Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (78)

76.

Франсис З. Муни се спря на ъгъла на Парк Авеню, на шейсет преки в североизточна посока, и пусна куфарчето си в същия миг, в който външната врата на къщата му се разлетя на малки парченца.

Насочи се към четириетажната сграда на гимназията в готически стил, заемаща по-голямата част от Осемдесети пета улица между Парк и Лексингтън Авеню. Това бе същото елитно частно училище, известно като Академията „Сейнт Едуардс“, в което той бе учил от седми до дванадесети клас.

Целият беше омърлян от схватката с едрия шофьор, беше прогизнал от дъжда, а от дългото ходене бе съвсем изтощен. Но се справяше…

Бе се върнал отново на мястото, от което бе започнало всичко.

Спря се за секунда, като си припомни първия си ден тук. Тогава стоеше на същото място, смутен и застинал от ужас дали ще се справи. Дрехите му, изражението му, цялото му същество излъчваше неувереност.

Извади бързо беретата от куфарчето си, затъкна я в колана на панталона си и изпъна отгоре сакото си.

Притесненията никога не се променят, помисли си той, като най-после събра сили да преглътне въпреки пресъхналото си гърло, преди да вдигне отново куфарчето си.

Променят се само причините за тях.

Не мога да направя това, помисли си.

Но миг след това си даде кураж, че ще успее.

— Франсис? Франсис, ти ли си?

Франсис се обърна. Един висок слаб чернокож, приблизително на неговата възраст, му се усмихваше. Носеше шапка с емблемата на баскетболния отбор на „Сейнт Едуардс“ и държеше торбичка със закуската си.

— Познаваме ли се? — попита Франсис.

— Надявам се. Това съм аз, Джери Уеб. През шейсет и пета бяхме заедно в отбора на „Сейнт Едуардс“. А сега съм треньор тук. За кратко поработих във финансовата сфера, но после реших да се върна в добрия стар „Сейнт Едуардс“, за да уча младежите как да играят с топката. Можеш ли да си представиш? Самият аз не, особено когато получавам чека със заплатата.

— О, боже мой. Джери… — избъбри Франсис, след като се посъвзе.

За свое учудване се усмихна съвсем искрено, когато раздруса ръката на високия мъж. Наистина бяха съотборници. Ако можеха да се нарекат такива след всичко, което тогава се случи между тях. Уеб се утвърждаваше като изгряваща звезда, прочут в целия град, докато Франсис трябваше да се съсипва от престараване при всяка тренировка, преди да му позволят да се надигне от скамейката на резервите.

— Беше толкова отдавна… — започна Франсис.

— Наистина… — въздъхна Уеб и му смигна. — Старият Франсис З. Изскочил от доброто старо минало. Веднага те познах. Не съм чак толкова остарял, че да не мога да разпозная сред тълпата един стар съотборник. Още ли нападаш отляво като банши^[1], мой човек?

Усмивката на Франсис мигом помръкна. Никога не бе могъл да напада отляво. Това бе любима тема за подигравки сред съучениците му. Дали Уеб не бе от онези, участвали в инцидента по време на лятната тренировка? Франсис се потопи в спомените отпреди четиридесет години, все още ярки в съзнанието му. Накрая само кимна. Сигурно Уеб е бил там.

— Какво те води насам? — полюбопитства все още закачливо настроеният мъж, оглеждайки Франсис. — Виждаш ми се нещо поизтормозен…

„Колко мило от твоя страна да го забележиш“, помисли си Франсис.

— Имах ангажимент с един клиент на кантората тук наблизо, зад ъгъла. Но първо се подхлъзнах на излизане от таксито, после дъждът ме хвана и накрая един тип ме ядоса — излъга Франсис. — Днес хич не ми върви. Та си казах, така и така съм наблизо, защо да не отскоча и да проверя какво става с молбата на сина на един мой приятел.

— О, знам как стават тези работи — кимна Уеб. — Това е една от традициите в „Сейнт Едуардс“, които не са се променили. Не е лесно да те приемат тук, нали? Хайде да отидем заедно.

Късо подстриганият пазач на средна възраст ги видя иззад стъклените врати и веднага натисна бутона, щом позна треньора. Франсис отново преглътна смутено, като пристъпи вътре. Не му бе останало време да разузнае, пък и не бе сигурен дали неубедителното му извинение щеше да свърши работа.

— Той е с мен, Томи — обясни Уеб и се подписа за двамата в дневника за посетители. — Това е Франсис З., наш възпитаник. Има много важна работа тук.

— Няма проблеми, треньоре — кимна пазачът и вдигна палец.

Франсис избърса потта от челото си, докато вървяха по коридора с шкафчетата. Мимоходом надникваше и в класните стаи. И изведнъж се притесни… Какво, по дяволите, ставаше тук? Всичките стаи бяха празни.

— Къде са учениците? — попита той с колкото можа по-небрежен тон.

— Има събрание в големия салон. През миналия сезон бейзболният ни отбор стигна до щатските финали. Ех, ако можеше и моите момчета да стигнат дотам.

Събрание. Дали това няма да усложни всичко? Вероятно. Но нямаше време да променя нещо. Ще се наложи да импровизира.

Треньорът потупа Франсис по рамото, щом спряха пред една врата с надпис „Само за персонала“.

— Ела някой път да се видим, Франсис. Да си поговорим или да си изпробваме силите. Да проверим дали още имаш спортен дух. Много се радвам, че се видяхме…

— Също и аз, Джери. Благодаря ти за всичко — кимна му Франсис с усмивка.

„Благодаря ти, че ми помогна да започна най-черния ден в историята на «Сейнт Едуардс», надут пуяк такъв“, каза си той, докато го гледаше как се отдалечава.