Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (21)

Глава 20

„Трябва да се боим единствено от самия страх. И от паяци.“

Стикер върху броня на кола

Държах очите си затворени, докато съществата се приближаваха. Аз бях Жътварят на души, за бога. Буквално. Рейес каза, че мога да се боря с тях, но как?

Дори нямах меч. Но затова пък бях ярка. Трябваше да използвам това. Бях толкова ярка, че мъртвите ме виждаха от други континенти. Или поне така ми бяха казвали. Ако демоните бяха прокудени от светлината, защо ме приближаваха? Защо не бяха прокудени от моята светлина?

Отворих очи.

В мига, в който си го помислих, в момента, в който ми хрумна идеята, в мен пламна някаква вътрешна сила, завибрирах от енергия, която растеше и растеше, докато накрая не можех да я сдържам у себе си.

— Ейнджъл — казах, неспособна да контролирам надигащата се у мен вълна, — бягай.

Три неща се случиха едновременно. Ръката на Ейнджъл пусна моята, върховете на остри като бръснач зъби пробиха кожата на тила ми и от мен започна да струи светлина във всички посоки, изпълваше помещението с блясък, отразяваше се и поглъщаше всички сенки. Грохотът на чистата енергия, помитаща всичко по пътя си, заглуши крясъците на демоните. Те избухнаха в пламъци, изгоряха като хартия и се превърнаха в пепел, и когато светлината се върна и се прибра на сигурно място вътре в мен, стоях дълго и размишлявах колко страхотно беше това, което се беше случило.

— Чарли — каза чичо Боб и нахлу в помещението, — какъв беше този звук?

Татко тичаше плътно зад него надолу по стълбите.

— Чакайте — извиках им и вдигнах ръка. — Останете там за малко.

— Това Фароу ли е? — попита чичо Боб.

— Извикай линейка. — Приближих се и осъзнах, че нематериалният Рейес го няма никъде наоколо. Сърцето ми се сви, преди да чуя гласа му, отекващ между стените.

— Още е уязвимо.

Извърнах се рязко и го видях облегнат на една лавица да се поклаща на пети и пръсти. Едната му ръка бе вдигната и стискаше дръжката на меча. Върхът на острието му беше подпрян на земята пред него. Беше огромно оръжие, високо почти колкото мен. Мантията му се издигаше на вълни около него и над главата му, като изпълваше всяко кътче на помещението. Издуваше се и се прибираше и аз се почувствах обгърната в океан от тъмна материя. Той беше най-величественото създание, което някога бях виждала.

И беше тук. Беше жив.

— Помислих, че съм унищожила и теб.

Рейес обърна глава, но не можех да видя лицето му.

— Аз не съм демон. Създаден съм в светлина.

— Светлината от огъня в ада — припомних му. Той не ми отговори. Изведнъж се ядосах. Защо всичко, свързано с това, че съм жътвар на души, трябваше да е толкова трудно? — Защо просто не ми каза, че мога да направя това?

— Както вече обясних, щеше да е като да кажа на пиленце, че може да лети. Трябваше сама да усетиш, че можеш да го направиш. Ако ти бях казал, нямаше да е в твоя полза.

— Ами ако не се бях досетила, Рейес?

Покритата му с качулка глава се наклони настрани.

— Защо питаш? Ти го направи. Успя. Край. Но това все още е уязвимо — промълви той и погледна материалното си тяло, съсипаната, изнурена обвивка на мъжа, който беше преди.

— Ще се оправиш, щом те откараме в болница.

— С каква цел?

Обърнах се към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислиш ли, че всичко е свършило? Мислиш ли, че баща ми просто ще се предаде? Това беше победа за него. Той знае, че порталът е на Земята. Няма да се спре пред нищо, за да намери начин да те вземе долу. Ще те разкъсва парче по парче, за да стигне до сърцевината ти, до твоята същност. А сега знае слабото ти място. — Той хвърли поглед към тялото си. — Не разбираш какво ще стане, ако баща ми ме хване. Имам причина да искам да изоставя материалното си тяло, Дъч. Не мога да поема такъв риск.

— Чарли, трябва да отида при него. Той умира.

Чувах воя на сирените, който се приближаваше.

— Само момент — казах на чичо Боб. Не знаех какво може да направи Рейес, ако чичо Боб го доближеше. — За какво говориш? Каква причина?

Рейес се отдръпна от лавицата и с лекота се озова пред материалното си тяло.

— Могат да ме открият. Ще ме проследят чрез това тяло — каза той.

— Вече ми го обясни. Но има и друга причина. Каква е тя?

Той поклати глава.

— Ти разчисти пътя. Сега мога да довърша.

Цялата се вцепених, когато осъзнах какво бях направила. Приближих се.

— Защо просто не ме уби, когато имаше възможност? Защо?

— Чарли — обади се татко тревожно, — какво става?

Рейес протегна облечената си в ръкавица ръка към лицето ми. Топлината, която се излъчваше от него, ме милваше като топла коприна.

— Да те убия? — попита той и кадифеният му глас ме прониза сладостно. — Това би било като да загася слънцето.

Примигнах безпомощно, когато Рейес се обърна и вдигна меча си, като държеше дръжката на огромното оръжие с две ръце. Когато го спусна надолу, аз се стрелнах, промуших се под ръцете му и прикрих тялото му със своето. Острието спря на милиметри от гръбнака ми.

Той го вдигна с ръмжене.

— Отмести се. — Тонът му беше суров и заплашителен.

— Не. — Не можех да прикрия чувствата си, нито да спра паренето в очите си. Със стиснати зъби легнах върху Рейес. Макар и подгизнало от кръв, тялото му бе все така горещо, жизнено и живо. Сърцето му биеше под дланите ми. Пулсът му туптеше в ушите ми. — Няма да допусна да направиш това.

Той пристъпи заплашително напред и свали качулката си, така че да видя суровите черти на лицето му.

— Не разбираш какво ще стане, ако ме открият, ако ме вземат.

— Разбирам — пророних умолително. — Ще те измъчват. Ще използват възможността да проникнат на тази плоскост. Но…

— Не е толкова просто.

Че кое ли беше просто?

— Какво ще стане тогава? Просто го кажи.

Той стисна челюстта си, цялото му същество излъчваше съпротива. В крайна сметка проговори:

— Аз съм като теб. Аз съм ключът.

— Знам. Разбирам.

— Не, не разбираш. — Той разтърка челото си с ръката, скрита в ръкавица. — Точно както ти си порталът към рая… — Той наведе глава, сякаш се срамуваше. — … аз съм порталът за излизане от ада. Ако ме хванат, цели орди ще започнат да преминават към тази реалност.

Трябваше ми малко време, за да осъзная какво означаваше това. Беше трудно за вярване. Приличахме си повече, отколкото си бях представяла. И двамата бяхме ключове. И двамата бяхме портали. Единият за рая, другият за ада. Като огледало.

— Те биха получили директен достъп през мен точно както мъртвите преминават направо в рая през теб. И първото, което ще направят, е да те заловят. Ще получат път навън от ада, а чрез теб ще имат и достъп до рая. Сега се махни или аз ще те преместя.

Щеше да го направи. Щеше да ме дръпне, да ме запрати на пода, за да се добере до тялото си. Усетих такова отчаяние, когато го погледнах, такова страдание. Затова вдигнах ръка и казах:

— Рей’азиел, обвързвам те.

Той спря, а очите му се разшириха от изумление.

— Точно така — повторих, когато той ме погледна въпросително. — Обвързвам те.

Той отстъпи назад стъписан.

— Не — извика и сграбчи мантията, която се разпадаше около него. Мечът му се изхлузи от ръката, разпадна се и изчезна, когато се удари в земята, а той ме гледаше умоляващо. — Недей, Дъч.

Вината, която прободе сърцето ми, ме накара да се почувствам сто пъти по-зле, отколкото ако ме беше пронизал с меча си. Обвинението, болката от предателството можеха ясно да се прочетат в очите му. После изчезна. В същия миг материалното му тяло се пробуди с шумна въздишка. Изглежда получи гърч и стисна зъби, докато се извиваше в болка, а по лицето му бе изписана пълна агония.

— Чичо Боб! — изкрещях и двамата с татко се спуснаха към мен. — Моля те, помогни му.

 

 

Качиха Рейес в линейката. Бяха му включили кислород и системи. Мускулестото му някога тяло изглеждаше толкова ранимо, толкова детинско. Исках единствено да го прегърна и да накарам всичко лошо, което му се бе случвало някога, да изчезне. Но щеше да ми трябва магията от приказките. Дори при способностите ми или по-скоро въпреки тях, последното, в което вярвах, беше вълшебството.

Чичо Боб, татко и аз преговорихме версията си преди пристигането на линейката. Тримата бяхме тръгнали към апартамента ми да поработим по случай, когато бях чула шум от мазето. Бяхме открили Рейес в безсъзнание и бяхме извикали линейка. В началото звучеше убедително. След като го разказах около двайсет хиляди пъти, се поизтърка.

Седях в чакалнята на болницата, още увита в якето на татко, така че да не се виждат изцапаните ми с кръв дрехи и се надявах да разбера нещо за Рейес от поредния лекар, който ме засипваше с въпроси.

— Вижте, само това зная. Нямам представа как е пострадал или какво се е случило и съжалявам, но някои от нараняванията изглежда са получени преди няколко дни. Просто го намерих така.

Нийл Госет отпрати лекаря с намръщено изражение и седна до мен с две чаши кафе в ръцете.

— Благодаря — казах.

— Къде е чичо ти?

— Трябваше да се върне в участъка. Точно приключихме един доста сериозен случай и той взема показания. — Също така се канеше да уведоми Куки какво се е случило. Тя щеше да се зарадва, че сме открили Рейес.

— Виж сега… — рече Нийл, като ми подаде чашата и се намръщи при вида на кръвта по ръцете ми. — За мен нещата стоят така. Рейес се е събудил в медицинския център за дългосрочни грижи с амнезия. Все пак е бил в кома с нараняване на главата. Не е имал представа кой е, още по-малко къде е. Не може да му се търси отговорност за бягство, щом не е знаел, че го прави.

Зяпнах. Той се ухили и се пресегна да затвори устата ми.

— Би ли направил това? — попитах признателно.

— Бих го направил.

Въздъхнах облекчена.

— Нийл, благодаря ти много.

— Няма защо — каза той и отпи. — Наистина няма защо. Харесвам работата си.

Аз се усмихнах.

— О, да, по дяволите. Сега имам с какво да те изнудвам. Хммм — проточих и отпих голяма глътка от кафето си. — Какво друго ми трябва?

— Защо не преглед на главата? — предложи той. — И, между другото, няма да ти се наложи да прибягваш до изнудване. Познавам някои хора, които познават някои хора.

— Ако ми потрябва психиатър, ще се обърна към сестра си.

— О, човече, сестра ти е страхотна. — Той се облегна, зареян в спомени.

— Уф. — Тя беше хубава, но все пак. Нийл Госет? С моята плът и кръв? Малко вероятно. — Трябва да ти кажа нещо.

Той се изправи в стола.

— Звучи сериозно.

— Така е. Аз го обвързах.

— Какво?

С тежка въздишка повторих:

— Обвързах го, един вид го приковах.

Той се наведе към мен и попита полугласно:

— Редно ли е да споделяш такива неща с мен?

— Не в този смисъл. — Тупнах го по рамото и наведох глава, засрамена от това, което щях да му кажа. — Свързах нематериалното му съществуване с материалното му тяло. Не може да го напуска. Свързан е с него.

— Способна си на това?

— Очевидно. Просто се получи.

— Леле.

— Не, имам предвид, че той е бесен.

Нийл замълча и ме погледна изумен.

— Какво?

— Той е малко ядосан — поясних и свих леко уста.

Нийл раздвижи челюст, сякаш се чудеше какво да каже.

— Чарли — поде той, след като очевидно беше решил, — виждал съм Рейес ядосан, спомняш ли си? Беше впечатляващо.

— Знам и съжалявам. На практика щеше да се самоубие. Не знаех какво друго да направя.

— Значи го вбесяваш, а после го пращаш обратно в затвора? — попита той с дрезгав шепот.

Свих се. Казано така, звучеше ужасно.

— Май да.

— Леле, Чарли.

— Какво е надробила пък сега?

И двамата вдигнахме глави. Оуен Вон, онзи, който се опита да ме осакати в училище, стоеше надвесен над нас в черната си полицейска униформа. С лъскавата си значка и всичко останало.

— Вон — поздрави Нийл доста хладно.

Оуен потупа значката си.

— Полицай Вон — поправи го той. — Трябва да разбера какво се е случило в онова мазе.

О, в името на Дракона на Пит.

— Дадох показанията си на детектив Дейвидсън — отсякох и го погледнах предизвикателно.

— Да не би да имаш предвид чичо Боб?

— Точно така.

Оуен огледа коридора в двете посоки, после се наведе към мен.

— Искаш ли да знаеш какво мисля за теб?

— Хм, това да не е въпрос с уловка?

— Няма значение — каза той и се изправи. — Ще запазя мнението си за по-подходящ момент. — Ухили се самодоволно в предвкусване на бъдещата си победа над мен. — Например за деня, в който ще те тикна в затвора.

Когато той се измете, Нийл попита:

— Сериозно, какво си му направила, по дяволите?

— Ти му беше приятел — разперих ръце, — ти ми кажи.

Нийл поседя известно време; после се появи Куки и донесе храна и чисти дрехи. Тя се опита да ме заведе вкъщи, но не можех да си тръгна, преди да разбера нещо за състоянието на Рейес. Татко дойде и си отиде. Джема дойде и си отиде. Най-сетне лекарят излезе, очите му изглеждаха уморени. Рейес беше в интензивното, но беше сравнително добре предвид обстоятелствата. И все пак не можех да си тръгна. Ейнджъл се появи привечер и остана с мен през цялата нощ. Седна на пода до главата ми, докато лежах, благодарна за малката тапицирана пейка, и спях, доколкото можеше да се спи на малка тапицирана пейка.

Чичо Боб се върна рано на следващата сутрин, леко притеснен.

— Защо не си се прибрала вкъщи?

— Ей тъй. — Разтърках очите си, след това гърба си, и погледнах към Ейнджъл. — Цяла нощ ли беше тук, миличък?

— Естествено — отвърна той. — Онзи там те наблюдаваше през цялата нощ.

— Кой, онзи мъж ли? — попитах и посочих човека, който спеше срещу мен. — Аз мисля, че просто спи с отворени очи.

— О! Изобщо не е така.

— Ясно. Какво става? — попитах Чибо.

— Отиваме в Руис. Получихме разрешение за ексхумиране на тялото на господин Сол Ромеро.

— Ами добре. Кой е Сол Ромеро?

— Човекът, под когото се предполага, че е погребана Хана Инсинга.

— А, да. Сетих се.

— Значи идваш?

Свих леко рамене.

— Май да. Така или иначе няма да ми разрешат да видя Рейес.

— Тогава защо остана тук цяла нощ, по дяволите?

Отново свих рамене.

— От тъпотия. Трябва да си взема един душ.

— Хайде. Ще те придружа. Така или иначе трябва да вземем Куки и да се видим с местния шериф.

Спряхме на гробището в Руис точно зад Мими и Уорън Джейкъбс. Кайл Кирш вече беше там с баща си. По зачервените им очи си личеше, че никой от тях не се е наспал. Майката на Кайл беше арестувана в Минесота и се очакваше да я транспортират обратно в Ню Мексико. За съжаление и Хай Инсинга беше там, а лицето й олицетворяваше истинска агония. Сърцето ме заболя за нея.

— Този е — каза Мими на шерифа на окръг Мора и посочи към гроба на господин Ромеро. — Вторият отляво.

Два часа по-късно екип от отдел „Съдебна медицина“ в Албукърки изваждаше двайсетгодишните останки на Хана Инсинга. Мъката, изписана по лицето на майка й, беше непоносима. Благодарна, че има приятели около нея, аз се върнах в колата на Чибо и наблюдавах как Хай Инсинга се приближава до треперещата и хлипаща Мими, притеснена как ще се развие срещата. Последва много дълга прегръдка.

 

 

Три дни по-късно, Рейес Фароу след забележително и необяснимо възстановяване беше поверен на грижите на медицинския екип в затвора на Ню Мексико. Отидох с колата до Санта Фе, за да го видя, като буквално се тресях в ботушите си, докато чаках на опашка с други посетители да бъда сканирана за дрога. Но един пазач ме изведе от реда ми и ми каза, че заместник-директор Госет иска първо да поговори с мен.

— Как си? — попита Нийл, когато пазачът ме заведе в кабинета му.

Вече бях започнала да свиквам с организирания хаос и седнах насреща му.

— Добре — отвърнах и свих рамене. — Оттеглих се за известно време от работата като частен детектив.

— Всичко наред ли е? — попита той разтревожен.

— О, да. Просто няма нищо спешно. Е, какво става? Може ли да го видя, или още е в медицинския център?

Нийл сведе поглед, преди да ми отговори.

— Исках аз да ти кажа, преди да го научиш в зоната за посетители.

Сърцето ми подскочи в гърдите.

— Случило ли се е нещо? Рейес добре ли е?

— Той е добре, Чарли, но… Не е съгласен да те види. — Той наклони глава в знак на съчувствие. — Заявил е отказ на молбата ти.

Седях вцепенена и мълчалива цяла минута, докато осмисля казаното.

Притъмня ми. Не можех да си поема въздух и трябваше да се махна оттук.

— Ами, аз ще си тръгвам тогава. — Изправих се и поех към вратата.

Нийл заобиколи бюрото си и ме хвана за ръката.

— Чарли, той ще размисли. Просто е ядосан.

Усмихнах се.

— Нийл, всичко е наред. Просто… ще се грижиш ли за него?

— Знаеш, че ще се грижа.

Излязох от затвора с усмивка на лице и карах към къщи, като се борех със задушаващото чувство на тъга със зъби и нокти. Въпреки всичко очите ми се насълзиха. Направо жалка картинка. По пътя размишлявах за бъдещето си. Какъв щеше да бъде животът без Рейес Фароу? Вече не можеше да напуска тялото си. Вече не можеше да идва при мен, да говори с мен, да ме докосва, да ме спасява през ден. След като го бях имала цял живот, готов да откликне на всеки мой жест или зов, сега бях сама.

В момента, в който стигнах до дома си, осъзнах с униние и смирение, че сега бях една от онези жени, една от стотиците жени, които се опитваха да се срещнат с него, които напразно се опитваха да го доближат. Аз бях една Илейн Оук.

Аз бях никоя.

След като се дотътрих до апартамента си, пуснах компютъра и прескочих няколко имейла, отбелязани като спешни, два от които от чичо Боб. Реших, че могат да почакат и влязох във фалшивата поща, като си търсех извинение да си легна да спя в единайсет сутринта. Исках да съм активна, но апатията се засилваше, а се появяваха и признаци на депресия. На екрана се показа съобщение от Мадам Невен. Вероятно беше същото съобщение, което беше изпратила на Куки и на Гарет. Почти без никакъв интерес — докато се чудех дали си струва някога отново да поема въздух — щракнах върху него и го прочетох:

„ОТДАВНА ЧАКАМ ДА МИ СЕ ОБАДИШ.“