Владо Даверов
Вчера (11)

Четвъртък

Чудото не мина за три дена, остана си чудо до края. Сега, когато всичко беше от ясно по-ясно, ученическият състав на гимназията застана като един зад нас и впрегна цялата си изобретателност да ни брани и да ни закриля, а учителите се разделиха на четири: нашите хора — на две, немските преподаватели също на две. В общи линии виждането по въпроса варираше от „Оставете ги на мира, детинска работа!“, през „Трябва да се намесим, докато не е късно!“, до „Това е недопустимо, направо скандално!“, но имаше и хора, които стигнаха до крайна поляризация. Най-ярък представител на романтично-сополивото начало бе Бицевска. Тя имаше самочувствието на пряк участник в събитията, и то не без основание, но освен това оглеждаше в нашата история и някаква своя, отдавнашна, погубена, пооскубана през годините ученическа любов. Все по-често започнахме да я виждаме с подпухнали от плач очи, подочу се нещо за доста сериозен разговор между нея и директора Цончев, вече не криеше пренебрежителното си отношение към много от колегите си. По време на следобедните занимания почти не отделяше поглед от мен, два-три пъти преди звънеца за междучасие спокойно ми заръчваше пред целия клас: „Иване, тъй като съм дежурна довечера, иди моля те при Дана и й предай да ми подготви списък на отсъстващите по болест! Нека после го донесе тука!“ Понеже тъкмо по това време учехме Хайне, един ден, без никакъв конкретен повод, Бицевска яростно се нахвърли върху него. „Не мога да приема за голям поет такъв циник — развъртя пестеливо изградената си главичка тя. — Какво отвратително нещо е това така наречено «изпадане от рамката». Великолепни любовни слова, стигащи до най-съкровеното в човека и изведнъж — «Прощавай мила, все пак ти беше толкоз грозна и дебела…» Четете Гьотевата любовна лирика, четете Шекспир! Ромео и Жулиета са били на вашите години, деца — завършваше вдъхновено Бицевска, — а каква чистота, какви пориви! Любовта е най-прекрасният сън!“

Като предводител на десницата пък се очерта не кой да е, а класният ни ръководител, геносе Тишлер. Той първи престана да поздравява Бицевска, макар че в нейно лице би трябвало да има най-доверения си помощник, след това престана да забелязва мен, а накрая съвсем несправедливо преустанови контакта си с целия клас. Изключвам чисто служебното преподаване на учебния материал. Говореше ни сухо, точно, прецизно:

АТМОСФЕРА И АТМОСФЕРНИ ОТКЛОНЕНИЯ

Запишете! В края на часа изтриваше грижливо пръстите си от тебешира и, без да се сбогува, си тръгваше. Не изпитваше никого, не се интересуваше от провиненията, не морализаторстваше. Едип единствен път, но то бе още в началото на неговото отчуждаване от нас, опита десетина гневни изречения, колкото да покаже ренегатската си същност: „Вие сте негодни! — вдигна показалец към тавана Тишлер. — Само религията ви оправя! Да ви затиска с невежество, да ви тъпче с догмите си, да убива още в зародиш долните страсти, на които сте роби по рождение. Демокрацията и атеизмът са за по-висши изградени структури. Моралът е категория, достъпна за извисените натури, у ниско стоящите като вас той може да бъде налаган само с камшик. Само с поп!“

Класът, разбира се, бе по-склонен да изслушва възгледите на Бицевска за любовта, отколкото жестоките обвинения на завърналия се в лоното на църквата геносе Тишлер, но иначе всеки си реагира съвсем индивидуално на случая — според възможностите си, според мястото му, определено от съдбата в тази история и, в края на краищата, според пола, записан срещу името му в медицинския картон. Джеки, например, така и не можа да се ориентира какво точно е станало, става ли нещо или тепърва има да става, но моментално използва слабия учителски контрол, насочвайки своята агресивност към окончателно падналите духом близначки Станка и Цанка. Прословутата им неразположеност бе взела удивителни размери и буквално по средата на всеки час се налагаше да напускат стаята, докато накрая Джеки започна вместо тях да вдига ръка и вместо тях да проси:

— Пуснете ги, другарко, че ми увоняха душата!

Същият номер Джеки се опита да пробута и на Баръмов, но веднага, както хиляди гяволи преди него, научи дали конят яде боб.

— Искаш доброволно да те изпитам ли? — усмихна му се мило учителят по математика. — Излез на дъската. Сега ще видиш ти кон боб яде ли!

— Ама аз тукова… — задърпа се Джеки. — Станка и Цанка…

— Излезте тримата тогава — съгласи се Баръмов. Тъкмо ще мога да сглобя от вас поне един що-годе свестен човек.

Джеки не изпитваше никакъв страх пред двойката, тази щеше да му бъде трийсет и третата поред, по въпреки това недолюбваше висенето пред дъската, ненавиждаше го направо, обаче за близначките се очертаваше катастрофа. Те бяха стъпили с триста зора върху минуса на тройката и тайно се надяваха, че няма да ги закачат до края на срока.

— Имам следната задачка за вас — изпъчи се Баръмов, стиснал нежно тебешира между пръстите си и старателно изписа: — 2 + 2=4, 3 x 6=17, 8 + 8=16, 14 — 3 = 5, 4 x 3=12, 5 + 4 = 9. Кои три твърдения в това условие не са верни?

— Аз съм отсъствал на този урок — без всякаква надежда, ами колкото да не се тюхка после, че не е опитал, промърмори Джеки, но математикът, все така приятелски усмихнат, го скърши:

— Не си отсъствал, мой човек, защото такъв урок няма. Задачата е логическа. Мислете!

С последното си изискване Баръмов не прояви капка реализъм, наистина мина всякакви граници. Към тези тримата той би могъл да се обърне повелително примерно по следния начин: „Донесете! Отнесете! Издълбайте! Закопайте!“ и т.н., но, „Мислете!“… Да не говорим, че при Джеки това дори криеше известен риск за здравето му.

— Три по шест е осемнайсет — не съвсем уверено, първа наруши мълчанието Станка и пламнала от напрежение, с надежда погледна Баръмов.

— Правилно! — плесна с ръце той. — Първото невярно твърдение е разгадано.

— Четиринайсет минус три не е равно на пет — плахо се обади Цанка.

— А на колко? — наведе глава Баръмов.

— Според мен на единайсет.

— Още един път правилно! — развика се като конферансие в цирк математикът. — И второто невярно твърдение е разгадано за по-малко от пет минути. Сега остава третото, най-лесното от всички! Имат думата Станка, Цанка и Драган!

Междувременно близначките вече гледаха по-гордо, твърдо убедени, че са свършили тяхната работа по задачката и, ако не друго, поне ще запазят тройките, а Джеки беше вторачил поглед в черната дъска, като че ли по някакъв чудодеен начин точно там щеше да бъде изписано третото невярно твърдение.

— Остават още трийсет секунди! — вдигаше градуса Баръмов. — Още петнайсет секунди! Още десет секунди…

— Две плюс две не е равно на четири! — прекъсна с вик измерването на секундите Джеки и премести опулените си очи от черната дъска към математика. — Тукова…

— Моля? — замръзна Баръмов. После бавно започна да се размръзва, прибирайки машинално приборите за чертане и дневника. — Та сред мас живеел гений, господа! А пък аз да не знам. Не! — вдигна разтрепераната си брадичка към нас математикът. — Не, не и не! Повече краченцето ми няма да стъпи тук! Съсипахте ме! Двойки и на тримата! — завърши той, преди да халоса вратата зад себе си, а вече отвън го чухме да извисява глас: — Две плюс две все още е равно на четири, запомнете това!

— Но той наистина сбърка — обърнаха се като един Фери и Нина и положиха лапички пред Попеско. — Нямаше трето невярно твърдение.

— Имаше — потъна в пот от притеснение Попеско. — Твърдението, че има трето невярно твърдение, е третото невярно твърдение.

— Аха-а… — заклатиха главички двамцата. — Виж ти, виж ти! — След това преместиха лапичките си към мен и с нелепи гласчета попитаха: — Ще поръчаш ли нещо за Дана?

— Кажете й, че съм влюбен — поръчах. — Тя знае в кого.

По това време смятах, че целият свят ни гледа с умиление и че всички хора са прекрасни.