Джеймс Ролинс
Кръвна линия (11)

4.

1 юли, 08:02 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Джипът продължи бавното си пълзене през обгърнатата в мъгла джунгла.

Аманда Гант-Бенет седеше отзад в стария „Ленд Роувър“. Преустроен и със свален покрив, джипът вероятно е бил използван навремето като автомобил за сафари. Масивна броня защитаваше предната му част, а в горната част на рамката бяха монтирани четири мощни прожектора. Беше забелязала и две лебедки — по една отпред и отзад — както и лопата и брадва, закрепени за бронята и готови да влязат в употреба, ако колата затъне в тресавище или заседне някъде.

Теренът, през който пътуваха, обясняваше необходимостта от подобни модификации. Пътят беше по-скоро кална пътека през тъмната джунгла. Сомалия по принцип имаше сух климат, но дъждовният сезон — наричан гу, както бе подочула — беше свършил току-що. По-голямата част от дъждовете се изсипваха върху тези възвишения покрай Аденския залив. А влагата, която не падаше под формата на дъжд, се стелеше като гъста мъгла.

Рязко друсане я накара да подскочи високо. Единствено предпазният колан й попречи да излети от колата. Отначало си бе помислила дали да не направи точно това — да скочи и да рискува в тъмната джунгла. До нея обаче седеше як пазач, въоръжен и потен, който дъвчеше — местен стимулант, използван от почти всички. Зад се движеше втори, още по-голям джип, който свежда до нула шансовете й за спасение.

А и тя знаеше, че всеки опит да избяга щеше да изложи на риск не само нейния живот.

Свали колана надолу, под издутия си корем и над тазовата кост. Трябваше да пази детето си. Бебето, което растеше в утробата й, бе по-важно от собственото й благополучие. То беше причината тя и съпругът й да рискуват и да отлетят на другия край на света.

„За да те предпазим…“

А сега бебето беше попаднало в чужди ръце, бе се превърнало в инструмент, чрез който пиратите щяха да поискат още по-голям откуп. Помнеше жадния поглед на англичанина върху корема й, докато я отвеждаха от яхтата. Тук животът беше стока за покупко-продажба и това се отнасяше дори за новия живот, който растеше в нея.

„О, Мак, така се нуждая от теб“.

Затвори очи и сърцето й се сви от последния спомен за съпруга й, от страха и любовта в очите на Мак. Потръпваше от ужаса, който беше последвал, от начина, по който отрязаната му глава бе метната на леглото, където се бяха любили така нежно само часове преди това. Но Аманда нямаше време да скърби за съпруга си.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои, поемайки влажното благоухание на хвойна и дива лавандула от гъстата гора. Макар вцепенена от мъка и ужас, трябваше да остане силна. В южните щати беше неприлично да те хванат, че се потиш пред хора. По време на тежката кампания на баща си се беше научила външно да изглежда спокойна и дружелюбна, дори вътрешно да крещеше с пълно гърло. Вместо това се усмихваше, стискаше ръце и търпеше топли потупвания по гърба. Дори с враговете… особено с враговете?

Така че продължаваше да сътрудничи на похитителите — изпълняваше всяка тяхна заповед, винаги беше отстъпчива и покорна. И през цялото време наблюдаваше. Това беше друг урок, който бе научила от баща си, и думите, с които й обясняваше какъв е най-добрият начин да вземе надмощие над противника, сега отекваха в главата й.

Дръж си очите отворени и езика зад зъбите.

Смяташе да прави точно това. Засега пиратите с нищо не показваха, че знаят чия дъщеря е. Дори не я бяха разпитали все още. Всъщност почти не бяха разговаряли с нея. Изсумтяване, инструкции с жестове, някоя и друга рязка заповед. Най-вече да пие вода.

„Не искаме на бебето ви да се случи нищо лошо.“

Предупреждението беше дошло от човека, който седеше на мястото до шофьора — англичанина с тънкия мустак и безупречното облекло. Той беше единственият, който неотменно бе около нея, макар че през по-голямата част от деня не й обръщаше внимание, а седеше прегърбен пред лаптопа, свързан със сателитен телефон и джипиес.

Аманда се загледа в тила му, като се опитваше да разбере що за човек е, какви са слабите му места. Той чукна няколко клавиша и на екрана на компютъра се появи топографска карта. Тя се престори, че е схваната, и се наведе напред, опитвайки се да надникне над рамото му и да получи някаква представа къде се намира и накъде отиват. Пазачът й обаче грубо я дръпна назад и ръката му се задържа върху лявата й гърда, която бе чувствителна и подута. Тя плесна пръстите му, с което си спечели само похотлив поглед.

Претърпяла поражение, Аманда се загледа мрачно в мъгливата гора.

Изтощението и страхът бяха разтеглили деня в поредица размазани картини. На зазоряване бяха слезли на сушата при малко крайбрежно селище — оживени паянтови барове, хотели, ресторанти и публични домове. И всички обслужващи пиратите. А по броя скъпи автомобили по наскоро павираните улици и недостроени крайбрежни вили си личеше, че пиратството е доходоносен и процъфтяващ бизнес. Индустрията се охраняваше от милиция, която кръстосваше улиците в джипове „Мерцедес“ и размахваше застрашително оръжие през свалените прозорци, гарантирайки, че никой няма да се опита да спаси заложниците. А несъмнено имаше и други заложници, освен нея. Когато катерът им влезе в пристанището, тя бе забелязала множество заловени съдове — рибарски кораби, платноходки, една лъскава яхта, а също и петролен танкер, хвърлил котва в по-дълбоки води. Престоят им в селището продължи по-малко от час. Там беше предадена на друга пиратска банда и изведена от градчето в нагорещен, зле проветрен микробус „Фолксваген“. Пътуваха половин ден през изсушени и заравнени от безмилостното слънце земи. Монотонният пейзаж се разнообразяваше от време на време от някое село от кирпичени колиби. Спираха само колкото да се изпишка, което се случваше често и всеки път бе унизително. В далечината се извисяваха планини, които с всеки изминал час ставаха все по-високи и по-високи.

Метално изщракване привлече вниманието й напред — англичанинът беше затворил рязко лаптопа, сякаш вече не се нуждаеше от него. Скоро причината за това стана ясна. В гората пред тях се появи огнено сияние, което превръщаше мъглата в алени нишки, пълзящи през тъмнозелената джунгла. Аманда долови миризма на печено месо и пушек.

Джипът преодоля последните петдесет метра и излезе на открита поляна. Лагерът се прикриваше от огромна камуфлажна мрежа, която създаваше впечатлението, че се намират в просторна пещера. Скритата поляна се осветяваше от три лагерни огъня и няколко походни лампи, закрепени за стълбове.

Джипът отби в края на поляната и спря до няколко коли. Недалеч се виждаха и три камили, които дигнаха глави да разгледат новодошлите.

Ококорената Аманда също се опита да проумее къде е озовала. Спретнат кръг от военни палатки заобикаляше по-голяма постройка, приличаща на живописна къща с фронтон, издигната върху подпори на около метър над земята. Отпред имаше старомодна веранда с два шезлонга, покрити с мрежа против комари. Приличаше на дом на африкански мисионер. Впечатлението се засилваше от големия кървавочервен кръст, украсяващ едната стена на сградата.

Но когато джипът спря, очарователната илюзия се изпари. Къщата се оказа импровизирана палатка с бяло платнище, опънато над дървена рамка. И аленият кръст не изглеждаше толкова религиозен символ, колкото медицински, сякаш платнището беше взето от Червения кръст. Само че този имаше странни означения по раменете — извиващ се, преплетен орнамент, който й се струваше смътно познат. Преди да успее да разбере какво я тормози, англичанинът отвори вратата от нейната страна и й подаде ръка, за да й помогне да слезе.

— Дом, мил дом — каза той без следа от сарказъм.

Тя слезе несигурно, като поддържаше корема си, и се огледа. Постоянното боботене на дизелов генератор сякаш подигравателно повтаряше бесните удари на сърцето й.

Мъже и жени излизаха от палатките, за да видят новодошлите. Повечето от лицата бяха черни, но тези хора не изглеждаха изгладнели и отчаяни като пирати. Дори оръжията им изглеждаха модерни и добре поддържани.

„Какво става тук?“

Другите лица приличаха на това на англичанина бели, европейски, професионални. Последното впечатление се подсилваше от факта, че много от хората бяха облечени в сини престилки, сякаш току-що бяха излезли от някоя съвременна болница, за да изпушат една цигара.

Следван от пазача, англичанинът я поведе през кръга палатки към централната постройка. Аманда изкачи стъпалата на малката веранда.

Вратата на пружина се отвори, когато стигна до нея. Към малката група се присъедини висока жена, чиято руса коса бе подстригана късо като на атлет. Беше млада и със свежо лице, сякаш току-що бе сменила банския си костюм с хирургическото облекло. Суровото й изражение и най-вече присвитите й очи обаче разваляха това впечатление. Тя огледа всички със стоманеносините си очи и кимна едва-едва на Аманда. Погледът й се спря върху англичанина.

— Всичко е готово, доктор Блейк.

Аманда изненадано се извърна към англичанина.

„Доктор…?“

Мъжът забеляза смайването й.

— Извинете. Така и не се представих както трябва. — Той протегна ръка. — Доктор Едуард Блейк, акушер-гинеколог.

Тя не пое ръката му, а се загледа през рамото на блондинката към вътрешността на палатката. До отсрещната стена имаше болнично легло. До него бе поставена стойка за системи и монитори. От другата страна някакъв помощник подготвяше транс вагинална ултразвукова сонда.

Д-р Блейк като че ли не се засегна, че Аманда отказа да се здрависа с него, и потърка ръце.

— Добре, госпожо Гант-Бенет. Какво ще кажете да влезем?

Аманда се опита да скрие шока, когато чу името си.

„Той знае коя съм…“

Д-р Блейк я покани да го последва.

— Трябва да проверим как е понесло момчето ви дългото пътуване. Не можем да позволим да му се случи нещо, нали? Той е толкова важен.

Ужасена, Аманда се дръпна назад. Най-лошият й кошмар се сбъдваше.

Те не само знаеха коя е, но и какво носи в утробата си.

— Не…

Нечии ръце сграбчиха раменете й отзад и я блъснаха към отворената врата. „Помогнете — замоли се тя. — Помощ, моля ви“.