилича малко на Годзила. И ще го приема като добра сделка — давам едно, получавам две.

Очите на Рейдж светнаха в бяло, когато я обърна по гръб и притисна устни в шията й.

— Радвам се, че го харесваш — промърмори той, а ръцете му дърпаха блузата й нагоре. — Защото и двамата ти принадлежим. Докогато ни искаш.

— Искам ви завинаги — каза тя, предавайки се на порива. И се потопи в насладите на любовта.